Стив Бери
Гробницата на императора (43)

40

Белгия

— Как е възможно това? — попита Малоун, бързо схванал важността на чутото от Пау Уън.

— След откриването на теракотената армия през хиляда деветстотин седемдесет и четвърта година председателят Мао ме изпрати да направя оценка на място. Веднага разбрах, че откритието е уникално. Никой до този момент не беше подозирал за съществуването на подземната армия. — Той посочи копринената карта. — „Шиджи“ мълчи по въпроса. Няма никакви писмени документи. Сякаш мащабният проект е бил замислен, реализиран и завършен, а после забравен.

Малоун си спомни всичко, което беше чел за откритието. Пау Уън беше прав — то наистина се беше оказало от огромно значение за Китай. Милиони туристи посещаваха мястото всяка година. Всички гостуващи високопоставени политици и държавни глави отиваха да го разгледат. Включително и папата бе направил безпрецедентно посещение в Китай преди година.

— Докато бях на разкопките, имах щастието да попадна на нещо още по-важно — добави Пау.

 

 

Разкопките продължаваха денонощно вече трети месец. Бяха открити стотици глинени фигури, повечето на парчета, струпани една върху друга като паднали в гората дървета. За щастие парчетата бяха налице, близо едно до друго. Пау заповяда да построят работилница за реставрация и работата по възстановяването на фигурите започна. Неговите археолози и инженери го увериха, че задачата може да бъде изпълнена. Те вярваха, че цялата армия може да бъде изправена на крака, въпреки че фигурите може би бяха хиляди. Без да се броят колесниците и конете.

Каква находка щеше да се получи! И той се съгласи.

Близката могила продължаваше да привлича вниманието му. Тя се издигаше само на километър от мястото на разкопките, южно от река Уей, в полите на планината Черният кон. Огромната полегата пирамида от пръст с широка основа, залесена с ели, сякаш беше неразделна част от пейзажа на зелената долина. Но идеята трябва да е била именно такава. Хората от времето на Цин Шъхуан вярвали, че мъртвите продължават да живеят, но в друг свят. И трябвало да се отнасят с тях като с живи. По тази причина Първият император започнал да гради своя внушителен некропол, една истинска подземна империя, където да упражнява вечната си власт. След завършване на строителството всичко било затрупано с дебел слой пръст. Могилата се издигала на сто метра височина.

Дали някой се беше опитвал да проникне в нея?

Според писмените документи, открити стотици години след смъртта на Цин Шъхуан, гробницата била осквернявана два пъти. Първи в нея проникнали бунтовници, които търсели оръжие. Това се случило три години след смъртта на императора. Седемстотин години по-късно в нея проникнали крадци и мародери. Разбитите на парчета статуи и обгорената земя потвърждаваха теорията за бунтовниците. Голяма част от оръжията на теракотените воини липсваше. Но самата могила бе непокътната, а никой не можеше да докаже, че второто проникване изобщо се бе случило. Той бе чел „Шиджи“ и знаеше, че там долу би трябвало да има реки и езера от живак — част от сложната топография, пресъздаваща империята на Цин. Което би означавало сериозен проблем. В древността живакът бил считан за лекарство, но по всяка вероятност именно той бе станал причина за смъртта на императора. Той всеки ден бе вдишвал определени дози от него, глупаво вярвайки, че това ще му донесе безсмъртие. Но въпреки това, изправен пред загадъчната могила, Пау започваше да си мисли, че в крайна сметка Цин може би е бил прав.

Защото безсмъртието беше пред очите му.

Мао бе проявил жив интерес към разкопките. Културната революция беше свършила преди седем години. Отдавна бяха изчезнали бандите хунвейбини с червени книжки в ръце, съдържащи мислите на Вожда. И слава богу. Училищата и университетите бяха възстановили дейността си. Армията беше спокойна, икономиката се съживи. Китай отново се превърна в част от света. И така, държавата бе поела нещата в свои ръце. Обектът беше запечатан от армията, а работниците в него бяха подлагани на щателен обиск както при влизане, така и на излизане. Разкрити бяха и няколко дребни кражби, най-вече на бронзови върхове на стрели, продавани за скрап. Извършителите бяха арестувани и осъдени. Нищо не биваше да застрашава сигурността на обекта. Председателят Мао лично го бе уверил, че ще му окаже пълно съдействие за съхранение на находките. А Пау беше готов на всичко, за да оправдае доверието.

В крайна сметка той заповяда да бъдат извършени нови разкопки.

В „Шиджи“ изрично беше посочено, че гробницата е неизмерима в буквалния смисъл на думата. Още в началото на разкопките бяха направени значителни открития. Постепенно се очертаваха зони от особен интерес. В една от тях бяха открити коне и колесници. Истински колесници и скелети на някога живи коне. Какво ли още криеше тази земя? Пау нямаше представа. Щяха да му трябват години, за да открие всичко.

— Министре.

Зад него се беше изправил един от няколкото доверени хора, на които беше възложил контрола върху разкопките.

— Открихме нещо.

Пау го последва към дупката, която се намираше на трийсетина метра разстояние и която бяха започнали да наричат „Изкоп 1“.

Към дъното на ямата от червеникава пръст водеше дървена стълба.

 

 

— Именно там открих императорската библиотека на Цин Шъхуан — добави Пау. — В нея се съхраняваха няколкостотин безценни ръкописа.

— Никога не съм чувал за подобно откритие — поклати глава Малоун.

— Защото аз бързо запечатах всичко. Мао не се интересуваше от ръкописи. За него миналото нямаше значение, освен ако не можеше да послужи на целите на революцията. Мао не беше конфуцианец, а легалист — ако можете да схванете разликата.

— Добронамереност срещу потисничество — подхвърли Касиопея.

— Точно така — кимна Пау. — Тема, която в Китай се дебатира от дълго време.

— А вие от кои сте? — попита Малоун.

— Служил съм на много легалисти.

— Не е отговор на въпроса.

— По принцип съм за всичко, което е добро за Китай. Това винаги е било основната ми грижа.

Пак не ми отговори, въздъхна Малоун, след което опита с друг въпрос:

— Защо запечатахте библиотеката?

— За да я предпазя от унищожение. Мао със сигурност щеше да заповяда всичко в нея да бъде изгорено.

— А какво по-точно беше съхранявано в нея?

— Мисли и разсъждения, които противоречаха на неговите идеи.

— Ловко избягвате преките отговори — отбеляза Малоун.

Пау се усмихна.

— Възнамерявах да се върна и да изследвам хранилището на спокойствие, но обстоятелствата се промениха и това никога не се случи. Но по-важно е нещо друго, което открих там.

Малоун мълчеше и чакаше.

— Път към гробницата на Цин Шъхуан.

* * *

Тан чакаше Лев Соколов да прецени думите му. Все още беше привързан към стола, но кофата я нямаше. Кожата на гърдите му кървеше от дълбоките рани, причинени от ноктите на гризачите.

— Ще направиш ли каквото искам?

Лепенката все още беше на устата на учения и той само кимна.

— Ще ти трябват антибиотици, при това веднага — предупреди го Тан, посочвайки с пръст раните. — Само бог знае с колко вида болести си се заразил. Предлагам да не ме разочароваш.

Енергично кимане го увери, че това няма да се случи. Сателитният телефон завибрира в джоба му. Тан беше предупредил да го безпокоят само в краен случай, следователно обаждането беше важно. Погледна дисплея. Виктор Томас. Той излезе в коридора и натисна зеления бутон.

— Трябва да докладвам за хода на събитията — рече Томас.

Тан изслуша какво се беше случило в Белгия и кимна.

— Беше прав за Котън Малоун. Трябваше да те послушам.

— Той е неконтролируем.

— Май не го харесваш, а?

— Създава ми проблеми.

— А в момента Малоун и Вит се намират при Пау, така ли?

— Да.

Това не влизаше в плановете му.

— Трябва да знам какво са решили на тази среща. Ще се справиш ли?

— Вече очаквам да получа нужната информация.

* * *

Малоун забеляза, че търпението на Касиопея се изчерпва. Явно се безпокоеше, че не знаят къде се намира детето на Соколов и няма какво да предложат на Тан.

— Какво открихте в гробницата на императора? — обърна се той към Пау.

— Мога да ви кажа, че твърденията за проникване на грабители се оказаха погрешни. Гробницата се оказа недокосната.

— И никой не разбра това? — вдигна вежди Малоун. — Включително и приятелчето ви Мао?

— Времето беше такова, мистър Малоун. Тогава тези неща не бяха важни. Културната революция на Мао стана причина да изгубим завинаги голяма част от историята на Китай. Бандите му чупеха пръстите на пианистите, изгаряха книги и картини, принуждаваха лекарите да чистят тоалетни, унижаваха учителите. Мао се стремеше да постигне нов ред чрез безредиците. Дойде времето да рушим собственото си историческо наследство. Откриването на теракотената армия спомогна да обърнем гръб на това глупаво мислене, но това стана доста години по-късно. Затова аз реших да запазя в тайна всичко, което видях.

— Но вече не мислиш така — подхвърли Касиопея.

— Трябва да се върна в Китай…

— Незабелязано — добави Малоун.

— Точно така — кимна Пау. — Вие можете да го направите, а аз съм в нужда. Но чрез нея ще удовлетворя и вашите нужди. В гробницата на Цин има стотици петролни лампи. Самият аз запалих една от тях.

Той ги поведе към копринената карта на стената.

— Това тук е Сиенян, столицата на Цин — посочи една точка в средата й той. — Гробницата на Първия император се намира съвсем наблизо. Ако ме закарате до там, аз ще ви доставя петролната лампа, от която се нуждаете.

Малоун се приближи до картата и се загледа в нея. Много му се искаше да разчете йероглифите по краищата й.

— Това са древни обозначения, така ли?

Пау кимна.

— А как ще проникнеш в гробницата, ако те заведем там? — попита Касиопея.

— Едва преди няколко дни са открили хранилището на библиотеката, в което навремето проникнах аз — поясни Пау. — То се намира в Изкоп 3, буквално залепено за Музея на теракотените воини.

— Значи са открили и пътя към гробницата — отбеляза Малоун.

— Според сведенията, които получавам, вниманието на археолозите е насочено единствено към ръкописите. Те не са открили входа на гробницата и едва ли ще го открият. Аз съм го замаскирал много добре.

— Откъде знаете?

— От самия Карл Тан, с когото разговарях преди малко. Той спомена за ръкописите, но не каза нищо за входа на гробницата.

Тази информация заинтригува Малоун.

— А защо контактувате с Карл Тан? — попита той.

— Някога бяхме съюзници, но вече не сме. Аз веднага трябва да се върна в Китай. В замяна предлагам да ви покажа входа на гробницата и да ви предоставя петролна лампа от времето на Цин Шъхуан.

— А къде е лампата с дракона? — попита Касиопея.

— Министър Ни я върна обратно в Китай. Той се появи тук малко след вас и също искаше лампата. Аз му я предадох, защото добре знаех, че без гориво тя няма никакво значение.

— Той не подозира за петрола, така ли?

— Нищо не съм му казал — поклати глава Пау.

— Но и на нас не казваш защо петролът е от такова значение за Карл Тан — подхвърли Касиопея.

— Ще ви кажа, след като пристигнем в Китай.

— Ако отговорите искрено на следващия ми въпрос, мястото ви в самолета е осигурено — погледна го в очите Малоун. — Как стана така, че вие с Тан сте били съюзници?

— И двамата сме членове на „Ба“. Евнуси. Според мен вие вече се досещахте.

Така беше.

— Трябва да се обадя по телефона — каза Малоун и измъкна джиесема от джоба си.

Пау махна към прозорците и осветения вътрешен двор отвъд тях.

Малоун излезе и набра номера на Стефани. Тя внимателно изслуша доклада и молбата му, размени няколко думи с Иван, който явно не се отделяше от нея, а после каза:

— Мисля, че може да се уреди. Вземи го със себе си.

— Става въпрос да му се доверим, и то безрезервно — предупреди я Малоун.

— Знам — кратко отвърна тя, помълча малко, после добави: — И още нещо, Котън. Става въпрос за онзи Робин Худ в музея, който се готвеше да прониже Касиопея със стрелата си. Изследвахме тялото му и открихме нещо много интересно.

Малоун вече знаеше отговора.

— Бил е евнух, нали?

* * *

Изправен неподвижно в коридора, Тан бавно асимилираше току-що получената информация. Американците са замесени? Това беше, меко казано, неочаквано. Но не и непреодолимо. Телефонът иззвъня отново в мига, в който се готвеше да се върне в стаята и да приключи с Лев Соколов. Той отново натисна бутона.

— Току-що получих важна информация от руския си партньор — задъхано рече Виктор. — Малоун, Вит и Пау заминават за Китай.

— Кога?

— Руснаците ще им помогнат. Те действат съвместно с американците.

От една страна, новината беше тревожна, но, от друга, носеше известно облекчение. Тан изслуша подробния план, а после кимна.

— Така може би ще получим шанс да ги ликвидираме всички наведнъж.

— Взехте ми думите от устата — каза Виктор.

— Кога се прибираш?

— След няколко часа. Вече си запазих билет за първия полет.

— Вероятно ще се наложи да оглавиш операцията в момента, в който кацнеш. — Спомни си за шпионите в канцеларията и побърза да добави: — Ще се свързваш единствено с мен. Тук има няколко души, на които не бих доверил подобна информация.

— Още по пътя ще финализирам всичко — обеща Виктор.

— Усещам, че с удоволствие ще се разправиш с Малоун, но положението с Вит е малко по-различно. Преди броени часове ти ме увери, че тя няма да изкара нощта, но това не се случи.

— Защото се намеси Пау — мрачно отвърна Виктор.

— Всъщност имаш предвид моята намеса, нали?

— Не съм казал подобно нещо.

— Не е и нужно. Аз заповядах нападението срещу Ни, което претърпя провал. Очевидно Пау отвърна на удара и това създаде непредвидени проблеми.

— Вие сте шефът — рече Виктор.

— Въпреки всичко усещам, че ти не си доволен от намесата ми, най-вече по отношение на дамата.

— Ще изпълня всичко, което заповядате.

— Искам да бъда сигурен — промълви Тан, направи кратка пауза и попита: — Имаш ли нещо против Вит да умре с всички останали?

Насреща настъпи тишина.

Той търпеливо чакаше.

— Не — отговори най-сетне Виктор. — Ще се заема лично.