Джесика Ръстън
Тъмната страна на любовта (18)

Седемнадесета глава

Март 2010 г.

Беше средата на март, великолепен ден, окъпан в слънце, когато най-сетне се случи. Джини обожаваше тези дни. По-късно, когато Каролайн си припомняше как са вървели по тревата и са си говорили за маловажни неща, те с Джеймс от двете страни на Джулиан, докато се опитваха да го разведрят и да разсеят самотата му, се запита дали не е трябвало да се досети. Не трябваше ли да усети, че това е денят. Хората казваха, че са усетили, когато някой ще си отиде след дълго боледуване.

— Във въздуха витае нещо различно — чувства се промяна.

Имаше и други мнения.

— Имах чувството, че нещо се вдига, и тогава ми съобщиха, че той е починал.

Нямаше нищо, поне за нея. Не бе изпитала предчувствие, не бе усетила, че този ден, това посещение е различно от дългия низ други, почти еднакви дни и посещения от последните няколко седмици. Нямаше чувство за нещо окончателно, по нищо не разбраха, че идва краят на една глава, че душата на майка й е поела към отвъдното. Дъщерята би трябвало да почувства. Трябваше поне да усети как пъпната връв се прекъсва и я освобождава. Но Каролайн беше доказала и на себе си, и на всички останали, че не е добра дъщеря.

Накрая се случи бързо. Сестрата им съобщи, когато пристигнаха — очакваха, че са дошли на поредното си посещение — че Джини е изкарала тежка нощ, че била много слаба.

Всички закимаха. Тя изпитваше слабост от дни наред, дори от седмици. Това не беше нещо ново. Беше се превърнало в част от живота им. Само че изражението на сестрата им подсказа още нещо.

— Няма да е зле да прекарате известно време насаме с нея всички заедно — бе подхвърлила тя и Каролайн стисна ръката на баща си инстинктивно, за подкрепа, усети как пръстите му се преплитат с нейните, докато стояха разтреперани пред сестрата. Сестра Уолдгрейв беше винаги много мила с тях, но в този момент на Каролайн й се прииска да я удари. Не бе възможно да казва онова, което си мислеше. Джини нямаше да умре. Не точно сега. Беше прекалено рано. Винаги щеше да е прекалено рано.

Тя така и не отвори очи. Кога за последен път беше в подобно състояние? Каролайн не можа да си спомни. Преди ден ли? Може би преди два. Преди два дена, реши тя. Тогава беше будна, почти будна, унасяше се, а когато отвореше очи, се чувстваше объркана. Състоянието й се беше влошавало и преди, имаше цели седмици, в които им се струваше, че тя си отива, след това се съвземаше отново, сядаше в леглото, гледаше цветята на масата с огромно удоволствие. И този път щеше да е същото.

Само че не стана така. Каролайн се поколеба на вратата, тъй като не искаше да влиза в стаята, в която майка й умираше. Това беше истината. Може и да не бе имала предчувствие, но сега тук не можеше да го пропусне. Разбра от звука, който Джини издаваше. Беше дълбок, извираше от гърдите й, сякаш идваше от далечно място. Джеймс и Джулиан вече бяха вътре, за да си вземат последно сбогом насаме, а сега бе дошъл и нейният ред.

— Звукът е ужасен, знам, но тя не усеща нищо — обясни тихо сестрата зад нея. — Чувства се добре. За вас е много по-мъчително, отколкото за нея. — Тя стисна рамото на Каролайн и я изчака да влезе, след това затвори внимателно вратата. Каролайн потисна паниката, която се надигна в нея. Наложи си да не хукне след сестрата. Това беше същото чувство на отчаяние, което помнеше от дете, когато трябваше да отиде до тоалетната през нощта. Прокрадваше се по коридора и сядаше, краката й висяха и потръпваха от нерви, докато пишкаше, а страхът се надигаше в нея. Прозорецът беше точно зад тоалетната чиния и тя си представяше как става и се обръща, за да дръпне водата, и в същия момент виждаше лице, притиснато към прозореца, сенчесто, с дълбоки очи, взрени в нея. Накрая не издържаше повече, скачаше от седалката и хукваше към леглото си, бедрата й — мокри, сърцето биеше неудържимо, когато се хвърляше в леглото и се завиваше през глава. Майка й винаги идваше при нея, щом чуеше познатите стъпки, отначало бавни, сънени, последвани от тишина, след това отчаяния бяг. Знаеше кога Каролайн или Джеймс имат нужда някой да ги успокои и винаги им се притичваше на помощ.

Ако можеше и тя да направи същото за майка си в този момент, помисли си Каролайн, докато се насилваше да остане в стаята и да пристъпи бавно към леглото, в което лежеше Джини, да поеме ръката й. Беше суха като пергамент, крехка като японските цветя, с които си играеше и топеше във вази с вода и наблюдаваше как разцъфват. Само че за Джини вече нямаше утеха, дори Каролайн да знаеше как да й я осигури. Тя бе отпътувала твърде далече.

Искаше да се извини. Искаше да каже на майка си колко много съжалява за всичко, задето я е приемала за даденост толкова много години, задето е предполагала, че винаги ще бъде до нея, задето не я е ценяла достатъчно, задето напоследък е била толкова разсеяна, заради всичко лошо, което бе причинила на семейството покрай брака си с Барт, заради вниманието, което му бе отделяла, вместо да го посвети на Джини. Само ако бе знаела колко малко време й остава.

— Мамо — рече най-сетне тя. — Мамо, трябва да ти кажа някои неща. Напоследък се случиха толкова много. Хариет роди. Момиченце. Много е красива. Казва се Флорънс.

Каролайн прехапа устни.

— Оказа се права за всичко, мамо. Защо не каза нищо за Барт? Видяла си истината, нали? Сигурна съм, че си знаела.

Избърса сълзите от очите си.

— Ако не си, значи не си единствената. Барт… той е сторил ужасни неща, мамо. Не искам точно сега да те тревожа. Важното е, че всичко ще се оправи. Ние ще се справим.

Най-сетне всичко избликна навън и тя остана да седи до леглото на майка си, възползва се от последната възможност да й разкаже всичко, което се беше случило. Колко смело се е държал Уил, как Барт е бил ранен, макар и леко, от шоковите гранати, които полицаите хвърлили при влизането. Как я бе погледнал, когато го изнасяли на носилка, заобиколен от полицаи, очите му — тъжни, почти измъчени, как тя едва успяла да се овладее, за да не се втурне към него и да стисне ръката му, да му каже, че го обича, че е до него. Вместо това тя се беше обърнала. Разказа й за Елизабет, първата съпруга на Барт, призна, че той е бил женен преди, че я е лъгал, че ги е лъгал всички, за децата, които беше скрил, а лицата им се появяваха като болезнени сенки в спомените на Каролайн, тъй като много приличаха на Барт. Бяха като сенки на децата, които двамата с Барт можеха да имат. Разказа за дълговете, които той бе натрупал на комар, за ужасните дългове в бизнеса, натрупани както в страната, така и в чужбина. Разказа за лъжата, която беше открила, когато си тръгваше от дома на Елизабет.

Беше се обърнала към другата жена и беше стиснала ръката й.

— Благодаря ти — кимна тя. — Благодаря ти, че беше откровена с мен.

Елизабет сви рамене.

— Мъчно ми е за теб. Жалко, че той продължава по същия начин. Не се залъгвай, че ще се промени, Каролайн. Надявам се онова, което ти разказах днес, да те убеди в думите ми. Той няма да се промени.

Каролайн кимна.

— На твое място щях да закрия банковите си сметки, да се разведа и да се махна колкото е възможно по-далече от Барт Боуман. Не чакай, докато изпаднеш в моето положение. Не чакай да стане прекалено късно.

Каролайн се усмихна мрачно.

— Знаеш ли кое е най-тъжното? За мен положението ти съвсем не е лошо. Извинявай, знам, че прозвуча зле. Просто… Опитвам да забременея, откакто се оженихме. Знам, че трябва да съм благодарна, че не стана. Сега всеки ще си замине по пътя. — Тя си пое дълбоко дъх. — Само че не мога да се въздържа. Все си мисля, че ако имахме бебе, нещата щяха да се подредят. А пък аз щях поне да си имам детенце. Нали разбираш?

Елизабет се намръщи и поклати глава.

— О, Каролайн — прошепна той. — Никога нямаше да имаш бебе. Не и от Барт. Много ми е мъчно, че ти е причинил това.

Каролайн сви рамене.

— Ти не си виновна — отвърна тя. — Ние, жените, твърде често се извиняваме или съжаляваме за нещо.

Елизабет кимна.

— Да, но в този случай вината е моя. Поне донякъде. След като родих Арчи, знаех, че не искам повече деца. Барт също не искаше. Затова си направи вазектомия.

Каролайн въздъхна. Това беше лъжата, от която я заболя най-много. Той я беше оставил да се измъчва, да опитва, да мечтае и да се надява. Ден след ден, месец след месец. Колко сълзи беше проляла за бебето, което сега вече знаеше, че никога няма да се роди.

Нищо, тя беше млада, мечтата й все още не беше мъртва. Поне за известно време. Дотогава щеше да се радва на племенниците си и на децата на приятелите си. Имаше и мъничка кръщелница, Флорънс, която щеше да отиде да види.

Преди да си тръгне, тя се наведе и целуна майка си по челото.

— Сбогом, мамо — прошепна тя. — Обичам те. — Джини беше отворила очи само за миг и погледна дъщеря си право в очите Каролайн стисна ръката й. Нито една от двете не проговори. След това Джини отново затвори очи, ръката й се отпусна в ръката на Каролайн и тя си отиде завинаги.

 

 

Хариет погледна мъничката си дъщеря. Беше по-малка и по-съвършена, отколкото бе предполагала. През последните седмици от бременността се чувстваше огромна и беше убедена, че бебето е едро, здраво момченце с огромна глава и яки крайници. Затова остана изненадана, когато след дългите родилни мъки се появи малко момиченце, два килограма и седемстотин грама, с тънки като вейки ръчички и дълги, леко сбръчкани пръсти.

— Справих се — изпъшка тя пред Изи, която я държеше за раменете и се разплака, когато й подадоха Флорънс. — Справих се.

— И още как — рече Изи и избърса очи. — Ти си моето страхотно момиче.

След това снима Хариет, ококорена, зачервена от хормоните и усилието, бебето — заспало на гърдите й.

Никой не спомена очевидното, факта, че Хариет се беше справила сама. Нямаше нужда от приказки. Него го нямаше и това бе напълно достатъчно.

Не беше точно така, защото скоро след като телефонът на Изи звънна и тя седна до леглото на Хариет, и се заслуша в онова, което й казваха, бе посегнала автоматично към ръката на Хариет.

— Какво? — бе попитала Хариет, усетила, макар и много изтощена, че нещо се е случило.

Изи я беше погледнала и бе сбърчила чело.

— Добре. Не се тревожи, аз съм с нея — бе отвърнала тя. — Всичко ще бъде наред. Просто го доведи колкото е възможно по-скоро. Трябва да се запознае с красивата си дъщеря.

— Из, какво се е случило? Говориш за Уил, нали? Какво има? — Хариет бе понечила да се надигне от леглото, обзета от паника. Флорънс спеше дълбоко в люлката до нея.

— Не е ранен — побърза да я успокои Изи. — Не е страшно.

— Господи. — Хариет отпусна глава на възглавницата и затвори очи. — О, боже, не. Не мога да го понеса. Няма да го понеса.

Изи се беше привела напред.

— Хати, слушай. Той е добре. Наистина е добре. Скоро ще дойде. Само че… — Тя бе замълчала, тъй като не знаеше как да й предаде събитията, които Джеймс й разказа.

— Има развитие. Акцията е приключила.

 

 

Хариет гледаше снимката, която Изи беше направила онзи ден, и си спомняше. Изи й беше разказала какво се е случило, бързо, сбито, все едно сваляше анкерпласт с един замах. Разказа й как Барт бил полудял, как бил взел Уил за заложник, как се затворил в барака до вилата с пушка, която Уил накрая успял да му вземе. Тя едва не бе изгубила Уил. Ами ако събитията се бяха развили различно? Добре че не бяха. Флорънс беше добре, също и Уил, Барт беше отведен, а Каролайн се беше разплакала на рамото на брат си в студеното поле.

Уил бе пристигнал в болницата няколко часа по-късно, натъртванията и порезните рани — намазани и зашити, все още облечен в суичъра, поръчан специално за ергенския уикенд, който сега изглеждаше ужасно. Сестрите предположиха, че е прекарал особено бурно ергенско парти, и го поглеждаха неодобрително, докато вървеше към стаята, където спяха Хариет и Флорънс.

Тя бе отворила очи и го видя рошав, със зачервени очи, докато наблюдаваше Флорънс, а едрата му ръка докосваше нежно мъничките й пръстчета.

— Добре ли си? — бе попитала тя и тогава той се обърна към нея, а по лицето му се изписа чувство за вина и благодарност. Искаше да й каже толкова много неща. Тя ги видя в очите му.

— Да, сега вече съм добре — отвърна простичко той.

Тя разбра, че той не говори единствено за случилото се с Барт.

Хариет вдигна Флорънс от леглото и я целуна по главата. Беше облечена в розов гащеризон, обсипан с рози. Хариет се беше отдала на удоволствието да пазарува, преди да се роди дъщеря й, освен това й изпратиха толкова много дрешки, че гардеробът на момиченцето беше почти колкото нейния.

— Здравей, сладкишче — прошепна тя. — Татко ще дойде скоро да те види. Точно така, ще дойде. Тати ще дойде.

Онази вечер я беше попитал дали ще помисли да го приеме отново. Докато лежеше в болницата, уморена, все още измъчвана от болка, обзета от обич, облекчение и адреналин, тя се опитваше да осмисли случилото се.

— Извинявай, Хати — бе прошепнал той, докато гушкаше Флорънс. — Много се извинявам. Не трябваше да оставям нещата между нас да се обърнат по този начин. Държах се ужасно. Сега вече ми е ясно. Все едно бях попаднал в някакъв кошмар и едва сега ми се прояснява. — Погледна Флорънс. — Искам да съм тук, с Флорънс. И с теб. Единственото ми желание е да съм с теб.

Тя се беше обърнала към него. Не можеше да повярва.

— Изобщо не съм я обичал. Не и истински. Не беше както между нас. Преди малко й позвъних. След като отведоха Барт. Случилото се ме накара да разбера… Не мога да се оженя за нея. Отмених сватбата.

— Тя как е? — Защо задавам този въпрос, помисли си Хариет. Не би трябвало да ме интересува. Само че й се стори, че това е правилният въпрос.

— Бясна — усмихна се Уил с неудобство. — Струва ми се обаче… мисля, че ще се оправи. Повече се притеснява, че трябва да откаже цветята и не знае какво да прави със седемте рокли на шаферките. А и едва ли щеше да се получи между нас. Накрая нямаше да се получи.

Хариет поклати глава.

— Защо тогава… защо й предложи? — попита тя.

Той въздъхна.

— Не знам. Наистина не знам. Сигурно… Ти настоя и аз се замислих. Разбрах, че все пак искам да се оженя.

— Но не и за мен.

— Не е това. Искам да кажа… Виж, почувствах се притиснат в ъгъла, когато ми каза как се чувстваш. Бях като хванат и капан. Единственият начин, по който можех да реагирам, беше да те отблъсна. След това нещо се запали в мен. Така че, когато Колет се появи… — Той сви рамене. — Не знам. Бил съм по-готов, отколкото съм предполагал. Ти отприщи лавината, след това изчезна.

Хариет прехапа устни.

— Не съм изчезнала, Уил. Ти ме изхвърли и аз се изнесох. Много добре знаеше къде съм. Можеше… Господи. — Не можа да продължи. Нямаше енергия, не можеше да рискува да изгуби самообладание пред бебето си, което нямаше и ден. Сега не беше нито времето, нито мястото.

— Вън, Уил.

Той я погледна объркано.

— Ама, Хати. Ти не ме ли чу? Искам да бъда с теб. Искам да се върнеш у дома. Искам ви и двете. — Той посочи Флорънс. — Искам да се върнете.

— Казах ти да се махаш. Остави дъщеря ми в люлката и напусни. Не ме карай да викам сестрите, за да те изгонят.

Тя се усмихна на спомена. Той бе останал слисан от реакцията й. Очевидно бе очаквал тя да го приеме с отворени обятия, благодарна, щастлива. Нищо подобно.

Той обаче показа на какво е способен. Посещаваше я всеки ден, без да пропуска. Откара двете с Фролънс у дома от болницата, подреди всичко в коридора, преди да си тръгне. Когато тя отвори хладилника, откри, че е зареден с любимите й лакомства от „Ем енд Ес“, фризерът също беше зареден, все с храни, които можеше да пъхне във фурната. На масата имаше и цветя, пощата й беше сортирана на купчинки. Той идваше всеки ден след работа, понякога се отбиваше и през обедната почивка, носеше й дискове с „В средата на тридесетте“ и „Розан“, които да гледа, докато кърми, изнасяше боклука и включваше пералнята. Стараеше се да й покаже, че се е променил. Може и да беше така. Старият Уил не би се сетил за тези неща, щеше да й донесе кутия бонбони и бутилка вино, с които да компенсира греховете си. Въпреки това тя не можеше да преглътне обидата. Не беше убедена, че той е разбрал на какво държи тя — не ставаше въпрос за раздялата, а за факта, че беше готов да се ожени и да даде на Колет онова, което й беше отказвал толкова дълго.

На вратата се звънна и тя понесе Флорънс към входа.

— Ето го и него — прошепна тя на ухото й, — татко ти, който много те обича. Идва. — Това бе очевидно. Не можеше да отрече, че Уил обожава дъщеря си от мига, в който я зърна. Това беше точка в негова полза.

Тя отвори. Уил стоеше пред нея точно както тя очакваше. Не очакваше онова, което видя до него. Беше огромен часовник, висок колкото него, с циферблат за деня и нощта. Махалото се движеше бавно от едната на другата страна.

— Добро утро — рече бавно тя, докато го разглеждаше.

— Девет и петнадесет е — отвърна Уил и посочи циферблата на часовника.

— Уил… какво…

— Само чакай — прекъсна я той, пристъпи напред и пое Флорънс от ръцете й, за да може тя да разгледа добре часовника. — Открай време искаше такъв. Помолих Хари да ми помогне да го намеря.

Тя пристъпи напред и разгледа дървото. Беше много красив. Дървената част беше полирана до блясък, циферблатът — украсен, добре запазен. Усмихна се, когато си представи как Хари го търси. Той много добре знаеше какво харесва тя.

— Повечето жени получават диамантен пръстен, когато родят, нали така?

— Ти не си като повечето хора. Ние не сме… — Той замълча. — Виж, Хати, има причина за това. Не го купих единствено защото ти искаше, а аз все повтарях, че са старомодни и грозни. Това също имаше значение, но не е основната причина. Работата е там, че… — Той погледна Флорънс, която размахваше ръце пред лицето му, пое ги, целуна ги, след това отново насочи вниманието си към майка й.

— Иска ми се да върна часовника назад. Все за това мисля. Иска ми се да бях осъзнал силата на чувствата между нас, колко много означава бракът за теб. Ако не бях такъв тъпак, ако ти бях предложил, преди да ти се наложи да ме накараш… не те виня, че го направи. Вината е моя. Всичко стана по моя вина. Ти трябваше да го направиш, за да ме накараш да прогледна. Получи се. Просто когато най-сетне ги отворих, някой друг стоеше пред мен. Иска ми се да бях направил всичко това, Хати. Иска ми се никога да не се бях захващал с Колет, беше грешка. Иска ми се да имах смелостта и силата да се отдръпна по-рано. Иска ми се… — Той замълча за кратко. — Има обаче нещо, за което не съжалявам, и това е тя — посочи той Флорънс, — и нощта, която прекарахме заедно на партито на Джулиан.

— Не беше никаква нощ — усмихна се тя, напук на всичко. — Бяха два часа.

— Добре — съгласи се той. — Опитвам се да си представя всичко по-романтично, така че ме остави. Дъщеря ни слуша. Не искам да реши, че родителите й са пълни загубеняци. Идеята може и да ти се стори глупава, но реших, че това ще ти покаже колко много съжалявам, че всеки път, когато го погледнеш, ще се сещаш, че искам да променя случилото се, но не мога. Много съжалявам, Хати, но не мога. Повече от всичко ми се иска да можех. Трябва да го знаеш.

Хариет го погледна, докато държеше детето им. Тъкмо този Уил обичаше толкова много. Винаги го беше обичала, винаги щеше да го обича. Как да го отблъсне? Ако беше друг, нямаше да й е трудно. Но не и когато ставаше въпрос за Уил. Не и сега.

Посегна към ръката му и го привлече към себе си.

— Добре — рече тя. — Добре.

Лицето на Уил се сгърчи от облекчение и я целуна, а Флорънс остана притисната между гърдите им. Хариет се уплаши, че ще я задушат, и се отдръпна, лицето й — мокро от сълзи. Погледна усмихнато над рамото на Уил.

— Проблемът е само един — започна тя и той сви любопитно вежди. — Как, по дяволите, ще поберем това чудо в къщата ти?

 

 

Изи беше застанала в празното кафене, стиснала ключовете в ръка. Никак не й се искаше да затвори вратата и да го остави. Беше свалила табелата и сега тя беше подпряна на стената, готова да я качи в колата и да я отнесе вкъщи. Щеше да я запази за спомен, да си припомня, че „Пърлс Плейс“ е съществувало, било е нейно и тя успешно е разработила кафенето. Поне за известно време. Продаде го на местна двойка, които имаха намерение да направят заведение за сандвичи, и тя искрено се надяваше да им върви. Бяха приятна двойка.

— Добре дошла си, когато пожелаеш, за да изкараш една смяна зад щанда — казаха й те весело, — ако ти липсва много.

Тя се беше усмихнала и отвърна, че ще им припомни поканата, макар да знаеше, че след като заключи вратата, повече никога няма да стъпи тук. Заведението беше свързано със случилото се, със Стивън Гарсайд, кавгите между двамата с Джеймс, времето, когато тя се чувстваше нещастна, и цялата каша от последните две години. Не, „Пърлс Плейс“ повече няма да бъде част от живота й освен табелата, която беше решила да закачи в кухнята и да я превърне в част от обзавеждането. Време бе за ново начало за всички.

Най-вече за тях двамата с Джеймс. Наистина имаха нужда от ново начало. Вече бяха започнали да възстановяват брака си, бавно, с много усилия. След ергенския уикенд тя не беше сигурна дали могат да направят нещо, дали тя не е разрушила завинаги доверието между тях. В мига, в който той й се обади в болничната стая на Хариет, тя разбра, че е длъжна да опита.

— Когато се обади от полето, разбрах колко по-зле е можело да бъде. Достатъчно ми беше да си представя, че ти можеше да си в онази барака — обясни тя, когато Джеймс най-сетне се прибра, уморен, шокиран, потиснат от напрежението, докато очакваше Уил да излезе от каменната сграда, примигваше, беше блед, разговаря с полицията, подкрепяше Каролайн и наблюдаваше как качват зет му отзад в полицейския ван.

— Нямаше да го понеса — продължи тя. — Сърцето ми щеше да се пръсне.

Джеймс я беше погледнал.

— Уил е добре — обясни той. — Има малко поражения, иначе е добре.

Изи бе поклатила глава.

— Не. Говорех какво би станало, ако ти беше на негово място. Неочаквано се уплаших, че има опасност ти да си на мястото на Барт.

— Из, аз никога не бих…

— Кой да помисли, че той би го направил? — прекъсна го тя. Трябваше да каже онова, което мислеше. — Всички мислехме, че е напълно нормален. Седели сме в тази кухня, вечеряли сме с него, смели сме се на шегите му, после сме махали за довиждане на двамата с Каролайн, един господ знае колко пъти, и неочаквано един ден той се прекършва. Ти беше подложен на голямо напрежение и с парите, и с работата, и с Кас, и с отношенията ни и никой не знае дали един ден нямаше да се събудиш и да откриеш, че повече не издържаш. Ако знаех, че съм допринесла за това, че съм те тласнала натам… — Изи хлипаше и Джеймс пристъпи напред и нежно я прегърна. Юмруците й бяха стегнато свити на гърдите й, тя не можеше да диша свободно; имаше чувството, че тялото й се е превърнало в топка ластици, опънати до предела.

— Мила. Любима. Никога нямаше да се случи. Чуй ме. — Той притисна лицето й между дланите си. — Това не е първото лошо нещо, което Барт е направил. — Изи наостри уши. — Удрял е Каролайн. Не само веднъж.

По лицето на Джеймс имаше толкова болка и ярост, докато й разказваше онова, което Карлоайн му беше доверила на полето. Мисълта, че не бе успял да защити малката си сестра от болката, която не е виждал, за която дори не е знаел, че съществува, го изгаряше.

— Не мога да повярвам. Той обаче никога повече няма да се доближи до нея. Удрял е, замазвал е нещата, карал я е да вярва, че вината е изцяло нейна. Класика. Никога няма да си простя, че не съм забелязал нищо.

— О, Джеймс. О, мили. Горкото момиче. — Тя стисна ръцете му.

— Знам, но истината е, че никога нямаше да изпадна до неговото положение. Барт е… Има и още, но Каролайн сама ще ти разкаже. Знам, че ще иска да говори с теб. Той обаче не е като нас. Не е като мен.

Изи кимна.

— Всичко това… накара ме да разбера истината. Държах се ужасно с теб. Във всяко едно отношение. Бях ужасна съпруга.

— И аз не бях блестящ пример за съпруг, нали?

Изи зарови глава на гърдите на Джеймс.

— Как стана така, че оплескахме всичко? Живеехме си добре, нали? Дори не знам какво стана.

— Просто спряхме да си обръщаме внимание. — Той подпря брадичка на главата й. — Аз бях станал прекалено самодоволен. Престанах да виждам онова, което е важно.

— И се лъжехме.

— Да, така беше. — Джеймс се отдръпна от нея и я погледна в очите. — Изи. Трябва да ми кажеш нещо. Онова, което чух Стивън Гарсайд да казва по телефона…

Тя примигна. Трябваше да бъде откровена с него. Щеше да му каже истината, колкото и да ги болеше и двамата. Той щеше да я попита дали е спала с него и тя трябваше да му каже. Стегна се.

— Щеше ли да ме напуснеш? Не искам да знам нищо повече. Няма значение. Мислех го за приятел. — Джеймс поклати глава. Беше се проявил като глупак. Разбира се, че Стивън Гарсайд не му беше приятел. Мъжете като Стивън Гарсайд нямаха приятели. — Кажи ми, смяташе ли да отидеш при него?

Тя бе въздъхнала, след което поклати глава. Това не беше въпросът, който очакваше. Въпреки това трябваше да спази обещанието, което даде на себе си.

— Честно ли? Не знам. Малко вероятно. Едва ли щях да се подложа на подобно нещо. Нямаше да откъсна Пърл и Алфи от теб, да ги заведа в дома му и да се преструваме на щастливо семейство. Значи отговорът е не. Ако обаче питаш дали съм мислила по въпроса. — Тя си пое дълбоко дъх. — Тогава със съжаление трябва да призная, че отговорът е да.

Сега чу как звънчето на вратата издрънча и се обърна. Джеймс влезе в кафенето. Двамата се усмихнаха един на друг, той посегна към табелата и я пъхна под мишница.

— Готова ли си? — попита той и й подаде ръка.

Тя кимна.

— Готова съм. — Без да поглежда назад, затвори вратата, заключи я и пусна ключовете в пощенската кутия.

 

 

Стела седеше пред бюрото на Бенджи, стиснала нова химикалка в ръка. Пред нея бе договорът за романа, който тя започна да пише на канапето в хола преди месеци, който, поне така мислеше сега, беше причината да седи тук.

Ръката й увисна над мястото за подпис. Прочете заглавието отново. Свободно падане. Беше гледала думите безброй пъти в началото на ръкописа, докато го пишеше. Принтирано в договора изглеждаше съвършено различно.

— Хайде, давай — ухили се Бенджи. — Много скоро ще видиш корицата. Тогава вече ще имаме повод за празнуване.

Тя кимна и подписа името си. Стела Олбрайт. Беше истина. Подписа договор за книгата си, щеше да бъде истинска писателка, творбата й публикувана от едни от най-добрите издатели в страната.

— Предполагала ли си, че ще стигнеш чак тук? — попита Бенджи и гласът му изгуби шеговитата си нотка.

Тя поклати глава.

— Не. Изобщо. Не съм… — Усети как в гърдите й се надига буца и се стегна. Стига, де. Денят е щастлив. Много хубав. Не можеше обаче да скрие колко черни й се бяха видели дните напоследък. — Не мислех, че ще стигна докъдето и да било. Мислех… имах чувството, че ще умра. А най-лошото беше, че не ми пукаше.

— Пукало ти е достатъчно, че да довършиш книгата. Аз съм невероятно щастлив, че се справи. — Бенджи потри ръце и се ухили.

— Наистина се справих. Това беше единственото, което ме държеше. — Тя прочисти гърлото си. — Изгубих всичко друго. И Джони, и Вайкинг… Бях потънала в невероятна чернота, Бенджи.

— Знам, момичето ми, знам.

— Както и да е… — Тя тръсна глава. — Сега вече всичко е наред. Много съм развълнувана. Имам чувството… струва ми се, че започвам на чисто.

— Защото е така. — Бенджи взе бутилка газирана вода от бюрото и наля в две чаши. Подаде едната на Стела.

— Чаша газирано, гуспожу — предложи той театрално и тя вдигна чашата за тост.

— За Свободно падане — предложи Бенджи и докосна с ръба на своята чаша нейната.

— И за приземяването на меко — отвърна тя.

 

 

Тръгна си от офиса час по-късно и си сложи слънчевите очила, за да се предпази от обедното слънце. След това реши друго и си ги вдигна отново. Прииска й се да почувства светлината в очите си, слънцето да сгрее лицето й. Беше се крила в сенките твърде дълго.

Договорът за книгата беше добър и тя разполагаше с достатъчно пари, за да плаща сметките в рехабилитационния център и да откупи дела на Джони за къщата. Беше разчистила третата стая, малката стаичка, в която той си държеше китарите и музикалното оборудване, и я превърна в кабинет. Стаята на Вайкинг вече не беше наполовина празна — той отново живееше при нея, а Джони го вземаше по за една вечер на седмица. Снощи го беше взел, а сега тя щеше да се види с тях, да вземе Вайкинг и да го заведе вкъщи. Ето ги и тях — видя ги, докато вървеше по Уотърлу Бридж, двамата бяха на южния бряг на реката, близо до въртележката. Джони беше вдигнал Вайкинг, за да вижда как кончетата се въртят, и малкият пискаше от възторг. За момент Стела остана да ги наблюдава и се натъжи. Когато ги видя заедно, се запита дали е постъпила правилно, като е допуснала връзката й с Джони да се разпадне. Джони щеше с радост да се върне, когато тя приключеше лечението си, за да се грижи за нея, докато се оправи напълно, да следи да не се остави отново на изкушението. Дали не трябваше да опитат отново? Може би трябваше да приеме, че Джони никога няма да се промени, че винаги ще го дели с друга, че Дилайла може и да я няма вече, но винаги ще има някоя друга Дилайла, която се спотайва зад кулисите.

Не. Тя заслиза по стълбите към Джони и Вайкинг. Лекотата в сърцето й подсказа, че решението й е правилно. Нощем нямаше да се пита той къде е и с коя е. Вече не й влизаше и работата и облекчението беше невероятно.

Двамата вдигнаха глави, когато тя приближи, и Вайкинг се усмихна широко и помаха.

— Всичко е подписано и подпечатано, нали? — попита Джони.

— О, да. Сделката е сключена. Пред теб е Стела Олбрайт, писателка. — Тя направи реверанс. Джони вдигна ръка, за да плесне нейната. И тя също вдигна своята. Преди да успее да се отдръпне, той преплете пръсти с нейните.

— Гордея се с теб — рече той. — Много се гордея.

Тя не каза нищо. Надяваше се той да изнесе дълга реч или поне да се опита да я убеди да се съберат отново. Той обаче само я наблюдаваше.

— Трябваше да проявя разбиране — рече най-сетне той. — Не трябваше да те оставям да се справяш съвсем сама, и то по време, когато знаех, че не успяваш да се стегнеш. Извинявай.

Стела кимна.

— Благодаря — отвърна тя. Стисна ръката на Вайкинг и се усмихна, когато той сграбчи пръстите й.

— Създали сме страхотно момче. Ти си написала страхотна книга. А пък аз записах албум.

— Страхотен албум.

Джони сви рамене.

— Просто албум. Не е зле обаче на фона на всичко, което се случи.

Стела стисна ръката му.

— Не, разбира се. Не е зле. Елате, ще ви почерпя със сладолед. Ще празнуваме.

 

 

Две седмици след смъртта на Джини, Джулиан най-сетне намери сили да прегледа вещите й. Той спеше в гардеробното, малката стаичка, свързана със спалнята им, на сгъваемо канапе, което понякога използваха за гости. Беше му по-лесно да спи там, където усещаше леглото по различен начин, вместо да ляга на полупразното двойно легло. Очилата й за четене и малката бутилка за вода на нощното шкафче, книгата, която тя изостави преди няколко месеца, тъй като и зрението, и концентрацията й намаляваха, подгънатата страница, до която беше стигнала, си стояха точно където ги беше оставила. Беше чела книгата преди — книга, която успокоява, беше казала тя — и Джулиан я взе, отвори я с надеждата и той да изпита известно спокойствие. Не се получи и той я остави отново.

По някое време трябваше да занесе книгите й в магазин с благотворителни стоки, каза си той. Те бяха много, купища, все романи, които й бяха доставяли огромно удоволствие цял живот, които я бяха разсмивали, а понякога я разплакваха, които означаваха много за нея и абсолютно нищо за него. Трябваше да ги подреди в кашони и да ги закара или в „Оксфам“ или в „Кансър Рисърч“^[1]. Не, нямаше да е в „Кансър Рисърч“. Те не направиха нищичко за Джини. От мисълта, че ще се възползва от смъртта й, макар и съвсем малко, му стана неприятно и той се намръщи. Някоя благотворителна организация за деца, там щеше да е най-добре. Трябваше да поразгледа възможностите. Това беше поредната задача, която да добави към списъка, неизменно появяващ се сякаш от нищото, когато някой почине.

— Хубаво е да си намерите някакво занимание — посъветваха го от клиниката, след като тя почина. — Намерете си занимание. Времето ще мине. Ще се уверите, че така е най-добре.

Усмихваха се мило, сервираха му чай и яйчен крем. Сигурно бяха прави. Той обаче нямаше желание да си търси каквото и да било занимание. Не искаше да му се налага. Единственото му желание беше съпругата му да се върне.

През по-голямата част от времето, почти с безразличие, когато отваряше гардероба на Джини и разглеждаше туин сетовете й, копринените блузи и грижливо подредените обувки, се нацупваше също като дете. Той не изпитваше мъката на смел човек, нямаше го благородството, което описваха в трагедиите, по-скоро бе готов да капризничи, да се самосъжалява, също като петгодишно дете, чиито планове са били провалени и долната му устничка затреперва, щом се сблъска с несправедливостите на живота. Досега не си беше давал сметка колко много разкрива за даден човек мъката му. Не бе имал представа, че ще бъде разголен и целият свят ще го види какво представлява. Изтегли махагоново чекмедже и погледна десетките й чифтове чорапи, грижливо навити, всеки поставен в отделно отделение благодарение на пластмасовия ограничител, който тя беше сложила. Имаше с цвета на кожата, тъмнобежови, тъмносини, черни. Видя и един чифт масленозелени. Посегна към тях и потри тъканта между пръстите си. Палецът му закачи малка бримка, тя се скъса и се спусна надолу. Джулиан ги притисна към лицето си. Боже. Сега вече никой нямаше да може да ги използва, помисли си той, не и с тази бримка, която стана толкова дълга. Джини никога няма да излезе с такива… Спря се. Джини никога нямаше да излезе със скъсани чорапи. Нямаше в минало време. Трябваше да свикне да говори в минало време. Вече мразеше миналото време.

Какво ще прави с всичко това? Чорапите, бельото на Джини, грижливо лъснатите й обувки. Старите зимни ботуши, които й беше купил, за да може да води на разходка Господин Бътъруърт и да не настива, когато той спираше, за да души уличните лампи. Дрехите бяха едно, тях можеше да даде, бижутата щеше да раздели между Каролайн, Изи и Пърл; Джини сигурно беше оставила инструкции в завещанието си. Само че тези неща нямаше как да опакова и да даде на непознати. Същевременно мисълта да ги изхвърли в боклука, където щяха да бъдат преработени, му се струваше непоносима. Не можеше да хвърли нещата, за които тя бе полагала грижи също като стари вестници или използвани пликчета чай. Сърце не му даваше. Какво друго му оставаше? Неочаквано Джулиан разбра защо хората оставят стаите на мъртвите каквито са, като храмове, сякаш починалият е отишъл за малко в съседната стая. За всичко друго трябваше да се вземат решения. Той затвори вратата на гардероба.

 

 

Излезе от спалнята и реши да си направи нещо за ядене. Откакто Джини почина, хората му носеха ту лазаня, ту пайове, и със сирене, и с говеждо, и с пилешко, и с праз, както и други ястия, пресипани в порцеланови съдове. Хладилникът беше пълен, въпреки че вече четири дена ядеше пай за вечеря. Похапваше му се… и той не знаеше какво. Може би нещо по-леко. Отвори хладилника и прегледа какво има вътре, след това го затвори отново. Не знаеше откъде да започне.

Каролайн беше напазарувала предишния ден, донесе четири торби от зебло, пълни с какви ли не продукти. Той просто прибра млякото, яйцата и салатата в хладилника заедно с пилето и други неща, които му се стори, че ще се развалят лесно, а хляба сложи в кутията. Всичко останало сбута настрани на плота. Сега разгледа продуктите. Имаше какво ли не. Консервите с риба тон бяха от хубавите, скъпите, мариновани в зехтин, парчета филе, не дреб. Имаше и пликче с ориз „Басмата“, спагети, кутия овесени питки. До тях премести сладко от малини на „Бон Маман“ и пакет кроасани, грах в консерва, две авокада, които все още бяха твърди, бутилка зехтин, банани, пакет боровинки, „необходими за организма“, и бурканче с мултивитамини за хора над петдесетте. Джулиан се взря в етикета. На него се твърдеше, че осигурява „балансирана комбинация, която поддържа непрекъснато променящите се нужди на организма“! Остави го отново. Какви бяха „променящите се нужди“ на неговия организъм? Нямаше никаква представа. Погледна отново храната и се запита как, за Бога, да превърне поне някаква част в подобие на ястие. Много отдавна не беше готвил, освен понякога да си свари яйце или две.

Храната приличаше на готварско предаване, от онези, по които Джини си падаше, където даваха на участниците по една торба, пълна с продукти, и от тях се искаше да направят ястие. Тя обича — обичаше — да седи пред телевизора и да цъка с език, когато измисляха някой потресаващ буламач.

— Повече от ясно е — отбелязваше тя и обръщаше глава към него, но не откъсваше очи от екрана, — че трябва да извадят агнешките пържоли, да ги мариноват в киселото мляко и половината мента, а другата половина да сложат в чудесното табуле с булгур и краставица и да опекат грах, да го смесят със сушени домати и малко смлян кориандър. Никога не се използва многолистно тесто за тарта. Това всеки го може. А и тартата с многолистно тесто си е едно нищо.

Джулиан само кимаше, поглеждаше екрана на телевизора и се опитваше да разбере как успява да съчетае на пръв поглед случайните продукти, които бяха дадени на участниците, за да направят пълно меню, но така и не успяваше. Беше като картините с магическо око в моловете, просто не виждаше нищо смислено в тях. Когато беше малък, Джеймс имаше книжка с въпросното око и веднъж Джулиан прекара три часа в опити да види скритата картина, която Джеймс твърдеше, че вижда, а накрая запокити ядосано книгата в другия край на стаята.

— Кит, татко, не го ли виждаш?

Той обаче не го видя.

— Хайде, стари глупако — промърмори той. — Трябва да се стегнеш. — Извади дъска за рязане, една глава лук, обели я и започна да го реже на ситно, макар да не знаеше защо го прави. Реши, че повечето рецепти започват по този начин, че началото е добро. Поне щеше да има чувството, че върши нещо. Щеше да направи яхния с ориз, риба и яйца. Хрумна му неочаквано. Точно така. В хладилника имаше пушена треска, спомни си, че вчера я извади и обърна внимание, че е от скъпата, без добавени оцветители. Имаше и яйца, щеше да ги свари. Какво друго? Опита се да си спомни. Нещо пикантно. Къри на прах може би. Огледа бурканчетата с подправки, пръстите му ги разместиха, за да намери джинджифил, канела, куркума… гарам масала? Не, не беше това. Бахар може би. Май щеше да стане. Не беше сигурен. Отвинти капачето, вдъхна, стри малко прашец между пръстите си. Миришеше хубаво. Почти. Щеше да пробва, да измисли нещо, докато готви. Не можеше да е кой знае колко трудно.

Оказа се, че е доста трудно. Час по-късно той беше използвал всички тенджери в кухнята, както и трите дъски за рязане, а не се бе доближил до сготвянето на годна за ядене храна. Пушената треска беше сготвена — или поне онова, което остана от нея, след като я накълца на неравни парченца с назъбен нож, който се оказа твърде малък за тази работа. Освен това не миришеше никак добре. Беше я задушил в мляко и зелен пипер, но я превари и тя се разпадна. Оризът беше сварен, но и той не изглеждаше по начина, по който Джини го правеше; незнайно как беше успял да превари едното и да недовари другото, така че зърната бяха станали лигави и хлъзгави от външната страна и твърди отвътре. Взе подправки от саксиите на терасата, макар да не беше сигурен какви са, въпреки това ги пусна да се пържат при лука. Замириса на италианска кухня и котешка пикня.

— Мама му стара — измърмори той. — По дяволите! — Тресна тигана със запръжката върху дървения плот и миризливата смес подскочи във въздуха, разлетя се настрани. Заспалият в един ъгъл Господин Бътъруърт се събуди и заскимтя. — Извинявай — въздъхна Джулиан. — Много се извинявам. Май пак ще трябва да ядем пай, Господин Би. — Огледа пораженията пред себе си. Щеше да почисти, но в момента нямаше енергия, за да изхвърли всичко и да се изправи срещу неумението си. Първо искаше да пийне нещо. Отиде до шкафа, където държаха алкохола, коленичи и усети как коленете му пукат, след това си наля една голяма доза. Не беше кой знае колко. Не искаше да попада в капана на вдовците, които се наливаха преди закуска.

Докато прибираше бутилката в шкафа, очите му заблестяха, когато попаднаха на нещо, което не беше виждал досега. Беше нещо ново. Странно. Беше папка от бледозелените, които Джини използваше, за да организира документите си, в тях прибираше рецепти и разни подобни, но на тази видя името си. Джулиан, беше написала тя със спретнатия си почерк върху малък етикет в горния ляв край на папката. Той посегна, извади я, стисна я с лявата ръка, но не я отвори. Беше съвършено нова, картонът още не беше избелял, а етикетът беше още лъскав, чист. Беше сложен сравнително скоро. Джулиан замислено си наля газирана вода в чашата, докато гледаше папката, обзет от подозрение какво ли има вътре.

Седна на масата, без да обръща внимание на какофонията, и я остави пред себе си. Джулиан. Какво ли имаше вътре? Това не беше завещанието й. То се пазеше при адвоката им. Не беше и писмо, защото тя не би прибрала писмо в папка, при това в шкафа с напитките. Защо не го беше сложила на бюрото му, в чекмеджето или върху попивателната хартия, ако беше нещо важно? Защо не му беше дала папката лично? Защо седеше и се чудеше, вместо да я отвори и да разбере?

Отпи глътка, след това бързо, делово, преструвайки се, че върши нещо маловажно все едно разгръща вестник, той отвори папката.

Скъпи Джулиан, прочете той и щом видя елегантните, леко наклонени букви, в очите му избликнаха сълзи.

Сигурно си направил пълна каша в кухнята ми, нали? Под мивката има попивателни кърпи. Все си мислех, че са разхищение на пари, но скоро започнах да ги ползвам. Улесняват живота невероятно много.

Както и да е. Не пиша това, за да хваля качествата на попивателните кърпи, въпреки че вече ги похвалих. Реших, че имаш нужда от помощ. Досега не ти се е налагало да се справяш сам. Винаги съм тичала след теб. Не се оплаквам, радвам се, че е било така. Беше моя работа и се надявам да съм се справила добре.

Джулиан почти долови нотката на несигурност в гласа й. Замига. Справяше се чудесно, милата ми. Справяше се толкова добре, че нямам никаква представа как аз ще се справя без теб.

Може би прекалено добре. Ти сигурно нямаш представа какво да правиш.

Той се усмихна. Отново, дори в смъртта, двамата бяха в синхрон.

Ако си беше отишъл пръв, сега аз щях да седя на бюрото ти и да гледам купчината банкови извлечения и пароли, без да имам никаква представа откъде да започна. Само че не стана така. Ти си този, който се чувства изгубен и се опитва да разбере в кое отделение на пералнята се слага прах за пране и къде се намира фолиото за свежо съхранение (над хладилника, където е и домакинското фолио).

След време може да се преместиш другаде. Може да се ожениш повторно и новата ти съпруга ще прави нещата по различен начин. Дотогава ще трябва да се справяш сам и ще ти бъде нужна помощ. Приятели и роднини ще ти носят храна и ще те питат дали имаш всичко, но едва ли ще ти бъде удобно да ги попиташ кои растения да полееш. Много скоро те ще престанат да ти обръщат чак толкова внимание и ще решат, че се справяш, защото ти никога не би признал, че не е така. Познавам те. Жалко, че няма да съм до теб, за да се грижа за теб, мили. Не мога да понеса мисълта, че потъваш.

Затова реших да ти оставя инструкции.

Чувствах се странно, докато пишех всичко това. Управлението на дома ни. Имам чувството, че оставям наследство. В известен смисъл е точно така. Тъкмо това правих през последните четиридесет и кусур години. Не е много впечатляващо наследство, не е по-различно от онова, което правят хиляди жени из цялата страна. Важното е, че е мое, наше и аз се гордея с него. По свои си начин мисля, че съм постигнала нещо, дори да е само за семейството ни.

Всичко, от което имаш нужда, е тук.

С много обич, както винаги.

Джини

Хх

Всичко, от което имаш нужда, е тук.

Джулиан разгърна страниците в папката, които тя беше прибрала в джобове. Така внимателно написаните инструкции бяха защитени от случайни разливания и петна. Бяха разделени по категории. Пране. Чистене. Господин Бътъруърт. Приятели и съседи. Рецепти. Папката беше пълна с информация. Вътре пишеше къде носи ризите му за пране и колко плаща на чистачката, името на ветеринаря, който Господин Бътъруърт харесваше и при кого да не записва час, защото го беше ухапал, рождените дни на всички от семейството, за да им изпраща картички, храните, които внуците не биха яли, когато дойдат на гости. Имаше дори рецепта за ориз с риба и яйца в края на папката. Гарам масала. Трябваше да използва гарам масала, не бахар. Разбира се. Докосна страницата с пръст, изпълнен със страхопочитание. Тя беше права, въпреки това грешеше. Всичко, от което имаше нужда беше тук. Освен нея. Всичко освен нея.

 

 

Седмица по-късно

Джини винаги знаеше как да постъпи правилно. Папката й даде на Джулиан идея. Сякаш тя му беше изпратила послание. Сякаш беше събрала всички заедно. Той позвъни на Каролайн и я помоли за помощ.

— Ще звъннеш ли на другите, миличка? Трябва да се съберем.

Той звучеше уверен за пръв път, откакто майка й почина, помисли си Каролайн, докато затваряше. Той не беше съвсем добре, все още беше тъжен и потиснат. Само че в гласа му бе доловила нотка на надежда, също като първите снежинки, които се носят към замръзналата земя.

 

 

Всички, цялата компания, бяха насядали около масата в кухнята на семейство Ратбоун. Джулиан беше начело на масата. Изи седеше от дясната му страна, Джеймс до нея, Пърл и Алфи, както обикновено, пълзяха между краката на гостите. Те двамата щяха да се оправят. Парите, които Изи получи от Стивън Гарсайд, бяха върнати. Джеймс беше разказал много сериозно на Каролайн какво се е случило.

— Не са имали… истинска връзка — обясни той. — С изключение на една целувка. — По лицето му се беше изписала болка. — Това мога да й простя. Знам, че не й е било лесно да живее с мен напоследък.

Каролайн беше стиснала ръката му.

— Ще се справим — бе казала тя. — Всички.

Джеймс я беше прегърнал мечешки.

— Мъчно ми е, че не забелязах нищо, че не го спрях — прошепна той на ухото й, гласът му, приглушен до сакото й, дрезгав от завладелите го чувства. — Аз съм по-големият ти брат. Би трябвало да се грижа за теб.

Изи и Джеймс щяха да работят с Уил по нов проект, основаващ се на нейната идея за осигуряване на семейства от средната класа на изискани ястия за дома. Изи щеше да измисли рецептите, Уил и Джеймс отговаряха за маркетинга и финансирането. Според Джулиан имаха реален шанс да успеят. Изи и Джеймс се радваха, че ще имат възможност да работят заедно. Екипната работа щеше да ги сближи.

Кас седеше от другата страна на Джеймс. Тя беше новата племенница на Каролайн. Странно, но симпатично момиче. Срамежлива, тиха, но мила и внимателна по начин, който напомняше на Каролайн за Джини. Имаше нещо и в усмивката й.

Тя живееше с Джеймс и Изи, поне за известно време, докато майка й беше в духовно убежище в Мисор. Може и да нямаше какво да каже на възрастните, но се държеше чудесно с Пърл и Алфи, играеше си с тях непрекъснато. Сега Алфи се опитваше да се покатери по краката й, а пухкавите му ръчички се протягаха, за да го вдигне. Според Каролайн всеки, който бе одобрен от двете деца, беше свестен човек.

Тя сведе поглед и започна да сервира огретена по френски, като го режеше на равни парчета.

— Справил си се страхотно, татко — отбеляза тя. — Мама щеше да се гордее с теб.

Джулиан кимна доволно с глава.

Стела и Джони също бяха тук, заедно, макар и разделени. Стела изглеждаше по-щастлива от много време насам. Преди беше бледа, раздразнителна. Сега обаче грееше, беше пълна със самоувереност и енергия. Джони пък беше оставен на заден план, но това бе добре, поне според Каролайн. Тя изсумтя, когато му поднесе чинията, и той, изглежда, усети неодобрението й, защото й се усмихна срамежливо. Нямаше да му се отрази зле, ако Стела поне веднъж привлечеше вниманието към себе си. Така щеше да разбере какво е имал и какво е изпуснал. А тя беше по-добре без него.

До тях седяха Хариет и Уил, отново заедно, малката Флорънс в преносимо кошче до тях, очевидно зачената на рождения ден на Джулиан. Майка й и баща й бяха запленени от нея като всички нови родители, изпълнени с обич, изтощени, неспособни да се начудят на мъничкото детенце, което бяха създали, само те двамата, заело трайно място в сърцата им с невъобразима сила. Сърцето на Каролайн пламна, но не както по времето, когато беше с Барт. Защо стана така? Тя все още искаше семейство, просто този път не беше така вманиачена. Да не би мечтата за бебе с Барт да бе начинът да го впримчи, да го доближи до себе си, да се захване за нещо, което знаеше, че може да й се изплъзне. Тя потръпна. Слава богу. Добре че не се случи. Добре че връзката им не беше станала неразрушима.

* * *

След като се наобядваха и момчетата станаха, за да вдигнат масата, Каролайн отиде при Изи и Хариет, които си говореха за рефлукс, а Хариет подрусваше Флорънс на скута си, докато бебето гукаше щастливо.

— Искате ли да излезем навън? — предложи тя и посочи терасата, където бе Стела, увита в дебела жилетка, за да пуши. — Искам да… Хайде, елате.

 

 

Тя ги последва навън, понесла малките чаши за шампанско на майка си в поднос.

— За какво ще пием? — попита Стела, стиснала цигара.

— Не се притеснявай, за теб има сок от бъз. Мама го е правила. — Каролайн поднесе чашите. — Пием за нас. За нас четирите.

— Супер идея — рече Изи. — Заслужаваме го. Каква година само.

— Именно. Помислете само колко неща се случиха, откакто се омъжих. Беше само преди две години. Първо се разведох.

Стела прегърна Каролайн през раменете и я притисна към себе си.

— И аз така. Но също така свикнах да смъркам кока.

— И престана — напомни й Хариет, вдигна чашата си и докосна чашата на Стела.

— Ти роди едно прекрасно бебе — добави Изи.

Хариет се усмихна.

— Да. И си прецаках връзката.

— Не завинаги. Аз почти успях да направя същото. — По лицето на Изи премина тъга. — Незнайно как се обзаведох с доведена дъщеря.

— Мама вече я няма — вметна Каролайн и си пое дълбоко дъх, за да се овладее. — На фона на всичко това, след разводи и рехабилитация, бебета и разправии, извънбрачни връзки и отвличания… — Тя се разсмя. — Боже. Колко събития. Когато се омъжих, си мислех, че знам всичко за любовта. Оказа се обаче, че не знам абсолютно нищо. Мислех, че всичко е хубаво, позитивно, че ще имам подкрепа, ще бъда щастлива. Нямах представа колко тъмна може да се окаже любовта. Накрая обаче сме отново заедно. И четирите. Заедно сме. Това е изключително постижение, нали?

Хариет, Стела и Изи закимаха. Бяха застанали в кръг и една по една вдигнаха чаши още веднъж.

— Май всички научихме по нещо за тъмната страна на любовта — прошепна Стела. — За нас.

Останалите повториха след нея:

— За нас.