Джесика Ръстън
Тъмната страна на любовта (14)

Тринадесета глава

Декември 2009 г.

Каролайн седеше на леглото на майка си с притиснати към гърдите колене, облечена в суичър с качулка и долнище на анцуг. Двете гледаха заедно сериите на „Далас“ и се опитваха да проследят трудностите и нещастията на семейства Колби и Карингтън, ахкаха на размерите на диамантите и прическите, похапваха от лакомствата, които Каролайн беше купила от Уейтроуз на път към къщи. Джини не можеше да изяде цяло ястие, затова Каролайн, Джеймс и Джулиан свикнаха да й купуват вкуснотии, с които да я изкушат — хапки пушена сьомга и мини сандвичи с краставица, макарони с различен пълнеж. Изи й правеше леки кремчета и рулади с допълнително яйца, за да бъдат по-хранителни. Джини обаче само опитваше и отказваше да се храни.

— Погледни тази рокля! — ахна Каролайн. — Съвсем в стила на осемдесетте. Много ми харесва.

— Миличка, ако ти харесва, ще намериш предостатъчно такива ужасии в гардероба ми. Избери си каквото искаш.

— Била си много елегантна преди няколко години, мамо.

— Много благодаря — отвърна кисело Джини.

— Все още си прекрасна, мамо, как иначе.

Джини се усмихна.

— Ти ще решиш какво да правиш с тези неща, когато ме няма. Можеш да направиш парти в стила на осемдесетте, преди да се отървеш от тях.

Каролайн се намръщи.

— Не говори така.

Джини погледна дъщеря си. Посегна към ръката й.

— Миличка, това ще се случи и ти го знаеш. Много по-добре ще се почувствам, ако говорим по този въпрос, ако почувствам, че приемаш истината.

Очите на Каролайн се напълниха със сълзи.

— Не мога да приема. Как бих могла?

— Знам, че ти е трудно. Разбира се, че знам.

Каролайн се постара да диша дълбоко. Най-много искаше да говори с майка си, да се свие на топка до нея, да се гушне и да й разкаже всичко — колко е нещастна, колко лоши са отношенията им с Барт, как е провалила брака си и не знае как да го оправи. Искаше да й признае, че много се страхува какво ще се случи, след като тя почине, че това ще се случи прекалено скоро.

Как щяха да се справят без нея? Джини беше радостното туптящо сърце, което задържаше семейството заедно, тя бе човекът, който организираше вечери, помнеше рождени дни и държеше чекмеджето с подаръците пълно, знаеше кой не обича домати и на кого торта Павлова е любима, само тя умееше да накара Пърл да си изяде граха, а Алфи да седи тихо до нея, докато гледа епизод от „В нощната градина“. Тя бе единствената, която помнеше колко разстроена беше Каролайн, когато най-добрата й приятелка в началното училище спря да й говори в продължение на цяла седмица или че тя беше единственото момиче в училище, което спечели всички почетни значки, или към какво е алергична. Джини беше пазителката на семейната история и имаше чувството, че когато я няма, целият й свят ще си отиде с нея.

— Ще оцелееш и без мен — рече тя, сякаш бе прочела мислите й. — С всички ви е така. Ще си помагате един на друг. Най-вече ти.

Каролайн поклати глава.

— Как така?

— Опитвам се да кажа, че останалите ще имат нужда от теб. — Джини се обърна към нея и я погледна с ясните си светлосини очи. — Ти си майка, мое любимо момиче. Знам, че все още нямаш собствено бебе и ми е много мъчно. Съжалявам, че няма да видя децата ти и че ти причинявам толкова мъка.

Тя стисна ръката на Каролайн.

— Независимо от всичко ще се справиш, ще бъдеш невероятна майка. Много по-добра от мен.

Каролайн изсумтя.

— Това е невъзможно.

— Много ти благодаря, че го каза. Ти се грижиш за хората. Винаги е било така. Още откакто беше малка и подреждаше плюшените играчки в леглото, стараеше се да им обърнеш еднакво внимание, нито една да не бъде ощетена. Ти мислиш за другите хора, не пренебрегваш чувствата им. А те ще имат нужда тъкмо от това през идващите месеци.

Каролайн не желаеше да слуша повече. Имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне от нуждата да каже всичко на майка си. Тя отвори уста. Трябваше да й каже, поне нещичко.

— Мамо…

Джини се отпусна на възглавниците и затвори очи.

Усилието да говори я беше изморило.

— Много се радвам, че има човек, който ще се грижи за теб отсега нататък. Какво облекчение. Върви на партито, миличка. Аз ще поспя.

Каролайн погали ръката й.

— Добре. Поспи, мамо — прошепна тя. — Поспи.

 

 

Нова година 2009 г.

— Господи, Каролайн, толкова си слаба. Коя мярка носиш? Тридесет и шест сигурно ти е голяма.

Каролайн се изчерви, докато Хариет преценяваше фигурата й малко завистливо, отпуснала една ръка на нарастващия си корем.

— Талията ти е колкото единия ми глезен. Господи. Станала съм огромна, нали? Ами ако не си отслабнала? Ами ако просто изглеждаш мъничка в сравнение с мен, защото аз съм заприличала на слоница? Нормален размер ли съм за бременна жена? Всички ли стават толкова едри?

Каролайн се усмихна.

— Прекрасна си, глупачке. Отслабнала съм. Не че съм полагала усилия. Просто напоследък е доста трудно. Барт е доволен, така че всичко е наред.

Хариет изви очи.

— Е, щом Барт е доволен…

— Престани — сряза я небрежно Каролайн, но в очите й се появи напрежение. Хариет знаеше, че не бива да обсъжда теглото си на бременна, защото най-съкровеното желание на Каролайн беше да се оплаква от подути глезени и киселини. Трудно й беше да не говори за себе си, след като цялото й тяло беше превзето от един огромен и взискателен пътник. Бе наистина невероятно, че бебето чак толкова влияеше върху действията и чувствата на майка си, при това още преди да се роди. Все още не беше станало част от света, а вече си имаше изисквания и настояваше нуждите му да се поставят на първо място. Не, няма да пиеш дори чаша шампанско, беше казало тази вечер. Не обичам газирано и ще се постарая да се разхълцаш здравата. Не, няма да спиш повече по корем, както преди; ще спиш на една страна, с възглавница под мен, за да ми е мекичко. Не, няма да ядеш пушени късчета сьомга, нито готова храна от „Маркс енд Спенсър“, която толкова много обичаш. Видът на тези неща не ми харесва и миришат зле. Няма да гледаш реклами на кучешка храна, без да пролееш реки от сълзи, нито пък ще водиш разумен разговор по-дълъг от пет минути, без да ме споменеш, дори да няма никаква връзка с разговора. Да, бебето й беше взискателно малко чудовище. А най-откаченото беше, че тя нямаше абсолютно нищо против.

— Това може и да е сребърно. Този клони към жълто. Аз искам сивкав нюанс.

— Ами антрацит? Прекалено сиво ли е? — посочи Изи малко квадратче.

Стела сбърчи нос.

— Май да. На мен обаче ми харесва. Винаги можем да изберем нещо друго. Приятно е, но не мога да боядисам хола си в цвят, който напомня гениталии.

— Виж това.

— Един господ знае. Сигурно накрая ще се вкисна и ще го боядисам в оранжево или нещо друго, при това посред нощ.

Стела пъхна една от цветните карти в чантата си.

— Как върви с Джеймс? Какво става? — Тя открехна входната врата, за да изкара ръката с цигарата навън и студеният вятър нахлу вътре. От уикенда през лятото, когато се появиха Кас и Аманда и напрежението между момичетата заклокочи, Стела и Изи почти не се бяха виждали. И двете бяха заети, и двете преживяваха лични драми. Техните отношения бяха най-студени от четирите жени. Разбираха се добре, но между тях го нямаше старото приятелство между Хариет и Каролайн, нито пък семейната близост между Изи и Каролайн, нито пък споделяха същия апетит за нощни заведения като Хариет и Стела, а и напоследък не бяха излизали, тъй като Хариет предпочиташе да прекарва вечерите си с вдигнати крака, вместо да се натъпче в неудобни обувки. Така че в момента ги свързваха много малко неща, а обстоятелствата ги бяха отдалечили. Четирите не се бяха събирали от известно време. Каролайн беше разсеяна, дръпната, прекарваше почти цялото си свободно време с Джини. Хариет се беше заровила в бебешки книги и не можеше да се отърси от страха от раждането. Изи пък изпитваше съмнения почти към всеки аспект от живота си, докато Стела си затваряше очите за всички проблеми и все по-често посягаше към кокаина. Имаха нужда някой отново да ги събере и сближи, една от тях да разбере, че всички са разкъсвани от болка, която крият, и същевременно пренебрегват болката на другите. Имаха нужда да обсъдят надълго и нашироко положението, както би казала майката на Каролайн, но тя не беше до тях, затова четирите се влачеха и не забелязваха мъката на другите.

— Все още сме заедно — отвърна Изи и размаха ръка, за да разсее дима от цигарата на Стела.

— Завинаги ли или засега?

— Кой знае?

— Ами Кас?

Изи запали цигара и сви рамене.

— Тя е мило момиче. Ще остане, разбира се.

— Хм — измънка Каролайн. — Как така?

— Няма проблем. Децата я обожават. Изненадващо добре се получи. — Това бе истина. Кас се беше вместила в семейството по-лесно, отколкото Изи си представяше, че е възможно. Сякаш винаги е била част от тях. Макар да нямаше желание да го признае, Изи също се беше привързала към момичето.

— Вината в тази работа не е нейна — рече тя.

— Ти прости ли му?

Изи изпусна облак дим през вратата.

— Не знам — прошепна тя. — Не съвсем, ако трябва да съм честна.

Стела поклати глава.

— Какъв е смисълът?

— Какво искаш да кажеш?

— Стига, Из. Прости му истински или сложи край. Не можеш вечно да се правиш на мъченица.

— Майната ти. Не правя това.

— Така ли?

Изи кипна. Как смееше Стела да я съди? Да, за нея нямаше проблем, на нея, изглежда, не й пукаше какво прави Джони. Не всеки притежаваше същата способност да се държи нормално дори след подобно предателство.

Но тя не се държеше нормално. Палецът й се плъзна към безименния пръст и пръстена на Стивън Гарсайд. Двамата се видяха вчера. Той не спираше да я преследва, беше все така упорит, както в началото, дори ставаше по-настойчив и по-решителен. Промъкваше се в живота й, влиянието му бавно се разпростираше също като бръшлян, който пълзеше по тухлите на стената и никой освен нея не го виждаше. Съветваше Джеймс за различните възможности за работа, беше инвестирал във фирмата на Уил, тримата с Барт ходеха да играят заедно голф. Тя не можеше да прецени дали се задушава, или радва. Когато започнеше да мисли прекалено много, гърдите й се стягаха. Въпросът бе дали се стягаха от страх или от вълнение.

Заедно с децата тя остана в Корнуол две седмици, които Джеймс и Кас прекараха в Лондон. Тя го предупреди да се махне, защото има нужда от пространство. Остана сама с Пърл и Алфи за две чудесни седмици и се наслади на самотата, на дългите вечери, през които слушаше шума на морето, но след това взе да става неспокойна, отегчи се и разбра, че или трябва да се върне у дома и да разреши на Джеймс да се прибере, или да се изправи по някакъв начин срещу онова, което се случваше. Затова събра багажа, натовари го в колата и върна децата в Лондон, а след дълъг и мъчителен разговор двамата с Джеймс се разбраха да продължат както досега.

Само че нищо не беше както досега. Сега вече имаха Кас, а миналото на Джеймс бе надвиснало като облак, готов да излее над нея насъбралия се дъжд. Колко ли лъжи й бе пробутал през годините, които щяха да ги застигнат рано или късно — помнеше откъслечни фрази от разговори с приятели за бивши гаджета или раждането на първото дете, все неща, които беше приемала за чиста монета, а сега, когато споменът за тях се връщаше, лицемерието им бе повече от ясно. Ами Стивън Гарсайд? Беше му звъннала, за да му каже, че се връщат в Лондон по-рано.

— Мога да мина и да оставя ключовете — бе предложила предпазливо тя, тъй като знаеше, че предлага повече от просто връщане на ключовете. Когато стигна у тях, всичко излезе наяве веднага след като той отвори вратата и протегна ръце към нея, стъпил бос на мраморния под, очите му — приканващи. Тя не бе устояла. Позволи му да я въведе, както я беше прегърнал през раменете, и едва направила две крачки, тя заговори:

— Джеймс има дъщеря. Голямо момиче, тийнейджърка, за която не ми е казал. — Стивън мълчеше, пое ръцете й в своите и преди тя да размисли какви ги върши, се беше привела напред и беше притиснала между дланите си грубата, небръсната кожа на бузите му и го беше целунала, изненадана от непознатото усещане на устните му, развълнувана, след това също толкова бързо спря, защото знаеше, че в противен случай нямаше да успее. Беше се отдръпнала, извини се, тръгна си от дома му, затича към колата, хвърли забравените ключове от вилата на алеята и потегли.

След това пренебрегваше всичките му есемеси и имейли в продължение на два месеца. Прибра се вкъщи, разяждана от чувство за вина, направи на Джеймс любимата му вечеря, сякаш по този начин щеше да заличи стореното. Постара се да изхвърли Стивън Гарсайд от мислите си. Също така се постара да бъде добра съпруга, да забрави какво се е случило между тях, да забрави случилото се между двамата с Джеймс, да забрави всичко.

Не се получи. Не бе очаквала настойчивостта на Стивън Гарсайд, нито дълбочината на собственото си привличане към него и преди седмица се съгласи да се видят, а той изложи ясно намеренията си.

— Обичам те, Изи — рече той. — Обикновено не преследвам омъжени жени, нито пък продължавам да ги ухажвам, след като цели два месеца не са ми обръщали внимание. Това е тежък удар по самочувствието ми. — Беше седнала далече от него, в другия край на пейката в парка, пъхнала ръце под дупето, сякаш като седеше върху тях, щеше да опази и емоциите, и тялото си под контрол.

Така и не се получи и й се стори, че го остави още по-объркан, в по-голямо недоумение, отколкото преди.

Стела се оказа права, макар на Изи да й беше неприятно да го признае. По някое време в близкото бъдеще тя трябваше да вземе решение.

Загаси цигарата на пътеката и я изрита на тротоара.

— Хайде — рече тя. — Да се връщаме на партито.

Стела се ухили и размаха малко пликче с шепа хапчета.

— Имам нещо, което направо ще те взриви — посочи тя.

 

 

По-късно, сгушена в един ъгъл в кухнята, Хариет наблюдаваше влизането на Уил и Колет. Тя беше отстъпила назад от групата и чакаше настрани. Питаше се дали той ще забележи. Уил не беше наблюдателен човек. Освен това не очакваше. Беше накарала останалите да пазят тайната й и да не му казват.

— Ще му кажа сама — беше обяснила тя. — Дължа му го. Не би трябвало да научи от друг все едно е клюка. Бяхме заедно доста дълго.

Всички бяха кимнали, казаха, че разбират, и се съгласиха, че трябва да му каже лично. Стела беше единственото изключение.

— От кого е? — беше попитала тя, както се очакваше. Мама му стара, Хати, бързо си се задействала.

— Няма да кажа — натърти Хариет. — Той не иска да има нищо общо. Добре. Не очаквам от него нищо. Бебето си е моя отговорност.

— Да не би да е някой… на Уил ли е?

— Уил е с Колет, Стела. Да не би да си забравила, че двамата с него се разделихме?

— Това не означава абсолютно нищо. Колет — изсумтя презрително Стела.

— Не е на Уил. Не познаваш бащата. Дори аз не го познавам. Мисли за него като за донор на сперма, това е. Човекът просто няма значение.

Стела беше присвила очи, а след това сви рамене и Хариет веднага разбра, че не й вярва. Не я винеше.

Беше обещала на всички да каже на Уил, а след това трябваше да вдигне телефона и да го помоли да се срещнат, но така и не го направи. Какво я спря? Страхуваше се, че той ще по пита дали не е негово, че ще се ядоса, ще се разсърди. Можеше да се възползва. Знаеше го. Ако наистина искаше, можеше да го върне при себе си с този разговор.

Нямаше да е честно. Напомни си го и сега. Да го принуди да се върне при нея, като му каже, че ще става баща, след като не беше сигурна дали бебето е негово или не, бе най-противната манипулация. Все още го обичаше твърде много, за да му причини подобно нещо. Беше се поучила от грешката си и нямаше намерение да му поставя ултиматум.

 

 

Бяха на вратата на кухнята. Уил стърчеше над повечето, къдриците му подскачаха, докато целуваше момичетата и стискаше ръцете на момчетата. Дребната Колет почти не се виждаше. Хариет обаче зърна русата коса, прибрана на ниска опашка. След това зърна нещо, което заблестя на ръката й.

Притаи дъх и се опита да проточи врат, без никой да я види. Боже. Не бе възможно. Дали?

— Честито! Каква изненада…

Гласът на Изи прозвуча малко остро и тя наклони глава към Хариет. О, не. Това беше. Двамата бяха сгодени. И бяха решили да съобщят на всички на Нова година, почти година след като тя му беше казала или да се ожени за нея, или да се разделят. Ето че той пристигна с Колет и двамата щяха да се женят. Нещо не беше наред. Не само че не беше наред, ами беше обърнато наопаки и тя не можеше да повярва, че се случва. Как бе възможно да се случи? Преди малко повече от година двамата бяха заедно, щастливи и ако не беше манията на Хариет да се омъжи, ако не беше слепотата, която я докара до глупост… Сега той беше сгоден за тъпата малка гъска, а Хариет беше бременна и всички я наблюдаваха, и чакаха да видят как ще реагира, какво ще направи, така че не й оставиха никакъв избор. Тя се усмихна напрегнато, по-скоро бе нещо като гримаса, въпреки това се насили да извие устни и без да се помести от мястото си, изказа пожеланията си.

— Честито и на двамата. Сигурна съм, че ще бъдете много щастливи.

Настана тежко мълчание, наситено с чувство на неудобство. Хариет наблюдаваше как по лицето на Уил се изписа срам, който премина в шок, когато забеляза новите форми на тялото й. Останалите продължаваха да мълчат.

— Много ти благодаря, Хариет. Сигурна съм, че ще бъдем щастливи — наруши мълчанието Колет. — Господи! Май не сме единствените, които имаме новина. — Тя посочи корема на Хариет и за момент всички помислиха, че ще тръгне към нея. О, не. Нямаше намерение да я пипне, нали? Хариет нямаше да понесе, ако Колет дойдеше да опипва корема й. Тя обаче не помръдна. Моментът премина и Хариет усети, че са я оставили на мира. Прииска й се някой друг да каже нещо. Прииска й се Уил да каже нещо. Наистина ли искаше?

— Всичко най-добро, Хати — рече тихо той. В очите му прочете въпрос. За съжаление не можеше да му отговори.

 

 

— Сигурна ли си, че си добре? — Изи отпусна ръка на рамото на Хариет. Хариет седеше на ръба на леглото на Изи, прегърнала коремчето си. Беше десет и всички на долния етаж пиеха и се смееха. Чувството на неловкост беше прогонено от коктейлите с шампанско, вино и фондю и за кратко никой не мислеше кои са хората, събрали се заедно, кой е без работа или има неприятности. Бяха просто приятели и роднини, които се смееха щастливо. Чуха стъпки отвън, неуверени, на последни те стъпала. Заслушаха се. След това стъпките спряха. После продължиха към тоалетната до стаята на Изи.

Хариет въздъхна.

— Не крия, че никак не съм очарована, Изи.

— Сигурно. — Седна до Хариет и вдигна краката й на легло то. — Господи, много е странно.

— Нали.

Нещо падна на пода в тоалетната.

— Мама му стара.

Изи и Хариет се усмихнаха.

— Стела.

— Да.

В съседното помещение чуха почукване, докато тя оформяше линия кокаин.

— Върви, ако искаш… — Хариет посочи с брадичка стената, зад която беше Стела, наведена над белия прашец.

Изи поклати глава.

— Пет пари не давам. Утре и без това ще е достатъчно тъпо. Освен това съм прекалено стара.

— Мамка му. Мамка му, мамка му и пак мамка му! — понесе се гласът на Стела от площадката и Изи изви очи.

— Мама му стара. Ако не внимава, ще събуди децата.

Скочи от леглото и отиде до вратата.

 

 

Стела не можеше да повярва. Как бе възможно да е толкова непохватна? Наблюдаваше ужасено опаковката, докато се носеше, почти елегантно отстрани, също като балон, изплъзнал се от дебелите пръстчета на дете, към пода. Посегна да я улови, но тя се преобърна и Стела успя да стисне края, но коприненият ръкав на кимоното й се закачи и съдържанието се изсипа на мокета още преди да падне. Коленичи на пода и вдигна малкото квадратче хартия. Беше празно. Идваше й да заплаче.

— По дяволите — прошепна тя. — По дяволите и после мамка му. — Едва ли някой имаше и тя се отказа да пита. Бяха прекалено праволинейни или поне така си мислеха, затова и не купуваха. Нямаха нищо против да вземат от нея; беше като да откажеш цигарите и понякога да палнеш по една в пъба — просто не се броеше. Те нямаха намерение да си цапат ръцете, като купуват, звънят на дилър, а после ходят да си приберат поръчката, да я разнасят във вътрешен джоб на ръчната чанта и да им тежи повече от всичко друго. Понякога на парти смръкваха по някоя линия от нейните запаси и се преструваха, че тя им оказва неблагоприятно влияние. Тя… тя трябваше да спре този вътрешен глас и да започне да се притеснява как ще си осигури още.

Налагаше се да се обади на Дейв. Беше Нова година и той със сигурност имаше предостатъчно работа, може и да беше в другия край на града или в някой клуб. Колко ли скъпо щеше да й излезе, ако го накараше да дойде тук? Седна върху капака на тоалетната чиния и му пусна есемес. Къде си? Трябва да те видя. Можеш ли да дойдеш до Фулам?

Две секунди по-късно телефонът й избръмча. Дейв не изпускаше своя нито за миг. Няма начин. Тази вечер съм в Манчестър. Приятно. Д.

Стела хвърли телефона на пода в пристъп на ярост. Манчестър. Защо, мама му стара, се беше заврял в Манчестър?

— По дяволите, по дяволите и после мамка му.

Тя погледна към мокета, където беше паднала опаковката. Там се бяха посипали белите прашинки. Тя остана загледана и петното в продължение на няколко секунди. След това се изправи. Какво пък толкова, мама му стара?

* * *

— Стела!

— Мили боже.

Стела обърна глава и погледна през рамо. Зад нея, на вратата на тоалетната, бяха застанали Изи и Хариет. Наблюдаваха я неодобрително, гневно. Приличаха на две викториански даскалици, скръстили ръце, лицата им строги, кисели. Тази мисъл я накара да се изкиска. Липсваха им само две — как се казваха онези неща — забрадки! Точно така. Можеха и да минат за монахини. Не и Хариет. Бременна монахиня просто не ставаше. Дори Стела знаеше това. Само че тази мисъл я разсмя и щом прихна, установи, че не може да спре. По лицето й рукнаха сълзи, когато приклекна, нави банкнотата от двадесет лири, присви се напред и се разтресе от смях.

— Стела. Стела, добре ли си?

Загрижеността им влоши положението. Тя размаха ръце пред лицето си. Престанете, не казвайте нищо, искаше да каже тя, но от гърлото й излезе хлипане.

— Стела… носът ти. Тече ти кръв.

Най-сетне тя се спря. Вдигна объркано поглед. Какви ги приказваха? Не й течеше кръв. Тя просто се смееше. Мокротата по лицето й беше от сълзите, а сълзите бяха от смях. Прекарваше си толкова добре. Тя поклати глава, за да им покаже, че е добре. В този момент капка кръв падна от носа й и се стече по роклята. Тя наведе глава към гърдите. По коприната на кимоното се стичаше гъста червена линия, проправяше си път между зелените папрати и розови черешови цветове. Я, че те бяха прави. Докато гледаше, потече още кръв, гъста, капеше бързо; тя подсмръкна, но нищо не можа да я спре, напълни гърлото й с лепкави съсиреци и тя се задави.

— Господи, Хариет, би ли повикала Джони? — Изи прекрачи към Стела и се протегна към хавлиените кърпи. Стела застана на колене, подпряна на длани, покрита с кръв. Не можеше да помръдне. Просто не можеше. Изи дръпна кърпата и приближи до Стела, за да я притисне към лицето й, но в този момент Стела се наведе напред и повърна, изхвърли съсиреците и усети в устата си метален вкус на лепкаво.

Изи реагира спокойно и ефикасно като майка, която е поднасяла пластмасови купи пред лицата на малки главици, горещи от висока температура. Измести Стела над тоалетната чиния, да не би да повърне отново, и в същото време избърса кръвта и стомашния сок, полепнали около устата й.

— Добре. Всичко е наред, не се паникьосвай. Нищо няма да ти се случи. Кърпата не беше от най-хубавите. — Усмихна се на Стела, която беше пребледняла като платно и трепереше. — Господи, Стела. Какво правиш? Какво, за Бога, си причиняваш? — прошепна тя, приглади изрусената й коса от челото и я погали нежно. — Глупаво момиче. Прекрасно, глупаво момиче.

Стела си пое дълбоко въздух. Не разбираше. Всичко й се струваше толкова смешно. Наистина беше смешно. Обърна се на една страна и погледна отражението си в огледалната врата на шкафа до нея. Беше коленичила на пода, заобиколена от остатъците кока, които смъркаше от мокета заедно с всичко, което се беше загнездило между влакънцата. Красивата й рокля, старинна, която Джони й подари за Коледа, подарък, който я трогна, беше накапана с кръв, слюнка и повръщано. Лицето й беше омазано в кръв. Още преди да усети, от носа й отново закапа кръв, започна да се съсирва, тъмночервена, после се напука по кожата. Гримът й се беше размазал, а една от най-добрите и приятелки я придържаше. Вече не беше никак смешно.

 

 

Къщата беше тъмна, когато се прибраха. Джони пренесе топлия заспал Вайкинг от колата. Тази задача се превърна в буфер между двамата. Докато Вайкинг беше до тях, не се налагаше да говорят, нямаше нужда да се поглеждат. Не се налагаше да се изправят пред разпилените парчета на брака си. Джони го сложи в леглото. И тук нямаше нужда от приказки. Стела знаеше, че не е в състояние да приказва. Не искаше да докосва сина си, докато беше в подобно състояние; покрита със собствената си кръв, воняща и рошава. Той пък миришеше на сън, на мляко и бебешка пудра.

— И принцът се метнал на коня си и запрепускал нагоре по хълма към замъка, а принцесата седяла зад него и когато стигнали върха, се оказало, че един октопод пази портата.

— Октопод ли? — Гласът на Вайкинг беше дрезгав и сънен, той се опитваше да остане буден. Стела хвърли роклята на пода в банята, обърна се и пусна душа.

— Октопод. Тогава октоподът казал…

Гласът на Джони заглъхна, а тя пъхна глава под горещата вода и я остави да се стича по лицето й. Усети как остатъците грим се размекват. Косата й залепна за скалпа. Водата беше прекалено гореща, пареше; тя усети как кожата й порозовя, но така и не я разхлади. Имаше нужда от тази топлина, за да се пречисти. Мисълта едва не я накара да се разсмее. Ти вече не подлежиш на пречистване, каза си тя. Прекалено затънала си. Пречистването е за бебета и невинни души, за хората, които се къпят в дъждовна вода и вървят боси по маргаритите в тревата, за хората, които се реят, не за онези, които потъват чак до дъното, за хората, които…

— Стела… Стела, събуди се. Събуди се. Мама му стара. Хайде, Стела. Хайде.

Когато се съвзе, водата беше престанала да тече върху нея, но тя беше все още мокра. Главата я болеше. Отвори очи. Джони беше до нея, коленичил на пода в банята. Как стана така, че отново се оказа на пода в банята? Това беше за втори път тази вечер. Това не беше хубаво. Усмихна се.

— Здрасти — прошепна тя.

— Какво, мама ти стара, правиш, Стела?

— Къпя се. Не исках да съм мръсна.

Джони й се стори много ядосан. Тя знаеше защо. Беше й сърдит.

— Беше пуснала водата на максимално горещо. Припаднала си. Имаш късмет, че не кървиш. Въпреки това ще позвъня да изпратят линейка. — Говореше бързо, с кратки изречения като военен. Ляво, дясно, ляво, дясно… Ядосан Джони. Много ядосан. Я чакай. Нещо не се връзваше. Той не трябваше да й се сърди. Тя трябваше да му се сърди.

— Няма да ходя в болница. Ти трябва да отидеш.

— Какво? — Въпросът прозвуча като ръмжене. Едва успяваше да овладее гнева си. Ако го побутнеше, щеше да се пръсне и да изригне. Също като наденичка в тиган. Ха!

— Ако искаш, върви в тъпата болница. Хайде, върви. С Дилайла. — Тя се загърна в халата и стана. Беше разтреперана. Нямаше нужда от никаква болница. Всичко щеше да се оправи, ако съпругът й не чукаше друга. Точно така. Това беше. Ето го проблема.

Джони тръсна глава като кон, който се опитва да се отърве от досадна муха.

— Нищо не ти се разбира, Стела. Върви да си лягаш, хайде. Ще помоля лекаря да дойде. Ще те прегледа. — Все още не я поглеждаше.

— Не можеш просто така да ме пратиш в леглото. Прати я да си легне, прати лудата Стела в леглото, разкарай я от пътя си, за да може Дилайла да се намести вместо нея, прекрасната Дилайла. — Името й се изплъзна, после тя го повтори. — Дилайла. Дилайла. — Тя запя. Защо пееше?

— Млъквай, Стела. Няма ли най-накрая да си легнеш?

Джони стана и излезе от банята, тръгна към спалнята. Стела се затътри след него.

— Дилайла, Дилайла… Лай… лай… лай… — Не искаше да продължава с този напевен глас, но не успяваше да спре. Лайла. Лайла Мей. Самсон и Далила. Ти да не би да си нейният Самсон, Джони? Да не би да те държи за косата, да не би да е вплела в нея прекрасните си пръстчета? Да не би да изпива силата ти? — Стела пристъпи към него с протегнати ръце и разперени пръсти; искаше да ги прокара през косата на Джони. Той вдигна ръка, за да я спре.

— Да не би да засегнах болно място? Не искаш ли да говориш за Дилайла? Хайде. Да поговорим за нея. Хайде да поговорим, Джони.

Тя седна на ръба на леглото и кръстоса ръце. Остави халата да се смъкне и оголи раменете й. Той се обърна към нея за миг и по лицето му се изписа отвращение.

— Не желая да разговарям с теб. Не и когато си в подобно състояние.

— Я майната ти. Майната ти! — Стела се хвърли по корем на леглото и се разрида. Знаеше, че прилича на дете. Чувстваше се като дете. Зад нея Джони мълчеше. Най-сетне заговори.

— Отивам си, Стела.

Тя притаи дъх. Не се обърна към него. Нямаше да го понесе.

— Няма да е тази вечер. Не мога да те оставя в подобно състояние — въздъхна той. — Господи, Стел. Как стигнахме до тук?

Тя въздъхна накъсано.

— Господи, какви ги приказвам? Не мога да си тръгна.

Тя седна и избърса очи. Слава богу. Слава богу, слава Богу.

— Джони, много се извинявам. Знам, че не бях добра. Държах се ужасно с теб, но нещата ще се оправят. Ще видиш, че всичко ще се оправи.

Той седна на ръба на леглото.

— Не, не исках да кажа, че ще останем заедно. Извинявай. Не мога.

— А какво… не те разбирам. — Тя се разхлипа отново, този път задъхано. Как бе възможно да й причини подобно нещо? Как бе възможно да е толкова жесток?

— Не мога да те оставя в подобно състояние. Не и с Вайкинг. — Той се замисли за кратко. — Трябва ти помощ, Стел. Може и на двамата да ни трябва.

Стела се заклатушка.

— Имам нужда от теб. Наистина имам нужда от теб.

— Само че на нас вече не ни е добре заедно. Нали? Вече не.

— Беше ни добре. Мога да се променя. Аз ще оправя нещата.

Джони се усмихна и приглади назад падналата над лицето й коса.

— Винаги си успявала, но мисля, че вече не можеш. Прекалено късно е, Стел. Според мен е прекалено късно.

Тя поклати глава. Не, не, нямаше да слуша подобни приказки, нямаше да се върже на приказки, че било твърде късно. Той обаче измъкна ръка от нейната, целуна я по челото и тръгна към вратата.

— Ще спя на канапето. Утре ще измислим какво да правим. Да се наспиш.

Докато той слизаше, тя не долови в гласа му гнева, който звучеше одеве и прониза сърцето й. Разплака се и накрая заспа, защото бе чула нежност. Разплака се, защото знаеше, че сама го е прогонила.

 

 

Вилата

Отвън долетяха гласове по мегафоните, пукаха и пропискваха. Той притаи дъх. След това зачака.

Умората започваше да го притиска. Беше уморен да стои нащрек, да държи под око пленника си, да следи всяко шумолене отвън, всяка сянка, която минаваше под малкото прозорче. Беше уморен да държи пушката, която дотежа и на ръцете, и на раменете му. Мускулите на гърба му бяха напрегнати, вече го боляха. Беше жаден, не беше хапвал нищо след закуска. Закуска. Сякаш бе закусвал в друг живот. Групата мъже прогонваха махмурлука с кафета, Блъди Мери, огромни чинии, пълни с местен бекон и пържени яйца от кокошките, които кълвяха в градината. Пасторална идилия, поне така беше, докато той не я разби.

— Мили? Мили, трябва да ме чуеш.

О, боже. Не. Не, не, не и не. Не и тя. Не бе възможно да са я довели. Можеше да устои на всеки и всичко, но не и на нея.

Гласът на жената зазвуча колебливо.

— Знам, че си много уплашен. Мен поне много ме е страх.

Тя преглътна и замълча.

— Миличък, трябва да ми помогнеш.

Той сви юмруци. Усети очите на заложника. Гледаха го въпросително. Обвиняваха. Той обаче трябваше да остане силен. Трябваше да се изолира от всичко. И от гласа й, и от очите й. От гласа в главата му, който повтаряше: „Мъртъв си. Ако не я послушаш, си мъртъв, ако я послушаш, си мъртъв. Това е. Тук ще умреш.“

— Трябва да го направиш заради мен, мили. Направи го заради мен. Моля те. Ако някога си ме обичал, ако връзката ни е означавала нещо за теб, тогава направи това, за което те моля. Моля те, мило момче. Остави пушката. И… — Гласът й потрепери, последва мълчание. Тя се съвещаваше с полицията, поне така реши той, питаше ги какво искат да направи той. — Моля те, остави пушката и ела на прозореца с вдигнати ръце, за да видим, че си го сторил. Много те моля, мили. Умолявам те!