Джесика Хол
Изпепеляване (3)

Глава 3

Корт пристигна навреме в кабинета на кмета, който представляваше подвижна лудница от помощници, съветници и пиари. Пресконференцията започваше след десет минути.

— Ти ще дадеш изявление за разследването и ще отговаряш на всички въпроси — заяви кметът Жарден, закопчавайки тъмното си сако, скроено така, че да ласкае тесните му рамене и крушовидно телосложение. — А въпроси ще има. Мириам, мисля, че имам нужда да ме напудриш.

Личната асистентка на кмета, стройна чернокожа жена, бивша „Мис Батън Руж“, се спусна и наметна къса пелерина на раменете му, след което се зае да нанася бебешка пудра по лицето на Жарден.

Луи Гембъл обичаше да казва, че всеки можеше да бъде избран за кмет на Ню Орлиънс. Корт започваше да му вярва.

— Нямам какво да им съобщя, сър. Инцидентът се случи преди осем часа. — Запита се как би реагирал кметът, ако му кажеше, че разследването на палеж отнемаше средно от шест до осем месеца.

— Разнеси равномерно и обери под носа, че иначе ще изглеждам сякаш смъркам кокаин. — Жарден стискаше очи, докато Мириам прокарваше четката по ниското му чело, преди да попие внимателно горната му устна. — Моите асистенти разправят, че пожарът е дело на Подпалвача.

Съветниците на кмета явно гледаха твърде много новини.

— Все още не мога да потвърдя подобна хипотеза, вие също не бива да го правите.

— Готово — каза Мириам и отстъпи. — Сега няма да се потите.

— Усили климатика. Гембъл, нищо няма да потвърждавам. — Жарден свали пелерината и се приближи към стенното огледало. Той намести един кичур в косата си и значката с американския флаг на ревера си. — Това е по твоята част.

Корт проследи как асистентката изчетка раменете на кмета.

— Не мога да направя никакво изявление за медиите, докато не приключим с огледа на местопроизшествието. Дори тогава пак може да нямаме достатъчно доказателства, че е било палеж.

— В такъв случай ви съветвам да влезете в кожата на прес секретаря на Белия дом. — Жарден погледна угрижено асистентката си. — Трябва ли да сменя вратовръзката, Мириам?

— Не, сър. — Тя затегна копринения възел под увисналата двойна брадичка на кмета. — Синьото излъчва увереност и авторитет.

На кмета увереност не му липсваше, помисли си Корт. Авторитет също имаше в изобилие. Онова, което му трябваше, беше мозък. Но интелигентността никога не е била предпоставка за заемането на политическия кабинет в щата Луизиана.

— Извинете ме за момент.

Корт излезе от кабинета, за да се обади на главния следовател.

— Гил, трябва да направя изявление пред медиите. Сега. Какво имаш?

— Открихме тънки парченца гума, предпазен кабел и следи от гранули амониев нитрат в една ниша под срутената подпорна греда на покрива — каза Гил. — Все още не знаем как е внесъл керосина. Но барът е подгизнал с керосин.

— Някакви свидетели?

— Един доставчик е минал оттук петнадесет минути преди експлозията. Каза, че видял някакъв мъж да внася един куп балони и кутии подаръци. Започвам подробния оглед.

Сега, след потушаването на огъня, Гил щеше да пресее на пластове изгорялата сграда, за да възстанови доказателствата, усърден процес, който отнемаше дни. Все пак наличието на гранулиран химикал изключваше възможността Подпалвачът да е замесен. Във всичките си предишни пожари той използваше едно много особено, ръчно направено устройство с бензин и барут.

— Дръжте ме в течение.

Трима от съветниците на кмета ги ескортираха до конферентната зала на кметството, където всички места бяха заети и десетки репортери се тълпяха по пътеките. Светкавиците ги заслепиха.

След като бе представен, кметът Жарден пристъпи до микрофоните на подиума.

— Добро утро, дами и господа. Както вече знаете, смъртоносен пожар избухна снощи в „Маскърс Тавърн“ във Френския квартал. Към момента има петнадесет жертви. — Репортерите започнаха да се надвикват с въпроси и кметът вдигна двете си ръце, за да ги усмири. Когато се възцари тишина, той добави: — Аз съм тук, за да уверя лично гражданите на Ню Орлиънс, че правосъдието ще бъде бързо и неумолимо. Мобилизирах 52-членен междуведомствен екип да разследва този инцидент и да задържи лицата, отговорни за това чудовищно престъпление. Екипът се ръководи от комисар Корт Гембъл, който е тук, затова ще му дам думата.

Кметът отстъпи встрани.

Глъчката се усили веднага щом Корт излезе на подиума, принуждавайки го да я надвиква:

— Дами и господа, разследването току-що започна и ще бъде безотговорно да правя заключения на този етап. Веднага щом моят отдел успее да обработи местопроизшествието, ще мога да ви информирам за фактите.

— Подпалвачът замесен ли е, комисар Гембъл? — провикна се един гласовит репортер.

— На този етап не мога да потвърдя или отрека — отговори Корт.

— Пожарът умишлен ли е? — скочи на крака някаква журналистка.

— Да, имаме някои улики, които сочат, че може да е палеж. — Последва нова вълна от въпроси, и той рече: — Докато не систематизираме и обработим доказателствата, не мога да определя инцидента като умишлен палеж.

Корт парира още дузина въпроси, преди кметът да се намеси и да обяви края на пресконференцията.

— Комисар Гембъл и неговият екип са решени да разрешат случая бързо и имат моята пълна подкрепа. Благодаря ви.

Асистентите на кмета им проправиха път навън. Щом излязоха от полезрението на камерите, любезното изражение на кмета изчезна.

— От колко време работиш по случая с Подпалвача?

— От пет месеца.

Кметът изсумтя.

— И все още не сте открили никакви неоспорими доказателства, нали? За какво ви плащам, Гембъл?

Корт запази самообладание.

— Разполагаме със стотици улики и следи, господин Жарден. Но все още нямаме нищо неоспоримо.

— Оставете ни за момент — нареди кметът на помощниците си и въведе Корт в кабинета си. Когато затвори вратата, той попита:

— Твоите хора проверени ли са?

— Да, сър.

— Онзи капитан от звеното за пожарна безопасност и спасяване в Калифорния Джон Ор излежава четири доживотни присъди за палежите, които е причинил. Той е… — кметът направи неясен жест. — Как го наричаха?

— Ор беше сериен пироман. — Също както и Подпалвача, но малко по-откачен. Смяташе се, че Ор беше причинявал пожари, за да може да ги разследва успешно. Той дори бе написал роман за собствените си престъпления, в който присъстваше като два персонажа — героят и злодеят.

Кметът го стрелна с убийствен поглед.

— Ор също беше следовател разследващ палежи.

Май че и кметът гледаше повечко телевизия.

— Всички мои служители са проверявани по няколко пъти. Ежегодно подлежим на проверка за произход и обкръжение, психотестове и финансов контрол. Това са добри момчета, следователи от кариерата с минимум десет години стаж и доказан професионализъм.

По-възрастният мъж изсумтя.

— Дано да сте, комисар. Искам напредък по този случай, реален и бърз напредък, в противен случай първото изявление на следващата ми пресконференция ще се отнася до приемането на вашата официална оставка.

* * *

— Не можеш да си купиш тези обувки. Не прилягат на прекрасните ти крака.

— Краката ми знаят това. — Елизабет Гембъл въздъхна и остави кафявите велурени обувки с дълбоко деколте и високи токчета върху специалната поставка. — Сърцето ми обаче настоява, че са за мен. — Тя погледна косо елегантния посребрял мъж в бледокремав костюм до нея. — Какво мислиш, Андре?

— С италианците никога не можеш да сбъркаш. — Александър Моро посочи дискретно рафтовете с вносни обувки. — По-мека кожа, по-атрактивно очертан нос и много по-добра конструкция. — Той сниши глас в поверителен шепот. — Освен това не са отворени, така че можеш да носиш силиконовите подложки на доктор Шол.

Елизабет се засмя.

Старият джентълмен я поведе към чайната през три врати от бутика за обувки, където ги настаниха на една от най-добрите маси. Елизабет Гембъл беше светска дама, а Александър Моро беше институция в Ню Орлиънс. Собственикът на чайната знаеше, че те двамата, разположени на видно място до предната витрина, бяха по-добра реклама от цяла страница в „Трибюн“.

След като им сервираха прясно запарен ароматен оолонг^[1] и поднос с малки, още топли ореховки, Елизабет се облегна щастлива и спокойна.

— Не знам защо гледам обувки. Според мен притежавам повече чифтове, отколкото имат в наличност в този бутик.

— Обувките са като хубавия маникюр. Не можеш да прекалиш с тях. — Андре добави малко течна сметана към чая си. — Запарили са го както трябва. Почти перфектен е. Ще им взема визитката на излизане.

Елизабет знаеше, че Андре организираше десетки светски прояви и винаги бе нащрек за нови доставчици.

— Зает ли си това лято?

— Както винаги. Семейство Едуинсън най-накрая намериха момиче, склонно да се омъжи за техния омразен Макелрой, забавляват някакъв дребен британски аристократ край езерото, а близначките на Ладо навършват седемнайсет идния месец. — Той завъртя очи. — Представяш ли си, съгласих се да организирам тържеството, при положение че едва не умрях на шестнайсетия им рожден ден.

Андре винаги бе зает. Въпреки че произхождаше от една от най-старите креолски фамилии в Ню Орлиънс, родителите му бяха направили поредица неразумни инвестиции, преди да починат. Последната катастрофа на фондовия пазар опустоши семейните активи и Андре беше принуден да продаде всички имоти, за да се разплати с кредиторите.

Без да се обезсърчи от този обрат на съдбата, Андре се сбогува с безгрижния живот, обърна се към креолското общество и се отдаде на мисията да усъвършенства неговите най-млади членове. Като личен семеен консултант той обучаваше младежите и девойките на изящни маниери, стил и финес. Планираше светските им прояви, координираше фамилните тържества и често поемаше ролята на почетен домакин. Съветваше родителите за подходящите партии и не едно семейство от висшето общество му бе задължено.

Андре беше един от малкото мъже, които наистина разбират изискванията и удоволствията на светското общество, както и неговата значимост. Елизабет го смяташе за един от най-близките си приятели.

— Мислех, че ще ми липсват къдриците ти, но елегантната ти прическа ми харесва повече. — Той кимна към новата й по-къса прическа. — Изглеждаш великолепно.

— Не ме лъжи, изглеждам изморена. — Тя направи кисела физиономия. — Снощи не съм мигнала. Повикаха Кортланд посред нощ, след което той не се прибра и не се обади.

— Пожар в някакъв бар във Френския квартал, показаха го по новините тази сутрин, нали? — Когато тя кимна, Андре се пресегна и докосна ръката й. — Знаеш, че той е добре, Елиза.

— Знам, че е голям мъж, че такава е работата му и че не бива да се тревожа. Луи вече ми чете тази лекция. — Тя разтри слепоочието си. — Само че… Напоследък Корт е толкова дистанциран. Работи почти денонощно и се оттегли напълно от светския живот. Не е излизал никъде, ако не се брои сватбата на брат му миналия месец.

Андре направи прекалено потресена физиономия.

— Очевидно момчето отчаяно се нуждае от дълбока терапия.

Тя се изкикоти тихичко.

— Знаеш какво имам предвид.

— Говорила ли си с него затова?

— Опитах, но без да настоявам. — Тя бе научила този урок с най-малкия си син Джей Ди. — Това, което ме притеснява най-много, е отчуждението. Напоследък почти не разговаря с баща си и с мен — всъщност, с никого. Трябва да му вадиш думите от устата.

— Не си спомням Кортланд да е бил многословен някога — отбеляза Андре.

— Той винаги е бил моето тихо момче, но не чак толкова. Нещо не е наред. — Тя се намръщи. — Досега никога не съм имала повод да се тревожа за него, Андре, а сега само това правя.

— Може би е самотен? Или преживява любовна раздяла?

Елизабет му хвърли ироничен поглед.

— Опасявам се, че Корт никога не е имал подобен проблем.

— Вероятно имаш право. Половината от женското население на Луизиана е готово да му се нахвърли отгоре, ако се застои на едно място достатъчно дълго. — Андре й доля чая и напълни отново собствената си чаша. — Иска ми се двамата с Магда да имахме деца, за да можех да ти дам някой добронамерен бащински съвет. — По лицето му премина лека тъга, както винаги когато споменаваше любимата си съпруга, починала след дълга битка с рака на гърдата. — Уви, трябва да се придържам към онова, което познавам. Предлагам ти да направим събиране.

— Какъв вид събиране?

— Нищо особено. Едно лятно парти ще бъде перфектно. — Той постави бучка захар в чашата й. — Покани всички изискани млади дами в квартала — мога да ви дам списък, ако искаш, и го обгради със сексапилни хубавици. Все някоя ще му хване окото и всичките ти тревоги ще останат в миналото.

— Твърде очевидно е, Андре. — Не искаше да допуска грешката да се меси в живота на сина си. Беше направила това с Джей Ди и едва не прогони най-малкия си син.

— Очевидна е съпругата на кмета, скъпа. — Той направи лек жест. — Ти спасяваш Кортланд от преумора, депресия или от каквото там страда. — Андре я погледна лукаво. — И е по-дипломатично от това да му четеш конско, когато се прибере вкъщи довечера, нали?

Тя сви устни.

— Партито трябва да е в тесен кръг. И възможно най-скоро, преди да си е намерил апартамент и да се е изнесъл. Пренесе ли се, винаги ще си намери извинение да не дойде.

— Тогава се заемаме незабавно. Смятам, че списък от петдесет гости стига. Можеш да направиш партито в къщата, градините ви изглеждат прекрасно по това време на годината. Моите услуги са на твое разположение. — Той извади джобния си бележник и прегледа графика си. — Три седмици след вечерята на Американското общество за борба с рака?

— Джей Ди ще се е върнал дотогава от медения си месец. Мога да използвам това като официалния повод за тържеството, така че дори ако Корт вече се е изнесъл, ще дойде заради брат си. — Елизабет го озари със сияйна усмивка. — Ти си гений, Андре.

— Разбира се — отвърна той със самодоволна усмивка. — Нали съм французин!

 

 

Грейсън Хюит постави главата на Джейн Доу^[2] номер четири над фотографската плака. Докосваше я нежно, сякаш все още дишаше.

— Ето така, миличка. — Той се отдалечи, за да застане зад паравана и натисна копчето, за да направи рентгеновата снимка.

— Винаги ли им говориш? — попита асистентът му Лорънс, поглеждайки смутено овъгленото лице на трупа.

— Абсолютно винаги. — Грей се усмихна. — Ще стане тревожно, когато започнат да ми отговарят. — Ниският пухкав мъж потърка с пръст редкия мустак, който се опитваше да си пусне.

— Сигурно си прав.

— Те все още имат какво да ни кажат. Ела тук. — Той се върна на масата и вдигна почернялата ръка на трупа. Само два пръста бяха останали непокътнати. — Петната по ноктите са с бели ръбове. Тази дама е харесвала френския маникюр. Косата е изгоряла, но все още се виждат следи от червило, сенки за очи и спирала.

— Значи е обичала да се гримира?

— Определено е държала на външния си вид. — Грей прехвърли внимателно тленните останки в хладилната камера. — Може би дори прекалено.

Лорънс се намръщи.

— Всички момичета, които познавам, си правят ноктите.

— Не, погледни състоянието на торса под изгарянията. Хлътнал корем и загуба на мускулна тъкан, както и това, че тя няма никаква подкожна мазнина. Тук кожата не е овъглена както по крайниците, така че е ясно, че огънят не е изгорил мазнините. Може би е имала някакво хранително разстройство. — Докато Грей покриваше тялото на мъртвата жена с найлоново фолио, звуковият сензор на външната врата изписука. — Би ли проявил тази плака, Лорънс?

Тери Винсент чакаше отвън в главната лаборатория на патологията. Изучаваше редиците покрити трупове, наредени по масите. Изглеждаше по-зле от снощи. Лицето й беше мъртвешки бледо и цялото й тяло беше напрегнато като струна. През петте години на тяхното приятелство Грей никога не я беше виждал такава.

— Тери?

— Здрасти, Грей. — Тя подскочи стресната. — Има ли още жертви от снощния пожар?

— Не, слава Богу. — Той долови металическата нотка в гласа й и отвори вратата на кабинета си. — Току-що приготвих прясно кафе, ела.

Тери отказа кафето и не пожела да седне.

— Преместих се в „Борба с организираната престъпност“, но ще продължа да работя по случая. — Тя закрачи из малкия кабинет. — Отивах да видя какви улики са открили на местопроизшествието, но реших да се отбия да видя какво правиш.

Това не беше единствената причина за идването й, но Грей щеше да изчака сама да му я каже. Ако изобщо му кажеше. Тери умееше да си държи устата затворена.

— Остава да идентифицираме още четири жертви. В момента вземаме материал от зъбите, за да проверим в отдел „Безследно изчезнали лица“. Няма да отнеме твърде дълго време.

Тери се доближи до прозореца и погледна през щорите към Лорънс, който внасяше Джейн Доу номер четири.

— Може ли да получа копия от докладите от аутопсиите?

— Разбира се, за теб винаги.

— Защо си толкова мил с мен?

Очароваше го как Тери нямаше никаква представа за собствената си привлекателност. Вероятно смяташе, че понеже беше висока и стройна, с малки гърди, й липсваше женственост. Тялото й на балерина и скромността бяха мощна комбинация.

— Това всъщност е деликатна форма на сексуален тормоз — подхвърли той. — Просто все още не си се усетила.

— Загрявам бавно, нали? — Тери не се засмя, което не беше обичайно за нея.

— Бих могъл да премина към по-осезаеми действия. И да започна веднага, ако искаш. — Грей потупа бюрото си. — Ела тук, любима.

— О, човече. — Тя се обърна и заби глава в стъклото.

— Продължавай в същия дух и ще ти излезе голяма цицина. — За всяко нещо си имаше време, но точно този момент не беше подходящ за закачки. — Тери, кажи ми какво има.

— Имам нужда от един много особен вид помощ, но се чувствам като пълен идиот да попитам. — Ръката й върху перваза на прозореца се сви в юмрук. — Не обичам да въвличам приятелите си в моите битки.

— Никой не обича. — Тери беше толкова напрегната, че започваше да го притеснява. — Е, казвай, каква е битката?

— Сложно е. — Тя въздъхна и прокара ръка през косата си. — Става въпрос за огромна услуга, наистина. Ти си единственият човек, към когото мога да се обърна.

„Обръщането“ беше синоним на доверие. Той кимна.

— Готов съм на всичко, стига да не е углавно престъпление. Аз приемам подкупи под всякаква форма: кафе, секс, храна, масаж на гърба, секс, масажи находилата… секса споменах ли го?

Тери го погледна втренчено.

— Дори не знаеш какво смятам да те помоля.

— Не би ме помолила, ако не беше важно. И ти имам пълно доверие. Ако услугата включва взаимно събличане, даже ще ти благодаря.

Реакцията й го накара да остави настрана кафето си и да отиде при нея.

— Тери, нали знаеш, че се шегувам? — Той улови брадичката й. — Не може да е толкова зле.

Тя изглеждаше нещастна.

— О, да, може.

— Ами… — Грей се опита да предугади какво би могло да я разстрои толкова много. — Няма да ми даваш повече работа, нали?

— Единственото, което мога дати кажа, е, че камион с лайна всеки момент ще влезе в съприкосновение с вентилатор, голям колкото стаята, и аз стоя пред него — процеди тя.

— Звучи гадно. Замесени ли са други ченгета?

— Предимно. — Тя го погледна смутена. — Отчасти лично.

— Лично… — Той описа кръг с ръка.

— Корт Гембъл.

Грей си припомни онова, което видя снощи. Корт Гембъл се държа с Тери така, сякаш тя беше подпалила бара. И лампичката най-после му светна. Грей знаеше, че никога не би имал шанс с Тери, усещайки от самото начало, че тя вече беше заета. Но така и не се беше досетил, че Гембъл беше човекът. Все пак трябваше да бъде сигурен. Понякога жените казваха едно, а имаха предвид друго.

— Ти и комисарят сте любовници?

— Не. Преспахме заедно една нощ преди няколко месеца. — Металната нотка се обтегна още повече и Тери не посмя да го погледне в очите. — Не искам да повторя, но с него… — Тя поклати глава.

Пристъп на ревност скова сърцето на Грей, както и за момент му се прииска да вложи ум, душа и сърце и да я отмъкне от Гембъл. Тери Винсент му беше влязла под кожата от много време насам, а Грей обичаше да получава онова, което иска. Но Тери изглеждаше наистина нещастна, както вероятно и Гембъл, съдейки по държанието му снощи. Грей искаше Тери и беше амбициозен и нахъсан като всеки друг мъж, но да разбие живота на двама други не се вместваше в представата му за приятно прекарване. Затова пък можеше да й бъде приятел и да й пази гърба.

— Можеш да разчиташ на мен.

Той взе ръката й в неговата. Харесваше нейните дълги, силни ръце.

— Какво искаш да направя? Да го сплаша грозно и мъжествено? Да го бия на канадска борба? Да го пребия до безсъзнание?

Последното можеше да направи така или иначе за свое собствено удовлетворение. Тери преплете пръсти в неговите.

— Имам нужда от любовник.