Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (45)

44.

Старецът ни заведе в изключително скъп риотеи, любимото свърталище на властимащите, където представителите на управляващия елит вземат окончателните си решения. На тези места, където едно питие струва хиляди долари, влиятелните хора само за една нощ могат да решат курса на страната спрямо определен бизнес или политически сектор.

Четири облечени в кимоно жени се завтекоха към двете ни коли с подкупващи усмивки и поклони. Щом стъпихме на улицата, някакъв мъж на трийсет и няколко излезе от сенките.

— Да ви представя Акира Деджима, една от най-ярките млади звезди на небосклона на Боеишо — каза Козава.

Думите му ме изпълниха с трепет. Предстоеше да получим привилегирована информация от най-високо ниво. Боеишо е Министерството на отбраната. Те имат огромна власт в своя сектор, подобно на всички други министерства в тяхната си област на влияние. Чадърът им покрива всяка програма и институция, свързана със защитата на японските граници, в това число военния бюджет на държавата, центровете за обучение и военните академии, както и трите клона на Силите за самозащита — въздух, земя и море.

Теджима се обърна към мен със стандартния японски поздрав, последван от подобие на поклон, който безцеремонно ми отреди място на нископоставен гост. Едва ли очакваше някакъв си бял да разбира разликите.

Бях предразположен да не харесвам Теджима и първото ми впечатление само подсили онова, което знаех от предишните си срещи с японски бюрократи. Повечето бързо издигнали се служители са арогантни и самомнителни. Подбрани са от най-добрите университети и упражняват властта си с мазна самоувереност, като държат всеки аспект от живота на хората в строго регулирана и напълно законна душеща хватка. А ако новоприетите не са надменни по природа, това качество им бива наложено като част от политиката. Като се изключат очите, от Теджима лъхаше на същата раздута самомнителност, но поне тази вечер тя бе смекчена от малко уплашения му поглед.

Последвахме две от жените по слабо осветени коридори и през тъмна вътрешна градина. Ажурни бамбукови фенери по земята осветяваха каменните пътеки, по които вървяхме, но оставяха лицата ни в сенки, като скриваха изящно и дискретно процесията ни по неподражаемия японски начин.

Жените стигнаха до входа на уединена постройка в най-далечния край на градината и ни въведоха с поклони вътре. Очакваше ни голяма ниска маса, отрупана с напитки, както и бюфет, отрупан със свежи морски дарове и различни меса.

Телохранителят на Козава избута инвалидната количка на господаря си по рампата, докато други две жени деликатно почистиха с мокри кърпи видимата и невидимата мръсотия от колелата, за да не цапат покритото с дванайсет постелки татами помещение, което бе уютно и в същото време доста просторно според японските стандарти. След като откара създателя на крале до масата, охранителят задейства някакъв невидим лост и количката се сниши до нивото на пода.

Седнах на посочената ми възглавничка и една жена в светлосиньо кимоно незабавно коленичи до мен и ми предложи гореща кърпа за лицето и ръцете. Джордж и Пода отказаха да седнат и заеха позиции в ъглите на стаята, откъдето можеха да наблюдават всичко и в същото време да държат под око входната врата. Докато пътувахме насам в нашата кола, Нода предложи да продължа да бъда „лицето“ на разследването, тъй като Козава се беше обърнал към мен. Веднага щом брокерът на власт се настани, бодигардът му зае третия ъгъл, скръсти ръце на гърдите си и загледа намръщено Нода и Джордж.

Прислужниците ни поднесоха питиета, станаха, поклониха се и се оттеглиха. Двамата с Нода се спогледахме и сърцето ми леко се разтуптя. При нормални обстоятелства в помещението щеше да се лее алкохол и звънкият смях на домакините ни нямаше да замлъкне, докато не се оформеха двойки. Този път обаче обичайният ритуал беше загърбен.

— Тази вечер — започна Горо Козава и вдигна чашата си, — нека бъдем откровени и неофициални заради нашия американски гост.

Вдигнахме чаши и пихме. Порцелановите блюда на масата преливаха от сушими от морски охлюви, бодливи омари и руски хайвер.

— Козава-сенсей желае откровеност и аз одобрявам това — каза Теджима. — Щом целите ни са едни и същи, обстоятелствата изискват пълно съдействие. Бих искал първо да се уверя, че наистина говорим за една и съща… група. Какво можете да ми кажете?

Нямах намерение да разкривам на този тип никоя от трудно научените ни тайни. Те бяха съвсем малко, а аз не знаех нищо за репутацията на Теджима, нито имах представа кой може да наднича зад рамото му.

Докато обмислях въпроса, Нода пристъпи напред и извади снимка на цифровия шпионин, открит от Тору в „Броуди Секюрити“.

С настоятелност, която изобщо не се връзваше с надутото му държане, Теджима посегна към снимката. Пръстите му бяха розови и месести и леко трепереха. Той разгледа снимката и я върна на Нода с доволно кимане.

— Значи вървим в една и съща посока. Няма съмнение.

Изгледах хладно бюрократа и попитах:

— И защо го казвате?

Теджима благоволи да обясни с типичната за неговата порода снизходителност:

— Откритото от вас устройство е произведено от холандската корпорация „Скос“ с централа в Амстердам. Фирмата е специализирана в областта на високите технологии и работи за подбрани клиенти. Продуктите им са много редки, правят се по поръчка и са изключително скъпи.

— Значи знаете кого търсим, така ли?

— Преди три години две подобни устройства бяха открити у японски гражданин насред пустинята Сахара. Бил убит, докато се опитвал да навлезе в земите на едно племе. Бил надупчен от петнайсет отровни стрели, но не и преди самият той да убие седем племенни войни. Имаме основания да смятаме, че задачата му е била да ликвидира местен главатар с обширни владения, който отказал да предостави на определени сили правото да добиват нефт на негова земя.

— Западни или азиатски сили?

— Не съм упълномощен да отговарям на този въпрос, но ще ви кажа следното. Когато тялото бе репатрирано в Япония, установихме, че е на човек, който напуснал страната преди двайсет години като тийнейджър и така и не се върнал. Внук на специален служител, изчезнал в Манджурия малко преди края на Втората световна война.

— „Специален“?

Погледът на Теджима се стрелна към единствения празен ъгъл на помещението.

— Военен — уклончиво отвърна той.

Станах.

— Козава-сенсей, времето ни притиска, намираме се в опасност, а вашият приятел си играе хлъзгавите игрички на неговата порода. Благодаря за предложението ви за помощ, но мисля, че ще я потърсим другаде.

— Не прибързвайте толкова. Броуди-сан. Съвсем естествено е Теджима-кун да пази тайните си. Такава му е работата.

Усетих как лицето ми пламва.

— Щом се налага да се борим за всяко късче информация, можем да оползотворим времето си и по-добре.

Ръката на Козава трепна под алената кърпа на скута му.

— Теджима-кун, той е прав. Питам се дали не бихте имали нищо против…

— Но…

Лицето на Козава потъмня.

— Ще отговаряте на въпросите на Броуди-сан, без да спестявате нищо.

— Но моят началник…

— Вашият началник не е пречка. Той ще приеме всичко, без да задава въпроси. Нещата набират скорост. От десетилетия нито аз, нито вашата комисия не сме били толкова близо до решението. Ако изгубим тази възможност заради отказа ви да ни предоставите информацията, с която разполагате, ще ви държа лично отговорен. Ваката ка? — „Ясно ли се изразих?“

Теджима пребледня като порцелана пред нас, поклони се дълбоко и измънка:

— Както желаете.

Създаването на враг в лицето на Горо Козава беше равнозначно на самоубийство в кариерата. Ако не внимаваше, до утре сутринта непокорният бюрократ щеше да получи заповед за командироване в някой японски аванпост в Сибир.

— Радвам се, че се съгласихте да сътрудничите. И тъй, Броуди-сан, какво казвахте?

Седнах на мястото си.

— За какви специални военни части става въпрос, Теджима-сан?

— За Кемпейтай — отвърна Теджима, без да вдига очи.

Отново се смразих, този път от страх. Нещата ставаха все по-лоши с всеки час. Първо Козава, после предателството на Хара, а сега и държавни тайни, при това от най-мръсните. В блатото на Теджима се криеха акули, които щяха да се почувстват застрашени от онова, което щяхме да научим.

Двамата с Нода се спогледахме тревожно. Мислехме си едно и също — ето още един начин да си намерим смъртта.