Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (48)

47.

При последното откровение на Теджима ме заля вълна от студен страх. Ден след ден Сога ставаше все по-непобедима. Сигурен бях, че баща ми също се е изправял пред изпитания в ранните дни на „Броуди Секюрити“, но се съмнявах, че са стигали до степента на коварството, с което се бяхме сблъскали в селото.

С Нода и Джордж искахме да се махнем от офиса, за да обсъдим нещата насаме. Накрая се спряхме на „При Конго“, дискретен саке бар в тесните задни улички на Очаномизу — лабиринт, в който могат да се ориентират единствено посветените. Дори таксиметровите шофьори се губят безнадеждно в тази част на града.

„При Конго“ беше пивница в японски стил, изакая, отворена от бивш строителен работник, който преди трийсет години, на младини, спестявал мизерните си надници и спал в гъмжащи от хлебарки пансиони, докато не събрал достатъчно да си купи колиба с глинени стени в стария си квартал. Сега спеше над заведението с жена си и двамата си сина, които щели да станат всичко друго, само не и строителни работници, както разправяше Хейзо Нишикава на всеки, който склонеше да го слуша. Там, където стените на „При Конго“ бяха започнали да изтъняват, бяха налепени етикети от стари реколти саке, подобно на кръпки върху износени джинси. Вътре имаше пет паянтови маси, бар, на който можеха да се сбутат осем души, и шеста маса върху по-високо татами в една уединена ниша в дъното. Окупирахме нишата.

— Знаеш ли колко експлозивно е това? — попитах и гаврътнах наведнъж втората си чаша топло саке.

Вече имахме достоверен портрет на нашия звяр — и бяхме шокирани до вцепеняване. Причините бяха предостатъчно, но първата бе фактът, че сме подложени на атака от тайно предприятие, основано от самурайски генерал ренегат преди три века.

— Повече, отколкото си мислех — намръщено рече Нода.

— Колко повече? — попита Джордж.

Тази вечер недостъпността на заведението ни осигуряваше необходимата ни минимална безопасност. След последните думи на главния детектив почувствах как част от нея се стопява.

Нода сви рамене.

— Много. Прекалено ги доближихме.

— Това пък какво означава?

— Знаем твърде много.

Долових нови мрачни нотки в тона му.

— Повече от брат ти и приятелите ти ли?

Нода пресуши третата си чаша дайгинджо, рафинирано саке от ориз.

— Те не знаеха нищо.

Джордж се опули.

— Нищо ли?

— Добре де, почти нищо.

Джордж пребледня.

— И това нищо е довело до смъртта им?

— В общи линии.

Джордж ме изгледа като треснат. Характерният му за Бръшлянената лига блясък беше помръкнал. Розовината от сакето по бузите беше изчезнала. Подносът с миди и сашими от жълтоперки си остана недокоснат. Джордж гаврътна сакето си, напълни отново чашите и на трима ни и отново пресуши своята. Дайгинджо е много търсено питие, произвеждано от един майстор в околностите на Канаваза, макар че точно тази вечер посягахме към алкохола не заради вкуса и редкостта му.

— Тогава какво ги е отвело в Сога? — попитах аз.

— Предположение.

— Значи са отишли там по предчувствие и са ги затрили?

Нода кимна и каза:

— Броуди, трябва да ти намерим оръжие.

Япония има едни от най-строгите закони срещу притежаване на огнестрелно оръжие на света. Незаконно е да носиш пистолет, било то скрито или открито. Ако те хванат, наказанието е сурово, така че само отделни членове на якудза си позволяват този риск. Думите на Нода означаваха, че опасността, срещу която сме изправени, е по-голяма от заплахата да ни приберат на топло.

— Ами ти? — попитах го.

— Аз съм с фирмената „Берета“.

Преди двайсет и пет години баща ми беше използвал много връзки, за да се сдобие с разрешително за оръжие. Само за един-единствен пистолет. Той все още беше у нас — бе свидетелство за ефективността на законите за контрол върху оръжията, тъй като си оставаше единственият пистолет в агенцията.

— В задната стая има един деветмилиметров — добави Нода.

— Незаконен?

Главният детектив се намръщи раздразнено.

— Естествено. Ще го вземеш ли?

— Май нямам друг избор.

— Ами аз? — обади се Джордж.

— Ти не си стъпвал в селото.

На лицето на Джордж се изписа първо облекчение, после вина.

Довършихме сакето и поръчахме още. Чашките бяха в стил Орибе — със зелени и черни пръски върху бялата глина.

— И още нещо — рече Нода. — По-добре не се връщай в хотела тази нощ.

— Толкова ли е зле?

Той кимна.

— Да. Всяка нощ ще прекарваме на различно място.

— Ние?

— Да. Ще пратя някой да домъкне нещата ти в офиса.

— Господи — промълви Джордж, преминавайки на английски.

— Подцених случая — каза Нода. — Съжалявам. Шипай да.

„Голяма грешка“.