Франсис Мейс
Под небето на Тоскана (7)

Festina larde (Бързай бавно)

На излизане от летището на Сан Франциско оставам неприятно изненадана от хладния, мъглив въздух, който мирише на сол и самолетни газове. Един таксиметров шофьор пресича улицата, за да ми помогне с багажа. След размяната на малко любезности двамата потъваме в мълчание, за което съм благодарна. Последният етап от пътуването, от летище „Джей Еф Кей“, където се разделихме с Ашли, до Сан Франциско, ми се струва непоносим и необичаен, особено допълнителният час, с който полетът ми се удължи заради силния вятър. Къщите по хълмовете са като дантела от светлина, а отдясно заливът почти поглъща магистралата. Чакам един определен завой. Влизаме в него и силуетът на града блясва на фона на небето. Продължаваме да се движим и аз нямам търпение да зърна между сградите частичка от спиращите дъха хълмове или ивица развълнувано синьо море.

Но пред очите ми продължават да се редят каменни градове, окосени поля и полегати хълмове, покрити с лозя, маслини и слънчогледи — един екзотичен пейзаж. Започвам да търся ключа от къщи, който мислех, че стои в затворения с цип вътрешен джоб на чантата ми. Ами ако съм го изгубила? Две приятелки и един от съседите имат ключ от моя апартамент. Представям си как телефонният им секретар ми отговаря: „Извън града съм до петък…“. Минаваме покрай викторианските къщи с техните дискретно спуснати капаци и завеси и с осветените им веранди, чийто дървен парапет е украсен със саксии. По улицата не се вижда никой, дори човек, който разхожда куче или е излязъл набързо до магазина да купи мляко. Става ми мъчно за оживените градчета, където хората оставят ключа да виси в ключалката, и за вечерната passeggiata^[1], когато всички се втурват навън — пазаруват, ходят по гости, пийват еспресо на крак. Оставих Ед там, защото неговият университет започва по-късно от моя, а и все още се надяваме да приключим с пясъчното почистване това лято. Таксито ме оставя пред нас и потегля. Къщата изглежда по същия начин. Пълзящата роза е пораснала и се опитва да се увие около колоните. Най-сетне откривам ключа сред дребните италиански монети, които са ми останали Систър идва да ме поздрави с жалостиво мяу и бързо се отърква в глезените ми. Вдигам я, за да усетя аромата на козината й, която мирише на пръст и влажни листа. В Италия често се будя с мисълта, че тя е в леглото ми. Систър скача отгоре на чантата, свива се на кълбо и се приготвя да си дремне. Приключила е с моето посрещане.

Лампи, килими, ракли, кувертюри, картини, маси — колко изумително удобно и разхвърляно ми се струва всичко след празната къща на повече от единадесет хиляди километра оттук. Рафтове, претъпкани с книги, кухненски шкафове с редици пъстри чинии, кани, подноси — от всичко по много. Дългият килим в коридора — така мек! Ще мога ли да си тръгна оттук, без да погледна назад? Спомням си, че Вирджиния Улф е живяла в провинцията по време на войната. След една бомбардировка тя се втурнала обратно в Лондон и открила къщата си разрушена. Очаквала да се почувства опустошена, но вместо това изпитала странно въодушевление. Аз безспорно няма да се почувствам така. След едно земетресение дни наред се вайках заради пукнатия комин и счупените вази и чаши за вино. Просто краката ми свикнаха с хладните cotto^[2] (подове), а очите ми — с голите бели стени. Все още съм там и отчасти тук.

На телефонния секретар откривам девет съобщения. „Прибра ли се?“, „Трябва да ми разпишете дипломата…“, „Обаждам се, за да потвърдя уговорената среща…“. Жената, която се грижеше за къщата, е направила списък на другите обаждания и е подредила пощата в кабинета ми — три купчини с писма, които на височина ми стигат до коляното. Повечето неща са рекламни брошури, но аз по навик започвам да преглеждам всичко.

И тъй като максимално си удължих отпуска, трябва веднага да се върна в университета. Занятията започват след четири дни и въпреки пристигащите от Италия факсове и факта, че се ползвам от услугите на отлична секретарка, аз съм завеждащ катедра и физическото ми присъствие е наложително. Малко преди девет часа се появявам там, облечена в панталон от габардин и копринена блуза с щампи.

— Как прекара лятото? — питаме се помежду си.

Началото на всяка учебна година винаги е въодушевяващо. Желанието за работа се усеща във въздуха. Ако книжарницата не беше претъпкана със студенти, които си купуваха учебници, вероятно щях да мина да си взема тънкописци, тетрадка с цветен показалец и няколко бележника. Вместо това подписвам формуляри и предложения, и провеждам дузина телефонни разговора. Въпреки умората от часовата разлика включвам на висока предавка.

След работа се отбивам до бакалията и виждам, че на щанда за органични продукти вече предлагат масаж. Мога да седна в малка кабинка и да се отпусна със седемминутен масаж, преди да започна да си избирам картофи. Временно се чувствам замаяна от опашките на касата, от безкрайните щандове с продукти в ярка опаковка и от изкусителните сладкиши в новата пекарна, която току-що са инсталирали точно пред магазина. Горчица, майонеза, домакинско фолио, шоколад за готвене — купувам неща, които не съм виждала цяло лято. В деликатесния магазин продават рибен пай и задушени картофи с лук, царевична салата и салата от булгур. Истинско изобилие. Купувам достатъчно „глезотийки“ за два дни. Ще бъда твърде заета, за да готвя.

В момента в Брамасоле е осем сутринта. Ед вероятно подрязва бурени около маслиновите дръвчета или крачи насам-натам в очакване на човека с пясъчната струйка. Докато паркирам в гаража, виждам Евит, беззъбия бездомник, който рови в кофата за боклук в търсене на бутилки и консерви. Моят съсед е сложил на вратата на гаража си табела с надпис: „Гараж! Не паркирай!“.

Последното съобщение на телефонния секретар започва с някакво пукане, след което чувам гласа на Ед, който звучи леко ядосано:

— Надявах се да те хвана, скъпа. На работа ли си още? Когато се прибрах от летището, майсторът беше дошъл. — Дълга пауза. — Трудно е да се опише. Шумът е оглушителен. Огромният генератор гърми и изстрелва пясък, който се завира във всяка пукнатина. Чувствам се като сред пясъчна буря в Сахара. Вчера човекът мина три стаи. Няма да повярваш колко пясък остава след него по пода. Изнесох всички мебели във вътрешния двор и ползвам само една стая, но пясъкът е из цялата къща. Гредите изглеждат много добре. С изключение на една, която е от бряст, всички останали се оказаха от кестен. Не знам как изобщо ще почистя всичкия този пясък. Влязъл ми е и в ушите, а дори не стоя в стаята, в която се работи. И дума не може да става да го мета. Ще ми се ти да беше тук. — Ед обикновено не натъртва на толкова много думи.

Следващото обаждане е от една autostrada близо до Флоренция, на път за Ница, а оттам за у дома. Звучи изтощен и въодушевен. Разрешителните са излезли! Пясъчната буря е приключила. Примо Бианки обаче няма да може да свърши нашата работа, тъй като трябва да се подложи на коремна операция. Ед отново се е срещнал с Бенито, жълтоокия двойник на Мусолини, и е подписал договор с него. Работата трябва да започне веднага и да приключи в началото на ноември, за да може спокойно да празнуваме Коледа. Почистването върви бавно. Според майстора през следващите пет години пясъкът ще продължава да се процежда от всички пукнатини!

Иън, който ни помогна с покупката на имота, ще надзирава работата. Оставихме им схеми с разположението на електрическите контакти, ключовете и радиаторите и план на банята и кухнята — указахме дори височината на умивалника и разстоянието между него и крановете, обяснихме откъде да вземат аксесоарите и плочките, които избрахме за банята, всичко, за което можахме да се сетим. И сега с нетърпение чакаме да ни се обадят, че работата е започнала.

На 15 септември пристига факс. Бенито си е счупил крака още първия ден и работата ще бъде подновена чак когато той е в състояние отново да ходи.

 

 

Festina tarde е ренесансова концепция: Бързай бавно. Тя често е представяна от змия, захапала опашката си, делфин, увит около котва, или фигура на седнала жена, която в едната ръка държи криле, а в другата — костенурка. Иначе казано, в едната ръка — голямата каменна стена на Брамасоле, а в другата — централното отопление, кухнята и вътрешния двор. Вторият факс, който пристига на 12 октомври, ни предупреждава, че „има известно забавяне“ и да очакваме „някои промени в инсталацията“, но че няма за какво да се тревожим.

Изпращаме отговор, че ги подкрепяме от разстояние и молим да опаковат всичко с найлони и тиксо.

Почти веднага получаваме друг факс, че разбиването на дебелата един метър стена между кухнята и трапезарията е започнало. Два дни по-късно Иън ни съобщава, че докато са изтръгнали някакъв много голям камък, цялата къща рязко изпукала и всички работници хукнали навън, уплашени, че всичко ще се срути.

Обаждаме се. Не са ли укрепили стаите? Бенито не е ли сложил стомана? Защо не са знаели какво да направят? Как е могло да се случи това? Иън казва, че каменните къщи са непредсказуеми и че не реагират като американските. Вратата вече била сложена и изглеждала добре, макар че не била толкова широка, колкото сме искали, защото се страхували да избият по-голям отвор. Чудя се дали работниците са били некомпетентни, и в същото време изтръпвам при мисълта, че са могли да бъдат затрупани.

До средата на ноември Бенито е завършил патиото на втория стаж и отвора на злощастната врата. Освен това са избили и двете врати, свързващи апартамента на contadina с останалата част от къщата. Решаваме да отменим избиването на другата голяма врата, която ще свързва дневната с кухнята на contadina. Страх ме хваща, като си представя как работниците на Бенито бягат панически от обекта. Следващите забавяния, които Иън споменава, касаят банята и централното отопление.

— Почти със сигурност — уверява ни той — няма да има парно, когато дойдете за Коледа. Всъщност къщата няма да бъде обитаема, защото се оказа, че тръбите за парното трябва да бъдат монтирани вътре, а не зад къщата, както първоначално ни бяха казали.

Бенито моли Иън да ни предаде, че неговите разноски се оказват по-големи от предвиденото. Задачите по договора са били възложени на електротехници и водопроводчици и техните сметки така се застъпват, че нищо не разбирам. Няма как да разберем кой какво е правил. Иън изглежда объркан колкото нас. Парите, които изпращаме с телеграфни записи, се забавя доста и Бенито се сърди. Става ми ясно, че щом не сме там, работата по къщата се върши между другото.

 

 

Надявайки се на чудо, за Коледа отиваме в Италия. Елизабет ни предложи да отседнем в къщата й в Кортона, която тя се готви да напусне. Освен това иска да ни даде и доста от мебелите си, понеже новата й къща е по-малка. Докато излизаме от летището в Рим, дъждът ужасно силно плющи по предното стъкло на колата, сякаш някой е насочил към нас маркуч с вода. Пътуваме на север, а времето става все по-мъгливо. Пристигайки в Камуча, първо се отбиваме в бара за по чаша топъл шоколад и чак след това отиваме в къщата на Елизабет. Решаваме да разопаковаме багажа, да обядваме и малко по-късно да отидем в Брамасоле.

Къщата е развалина. Канали за тръбите на парното са издълбани във вътрешните стени на всяка стая. Работниците са оставили купища камъни и чакъл по напълно незастланите подове. Найлонът, за който бяхме помолили, е просто наметнат върху мебелите, в резултат на което всяка книга, стол, чиния, легло, кърпа и квитанция в къщата са покрити с мръсотия. Дълбоките, назъбени канали по протежение на цялата стена — от пода до тавана — изглеждат като открити рани. Работниците тъкмо са се заели да циментират пода на новата баня. Мазилката в новата кухня вече е напукана. Голямата дълга мивка е инсталирана и изглежда чудесно. Някой от работниците е надраскал с черен флумастер телефонен номер върху фреската в трапезарията. Ед незабавно грабва мокър парцал и безуспешно се опитва да го изчисти. Той мята парцала върху отломките. Работниците са оставили всички прозорци отворени и сега на пода има локви вода от сутрешния дъжд. Повсеместното безхаберие, като например това, че телефонният апарат е напълно затрупан с отпадъци, така ме вбесява, че излизам навън да глътна малко чист въздух. Бенито е на друг обект. Един от работниците му вижда колко сме разстроени и се опитва да каже, че всичко ще бъде завършено бързо и качествено. Той работи в отвора, избит между новата кухня и избата. Изглежда ми срамежлив и угрижен. Прекрасна къща, прекрасно място. Всичко ще бъде наред. Избелелите му сини очи ни гледат тъжно. Бенито пристига целият кипнал. Не е имал време да почисти, преди да дойдем, но така или иначе това било работа на водопроводчика. Той самият също бил потърпевш, защото водопроводчикът не се появил в уреченото време. Но всичко е perfetto, signori. Той ще се погрижи за напуканата мазилка — тя не е могла да изсъхне заради дъждове. Ние не знаем какво да кажем. Докато Бенито жестикулира, забелязвам, че работникът ме гледа. Зад гърба на Бенито той прави странен жест — кимва към Бенито и подръпва с ръка долния си клепач.

Горното патио изглежда перфектно. Застлали са го с розови тухли и са укрепили ръждясалите железни парапети, без да пострада старинният му външен вид. Поне едно нещо е направено както трябва.

Здрачът се спуска около четири следобед, а в пет вече е истинска нощ. Магазините обаче продължават да работят след сиестата. Отварят сутрин, затварят за сиеста и после отново отварят за няколко часа — зимният ритъм изобщо не се различава от този през горещите летни дни. Отбиваме се при синьор Мартини, за да го поздравим. Радваме се да го видим и да чуем неговото Boh и Anche troppo, един от многофункционалните му отговори, който означава „да, твърде много“. С нашия лош италиански му обясняваме какво става. Изведнъж се сещам за странния жест.

— Какво означава това? — питам аз и подръпвам долния си клепач.

— Furbo^[3] — отговаря синьор Мартини. — Кой е furbo?

— Очевидно човекът, с когото сключихме договор за ремонта.

 

 

Топъл дом. Благодарим ти, Елизабет. Купуваме червени свещи и борови клонки, за да украсим поне малко за Коледа. В момента изобщо не ни е до готвене, въпреки че се изкушаваме от зимните деликатеси, които са пуснали по магазините. Много ни харесват мебелите, които Елизабет ни подари. Освен единичните легла, масичката за кафе, двете бюра и лампите, вече имаме и антична madia^[4], чиято горна част се използва за размесване на тесто. Отдолу има шкаф с чекмеджета. Топлата патина на кестена ме кара да погаля с ръка дървото. Сред нещата, които ни е оставила, откриваме и огромен armadio, достатъчен да побере цялото ни спално бельо, маса за хранене, антични ракли, cassone (висок шкаф, който служи като склад), два селски стола и великолепни чинии и прибори за хранене. Изведнъж се оказва, че ще заживеем в обзаведена къща. При толкова много стаи ще ни остане достатъчно място да поберем и нашите собствени съкровища. След всичко, на което сме подложени около ремонта, този жест на щедрост ни трогва неимоверно. В момента тези неща все още са част от нейния подреден дом, но преди да си тръгнем оттук, ще трябва да преместим всичко в нашата къща, пълна със строителни отпадъци.

С наближаването на Коледа работата се забавя, след това спира. Празниците тук продължават неочаквано дълго. Нова година се слива с още няколко празнични дни. Никога не сме чували за Санто Стефано, който също се отбелязва с почивен ден. Франческо Фалко, който от двадесет години работи за Елизабет, пристига с камион заедно със сина си Джорджо и зет си. Те разглобяват гардероба и натоварват в камиона всичко, с изключение на бюрото, което е твърде широко, за да излезе от кабинета. Елизабет е написала всичките си книги на това бюро и то сякаш не иска да напусне къщата, но докато нося към колата кашони със съдове, виждам как мъжете го спускат с въже от прозореца на втория етаж. Дружно аплодираме неговото плавно приземяване.

Пристигайки в къщата, натъпкваме мебелите в две стаи, които сме разчистили и измели, покриваме ги с найлон и затваряме вратите.

Не можем да направим абсолютно нищо. Бенито не отговаря на обажданията ни. Мен ме боли гърлото. Не сме купили никакви подаръци. Ед се е умълчал. Дъщеря ми, повалена от грип в Ню Йорк, ще прекара първата си Коледа сама, защото катаклизмите около ремонта я накараха да се откаже от идването си тук. Седя и съзерцавам реклама на Бахамите в едно списание — неизменната ивица искрящо бял плаж на фона на прозрачна, лазурносиня вода. Някой някъде безгрижно мечтае върху раиран надуваем дюшек под лъчите на слънцето, а пръстите му лекичко порят топлата повърхност на океана.

За Бъдни вечер си поръчваме паста с диви печурки и телешко и бутилка превъзходно „Кианти“. В ресторанта има само още един човек, тъй като Natale е преди всичко семеен празник. Мъжът е облечен в кафяв костюм и седи сковано. Виждам го как бавно отива с храната, долива си чашата до половина и вдъхва аромата на течността, сякаш това е някаква отлежала резерва, а не обикновено наливно вино. Внимателно пристъпва към следващото блюдо. Едва девет и половина е, а ние приключваме с вечерята. Ще се върнем в къщата на Елизабет, ще си запалим камината и ще се насладим на десертното вино и тортата, които купих този следобед. Докато Ед си чака кафето, на мъжа му сервират чиния със сирене и купичка с орехи. В ресторанта е тихо. Той чупи един орех, отхапва парче сирене, изяжда и ореха и чупи друг. Иска ми се да сведа глава върху бялата покривка и да заплача.

 

 

Според Иън работата е приключила успешно в края на февруари. Ние плащаме договореното без абсурдните допълнителни разходи, които Бенито е начислил. Излиза, че за окачването на една врата той иска да ни одере с хиляда долара. Ще трябва лично да се уверим каква и колко точно допълнителна работа му се е наложило да свърши. Как е изчислил крайната сума, за нас с мистерия.

В началото на април Ед се връща в Италия. Взел си е отпуск през пролетния четвърт семестър. Планът му е да разчисти земята и да обработи, лакира и излъска всички греди в къщата преди моето пристигане на първи юни. След това заедно ще почистим и ще боядисаме всички стаи и прозорци и ще върнем кодовете във вида, в който бяха преди намесата на Бенито. В новата кухня има само мивка, съдомиялна, печка и хладилник. Вместо кухненски шкафове мислим да направим тухлени колони, между които да сложим рафтове от широки дъски с мраморно покритие. Имаме силна мотивация — в края на юни моята приятелка Сюзън планира да се ожени в Кортона. Когато я попитах защо иска сватба в Италия, тя отговори загадъчно:

— Искам да се оженя на език, който не разбирам.

Гостите ще отседнат у нас, а венчавката ще се състои в градската зала, която е построена през дванадесети век.

Ед казва, че се е настанил в стаята на втория етаж, която има изглед към патиото. Тя е неговият малък оазис сред безпорядъка. Той е изчистил едната баня и е извадил от багажа няколко тенджери и чинии — най-основното, което му е нужно. Бенито е изнесъл няколко купчини с отпадъци, но ги е изхвърлил в началото на алеята, превръщайки я в бунище. На предната тераса е зарязал малка планина от камъни, които са останали от стената. Тухлите от патиото и спалнята са натрупани на друга купчини. Дори при това положение Ед сияе от радост. Майсторите са си отишли! Новата баня с тридесетсантиметровите си квадратни плочки, високата мивка в стил belle epoque и вградена вана изглежда просторна и луксозна в сравнение с предишната, в която се обслужвахме с кофа. Пролетта е изумително зелена и хиляди ириси и нарциси са цъфнали сред високата трева из целия имот. Ед открива едно поточе, което се стича между обвитите в мъх скали, където две сухоземни костенурки се припичат на слънце. Бадемовите и плодните дръвчета са толкова неземно красиви, че на Ед му се налага насила да се откъсва от работата навън.

Опитваме се да не говорим много по телефона. Обикновено се увличаме в дълги разговори, след което решаваме, че за тези пари сме могли да направим еди-какво си по къщата. Но Ед има нужда да разкаже какво е свършил. Той иска някой да чуе, че гредите изглеждат наистина страхотно след финалното излъскване, че вратът му се е схванал от болка, защото цял ден е работил по някой таван, че е стигнал до четвъртата стая. Казва, че всяка стая му отнема по четиридесет часа работа — гредите, таванът, стените. Подовете оставя за накрая. Работи от седем сутринта до седем вечерта, седем дни в седмицата.

Най-сетне идва юни и аз мога да тръгна. От разказите на Ед очаквам къщата да свети, като пристигна. Но типично в негов стил той ми е докладвал само за това, което самият той е свършил.

В първия момент ми е трудно да определя докъде е стигнал. Вярно, гредите изглеждат страхотно. Но по пода има какво ли не — отломки, мазилка, старо тоалетно казанче. Електротехникът все още не се е мяркал. Шест от стаите са напълно недокоснати. Всички мебели са наблъскани в три стаи. Истинско бойно поле. Опитвам да не се издам колко съм ужасена.

Ще ми се да се отдам на почивка и възстановяване. За съжаление, нямам друг избор, освен да запретна ръкави. Имаме около три седмици да се подготвим за първата вълна от гости. Сватбата! В момента идеята някой да остане да нощува тук, ми изглежда абсурдна.

Ед е висок 1,85 м, а аз 1,60 м, затова той се захваща с тавана, а аз — с пода. Гените определят съдбата, но дали това ни харесва? Ед всъщност иска да довърши гредите. Боядисването на тухления таван е по-малко забавно, но е удовлетворяващо. Изведнъж лепкавите греди стават тъмни и внушителни, а лющещият се таван чисто бял. Стаята добива графичен вид. С големите четки от глигански косъм боядисването става бързо. Стените направо искрят — бялото, нанесено върху мазилка, е възможно най-бяло. Когато стаята стане готова, аз имам за задача да боядисам battiscopa, сива ивица в основата на стените, широка около петнадесет сантиметра — нещо като фалшив корниз, традиционен в старите къщи от околността. Тя обикновено е в керемиденочервено, но ние предпочитаме по-светъл нюанс. Думата battiscopa означава „докоснато от метла“. По-тъмната ивица боя скрива следите, които парцалът за под и метлата постоянно оставят в тази част на стената. Наведена с главата надолу, отмервам на няколко места 15 сантиметра от пода, облепвам с тиксо стената и пода, след което набързо минавам със сива боя и отлепвам лепенките. Така, естествено, свалям малко и от бялата боя, която трябва да бъде повторена. Дванадесет стаи, всяка с по четири стени, плюс стълбището, площадките и входът. Оставяме каменната изба както си е. После почиствам пода. Първата стъпка е да събера всички едри боклуци и сметта и да мина с прахосмукачката. После изсипвам една специална течност, която разтваря остатъците от мръсотия, мазилка и боя. След това бърша с мокър парцал три пъти, като втория път слагам малко сапун във водата. Бърша на колене. Следваща стъпка — отново минавам с парцала, като слагам във водата малко солна киселина. Изплаквам и намазвам с масло от ленено семе. Оставям маслото да попие и изсъхне. След два дни минавам с восък. Хайде отново на колене. А коленете ми, които изобщо не са привикнали на това, възроптават и аз едва се сдържам да не изпъшкам, докато ставам. Последна стъпка — излъсквам с мек парцал. Подовете отново са разкошни, тъмни и блестящи. Всяка стая си идва на мястото и до голяма степен напомня за времето, когато купихме къщата, само дето сега гредите изглеждат добре и навсякъде има монтирани радиатори.

— Brutto^[5] — казвам аз на водопроводчика, когато за пръв път ги виждам.

— Да — отвръща той, — но красиво през зимата.

Както ме предупреди Ед, работата продължава от седем до седем, седем дни в седмицата. Разпръскваме чакъл по алеята към къщата, която така или иначе е разбита от всички тези камиони. Изкопаваме по-едрите камъни и тухли и хвърляме отгоре окосена трева. Чакълът постепенно ще улегне. Наемаме човек да изнесе купчината боклук, която Бенито е оставил след себе си. Няколко дни по-късно, по време на една разходка, виждаме цял куп отломки, изтърсени до пътя на около километър и половини от нас, и с ужас забелязваме парчета от старата ни мазилка, боядисана в синьото, с което оцветяват мантията на Мадоната.

След гимназията и по време на колежа Ед е работил като хамалин, помощник — сервитьор и дърводелец. Един наш приятел го нарича „поета с мускулите“. Той страшно обича физическия труд, макар че вечер се чувства изтощен. Аз досега не съм се напрягала с подобни занимания, освен случайните ми напъни да реставрирам мебели, да подрязвам храсти, да боядисвам стени и да слагам тапети. Затова тези усилия са шок за тялото ми. Всичко ме боли. Какво е вода в коляното? Мисля, че може да си докарам нещо такова. Нощем спя като труп. Не знам как става, но сутрин и двамата чувстваме прилив на свежа енергия. И наново се залавяме за работа. Погълнати сме изцяло. Изумена съм от издръжливостта, която сме развили. Вече никога няма да подценявам работниците — те би трябвало да получават купища пари.

Докато мажа тухлите на патиото с ленено семе, слънцето напича непоносимо. Решена да довърша започнатото, аз работя, докато не започвам да залитам от изпаренията и жегата. От време на време ставам и с пълни гърди вдишвам от аромата на орловия нокът, който сме посадили в една огромна саксия. Отпускам поглед в далечината, след това отново грабвам четката. Кой да предположи, че плащайки за новия вътрешен двор, ще ни се наложи сами да си го довършваме. Изобщо не ни хрумна, че ще трябва да намажем пода на кухнята и патиото с няколко слоя от тази мазнотия.

По-късно през деня, когато вече сме изчистили, правим обиколка из къщата, за да видим как сме се справили дотук и какво ни остава. Двамата с Ед не смятаме да имаме общи деца, но решаваме, че това, с което сме се захванали, се равнява на тризнаци. Когато някоя стая стане готова, ние внасяме вътре съответните мебели. Една след друга стаите добиват завършен вид, макар и обзаведени оскъдно, само с най-необходимото. За единичните легла сме донесли бели кувертюри. Една сутрин отиваме до работилница в Арецо, където все още превръщат традиционните керамични вази в лампи, и купуваме няколко броя. Чувството е невероятно — нещата си идват на мястото, навсякъде е почистено, а през зимата ще ни бъде топло — успяхме! Всичко това ни изпълва с ентусиазъм и желание да продължим да дерзаем.

Една седмица преди сватбата приятелите ни Шера и Кевин пристигат от Калифорния. Виждаме ги как слизат от влака. Кевин мъкне нещо огромно, което прилича на двоен ковчег. Донесъл е колело! Ние продължаваме да работим, докато те посещават Флоренция и Асизи и се запознават с живота и творчеството на Пиеро дела Франческа^[6]. Вечер си устройваме угощения и те ни разказват за всички чудеса, които са видели, а ние им разказваме за новите кранове, които искаме да монтираме на седящата вана. Шера и Кевин моментално се влюбват в района и с удоволствие изслушват дневната ни сага за почистването и лъскането на кухненския под. Когато не пътуват, Кевин прави дълги преходи с колелото. Шера, която е художничка, остава с нас. Тя рисува млечнобели полукръгове над прозорците в една от спалните. Шера прекопира звезда от една картина на Джото, изрязва шаблон и запълва полукръговете със златни звезди. Някои от тях се „посипват“ по белите стени. Приготвяме спалнята на младоженците. От един антикварен магазин в Перуджа купувам две цветни гравюри на съзвездия с митологични зверове и фигури. На пазара в Кортона намирам хубави светлосини чаршафи от лен и памук с рязана дантела в бяло. Подготвяме се и за първото домашно тържество. Купуваме двадесет чаши за вино, ленени покривки, тави за сватбената торта и каса вино.

Няма начин всичко да бъде завършено до сватбата (а дали изобщо някога и ще бъде?), но отхвърляме огромно количество работа. В деня, преди да пристигнат гостите, Кевин слиза долу и пита:

— Защо от тоалетната излиза пара? Това да не е някаква особеност на италианските тоалетни?

Ед донася стълба, за да стигне до казанчето, което е качено високо на стената, и бърка вътре. Гореща вода. Проверяваме и в другите бани. Новата е наред, но казанчето на другата стара баня също е пълно с гореща вода. Понеже почти не ползваме тези бани и не сме пускали топлата вода за по-продължително време, изобщо не бяхме забелязали, че в нито една от тях няма студена вода. В момента, в който дойдоха гостите, нещата излязоха наяве. Шера казва, че не искала да ни притеснява, но горещата вода от душа била много гореща. Водопроводчикът не може да дойде в следващите няколко дни, така че ще изкараме сватбата с бързи душове и димящи тоалетни!

Предната тераса е все още изровена, но ние посадихме здравец около стената, за да отвличаме вниманието от грозната гледка. Добре че поне изчистихме баластрата от ремонта. В четири от стаите има легла. Очакваме братовчедите на Сюзън, които пристигат от Англия, а също и брата на Коул с неговата съпруга. Шера и Кевин ще отидат на хотел в града за няколко дни. Освен това и други приятели идват от Върмонт.

През деня сме дванадесет души вкъщи. Имам много помощници за обяда и напитките. Тортата трябва да бъде импровизирана, защото фурната ни е малка. Представям си три пандишпанови блата с лешников крем между тях, маслена глазура и украса от бита сметана и черешки, потопени в ликьор. Не можем да намерим достатъчно голяма купа да забъркаме блатовете и накрая купуваме алуминиева кучешка паница, която е идеална за целта. Тортата е прекрасна, но от едната страна е малко по-надигната. Украсяваме я цялата с цветя. После всички се разбягват в различни посоки — кой да гледа забележителности, кой да пазарува.

Спретваме предбрачната вечеря в тихата топла вечер. Всички са облечени в светли ленени и памучни дрехи. Правим си много общи снимки на стълбите и до парапета на балкона. Братовчедът на Сюзън вади шампанско, което е купил във Франция. След напитките с bruschette^[7] и сушени маслини стартираме със студена супа от резене. Аз съм приготвила селски гювеч с пилешко, зелен фасул, наденица, домати и лук. Има зелен фасул с тънки шушулки и салата от рукола и цикория. Всеки разказва сватбени истории. Марк е щял да се жени за някакво момиче от Колорадо, което избягало в деня на сватбата и след седмица се оженило за друг. Карън била шаферка на една сватба, организирана на яхта, където майката на булката, облечена в синьо-зелен шифон, се напила до козирката. Когато аз се омъжвах на двадесет и две годишна възраст, исках венчавката да бъде в полунощ, всички да бъдат облечени в роби и да държат запалени свещи. Свещеникът беше категорично против и каза, че полунощ било „потайна доба“. Можел да ни венчае най-късно в девет вечерта. Вместо роба аз облякох сватбената рокля на сестра ми, а по пътя към олтара носех подвързан в кожа Кийтс. Майка ми ме дръпна за полата и аз се наведох към нея да чуя мъдрия й съвет, а тя прошепна:

— Този брак няма да издържи и шест месеца. — Но сгреши.

Трябваше да имаме акордеонист в стил Фелини и може би бял кон за булката, но сме доволни и на възхитителната вечер и музиката от CD плейъра, която ни вдъхнови малко да потанцуваме в трапезарията. Бе предвидено да завършим вечерята с бяла плодова пита с праскови и борови ядки, но начинът, по който Ед описва crema и лешниковия gelato в града, кара цялата компания да се втурне към колите. Те са изумени, че малкото градче все още е на крак в единадесет вечерта — всички са навън на кафе, сладолед или amaro — горчив ликьор, който се пие след вечеря. Бебетата в количките са все още ококорени и бодри като самите родители, а тийнейджърите са накацали по стълбите на градската зала. Единственото спящо създание е котката върху капака на полицейската кола.

В утрото на сватбата Сюзън, Шера и аз набираме лавандула и розови и жълти горски цветя за букета, който Сюзън ще носи към олтара. Тръгваме към града по римския път, облечени в коприна и костюми. Ед носи официалните ни обувки в пазарска чанта. Заради силното обедно слънце Сюзън е купила за всички слънчобрани от оризова хартия с китайски щампи. Влизаме в града и изкачваме стълбите на градската зала, строена през дванадесети век. Внушителната мрачна стая с висок таван е украсена с текстилни картини и фрески. Респектиращите столове с високи облегалки навяват на мисълта, че тук някога са подписвани височайши договори. Градската управа е изпратила червени рози, а за след церемонията Ед е уредил наздравица със студено prosecco, което ни носят от „Бар Спорт“. Братовчедът на Сюзън, Брайън, обикаля напред-назад с фотоапарат и снима от всеки ъгъл. След кратката церемония прекосяваме piazza-та и отиваме в „Ла Лоджета“, където си устройваме угощение с типични antipasti^[8]: crostini — малки филийки хляб, гарнирани с маслини, чушки, гъби или пастет от птичи дроб; prosciutto e melone — пържени маслини, задушени с pancetta^[9] и ароматна галета; и местния finocchiona — салам, подправен със семена от резене. После ни сервират подбрани primi — първите ястия, сред които равиоли с масло и градински чай и gnocchi di patate — малки бухтички от картофи, които тук сервират с песто. Ястията пристигат едно след друго, а кулминацията са блюда с печено агнешко, телешко и прочутата пържола на скара „Вал ди Киана“. Карън забелязва пианото в ъгъла, украсено с огромна ваза с цветя, и убеждава Коул, който е пианист, да посвири. Ед е на другия край на масата, но улавям погледа му, когато Коул започва да свири Скарлати. Преди три седмици за нас това беше сън, висока топка, плашеща перспектива.

— Наздраве — провикват се английските братовчеди.

Когато се прибираме вкъщи, всички сме замаяни от храната и жегата и решаваме да отложим сватбената торта за късния следобед. Чувам нечие хъркане. Всъщност хъркането е в дует.

Въпреки че й липсва професионално изпълнение, за мен това е най-хубавата торта, която съм опитвала. Мисля, че това се дължи на ядките от нашите дървета Шера и Кевин отново танцуват в трапезарията. Другите тръгват на разходка до границата на имота, откъдето се открива гледка към езерото и долината. Ние не можем да решим дали да хапнем още веднъж, или да се въздържим. В крайна сметка се качваме по колите и отиваме в Камуча на пица. Любимите ни места са затворени, затова сядаме в някакво долнопробно място без никаква атмосфера. Пицата обаче е отлична и никой сякаш не забелязва прашните сиви завеси или котката, която е скочила върху съседната маса и обира останките от нечия вечеря. В края на масата булката и младоженецът се държат за ръце, очарователно отдадени един на друг.

Сюзън и Коул се отправят към Лука, а оттам към Франция. Семейните им гости са си тръгнали.

Шера и Кевин остават при нас още няколко дни. Ние с Ед отиваме до marmista^[10] и избираме дебел бял мрамор за кухненските плотове. На следващия ден човекът ги отрязва и скосява, а Ед и Кевин ги натоварват в багажника на колата. Изведнъж кухнята придобива вида, в който си я представях — тухлен под, бели уреди, дълга мивка, дъсчени рафтове с мраморно покритие. Ушивам перденце от син кариран плат за под мивката и окачвам плитка чесън и сушени подправки на рафтовете. В града намираме старинна селска паница и поставка за чаши. Тъмното кестеново дърво изпъква великолепно на фона на белите стени. Най-накрая имаме къде да слагаме всички керамични купи и чаши, които купуваме от местните майстори.

Всички си тръгват. Дояждаме последните парчета от сватбената торта. Ед започва поредния си списък (дали да не облицоваме една стая с тях?) с предстоящи задачи. Кухнята е неустоима и сега вече можем да посрещнем апогея на сезонните плодове и зеленчуци. Четвърти юли — лятото е към своя край. Дъщеря ми идва. Приятели, които пътуват по тези места, ще се отбиват за обяд или нощувка. Готови сме.