Джанин Фрост
На ръба на гроба (31)

Глава 30

В старите филми зомбитата изглеждат почти комични. В съвременните продукции ги представят по-достоверно: изпъкнали очи с безумен поглед, висяща на парцали плът, прегърбена фигура, настървени от глад. Някои от тези срещу нас бяха по-разложени от други и оголените им кости проблясваха в мрака, когато се заклатушкаха напред. Ала по едно нещо всички си приличаха — бяха прегладнели, а ние бяхме храна.

Когато от гората излезе първото зомби, Менчерес се вцепени като всички нас. Обаче след загадъчното си изявление той започна да бълва такива непривични за него ругатни, че аз мигновено се отърсих от съзерцанието на приближаващата орда.

— И в най-безумните си фантазии не съм допускал, че тя би направила подобно нещо — заключи той. — За това ще има разплата. Може възмездието да не е от мен или от някой от вас, но един ден ще й бъде потърсена сметка.

Думите му не звучаха никак успокояващо. Тъкмо обратното, звучаха като надгробно слово.

Боунс разтърси силно Менчерес, като го стисна за рамото.

— Нямаме време да обсъждаме способността на Патра да върши злини. Тези същества — той кимна към зомбитата, които вече бяха на трийсетина метра от нас — могат ли да бъдат убити?

Менчерес се отърси от вцепенението и лицето му стана сурово. Той сложи ръка върху тази на Боунс и отвърна:

— Не.

Тази едничка дума бе казана без всякаква емоция. Като стисна ръката на Боунс, Менчерес сякаш събра всичките си сили.

— Не могат да бъдат убити — добави той, като измъкна меча от ножницата. — Те не чувстват болка, дори нямат нужда от очи, за да ни видят. Тях ги движи единствено нейната воля.

Менчерес излезе напред, като нареди на всички да останат по местата си. Зомбитата бяха на няколко метра от него и вече се придвижваха с големи скокове. Близостта му сякаш ги настървяваше още повече и те заръмжаха страховито.

— Те са призовани да излязат от гробовете си — продължи Менчерес, като отби с невероятна бързина нападението на едно от зомбитата — и няма да се върнат в тях, докато магията не бъде развалена. Не можем да им избягаме. Където и да отидем, гробовете на стотици километри около нас ще се отворят и мъртъвците ще се втурнат след нас, убивайки всичко живо по пътя си.

Мечът му се движеше толкова бързо, че не можех да го следя с поглед. Гледах, не вярвайки на очите си, как съществата се хвърлят към него с почти същата скорост. По дяволите, какво стана с тяхното тътрене? О, мамка му!

Менчерес ги посичаше на мига. Парчета от тях хвърчаха във всички посоки, докато острието му мълниеносно описваше невероятни траектории.

— Трябва да ги задържим и да намерим предмета, който тя е използвала, за да направи това заклинание — поясни той със същия равен тон. — Трябва да е нещо нейно, донесено може би от някой от затворниците или подхвърлено от Ратлър. Ако открием този предмет и го унищожим, те ще умрат. Дотогава, без значение какво ще им причиним, те няма да се спрат.

Още докато говореше, думите му получиха отвратително потвърждение. Майко мила, дори и отсечените крайници пълзяха към нас. Едно обезглавено тяло продължи неотклонно да напредва, а отсеченият череп с демонично упорство задъвка крака на Менчерес, докато той не го изрита настрани. Това беше страшно. И все пак, когато бяха разчленени, съществата определено бяха по-малко опасни. Може би имахме някакъв шанс.

— Изпрати трима души в къщата, за да открият този предмет — извика Менчерес, като размахваше меча си наляво-надясно, за да обезвреди повече от зомбитата, които приближаваха. — Може да е нещо дребно и незабележимо. Да го унищожат с всички възможни средства.

— Тик Ток, Анет, Зиро, вървете! — нареди Боунс, като кимна към тях и измъкна собствения си меч.

Те незабавно се втурнаха в къщата, освен Анет. Тя спря на прага и изгледа продължително Боунс, преди да изчезне вътре. И аз го погледнах по същата причина: мислех, че го виждам за последен път.

— Ако имах и най-малката надежда, че ще ме послушаш, щях да изпратя теб в къщата — каза той с въздишка. — Но много добре те познавам. Обичам те, Котенце и никоя сила на тази земя или под нея не може да промени това.

Нямах време да му отговоря, пък и не беше необходимо. Всяка фибра от тялото ми крещеше моя отговор дори когато той извика на четирите дузини свои хора да извадят мечовете си.

— Патра е насъскала мъртвите срещу нас, приятели. Да й върнем жеста с лихвите.

Боунс тръгна с решителни крачки, за да посрещне новата вълна отвратителни нападатели. Четири дузини бойци срещу стотици хиляди? Знаех, че нямаме шанс да оцелеем. Знаеха го и всички останали, които го последваха, стиснали здраво дръжката на меча си, в това число и аз.

— Ние съвсем не сме безпомощни — заяви с овладян глас Боунс. Ако не го познавах добре, бих казала, че звучеше даже радостно. — Много пъти през живота си сме се чувствали безсилни, но не и тази нощ. Точно сега притежаваме силата да изберем как да умрем. Дори досега да не сте властвали над никого и нищо, днес вие сте господари на този момент. И аз лично ще дам такъв отговор на тази обида, че всеки, който не е на моя страна, скъпо ще плати за това!

Боунс приключи думите си с гръмогласен рев, който бе подхванат от всички нас, без изключение. Наближаваше полунощ, ние треперехме от жажда за отмъщение, внезапно изгубили усещането за студ, както и за страх. Бях се изправяла и преди срещу смъртта, по дяволите, даже търсех да я срещна. Сега, редом с Боунс, имах възможността да поправя всяко свое лошо решение, всяка моментна проява на малодушие, всички години на колебание. Вече нищо друго нямаше значение. В този миг се превърнах в човека, който винаги съм искала да бъда — силна, безстрашна, предана. Човек, с когото можех да се гордея.

Първото зомби се хвърли към мен и в отговор мечът ми проблесна, извъртях се и го съсякох с развети от вятъра коси. Блестящият ми зелен поглед се спря на безформеното му лице и аз се изсмях звънко, изпълнена с жестока радост.

— Видя ли го? Това е сиянието на очите ми, а сега ще ти покажа какво още умея…

Първата си смъртоносна схватка бях водила, когато бях на шестнайсет. Единственото, с което разполагах, бе сребърен кръст със заострена като кинжал дръжка и даже нямах представа дали е достатъчен, за да убия с него вампир. Той свърши работа и оттогава не спирах да убивам. След тази първа схватка бях участвала в стотици сражения, но нито едно от тях не приличаше на това.

Слава богу, че беше тъмно. Светещите зелени очи на вампирите ги отличаваха от зомбитата, които продължаваха да излизат на талази от гората. Гулите по-трудно се различаваха, но пък те бяха само десет. Просто досега не бях си давала сметка колко еднакви могат да изглеждат фигурите, когато пред погледа ти постоянно се лее кръв и хвърчат парчета гнила плът или отсечени крайници. А те бяха навсякъде: отвратителни ръце и крака, които пълзяха по земята, отсечени пръсти, които се впиваха като пиявици в тялото ти, и такива, които все още бяха свързани с телата на новите чудовища, продължаващи да прииждат от гората.

Бях обладана от безумното желание да убивам и посичах всичко, което се изпречеше пред мен. Вцепенението ме караше да забравя собствените си рани. Ръцете, раменете, краката ми — цялото ми тяло бе нахапано. Дори не бях сигурна дали са останали дрехи по мен. Всичко наоколо бе обагрено в червения цвят на кръвта и моята ярост. Ето защо смарагдово зеленото сияние на очите на моите другари бе опора за мен. Като ги виждах, поне знаех, че не съм сама. А определено се чувствах сама, заобиколена единствено от обезумели зомбита и нестихващи крясъци, и непрестанното проблясване на меча ми, разсичащ сякаш безбройните пълчища от ходещи мъртъвци.

Влад имаше известно преимущество. При достатъчно време той можеше да сграбчи някое зомби и да го подпали. Жертвите му се щураха наоколо като зловещи факли, или поне това, което оставаше от тях. Ала за да ги изпепели напълно, Влад трябваше да ги задържи в ръцете си цяла минута, което означаваше, че това не бе най-ефикасният метод за справяне с тях.

Все пак от време на време зървах с крайчеца на окото си огнени сияния, чувах неописуеми писъци и разбирах, че Влад е още жив. Нещо по-важно, периодично, извисявайки се над шума на боя, до мен достигаше глас, говорещ е английски акцент, който даваше кураж на останалите и презрително се надсмиваше над зомбитата. Боунс също беше жив. Като изключим това, нямах представа кои други бяха оцелели.

— Отстъпвайте! Отстъпвайте! — разнесе се вик.

Съществото пред мен внезапно се разцепи надве половини. Между рухващите парчета изникна почти неузнаваемото лице на Боунс и аз спрях меча си насред замаха, за да не му отсека главата.

— Ела с мен — изхриптя той и ме хвана за ръката, но веднага я пусна, като високо изруга. — По дяволите, защо не извика за помощ?

Нямах представа за какво говори, но бе невъзможно да споря, тъй като ме притисна с една ръка към гърдите си, а с другата започна да посича с умопомрачителна скорост всичко, което се окажеше в обсега му. Краката ми едва докосваха земята, тялото ми се полюшваше в такт със стремителните му крачки, докато накрая ми се зави свят. Но пелената пред очите ми се разсея, когато влязохме в къщата и се втурнахме надолу по стълбите. Вече отново виждах ясно.

Вътре всичко беше изпочупено. В първия момент се обърках, защото основната битка се водеше на поляната, но след това се сетих. Не знаейки какво представлява тайнственият предмет, Анет, Тик Ток и Зиро бяха унищожавали всичко наред. Не бе останала здрава нито една мебел и оцелелите вампири и гули газеха сред останките, докато отблъскваха противните нападатели, които продължаваха да прииждат. Къщата имаше три подземни нива и само два входа към тях.

Това бе добре за нас, но от друга страна означаваше, че нямаме никакъв друг изход.

Боунс ме тикна в ръцете на Тейт, който се появи между опръсканите с кръв фигури.

— Отнеси я на най-долното ниво — извика той и се обърна. — Аз трябва да прикривам отстъплението.

— Боунс, недей — извиках, но и двамата не ми обърнаха внимание.

Тейт се обърна и се втурна с мен надолу по стълбите. Той разблъскваше всички по пътя си, като мърмореше нещо от рода на „ръката ти, ръката ти“.

Като минахме през една врата, в нас се втренчиха няколко чифта уплашени очи. Бяха на младежите, обхванати от силен страх. Може би в рекламната брошура „Стани вампир“ не се споменаваше нищо за подобни ситуации.

— Направете място! — изкрещя им Тейт и уплашени от вида му или от тона му, те бързо се подчиниха. Младежите се сгушиха един до друг, а той ме положи на пода и измъкна един нож.

— Махни се от мен, трябва да се върна там… — запротестирах аз и внезапно млъкнах. Нищо чудно, че двамата ме бяха гледали с такова странно изражение.

— Дай ми да пия малко от кръвта ти, ако можеш да си позволиш да загубиш една част — добавих, като видях ръката си. Е, или поне каквото бе останало от нея. Винаги се случва на лявата, помислих си мрачно. Първо бе изгорена от Макс, а сега и това. Ако можеше да говори, никога нямаше да спре да се оплаква.

Тя висеше на няколко оцелели сухожилия, но голяма част от нея бе изгризана до костта. Сега самата аз приличам на зомби, помислих си. Крайниците на някои от тях бяха точно такива.

— Ще те заболи, когато започне да заздравява — отвърна хрипливо Тейт, като сряза шията си и притисна устата ми към раната. — Пий повече, после кръвта ми ще се възстанови.

При нормални обстоятелства нямаше да пия от неговата кръв, било то малко или много, но сега обстоятелствата не бяха нормални. Най-важното бе да възвърна силите си, и то бързо, за да се включа отново в боя, тъй като съществата отвън не позволяваха прекъсване за почивка. Водена от тази мисъл, залепих уста за разреза, който Тейт бе направил на шията си, и започнах здраво да смуча.

Той издаде звук, който игнорирах, защото много добре знаех какво означава. Хладната кръв изпълни устата ми, аз я преглътнах и смукнах по-силно, усещайки пронизваща болка в ръката ми. Тейт ме притисна по-здраво, така че гърдите ми се оказаха плътно прилепнали към тялото му. При четвъртата глътка болката в ръката ми стана нетърпима, но при шестата намаля и се превърна в изтръпване. На деветата успях да го избутам назад с двете си ръце, задъхана от чувството за необуздана жажда, което се събуди в мен.

Когато го погледнах, очите на Тейт бяха станали изумрудени и това ме накара да се отдръпна още повече, защото изражението му издаваше, че зеленият блясък няма нищо общо с битката.

Скочих на крака, наблюдавайки с изумление как ръката ми се покрива с нова кожа като в сцена от научнофантастичен филм.

От новата кръв, която потече във вените ми, се почувствах по-необуздана, по-малко човек. Съдейки по количеството кръв, което несъмнено бях изгубила, сега съотношението в моя организъм бе шейсет на четирийсет в полза на вампира.

— Да вървим, войнико — казах отривисто. — Чакат ни зомбита за убиване.

Без да погледна назад, се втурнах нагоре по стълбите към яростния шум от битката.

Вампирите се бяха скупчили в коридора срещу входната площадка, като неумолим юмрук. Всяко зомби, което с крясък се опиташе да си проправи път през тях, бе посичано от удари с меч от всички страни. Засега се държаха, но един поглед ми бе достатъчен да видя мрачната истина. Тази барикада нямаше да издържи още дълго, защото прииждаха нови и нови зомбита.

Втурнах се натам, за да се присъединя към битката, когато се сблъсках с Анет. Тя сякаш не ме забеляза и като обезумяла, с широко отворени очи, запрати една статуетка срещу стената. Когато нищо не се случи, освен че навсякъде се разлетяха парчета стъкло, Анет отчаяно изкрещя и се обърна да търси още предмети.

— Анет! — Трябваше да я разтърся, за да привлека вниманието й. — Къде са Тик Ток и Зиро?

Тя махна неопределено.

— Тик Ток е в другия край на къщата, а Зиро отиде при Анубус, за да се помъчи да изтръгне някакъв отговор, но видях шест от тези… чудовища да се втурват след него. Те проникнаха в къщата. Чух писъка на Зиро и дойдох тук. О, Кат, не мога да го намеря, не мога да го намеря.

Нямаше нужда да питам какво има предвид. Всичко наоколо бе разпердушинено на парчета.

— Просто се съсредоточи, Анет. Ще го откриеш каквото и да е то. През това време ние ще ги задържим…

Тя ме блъсна назад.

— Ти не разбираш. Сега го предадоха по новините! Гробовете се опразват, носят се слухове за същества, които са изпълзели от тях и са се насочили в тази посока. Намираме се на усамотено място, но то не е изолирано. Не разбираш ли? Патра не се нуждае от тях, за да ни убие, много скоро тя ще знае точното ни местонахождение, защото зомбитата ще й покажат пътя!

Мамка му! Това никога ли нямаше да спре? И така нашето положение от ужасно се бе превърнало в безизходно. Изненадващото бе, че бях по-скоро ядосана, отколкото разтревожена. Тази кучка не заслужаваше да спечели. И ние не бяхме божи кравички, но тя бе многократно по-лоша.

Зад гърба си чух шум, който идваше от сутерена. Писъци, боже, още писъци. И трясък от срутваща се стена. Ето го и краят, помислих си. Не можех да го предотвратя, но можех да избера как да умра.

Измъкнах меча си, обзета от още по-голяма решителност.

— Анет, продължавай да търсиш, без значение какво. Аз отивам да се бия. Ако тази кучка иска да ни убие, трябва сама да дойде да го направи.

— Слизайте в сутерена, приятели, всички долу! — чу се нова заповед.

Две дузини бойци — единствените оцелели — започнаха да отстъпват. Запробивах си път напред към Боунс и Менчерес, които стояха в самото начало на коридора и прикриваха отстъплението. И двамата въртяха мечовете си и посичаха нападателите със зашеметяваща скорост, сякаш се бяха превърнали в смъртоносни машини. Винаги бях предполагала, че под изисканите маниери на Менчерес се крие страховит убиец. И се оказах права. Той изглеждаше като въплъщение на истински кошмар.

Влад ме сграбчи, принуждавайки ме да отстъпя. Ръцете му бяха горещи, а не студени, каквито трябваше да бъдат от мразовития въздух навън.

— Да вървим, те ей сега ще ни настигнат — извика той, като ме буташе с тялото си.

— Не, отивам при тях — изкрещях в отговор, като се помъчих да го заобиколя.

— Той е един от господарите на семейството и стои там, където трябва да бъде — отвърна Влад. — Ти обаче идваш с мен.

Юмрукът му се стовари върху главата ми. Независимо от рояка звездички, който избухна пред очите ми, успях да се шмугна под ръката му и се втурнах напред. Той обаче ме спря, сграбчвайки ме за косата.

Изведнъж времето сякаш забави ход. Влад ме дръпна назад, краката ми се подкосиха и сред общия шум долових нечий отмъстителен и самодоволен смях.

Анет бе казала: „Видях шест от тези същества да се втурват след него. Те проникнаха в къщата. Чух писъка му…“

Тя бе говорила за Зиро, тръгнал към килията на Анубус. Обаче докато оттогава никой не бе чул, нито видял Зиро, в момента бе прозвучал злобния смях на Анубус. Той бе невредим, въпреки че бе окован за стената и бе заобиколен от половин дузина настървени от глад зомбита! Как бе възможно това? Отговорът можеше да бъде само един.

— Влад, трябва ли да докоснеш някого, за да се запали?

Въпросът ми го изненада толкова много, че отпусна хватката си.

— Трудно е да подпаля някого, когото не държа, но е възможно, ако съм го докосвал преди, макар че отнема повече време.

— Трудно е, но е възможно? — задъхано повторих аз.

— Да, възможно е. Защо питаш?

— Анубус е — изкрещях възбудено от притока на адреналин. — Обектът на заклинанието на Патра изобщо не е предмет. Не разбираш ли? Той е изиграл ролята на Троянския кон, а Боунс едва не загина, за да го доведат тук! Намерението й е било да убие Боунс при засадата, а след това да довърши и останалите чрез Анубус, когото докарахме в къщата. Патра е знаела, че няма да го убием — кой би искал да се лиши от най-ценния си заложник?

На лицето на Влад се появи усмивка. Той ме пусна, разпери ръце и ги вдигна над главата си. Около нас цареше пълен хаос.

— Твърде далече е, за да успея да стигна до него, преди да ме повалят, но все пак да видим дали ще успея да спася положението.

— Давай, Влад — отвърнах, като развъртях меча, за да разчистя пространството около него. — Впечатли ме.

Ръцете му започнаха да излъчват сияние, но не червено, а синьо. Те озариха помещението със зловеща синьо-виолетова светлина. От дланите му захвърчаха искри, които се посипаха по косата ми, докато продължавах да посичам настъпващите зомбита.

Чу се пронизителен, агонизиращ вик. Разпознавайки гласа, се усмихнах студено на Влад.

— Привлече вниманието му, Дракула.

— Той е силен — отвърна Влад с напрегнат тон. Ръцете му бяха вече напълно погълнати от пламъци. — Трябва ли отново да ти напомням как се казвам?

— Ти, арогантен… — Пронизах с меча в корема едно опитващо се да ме захапе зомби, извъртях се и използвах цялата си сила, за да го разсека на две. — Обичащ да е центъра на вниманието… — Не се получи, то сграбчи острието. Боже мой, тези същества бяха наистина издръжливи. — Натруфен стар прилеп… — Прас! Главата ми се удари в стената. Щеше да бъде изненадващо, ако не си бях пукнала черепа. — Какво чакаш? Не си ли царят на страшилищата? Легендарният злодей, с когото плашат децата, че ще ги изяде, ако не слушат?

Още две зомбита се промъкнаха край Боунс и Менчерес, които, опрели гърбове един в друг, се опитваха да отблъснат чудовищата.

— Хайде, Влад, трябва да защитиш репутацията си. Ако не можеш да изпепелиш един прикован към стената египетски вампир, как навремето си прогонил турците от Румъния?

Чу се силен грохот, сякаш се бе взривил електрически трансформатор, а след това нападащите зомбита изведнъж рухнаха на пода. Внезапно от застиналите неподвижни фигури започна да се издига прах, която ги покри целите, докато накрая се превърнаха в купчини пръст. Призовани от земята, те отново се върнаха в нея.

— Ти успя! — казах задъхано, като захвърлих меча и се втурнах, но не към него, а в противоположната посока.

— Разбира се — чух го да отговаря, когато две силни ръце ме повдигнаха и ме притиснаха към окървавена гръд. — А ти какво очакваше, аз съм Влад Цепеш!