Джесика Ръстън
Тъмната страна на любовта (13)

Дванадесета глава

Септември 2009 г.

Нямаше представа как се случи. Всъщност имаше. „Когато мама и татко се обичат много…“ В нейния случай нямаше мама и татко, които се обичат чак толкова много. Имаше обаче мама, поне така изглеждаше. Да, някой щеше да става мама. Погледна теста за бременност в ръката си. Нямаше грешка. Имаше мама, или по-точно казано, щеше да стане мама след пет до осем месеца. А това означаваше, че трябва да има и татко. Само че този татко едва ли обичаше мама чак толкова много. Не и в момента, още по-малко, когато му кажеше новината.

Хариет се тръшна на леглото си. Много пъти си беше представяла момента, в който разбира, че е бременна, но нито веднъж не бе предполагала, че ще бъде нещо подобно. Във фантазиите си, на които си позволяваше да се отдаде от време на време през годините, след като някоя от приятелките й кажеше, че е бременна или когато видеше бременна жена приблизително на нейна възраст в метрото, подробностите на сценария се променяха, но атмосферата си оставаше същата. Понякога си представяше как се вмъква тайно в банята и показва положителния тест на Уил, докато той гледа телевизия или постепенно го оставя да разбере какво точно става. Понякога си представяше как са го планирали заедно и той крачи пред банята като изтръпнал от очакване бъдещ татко, а тя излиза свенливо усмихната и той я прегръща, завърта я радостно, след това много внимателно я пуска да стъпи, за да не повреди безценния товар. Може и да разбра по различен начин, но някои неща не се бяха променили — тя, Уил и общото им щастие.

Не бе помисляла и за миг, че ще се случи по този начин. Не си беше представяла, че ще бъде сама, в противен апартамент, ще лежи на леглото си, без да е сигурна кога точно е заченато нещото вътре в нея. Нещото. Не трябваше да му казва нещото. Бебето. Тя обаче не намираше сили да мисли за него като за бебето. Все още не. Тогава щеше да стане твърде истинско, а и да се уплаши ужасно много. Та в нея имаше друг човек. Не. И момента това беше сбор от клетки. Може би. Може и да беше истинско бебе. Мъничко наистина, но оформено като бебе. Зависеше от нея. Ако беше забременяла онзи първи път, можеше да е — тя пресметна — на петнадесет седмици. Отвори лаптопа си и потърси в Гугъл „зародиш на петнадесет седмици“. Трябваше да разбере в какъв стадий на бременността е, при това в най-скоро време. Предстоеше й да свърши някои неща, като например да отиде на лекар. Това беше първата крачка. Нали така се правеше? Отиваш и се регистрираш, за да те включат в някакъв списък. Съществуваше ли списък?

Можеше да се побере в дланта й, ако беше в петнадесет седмица. Поне така пишеше в уебсайта. Хариет протегна ръка и се опита да си го представи. Господи, беше по-голямо, отколкото си мислеше. Сигурно скоро щеше да започне да го усеща, ако бременността й беше толкова напреднала. Не бе възможно. Ако в нея имаше нещо толкова голямо — колкото малко авокадо, както се казваше в сайта — тя щеше да разбере. Нещо щеше да започне да плува — нали плуваха? Не, по-скоро се носеха. Значи скоро щеше да започне да го усеща. Ако не го усетеше, значи нещо не беше наред с майчиния й инстинкт. Горкото мъниче. Да се окаже с толкова безполезна майка, че дори не знае на колко е собственото й дете. При тази мисъл очите й се напълниха със сълзи и тя се усмихна. Може пък да нямаше никакъв майчински инстинкт.

Хариет си беше представяла не само как ще съобщи на бащата, ами и на родителите си. През годините си беше представяла и този момент. Представяше си как изчаква първия ехограф, как ще им изпрати снимка с бебето, размазано, подобно на извънземно, пъхната в картичка. На картичката щеше да има нещо за баба и дядо. Каролайн би постъпила така, щеше да направи всичко съвършено и спретнато.

Каролайн. О, Боже. Ето го и следващия проблем. Хариет се загледа в тавана. Как да й каже? Всеки път, когато Каролайн минеше покрай бременна жена, очите й се пълнеха със сълзи. Как ли щеше да понесе факта, че Хариет е бременна, а дори не се опитваше да забременее? Щеше да е много жестоко.

 

 

Накрая тя отиде при човека, при когото отиваше винаги, когато в живота й възникнеше криза, макар нито една досега да не беше толкова съществена. Ходеше при него и когато се проваляше на изпити, и когато имаше проблеми с някое момче, и когато я изгониха от училище, задето се беше напила и беше припаднала в тоалетната по време на летния концерт, и след първия си голям скандал с Уил. Замина за Брайтън, за да поговори с Хари.

Не го предупреди, че ще отиде. Трябваше да позвъни, защото животът на Хари беше откачен, пъстър и не можеше да бъде сигурна дали ще бъде там, когато пристигне и дали ще го завари сам. Тя обаче нямаше сили да говори с него по телефона. Той веднага щеше да разбере, че нещо не е наред, че тя не гори от желание да прекара един уикенд на морето с любимия си кръстник и щеше да се опита да измъкне от нея (беше нетърпелив и непоправимо нахален и нямаше да успее да овладее любопитството си, ако тя го предупредеше за пристигането си) истината, а накрая тя щеше да му каже, а не искаше да се обясняват по телефона, докато е сама в апартамента си, а той не е до нея, за да й държи ръката. Просто не искаше да бъде сама.

Магазинът му се намираше на малка странична улица в Кемптаун. Заемаше партера на висока сграда от епохата на Регентството, която се бе радвала на по-добри времена, въпреки това бе запазила духа на някогашното величие. Хари живееше на последните три етажа на сградата, а на приземния етаж имаше отделен апартамент, който даваше на препараторка, която носеше творенията си: лисичи яки и шапки с малки препарирани птички, кацнали върху тях. Хари веднъж подари на Хариет чанта с дръжка от пълнена змия, която беше купил от жената. Хариет потръпна и я прибра в кутия, която държеше върху гардероба. Щеше да я продаде в eBay, защото жената беше станала известна напоследък. Хариет я видя през перилата, докато се качваше към магазина на Хари. Раменете й, покрити с кожа от норка, се движеха, докато тя раздвижваше някое нещастно мъртво животинче в неестествена поза. При тази мисъл стомахът на Хариет се преобърна и за момент се уплаши, че ще повърне на улицата. Погледна към небето и стисна перилата, пое си дълбоко въздух и зачака гаденето да премине.

— Хати? Хати, миличка, какво, за Бога, правиш тук?

Тя вдигна поглед и го видя пред себе си, застанал на вратата на магазина, облегнат на касата на вратата, скръстил ръце, очилата, увиснали на гърдите му. Беше с бледожълт кашмирен пуловер — не беше нужно да го пипа, за да разбере, че не е вълнен — той винаги носеше кашмир, сиви панталони и шантави чепици на синьо райе, лъснати до блясък. Имаше нещо в познатия му вид, което я накара да избухне в сълзи.

— Миличка. Ясно. Едно от онези посещения — отбеляза той, стисна ръката й и я въведе в магазина, обърна табелата на вратата на „Затворено“.

 

 

— На кого си казала? — попита той, след като свали палтото й и я накара да седне и да му разкаже какво става, докато тя подсмърчаше и хлипаше. След като ревна, не можа да спре, остана без дъх, бузите й пламнаха, разрида се толкова силно, че се уплаши да не стане нещо на бебето, и тъкмо тази мисъл я накара да се успокои.

— На никого — отвърна тя и стисна в длани порцелановата чаша с чай от лайка, който той й направи, и й се прииска вместо старинна чашата да беше от онези дебелите, като за бачкатори, чаят да е добре подсладен, въпреки това тя се радваше на топлината и успокоението, които я завладяха.

— Не можах. Имам чувството, че съм голяма… загубенячка.

— Мило момиче, защо? Ти си на тридесет и няколко години. Имаш добра работа. Не си някоя неориентирана тийнейджърка, вече не, въпреки че понякога се отнасям към теб като с такава. — Тя се усмихна. Истина беше. Хари никога не я пускаше, преди да пъхне в ръката й пари за таксито или да й се скара, че не си е облякла достатъчно дебело палто. Той бе по-майчински настроен дори от майка й. — Можеш да си родиш бебе, ако искаш.

Тя се беше навела над чашата чай.

— Тъкмо това е. Искам ли? Мога ли? Хари, съвсем сама съм. Аз… не знам дали ще се справя сама.

Хари я изгледа продължително.

— Няма да те питам кой е бащата — рече най-сетне той. Тя не отговори. — Разбирам обаче, че и той не знае.

Хариет поклати глава.

— Все още не знае. Не мога… Просто не мога.

— Ще трябва все някога да му кажеш. На какъв етап от бременността си? Ходила ли си на лекар, или ще трябва и с това да се заема? — Гласът му прозвуча остро, но очите бяха нежни, когато й намигна, за да й покаже, че не й се сърди.

— Вчера ходих. Почти в третия месец съм. Той е почти сигурен. Следващата седмица съм на ехограф. Тогава ще определят и термина.

— Значи не знаеш и термина — изви вежди Хари. — Миличка. Доста си се позабавлявала.

Хариет се изчерви.

— Не съм. Наистина не съм.

— След като не знаеш… — Гласът на Хари прозвуча развълнувано от разговора. Най-много обичаше клюките дори когато бяха за любимата му кръщелница.

— Хари! Престани!

— Извинявай — той хапна от яйчения крем.

Хариет въздъхна.

— Просто случаите, когато е възможно да се е случило, са няколко.

— Но, миличка… — Хари замълча. Тя разбра, че той отчаяно се старае да не й досажда с въпроси.

— Искаш да попиташ дали не съм използвала нещо.

Той кимна.

— Да. Пиех противозачатъчни. От години ги пия. Не ги спрях, когато с Уил се разделихме. Продължих по навик, вместо да тая напразни надежди. Само че… — Тя замълча. Беше такава смотла, нищо че Хари я убеждаваше в обратното. Единствено с него можеше да поговори открито и да бъде сигурна, че той няма да я съди и да си помисли нещо лошо за нея. Въпреки това се почувства неудобно да му признае в каква каша се е забъркала.

Пое си дълбоко дъх.

— След като двамата с Уил… след като се изнесох, прекарах трудни първи месеци. — Замълча за момент и прехапа устни. Трудни първи месеци бе много меко казано. Като се замисли, усети как й прилошава. Никога не бе изпитвала подобна омраза към себе си, толкова нещастие.

— Пиех много. Не бях на себе си. — Хари се пресегна и пое ръката й. Тя му се усмихна тъжно. Почувства се истинска лицемерка, задето получава съчувствие, което не заслужава.

— Не се гордея с начина, но който се държах тогава. Не ме карай да ти разказвам подробности.

Разочарование ли премина по лицето му, докато тя говореше? Не биваше да става мнителна.

— Истината е, че накрая не вземах редовно противозачатъчните. Не помнех дали съм изпила хапчето, дали не съм.

— Ама и ти си една. На опаковката не пише ли денят? Би трябвало. Как, за Бога, помнят хората дали са го изпили или не? — Хари й се стори възмутен, бесен на фармацевтичните фирми, а не на нея, задето не бе изпила, когато трябва противозачатъчното. Тъкмо затова се обърна първо към него.

— На опаковката има дните на седмицата. Аз не бях… аз не обърнах достатъчно внимание. — Искаше й се да каже, че изобщо не е била на себе си, но така и не събра смелост да си признае. Не му каза, че през половината време не е имала представа кой ден от седмицата е. Как да му каже? Хари може и да беше готов да я защити на мига и да не изрече и дума, с която да я засече, но той й беше кръстник, познаваше я още от бебе. Имаше неща, които не бе нужно да разбира.

— Значи следващата седмица ще разбереш коя е датата. Тогава ще можеш да направиш планове. Кажи на родителите си. Кажи на баща си. Ти си… — Хари замълча. Премисли онова, което искаше да каже. — Имаш ли намерение да задържиш бебето?

Хариет кимна.

— Да. Да, ще го задържа. Един господ знае как и какво ще правя, но да. Ще задържа бебето.

Тя прегърна корема си с ръце, сякаш за да потвърди намерението си. То беше някъде вътре, сгушено дълбоко в нея, растеше, докато тя говореше. Сърцето му биеше. Беше част от нея. У нея нямаше и следа от съмнение — не бе имало нито за секунда — че ще го задържи.

Въпросът обаче бе друг. Ставаше въпрос за нещо, което засега щеше да запази за себе си. Можеше да каже на Хари почти всичко. Почти всичко. Само че не можеше да му каже каква развалина е била до съвсем скоро и какво я беше изтръгнало от калта. Не можеше да му каже, че съществува повече от един кандидат за баща.

 

 

Колет може и да изглеждаше по момичешки крехка, но беше изключително решителна. Когато откриеше нещо, което искаше, тя го стискаше и не пускаше, докато не го получеше. Така стана със златната купа в клуба по езда — беше стискала гривата на понито Балфур, докато не излезе първа, след като животното се опита да се отърве от нея по средата на трасето. Същото стана и с корекцията на носа. Не спря да досажда на баща си, докато той не се предаде и не й подари пластична операция за осемнадесетия рожден ден. Сега пък искаше Уил. За постоянно.

Обичаше го, разбира се. Той беше забавен, сексапилен, преуспял — на път да стане преуспял, поне така мислеше. Най-важното беше, че се е спряла на Уил. Той беше човекът, за когото тя искаше да се омъжи. Беше по-готин от нея, притежаваше чара на възпитаник на „Итън“, който за нея беше неустоим. Колет искаше семейният й живот да бъде различен от онзи, който бе опознала, докато растеше. Искаше децата й да бъдат част от висшето общество, към което тя осезаемо усещаше, че не принадлежи, докато ходеше на училище. Искаше те инстинктивно да знаят кои ножове са за риба и че никой не казва салфетка. Искаше говорът им да е изискан, образован, вместо цял живот да се опитват да се отърват от простия си акцент. Искаше да не се срамуват от родителите си, когато ходеха в училище (тя беше много малка и не разбираше, че всички деца се срамуват от родителите си, че това е част от спорното удоволствие да си родител). Искаше всичко, което Уил представляваше, всичко, което за него бе даденост.

Следователно трябваше да си осигури Уил. Щеше да покаже на Хариет и на останалите, които я приемаха като някакво развлечение, като глупава кукла, която Уил чука, докато се опитва да забрави връзката си. Щяха да видят те. И Джеймс, надутата му съпруга Изи, и онази курветина Стела, и готиният й, но похотлив съпруг, който гледаше да опъне всички в пола, и на тъпачката Каролайн. Щеше да им покаже тя.

Всичко, което трябваше да направи, бе да измисли как да накара Уил да й предложи.

 

 

Накрая се оказа съвсем лесно и просто. Колет знаеше нещо, за което Хариет нямаше представа — че за да получиш мъжа, когато искаш, трябва да сториш две неща: да го накараш да мисли, че идеята е негова, и да го накараш да мисли, че възможността е почти непостижима. Уил беше очарован от нея и тя го знаеше. Всички го бяха забелязали. Обикновено въздействаше по този начин на мъжете. Дължеше се на съчетание от младост, сексапил и очевидната невинност, която ги караше да пожелаят да я закрилят, а тя бе достатъчно умна и знаеше, че това очарование рано или късно ще избледнее, че трябва да се възползва от него, докато може. Нейната красота нямаше да се залези дълго; до тридесет и пет, може би дори по-рано, тя щеше да се превърне в поредната блондинка от Фулам в тесни дънки и огромни слънчеви очила.

Бяха на вечеря у Джеймс и Изи, когато тя за пръв път го подхвърли по време на разговора. По-точно не го каза. Гостуването беше неловка работа, тъй като Изи държеше всичко да е изпипано, да се държат както обикновено, сервира филе „Уелингтън“ като очевиден опит да докаже, че нямат проблем с парите, докато Джеймс отчаяно криеше хубавото вино в дъното на хладилника и доливаше чашите им с по съвсем малко само когато се налагаше. Бедността наистина издаваше най-лошото у хората. Колет се смяташе късметлийка, защото благодарение на баща си, от чиито маниери и акцент се срамуваше, и империята му от недвижими имоти, никога нямаше да й се наложи да се притеснява за пари.

— Много красива, нали? Говоря за Каролайн — рече тя, докато гледаше снимка от сватбата, а Изи сервираше хапки с пастет от пушена пъстърва в хола. Изи я погледна остро.

— Да, нали?

— На тази снимка прилича на мама, когато беше млада — обясни Джеймс, гласът му, пълен с обич. — На сватбата си е била с различна рокля, но двете много си приличат. Ще се опитам да намеря онази снимка след вечеря.

Колет се разсмя.

— О, Джеймс. Сигурна съм, че е била прекрасна, но май се поувлякохме с въздишките по сватбените снимки. Поне аз. Оставям ги на отдавна женените.

Изи изви едната си вежда и се върна в кухнята, за да погледне филето. Колет се усмихна на Джеймс и пъхна ръка в ръката на Уил. Първа част бе изпълнена.

Два дена по-късно тя влезе в уебсайта на „Тифани“ и включи Уил в мейлинг списъка им, като маркира квадратчето Годежни пръстени на въпроса дали проявява някакъв специален интерес. Той щеше да реши, че това е просто спам, и вероятно да го изтрие веднага щом го види, но важното бе, че ще го види. Може би щеше да реши, че това е знак, помисли си тя, след това отхвърли идеята. Уил не беше от хората, които вярват в „знаци“. Само че идеята щеше да остане у него, макар и по напълно неосъзнат начин. Важното бе да отвори ума му за възможностите, да го накара да разбере какви са предимствата на брака. Това бе втората част.

Тя любезно отказваше поканите от Джеймс и Изи да се съберат на вечеря или да се разходят в парка с децата и предпочиташе да се събират с двойки, които все още не можеха да се нарадват на брака си. Едните бяха женени отскоро и бяха така побъркани по секса, че едва издържаха вечерта в пъба и бързаха да се изнесат в тоалетната за едно бързо чукане. Това нямаше нищо общо с факта, че бяха женени. Колет знаеше, че е така, че спят и с други, но за момента бяха идеални за целта й. Сексът беше много важен за Уил и тя бе твърдо решена да сложи край на всички намеци и шеги между женените му приятели, че плътското удоволствие може да спре или качеството му да се влоши, след като той изрече брачните си клетви. Освен това Джеймс и Изи бяха нещастни в момента както заедно, така и по отделно. Те съвсем не бяха добър пример за брак.

Останалите приятели, които тя избра, за да прекарват по вече време с тях, бяха нещастни поотделно, но се оказваха виртуози в прикриването на този факт и твърдо решени да не издават неразбирателствата си пред света (тя се беше омъжили за пари, той за секс и социален живот и докато и двамата получаваха желаното, щяха да са щастливи, доколкото това е възможно). Имаше и хора от Хенри Бътлър, което бе още по-хубаво, така че Уил и Колет ходеха на частни представяния, на партита след театрални постановки, в такситата на път към къщи обсъждаха колко забавно и оживено е било, че винаги прекарват чудесно със семейство Белтрам (Колет го поощряваше да нарича приятелите си с общата им фамилия, защото по този начин говореха за тях като за едно цяло), а в това време семейство Белтрам пътуваха към дома си в пълно мълчание.

Тя много се стараеше вечерите, които прекарват с тези приятели и други щастливо женени двойки, да са най-веселите от седмицата. Обличаше се особено внимателно, скромно, но женствено и сексапилно, с късите рокли, в които Уил я харесваше изключително много. Тя беше внимателна, обожаваше го, държеше се очарователно и накрая на вечерта го възнаграждаваше с върховно чукане. Веднъж дори започна да възбужда Уил под палтото, докато пътуваха към къщи, после, на три пресечки от тях, спря и го накара да изчака, така че когато бяха пред вратата, той просто я изблъска към стълбите вътре и я облада отзад с няколко бързи тласъка, докато тя се държеше за перилата и се усмихваше, без той да я види.

Когато излизаха, докато Уил беше в тоалетната или на бара, тя флиртуваше с мъжете, които я заговаряха, пърхаше с мигли към тях, докато те най-сетне събираха кураж и идваха да поговорят с нея, и обикновено успяваше да ги примами навреме, така че Уил се връщаше тъкмо когато те започваха да я свалят. Тогава тя се правеше на учудена и той любезно, но твърдо отпращаше горкия човек, като я прегръщаше и обясняваше.

— Извинявай, приятел, но тя е заета.

Въпреки това той не правеше абсолютно нищо. Колет не можеше да си обясни защо е така. Беше направила всичко, което успя да измисли. Беше вбесена, че планът й не проработи.

Накрая, една вечер, съдбата реши да се намеси. Тя веднага се възползва от момента точно както я беше учил баща й.

 

 

Уил се върна от работа късно. Тя никога не го караше да се прибира в определен час. Беше спокойна, съвършено облечена, както обикновено. Пусна котлона, за да свари мидите, които вече бе подготвила. Беше препасала престилка на синьо и бяло райе, завързана стегнато на кръста, за да го подчертае.

— Мамка му. Какъв ден само. — Уил потри лицето си с ръце.

— Защо? Какво има? — Тя го целуна и му подаде чаша джин и тоник. Дребни неща, но същите тези дребни неща правеха живота му приятен, носеха му комфорт.

Той поклати глава.

— Бизнесът ми е напълно прецакан, това е. Цялото начинание ще се срути. Не знам.

— Какво? — Тя се обърна. Мидите нямаше да се развалят. — Мили. Какво се е случило? Кажи ми какво става, Уил?

— Всичко пропада. Ваканционната собственост — никой не иска да вземе под наем. „Хенри Бътлър“ се задъхва. Много от по-дребните клиенти се отказват от резервациите си.

— Значи богатите не са се дръпнали.

— Не са. Само че ние разчитаме на малките, за да вървим напред. Големите харчат по много, но имат нужда от много глезене. Малките ни излизат по-евтино. Те са основата. А аз вече съм налял пари в тази работа. Тъпо, адски тъпо.

Удари стената с юмрук. Колет подскочи. Никога досега не бе виждала Уил в подобно състояние. Лицето му беше разкривено от яд и безсилие, тялото му бе напрегнато, въздухът около тях пропукваше от напрежение. Беше страшно, но също така добре дошло. Обикновено Уил беше спокоен, чаровен, но сега показа, че може и да се бори.

— Не мога да изгубя „Хенри Бътлър“, Колет. Не мога да позволя да се разпадне. Това е единственото, на което държа. — Вдигна поглед към нея и слаба усмивка подкрепи думите му. — Това е единственото, за което ми се е наложило да положа огромни усилия. Няма да понеса да го изгубя. Същевременно не знам как да го спася. Просто не знам какво да направя.

Колет застана между него и кухненския плот, след това седна отгоре, на ръба, с лице към Уил, така че главите им да са на едно ниво. Пое ръцете му в своите. Уил беше разстроен и, от една страна, не й беше приятно да го вижда в подобно състояние, докато, от друга, беше във възторг. Това бе моментът. Това бе шансът й.

— Мили.

Уил кимна. Така и не я погледна в очите. Тя вдигна ръка към брадичката му и нежно я вдигна нагоре, докато той най-сетне я погледна.

— Така е по-добре — рече нежно тя. — Слушай. Всичко е наред. Всичко ще бъде наред.

Уил изпусна дълго сдържания дъх.

— Колет, обичам те, сладурче. Благодаря ти, че се опитваш да ми оправиш настроението. Честно казано, не можеш…

— Уил, много те моля, не ме прекъсвай, просто ме изслушай.

Той замълча. Гласът на Колет бе станал строг като на директорка на училище.

— Мога да ти помогна. Мислиш, че не знам много за бизнеса. Може и да си прав. Не притежавам твоя усет. Всичко, до което ти се докосваш, се превръща в злато.

— Не и това.

— Напротив, ще стане. Просто си се натъкнал на малка спънка. Нищо в момента не върви.

— Така си е.

— Но няма да продължи вечно. Трябва да издържиш, докато бурята отмине.

Уил сви рамене. Той не виждаше начин да задържи глава над водата. Тя обаче бе намерила начин.

— Аз ще ти дам пари.

Уил се разсмя. Беше шокиран.

— Миличка. — Целуна ръката й, все още в неговата. Колет наблюдаваше с едно око мидите. Бяха почти готови. Всичко щеше да е готово навреме. — Не можеш… Не ми трябват няколко хиляди. Очарователна си. — Той й се усмихна. — Обожавам те.

— И аз те обожавам, но моля те, не се отнасяй така снизходително към мен. Много добре разбирам, че не говориш за няколко хилядарки. Трябват ти много пари, при това бързо, за да вдигнеш на крака бизнеса, докато се преустроиш и най-тежката част от рецесията отмине. Нито една банка няма да ти отпусне пари. Ти нямаш време, за да събереш нови средства, а вече си използвал всичките си познати и вложения. Освен мен.

Уил я наблюдаваше.

— Аз разполагам с доста голям попечителски фонд. Досега не ти бях казвала за него. Просто не обичам да го споменавам.

Уил продължаваше да мълчи.

— Ще ти дам парите.

— Колет, не мога да ти позволя да направиш подобно нещо.

Личеше му, че е шокиран.

— Защо?

Той поклати глава.

— Нали ме обичаш, Уил?

— Разбира се, че те обичам. Разбира се.

— Нали нямаш намерение да ме разкараш в най-скоро време? — питаше тя небрежно.

— Какво? Не! Защо…

Тя стисна ръката му.

— Тогава няма проблем. След като сме заедно, всичко е на ред. Двамата с теб ще бъдем един отбор. Аз ще ти дам назаем парите. Що за връзка е това, ако не ти подам ръка, когато си и беда? Ти би направил същото за мен.

Уил стисна китката й в ръката си и я привлече до себе си Тя вдигна поглед към него, шокирана от страстта му, въпреки че беше използвала всичките си козове.

Той погали фините косъмчета по слепоочието й. Бяха съвършено руси. Много меки. В очите му избликнаха сълзи.

— Миличка, Колет. Права си. Двамата с теб сме един отбор. Един екип.

Докато я наблюдаваше, той осъзна, че думите му са самата истина. Никой досега не бе правил подобен жест за него, никой не бе показвал, че му вярва толкова много, без да иска гаранции, без да очаква каквото и да било в замяна.

— Благодаря ти. Миличкото ми момиченце, благодаря ти. — Той я прегърна, след това се отдръпна. Беше трогнат от жеста й. Неочаквано разбра.

— Ще се омъжиш ли за мен? Знам, че точно в момента не съм най-подходящият мъж за съпруг, но обещавам да ти докажа, че ставам. За мен винаги ще бъдеш на първо място. Струва си да заложиш на мен. Кажи, ще се омъжиш ли за мен?

Колет се усмихна. Остави се да се разтопи в ръцете му, притисна слабото си тяло в неговото и вдигна поглед към очите му. Тъкмо това искаше.

— О, Уил — промълви тя и се престори на изненадана и развълнувана. — Не е нужно да…

— Не го правя, за да ти благодаря. Не ти предлагам брак, защото ми даваш пари. Господи, какъв съм идиот. Сигурно си мислиш, че…

Колет го прекъсна.

— За мен ти си най-милият човек на този свят. А Хари Бътлър ще постигне невероятен успех. На мен пък много ще ми хареса да стана госпожа Уилям Ърскин. Да, да, разбира се, че ще се омъжа за теб!

Тя изписка и се разсмя, когато той я вдигна във въздуха и я целуна, след това внимателно я положи върху кухненския плот и продължи да я целува. Тя благодари на баща си, не на господ, за ума си и за умението да преценява момента, както и за огромния си попечителски фонд. Протегна едната ръка и загаси котлона, на който бяха мидите. Бяха минали четири минути и черупките им се бяха разтворили. Щяха да са съвършено сварени.