Джесика Хол
Изпепеляване (6)

Глава 6

— Копирах те във всички доклади до „Убийства“ — каза Грей на Тери, докато вървяха към микробуса му. — Все още задържам този за последната Джейн Доу, но всички останали бяха идентифицирани. Твоят приятел, комисарят, прояви интерес към Стивън Белафини.

Тери се намръщи. Корт не биваше да разказва за сина на Белафини, не и когато Руел душеше наоколо за някаква връзка между тях. Най-лошото беше, че тя не можеше да предупреди Корт да се пази.

— Той обича да е добре осведомен.

Грей отключи микробуса и посегнала вземе един голям плик.

— Освен това имам чувството, че му се иска да ми прегризе гърлото всеки път, когато си отворя устата.

Тери сви рамене.

— Той се държи така с всички.

— Не с всички, само с новите ти гаджета. — Грей се ухили и й подаде плика. — Предполагам, че вече си му намекнала за нас.

— Ами, да, наложи се. Нали разбираш, за да установя граници. — Тя го погледна косо. — Сигурен ли си, че това не те притеснява, Грей? Осъзнавам, че те въвлякох в някаква пубертетска история. Можем да зарежем представлението по всяко време, ако размислиш.

— Шегуваш ли се? — Грей пусна любимата си водевилна усмивка. — Та аз се надявам. И всеки ден лъскам бюрото си.

— Груба грешка. — Тя поклати глава. — Съсипва сцеплението.

Грей се засмя, а Тери се помъчи да не търси с очи Корт. Зърна го вътре, но се измъкна, преди той да я забележи. Винаги я караше да се чувства неловко, но сега се чувстваше сякаш все още носи брекети и детски сутиен.

Но все пак постъпи правилно, като помоли Грей да поеме ролята на буфер. След онова, което се случи в кабинета на Корт, това беше абсолютно наложително. Никога не се беше чувствала толкова уплашена от тялото си и от желанието да се впие в комисаря всеки път, когато той се доближеше надве крачки до нея. Дори когато я отблъскваше откровено, както вчера.

Така че беше постъпила правилно. Щеше да стои близо до Грей и на три метра от Корт.

Оживени гласове привлякоха вниманието й към изхода на изгорелия бар, откъдето излизаха тичешком дознатели и оперативни работници. Гил Маккарти се появи и започна да инструктира хората да се отдръпнат от тротоарите.

Корт не излезе.

— Нещо не е наред. — Тя тикна докладите обратно в ръцете на Грей.

— Запази ми ги, чу ли?

— Разбира се. Тери. — Той изчака да го погледне в очите. — Пази се!

Тя кимна и хукна към Тил.

— Защо евакуирате сградата? Къде е комисарят?

— Имаме проблем. Комисарят се опитва да го обезвреди. — Група любопитни тийнейджъри привлякоха вниманието на Тил. — Хей, вие, нямате работа тук. Да, младежо, на теб говоря.

Тери си проправи път покрай двама техници, които се заеха да замерват атмосферата. Не забеляза никаква заплаха, но дочу свистене и мирис на нещо като газ.

Ако този пожар не е достатъчно голям, извършителят може да опита отново.

Тя извади оръжието си и го зареди, после тръгна през изгорелия бар в посока на звука и стигна до една затворена врата. Когато я отвори, миризмата на газ я зашлеви като шамар. Не, не беше газ. Тери бе израснала с газови лампи, така че не можеше да сбърка миризмата. Беше керосин.

Тя прибра пистолета, влезе вътре и затвори вратата зад себе си. Изпаренията бяха толкова силни, че покри носа и устата си с ръкав.

— Корт? — изкрещя тя. — Тук ли си?

Той се изкашля няколко пъти, преди да отговори.

— Махай се.

Гласът му долетя иззад един апарат и Тери го откри превит върху някаква кутия да трие лицето си с парцал. Фина мъгла пръскаше от една сглобка в тръбата и беше напоила сакото и панталона му.

— Мили Боже. — Тя сграбчи сакото му и се опита да го издърпа. — Слизай долу!

— Не. — Той се облегна на нея, за да се изкашля. — Има теч. — Корт вдигна гаечния ключ, след това извърна лице и се закашля отново, когато керосинът го удари в лицето.

— Не вдишвай. — Тя грабна някакъв захвърлен картон, качи се до него и го задържа като чадър над главите им, за да препречи обгазяването.

С разтреперани ръце и крака, Корт внимателно завъртя ключа около съскащата гайка и я затегна до пълното спиране на теча. Веднага щом го направи, Тери подложи рамо под мишницата му и го извлече от помещението. Двамата спряха, за да поемат въздух с пълни гърди, а Корт се закашля неудържимо.

Целият беше подгизнал от керосин, забеляза Тери. Мокър до кости.

— Какво беше това по дяволите?

— Това бях аз… — Той се изкашля отново. — Предотвратих още една експлозия. — Той я улови над лакътя. — Хайде, ела.

Корт я изведе през страничния вход към малката уличка до купчина развалини. Там Тери се облегна на стената, а той съблече сакото си и го хвърли на земята.

— Откъде дойде всичкият този керосин? — попита тя. — И защо ти трябваше да се къпеш в него, по дяволите?

— Проверявах тръбите. Някой беше пипал пожарогасителната инсталация. — Той се облегна на стената и целият му гръден кош се надигна в опит да поеме повече въздух.

— Как така пипал?

— Беше я заредил с керосин. — Той я погледна с кръвясали очи и продължи с вледеняващ глас. — Той не е използвал НТА. Източил е водата от пожарогасителната инсталация и я е заменил със стехиометрична смес под налягане.

Тери помириса ръцете си.

— Но мирише на керосин.

— Стехиометричната смес съдържа равни количества гориво и кислород, в този случай керосин и кислород. Разпростира се като мъгла над обширен район, който при запалване експлодира. Тръбите са пълни с такава смес. Точно такава е била течността, която е пръскала от противопожарната инсталация в нощта на пожара.

— Цялото място е било напоено. — Това беше пълен абсурд. — Трябва да е било като… — Нямаше думи…

— Огнено езеро.

Тя се намръщи.

— Извинявай, какво каза?

— Грешниците. В Библията пише, че грешниците ще горят в огнено езеро за вечни времена. — Корт се загледа в купчината изгоряло дърво. — Също както в този пожар. Не разбирах защо белите дробове и телата на жертвите бяха така жестоко обгорени. Не са имали въздух за дишане. Само пламъци. Той ги е удавил в огън.

Преди Тери да успее да кажа нещо, той стовари юмрук върху най-близката повърхност, една от изгорелите подпорни греди, която някой беше подпрял на стената. Гредата се скърши надве и падна на земята.

— Уха! — Тя пристъпи между него и стената. — Фактите показват, че при подобно стълкновение, обикновено се чупи ръката ти.

— Майната й на ръката.

Кортланд ругаеше. Това наистина не беше добър знак. Корт беше най-овладяният и възпитан мъж, когото познаваше.

— Точно това ще се случи, ако фраснеш стената. Освен това гипсът е грозен, сърби като краста и всички искат да пишат и да рисуват простотии отгоре. — Тя го погледна в очите и видя болка зад яростта. — Ще го намерим, Корт. Ще го заловим.

Той я погледна, все още бесен, след това си тръгна. Спря до един преносим контейнер с вода, инсталиран от оперативните работници, съблече ризата си и я изплакна от керосина.

Тери го последва разсеяно, с намерението да пийне вода, но гледката на голия му гръб я накара да се закове на място.

Мамка му. Той тренираше. Здраво.

Корт обтри лицето си с ризата, а след това я изстиска над главата си. Водните струйки намокриха косата му и се стекоха по твърдите, стегнати мускули, от което на Тери й пресъхна устата, но гледката на гърдите му я довърши. Първия път, когато го беше видяла гол до кръста, той й се видя като бог.

Сега боговете биха изглеждали хилави, ако дръзнеха да се мерят с Корт.

Тери понечи да си намери някакво извинение и да се отдалечи, но умът й беше блокирал.

— Аз да отида… да направя…

— Остани. — Той избърса водата от лицето си с опакото на ръката си, преди да пристъпи към нея. Подаде й чаша. — Заповядай.

Тя пое чашата с вода и първо изплакна вкуса на керосин от устата си, преди да отпие.

— Благодаря!

— Защо ме последва?

— Аз съм ченге. Призванието ми е да защитавам и да служа и, ъ… така де. — Тя пристъпи неловко и потърси изход за бягство. Единственият изход беше през изгорелия бар, а там сега имаше пожарникари, които се занимаваха с керосина. — Как мислиш, дали някъде наблизо продават понички? Умирам от глад.

Той продължи да пристъпва към нея и накрая тя опря гръб в тухлената стена.

— Сигурно познаваш миризмата на керосин — Корт опря дясната си ръка върху стената. — Нали?

— А-ха. — Гърдите, на които боговете можеха да завидят, почти се опряха в лицето й. — Наистина трябва да намеря шефа си.

— Една искра и цялата стая можеше да се възпламени. — Корт преметна мократа риза на рамото си, преди да подпре и лявата си ръка на стената, като я приклещи в капан. Той наведе главата си, така че очите им да се изравнят на едно ниво. — Повече никога не прави подобна глупост, разбра ли ме?

Тери понечи да кимне, но нещо друго се надигна вътре в нея.

— Направих го от любопитство, беше глупаво, но ти какво правеше там? Да не спасяваше Готъм, Батман?

— Аз си вършех работата. Знам рисковете. — Той наведе главата си малко по-близо. — А ти не.

— В такъв случай би трябвало да знаеш, че и ти не трябваше да си там. Трябваше да изчакаш подкрепление. — Тя смачка картонената чаша, хвърли я на земята и забоде пръст в гърдите му. Не че знаеше защо. — Можеше да изгубиш съзнание или да изгориш.

— Тери. — Той я хвана за ръка и я притисна до стената. — Повече никога не прави това.

Тя се обърка. Нямаше логика да я гледа по този начин.

— Кое?

— Да рискуваш живота си за мен.

Той трябваше да престане да се взира в устните й. Караше я да мисли за невъзможни неща.

— Това ли е твоят начин да кажеш благодаря? — попита тя. — Защото е кофти, ако е така.

— Тери?

Тя погледна над ръката му и видя съдебния лекар да стои на ъгъла.

— Тук съм, Грей. — Тя се шмугна под ръката на Корт и се препъна, бързайки към него.

— Всичко наред ли е? — Грей погледна към Корт, преди да подуши миризмата и да се намръщи. — Миришеш на реактивен двигател.

— Проблем с клапите, опръскана съм с газ. — Тя дръпна якето си. — Просто трябва да се прибера вкъщи, да взема един душ и да се преоблека.

— Момчетата от пожарната искат незабавно да напуснем обекта. — Той се наведе и докосна устни до нейните. — Ела, ще те откарам у вас.

— Не ми позволявай да пуша по пътя, че ще се взривим — каза Тери, тръгвайки с него и загърбвайки неуловимото усещане за две яростни очи, забити в тила й.

* * *

— Стая ли ви трябва, господине? — попита момиченцето, без да откъсва поглед от малкия черно-бял телевизор. Гледаше анимационен филм.

Дъглас изгледа преценяващо рецепционистката в предпубертетна възраст. Тя държеше молив и беше разлистила учебник по алгебра. Решените уравнения върху разграфения лист от дясната страна на страницата, вървяха от 1 до 11, с празен ред след числото дванадесет.

Дори не го бе погледнала. Също като всички останали.

— Вече се настаних, благодаря. — Дъглас остави найлоновата торбичка, която съдържаше всичките му притежания на света. По-голяма част от вещите му бяха дарени тази сутрин от доброволките от църквата в мисията „Свети Уилям Бездомни“ в долния край на улицата. — Обаче май съм изгубил ключа.

— Ще струва пет долара.

— Моля?

— За нов ключ. Баща ми взема пет долара, когато клиентът изгуби ключа. — Момиченцето взе петте банкноти по един долар, които той извади от портфейла си. — Вие сте в стая номер осем, нали?

— Да. — Той взе ключа, облечен в лилав пластмасов триъгълен накрайник с едва различим номер осем. — Не си ли твърде малка, за да работиш на рецепцията? — Собствената му дъщеря трябваше да е на същата възраст.

— Мда. — Момиченцето задъвка един нокът, вторачено в телевизора. — Баща ми е управителят, но снощи се е отрязал.

Снощи Дъглас беше направил същото. След като три години бе пазил поведение на примерен затворник, той беше изгубил всякаква поносимост към алкохола. Махмурлукът бе толкова свиреп, че уби желанието му за повторно изпълнение.

— Как се казваш?

— Не ми е позволено да разговарям с гостите. — Тя завъртя очи. — Съжалявам.

— Няма проблем. — Той кимна към уравнението. — Отговорът е четиридесет и две, между другото.

— А?

— Задачата, която те мъчи. — Дъглас я беше прегледал, пък макар и на обратно. — Ако на Джон са му останали 197 долара в чековата му сметка и 239 долара, след като е внесъл заплатата си, това прави 42 долара на седмица. — Което беше повече, отколкото изкарваше Дъглас Саймън.

Тя зяпна.

— Това как го направи?

— Вадиш 197 от 238.

— Не, бе, ти само го погледна и разбра.

— Винаги ме е бивало с цифричките. — Навремето собствената му съпруга и дъщеря го гледаха със същото възхищение. Само че сега той не знаеше къде бяха те и не си спомняше ясно лицата им. Дъглас често вадеше снимката от почти празния си портфейл и я изучаваше. — Благодаря за стаята. — Той взе плика и пое към вратата.

— Хей, господине. — Когато се обърна назад, момиченцето се усмихна. — Казвам се Кейтлин.

Това беше една малка проява на доброта, първата от много дълго време насам.

— Благодаря ти, Кейтлин.

Стая номер осем представляваше кюмезарник^[1] с баня колкото стенен гардероб, телевизор с вътрешна антена, който ловеше три канала, и изненадващо удобно легло. Дъглас прибра двата ката дрехи, купени от магазин втора ръка, и окачи сакото си на закачалка, преди да разхлаби вратовръзката си и да седне на ръба на леглото. Евтината кувертюра беше покрита с малки мъхести топченца и избледнели петна, които се припокриваха с грозните шарки.

Дъглас не излъга Кейтлин, като й каза, че го бива с цифрите. Открай време му се отдаваше математиката, още когато беше на нейната възраст. Можеше да погледне един ред числа и да ги разбере по начин, който бе непонятен задругите деца. Научи се да решава наум уравнения по-бързо, отколкото повечето хора можеха да четат. Цифрите бяха единствената константа на този свят. Те бяха логични, постоянни и надеждни.

За разлика от бившата му жена.

Той вдигна телефона, обади се на информация и набра номера на своя полицай надзорник. Централата го прехвърли на изчакване, през това време Майкъл Болтън поиска да знае как смята да продължи да живее. Дъглас не знаеше, но нямаше нищо против да послуша. Нямаше къде да отиде, нито какво да прави през следващата седмица. Май избра този мотел, защото беше близо до „Свети Уилям“, където получаваше своето безплатно и единствено ядене за деня.

Вечерята днес щеше да бъде водниста джамбалая и тропащ ориз. Сътрапезниците му щяха да бъдат мръсни параноични мъже, които воняха на евтино уиски или червено вино. Уморен проповедник щеше да прочете нещо от Книгата на Йов.

Подобно на Дъглас, Йов бе взел някои неразумни финансови решения.

Белкантото на Майкъл бе прекъснато по средата от един по-остър женски глас:

— Марша Дейтън.

Той заби поглед в обувките си. Те също бяха втора ръка и плачеха за боя, но бяха толкова стари, че рискуваха да се разпаднат при едно по-енергично лъскане.

— Госпожо Дейтън, обажда се Дъглас Саймън, случай номер 3-0-9-7-8-3-5-6 — продиктува наизуст той. — Не си спомням дали вече ви се обадих да ви кажа къде съм отседнал.

Представи си нейното разхвърляно, заринато с бумаги бюро. Марша Дейтън звучеше като да е само кожа и кости, с огромни очила и розов ръчно плетен шал, наметнат върху мършавите й рамене. Вероятно притежаваше ръце и бюро на заклета стара мома — без следи от венчални пръстени и семейни снимки.

— Саймън. Саймън. Бихте ли продиктували отново номера на досието? — Чу се разлистване на хартия и ровене, докато той повтаряше номера. — Да, ето го. Не, не си се обадил и си закъснял с два дни да се свържеш с мен. Къде си, Дъг?

Никой друг, освен Стивън Белафини, не бе го наричал Дъг, а той не искаше да мисли за него.

— Засега съм отседнал в стая номер осем на „Бит Изи Слийп Мотел“. — Той продиктува адреса и телефонния номер на стаята.

— Там е истинска дупка. Успя ли да си намериш работа?

— Не, госпожо. — Нито пък щеше да си намери. Прекрасно знаеше, че беше безполезно да си търси работа в кръговете на застрахователните дружества. Никоя свястна или дори съмнителна компания не би взела на работа бивш експерт оценител на недвижими имоти с присъда за съучастие в палежи.

Неговата надзорничка въздъхна дълбоко.

— Трябва да си намериш работа, Дъг. Все още имаш да изплащаш седемдесет хиляди долара.

Седемдесет хиляди долара отписани като загуба, за които неговият бивш работодател вече беше обезщетен. Седемдесет хиляди долара, които не бяха необходими на никого, които никой не искаше, но които Дъглас все пак трябваше да изплати. Такава бе логиката на съдебната система.

— Да, госпожо. — Много жалко, че не успя да получи парите от Стивън. Стивън, който се бе опитал да го убие.

— Слушай, програмата ми за тази седмица е запълнена, но нека се видим идната сряда. Ще те заведа в Бюрото по труда и ще те регистрираме. — Тя отпи нещо. — Това е най-доброто, което можем да направим.

Той погледна ръцете си, все още бели и меки. Надзирателят веднага го бе направил асистент в „Човешки ресурси“ и Дъглас прекара лишаването си от свобода в счетоводни сметки.

— Оценявам това, госпожо.

— Добре, бъди тук в девет и петнайсет следващата сряда. Не закъснявай, Дъг.

Дъглас затвори телефона. Това беше единственият разговор, който той трябваше да проведе, никой друг не искаше да го чуе. Той също не желаеше да разговаря с който и да било, освен може би с дъщеря си, но това нямаше как да се случи. Това е. Точно както бе предвещала жена му, ако продължаваше по пътя, по който беше поел. Беше стигнал до дъното.

Включи телевизора, за да проследи обедните новини. Попадна на репортажа на живо от пожара във Френския квартал и взе да превключва каналите, но историята се въртеше по всички местни станции. Новинарските емисии редуваха живи включвания със записи от пресконференцията, дадена по-рано същия ден от кмета и комисаря от пожарната.

Дъглас увеличи звука и проследи как Кортланд Гембъл парира въпросите. Беше се издигнал в йерархията, преди три години Гембъл беше само старши следовател. Когато Дъглас го видя за първи път, го омаловажи като поредния напет пожарникар, твърде глупав, за да бъде заплаха за малката му схема.

Само че Гембъл го беше разследвал тихо и кротко в продължение на месеци. Въпреки сложната документация, той бе събрал доказателства, че Дъглас фалшифицира доклади за палежи и подава искове за случайни пожари в замяна на част от застрахователните обезщетения и като прикритие на бизнеса с рекета, който въртеше Белафини. Гембъл беше използвал доказателствата, за да убеди някои от застрахованите замесени собственици да свидетелстват срещу Дъглас, след което полицията дойде и арестува Дъглас по двадесет и девет обвинения в конспирация и финансова измама.

Разследването беше щателно и безупречно, а добре платеният адвокат на Дъглас не можа да направи нищо, за да обори обвиненията. Когато Дъглас отказа да обърне държавното обвинение срещу Белафини, прокурорът оттегли предложението за сделка. Свикаха Големия съдебен състав и Гембъл се представи брилянтно и непоклатимо от скамейката. Животът на Дъглас се срина в нозете му, докато четяха присъдата: виновен по всички обвинения.

Той изгуби всичко — работата си, семейството си, дома си, дори свободата си заради Корт Гембъл.

Дъглас изключи телевизора и легна на леглото. Беше скъсал с миналото. Стореното вече бе сторено. Трябваше да подремне, преди да поеме към мисията за вечеря.

Някакъв глас го събуди няколко часа по-късно и се почувства замаян, когато се надигна.

— Какво става?

— Ставай, Дъг.

Той седна и оправи вратовръзката си.

— Кой е там? — Той различи другия едва когато стана от леглото.

— Какво правиш тук?

— Имам нужда от твоята помощ.

Мъжът не изглеждаше познат, но погледът му стегна стомаха на Дъглас на възел.

— Какво искаш да направя?

— Чувал ли си поговорката, че онзи, който живее в стъклена къща, не бива да хвърля камъни?

— Знам я. — Той отмести поглед от лицето на другия. — Какво общо има това с мен?

— Кортланд Гембъл е бил следователят, който те е тикнал в затвора.

— Така е. — Макар че Стивън и баща му бяха тези, които го насадиха на тяхното място. — Каква е идеята?

— Ами ако ти дам доказателство, че Гембъл не е по-добър от теб? Че той в действителност работи за Франк Белафини?

Дъглас примигна. Шанс да си разчисти сметките с Белафини и Гембъл. Той не можа да измисли какво да каже.

— Да се срещнем в кафене „Блу Примроуз“ в Гардън Дистрикт утре в два следобед и ще ти дам всичко, което имам за Гембъл, както и парите, които са ти били обещани.

— Откъде знаеш за парите? — Последното го обърка още повече. — Защо не ми ги дадеш тук и сега?

— Не ги нося със себе си. — Мъжът пъхна ръце в джобовете си. — Не ми беше лесно да те открия.

— И защо изобщо ще ми ги даваш?

— Защото след всичките ти страдания той също заслужава да пострада — рече непознатият. — Иначе на този свят няма да има истинско правосъдие. Не си ли съгласен?

— Правосъдие — повтори дрезгаво Дъглас.

— Давам ти това с ведро сърце, Дъг. Бог обича онзи, който дава на драго сърце, нали знаеш?

С тези думи мъжът напусна стаята.

— Хм… — Дъглас се вторачи в затворената врата. — Вече го знам.

* * *

— Аш, оранжевото не е новото розово — заяви Мория Навара, докато оглеждаше изпитателно приятелката си.

Ашли Бушар бръкна под дизайнерския гащеризон и повдигна сутиена с имплантантите малко по-високо.

— Хайде де!

— Не, не е. И ако е рекъл Бог, никога няма да бъде. Оранжевото е просто оранжево. Като портокал. Като портокалов сок.

— Това не е оранжево, това е цвят мандарина. От колекцията „Танжер в коприна“ на Тод Олдъм — проточи Ашли Бушар и се завъртя, разглеждайки отражението си в огледалото в цял ръст. — Не ме ли прави някак дебела в талията?

Мория изсумтя.

— Дори бременна в деветия месец ще изглеждаш като оса.

Ашли беше на гребена на всяка модна тенденция. Платиненорусата й коса беше изпъстрена с артистични бели кичури а ла Кели Кларксън, маникюрът й наподобяваше сребристочерни ками, така популярни сред двадесетина годишните госпожици от висшето общество. Морковеният копринен гащеризони беше купен през последния шопинг тур в Тексас. Моделът имитираше гащеризоните на гаражните механици, оборудван със стъклени копчета с логото на Олдъм и фалшиви черни петна от мазут по краката и пластрона.

Ако облечена в този тоалет тръгне с калъфка за възглавница в ръце, помисли си Мория, хората биха решили, че се упражнява за Хелоуин.

Прииска й се да не се бе съгласила да дойде в къщата Бушар. Чувстваше се далеч по-щастлива да си стои у дома, отколкото да гледа как Ашли изпробва всички тоалети в трите си огромни дрешника. Но единствената дъщеря на семейство Бушар беше една от най-старите й приятелки от колежа и й се обади веднага щом бе научила за лятното тържество на Елизабет Гембъл.

— Семейство Гембъл организират скромно парти за Джей Ди, когато се прибере от медения си месец — осведоми я приятелката й. — Аз трябва да съм най-прекрасната майка на тържеството.

— Джей Ди е женен. — Ашли очевидно бе забравила, че той беше зарязал Мория малко преди да се ожени за старото си гадже от колежа.

— Аз не се интересувам от Джей Ди, гъско. Искам Кортланд. Ела веднага, щом можеш, и ми помогни да си избера тоалет.

И ето я сега, седнала на ръба на леглото с балдахин от дантела в цвят слонова кост, да дава мнение за гардероба на Ашли, измисляйки извинения за пред семейство Гембъл. Те щяха да я поканят, разбира се. В креолското общество хората винаги канеха бившите приятелки на синовете си. А от бившата приятелка се очакваше да отклони поканата под някой любезен предлог.

Не й се ходеше на партито, но не защото се срамуваше от скъсването си с Джей Ди. Беше излизала и с тримата братя Гембъл в даден период от живота си, но никога не се беше влюбвала в някой от тях. Искрено се радваше, че Джей Ди се беше събрал със Сейбъл, защото отдавна подозираше, че неговото сърце принадлежи на момичето от блатата.

Това, което не можеше да понесе, бе тяхното съжаление. Горката Мория, шепнеха приятелите й. Има си всичко, само дето си няма мъж, пък и не може да свърти гадже за повече от няколко месеца.

Проблемът не беше в мъжете. Мория беше излизала с много хубави и представителни мъже. Някои от тях бяха невероятно красиви. Други бяха умни, духовити, забавни. А някои бяха всичките тези неща едновременно. Но никой от тях не докосна сърцето й и в крайна сметка тя ги бе пускала да вървят по пътя си.

И сега, след два пропуска с братята Гембъл и безплоден ловен сезон сред останалите ергени от висшето общество, хората бяха започнали да говорят. И тя беше съгласна с тях. При всички положения вината бе в нея.

— Може би, ако затъкна крачолите в новите ми велурени ботуши? — Ашли се завъртя. — Какво мислиш? Имам предвид черните велурени ботуши. — Тя се намръщи. — Да му се не види, май им смених токчетата миналия месец.

Мория стана от леглото.

— Мисля, че имаш нужда от нещо ново. Отиди на пазар.

— О, да, имаш право — заяви приятелката й и взе да разкопчава стъклените копчета, закрепващи копринените презрамки на горната част. — Изчакай да се преоблека и ще си вземем нещо за хапване по пътя към магазините.

— Не мога да дойда с теб, Аш. Трябва да завъртя няколко телефона, пък и вечерята, която планира майка ми… — Мория замълча, уморена да слуша собствените си извинения. — Не, това не е вярно. Просто не съм в настроение.

— Не си в настроение за пазар? — Изречено от Ашли, прозвуча като диагноза на неизлечима болест.

— Точно така. Освен това не ми се говори за Корт Гембъл, нито за неговото семейство или за брат му Джей Ди, с когото се разделих през февруари.

Розовите устни на Ашли образуваха едно кръгло „О“.

— О, Мория. Аз съм пълна идиотка. Много съжалявам.

Аш беше егоцентрична, но не бе злонамерена и Мория се почувства така, сякаш току-що беше ритнала кученце.

— Няма проблем. Всеки забравя. — Всеки, освен мен. — Обади ми се следващата седмица и ще отидем на езерото. — Тя се измъкна от спалнята и тръгна по дългата вита стълба към първия етаж.

Икономът на семейство Бушар я чакаше на входната врата.

— Нима си тръгвате толкова скоро, мис Мория? — попита той, подавайки й сламената шапка, която тя небрежно бе оставила на масата във фоайето.

— Да, Чарлз. Не издържах под напора на оранжевата колекция на Олдъм. — Тя го озари с едва доловима усмивка. — Мис Ашли вероятно ще поиска да изкараш кола след десетина секунди. Или, ако реши да освежи грима си, след два часа.

Звънливият глас на Ашли се понесе над главите им.

— Чарлз, би ли изкарал кабриолета, аз излизам.

Мория погледна часовника си.

— Тоест, след пет секунди.

— Вашата точност, както винаги, е страхотна, мис. — Икономът запази достолепния си израз, но й намигна с искрена обич. — Приятен ден:

Когато Мория се отдалечи с колата си от къщата на Бушар, някакъв тъмен микробус я застигна и за малко не я удари странично на тясната улица.

— Хей!

Инцидентът я извади от мрачното й настроение. Когато ванът отмина, тя свали прозореца, подаде навън глава и извика:

— Внимавай къде караш, идиот такъв!

Шофьорът, мъж с тъмни очила и бейзболна шапка, й помаха с мобилен телефон в ръка.