Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (49)

48.

Джордж хвана такси, а двамата с Нода си взехме съседни стаи в едно долнопробно хотелче недалеч от „При Конго“, след като се отбихме в един денонощен магазин да си купим тоалетни принадлежности. Изкъпах се, измих си зъбите, изпълзях в мухлясалото легло и потънах в така желаната дрямка. Сънищата ми бяха пълни с азиатци с тъмни костюми и шлифери. Облегнати на улични стълбове, те четяха японски вестници от Сога-джуджо, а когато покрай тях минаваха млади ученички, от заглавията изскачаха големи канджи като тарантули и се нахвърляха към югуларните им вени.

Когато едно от момичетата се превърна в Джени, се събудих със стряскане, с разтуптяно сърце и мисли за дъщеря ми и новите й охранители. „Действат на екипи по четирима“. Така и не успях да заспя отново, така че в шест сутринта пъхнах бележка под вратата на Нода и зачаках в близкото кафене. Пиех колумбийско кафе и си мислех за Джени. Липсваше ми. Копнеех да видя луничавото й лице и плитките. И трябваше да й се обадя. Бях й обещал да се обаждам често, но събитията и дяволчетата в комуникациите между СФПУ и ФБР явно заговорничеха срещу нас. Мислите ми непрекъснато се въртяха около ефекта, който имаше върху Джени дългото ми отсъствие.

Нода дойде след около час за лека закуска, след което взехме различни таксита в противоположни посоки. Аз тръгнах към „Броуди Секюрити“. Трябваше да се свържа и с Рена. Несъмнено се беше държал досега, но вече сигурно се потеше от зор. Дори от тази страна на океана усещах как напрежението се трупа. Знаех, че приятелят ми няма да може да издържи вечно без конкретни факти. Не че можех да му предложа нещо солидно, но бях готов да се обзаложа, че съм изровил доста повече неща от хората му.

В офиса дневната смяна тъкмо пристигаше. Джордж още не се виждаше никакъв, но останалите бяха тук. Насред набиращата скорост активност Тору и Мари се опитваха да строшат клавиатурите си от писане, а телевизор с изключен звук предаваше картина от Си Ен Ен за терористичен атентат на пазар в Пакистан. Забелязах куфара си в ъгъла.

— Как върви? — попитах.

Тору вдигна очи от екрана.

— Черният шапкар излезе да си играе снощи и се закачихме към него като програмен код.

— Той разбра ли?

— Не обиждай. Вие имате ли някакъв напредък?

— Трохи, все експлозивни. Сдобиете ли се е нещо конкретно, адрес, сайт, каквото и да е, кажете. Страшно се нуждаем от информация.

Тору ме изгледа продължително, след което очите му отново се насочиха към терминала.

— Дадено.

Благодарих и тръгнах към кабинета си. На бюрото лежеше обещаният от Нода пистолет. Пъхнах го в джоба на якето си. Като действащ собственик на „Броуди Секюрити“ трябваше да изкарам финансиран от държавата курс по боравене с оръжие и го бях взел с пълно отличие. Инструкторът ми беше казал, че ми идва отвътре. Естествено, това нямаше да има никакво значение, ако ме хванеха с нерегистриран пистолет.

Наразаки почука и открехна вратата.

— Кей-кун се обади малко преди да дойдеш. — Погледът му се насочи тревожно към мястото на бюрото, където доскоро бе лежало оръжието. — Виждам, че си го взел.

— Да, благодаря.

— Съжалявам, Броуди. Изобщо не очаквах, че ще се стигне дотук.

— Баща ми явно също си е имал неприятности.

— Неприятности, да. Но не и такива. Само не се мотай много по улиците. Нода ще те пази. — Кимна и затвори вратата.

На бюрото ми имаше три съобщения от Рена и едно от Ейбърс. Набрах служебния номер на Рена и се включи гласова поща. Три съобщения, а сега не можех да се свържа с него. Това не можеше да е добре.

Съобщението на Ейбърс беше отпреди по-малко от час. Разговарял с Джени. Звъннах в магазина.

— „Антиквариат Броуди“. Бил Ейбърс на телефона.

— Къде е онзи нехранимайко шефът ти? — попитах.

— Това е въпросът на деня, момко. Всички те търсят — лейтенантът, Джени и една репортерка от Ей Би Си. Абсолютно бижу. Руса коса и синьо-зелени зъркели. И аз си падам по блондинки, да знаеш.

— Как е Джени?

— Отби се със семейството на лейтенанта и една доста яка „детегледачка“. Джени не знае ли историята?

— Не. Тя как е?

— Щурее. Мириам я заведе с децата на кино. Не се безпокой. Колата им е необозначена. И… опа! Я виж ти кой бил тук! Какво е това дребосъче, което подскача до мен? Откъде дойде бе, мъниче?

Ейбърс предаде слушалката и задъхан глас извика:

— Тате?

След сблъсъка с брокера на власт и бюрократа простото удоволствие да чуя гласа на дъщеря си беше най-огромното щастие на света.

— Здрасти, Джени. Опитвах се да ти звънна. Как я караш?

— Ами… добре.

Почти нямаше значение какво казва, стига да я чувах да говори. Почти.

— Я стига. Само добре? Всички онези преспивания в тайната къща. Сигурно трябва да е голям купон.

— Отначало беше. Сега е скучно. Не мога да ходя на училище, а теб те няма. Изиграх милион милиард пъти всички игри с Кристин, Джоуи и госпожица Купър. Мислеше ли си за най-добрата гатанка? Кои цикади дават мляко?

— Разбира се.

Наистина бях мислил, но не и по начина, по който имаше предвид тя.

— И сети ли се?

— Какво ще кажеш за италианските пчели? Техните царици правят и джелато.

Джени се разкиска и топлината отново плъзна през мен.

— Да-да!

— Цикадите крави?

— Не позна. Кога си идваш, тате?

— В най-скоро време.

— Там при теб има ли китайци с ножове?

— Япония, Джени. Аз съм в Япония, откъдето е мама.

— Е, има ли?

Биваше я в трудните въпроси.

— Има малко яки типове, но и татко ти е як.

— Да внимаваш с тях, чу ли?

— Ще внимавам.

Гласът на Джени се сниши до шепот. Досетих се, че е закрила микрофона с длан.

— Госпожица Купър е наистина полицайка, тате. Те не знаят, че съм се сетила, но аз знам. В момента е в магазина. Преструва се, че е детегледачка, но видях значката в чантата й.

Страхотно. Разкрита от шестгодишно момиче. Ега ти полицайката! Тревогата ми се засили.

— Знам, Джени. Тя е при теб, за да те пази.

Джени се умълча, после попита:

— А теб кой те пази?

— Всички в „Броуди Секюрити“. Господин Нода, Джордж. Познаваш ги.

— Много си загазил, нали, тате?

Какво можех да кажа? Не исках да лъжа, но безпокойството на Джени вече беше надскочило границите на здравословното. Избрах истината, макар и поднесена по-леко.

— Открих повече, отколкото очаквах, и съм с професионалисти, Джен. Добрата новина е, че научих повече неща и за мама. Просто остави полицайката да те пази, а моите приятели ще пазят мен, става ли?

— Не, не става. Полицайката е ужасна. УЖАСНА. Щом аз видях значката й, всеки може да я види. Ами ако и твоите приятели са ужасни?

Тресна слушалката на тезгяха и побягна. Чух отдалечаващо се хълцане. Беше ме умолявала да остана. Беше ми задала най-добрата си гатанка. И се държеше с цялото си сърце. Спомних си другите случаи, когато подобни тревоги бяха измъчвали малкото ми момиче. Всеки път бях до нея и можех да я прегърна и да й предложа утеха. Този път залогът бе твърде висок, опасностите твърде големи, а аз бях на хиляди километри от нея. Въздъхнах и се изправих срещу по-голямата истина. Трябваше да намеря начин да й осигуря постоянно чувство за сигурност. Ако не можех, щеше да се наложи да се откажа от бизнеса на баща ми. На заден план чух как Ейбърс се мъчи да успокои страховете й, но Джени беше неутешима. Наругах се и затворих телефона.

Случаят с Японския квартал се беше просмукал във всеки аспект от живота ми и не бях сигурен колко още мога да понеса — или колко още мога да товаря дъщеря си. Събитията задействаха добре познатата аларма. Изплува отдавна забравен спомен. Родителите ми се дърлеха както обикновено, когато майка ми постави ултиматум: „Избирай. Джейк. Между проклетата си компания и нас. Избирай!“. „Не можеш да искаш това от мен — отвърна баща ми. — Аз я създадох от нищото. За нас“. „Е, а ние «създадохме» и това семейство. Заедно. А то вече е на път да се разпадне. Така че какво ще бъде?“. Дали „Броуди Секюрити“ щеше да отдели Джени от мен, както беше отделила майка ми от баща ми? Можех ли наистина да остана в агенцията, без да причиня на дъщеря си непоправима психологическа травма, ако не и нещо още по-лошо?

Докато все още погълнат от раздухваното от страха избухване на дъщеря ми посягах към телефона да се обадя на Рена, телевизионният екран привлече вниманието ми. Картината показваше моста Голдън Гейт със заглавие СИГНАЛ ЗА ТРЕВОГА — ОТНОВО. Втурнах се в основното помещение, грабнах дистанционното и усилих звука. Всички се обърнаха да гледат. Репортерка от Сан Франциско, която бях виждал от време на време, говореше развълнувано пред камерата, а зад нея летяха линейки и полицейски коли. Късно снощи в Сан Франциско, горе-долу по времето, когато си бях играл на котка и мишка с Горо Козава в аления му салон, едно немско семейство било разстреляно недалеч от площад „Жирардели“.

Този път майка, баща и единайсетгодишно момче.

От всичко научено в Япония бях сигурен, че втората атака не може да е дело на Сога. Японският квартал беше родил имитатор. Но въпреки това Рена нямаше да може да се справи с този нов удар, освен ако „Броуди Секюрити“ не откриеше в най-скоро време доказателство.

Може би никой от нас нямаше да може да се справи.