Стив Бери
Гробницата на императора (6)

3

Копенхаген

13:20 ч.

Малоун излезе от книжарницата и се озова на Хобро Плац. Небето над Копенхаген беше безоблачно, а въздухът мек и приятен. Пешеходната зона „Строгет“ кипеше от живот, магазините и кафенетата бяха пълни.

Той реши проблема с неизвестната вещ, като грабна първата книга, която му попадна пред очите, и я пъхна в дебел плик. Беше сигурен, че Касиопея го включва в играта с единствената цел да спечели малко време. В общи линии идеята не беше лоша. Много би желал да знае какво прави тя сега. От Коледа насам се бяха виждали няколко пъти, главно за да хапнат някъде и да поговорят, чуваха се по телефона и си разменяха имейли. Основна тема на разговорите им беше смъртта на Торвалдсен, която дълбоко ги беше разтърсила. Малоун все още не можеше да повярва, че приятеля му го няма. Всеки ден очакваше възрастният датчанин да влезе в книжарницата и да подхване някоя интересна тема. Продължаваше да страда, че си е отишъл с чувството, че е бил предаден.

— В Париж си постъпил правилно — каза му Касиопея. — И аз бих направила същото.

— Но Хенрик не мислеше така.

— Той не беше съвършен, Котън. Беше попаднал в дупка. Не мислеше и не желаеше да се вслушва в чуждо мнение. Залогът беше по-голям от обикновеното отмъщение. А ти просто нямаше друг избор.

— Аз го подведох.

Касиопея протегна ръка над масата и стисна пръстите му.

— Едно ще ти кажа — промълви тя. — Ако някога попадна в беда, бих искала да ме подведеш по същия начин.

Малоун продължаваше да крачи напред, а думите й звучаха в главата му. Нещата се повтаряха. Той напусна „Строгет“ и прекоси булеварда, задръстен от лъскавите ламарини на коли, автобуси и велосипеди. Пое по Радхуспладсен, един от многобройните оживени площади на Копенхаген. Очите му уловиха бронзовите тромпетисти на покрива, които беззвучно надуваха древните инструменти. Над тях се издигаше медната статуя на епископ Абсалон, който през 1157 г. беше издигнал крепост с високи стени на мястото на малкото рибарско селце. В далечния край на площада, зад друг оживен булевард, изплува паркът „Тиволи“.

Малоун стискаше в ръка дебелия плик, а беретата тежеше под сакото му. Тя беше служебното му оръжие, докато служеше в отряда „Магелан“. Беше я извадил от раницата под леглото си, в която бе прибрал още няколко вещи от онова време.

— Мисля, че си доста изнервен — каза му Касиопея в един студен мартенски ден, изправена пред книжарницата. И той наистина беше нервен.

— Никога не съм бил романтик.

— Така ли? Не знаех това — усмихна се тя. — Но за твой късмет аз съм романтичка.

Изглеждаше великолепно. Висока и стройна, с кожа с цвят на светъл махагон. Гъстата кестенява коса докосваше раменете й и ограждаше невероятно красивото лице с тънки вежди и решително вдигнати скули.

— Престани да се терзаеш, Котън.

Незнайно как беше усетила, че мисли за Торвалдсен.

— Ти си добър човек и Хенрик го знаеше.

— Закъснях с някакви си две минути.

— Но не си могъл да направиш нищо друго, нали?

Беше права. И въпреки това той не можеше да се отърси от терзанията. Беше я виждал всякаква — безпогрешна, твърда и решителна, но и дълбоко разколебана от конкретните обстоятелства. Когато ставаше уязвима, податлива на грешки, емоционална. За късмет той винаги беше наблизо. Както и тя, когато си разменяха ролите. Тя представляваше невероятна смесица от женственост и сила, но като всички живи хора имаше и своите моменти на слабост.

В съзнанието му изплува стройната й фигура, завързана за широка дъска с кърпа на лицето. Защо тя? Защо не той?

* * *

Карл Тан се настани в кабината на хеликоптера. Мисията му в Чунцин беше приключила.

Мразеше това място. Хълмистият район между устията на реките Шалин и Яндзъ беше плътно заселен. Тук живееха над трийсет милиона души. Център на империите Хан и Манчу, възникнали след нашествието на монголите. Преди сто години, по време на японската окупация, на това място се беше установила военновременната столица на страната. Днес тя представляваше живописна смесица от старото и новото — джамии, даоистки храмове, християнски църкви, комунистически паметници — горещо и влажно място, задръстено до хоризонта от небостъргачи.

Хеликоптерът се издигна над дебелия слой смог и с плавен завой пое на северозапад. Тан се беше освободил от своите сътрудници и от военните. През тази част от пътуването не се нуждаеше от шпиони. Сам щеше да свърши каквото трябваше.

* * *

Малоун си купи входен билет и влезе в „Тиволи“. Отчасти увеселителен парк, отчасти културна икона, това парче земя с безупречно поддържани дървета и цветя беше любимо място на датчаните още от далечната 1843 година. Истинско национално богатство със своите стари параходи, задвижвани от външни колела, пантомимни театри и пиратски кораб, между които се издигаха по-съвременни увеселителни съоръжения, то беше пощадено дори от германците по време на Втората световна война. Малоун обичаше да идва тук, където беше намерил вдъхновение както Уолт Дисни, така и Ханс Кристиан Андерсен.

Той се отдалечи от главния вход и пое по една от централните алеи, оградена от зеленина и цветя. Лалета, рози, люляци, стотици лимонови дръвчета, орехи, вишни и вечнозелени дървета бяха подредени по изключително находчив начин, създавайки илюзията за огромно зелено пространство, далеч по-обширно от фактическите девет хектара, които заемаше. Във въздуха се носеше аромат на пресни пуканки и захарен памук заедно със звуците на виенски валсове, изпълнявани от духови оркестри. Беше чел, че създателят на феерията от цветове и звуци — съветник на датския крал Кристиан VIII — успял да убеди господаря си да отвори парка с довода, че когато народът се забавлява, той не мисли за политика.

Малоун познаваше китайската пагода, която се издигаше на четири етажа от гъсто залесено хълмче над малко езеро. Беше на повече от сто години и красивата й фасада присъстваше във всички рекламни брошури на „Тиволи“.

По съседната алея маршируваха отряд младежи, облечени в червени униформи и рунтави калпаци от меча кожа. Това бяха част от гвардейците, които охраняваха парка. От двете страни на алеята се тълпяха туристи, които наблюдаваха парада с нескрит интерес. Паркът беше необичайно оживен за работния вторник в средата на май, само седмица след откриването на туристическия сезон.

Пред очите му се появи пагодата — три вертикални копия на основата с намаляващи пропорции, всеки етаж със собствена, извита нагоре стряха. Хората влизаха и излизаха от партерния етаж, в който имаше ресторант. Други се наслаждаваха на гледката от дървените скамейки, разположени под раззеленилите се дървета.

Часът беше малко преди два следобед. Беше дошъл навреме.

Сред тълпата посетители храбро се разхождаха патиците, които обитаваха близкото езеро. Но Малоун не се чувстваше като тях. Нервите му бяха опънати до крайност, а мозъкът му напрегнато работеше както през дванайсетте години рискована служба в Министерството на правосъдието. Беше се надявал, че ще се пенсионира рано и ще продава книги в Дания, за да избяга от напрегнатия живот и свързаните с него опасности. Но през последните две години не се беше случило нищо подобно.

Мисли, заповяда си той. Бъди внимателен.

Компютризираният глас беше казал, че някой ще го потърси в мига, в който се появи пред пагодата. По всяка вероятност похитителите на Касиопея знаеха как изглежда.

— Мистър Малоун.

Той се обърна. На крачка от него стоеше жена със слабо продълговато лице и права черна коса. Кафявите очи с дълги мигли й придаваха някаква тайнственост. Честно казано, той винаги беше изпитвал слабост към ориенталската красота. Жената беше облечена с вкус, дрехите следваха извивките на тялото й. Това най-много личеше от полата „Бърбъри“, стегната около тънката й талия.

— Дойдох за пакета — кратко добави тя.

— Този ли? — вдигна книгата Малоун.

Тя кимна.

На външен вид наближаваше трийсет, държеше се спокойно и уверено. Подозренията му бързо се потвърдиха.

— Имате ли време за един късен обяд? — подхвърли той.

— Може би друг път — усмихна се тя.

— Звучи обещаващо. Как да ви открия?

— Знам къде се намира книжарницата ви.

— Разбира се — кимна с широка усмивка той. — Беше глупаво от моя страна.

— Трябва да тръгвам — добави жената и посегна за пакета.

Той й го подаде.

— Може би скоро ще се отбия в книжарницата — обяви с лека усмивка тя.

— Непременно го направете.

Малоун остана да гледа след нея, докато тя се смесваше с тълпата. Крачеше спокойно, сякаш нямаше никакви грижи.

* * *

Тан затвори очи и остави грохотът на турбините да отпусне нервите му.

После погледна часовника си.

21:05 ч. местно време. 14:05 ч. в Антверпен.

Това беше положението. Цялото му бъдеще зависеше от сблъсъка на обстоятелствата, които се нуждаеха от непрекъснат контрол.

Добре поне че проблемът с Дзин Джао беше решен завинаги.

Най-после всичко започваше да идва на мястото си. Трийсет години всеотдайност вече можеха да бъдат възнаградени. Всички заплахи бяха отстранени или блокирани.

Оставаше единствено Ни Юн.