Франсис Мейс
Под небето на Тоскана (19)

Светът в облаците: Зима

Около Коледа витае нещо неизбежно като родилните мъки. Аз се чувствам привлечена към кухнята. Копнея да правя сладки във формата на сърце, мандаринов сладолед и карамелени кейкове — неща, за които изобщо не се сещам през останалата чист от годината. Дори да се зарека да не прекалявам, пак се оказва, че правя шоколадовите топки по рецепта на Марта Уошингтън, които майка ми всяка година правеше навън на студената тераса. Тези безумно вкусни топки, пълни с крем и орехов фондан, се набождат на клечка за зъби и се потапят в течен шоколад, а студът им помага да се стегнат, преди да бъдат поставени в застланата с хартия тавичка. Течният шоколад обаче бързо се втвърдява и се налага периодично да бъде подгряван в кухнята. Майка ми постоянно правеше тези топки, защото приятелите й неизменно ги очакваха. Ние ги намирахме твърде сладки, но въпреки това продължавахме да ги ядем, докато ни заболяваха зъбите. Аз все още пазя буркана за сладки, който те за кратко обитаваха.

Другият абсолютен хит бяха печените с масло и сол орехи. Артериите ми сигурно изтръпват само при мисълта за това, а някога ги ядяхме на корем. Не мога да си представя Коледа без тези ядки, въпреки че сега раздавам повечето от тях на приятели и оставям за нас съвсем малко — за гости, разбира се.

Тази година няма да има шоколадови топки. Но реколтата ни от бадеми трябва да бъде оползотворена, така че печените бадеми са неизбежни. Времето си плаче за тенджера супа. Подготвяйки се за пристигането на Ашли и Джес, аз правя пълна тенджера с ribollita, супа, която е подходяща за края на тежък работен ден на полето или в нашия случай — за хора след дълъг полет. Ribollita се превежда с непривлекателното „претоплена“ и подобно на много други селски ястия, е рожба на нуждата — боб, зеленчуци и комати хляб.

Готвенето през зимата ми помага да опозная тосканската кухня на едно по-дълбоко ниво. Френската кухня, моята първа любов, сякаш е на светлинни години оттук. Еволюцията на буржоазната срещу еволюцията на селската традиция. Според една местна готварска книга днешната разнообразна тосканска кухня води началото си от la cucina povera, бедната кухня. Традиционните коледни tortellom in brodo, тортелини в бульон, са си направо засукано ястие. Три тестени полумесеца с пълнеж се запарват в купа с чист бульон — и наистина, има ли нещо по-икономично от това да залееш остатъците от тортелините с малко бульон? Наред с пастата, хлябът също е неизменна съставка от репертоара на местната кухня. Супите и салатите с хляб, които в калифорнийските ресторанти изглеждат екзотични и богати, са просто добро приложение на остатъците, в случай че не разполагате с друго, освен с — малко зехтин или бульон. Най-чистият пример за бедна кухня е acquacotta, сварена вода — вероятно братовчедка на супата от камъни. Тя е различна из цяла Тоскана, но в основата й са неизменно водата и хлябът. За щастие, крайпътните поляни винаги изобилстват с ядливи растения. Шепа джоджен, малко гъби, стръкче сладко кучешко грозде и различни треви могат да овкусят сварената вода. Ако имате и яйце подръка, чукнете го в последния момент. Простотата на тосканската кухня се е запазила благодарение на изобретателните селянки, които готвели така добре, че никой, дори днес, не ще и да помисли за нещо ново.

Ашли и Джес пристигат един след друг — с около час разлика, което е истинско чудо, тъй като дъщеря ми идва в Киузи с влака от Рим, а приятелят й пристига в Камуча от Пиза и Флоренция, след полет от Лондон. Вземаме първо Ашли и след четиридесет минути отново потегляме към гарата. Пристигаме точно когато Джес слиза от влака.

Не е лесно да посрещаш гостите, които децата ти водят вкъщи. Едно момче посети Ашли, когато бяхме наели къща в Муджело, северно от Флоренция. Той ужасно си падаше по Томас Улф и седеше на задната седалка на колата, погълнат от Погледни към дома, ангеле. Ние с Ед ги возихме напред-назад из цяла Тоскана, за да разгледат творбите на Пиеро дела Франческа (като хора на изкуството), но той само разлистваше страница след страници и от време на време въздишаше. Веднъж вдигна поглед от книгата и при вида на кръглите златни бали сено по полето отбеляза:

— Супер, тези приличат на скулптури на Ричард Сера. — Така и не разбрахме дали е забелязал друго.

Една млада жена, която Ашли доведе, страдаше от силен зъбобол, освен когато тръгвахме на пазар. Тогава зъбът като по чудо й минаваше и тя купуваше всичко, което й се изпречеше пред погледа. Имаше отличен усет за модата и след покупките се оттегляше в стаята си, настоявайки да й носим храната там. А апетитът й си беше съвсем наред. Когато се върна в Ню Йорк, тя се подложи на продължително почистване на коренните канали, така че набезите по магазините бяха забележителен ментален триумф над болката. Друга гостенка така и не ми плати за двупосочния си билет от Ню Йорк до Рим, който Ашли бе закупила с моята карта „Американ Експрес“. И сега, съвсем естествено, се чудехме какъв ли е човекът, който ще отседне вкъщи за няколко седмици.

Ако имах момче, щях да искам да бъде като Джес. И двамата с Ед от първия миг харесахме неговия хумор, интелектуалната му любознателност и сърдечността му. Той пристига с плетена кошница, пълна с пушена сьомга, сирене „Стилтън“, овесени бисквити и бурканчета с мед и мармалад. Последните си два дни в Лондон той явно е посветил на това да купува и опакова прекрасни подаръци за всички. Но най-хубавото от всичко е, че не гледа на нас като на родители с главно Р, а като на потенциални приятели. Насърчена от неговата непринуденост, аз се изпълвам с онова въодушевление, с което приветствам всеки нов човек, появил се в живота ми. Моята приятелка от Иран твърди, че и основата на привличането между хората стоят миризмите, което за мен е съвсем логично. Повечето от най-важните хора в живота ми съм харесвала мигновено и още веднага съм знаела, че искам завинаги да останем приятели. (И все още ме боли за случаите, в които връзката не е успявала да просъществува дълго.) Джес знае текстовете на всички рок песни. Ашли се смее. Запяваме в колата. Какъв късмет.

Вече е обед, но е твърде горещо за ribollita. Спираме в един бар в града и си поръчваме сандвичи. Джес ни разказва за сватбата, на която неотдавна е бил в Уестминстърското абатство. Ашли е пътувала по-дълго и иска да си почине. Ед и аз отиваме на разходка, а след това, понеже денят е топъл, по силата на навика започваме да работим в градината. Чистя плевелите между подправките, вадя мушкатата от саксиите, изтръсквам корените им от земята и ги увивам във вестник, за да ги съхраня през зимата. Ед коси дългата трева и я събира с греблото. Всичко е свежо, напоено и прекрасно. Дори бурените са красиви. Украсявам параклиса с клонки смърч с шишарки по тях, а над главата на Дева Мария слагам маслинови клонки и една златна звезда. Ед се опитва да изгори купчината листа, които миналата година не успяхме да унищожим заради сушата, но те сега са толкова влажни, че само пушат. Когато Ашли и Джес се появяват отново, отиваме в разсадника и купуваме млада елхичка и огромна саксия, в която да я засадим. Макар и малка, елхата се превръща в център на всекидневна. И понеже нямаме никаква украса, освен гирлянда бели лампички, решаваме на другия ден да идем до Флоренция, за да купим малко играчки. Аз нося от Америка няколко свещи с форма на звезда и няколко определено не тоскански хартиени фенери, които традиционно красят къщите в Санта Фе по Коледа. Моите са гланцирани, с изрязани звезди върху тях. Закичваме предната каменна стена с дузина от фенерите, които изглеждат вълшебни с техните светещи звезди. Напълваме коша за дърва с шишарки и клонки от кипарисите, които Ед е отрязал този следобед. Колко лесно изглежда всичко и колко приятно е да си върнеш духа на коледното забавление. Купите с ribollita и огънят съвсем ни омаломощават. Сгушени в одеяла от мохер, седим във фотьойлите и слушаме „Тъжна Коледа“ на Елвис.

На открития пазар във Флоренция откриваме топки от папиемаше и хартиени камбанки. В една будка отстрани продават trippa, шкембе чорба, специалитет, който флорентинците обожават. Пазарът е оживен. Ако вчера си мислех, че се влюбвам в зимата, днес това вече е сигурно. Флоренция изглежда пречистена и великолепна в студената декемврийска сутрин. И тук като навсякъде украсата е прекрасна — гъсти гирлянди от лампички са провесени над тесните улички като огърлици със светещи висулки. Очевидно местните жени не са и чували за защитата на дивите животни. Никога не съм виждала толкова пищни кожени палта накуп. Напразно се оглеждаме за някое от изкуствена кожа.

Мъжете са облечени в балтони от фина вълна и елегантни шалове. „Джили“, един от любимите ми барове, е огласян от хорска глъчка, потропване на чаши и струйки пара от машината за еспресо. В средата на улицата Ед спира, вдига ръка и извиква:

— Чуйте!

— Какво? — всички спираме.

— Нищо! Как не сме забелязали? Няма мотоциклети. Сигурно е твърде студено за тях.

Ашли иска ботуши за Коледа. Очевидно е дошла на правилното място. Купува си чифт черни ботуши от гладка кожа и чифт кафяви от велур. Аз виждам една страхотна чанта, от която нямам нужда, и успявам да удържа на изкушението. Точно преди всички да затворят, се озоваваме пред „Сан Марко“, тихия манастир с фрески на Фра Анджелико. Джес не го е виждал и сега е моментът да се наслади на дванадесетте ангела музиканти. Сиестата ни застига и сядаме на дълъг обяд в механата на Антолини, която е съвсем прилично място с кръгла печка в средата на помещението. Менюто предлага паста със заешко, рагу от глиган, патица, полента и ризото. Сервитьорите сноват напред-назад с табли, отрупани с огромни порции печени меса.

Разполагаме с предостатъчно време за разходка, преди градът отново да се оживи. Флоренция! Туристите са си отишли, а ако са тук, ситният дъждец сигурно ги държи по хотелите. Минаваме покрай апартамента, който бяхме наели преди пет години, когато се заклех повече да не стъпя тук. През лятото тълпи от турист плъзват навсякъде и човек се чувства като на ренесансов панаир. Всеки нещо яде. Тази година имаше стачка на служителите от чистотата, която продължи повече от седмица, и гледайки гниещите купчини, които преливаха от кофите за боклук, се уплаших, че може да избухне някаква епидемия. Учудвам се как през дългия юли продавачите и сервитьорите остават приветливи както винаги, предвид това, на което са подложени. На всяка крачки преча на някого. Хорското множество е грозна гледка — младежи от целия свят с тениски, скъсани дънки и раници са обсадили стълбите на площада, туристи, замаяни от дългото пътуване с автобуса, хвърлят по земята салфетките от сладоледа и питат.

Колко прави това в долари?

Германци в прекалено изрязани шорти оставят децата си да върлуват из ресторантите. На една маса англичанка и нейната дъщеря си поръчват lasagne verdi, зеленчукова лазаня, и кока-кола, след което се оплакват, че яденето е зелено на цвят. В една витрина мярвам и собственото си отражение — натоварена съм с многобройни кутии с обувки и размъкната плажна рокля. Кофти страна на чудесата. Хенри Джеймс описва Флоренция като „най-презрения спътник“. Да, наистина е така и при вида на собственото ми отражение категорично разбирам, че е време да си тръгвам. Тъжно е, че нашето столетие не допринесе с нищо за славата на Флоренция — само тълпи от хора и оловни изпарения.

Рано сутрин обаче обичаме да отскачаме до „Марино“ за топли кифлички. После заставаме на средата на моста и наблюдаваме сиво-зеленикавите води на Арно. Повечето следобеди сядаме в едно кафене на Piazza Santo Spirito, където дори през лятото човек има чувството, че е сред съседи. Полегатите слънчеви лъчи проникват през листата на дърветата и огряват огромната гола фасада на скулптурата на Брунелески^[1] и децата, които ритат топка под нея. Сигурно е интересно да растеш, ритайки топка по стената на църквата „Свети Дух“. Навярно много от летните посетители на Флоренция успяват да се насладят на места като това и на моменти, в които градът се предава, връщайки се към себе си.

Днес каменните улици са се лъснали от мъглата. Ние директно влизаме в параклиса „Бранкачи“. Няма опашка. Вътре всъщност са само половин дузина млади свещеници в дълги черни раса, които слушат обясненията на един по-стар свещеник за фреските на Мазачо. Не съм виждала „Изгонването на Адам и Ева от Рая“, откакто лозовите листа, нарисувани върху гениталиите им в пристъп на папско благоприличие, бяха отстранени, а фреските — почистени и възстановени. Стряскащо е да ги видиш така разбудени от наслоявания с векове дим от свещите — да различаваш всяка черта на румените лица и всяка гънка по яркожълтите роби. При по-задълбочен оглед всяко от лицата разкрива характер.

— Исках да видя кое ги прави уникални — казва Гертруд Щайн, когато я питат защо е писала за живота на толкова различни хора.

Мазачо е имал тънък усет за характера и повествованието и набито око за пространственото разположение на фигурите. Един послушник е коленичил в потока, за да приеме кръщението си. Нагазил е до колене в прозрачната вода, а свети Петър полива главата му с тас. Тук традиционният символизъм е на втори план за сметка на сцената с обливането на момчето. Друга страст ни Мазачо (както и на Мазолино и Липи, чийто почерк е ясно разпознаваем) е архитектурата и акцентът върху светлината и сенките. В картините си той изобразява Флоренция така, както я вижда или идеализира. При него светлината пада съвсем логично, а не като в картините на неговите предшественици, където тя просто огрява персонажите, които някога със сигурност са се разхождали из улиците на града.

Затичваме се, за да хванем влака в шест часа и деветнадесет минути, но го изпускаме. Докато чакаме следващия, аз споменавам черната чанта, която не си купих, и Ед решава, че тя ще бъде страхотен коледен подарък, въпреки че се зарекохме да купуваме само неща за къщата. Той и Джес тръгват буквално на бегом към магазина, който е чак в центъра на града. Когато остават само пет минути до пристигането на следващия влак, аз и Ашли леко се изнервяме, но двамата пристигат с чантата точно навреме, усмихнати и запъхтени.

На Бъдни вечер се отправяме към Умбрия. Ед е решил, че на коледната вечеря трябва да пием едно от любимите му червени вина — „Сафантино“, което тук не се намира, защото сме твърде далече от региона, в който се произвежда. Аз съм си поставили за цел да спретна върховен panettone, традиционният коледен козуначен хляб със стафиди и ядки. Обаждам се на Донатела, една приятелка италианка, която е страхотна готвачка, и я питам дали е съгласна заедно да направим един, защото домашният при всички положения е по-добър от тези в разноцветните кутии, които се продават във всяка бакалия и кафене.

— Той втасва цяло денонощие — заявява тя, — трябва да се надигне четири пъти.

Вече не си спомням колко пъти съм втасвала маята, и то правейки обикновен хляб. Донатела ми разказва, че в нейното детство panettone се правел от обикновено тесто, в което пъхвали ядки и сушени плодове. Отново cucina povera, бедна кухня.

— Наистина е най-добре да си го купиш отнякъде — И тя ми дава имената на няколко производители. Спирам се на фурната на Франческо, но там на място някаква жена ми казва, че най-добрият коледен хляб се прави в Перуджа. Записвам на лист името на магазина — Ceccarani. И така отиваме в Перуджа.

На витрината на Ceccarani има ясли, прецизно изработени от глазирано тесто. Тестото май е добър материал — фигурите имат изразителни лица, вълната на овцете изглежда съвсем истинска, а палмовите листа са изящни. Около сцената на рождеството има гъби от марципан и panettoni, издълбани от едната страна. И какво мислите е пъхнато във всеки от тях — миниатюрни ясли. Невероятно!

Магазинът е пълен с цяла тълпа жени. Пробивам си път навътре и избирам един panettone с височината на цилиндър.

Продължаваме към вътрешността на Умбрия и преброждаме стръмните терасовидни хълмове на Спело. На тръгване виждаме, че луната вече се е издигнала над хребетите. На завоите тя ни се крие, след което отново се появява — най-огромната, бяла и стряскаща луна, която съм виждала през живота си. Гоним се с нея през целия път до Монтефалко, родината на виното Sagrantino. След това на два-три пъти отново я мярваме над хълмовете. Джес е започнал да нарича Ед „Монтефалко“ заради черното му кожено яке и страстта му към високите скорости. След няколко грешни завоя той започва да разказва измислени истории за приключенията на Монтефалко. Когато стигаме до магазина за вино, не откриваме неговия собственик. Поглеждаме вътре и отвън, но от него няма и следа. Тръгваме на разходка по piazza-та. Връщаме се до магазина. Той все още е отворен, но собственикът отново го няма. Накрая питаме за него в близкия бар и барманът ни посочва един мъж, който играе на карти. Купуваме четири бутилки вино и се отправяме към дома, следвайки луната.

На Бъдни вечер ние с Ашли се отдаваме на готвене. Джес, който няма опит в тази дейност, ни помага и ни забавлява с текстове на рок парчета. Ед се е заел да уплътнява прозорците със силикон. По някое време той изтичва до града, за да купи от магазина за прясна паста първото ястие от менюто за вечерта — crespelle, палачинки с пълнеж от трюфели и сметана. За след това сме запланували топла салата от манатарки, печени червени чушки и маруля; печени телешки котлети с гарнитура от артишок в сос бешамел и печени лешници. За десерт ще направим торта по семейна рецепта, която знам наизуст, и castagnaccio, класическия тоскански кейк от кестеново брашно. Съседката ме съветва да не се захващам с него. Баба й го правела, когато били много бедни.

— Трябва ти само кестеново брашно, зехтин и вода — казва превзето тя — неща, които винаги се намирали. За аромат слагали розмарин, борови ядки, семена от резене и ако им се намирали — стафиди.

Аз досега не съм правила нищо с кестеново брашно. То ми се струваше направо езотерично, докато не разбрах, че е основна част от la cucina povera. Рецептата определено е странна. Като изтъква съседката, човек свиква с този вкус постепенно.

— Но без захар и яйца как ще се получи истински кейк? И колко вода да сложа? В рецептата се казва само, че тестото трябва да бъде толкова гъсто, че лесно да се бърка.

Съседката само поклаща глава. Аз съм заинтригувана. Този кейк ще ни върне към корените на тосканската кухня. Но Ашли и Джес не са съвсем сигурни, че искат да бъдат върнати толкова назад във времето.

Преди сиестата отиваме по римския път до града, за да купим марули и хляб. Къде ли е нашият „ангел“? През зимата той май не навестява параклиса. Липсва ми неговата бавна походка, погледът, който отправя към къщата, дългата пауза, която прави, докато скланя цветята. Дали няма да намине със стръкче яркорозови пъпки, с изсъхнала чепка грозде или клонка с три разпукани кестена? Може би през зимата ходи другаде или стои в средновековния си апартамент и хвърля дърва в печката.

В Кортона цари оживление. Всеки носи поне по един panettone и кошница с опаковани в целофан лакомства. В нито един магазин обаче не звучат познатите до болка коледни песни, които в Америка ми действат така обезсърчително. Хората са се скупчили по баровете и се топлят с кафе или горещ шоколад, защото бръснещият северняк е започнал да духа откъм Алпите и Северните Апенини.

Спокойна Бъдни вечер, обилна трапеза, десерт до камината. Никой от нас не хареса кестеновия кейк. Плосък като гумена подметка, той вероятно има вкус на десерт от времето на последната война, когато кестените са били събирани в гората. Заменяме го с поднос с орехи, зимни круши и горгонзола — десертни богове. Заспиваме много преди литургията в полунощ, която се надявахме да посетим в една от малките църкви.

Ед се провиква отгоре:

— Погледнете през прозореца. — През нощта е паднал сняг малко, но достатъчно, за да покрие в бяло палмовите листа и терасите.

— Красота! Включи отоплението. — Босите ми крака са леденостудени. Навличам един пуловер, джинси и обувки и тичам надолу. Външната врата е отворена и през нея влиза хладна светлина. Ед загребва снега от градинската маса и се мъчи да направи снежна топка. Отскачам встрани и топката пада в коридора. Спящите красавци все още не са станали. Вземаме чашите си с кафе и отиваме на зида. Измитаме снега, сядаме и започваме да наблюдаваме как мъглата под нас се движи като млечнобяло море. Сняг на Коледа!

„Заслужили ли сме такова щастие?“ — питам се тайно. Дали боговете няма да слязат и да конфискуват всичко това — здравето, изобилието от радост, светлите очаквания? Дали в мен не се надига отново страхът от загуба? Баща ми почина на Бъдни вечер, когато бях четиринадесетгодишна. В деня на погребението валеше такъв дъжд, че в първия момент ковчегът остана да плува на повърхността на водата и чак след малко потъна до дъното на гроба. Празничната ми рокля от розов тюл остана да си виси в гардероба. А може би тази тревога е част от колективната коледна тъга, върху която вестниците акцентират всяка година. Много от моите коледи бяха прелестни, особено докато дъщеря ми беше малка. Някои бяха самотни, а имах и една доста трудна. Но всеки път сезонът на радостта нахлува в душата като примитивна вълна.

След закуска стъкмяваме огъня и отваряме подаръците. От Америка донесохме само няколко, но тук купчината постепенно нарасна. Нямахме намерение да прекаляваме, но денят във Флоренция ни вдъхнови и купихме сапуни, тефтери, пуловери и изненадващо количество шоколад. Единият от подаръците е кафяв тиган, който веднага пускаме в употреба. В четири часа се събираме при Фенела и Питър и едно от нещата, които ще занесем, са печени кестени в червено вино. Правим малък разрез в кората на всеки кестен, държим ги над огъня около десетина минути и после, с ясното съзнание, че ще си съсипем ноктите, започваме да ги белим. Но понеже кестените са пресни, обелката съвсем лесно се отделя от закръглената опечена ядка. Всеки се занимава с по нещо и така набързо приготвяме две faraone (токачки) и селска плодова пита с ябълки. Разточваме голяма кора, слагаме в центъра нарязаните и поръсени с масло и захар ябълки и печените лешникови ядки и небрежно загъваме плънката. Готвачката ни, Уили Бел, би се гордяла с моя сметанов сос. Към мазнината, която си е пуснала токачката, се добавят сос бешамел и нарязани печени кестени. Искам да сложа кестени във всичко. Фенела ще приготви свинско печено и полента, Елизабет ще донесе салата, а Макс отговаря за зеленчуците и десерта. Преди подобно пиршество не е зле да хапнем по-леко и затова си правим лазаня с диви печурки. Двете с Ашли най-накрая имаме възможност да подновим дългогодишната традиция на коледната разходка. Но с Ед все още не сме казали на младите къде ще ходим.

Отиваме с колата до една пътека близо до нашата къща. Веднъж съвсем случайно я открихме, когато един ден се разхождахме из околността. Тръгнахме по нея и открихме нещо фантастично. Това беше една от най-прекрасните разходки през живота ми и се зарекохме да дойдем отново за Коледа. Сега от разни пукнатини в скалите блика вода и се стича по пътя — нещо, което не може да се види през лятото. Стигаме до един водопад и няколко буйни потока. Скоро навлизаме във вековна гора от кестени и борове. На места сред дърветата, както и по високите хълмове в далечината, забелязваме снежни участъци. Въздухът е изпълнен с влага и ухае на мокри борови иглички. Стигаме до една павирана пътека.

— Вижте, пътека — казва Ашли. — Но защо се разширява в далечината?

Сякаш от нищото пред нас е изникнал римски път в невероятно добро състояние. Така и не стигаме до края му, но спорел Бепе, който го знае от малък, той отива до върха на Монте Сант’Еджидио, на двадесет километра оттук. Вместо да се вият и лъкатушат, римските пътища обикновено вървят право напред. Някогашните карети са били леки и са търсели най-краткото разстояние между две точки. Чела съм, че някои от коловозите им са били дълбоки по три метра и половина. Оглеждаме се за указателни табели, но такива няма. Кортона остава долу под нас, а под него се разстила долината, която проблясва като полирана. В далечината виждаме непознати хълмове, а градчетата Синалунга, Монтепулчано и Монте Сан Савино се издигат на хоризонта като три кораба с гордо опънати платна. И последната капка тревожност в мен се стопява. Започвам да си тананикам „Виждам как три кораба пристигат на Коледа, на Коледа сутринта“. Една червеникава лисица прекосява пътя пред нас. Тя ни махва с опашка за поздрав, след което се стрелва в гората.

Пътят към аристократичната ферма на Фенела и Питър не е гладък и през лятото, но сега, с тенджерите и подносите с храна, които държим в ръце, той ни се вижда дваж по-неравен. Горкото „Туинго“! Прекосяваме няколко изненадващи потока и едва не засядаме в една дупка с размерите на канавка. Когато пристигаме, всички са се събрали около огромната камина и вече пият червено вино. Тази къща е една от най-красивите в околността. Някогашният хамбар е преустроен във всекидневна, чиято височина се равнява на цели два етажа. Таванът й е обшит с тъмни греди. Огромната стая е истинска съкровищница от антики, килимчета и украшения. И понеже пространството е твърде голямо, за да бъде затоплено, ние се настаняваме на големия диван, където някога е била кухнята. Камината е толкова голяма, че готвачите директно са можели да влязат вътре, за да разбъркат яденето в казана. На долния етаж деветметровата маса е украсена с борови клонки и червени свещи. Към компанията ни се присъединяват и призраците на минали коледи, отразени в разказите на присъстващите. Фенела изсипва горещата полента върху дъска за рязане. Ед разрязва токачката, а Питър — сочното печено. Пълним чиниите си догоре, а каната с vino nobile, за което Фенела е ходила чак до Монтепулчано, се предава от ръка на ръка.

— За приятелите, които не са сред нас! — вдига тост Фенела.

— За полентата! — присъединява се към тоста Ед. Нашата малка компания от изгнаници е бодра и весела.

На път за вкъщи спираме в града, за да пием кафе. Очакваме, че в девет часа вечерта на Коледа улиците са празни, но буквално всички са навън, от бебетата до бабите. Хората се разхождат и си говорят както винаги.

— Ти си нов тук — обръщам се към Джес. — Можеш ли обективно да кажеш дали това не е най-прекрасният град на света, или аз нещо се заблуждавам?

Без да се замисли, Джес направо отвръща:

— Да. Права си. Наистина е превъзходен.

Тръгваме от църква на църква и разглеждаме сцените с рождеството. Като основен фокус на празника, те присъстват навсякъде. Може да съм езичница, но си казвам, че това е страхотна метафора — раждане в мрачния и студен край на годината. Един-единствен вик на бебето във влажната слама и смъртта е отхвърлена. Във всяка сцена младенецът е изобразен с ореол. Слънцето се насочва към небесния екватор, връщайки обратно любимите ми дни. Още малко и ще навлезем в светлината. А може би неспокойният порив на този сезон е свързан с копнежи отново да открием собствената си светлина. Някъде съм чела, че минералите в човешкото тяло са в същото съотношение като тези в състава на земята — процентът на цинка и калия в телата ни е същият като този в земната кора. Дали тялото не имитира земята в нейния стремеж към безспирно прераждане?

Във всички църкви в Кортона присъстват presepi, сцени с рождеството. Някои от тях са сложни макети от дърво и восък с претенциозна композиция и костюми. Друга са от глина. На един място люлката на Младенеца е направена от клечки за сладолед. Коледната изложба на училището ни трогва със семплите модели, измайсторени от децата. Повечето експонати са традиционни, с малки кукли, клонки и езера, направени от парченца огледало, но един от тях ни изумява. Паоло Алуни, вероятно десетгодишен, с истински наследник на футуристите и на тяхната любов към механиката и нейната специфична енергия. В неговия макет всичко — люлката, оборът, хората и животните — е направено от ключове. Животните са полегнали и е съвсем ясно кои са кравите и кои — овцете. Човешките фигури са изправени ключове, с изключение на Младенеца, който е симпатичен малък ключ. Момчето е направило покрива на обора от панта за врага. Странно и ефектно хрумване — истински шедьовър на изкуството на фона на болшинството наивни макети.

Всяка сутрин поглеждам през прозореца към мъгливата долина. Когато е ясно, мъглата е обагрена в розово, но задуха ли северният вятър, тя се превръща в мътни сиви облаци. Дните се нижат, а ние ги прекарваме в разходки, четене на книги и пътешествия до Ангиари, Сиена, Асизи и близкия Лучиняно, чиито крепостни стени описват изящна елипса. Вечер си печем разни неща на огнището — bruschetta с разтопено pecorino и орехи, резени прясно_ pecorino_ с proschitto и наденички. Scamarza, което с по-често срещано в Абруцо, но набира популярност и в Тоскана, е сирене с твърда кора във формата на осмица. То се размеква почти като фондю и след това си го мажем върху хляб. Научих се да използвам огнището, за да подгрявам чинии и да претоплям ядене, както вероятно е правела и моята измислена nonna. Любимата ни паста стават pici con funghi е salsiccie, спагети с дебелина на молив с диви гъби и печени наденички. Десеткилометровата разходка надолу по пътя стопява подобна калорична вечеря.

В навечерието на Нова година се прибирам от града с кола, пълна с продукти. Ще готвим традиционната леща (която е символ на просперитета, защото прилича на дребни монети) и zampone, наденица във формата на свинско джоланче. Докато изкачвам пътя към къщи, куполът на „Санта Мария Нуова“ остава под мен. Мъглата напълно е погълнала църквата и куполът сякаш плува над белите облаци. Около него се кръстосват пет пресечени дъги. Аз така се отплесвам, че за малко да изляза от пътя. На завоя спирам и слизам от колата. Ще ми се и другите да бяха тук с мен. Гледката е зашеметяваща. Ако бяхме в Средните векове, щях да го нарека чудо. Спира още една кола и отвътре изскача мъж, издокаран в ловджийски дрехи. Вероятно един от убийците на пойни птички, който също гледа смаяно. И двамата стоим и се кокорим. Когато облаците се вдигат, дъгите изчезват една по една, но куполът продължава да виси във въздуха, сякаш чака знак, че нещо ще се случи. Махвам за довиждане към ловеца и той ми отвръща:

— Поздрави.

Преди Ашли и Джес да се върнат в Ню Йорк, където зимата чука на вратата, а ние с Ед да потеглим за Сан Франциско, където белите нарциси вече са цъфнали в парка „Голдън Гейт“, засаждаме коледната елха. Очаквах земята да е твърда, но тя е глинеста и мека и лопатата влиза лесно. Докато Джес копае, сред пръстта лъсва белият череп на един таралеж с идеално запазена челюст и два реда зъби. Memento mori (Помни, че си смъртен) — полезно напомняне в края на старата и началото на новата година. Наперената елха изглежда съвсем на мястото си на долната тераса. Някой ден тя ще се издигне гордо над пътя, а отгоре ние ще я наблюдаваме как с всяка година става все по-висока и по-висока. Ако през първите години дъждовете са обилни, може да стане и най-високото дърво на склона. Ашли, която тогава ще бъде на години, може и да си спомни как сме я садили. Но сега тя е в разцвета на младостта си и аз не мога да си я представя стара. Някой ден ще дойде с приятелите и семейството си и всички ще се възхитят на елхата. А може и непознатите бъдещи собственици на къщата да окършат ниските клони за подпалки. Брамасоле със сигурност ще си бъде тук, сред маслините, които засадихме по терасите.