Джанин Фрост
На ръба на гроба (26)

Глава 25

Думите на Боунс ми се сториха още по-зловещи от начина, по който Спейд неспокойно се размърда на стола си. Спомних си, че когато за първи път отворих очи и видях Боунс, той бе прошепнал на Спейд нещо, което не разбрах. След това бях толкова погълната от радостта, че Боунс е жив, че не бих чула и тътена от стадо тичащи слонове, камо ли шум от борба…

— Къде е Тейт?

Удивително е как можех да бъда преизпълнена с радост и едновременно с това да се ядосвам.

— Жив е — отговори Боунс. — Ще стои под ключ, докато не си признае за предателството, а после ще го убия за това.

— Смяташ, че на гарата ти е бил заложен капан? — В това имаше смисъл. Този пристигащ влак, пълен с мастер вампири, и присъствието в него на небезизвестната египетска владетелка не можеше да е просто съвпадение.

— За нашия план знаеха само присъстващите в тази стая, плюс Дейв и Купър, но едва ли може да се допусне, че е един от тях. Дейв през повечето време стоеше в избата с Хуан, а Купър няма причина да желае смъртта ми. Тейт е единственият, който би рискувал всичко, за да ме види мъртъв, и то така, че ти да не пострадаш. Любовта му към теб го е подтикнала към това предателство и аз искам да чуеш признанието му от собствената му уста. След това ще го убия, но заради теб ще го направя бързо.

Не. Не е той.

Боунс долови възражението в мислите ми и въздъхна:

— Съжалявам, любима, знам, че си привързана към него…

Скрих мислите си не заради Боунс, а заради другите двама вампири в стаята, които можеха да ги прочетат. Нямаше начин да повярвам, че Тейт би направил такова нещо. Той можеше да дразни Боунс и понякога да се държи тъпо, но нямаше да го предаде на Патра. Просто не можех да повярвам в това. Което означаваше, че в момента истинският виновник бе в стаята.

— Тейт никъде няма да избяга, нали?

Спокойният тон, с който зададох въпроса, изненада Боунс.

— Не.

— Тогава да не се занимаваме с него сега. Ако той признае, че го е извършил, няма да е нужно да го убиваш, защото аз собственоръчно ще го направя.

Това беше вярно, само че нямаше да се стигне дотам. Ако Тейт някога се опиташе да убие Боунс, той щеше да го предизвика на честен двубой. Щеше да загуби, разбира се, но да действа подмолно — това не беше в характера му.

— Менчерес — продължих аз, — нали каза, че си чувал за вампир, с когото се е случило нещо подобно като с Боунс? Имам предвид изсъхването.

Хладният преценяващ поглед на стария вампир срещна моя и в този миг разбрах две неща. Той долови, че безразличието ми за съдбата на Тейт е престорено, а аз — че и Менчерес не вярва в неговата вина.

Заплачи!

Думата прозвуча в съзнанието ми, сякаш ми бе прошепната в ухото. Твърдият поглед на Менчерес не трепна, а аз отстъпих шокирано назад, макар да изпълних молбата му. Не беше трудно, тъй като още не си бях възвърнала контрола над емоциите.

Пророних няколко едри крокодилски сълзи, които се затъркаляха по бузите ми. Понякога те бяха най-доброто нападение.

— Моят създател Тенох притежаваше подобна дарба — заяви Менчерес. — Той можеше да контролира тялото си, така че да изглежда напълно изсъхнало, за да убеди всички наоколо, че е мъртъв. Вероятно, когато споделих силата си с теб, си наследил повече способности, отколкото си мислех. На Тенох му бяха необходими няколко дни, за да се възстанови. А ти ще си направо късметлия, ако възвърнеш силите си след две седмици.

Менчерес се изправи със сдържано достолепие.

— Ние ще пазим предателя. Ти се нуждаеш от кръв и сън. Ще запазим в тайна новината, че си жив, докато не се излекуваш напълно. Можеш да ползваш моята спалня. Стените й са звукоизолирани, така че никакъв шум в къщата няма да те безпокои.

Браво! Исках да изръкопляскам, но веднага потиснах емоциите си. Ти, подъл никаквецо, май накрая ще започна да те харесвам.

За по-голяма достоверност на ролята ми, подсмръкнах:

— Заведи ме в леглото, Боунс. Много съм уморена.

С едно плавно движение той се изправи и вдигна и мен.

— Менчерес, ще ми покажеш ли пътя?

Боунс ме изнесе от стаята. Като минавахме покрай майка ми, която стоеше до вратата, той спря и ехидно й се усмихна.

— Мислеше си, че най-сетне си се отървала от мен, нали?

Тя понечи да каже нещо, но се отказа. После ме изненада още повече, като се дръпна настрана, за да ни направи път. За нея това бе равносилно на бурно приветствие.

— Мръсно животно — подвикна майка ми, когато се бяхме отдалечили достатъчно.

Боунс изсумтя развеселено, без да забавя крачка.

— И аз се радвам да те видя, Джъстайна.

Менчерес ни последва в просторната спалня под неясния предлог, че трябва да си вземе някои вещи.

— Само ще взема тези неща и ще ви оставя да поспите — каза той с равен глас, преди да затвори вратата зад себе си.

— Боунс, Кат е права. Не е Тейт.

Бях изненадана, че и Менчерес мисли така, но се въздържах от коментар.

— Той не би постъпил така — добавих само.

— И защо не? — възрази ядосано Боунс. — Това е единственият му шанс някога да те има. Знам, че ако бях на мястото на Тейт, щях да искам да видя съперника си мъртъв, дори и за целта да трябва да предам всички около мен.

— И щеше да съжаляваш за това — рече Менчерес. За секунда на лицето му се изписа болка и аз се запитах дали си мислеше за убийството, което бе извършил преди толкова много години. Убийството на съперника невинаги ти гарантира щастие. Даже обратното, често то те лишава от всякаква възможност за такова. Спомените за мъртвите са по-силни и причиняват много повече неприятности от живите.

Погледнах към Менчерес. Лицето му отново бе станало безизразно, но всички знаехме какво има предвид.

— Ако не бях споделил силата си с теб — продължи той, — щеше да бъдеш убит на онзи влак. Повярвай ми, някой в този дом разчита ревността да те заслепи.

Боунс крачеше нервно из стаята.

— Това би означавало, че някой от тези, които съм обичал като братя, е заговорничел срещу мен. По пътя на логиката предателят може да е само Тейт.

— Може би си прав.

Боунс бе толкова изненадан от тези думи, че спря на място.

Отидох при него и погалих леко с пръсти бузите му.

— Ако си прав — продължих аз, — предателят е заключен и вече не може да навреди на никого. Ще ми е мъчно, че моят приятел е извършил такова ужасно нещо, но ще го убия. Обаче ако не си прав… значи някой от присъстващите тук отчаяно се бои да не бъде хванат. Той е изгубил ума и дума от факта, че си жив, и с ужас си мисли какво ще направиш с него, ако го разкриеш. Ако грешиш, всички ние имаме голям проблем. И така, готов ли си да се обзаложиш, че си прав?

Боунс ме погледна с присвити очи.

— Знаеш, че няма да поема никакъв риск. Добре. Който и да е предателят, ще иска веднага да съобщи на Патра, че още съм жив, и най-вероятно ще се опита да убие Тейт, преди той да ме убеди в своята невинност. За да предотвратим това, ще са ни необходими повече хора. Ние тримата няма да се справим сами.

Менчерес кимна в знак на съгласие.

— Междувременно нека предателят да се чувства в безопасност, защото сме стоварили вината върху Тейт. Ще оставим нещата такива, каквито са. Кого искаш да включим в тази операция?

С други думи, на кого би поверил живота на всички нас.

— Чарлс, разбира се. Ако той е предател, сам ще си прережа гърлото. Родни също.

— И Анет — обадих се аз. — Когато те мислехме за мъртъв, тя каза, че не може да живее без теб.

Менчерес тръгна към вратата.

— Не мога да остана повече, ще изглежда подозрително. Относно възстановяването ти… одеве малко преувеличих. Тенох се възстановяваше за един час, а след два часа възвръщаше цялата си сила. Ще бъдеш напълно добре най-много след ден, но нека всички си мислят, че си слаб.

— Прагосподарю — Боунс го спря, когато той вече бе отворил вратата, — искам още веднъж да изразя своята благодарност.

Менчерес се усмихна. За миг лицето му изглеждаше по-младо от това на Боунс. При цялата му могъща аура, досега никога не бях забелязала това.

— Няма защо.

Двамата с Боунс останахме сами в спалнята, загледани един в друг. Внезапно ме обзе несигурност — не знаех какво да кажа. Трябваше ли да обсъдим възможните заподозрени? Да продължим спора за невинността на Тейт, защото Боунс още не изглеждаше убеден в нея? Или да забравим всичко това и да се опитаме да поспим, както се очакваше?

— Някой обади ли се на Дон, за да му каже, че съм при теб?

Пак уцели в десетката, а аз дори не си бях помислила за това.

— Не, но той може още да почака. Хайде да си лягаме. През всички тези дни най-много копнеех за ръцете ти.

Боунс ме отнесе в леглото и ме прегърна под одеялото. Протегнах ръка и зарових пръсти в поразително бялата му коса. Усетих хладината на тялото му под бузата си, кожата му, както и преди бе гладка и блестяща. Струваше ми се невъзможно, че неотдавна е била изсъхнала и сбръчкана.

— Тялото ти се е било състарило до критичната точка на смъртта. Затова ли е побеляла косата ти?

— Да, така предполагам.

Като гледах красивото му, без нито една бръчица лице и бялата коса, която го обрамчваше, изведнъж осъзнах, че сега и двамата можеше да сме мъртви. Боунс едва не бе убит е кинжал в сърцето, а ако аз бях направила още една крачка на онази скална издатина, при завръщането си той можеше да намери напълно безжизненото ми тяло.

Понякога има моменти, когато нещата сякаш внезапно се изясняват. Когато отговорите изглеждат толкова очевидни, че се чудя как не съм ги осъзнала преди това. Докато си мислех, че Боунс е мъртъв, не ме интересуваше нищо друго, освен да се погрижа виновниците да си платят. Не ми пукаше, че трябва да напусна работата си, за да поема отговорността за неговото семейство и да отмъстя за смъртта му. Не, бях приела това като даденост и бях позвънила на Дон, за да му кажа, че няма да се върна.

Но сега, когато Боунс беше жив, можех да се върна на работа. Само че не исках. Нямаше да поставя Боунс на заден план, все едно че животът му е по-маловажен за мен от смъртта му. Какво бихте направили, ако получите втори шанс, или както в моя случай — трети или четвърти?

Няма да го изпуснете за нищо на света.

— Нещата ще се променят — казах аз.

Може би Боунс го разбра по гласа ми, а може би от зародилата се в ума ми идея, защото очите му се разшириха още преди да произнеса на глас следващите думи.

— Напускам работа.