Джанин Фрост
На ръба на гроба (27)

Глава 26

Спейд погледна многозначително часовника, а после чинията на масата.

— Закуската ти изстина.

Аз също погледнах часовника. Трябваше да слезем преди час, но… Е, някои неща са с по-голям приоритет пред храната.

Седнах на масата пред чинията, която предположих, че е за мен. Топеното сирене се бе втвърдило върху кроасана, яйцата бяха изсъхнали, а нарязаните на тънки ивици чушки бяха загубили свежестта си. Родни започна да вари друга кана кафе, очевидно мислейки, че предишното вече не става за пиене.

Усмихнах се на Спейд.

— Не се притеснявай, тъкмо е със стайна температура, както я обичам.

Започнах да се храня с неочакван апетит, а Боунс и Спейд отидоха да си намерят течна закуска. След като излязоха от стаята, чух Анет да се присъединява към тях. Още един телохранител. Тъй като Менчерес бе в съседната стая, аз също бях охранявана. Освен това, според мен Родни не беше предателят. Нито, колкото и да е изненадващо, другият вампир, който се промъкна в кухнята.

Влад седна до мен, без да обръща внимание на недружелюбния поглед на Родни.

— Сега, когато цветът на лицето ти се възвърна — отбеляза той, — ти също изглеждаш възкръснала като Боунс.

Облегнах се назад и отпих от кафето си. Той огледа чашата пред мен със саркастична усмивка.

— Аха, горещ кофеин. Сигурно имаш нужда от него след още една безсънна нощ.

Усетих как бузите ми поруменяха. Влад се изкикоти, докато оглеждаше съсредоточено ноктите си.

— Кат, наистина не трябва да си толкова шокирана. Звукоизолацията не означава изолация на ума, а телепатията преминава и през най-дебелите стени. Почти не можах да мигна при всички тези викове, които звучаха в главата ми.

Господи, изобщо не се бях сетила за това. Навярно така се чувства човек, когато прослушва запис, който някой е направил в спалнята му.

— Трябва да се простиш с възможността да получиш покана да отседнеш в дома ни — промърморих, без да откъсвам очи от чашата си. — Тъкмо бях започнала да си мисля, че те харесвам. Обаче вече не е така.

Влад се усмихна някак хищно и в същото време очарователно.

— Аз пък вече се простих с надеждата, че нашето приятелство може да прерасне в нещо повече. Не съм глупак като другия. Ти никога няма да напуснеш Боунс. Момчето трябва да осъзнае това и да си изгради свой собствен живот.

Вътрешно настръхнах. Последната фраза ми подсказа, че Влад също не смята Тейт за предател. В противен случай щеше да знае, че няма за какво да умува за бъдещето на Тейт.

— Длъжница съм ти.

Лицето на Влад стана сериозно толкова бързо, колкото и смяната на темата.

— При нормални обстоятелства щеше да е така. Но в този случай беше мой дълг, който изплатих, и не искам никаква отплата от теб.

— Хайде, Влад, излизаш от ролята си. Великодушието не е сред отличителните черти на характера ти.

Той се усмихна.

— Съвсем вярно. Преди време каза, че си чела историческа справка за мен. Значи знаеш, че бях женен. Веднъж по време на битка близо до замъка ми бях улучен в главата. Ударът щеше да е смъртоносен, ако от няколко седмици вече не бях вампир. На зазоряване заспах като всички новосъздадени, но челото ми все още бе обляно в кръв. Моите хора решили, че съм убит. Един войник изтичал до дома ми, за да съобщи на съпругата ми за моята смърт. Знаеш какво се в случило после.

Да, знаех. Тя се бе самоубила, като скочила от покрива на техния замък, за да избегне вражеския плен или нещо по-лошо.

И след почти шестстотин години Влад се бе намесил, за да ми попречи да сторя същото.

Той протегна през масата покритата си с белези ръка и я сложи върху моята.

— Жена ми е стояла сама на покрива, когато трябваше да съм до нея. Не й бях казал в какво съм се превърнал. Вече я бях изплашил до смърт с онова, което бях направил, за да спася народа си, и се страхувах, че разкритието за нечовешката ми същност ще направи разрива между нас още по-дълбок. Смятах да й кажа истината в по-подходящ момент… но изведнъж времето ни заедно свърши. След като тя умря, извърших много неща, които щяха да я отвратят, но онзи ден при скалата… почувствах, че тя ми се усмихна. Не бях усещал одобрението й от много дълго време.

Влад внезапно се изправи.

— Наслаждавай се на това, което имаш. Ако не го правиш, ще прекараш остатъка от дните си да съжаляваш за него. Боунс не трябва да се страхува да ти покаже цялата си същност, въпреки че е арогантен уличен грубиян, към когото съдбата е била много по-благосклонна.

Последната част бе казана по-високо, тъй като Боунс се връщаше, съдейки по шума от отмерените стъпки, които приближаваха към нас. Усмихнах се иронично на Влад.

— Завиждаш, нали?

— Разбира се. Още един от многото ми недостатъци. Но, Катрин… — Той се наведе по-близо, за да мога да го чуя само аз. — Никога нямаше да те оставя да скочиш.

След тези думи Влад веднага напусна кухнята, като излезе през другата врата, за да избегне срещата с Боунс. Помислих си, че този път причината не е толкова взаимната им неприязън, колкото нежеланието му да слуша още благодарности. Сякаш му бе досадно да му се напомня, че е извършил добро дело.

Боунс влезе в кухнята, като погледът му се премести от отдалечаващата се фигура на Влад върху мен. После завъртя красноречиво очи.

— По дяволите, Котенце, само не ми казвай, че този надут пуяк ти харесва.

Устните ми се разтегнаха в усмивка.

— Да, има нещо такова.

Предната нощ Боунс ме беше уверил, че Тейт е настанен удобно и не е подложен на никакво малтретиране. Когато го видях в малката стаичка, която по нищо не се отличаваше от тъмница, направо се вбесих.

— Това ли е твоята представа за удобство? Тогава къде според теб е тясно — в седмия кръг на ада?

Боунс дори не трепна от възмутения ми тон. Той внимателно огледа прикованото към стената срещу нас окървавено тяло.

— Той не е наранен, а само окован. Кръвта по него без съмнение е от снощната борба. Макар че той би предпочел меко легло и някоя хубава шия, за да пие от нея, това едва ли може да се нарече сериозно мъчение, като се има предвид извършеното от него.

Думите бяха казани с язвителен тон и доста високо, така че лесно щяха да бъдат чути, ако някой подслушваше. Устоях на порива да поискам Тейт да бъде освободен. В крайна сметка истинският предател все още бе на свобода, а ние не знаехме кой е той.

— Ти си най-големият кучи син късметлия на света — промърмори с омраза Тейт. Очите му блестяха като чист смарагд, когато ги впери в Боунс.

Боунс се разсмя:

— Знаеш ли, приятел, когато се събудих тази сутрин, държейки я в прегръдките си, наистина се почувствах голям късметлия.

Тейт изруга и се замята в оковите си.

Иън се засмя и потупа Боунс по гърба. Предната нощ той бе пазачът на Тейт.

— Типът изреди всичките проклятия на света по твой адрес, откакто се върна, Криспин. Развличаше ме цяла нощ. Родни, сега твой ред ли е? Чудесно, защото съм напълно изтощен.

— Благодаря ти, Иън, върви да почиваш. Ще говорим по-късно.

Въпреки че Иън не беше сред първите в списъка на най-доверените му хора, Боунс не смяташе, че той би се опитал да го убие. Аз мислех, че Иън е способен да го направи, но Боунс не беше съгласен с мен. Тъй като Тейт представляваше заплаха за онзи, който наистина го бе направил, трябваше да избираме надеждни охранители за него.

Останахме само аз, Родни, Боунс и Тейт. Намирахме се под земята, в изолирано помещение, от което имаше само един изход. Това бе единствената ни възможност да поговорим под предлога, че аз искам лично да се срещна с предателя на Боунс.

— Как можа да го направиш, Тейт? — попитах възмутено. Звуците отекваха в сводестото помещение и се чуваха добре в коридора, който водеше към него, така че шепненето щеше да изглежда подозрително.

— Може да го ненавиждам, но не съм го извършил аз — отвърна Тейт.

Измъкнах изпод блузата си малък бележник и химикал. Тейт ме наблюдаваше внимателно. Кимнах на Родни, който освободи едната му ръка от скобата на стената. Ако сваляхме всичките му вериги, щеше да се вдигне много шум, а пък и Боунс държеше да бъдем предпазливи. Не се доверяваше на Тейт и се опасяваше, че ако той е на свобода в мое присъствие, може да предпочете да ме види мъртва, отколкото със съперника си. Независимо от всички мои доводи, Боунс все още считаше Тейт за виновен.

Бързо надрасках няколко думи на листа и го вдигнах, така че Тейт да го види.

„Вярвам ти.“

Очите му се напълниха със сълзи. С мъка се удържах да не го прегърна и да не му кажа, че всичко ще бъде наред. Тейт кимна на Родни и той му даде химикала, като държеше бележника, за да може да пише.

Аз не ти вярвам, приятел.

Думите на Боунс бяха казани с достатъчно жлъч, така че всеки, който евентуално подслушваше, щеше да си помисли, че той отговаря на оправданието на Тейт. Родни погледна с отвращение написаното, преди да ми даде бележника.

„Обичам те, Кат.“

— Не давам пукната пара дали ми вярваш, или не, подъл английски развратник — извика Тейт на Боунс.

Какво пък, нали и ние искахме всичко да изглежда правдоподобно, помислих си иронично. Е, мисля, че го постигнахме.

— Искаш ли да знаеш какво си мисля, тъпако? — продължи Тейт. — Мисля си, че ти си инсценирал смъртта си, за да я накараш да полудее от скръб, а след това по чудо възкръсваш и обвиняваш за всичко човека, когото ненавиждаш. Ти си търсеше извинение да ме убиеш, откакто отново се върна в живота й. Омръзна ти да чакаш, нали?

Премигнах изненадано. Тейт разглеждаше ситуацията в съвсем различна светлина.

Боунс изсумтя презрително:

— Смяташ, че бих й причинил такава болка само за да те убия? Глупак.

„Не сме тук за това!“

Написах го и го размахах пред Боунс, забравяйки от вълнение, че можех просто да си го помисля.

Той дори не го погледна.

— Ти не си достатъчно силен за нея, приятел. Вярваш, че участието ти в заговора да ме убият с най-впечатляващото нещо, което си направил. Продължаваш да настояваш, че не си ти? Тогава отново се превръщаш в едно голямо нищо, което тя никога няма да забележи. И така, какъв си ти — предател или жалък неудачник?

Въпросът бе подвеждащ, разбира се. Единият отговор водеше до незабавна смърт, а другият — според ехидната забележка на Боунс — до емоционална гибел. Имаше няколко спорни момента, за които исках да говоря с него, но това можеше да почака.

Очите на Тейт светнаха с още по-голяма ярост, изразявайки красноречиво неговите чувства. Боунс чакаше с насмешлива усмивка. Не бях приключила с това, което му пишех в бележника, когато Тейт отговори:

— Нека да изясним едно нещо: ако ме убиеш, няма да е, защото съм предател. Не съм те издал на Патра, въпреки че поздравявам онзи, който го е извършил. Ако ме убиеш, ще е защото се опасяваш, че ако не го направиш, един ден тя може да те напусне заради мен. Така че ти решаваш, Пазителю на криптата. Какво ще бъде?

Тъмнокафявите очи, които можеха да ме разтопят от страст, сега гледаха безстрастно и студено.

— Дадох ти възможност да признаеш с достойнство делата си. Ти отказа. Добре тогава, ще получим признанието ти по друг начин. Ще останеш тук окован, без храна, без посетители, докато гладът и самотата не те сломят. Ще видим какво ще кажеш след месец. Оставете го сам с лъжите му и малодушието му. През това време аз ще се радвам на компанията на моята съпруга.

Боунс ме хвана подканящо за ръка. Отказах да изляза, докато не показах на Тейт надрасканото набързо съобщение, преди Родни отново да окове ръката му.

„Обещавам, че ще открия кой е предателят, но ако някой друг, освен мен или Боунс, влезе в тази стая, викай с всички сили.“

— Не се притеснявай, Кат — отвърна Тейт с лека усмивка. — Няма да мърдам оттук.

Когато Родни затвори вратата зад нас, се обърнах към Боунс.

Още ли мислиш, че е той? — попитах го мислено.

Той ме изгледа продължително. Лицето му изразяваше смесица от емоции — всички до една неприятни. Най-накрая поклати отрицателно глава.

Не.