Робер Мерл
Добре охранявани мъже (9)

Девета глава

Девет часът. Дейв си е легнал. Ето ме, така да се каже, на работната площадка, но бездеен да крача из стаята, смутен и същевременно изпълнен с любопитство. Това, от което се боя в момента, не е актът сам по себе си — който в краен случай може да се приеме като медицинска намеса, — а предварителният контакт с операторката и самата тя като личност. Защото в края на краищата медицинска сестра, която приема да изпълнява подобно задължение от чувство за дълг и патриотизъм е точно оня тип жени, които напълно ме смразяват.

Неоснователни страхове. В 9,10 часа една камионетка спира пред бараката ми. Изтичвам да отворя да не би чукането по вратата да разбуди Дейв и се озовавам пред пълна, около тридесетгодишна жена, която запитва със сипкав глас:

— Доктор Мартинели? А, ти май много си се разбързал. Да не чакаше зад вратата?

Обръща се назад към някого, когото не мога да видя, и виква:

— Рикардо, донеси чантата. Клиентът бърза!

— По-тихо — моля аз. — Синът ми спи в съседната стая.

— Добре, добре — отвръща тя. — Знам да се държа прилично. На колко години е момчето ти?

— На единадесет — казвам и я повеждам за ръка към стаята си.

— Много е малък — разсмива се тя.

Минава пред мен и като минава, леко ме погалва по слабините, сякаш е най-естественото нещо на света, проява на чиста любезност от страна на една гостенка.

— Рикардо! — виква тя с дрезгавия си глас и се обръща назад към вратата.

— Ш-ш-ш! Синът ми спи!

— А, вярно! Ей, Рикардо — леко понижава тон, — к’во става с тая чанта? Не можеш да го накараш да се мръдне — разсмива се тя и ми намигва.

У посетителката ми няма нищо, което да напомня за медицинската професия. Наплескала се е, свят да ти се завие: с гъсти изкуствени мигли, щръкнали като гъсталак над черните очи, с охров фон дьо тен и с кърваво червени устни. Не може да се каже, че е хубава. Чертите й са груби, носът — едър, скулите — широки и челото — тясно. Спасява я от безличието огромната уста, кажи-речи от едното до другото ухо, със сочни и завити в крайчеца устни, разкошните зъби и розовият език, който се вижда веднага щом проговори и изглежда ненормално гъвкав и обемист.

— Ей, Рикардо, носиш ли я? — виква тя сипкаво и се запътва обратно към вратата, кършейки кръст.

В същия миг се появява и Рикардо. Той е латиноамериканец, дребен, с фини черти, тънки черни мустаци и бяло кепе на главата; на гърдите му, върху къса бяла престилка — зеленото кръгче със златната буква на „А“-тата; на носа — тъмни очила, а на лицето му — израз на меланхолия. Оставя чантата върху масата и отправя въпросителен поглед към жената.

— Това е Рикардо — казва тя, като се обръща към мен и ми намигва, но намигването не ме впечатлява, защото веднага последва широка усмивка. Тази уста е направо ослепителна и с невероятните си размери, и с красивите си устни, зъби и език. Нещо повече: за разлика от очите, които въпреки изкуствените мигли и боичката, която ги подчертава, си остават безлични, устата е много изразителна, непрекъснато в движение — езикът мърда ту напред, ту назад, устните се стисват, отпущат се, зъбите се показват, скриват се.

— А аз — продължава тя, сочейки с десния си палец лявата си гръд — се казвам Бес.

— Здрасти, Бес. Здрасти, Рикардо.

— Buenas noches, senor!^[1] — поздравява Рикардо, поглеждайки ме с израз на неизличима тъга. Казва го на испански така, както някога чернокожите са говорили на развален английски: малко фолклор, за да се харесаш на гринго^[2].

— Здрасти, док! — включва се с малко закъснение в размяната на любезности и Бес.

Рикардо отново я поглежда смирено и въпросително и тя се обръща към мен:

— Искаш ли, скъпи, Рикардо да остане?

Гледам я недоумяващо, но нищо не може да се прочете в очите й. За щастие тя се усмихва и аз разбирам.

— Не, не — отвръщам припряно.

— Всеки с вкусовете си — заявява безпристрастно тя. — Нищо не струва да попиташ. Рикардо, върви да ме почакаш в колата.

Рикардо превива рамене, лицето му посърва и без да помръдне, хвърля към Бес поглед на куче, което гонят навън, защото лапите му са мръсни.

— Чуваш ли, Рикардо? — пита тя сурово, но със сочна усмивка, която веднага ме убеждава, че все пак изпитва някакви добри чувства към него.

И Рикардо го знае добре, защото не мръдва и защото, лъжа или истина, е готов да се разплаче.

— Не е задължително Рикардо да скучае сам в колата. Може да почака в кухнята пред чаша уиски.

— Уиски ли? Имаш ли? — възкликва Бес, като силно поема въздух и премлясва с огромната си уста.

— Искаш ли?

— Никога преди работа! — свива добродетелно устни тя.

Приближавам се до Рикардо, хващам го за ръката и го отвеждам в кухнята. Той, изглежда, е приятно изненадан и от ниския ми ръст, и от любезността ми. Лицето му леко просветва, когато вижда да наливам уиски в чашата. Сваля тъмните очила, сякаш ще му пречат да пие. Зървам очите му. Те са с големи тъмни кръгове и дори уискито не разсейва напълно погребалния им израз.

Оставям го сам. В стаята ми Бес изважда нещата от чантата, като придружава всяко свое движение, в същност с медицинско предназначение, с ненужни кълчения на задник, ханш, гърди.

— Симпатяга си ти, док — силно се разсмива тя, та зинва с цяло гърло, сякаш от благодарност ще ме лапне.

— Не е много весел Рикардо — забелязвам аз, като се запътвам към нея в доста силна степен заслепен от красотата на тази зинала паст.

— Има си причина — пояснява Бес. — Тия мръсни кучки му погодили кален номер. Рикардо е пуерториканец. Внасят ги с хиляди, както знайш (не, не знам), зарад бачкането. И тия кучки го излъгали, че туй, чудото каладиум не знам си к’во действувало само временно. И той повярвал, глупакът му с глупак, изпил го. Сега, кат’ разбра, че завинаги ще си остане кат’ дърво, все хленчи за чурката си.

С жестове й показвам, че в стаята има подслушвател.

— Пука ми! — отвръща тя. — Горкият Рикардо. Има жена и цял куп деца в родината си. Изпраща им всичките си мангизи. Аз му попълвам записите, той не знай да пише. Казва, че никога повече нямал да види жена си, защото щял да стане за резил, ако тя разбере, че не го бива вече. — И веднага додава — Скъпи, няма ли да си съблечеш пижамата. Ще се чувствуваш по-добре.

— Но нали ще те забавя — казвам аз.

Бес се разсмива и аз не откъсвам очи от устата й. Никога не съм виждал толкова голяма и толкова красива уста. Последва отново смях.

— Внимателен си ти! Que delicadeza!, както ще каже Рикардо. Не се тревожи — разсмива се пак тя. — Имам колкото искаш време, нал’ сега съм на служба на науката! (Смее се.) Трима за една вечер, к’во е туй за мен! К’ви ти трима — двама. Хич не мога да кажа, че съм се преуморила!

Започвам да се събличам. Бес излъчва вулгарност, но тя е толкова естествена у нея, че ми става дори приятно.

— „Преуморила“ — повтаря Бес, смръщвайки вежди, — не е май думата, дето трябваше да кажа. Друга беше! Чакай! Имаше нещо за секс в нея.

— Сексексплоатирана — подсказвам й аз.

— А, и ти я знайш! — поглежда ме тя с уважение. — Социоложката, дето ме подготвяше, все туй повтаряше: „Вие, Бес, вие сте била сексексплоатирана от мъжа.“ Най-накрая я питам: „Да извинявате, ама к’во значи туй сексексплоатирана?“ — „Значи, че сте била сексуално експлоатирана от мъжа.“ Ах, док, просто да не повярваш! „Аз, казвам, аз да съм сексексплоатирана от мъжа!“ — „Разбира се, Бес, казва тя.“ — „А, да прощавате, казвам, имате грешка! Голяма грешка! Аз ги сексексплоатирах. През носа им ги вадех на типовете тия пет минутки, дето и работа не можеш да кажеш, че са!“

Разсмива се. И макар теоретически да давам право на социоложката, на практика смехът на тази голяма уста е толкова заразителен, че и двамата се разсмиваме като стари приятели.

Последват „пет минутки“, които, предполагам, предостатъчно са отдали дължимото на подслушвателя, после в кухнята поднасям на Бес едно уиски, наливам малко и на себе си и допълвам втора чаша на Рикардо, който ме гледа с тъмните си жаловити очи.

— Слушай — казва Бес, закривайки с длан чашата му. — Веднага да отидеш да бутнеш в камерата тия епруветки и тогава ще пиеш!

Рикардо се подчинява, а тя виква:

— Пропускът! Къде ми е пропускът!

— Какъв пропуск?

— Ами пропуска, дето ония кранти ми дадоха на входа срещу личната ми карта! Предупредиха ме: няма ли го пропускът, няма да ме пуснат да изляза. Рикардо — виква тя, като го вижда да се връща, — в теб да ми е пропускът?

— Моят си е в мен — отвръща той, потопен в тъгата си.

— Ами моят! Нали ти го дадох!

— Не е вярно — възкликва Рикардо с тъжно провиснали мустаци, примирил се предварително с несправедливостта.

Наистина не е вярно, защото намираме пропуска. Паднал от джоба на Бес на леглото ми, когато се е надвесила над мен.

— До следващата седмица — казва ми тя, като изсипва наведнъж в голямото си гърло уискито.

— Пак ли ще дойдеш! — изумявам се аз.

— А че как! — отвръща ми. — ти не знайше ли? Още ще се виждаме! К’во ти виждане, ама тъй си е приказката!

 

 

На следващия ден се събуждам, както много често, в шест и половина: цели тридесет минути преди първата сирена. Излежавам се и си мисля за най-различни неща. В такива моменти ми хрумват добри идеи за лабораторията. А понякога се поддавам на сладострастни приумици. Няма да описвам тия блянове, на всеки е известно каква е цената им — в тях всичко става толкова лесно!

Тази сутрин си мисля за Рикардо, за не особено съвестните начини за набиране на работна ръка на администрацията на Бедфорд и покрай Рикардо се сещам за Бес, за изумителното й лице, за удоволствието, което изпитах при нашата среща. Имам пред вид удоволствието от срещата с човека. Блувил е толкова душен, че такава спонтанна личност като Бес внася глътка чист въздух. Да, точно така, чист въздух.

После мислите ми минават към Анита, но много по-необвързващо, не като към част от моя личен живот, а като към отделен случай. Виждам пътя, който е изминала за десет години. Този път я е променил. Тя несъмнено е „финиширала“, но в състояние, което не е същото като при старта. И тогава изведнъж разбирам защо във филмите ни взаимоотношенията между мъжете са твърде често убедителни, а женските образи са толкова бледи и слаби. Причината е, че ги индивидуализират само чрез секса. Те са приковани към своята съвкупителска, майчинска или декоративна функция. Съществуват единствено като женски екземпляри на вида. Поради което са лишени от всякаква възможност да се развиват, да станат интересни. А, виж, Анита е претърпяла развитие. Тя се е преборила с реални положения, тя е взимала определени решения, които са променили същността й и в известна степен са я покварили. Голяма е разликата между Анита, каквато я познавах отпреди десет години, и ловкия и циничен политик, какъвто е станала сега. Аз, естествено, не одобрявам това. Но констатирам: Анита е личност, нелишена нито от присъствие, нито от тежест.

Днес имам много неща да съобщавам на Буридж. И за да не привличаме вниманието с дълги разговори, споразумяваме се да не й кажа всичко наведнъж, а на части: струва й се, че нашите отношения са заинтригували Крофорд и може би ни следи.

Започвам по хронологичен ред и първо й разказвам за Стин и за хитростта, до която прибегна, за да ни осведоми, но тя вече го знае от Рита и нетърпеливо ме прекъсва:

— С какво се занимава той?

— С клониране.

— Какво е то?

— Създаването на животни по технически път, а не чрез оплождане.

— Има ли такива?

— Да, при яйцераждащите животни. Вземате неоплодена яйцеклетка от жаба и изваждате ядрото с хромозомите. На негово място поставяте чревна клетка от попова лъжичка. Ако опитът не се провали, ще получите втора попова лъжичка, която ще бъде точно копие на първата или другояче казано, неин двойник.

— Защо неин двойник?

— И вие, и аз, Буридж, представляваме смесица от хромозомите на татко и от хромозомите на мама. А втората попова лъжичка ще има същите мъжки и женски хромозоми като първата попова лъжичка, от която са взели чревната клетка и съответното ядро. И ще бъде очевидно от същия пол. Не забравяйте, че яйцеклетката на жабата е била енуклеирана и лишена от хромозоми.

— Какъв интерес представлява да получиш попова лъжичка, двойник на друга попова лъжичка?

— От практическа гледна точка ли?

— Да.

— Никакъв. Но ако минем от яйцераждащите към живораждащите, започва да става интересно. Например да вземем един вол, едър и с чудесно месо: може да се окаже много полезно да получите двойници на този вол, без да поемате рисковете при кръстосването с крава.

Буридж ме поглежда. Отмята назад махагоновочервените си коси; обиците й (обикновено парченце метал във формата на удължена капка) потрепват и гърдите се вълнуват. Мисля, че тя просто изгаря. Предусеща каква е истината за изследванията на Стин.

— Втори вол, напълно еднакъв с първия, получен без съешаване, така ли?

— Да.

Смръщва вежди.

— Или пък втора крава, напълно еднаква с първата, без намесата на бик, дори и опосредствена, тоест чрез осеменяване.

— Да — отвръщам аз.

— Да не вземаме крава — продължава Буридж с потреперващ от сдържан сарказъм глас, — да вземем жена.

Влизам и аз в нейния тон:

— Да вземем Бедфорд.

— Да — възкликва тя с искрящи очи, — да вземем Бедфорд. Какво ще стане?

— Първо подбираме една от чистачките в Белия дом, чернокожа, разбира се. Подбираме я млада, здрава, силна. Вземаме от нея яйцеклетка и я енуклеираме. В така енуклеираната яйцеклетка въвеждаме чревна клетка на Бедфорд и когато яйцеклетката започне да се дели, отново я внасяме в матката на чернокожата.

— А, та това е чудесно! — възкликва Буридж, стисвайки така силно юмруци, че кокалчетата й побеляват. — Как не сме се досетили по-рано! Чернокожата, разбира се, не е майката. Чернокожата е просто носителка на плода. Тя е един вид предродова майка. Тя ще даде на фетуса топлината и кръвта си, ще го носи девет месеца и ще има „удоволствието“ да го роди! Но бебето няма да е от нея. От генетична гледна точка бебето ще бъде чистокръвна Бедфорд.

— Да, Буридж. Нещо повече. Бебето ще бъде двойник на Бедфорд, и то женски двойник, създаден единствено от нея, без бременност и без раждане.

— И без никакво мъжко участие! На вашия пол, докторе — гневно ми казва тя, — не му остава нищо друго, освен да изчезне! Ще имаме и без вас деца, по партеногенетичен начин и чернокожите ще ни ги износват!

Виждам, че е извън себе си: с пламнали страни, с треперещи устни и стиснати юмруци. Приближава се до мен с искрящи очи и ми казва рязко, с нетърпящ възражение тон:

— Докторе, дайте ми ръката си.

Изумен, аз протягам ръка. Тя я обгръща със своята, доближава я до устата си и захапва втората става на показалеца ми.

— Е, поне това исках да направя — просъсква едва чуто.

После пуска ръката ми, пъргаво се завъртва на токчетата си, подхвърля ми през рамо: „Ще дойда в дванадесет без четвърт“ и с развяващи се като конска грива коси изхвръква от кабинета ми.

Оставам сам. Поглеждам ръката си. Буридж в същност не ме ухапа. Заби зъбите си в кожата ми. За нещастие, следата няма да се задържи: слюнката вече е изсъхнала и отпечатъкът лека-полека изчезва, само в двата края кучешките зъби, като по-остри, са се врязали по-дълбоко. Две кръгли, леко зачервени дупчици, които ще се запазят по-дълго.

Когато отново идва в дванадесет без четвърт, тя се е превърнала от огън в лед. Първо уточнява един административен въпрос, който, изглежда, сериозно я занимава, после веднага ме обсипва с въпроси за посещението на екипа, изпратен от доктор Мълбъри. Отначало отговорите ми сякаш не будят у нея особен интерес — докато не разбира, че манипулацията ще се повтаря всяка седмица. Тогава интервюто се превръща в разпит. Иска всичко да знае за Бес и Рикардо — произхода им, външния им вид, държането им, слабостта им към уискито. После ме кара да започна пак отначало, изследва всяка подробност, претегля всяка дума, упреква ме с разобличителен тон за пропуските ми (А, виждате ли, за пропуска не ми казахте!), връща се за трети път на диалога, сърди се, че е непълен, претупан набързо, лошо предаден, че я няма тръпката в него.

— Нали имате артистични заложби, докторе! Сега му е времето да ги покажете! — И аз, безмилостно притиснат, препиран, изстискван като лимон, подхващам наново. Не разказвам сцената, играя я, имитирам Рикардо, погребалния му вид, силния му испански акцент, имитирам Бес, добродушната й жизненост, вулгарния й говор и докато играя, си спомням и други подробности, които възпроизвеждам с вдъхновение, с удоволствие.

Свърших. Мълчание. Внезапна и пълна промяна. Буридж свъсва вежди, сините й очи стават още по-сини, обиците потрепват, устните се стисват.

— С една дума — казва тя — добре сте се забавлявали.

— Какво? — стъписвам се аз. — Та нали вие…

— Браво! — продължава тя през стиснати зъби — Какви приятни мигове сте прекарали! И ги описвате с такова задоволство…

— Нали вие искахте подробности!

— Не съм ви искала чак толкова много! Но във всеки случай мога да кажа, че получих повече, отколкото трябва. Когато става въпрос за курви, вие сте поет, докторе! Как описвате само! Тази огромна уста! Тези толкова „естествени“ маниери! Без да забравяме неизразимия чар на вулгарността!

— Но нали вие, Буридж, поискахте да посгъстя малко багрите!

— Не беше необходимо да ги посгъстявате! Те просто бликаха от главата, от сърцето ви! Да не говорим за останалите ви органи. Браво, докторе! Отсега нататък знаете как да прекарвате вечерите си в сряда!

— Бес не ми каза, че ще дойде следващата сряда.

— Чудесно тогава! Ще идва всяка седмица. Но в сряда ли ще дойде? Или в четвъртък? Несигурност в сигурността! Една приятна тревога и мъничко напрежение! Какво по-хубаво от това!

— Но нали в края на краищата вие…

— И я наричате Бес!

— Само това име ми каза.

— Лесна работа! Ще има достатъчно време да ви каже и другите си имена и да ви разкаже живота си! Бързо ще напреднете във вулгарността!

— Буридж, забравяте, че именно вие ме посъветвахте да…

— Да не би да съжалявате? Помислете си само, докторе, можеше и да не срещнете такъв исторически паметник: най-голямата уста в САЩ. Защото, ако добре съм разбрала, именно нейните размери са ви очаровали.

— Не съм казвал такова нещо! — възразявам аз, като неволно поглеждам нейната уста.

— А, не, докторе, казахте го! По реда на предпочитанията: първо — устата, после — вулгарността.

— Това е абсурдно, Буридж…

— Моля ви — виква тя и гневни сълзи бликват от очите й, — не гледайте на всичкото отгоре и така глупаво!

Обръща ми гръб и излиза с развени коси, устоявайки в последната секунда на отчаяното желание да ми затръшне вратата.

Мисля, че съм постигнал напредък. Надмогвам фалократството си. И доказателството е, че не гледам на току-що разигралата се сцена с развеселено превъзходство, както бих го сторил преди. Давам си ясно сметка: това, което мъжете наричат женска нелогичност, е само една по-различна от тяхната логика. А логиката на Буридж е лесно да се проумее: обективният и неумолим разпит — това е „ние“. А онова, което последва, сме тя и аз. Но да бъдем откровени: ще ми бъде ли приятно, ако някой всяка седмица идва при нея за същата манипулация? По-добре да бях запазил за себе си възхвалата на вулгарността и лиризма на една уста. Единственият „женски елемент“, който може би присъствува в сцената, е внезапността, бързината и словесната виртуозност на атаката. Вихрушката ме завъртя още преди да разбера какво става с мен.

Тъкмо се готвя да отида в столовата, когато Буридж отново се появява. Лицето й е гладко и спокойно. Сигурно се е наплискала с вода и е прересала косите си. Поглеждам я предпазливо. Ще захапе ли така приятно втората става на показалеца ми, или пак ще връхлети отгоре ми с извадени нокти?

Нито едното, нито другото. Сега сме на обективен тон.

— Още няколко думи за клонирането, докторе. Преминали ли са вече опитите от яйцераждащите към живораждащите животни?

— Вероятно. Стин използва мишки.

— Откъде знаете?

Пак разпит.

— Нали ви е известно колко е разсеян. Оня ден пъхна ръка в джоба на пардесюто си сигурно за носна кърпа, а извади мишка. Аз, естествено, не твърдя, че мишката беше клониран екземпляр.

— Все пак, докторе, да отделиш яйцеклетка, да я енуклеираш, да внесеш в нея чревна клетка, да следиш делението й и да я присадиш в подходящия момент в матка, това е деликатна, дълга и извънредно сложна работа.

Вдигам рамене: нямам намерение да разсейвам тревогата й. Аз самият съм разтревожен.

— Експерименталният стадий винаги е сложен. Едва по-късно, когато започне масовото производство, тогава се откриват по-кратки пътища.

— Масовото производство ли?

Поглеждам я. Да не би пък, въпреки всичко, да са ме засегнали нейните стрелички? На свой ред и аз изпитвам желание да я скастря.

— А какво друго, Буридж? Кой финансира изследванията на Стин? Да не мислите, че такъв род работа е безкористна?

— Партегенетично дете в масово производство! Какво говорите, докторе!

Замълчавам. Гледа ме със сините си очи, които така бързо променят израза си. Сега обаче те са замислени и съсредоточени.

— Джеспърсън! — промълвя тя най-после. — Трябва на всяка цена да научим какво прави Джеспърсън!

Не знам как да разбирам думите й и понеже не добавя нищо повече, осмелявам се да подхвърля:

— Искате ли да се опитам да разбера от него?

— Не — отвръща тя. — Не вие, в никакъв случай вие! Твърде опасно е!

 

 

Тъкмо обядваме с Дейв в столовата, когато от високоговорителя се разнася гласът на телефонистката: „Доктор Мартинели… доктор Мартинели… доктор Мартинели.“ Разговорите спират и всички погледи, по-малко или повече открито, се насочват към мен.

Когато телефонистката ни вика за разговор, което сега почти не се случва, тя така безспир повтаря името ви с безличен и монотонен глас, че ви действува на нервите. Доктор Мартинели… доктор Мартинели… доктор Мартинели… Ставам от масата, срещам разтревожения поглед на Дейв, усмихвам му се насърчително, потупвам го по врата и оставяйки неизядена тъничката си пържола, се запътвам между масите към изхода. Доктор Мартинели… Доктор Мартинели… Доктор Мартинели… Гласът звучи много силно през високоговорителите и по дългия безлюден коридор, по който вървя, ехото ме предшествува от апарат до апарат: настойчива и доста зловеща литания, сякаш сам господ бог ме призовава пред своя съд да отговарям за грешките си. Доктор Мартинели… Доктор Мартинели… Доктор Мартинели… Мощният безплътен глас, стоварващ се от високото, отеква сигурно из целия замък и ще ме преследва навсякъде, където и да поискам да се скрия — в библиотеката, в залите, в плувния басейн, в гимнастическия салон на приземния етаж.

В Блувил стана извънредно трудно да се установи телефонна връзка с външния свят: още от предната вечер трябва да се поиска писмено разрешение от мистър Бароу и в повечето случаи на сутринта ви съобщават, че никой не отговаря на посочения номер. Вярно ли е или невярно — няма начин да го проверите. А колкото до това някой да се обади отвън, като изключим телефонните позвънявания на Анита, която ме предупреждаваше, че няма да дойде, не се е случвало от цели четири месеца насам.

Доктор Мартинели… Доктор Мартинели… Доктор Мартинели… Няма млъкване. Името ми ще продължава да бъде все така повтаряно, докато не се явя на повикването. Обхваща ме потискащото усещане, че съм преследван.

Двата телефонни автомата — почти ненужни вече — са поставени в преддверието на тоалетните. Не са кабини, а две еднакви прозрачни раковини. Пъхвам главата си в първата и свалям слушалката.

— На телефона е доктор Мартинели.

— Доктор Мартинели — прозвучава гласът на телефонистката, — моля, явете се веднага в кабинета на мистър Бароу.

Защо веднага? И защо мистър Бароу ме вика по средата на обеда? Какво толкова има да ми казва, та да не може да почака?

Няма да ми се наложи да почукам на вратата на кабинета му. Тя е отворена. И самият мистър Бароу, съвсем необичайно, ме чака прав на прага, той, който толкова обича да приема внушително седнал зад бюрото си, в целия си блясък и величие. Прав е, но стои малко по-навътре и първо забелязвам шкембето му, защото само то се подава в коридора. Ускорявам крачка. Показва се и лицето му. То е разкривено — доколкото е възможно да бъде разкривена една тлъста магма. Но аз ясно виждам: бузите му треперят. Без да продума, сякаш няма вяра на гласа си, той се отдръпва, за да мина. Ала не се отдръпва, както би било редно, навътре в кабинета, а излиза навън и аз, вече влязъл, се обръщам към него, като мисля, че идва след мен. Съвсем не.

— Доктор Мартинели — промълвя едва чуто той.

Поглеждам го. Изпъкналите му очи се въртят в орбитите си като подплашени зверчета, а по лъщящия му череп е избила пот.

— Доктор Мартинели, телефонът е отворен на бюрото ми — казва той задъхано, на пресекулки, едва разбираемо. — Поверително е. Оставям ви.

И затваря вратата. Сам съм! В кабинета на мистър Бароу! В светая светих! Откъдето той никога не излиза, без да превърти ключа в двете специални като на каса ключалки. Уви, аз не съм Джоан Пиърс: нямам толкова здрави нерви. Хвърлям бегъл поглед към кошчето за отпадъци. В същност едва по-късно ще си спомня за този поглед. В момента не го осъзнавам. Заразила ме е голямата уплаха на мистър Бароу. Сърцето ми лудо блъска под ребрата. Гледам като омагьосан слушалката, която наистина е поставена върху огромното махагоново бюро. Запътвам се към нея, вземам я, тя все още цялата лепне от потта на мистър Бароу и аз изпитвам толкова силно отвращение, че я избърсвам с носната си кърпа, преди да я доближа до ухото си.

— На телефона — доктор Мартинели.

— Един момент, докторе — чувам гласа на телефонистката. — Сега ще ви свържа.

И повече нищо. Никакъв звук. Безответен телефон. Безкрайно чакане. Краката ми омекват. Няма все пак да се наместя в голямото, облечено с черна кожа кресло на мистър Бароу — сядам върху бюрото, което в известен смисъл е израз на много по-голямо неуважение, ще си дам сметка по-късно. В момента главата ми е празна, слепите ми очи туптят и забелязвам, че и моята ръка, хванала слушалката, се поти.

За тия няколко секунди изглежда съм свикнал с мълчанието, защото подскачам, когато най-после го нарушават: в слушалката прогърмява мощен, суров, заповеднически глас. В първия миг не разбирам дали е на мъж или на жена. Изумен съм преди всичко от силата му. Отеква в главата ми, сякаш я обсебва.

— Доктор Мартинели ли е?

— Да.

— В кабинета на мистър Бароу ли сте?

— Да.

— Сам ли сте?

— Да.

Кратка пауза.

— На телефона е Хилда Хелсингфорт. В четиринадесет часа Шушка ще бъде готова оседлана в конюшнята. Ще се явите с нея на пропуска. Постовата е предупредена, ще ви придружава една милиционерка. Край на разговора.

Затваря телефона. Нямах време дори да отвърна. А и надали бих могъл да отворя уста. Устните ми са залепени. Слюнката ми изведнъж пресъхна. Изправям се. Облягам се за миг с двете ръце на бюрото. Когато излизам, не виждам и следа от мистър Бароу.

Запътвам се към тоалетните. За мой късмет там няма никой. Отварям кранчето със студената вода и силно плесвам страните си с мокри ръце. Изтривам се и правя няколко дълбоки вдишвания, крачейки напред-назад. При всяко минаване пред огледалото хвърлям по един поглед: още съм много блед, за да се върна в столовата.