Джесика Хол
Изпепеляване (20)

Глава 20

— Те ще дойдат всеки момент — изръмжа Подпалвачът. — Вкарай сополанката вътре, преди някой да я види.

Дъглас беше уморен. От първото посещение на Подпалвача той правеше всичко каквото бе поискал от него. Но без значение какво жертваше Дъглас, другият никога не беше доволен. Тази неочаквана визита го изплаши. Как беше разбрал Подпалвачът, че ще бъдат тук?

— Добре, но не искам да я плаша. — Дъглас сви рамене. — Тя е само едно малко момиченце.

Върху лицето на другия се изписа презрение.

— Нали не искаш аз да изляза и да я доведа?

— Не. Добре, ще я доведа. Но ти трябва да останеш тук, докато пристигнат. — Преди Подпалвачът да може да се впусне в спор с него, Дъглас излезе от спалнята и затвори вратата зад себе си.

Бунгалото на Тери Винсент беше толкова уютно местенце. Може би когато всичко това свършеше, той можеше да й предложи да го откупи. И без това виличката бе по-подходяща за семейство, отколкото за сама жена.

Дъглас намери момиченцето на брега на езерото да хвърля камъчета и да прави жабчета в плискащите се вълни.

— Ела вътре, Кейтлин.

— Не искам. — Тя хвърли едно кръгло плоско камъче, което подскочи два пъти, преди да потъне.

Дъглас се намръщи.

— Гладна ли си? Ти почти не хапна от сладоледа, докато пътувахме. — Кейтлин вдигна такава олелия, че той се принуди да спре и да й купи сладолед.

— Заболя ме корема. — Тя се обърна. — Аз отвлечена ли съм?

Той се засмя.

— Не, разбира се. Просто си помислих, че езерото ще ти хареса. — Той не разбираше защо Подпалвачът беше дошъл тук, но вече се беше отказал да му иска обяснения. Той си оставаше непонятен за Дъглас.

— Кой е този човек в спалнята, с който те чух да говориш?

— Той е мой приятел. Каза, че много би искал да се запознае с теб. — Дъг протегна ръка. — Ела да ви запозная.

Кейтлин се отдръпна.

— Не искам, той е лош. Искам да се прибера вкъщи, Дъглас.

— Всъщност не е лош. Той е много тъжен и го крие, като се прави на лош — обясни Дъглас. — Изгубил е човека, когото обича в един ужасен пожар. Ако отидеш при него, може да го накараш да се почувства по-добре.

Кейтлин тръсна глава.

— Не мога да остана тук. Татко ще се тревожи.

Нещо в него се преобърна.

— Мила моя, той никога не знае къде се намираш.

— Не е вярно! — В очите й избиха сълзи. — Той ме обича.

— Баща ти е пияница — рече ядно Дъглас. — Забелязва те само когато трябва да го покриваш на рецепцията или да му купиш бира. — Той видя как сълзите се затъркаляха по бузите й и почувства разкаяние. — О, Кейтлин, съжалявам. Просто трябва да приемеш истината за него. Той е много лош родител и ти заслужаваш нещо по-добро.

— Той пие само защото мама е мъртва. — Тя избърса носа си с опакото на ръката си. — Вината не е негова. Той също е тъжен.

Дъглас въздъхна.

— Ами, ако наистина искаш да се връщаме, ще те откарам. Хайде само да влезем вътре и да се сбогуваме с моя приятел. — Този път Подпалвачът трябваше да се справи сам.

— Съжалявам, че съм такава глезотия. — Тя пъхна малката си ръчичка в неговата.

— Ти не си глезотия, миличка. — Той не изпусна ръката й, докато вървяха към бунгалото. — Ти си смисълът на живота ми.

 

 

Корт се доближи до бунгалото откъм гористата страна, като спря мотоциклета на четиристотин метра от него и паркира харлито зад един повален бор.

— Ще трябва да извървим останалата част от пътя пеш — каза Тери и се обърна да погледне Корт, който остана на мотора, проверявайки пистолета си. — Сигурен ли си, че умееш да боравиш с това нещо?

— На последния проверовъчен изпит поразих сто от сто възможни движещи се мишени от разстояние триста ярда. — Корт плъзна петлето с гладко отработено движение, преди да слезе от седалката.

— Значи отговаряш на условията да стреляш срещу мен всеки път, когато ти се прииска. — Тя погледна към вилата. — Трябва ни жив по възможност. Той може да е единственият човек, който може да обезвреди бомбите.

— Аз ще мина отпред, а ти влез през задната врата. Опитай се да се промъкнеш зад него. — Той сложи ръката си върху нейната. — Ако държи някаква джаджа в ръцете си или ако е привързал нещо към тялото си, не посягай към него. Остави ме аз да се заема с това.

— Как ще го направиш?

— Аз знам кой е той.

Тя се поколеба, мислейки за телефонния разговор, който проведе Корт, преди да напуснат града.

— Защо каза на Франк Белафини, че е тук? Той ще дойде и ще го убие. А вероятно и нас.

— Не, това е единственото нещо, което Франк няма да направи. — Корт се усмихна и я докосна по бузата. — Вярваш ли ми?

— Не ти ли позволих да караш харлито?

Той се наведе и я целуна по устните.

— Стой зад мен.

Доближиха се до бунгалото в пълно мълчание и докато Корт вървеше към предната врата, Тери отключи задната. Тя се вмъкна безшумно, притвори вратата и замръзна на място, чувайки детски смях.

Може би беше телевизорът.

Погледна зад ъгъла на мокрото помещение, преди да пристъпи в коридора. В другия край видя мъж, който седеше на дивана в дневната с гръб към нея. Тери вдигна пистолета, така че цевта да е насочена директно към сърцето на неканения гост и се промъкна към стаята.

Мъжът беше леко оплешивял и носеше изтъркано сако. Пред него едно малко момиченце седеше върху възглавница на пода и гледаше някакво анимационно филмче.

О, не. Сърцето на Тери се сви. Хлапето променяше всичко.

Мъжът четеше една от нейните книги с поезия, но не изглеждаше въоръжен. Не изглеждаше опасен. Тери понечи да пристъпи напред, но в този момент Корт влезе вътре и насочи оръжието си към него.

— Влезте, комисар Гембъл — каза мъжът. После извърна глава и се усмихна на Тери. — Детектив Винсент, нашата прекрасна домакиня. Очаквахме ви.

Тери влезе в стаята и се доближи до детето.

— Здравейте — каза тя и приклекнало момиченцето, като използва тялото си като щит между детето и мъжа. — Как се казваш?

— Кейтлин. — Момиченцето се намръщи на Корт, преди да погледне Тери. — Комисарят какво прави тук, Дъглас? Той няма да те застреля, нали?

— Моят приятел го е поканил да ни дойде на гости — рече мъжът. Той стана и протегна ръка към Тери. — Струва ми се, че не се познаваме. Дъглас Саймън.

Тя не се ръкува с него и не се отдели от детето.

— Ти си Дъглас Саймън.

— Точно така. — Той отдръпна ръка и приглади оредялата си коса. — Явно не очаквахте точно това. Моят приятел беше много разстроен, когато ви се обади. Трябва да се извиня от негово име. Той изстрада много от пожара в „Маскърс“.

— Бихме искали да поговорим с него за този пожар — намеси се Корт. — Сега.

— Страхувам се, че не е възможно. Той беше ядосан и аз не исках да разстройва Кейтлин, така че го помолих да си тръгне. — Дъглас се доближи до масичката за кафе. — Искаш ли нещо студено за пиене? Хладилникът е пълен с бира.

Тери се изправи и насочи пистолета в сърцето му.

— Няма да ходиш никъде. — Тя погледна момиченцето. — Миличка, сега искам да изтичаш при съседите. Те имат розова къща и голяма бяла лодка със зелени платна, която е точно пред вилата. Кажи им да се обадят на 911.

Детето изсумтя.

— Няма да ходя никъде. Дъглас каза, че мога да си изгледам детското, преди да се прибера вкъщи. — Тя се обърна към телевизора.

Прииска й се да грабне момиченцето и да изскочи навън, но не виждаше какво имаше под сакото на Саймън. Ако беше прикрепил експлозив към тялото си, такъв неочакван ход можеше да го подтикне да действа.

— Елате в кухнята — предложи Дъглас. — Можем да поговорим там, без да притесняваме Кейтлин.

Корт кимна на Тери да свали пистолета.

— Дъглас, от колко време познаваш този твой приятел? — попита той, като го последва в кухнята.

— Понякога ми се струва, че откакто се помня, но всъщност отскоро. — Той отиде до мивката и пусна водата. — Стивън беше единственият човек, който дойде да ме посети в затвора. Жена ми и дъщеря ми изобщо не дойдоха на свиждане.

Той напълни умивалника и започна да мие чашите.

— Какво искаше?

— Предложи ми много пари, за да му дам някои от моите медицински картони. Нямам представа защо. — Той изплакна една чаша и я постави върху сушилнята. — Аз така и не си получих парите, но това няма значение. Все някак ще се сдобия с онова, което искам.

— И какво е то?

Той спря кранчето.

— Шанс да започна отначало.

— Това ще бъде малко трудно — каза Тери. — Тъй като Дъглас Саймън загина при пожара в „Маскърс Тавърн“.

— Очевидно грешите. Аз съм тук. — Той огледа кухненския плот. — Дали не съм си оставил часовника в спалнята? — И излезе от кухнята.

Тери и Корт го последваха в спалнята. Тя погледна Корт и затвори вратата.

— Ето го. — Дъглас взе часовника си от бюрото, погледна го и се намръщи. — Май му трябва нова батерия. — Той вдигна рамене и го сложи на китката си.

— Това не е твоят часовник — рече Корт.

Мъжът се взря в Корт, после в часовника.

— Прав си, не е. Колко странно. — Той прокара пръст по циферблата. — Сигурно съм го задигнал отнякъде.

— Знаеш ли, че Дъглас Саймън е имал същия ръст, тегло и кръвна група като Стивън Белафини? — попита тихо Тери.

— Не, не знаех.

— С малко усилие Стивън е можел да изглежда точно като Дъглас — добави Корт.

— Не знам какво искаш да кажеш, комисар. — Той хвърли отчаян поглед в огледалото. — Защо някой ще иска да прилича на мен?

— Снощи мъртвецът от „Маскърс“ беше идентифициран като Дъглас Саймън. — Тери пристъпи към него. — Този път сравнихме медицинските картони. Дъглас е счупил лявата си ръка на две места, докато е бил в затвора. Открихме идентични зараснали фрактури по лявата ръка на трупа.

— Не, вие грешите. — Той се погледна и протегна лявата си ръка.

— Никога не съм я чупил. Съвсем здрава е. Не виждате ли?

— Поканил си Саймън в „Маскърс“, уж да си вземе парите. Той изобщо не е подозирал какво си замислил. — Корт замълча. — Но Лусиана се е досетила. Със сигурност се е досетила. Тя дойде в бара, за да те спре, нали?

Кроткото лице на Дъглас потъмня.

— Тя не обичаше Стивън. Изпитваше към него само презрение. Чух я по телефона да говори за мен.

Мен, помисли си Тери. Не говореше за Стивън.

— Знаеш ли кой си ти?

— Аз съм Дъглас Саймън. Казах ви вече няколко пъти. — Гласът му се промени, стана по-дълбок. — Да не сте глухи?

— Видя ли Лусиана да влиза в бара? — продължи Корт.

— Не видях никого. Чаках там, където той ми каза. Той отиде да ми донесе парите. — Върху лицето му се изписа объркване. — Не, аз не бях там. Аз бях на прозореца в хотела. — Той се взря в отражението си. — Ти хукна надолу. Опита се да я спреш.

Корт препречи вратата към дневната.

— Затова ли уби другите жени?

Нещо странно се случи с Дъглас Саймън. Пред очите на Тери озадаченият израз полека избледня. Кротките очи се присвиха, а веждите се сключиха. Около устата му се появиха бръчки, устните му изтъняха. Дори неговата поза се промени, когато той изправи гръб.

— Не, Гембъл — каза той с нисък дълбок глас. — Убих ги заради теб. За да се научиш най-сетне да жънеш онова, което си посял.

Корт извади пистолета и го насочил към мъжа пред огледалото.

— Здравей, Стивън.

 

 

Гил Маккарти разстла шест различни варианта на строителния план на магазините от Арт Роу върху капака на полицейската кола.

— Дадоха ми ги от съда.

— Трябва ни само един — му каза Руел.

— Няма само един — отсече следователят. — Сградите тук са възстановявани и обновявани дузина пъти от Гражданската война насам. В началото са били складове за памук и сол. — Той вдигна поглед към най-горния етаж и промърмори нещо.

— Какво има, Гил? — попита Грей.

— Синът ми. Той е там. — Следователят се надвеси отново върху чертежите и извади един видимо стар план. — Това е първоначалният план на сградата, струва ми се. Предшества всички други.

Грей се наведе да го проучи. Чертежът беше толкова стар, че всички обозначения бяха на френски език, а черното мастило бе избледняло до бледокафяво.

— Какво е това? — Той посочи квадратна шахта, която се спускаше от последния етаж в мазето. — Пише „десен“ нещо.

— Descendeur — поправи го Руел. — Означава улей. Вероятно по него са спускали балите. — Той се взря в рисунката. — Тук са работели робите — той посочи към най-горния етаж, — балирали са памука за товарене на корабите. Пускали са готовите бали по улея до сутерена, откъдето са ги товарели.

Гил надникна през рамото му.

— Сигурно са го зазидали.

— Може би. — Руел прехвърли скиците. — Има го на всички други чертежи, виждаш ли? Но може да са го затворили като са изграждали нови вътрешни стени.

Гил поиска да му донесат радиостанция и заговори по нея:

— Ръководител екип, искам да проверите южната вътрешна стена. На два метра на север от последния прозорец трябва да има празно пространство.

— Какво да правим, ако го намеря?

— Има стара шахта за бали, която се спуска чак до мазето — обясни той на командира. — Избийте достатъчно голяма дупка, за да можете да слезете по нея. Спуснете въжета, в случай че е запушена.

Грей повика лекарите да бъдат в готовност пред сградата, където шахтата водеше директно до сутерена, и да се подготвят да оказват първа помощ. — Някой да е чувал Гембъл или Тери? — попита той Руел, когато той се върна.

— Нищо. — Шефът на БОП извади цигара и я запали. — Направи ми една услуга, докторе.

— Каква?

— Предай на Гембъл, че съжалявам за неприятностите.

— Как става все така, че аз съм добрият вестоносец за Корт Гембъл? — оплака се Грей. — Кажи му го сам.

— Аз подавам оставка и си тръгвам от Ню Орлиънс. — Руел изпусна едно кълбо дим и погледна към последния етаж. — Веднага щом измъкнем тези мъже оттам.

— И се отказваш от Белафини? Просто така?

— Някой друг ще поеме оттам, докъдето бях стигнал.

Гласовете на мъжете в сградата, които викаха Гил по радиостанцията, го накара да захвърли цигарата.

— Слушам — обади се Гил.

— Разбихме дупка в стената и сега спускаме първия човек в шахтата.

Руел взе радиостанцията.

— Накарайте човека да вземе фенерче и да провери за жици. Ако има заложени бомби, го изтеглете обратно.

— Режим на готовност — потвърди командирът.

След малко се разнесоха цветисти ругатни.

Гил пребледня.

— Какво става?

— Орелът се приземи — съобщи командирът и се разсмя тихо. — Но те съветвам да го напръскаш с препарат срещу насекоми, Гил. Струва ми се, че твоето момче обра всички паяжини по пътя надолу.

 

 

Тери видя как мъжът, който твърдеше, че е Дъглас Саймън свали малкото тупе от темето си, разкривайки черно стърнище от наболи косми по черепа му.

— Ти знаеш, че си Стивън Белафини.

— Разбира се, че знам кой съм. Повече ми харесва да ме наричат Подпалвача — процеди Стивън. — Подпалвачът се римува с орачът. Поетично, не мислите ли? — Той погледна към пистолета на Корт и отгърна едната страна на сакото си, разкривайки жилетка, по която бяха прикрепени голям брой предаватели. — Прибери ютията, комисар, иначе ще натисна копчетата и ще направя твоите пожарникари на пух и прах.

Корт свали пистолета.

— Аз съм този, който ти трябва, Белафини. Защо не се разберем веднъж завинаги като мъже?

— Върви да погледнеш под възглавницата си, детектив. Хайде, тя няма да се взриви в лицето ти. Поне засега. — Стивън проследи как Тери вдигна възглавницата от леглото си. Под нея имаше детонатор, свързан с голяма сива буца пластичен експлозив. — Това е достатъчно, за да вдигне във въздуха цялата вила.

Тери погледна към дневната.

— Ами момиченцето? Тя не е част от тази история.

— Саймън я замеси. Разказа й прекалено много и сега тя е бреме. — Той се облегна на плота. — Не се притеснявайте, тя е просто някакво бяло прошляче. Никой няма да забележи липсата й. — Погледът му се зарея над Тери. — Снощи изглеждаше по-добре.

— Ти също до преди пет минути — отвърна тя. — Защо уби Саймън и инсценира собствената си смърт?

— Щях да използвам пожара в „Маскърс“, за да инсценирам смъртта си и да накисна Гембъл като Подпалвача. Мислех, че по този начин ще покажа на стареца, че притежавам инициативност, като се отърва от гаджето ти и го натопя да поеме вината за онова, което аз направих. — Той се ухили зловещо. — Достатъчно свинщини съм извършил за баща ми през годините. Беше крайно време да се издигна.

Корт се измести надясно.

— Лусиана е разбрала какво си планирал.

Той издаде грозен звук.

— Тъпата кучка не трябваше да се намесва. Но не можа да понесе мисълта ти да опереш пешкира вместо мен.

— Затова ти я уби — каза Тери.

— Не, аз очистих Саймън и няколко пияндета. Тя сама влезе там и се самоуби. Платих на някакъв лаборант в Съдебната медицина да подмени денталните проби и да идентифицира Дъглас като мен. — Стивън погали един от предавателите. — И тогава Дъглас се появи отново. Кой би предположил, че едно малко лайно като него ще оцелее в такъв ад?

Тери се спогледа с Корт.

— Господин Белафини, преживели сте достатъчно. Да сложим край на всичко и ще ви помогнем да получите помощ.

— Не ми трябва вашата шибана помощ — заяви презрително Стивън. — Все още имам уроци, които трябва да предам. Божа, която да причиня. Бог обича този, който дава на драго сърце. — Лицето му се изкриви, той се приведе леко и се загледа в огледалото. — Не, ти не се бъркай, Саймън.

— Дъглас — изрече Корт. — Помогни ни.

— Млъкни — извика Стивън, обръщайки гръб на отражението си. — Аз я обичах. Аз останах до нея през цялото време, докато беше болна. Никога не съм я оставял сама за повече от няколко часа. Само че това нямаше значение. Тя никога не ме е обичала. Омъжи се за мен, защото ти не я искаше. Баща ми ми разказа всичко. — Очите му загубиха фокус. — Знаеш ли какво е да осъзнаеш, че единственият човек, когото някога си обичал, умира? Да се грижиш за нея и да я прегръщаш и да знаеш, че тя все още желае друг? Да я гледаш как те изоставя заради друг мъж?

— Лусиана и аз сме се виждали само няколко пъти — каза му Кор. — Тя никога не е била влюбена в мен.

— Тя се подложи на химиотерапия, надявайки се, че така ще се излекува. Не го направи заради мен. Направи го за теб. Чух я да го казва на лекаря си. — Стивън постави ръка върху един от предавателите. — Махни се от вратата или ще взривя всичко.

Корт отстъпи назад и Стивън изхвърча в дневната.

— Разкарай си задника — той се огледа наоколо. — Къде е малката мършава кучка? — Той се обърна към Корт и Тери. — Къде е тя?

Предната врата се отвори и слаб оплешивяващ мъж с плътни сиви мустаци влезе вътре. Той носеше пушка и я зареди, преди да я вдигне и да се прицели.

— Франк, не! — извика Корт.

Франк Белафини стреля. Куршумът удари Стивън в гърба и го тласна напред. Корт го прихвана и го задържа, за да не падне върху предавателите.

— Той ще… пожъне… — Стивън увисна и се свлече в ръцете му.

Корт го положи по гръб и се зае да отскубва кабелите от предавателите.

Тери насочи пистолета си към стрелеца.

— Сложете оръжието на пода пред вас. Поставете ръце зад главата. Направете го или ще стрелям.

Франк хвърли пушката на пода.

— Той уби сина ми! Заслужи си го!

Тери пристъпи и взе пушката.

— Вгледайте се по-добре, господин Белафини. — Тя отиде до прозореца и видя на кея Кейтлин, която се качваше в патрулния катер на бреговата охрана.

— Хлапето е в безопасност — каза тя на Корт.

Франк се приближи и понечи да ритне падналия човек в лицето. И за малко да падне върху него.

— Стивън?

Корт се изправи, заобиколи двамата мъже и отиде при Тери до прозореца.

— Тя добре ли е?

— Да. — Тя погледна назад.

Франк беше паднал на колене до сина си.

— Стивън? Мили Боже, ти беше мъртъв. Мислех, че оная кучка те е убила!

— Луси… не е… кучка.

— Беше кучка. Тя те завличаше със себе си, сине. Не помниш ли какъв беше станал? Не можеше да се храниш, не можеше да спиш, не можеше да работиш. Трябваше да се отърва от нея.

— Затова я изхвърлихте и го излъгахте — обади се Тери. — Казали сте му, че тя е влюбена в Корт.

— Бих му казал всичко, за да го отдалеча от нея — изръмжа Франк. — Не виждаш ли какво направи с него? — На лицето му се изписа отчаяние, когато погледна сина си. — Тя му причини това. Побърка го.

— Пожъне… — Очите на Стивън Белафини се притвориха до тесни процепи, а от устата му бликна кръв, докато изричаше: — … каквото… посееш… — Той вдигна дясната си ръка, в която държеше дистанционното управление за телевизора на Тери. С палеца си той започна да натиска на сляпо клавишите.

Франк се отдръпна назад.

— Не, синко. Не го прави.

Тери се опита да дръпне стария мафиот, но той я отблъсна. Затова тя сграбчи Корт и го повлече през отворената врата.

— Бягай!

Бяха успели да се отдалечат на трийсетина метра, когато бунгалото избухна.

 

 

Заключителният брифинг по случая с Подпалвача се проведе след пресконференцията в кабинета на кмета на следващия ден.

— Детето се е отървало, без да пострада — съобщи Гил Маккарти. — Сега с момиченцето работят психолози. Белафини е объркал представите й, но тя е добро дете. Ще се оправи.

— Значи този Белафини се е мислел за двама души едновременно? — попита кметът.

— Профайлърът от Атланта агент Еджуей смята, че Стивън Белафини е получил психотично разстройство непосредствено след палежа в „Маскърс“ — обясни Корт. — Приемането на идентичността на Дъглас Саймън е било част от първоначалния план. Но шокът и вината от убийството на Лусиана са го довели до ръба и той наистина е повярвал, че е Дъглас Саймън.

— Стивън беше информаторът, който се свърза с мен — добави Руел. — Той твърдеше, че комисар Гембъл е Подпалвачът и заплашвал да го убие, за да се издигне в организацията на Белафини. Беше направил подставен депозит и беше накарал Сантино да излъже за срещата между Гембъл и баща му.

Корт погледна шефа на БОП.

— Трябва да е бил много убедителен.

— Аз бях прекалено възприемчив. — Руел не трепна. — Следващия път ще си взема бележка. Приемете моето извинение, комисар.

Кметът Жарден погледна доклада пред него.

— Вече няма съмнение, че Белафини е Подпалвачът.

Руел кимна.

— Той е планирал да фалшифицира собствената си смърт, за да се предпази и да натопи Гембъл за престъпленията си. От дълги години е таял мъст към комисаря заради негова стара връзка със съпругата му и баща му е знаел за това. Франк е използвал това, за да ги раздели. Нашият психолог смята, че когато Лусиана е загинала при пожара в бара, Стивън е развил фиксация върху Гембъл, за да не се изправи пред собствената си съвест за стореното.

— Аха, ясно. Изпратете копия от този доклад до всички агенции, които поддържат връзки с гражданското общество. — Жарден се обърна към Пелерин. — Вашата детектив Винсент трябва да получи признание за работата си по този случай.

— Както доктор Хюит — добави Руел — и главен следовател Маккарти.

Докато течеше обсъждането, Корт се извини и излезе от залата. Пред кабинета на кмета го чакаха Елизабет, Джей Ди и Сейбъл.

— Кортланд! — Майка му се втурна да го прегърне, после се овладя. — Толкова се притесних. Този път конското няма да ти се размине.

Той прегърна майка си, усмихна се на снаха си и подаде ръка на по-малкия си брат.

— Видяхте ли татко?

Луи Гембъл беше претърпял успешна байпас операция предишния ден.

— Той вече седи в леглото и изказва претенции към храната — каза с усмивка брат му. — Дори се накара на Евън задето е дошъл чак от Монтана за операцията, след което го нахока, че не е дошъл да го види по-рано. Ако Джейми не беше ревнал за следобедния си сън, Евън все още щеше да е в болницата и да спори със стареца. — Изражението на Джей Ди стана сериозно. — Мама ми каза за Мория. Знаеш ли как е тя?

— Обадиха ми се от Атланта след операцията и знам, че е била успешна — каза Корт. — Ще й направят още няколко пластични операции, но лекарите са оптимисти за шансовете й за пълно възстановяване.

— Слава Богу. — Брат му изпусна въздишка на облекчение. — Татко ще поиска пура, когато чуе това.

— Тери заяви, че ще го набие, ако го види отново с пура, забрави ли? Тя също отказа цигарите — каза Сейбъл. Тя беше почерняла като Джей Ди и късите тъмночервени къдрици обрамчваха красивото й лице.

— Ти имаш ли нещо общо с това, Корт?

— Това е дълга история. — Той погледна към майка си. — Тери с вас ли е?

Елизабет поклати глава.

— Тя дойде тук с нас, но мисля, че тълпата от репортери по стълбите я изнервиха и каза, че се връща в полицейското управление. Капитан Пелерин я е преместил обратно в отдел „Убийства“.

— Където й е мястото — добави брат му.

Корт приглади наум настръхналия си нрав. Тери активно го избягваше след сблъсъка в бунгалото на езерото. Той не знаеше защо, но възнамеряваше да разбере.

— Казах й, че ще ходим на ресторант да го отпразнуваме — заяви Джей Ди и прегърна съпругата си. — Но нали я знаете Тери. Тя не искаше да се натрапва. И се е измъкнала.

— Това са глупости. Тери е част от семейството. — Елизабет погледна сина си. — Просто трябва да отидеш и да я вземеш, Кортланд.

 

 

— Бунгалото изгоря до основи — каза Тери на майка си по телефона. — Така че кажи на татко, че съжалявам и ще видя какво мога да направя със застрахователната компания.

— Не, няма да го направиш! Никога не съм харесвала това бунгало — отвърна Жанин. — Радвам се, че го взривиха.

Тери разтърка очи.

— Той сигурно ми е страшно ядосан?

— Попитай го сама.

Миг по-късно един груб глас каза:

— Видях те по телевизията, момиче. Изглеждаше ужасно.

— Не се съмнявам. — Тери погледна надолу към смачкания костюм. Дотук бяхме с временното лустро. — Съжалявам за бунгалото. Ако можех да го предотвратя, щях да го направя. — Радваше се, че тя, Корт и детето успяха да се измъкнат живи.

— Казваха, че именно ти си била тази, която е спряла Подпалвача — продължи Кон Винсент.

— Помагаха ми много, но, да, аз направих каквото можах. — Тери затвори очи за миг, спомняйки си какво почувства, когато взривът я застигна и я просна на земята. Запази съзнание само защото усещаше ръката на Корт в нейната. После пожарните екипи, бреговата охрана и местната полиция ги измъкнаха от горящите руини и ги закараха в болницата.

Кон прочисти гърлото си.

— Много хора можеха да пострадат. Ти се справи добре, Терез. Много добре.

Нещо я стегна в гърлото от тази похвала.

— Благодаря ти, татко.

— Трябва да дойдеш тук следващия уикенд — каза баща й. — Поканихме братовчедите на варени раци.

Баща й не я беше канил на гости, откакто бе излязъл от затвора. Тери се помъчи да измисли какво да каже. Мъжете са горди, казваше майка й, но тя също си имаше гордост. Тери си спомни как Франк Белафини бе гледал умиращия си син. Нейният баща поне полагаше усилие.

— Ще ми бъде приятно.

— И донеси обратно трофеите, дето майка ти изхвърли оттук. Колибата изглежда празна без тях. Ще се видим следващия уикенд.

Тери затвори телефона. Копнееше за една цигара, една бира и някое тъмно местенце, където да седне и да обмисли случилото се. Искаше да види Корт.

Тя вдигна телефона и набра номера на Андре Моро.

— Обажда се Тери Винсент.

— Детектив, каква прекрасна изненада — каза Андре. — Споменах ли, че графикът ми е пълен за следващите шест месеца? На моя екип също.

— Споко, старче. Не те търся да ме цапотиш. — Тя седна. — Просто исках да ви благодаря задето изтърпя моите… оная дума, дето започва с „лай“ и завършва с „на“ и не трябва да я използвам.

— Пак заповядай. — Чу се звук от наливане на някаква течност. — Видях репортажа за сблъсъка край езерото по телевизията, не си ранена, нали?

— Не, само си омърлях физиономията с кал и трева. Комисарят е добре. — Тя се поколеба. — Андре, смяташ ли, че има някаква надежда за мен? С мадамските работи, искам да кажа?

— Ти притежаваш всички качества, за да бъдеш чаровна и привлекателна жена, детектив. Изисква се само желание да се възползваш максимално от даденостите си. — Гласът му омекна. — Бих казал, че това, че си влюбена в Кортланд Гембъл, е превъзходна мотивация.

— Толкова ли е очевидно?

— Все едно е изписано върху плевнята с големи розови букви.

— Аха, ясно.

— По-важното е, че го обичаш.

Тя се изчерви.

— Добре, де, влюбена съм до ушите. Но не е толкова просто. Той ме иска само защото ни се получава онова нещо.

— Така ли… И кое е то, споделената всеотдайност към работата си или страхотен секс?

— Страхотен секс.

— Така си и мислех. Когато сте заедно, въздухът около вас трепти от привличане. — Андре въздъхна. — А ти какво искаш от Кортланд, Тери? Извън спалнята.

— Бих искала всичко — призна съвсем откровено тя. — Брак, деца, докато смъртта ни раздели, всичките тези глупости. Но ти ме познаваш. Аз съм ченге и винаги ще бъда ченге. Няма да е лесно да се превърна в съпруга и майка. Как да го направя?

— В живота на всеки човек настъпва момент, когато трябва да се направи компромис — каза старецът. — Съвсем сигурна ли си, че искаш Кортланд?

Корт беше всичко, което тя искаше.

— Да.

Андре отпи нещо.

— Тогава идвай тук и да се залавяме за работа.

 

 

От кабинета на кмета Тери не беше отишла в участъка, а в апартамента й нямаше никой. Корт се върна в къщата, която родителите му бяха наели временно, и прекара следобеда на телефона, опитвайки се да я открие. Никой не знаеше къде е отишла, дори семейството й.

Къде беше тя? Защо отново се криеше от него?

Елизабет се прибра след посещението при Луи в болницата и го подкани да се приготви за концерта, на който планираха да отидат.

— Знам, че не ти се ходи, скъпи, но присъствието ти ще бъде оценено. — Тя постави нежно ръка на рамото му. — Подредих ти дрехите във втората спалня вляво.

Корт отиде да се преоблече и след малко се върна понесъл в ръка една карирана риза, избледнели сини дънки и бейзболна шапка, които беше намерил на леглото.

— Майко, тези не са ли на Джей Ди?

— Да, той ще ти ги заеме. Такъв е дрескодът за концерта. — Елизабет му връчи два билета за популярна местна кейджун поп група, която щеше да свири на открито. — Казаха ми, че ще има теглене на трактори непосредствено след концерта. Не знам точно какво представлява, но ме увериха, че ще бъде доста забавно.

— Не разбирам…

— Ще разбереш, скъпи. Твоята дама те очаква в офиса на Андре. Добре е да й дадеш това в някакъв момент от вечерта. — Тя постави кутийка за пръстен върху билетите.

Корт отвори кутийката. Годежният пръстен на прабаба му, безценно наследство, което по традиция отиваше при булката на най-големия син в семейството, блестеше върху черното кадифе.

— Зимните сватби са много хубави — увери го майка му и го целуна по бузата. — Сега побързай. И, Кортланд — добави тя, когато той тръгна към спалнята, — внимавай да не объркаш нещо.

Той облече дрехите, които бяха чисти, но приятно износени и се огледа в огледалото.

— Теглене на трактор. — Корт пъхна кутийката в предния си джоб и си сложи бейзболната шапка.

Пристигна в офиса на Андре тридесет минути по-късно и тръгна по посока на спорещите гласове.

— Не мога да облека това.

— Като я дърпаш, няма да стане по-дълга.

— Нали не е сложил цветя в косата ми отново? — Пауза. — Сложил е, дявол да го вземе. Къде ми е пистолетът?

— Прибрах го. Сега застани мирно или аз ще се гръмна.

Корт надникна в задната стая и видя Тери, застанала пред огледало в цял ръст, а зад нея Андре закопчаваше колие с кристали около шията й. Беше облечена във вечерната рокля „Версаче“ в цвят слонова кост, която проблясваше и излагаше на показ почти всеки сантиметър от дългите й загорели крака. Андре го погледна, усмихна се и се отдръпна.

— Готово. Изглеждаш великолепно.

— Приличам на коледна елха. — Тери се обърна и погледна към Корт. — Да не си посмял да кажеш една дума, Джей Ди, или ще ти запуша устата с мъжки чорап, кълна се в Бог. — Тя се приближи до тоалетката и взе една широка четка. — Ще направя това, за да покажа на брат ти, че и аз мога да изглеждам така, когато си поискам. — Тя прокара четката по бузите си. — По този начин би трябвало да го накарам да поиска да се ожени за мен. Мислиш ли, че ще свърши работа?

— Искам да се оженя за теб — каза той.

— Ти вече си женен, не говори глупости. — Тя се обърна. — Видя ли го в… — Тери спря и се вгледа. — О, по дяволите!

Андре размаха ръце във въздуха.

— Целият ми труд е отишъл на вятъра. Моля те, Господи, нека да съм се пенсионирал по времето, когато имат деца. — Той излезе от стаята.

Тери не му обърна внимание.

— Кортланд?

Той дръпна предната част на ризата си.

— Това беше идея на майка ми. Така би трябвало да те накарам да пожелаеш да се омъжиш за мен. Мислиш ли, че ще свърши работа?

Тя се доближи до него и го разгледа.

— По дяволите, изглеждаш страхотно в дънки. Знаех си.

— Мислех да изчакам да изтеглим трактора, но няма да издържа. — Той извади кутийката с пръстена и я погледна. Най-красивото нещо в нея беше онова, което сияеше в очите й. — Обичам те, Терез. Омъжи се за мен.

Тя пъхна пръст в гайката на дънките му.

— Може ли да носиш тези дънки на сватбата?

Той извади пръстена и го постави на пръста й.

— Ако ти носиш тази рокля. — И я прегърна.

Тери обви ръце около врата му и притегли главата му надолу.

— Но не искам цветя в косата ми.

— Чух те — обади се Андре от съседната стая.

Корт се усмихна.

— Важното е да вземем мотора на медения месец.

— О, да — каза тя с широка усмивка. — Определено.