Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les hommes protégés, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 21 гласа)

Информация

Корекция
hammster (2007)
Сканиране и разпознаване
Boman (2007)
Допълнителна корекция
thefly (2019 г.)

Издание:

Робер Мерл. Добре охранявани мъже

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Библиотека „Галактика“, №47

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от френски: Райна Стефанова

Рецензент: Георги Величков

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов, Асен Младенов

Коректор: Ани Иванова

Английска, I издание

Дадена за набор на 30.V.1983 г. Подписана за печат на 23.IX.1983 г.

Излязла от печат месец октомври 1983 г. Формат 32/70×100 Изд. №1685. Цена 2,50 лв.

Печ. коли 29. Изд. коли 18,78. УИК 18,02

Страници: 464. ЕКП 95366 21531 5637–252–83

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 840–31

© Райна Стефанова, преводач, 1983

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983

c/o Jusautor, Sofia

 

Robert Merle. Les hommes protégés

© Éditions Gallimard, 1974

История

  1. — Добавяне
  2. — Преместване на анотацията от произведението към книгата.
  3. — Допълнителна корекция

Шеста глава

С Джоан Пиърс разговарях в сряда вечер. На следващия ден, четвъртък, реших да се заема с женския персонал в лабораторията ми. Явно, налагаше се едно голямо обяснение, за да пукна най-после цирея, но не исках то да бъде едновременно с всички: щеше да ме изправи пред прекалено много проблеми. Затова степенувах трудността: първо жените, после доктор Грейбъл и на края — останалите „А“-та. Поставях си три изпитания и справех ли се с първото, другите трябваше да минат по-леко. Смятах, че ако мога да спечеля жените за моята кауза, щях да лиша доктор Грейбъл от най-влиятелните му поддръжници.

Не използвах малката зала на лабораторията, където обикновено прожектираме филми и провеждаме събранията си. Исках разговорът ни да протече по-непринудено. Накарах да донесат шест стола в моя кабинет и вместо да ги наредя пред мен, разположих ги в кръг, с намерението да не заставам зад бюрото, подчертавайки висшестоящото си положение, а да седна сред сътрудничките си като техен равен. После ги повиках по вътрешния телефон.

Дойдоха една по една, доста смутени, както ми се стори, разменяйки си въпросителни, дори тревожни погледи, макар в действителност да нямаше от какво да се боят от мен, тъй като тяхното обществено положение е по-високо от моето. Леката тръпка на боязън, която ги е обхванала, навежда на мисълта, че трябва да се отчетат остатъците от „дълбоко вкоренените навици“, които Дебора Грим разобличаваше в статията си. Независимо от това, на което непрекъснато ги учат, те пряко волята си виждат все пак в мен началник, и то началник-мъж, двойно господствуваща личност.

Макар че крайната ми цел е да ги спечеля, не правя нищо на пръв поглед в тази насока. Напротив, посрещам ги с безизразно лице и с оная студена и педантична любезност, на която аз лично съвсем не обичам да съм обект, защото тя може да крие всичко. Още от първото писмо, в което Хилда Хелсингфорт ме критикуваше за отношението ми към тях, аз все така съм се държал. И продължавам. Смятам първо да ги накарам да се поизпотят — така ще оценят много повече вниманието, което ще им засвидетелствувам.

Лаборантките сядат в кръга и аз се настанявам между тях. Изненада, която е последвана от известно притеснение и смущение. Не сме разделени от гладкия плот на бюрото ми. Аз съм в контакт. И то какъв контакт за тях! С половия враг № 1! Със сексуалиста! С фалократа! С нискостоящото и демонично създание! Но същевременно нелишено, предполагам аз, и от притегателна сила за жени, осъдени да се задоволяват само с компанията на „А“-та…

И така, поемам инициативата и атакувам. Изваждам от джоба си контрарапорта, който написах до мистър Бароу след оплакването по мой адрес, и им прочитам критичните бележки, отнасящи се за тях. Както вече казах, аз ги бях пощадил в това изложение, съсредоточавайки огъня си върху доктор Грейбъл. Но все пак ги бях уличил в известни професионални пропуски, в същност незначителни, но затова пък недвусмислено доказани, защото посочвах точно часове, дни, имена.

Когато свършвам — имам чувството, че не съм им казал нищо ново — правя многозначителна пауза и питам:

— Ще оспори ли някоя фактите, които изложих?

Мълчание, после Лиа Буридж спокойно заявява:

— Що се отнася до мен, аз не отричам фактите.

Но тонът й ясно подсказва, че има други неща, които оспорва. Преди обаче да й дам думата, искам да си осигуря тила.

— Друга да желае да вземе думата?

Оглеждам една по една жените, които ме обграждат. Те мълчаливо поклащат глава. Нарочно не бързам. Бих искал да разбера какво се крие зад тези безизразни лица.

Средната възраст на петте жени е между тридесет и четиридесет години. Нито една не е грозна, нито една не е глупава. Нито една не е мързелива. Двете с най-голям ум — несправедливо съчетание спрямо другите — са и с най-пищна външност: мисис Лиа Буридж и мисис Елизабет Крофорд. Нали съм си проклет фалократ, употребявам понякога старите определения. Те днес са изхвърлени от употреба и са забранени от неписан закон, според който „мистър“, „мис“ и „мисис“ се изпущат, бидейки съвсем неоснователно носители на полово разграничение. Така че от началото на новата ера трябва да се казва: „Крофорд“, „Буридж“, „Мартинели“.

Аз невинаги се обръщам с „мис“ или „мисис“. Съобразявам се с някои по-тънки отлики. За Крофорд казвам „Крофорд“. Тя е вдовица и е свалила венчалната си халка. Но Лиа Буридж, която или не се придържа напълно към условностите, или много е обичала мъжа си, продължава да носи пръстена. Когато разговарям с нея, наричам я мисис Буридж, нарушавайки съзнателно неписания закон. Но тя никога не ми е правила забележка за това, което мистър Бароу ми посочи като „проява на лош вкус“ от моя страна. Тогава защо, дявол да го вземе, наричат Бароу „мистър Бароу“? Какво ще рече такова неуместно подчертаване на пол, който в случая е двойно премахнат?

— Мисис Буридж — обръщам се аз към нея, — струва ми се, че имате нещо да кажете.

— Да, докторе.

И погледът, и тонът са възпитани и студени. Чувствувам, че ще ми върне с лихва ледената ми учтивост. Чакам. Изпитвам известна скрита симпатия към Лиа Буридж, първо заради халката, която тя има смелостта да носи, и после заради махагоновочервените й коси, които ми напомнят за Анита. Същата бяла кожа, същите неоспоримо женствени форми. Очите обаче не са зелени, а сини. И така открито сини, че нямат нужда да се преструват на кристалночисти или да се крият зад пърхащи мигли. Точно обратното. Те търсят погледа ви като шпага, кръстосват тази шпага и нанасят удар.

— Не оспорвам грешките — казва тя сухо, — а тяхната сериозност.

Добре. И за мен също е настъпил моментът да играя с открити карти. Снощи реших да не се поддавам повече на злонамереността, с която писах рапорта.

— Наистина — отвръщам с равен глас, — вие имате право. Те не са толкова сериозни. При други обстоятелства дори нямаше да се спирам на тях.

Очите широко се разтварят в кръга и най-широко — тия на Лиа Буридж. Готвеше се за безмилостен дуел, а ме вижда да пристъпям към нея със свален гард и открити гърди. Проявява рефлекс, който й прави чест: поколебава се дали да ме намушка.

Щафетата поема Крофорд:

— В такъв случай — казва тя — не разбирам…

— Какво не разбирате? — питам спокойно.

— Че сте сметнал за необходимо да правите писмен рапорт за такива дреболии.

Елизабет Крофорд е дребна брюнетка, остроумна и жива, не така разсъдлива като Лиа Буридж. Но професионалните й достойнства са несравними. Тя специално има пълното право да говори за дреболии. Няма да споря за думата.

Спокойно, ясно обяснявам, че съм получил едно след друго две писма от Хилда Хелсингфорт, в които ме критикува за отношението ми към жените и „А“-тата в лабораторията ми; че съм научил от мистър Бароу за подаденото до него писмено оплакване срещу мен; но че не съм могъл да разбера от него нито от кого е оплакването, нито в какво точно ме обвиняват.

В думите ми няма горчивина. Не упреквам. Констатирам. Фактите. Само фактите: в кабинета ми сигурно има подслушватели.

Най-после замълчавам и обхождам с поглед кръга. Мълчанието ми принуждава Лиа Буридж да заговори отново. Но не го прави на драго сърце, виждам го по сините й очи.

— Значи, вие сте написали рапорта като един вид отмъщение.

— Струва ми се, че думата не отговаря точно на действителността. Нима не знаете, че тук аз съм извънредно уязвим? По-скоро бих казал, че съм написал рапорта като самозащита.

Мълчание.

— Докторе — подхваща пак мисис Буридж, — не беше ли по-просто да ни кажете в какво ни упреквате, вместо да пишете на мистър Бароу?

— Права сте, мисис Буридж — беше по-просто, по-нормално, по-другарско и, смея да кажа, също така по-достойно. Затова и съм толкова изненадан, че авторът на рапорта, чийто обект съм аз, е изложил оплакванията си на мистър Бароу, а не ми ги е казал лично на мен.

Лиа Буридж силно се изчервява. С такава кожа и с такива очи трудно би могла да скрие вълнението си. В обръча на насочили се към мен погледи долавям известно объркване.

Тогава на помощ на обвинението идва Крофорд, но не грубо, а дори с известна сдържаност, не смея да кажа — с дружелюбност.

— Работата е там, докторе, че вие не създавахте впечатлението за достъпен човек.

„Вие не създавахте…“: това минало време ми доставя огромно удоволствие. Може би точно сега е моментът да използвам прословутото си латинско очарование. Не обичам много тия работи, според мен са малко курвенски, но „да си курва“ не е ли в края на краищата оръжието на слабия?

Отправям към Крофорд най-пленителната си усмивка.

— Искате да кажете, че съм рязък, арогантен, властен?

— Има нещо такова — отвръща тя.

Разсмивам се и каквато си е непринудена, Крофорд също се разсмива. Усмивките цъфват в кръг, като изключим Лиа Буридж. Това разведрява атмосферата: статуята е повалена, идолът посечен… Метафорично, разбира се. Но какво по-подхранващо за душата от образното мислене.

Освен за Лиа Буридж. Синият й поглед няма да ме пусне така бързо. И тя додава, без да трепне:

— Позволете ми да ви кажа, докторе, че вие проявявате и дълбока несправедливост.

Усмивките веднага изчезват и аз разбирам три неща: първо, че Лиа Буридж намеква за подчиненото положение, в което държа доктор Грейбъл. Второ, че Лиа Буридж е извънредно почтено и смело момиче. Третото е, че тъкмо заради тези си качества тя въплъщава сред жените в лабораторията силната личност. Ако я спечеля за своята кауза, тя ще прояви и към мен, в това съм напълно сигурен, същата почтеност и същата смелост.

— Искате да кажете, че не съм справедлив спрямо доктор Грейбъл?

— Смятам, че не желаете да признаете достойнствата му.

Кратка пауза.

— Не се заблуждавайте. Признавам ги. Доктор Грейбъл е много умен човек и много добър научен работник. Ако аз напусна, той ще бъде напълно достоен да ме замести.

Изумление. Мълчание. Напрегната размяна на погледи.

— В такъв случай… — започва Лиа Буридж, но не завършва изречението.

Но надали е имало някога изречение, което по-малко да се нуждае от завършек. Казвам с помирителни нотки в гласа:

— Поставете се на мое място, мисис Буридж. Аз не съм Христос. Как мога да повиша един работник, дори и да заслужава, щом пише рапорт срещу мен?

Тогава се чува репликата — това, което в театъра наричат на свой жаргон „възловата реплика“: изобличаващото изречение, изречено пламенно, на един дъх.

— Рапорта не е написал доктор Грейбъл! — виква Лиа Буридж. Раменете й потръпват, гърдите се вълнуват, косите се отмятат назад. Великолепна сцена. Гледам я и си казвам, че трябва да я запомня, за да й се наслаждавам после. Но в момента питам студено:

— Откъде знаете?

— Знам, защото аз го написах!

Не очаквах първата реплика, още по-малко — втората. Съвсем съм объркан. И изведнъж ми става пределно ясно невероятното ми заблуждение. Как съм могъл да си помисля, че един обикновен „А“ като доктор Грейбъл ще си позволи да напише до мистър Бароу рапорт, предназначен за Хилда Хелсингфорт! Само една жена, изпълнена с превъзходството на своята каста и обръщаща се към друга жена през главата на един скопец, можеше да прояви подобна дързост! Само тя е могла да разобличи пред по-висшестоящата власт упорито повтаряните грешки на ръководител, който независимо че е началник в пряката работа, си остава ОМ.

Замълчавам. И си задавам някои и други въпросчета. Видимото влияние на Лиа Буридж върху колежките й, което си обясних с вътрешната й сила и моралните й добродетели, не се ли обяснява и с определен род неофициални функции, за които току-що споменах? Да не би тя да се окаже „очите и ушите“ на Хилда Хелсингфорт в моята лаборатория? Или най-малкото най-сигурната носителка на доверието и правоверността?

Поглеждам я и попитвам с неутрален тон:

— Ще ми позволите ли да ви задам един въпрос? Известен ли ви беше контрарапорта, който отправих до мистър Бароу?

— Разбира се — отговаря ми тя, сякаш се подразбира от само себе си.

— Само на вас или на всички?

— На всички.

— И на „А“-тата ли?

Наивният ми въпрос предизвиква развеселени усмивки в целия кръг.

— Разбира се, че не! — отвръща Буридж.

Добре. Вземам си бележка. Тайнствата на новата ера постепенно се разкриват пред мен. В йерархичната стълбица „А“-тата не стоят толкова близо до жените, колкото предполагах.

— Имали сте по-голям шанс от мен, мисис Буридж — заявявам сухо. — На мен не ми беше известен рапортът, който вие сте изпратили срещу мен до мистър Бароу.

— Напълно естествено е — забелязва тя и сините очи ме гледат настойчиво, но спокойно.

Едва не избухвам, ала си помислям за подслушвателите и се овладявам.

— Не е чак толкова естествено — възразявам все пак с известна рязкост. — Ако не знам в какво ме укорявате, как мога да се поправя?

— Трябва само да ни питате — казва тя.

— Питам ви — изричам смело.

Като си помисля, че в началото на разговора си въобразявах, че ще ги накарам да се поизпотят! А не са минали и десет минути и аз съм здраво завързан за стълба на мъченията, беззащитен под стрелите им. Аз, който в предишния свят никога не съм успявал да се наложа на жена, поне така бе с жените, които съм обичал! Очаквам най-лошото.

Кратка пауза. Бързо взаимно допитване с очи. И Лиа Буридж ми нанася първия удар с томахавка.

— Ние смятаме, че не се държите прилично с нас.

— Прилично! — възмущавам се аз. — Та аз съм вежлив.

— Вашата вежливост е фалшива и повърхностна — обажда се Крофорд. — В действителност вие сте недружелюбно настроен, с изключение на днес.

— Изпълнен с презрение — добавя Морисън (бивша „мисис“).

— И най-вече — додава Джоунс (бивша „мис“) — вие сте почти винаги на границата на благоприличието.

— Аз, на границата на благоприличието!

— Дори не го осъзнавате! — възкликва Мейсън (бивша „мис“) — Вие се държите като закоравял фалократ. Просмукан сте до костите от мъжкото си превъзходство. Навсякъде виждате само секс.

Нима и аз като Орфей ще бъда разкъсан от вакханките?

— Дайте ми пример — казвам аз сподавено.

— Ще ви дам не един, а много — отвръща Лиа Буридж, вперила сините си очи в моите. — Проявявате към нас дискриминация, за да ни противопоставите една на друга. Наричате Крофорд „Крофорд“, Морисън — „Морисън“. А мен наричате мисис Буридж. Защо?

Смятам, че имам отговор. Подхващам спокойно:

— Забелязах, че Крофорд и Морисън са свалили венчалните си халки, а вие продължавате да носите своята. Помислих си, че сте може би малко по-старомодна, както и аз съм старомоден и затова се обръщах към вас по стария начин.

Резултатът от обяснението ми е най-неочакван и доста унизителен за мен: те се развеселяват. С изключение на Лиа Буридж всички се смеят. Гледат ме полушеговито, полуснизходително. И Крофорд, все така импулсивна, казва с насмешка, но насмешка без злоба:

— Той нищо не е разбрал!

Подобно разведряване не се нрави на мисис Буридж, извинете „Буридж“. Тя цъква с език, поглеждайки Крофорд, и сериозно заявява:

— Фактът дали си свалил или не венчалната си халка няма значението, което вие му отдавате, докторе. Аз не съм я махнала, защото пръстът ми е надебелял.

Отново смехове, които тя веднага възпира. След като духовете се успокояват, аз се опитвам да се защитя:

— Нима това е неприлично?

— Не — отговаря Буридж. — Проява е на лош вкус, мистър Бароу ви го каза, но вие не го взехте под внимание.

— Защо тогава мистър Бароу? Не е ли старомодно?

— Мистър Бароу е управител. А и няма особено значение — мистър Бароу е „А“.

Логика, която ме стъписва. Съвземам се и продължавам:

— Да минем на предполагаемото ми неприличие.

— То не е предполагаемо — възразява Буридж. — То е действително. На 5 януари вие уловихте Джоунс за ръката, за да й покажете как да направи един препарат.

При тези думи русата Джоунс (бивша „мис“) се изчервява и свежда смутено очи. Към нея се отправят съчувствени погледи.

— Не биваше ли да постъпя така? — възкликвам изумен.

— Не.

— Нали трябваше да й покажа.

— Да. С думи. Без да я докосвате.

— Но аз не съм вложил никаква умисъл!

Буридж ме поглежда с кристалночистите си очи, в които са събрани всички добродетели.

— Не сте вложили може би съзнателно никаква умисъл. Но Джоунс имаше основание да се оплаче. А мой дълг бе да предам оплакването й.

Като се опитвам да приема най-неутралното изражение и в което най-малко да се чувствува мъжкото у мен, поглеждам девицата, на която моето докосване с ръка е оказало такова въздействие. Изведнъж ме обхваща усещането, че тази нова ера е своеобразно връщане към викторианството. Поне що се отнася до началната фаза на междуполовите отношения. Защото за последна фаза и дума да не става!

Казвам с израз на дълбоко разкаяние:

— Извинявайте, Джоунс.

— Моля — отвръща тя, станала аленочервена. — Вече всичко е забравено, докторе.

Смирението ми прави добро впечатление на всички, с изключение на Буридж. Изглежда разбра, че не съм толкова дълбоко разкаян.

И подхваща сурово, като съдник:

— Докторе, улавям ви и в друго, много по-трудно уловимо неприличие. Винаги, когато сметнете за възможно, прибягвате до глас, очи, усмивка на съблазнител.

— Мислех, че ме смятате за арогантен!

— Но вие сте! — ликува тя — Веднъж сте арогантен, агресивен, властен, което е грубото проявление на сексуализма. Друг път пускате в ход мъжкото си очарование, което пък е прикритата форма.

— Пример?

— Току-що с Крофорд. И по-точно, когато я попитахте дали ви счита за „рязък и властен“.

Остава ми открит само един път — простодушието.

— Крофорд, и вие ли по същия начин като Буридж изтълкувахте поведението ми?

— Разбира се, докторе — разсмива се тя. — Беше много забавно.

— И не само забавно — срязва я Буридж с унищожителен поглед.

Крофорд млъква засрамена и прехапва устни. Наистина нищо не се изплъзва от сините очи на Буридж.

— Вие се опитвате да кокетничите дори с мен — продължава тя да ме разобличава. — Преди малко, когато ви казах: рапорта не е написал доктор Грейбъл, вие безсрамно ме огледахте като най-обикновена сексуална вещ.

Търпението ми вече се изчерпва. Гневът ми прелива. Ще ми се да изтърся на Буридж някой цинизъм, някоя невероятна гадост и която пряко да се отнася за нея. Не, не губя от поглед крайната си цел. Да сключа мир, на всяка цена с тия неопуританки.

— Лъжете се, Буридж — изричам аз, като сподавям възмутените нотки в гласа си. — Вие говорехте разпалено и си помислих, че разпалеността ви отива.

— Не трябва да обръщате внимание на външния ми вид.

— Как да го направя? Нали ви виждам. Не сте призрак.

— Можете да ме гледате, без да ми хвърляте подобни погледи. Доктор Грейбъл не ме гледа никога така.

Изпитвам желание да скръцна със зъби, но запазвам спокойствие.

— Може би доктор Грейбъл няма като мен толкова силно развито естетическо чувство.

— Искате да кажете, че се възхищавате от мен? — възкликва разобличително тя, вперила сурово синия си инквизиторски поглед в мен.

Объркан съм от обрата, който взема спорът.

— Преди да ви отговоря, бих искал нещо да уточня — измънквам аз. — Много съм чувствителен по принцип към красивите хора. Ето например аз се възхищавам от Джеспърсън, което съвсем не означава, че съм хомосексуалист.

— Бъдете откровен, докторе. Не гледате Джеспърсън, както преди малко погледнахте мен.

— Как съм ви погледнал? — продължавам аз уклончиво.

— Така, че да ми дадете да разбера, че ме харесвате.

— Ни най-малко — отричам аз. — Погледнах ви с възхищение, вярно, но то бе цялостно възхищение. Отнася се както за моралния ви облик, така и за физическата ви външност.

— А това — заявява с най-голямо презрение Буридж, обръщайки се към колежките си, сякаш за да завърши показния си урок, — това е от ония лицемерни и лъжливи комплименти, които някога мъжете отправяха към жените. Преструваха се, че се обръщат към тях като към личност, а в същност ги интересуваше само тялото им.

— Какви ги разправяте! — виквам аз. — Да не би жена ми Анита да е за мен обикновена сексуална вещ? Да не би да съм се оженил за глупачка заради хубавото й тяло? За кукла — заради красивото й лице? За манекенка — заради елегантността й? Или съм се оженил за много умна и образована жена, която винаги се е самоосъществявала самостоятелно в голямата кариера, която ви е добре известна!

Буридж не очакваше подобен изблик от моя страна.

Но е прекалено честна, за да не се съобрази с него. Замълчава. Поглежда ме. Долавям в очите й известна обърканост.

И продължавам:

— Бих искал все пак да обясня и като лекар, и като мъж, че ако не е възможно професионалните взаимоотношения между мъжете и жените да бъдат напълно лишени от сексуален заряд, то лично аз винаги съм го свеждал до минимума. Никога не съм ухажвал сестри или лаборантки. Не съм излизал с тях. Не съм ги канил на вечеря.

Буридж настръхва.

— Докторе, погледът, който ми хвърлихте преди малко, съвсем не съдържаше минимум сексуален заряд. А между другото аз не знам какво означава „минимум“, щом става дума за сексуална агресивност.

— Не може ли да преустановите този спор? — намесва се Крофорд. — Приема твърде личен характер.

Това е малкото й отмъщение. Но в същност тя е права. Аз се опитвам да убедя Буридж, че във възхищението ми към нея не е вложено никакво желание, а тя се мъчи да ми докаже обратното: става наистина двусмислено…

Буридж също го почувствува и млъква. Но тя замълчава със сила, с достойнство, ако смея така да се изразя, без да се отказва от казаното, без да прави отстъпки.

Вземам отново думата и за да изляза с чест от положението, най-старателно създавам впечатлението за едно фалшиво равновесие.

— Така или иначе, благодаря, спорът беше много полезен. Казах ви какво в моите очи куца. Вие ми казахте какво във вашите очи не върви. И ние, и аз ще го имаме пред вид занапред.

— Остава въпросът за доктор Грейбъл — остро вметва Буридж.

Мога спокойно да разчитам на нея, за да не забравя нещо.

— Колкото до доктор Грейбъл — отвръщам аз ведро, — станала е неприятна грешка. Смятах го за автор на рапорта, който в същност Буридж е написала. Недоразумението е разсеяно. Няма повече за какво да му се сърдя.

А защо не трябва да се сърдя на Буридж, един бог само знае! Но всички тук, включително и аз, го приемаме като съвсем очевидно…

Тя приема с царствена безразсъдност пълната си безнаказаност, което не означава, че ме оставя на мира, напротив, продължава да ме преследва, опряла острието на сабята в гърба ми.

— Какво смятате да правите с доктор Грейбъл?

— Да му поверя работа, равностойна на тази, с която се занимава доктор Пиърс.

Тя свежда глава и ако добре разбирам, получавам от нея похвална грамота. А от Крофорд — последната стреличка.

— Докторе, бих искала да ви задам един въпрос — усмихва се тя лукаво. — Рапортът ви срещу нас е отпреди месец, защо едва днес говорихте с нас?

Аз също й отправям усмивка. Колкото се може по-краткотрайна и лишена, надявам се, от доловим сексуализъм.

— Ето защо — обяснявам аз. — Преди известно време получих от Хилда Хелсингфорт писмо, в което се казва, че според нея незадоволителните резултати, които сме постигнали досега в лабораторията, се дължат на неразбирателството ми с жените и „А“-тата. Извлякох си съответната поука и си подадох оставката.

Поглеждам ги и по-специално Буридж. Очевидно е, не е знаела[1]. Доверен човек може би, но на когото не всичко доверяват.

— В същност аз два пъти си подавах оставката и Хилда Хелсингфорт два пъти я отхвърли. Така стигнах до заключението, че тя смята за възможно аз да подобря отношенията си с жените и с „А“-тата. Тъкмо това се опитах да сторя днес.

Правя кратка пауза и добавям:

— Бъдещето ще покаже дали съм успял.

Тази реч, която от гледна точка на подслушването е неуязвима, оказва определено въздействие. Долавям го. Същевременно, почти без да искам, съм постъпил и много ловко: позволих да ме поставят натясно и едва сега, в края на разговора, разкривайки силната си карта, омаловажавам донякъде победата на събеседничките си.

Подсъзнателна ловкост, но все пак я проумявам. И понеже смятам, че е крайно време да свършим, ставам. Размяна на задължителните любезности. Излиза бившият нежен пол. Сбогом, бивши обекти, станали субекти. Но защо вашето освобождение трябва да мине през моето унижение? Къде е истинското равенство?

Сядам на бюрото си. И отново изпитвам свързаното с Блувил чувство за нереалност. Не съм засегнат, че подчинените ми ме накараха да си направя самокритика. Не в това е въпросът. Познавам големи светила в медицината, които, ако вършеха същото, работата в поверените им отделения щеше да върви много по-добре.

Не, друго ме изпълва с дълбока тревога — в какво ме обвиняват: усмивка, поглед, докосване с ръка, сякаш са престъпления. Никога няма са свикна с тази фанатична контрасексуалност.

Но най-много се учудвам колко са податливи хората! Как лесно се оставят да ги обработват! Милиони германци повярваха, защото Хитлер вярваше в злодейството на евреите! Милиони американци одобряваха варварските бомбардировки над Ханой! А сега — жените… Просто да не повярваш! Само шест месеца бяха достатъчни, за да наложат на тези умни лаборантки сегашната фразеология и идеите, които тя прокарва.

Мислех, че ще бъде трудно да се помиря с доктор Грейбъл. Не беше така. Всичките лоши чувства, които е хранил към мен, се стопиха начаса пред радостта му от повишението. Помирих се едновременно и с останалите членове от неговата каста.

Сред „А“-тата съществува дълбока солидарност. Да обидиш един, значи да обидиш всички. Тия от моята лаборатория смятаха, че ги презирам. Изведнъж сякаш се възродиха и заработиха с неподозирано усърдие. Щом един „А“ е задоволен, той е истинско впрегатно животно. Дайте му работа, която да му харесва, добра заплата и той ще тегли хомота като вол. Ни крачка извън браздата, с часове наред след повода, с огромна издръжливост и невероятна изпълнителност.

Разширих също така административните права на Лиа Буридж и то с много добри резултати. Научният й багаж е твърде малък, но влиянието й върху трите касти — огромно. Буридж, това е нашата спойка.

Но за разлика от новото положение на нещата с доктор Грейбъл личните ми отношения с Буридж далеч не са безметежни. Тъй като ми е отказано правото да я гледам, да й се усмихвам и, естествено, да я докосвам, било то с върха на пръстите, аз компенсирам всички тези откази със сънища, които лесно можете да си представите какви са. Да, дотам съм стигнал! Истински пубертет! Нощем Лиа Буридж се присъединява в моите тайни градини към Пуси, Джеки и мисис Бароу. Денем обаче проявявам към нея безупречна неутралност, с изгаснал поглед под полупритворените клепачи, с приглушен глас, със сведено до минимум физическо присъствие и с оная скромна отпуснатост в жестовете, която заимствувам от „А“-тата. Това е върхът на лицемерието, защото докато правя всичко възможно да се превърна в безполово същество, поемам с трептящи ноздри неописуемо приятния й мирис. Когато си отива, изправям се и съм готов да зацвиля.

А и самата Буридж постоянно поставя нервите ми на изпитание. С известен страх установявам, че в мое присъствие самоконтролът й отслабва и не успява да се овладее. В един и същи ден тя променя настроението си три или четири пъти. Пред хора, естествено, е самата студенина; имам пред вид разговорите ни на четири очи в кабинета ми. Днес например видях четири различни Буридж. Сутринта (изопнати черти, уморено лице, тъмносини кръгове под светлосините очи) — една намръщена и неразговорлива Буридж. В единадесет часа — погълната от работата си Буридж, забързана, действена, а с мен — пряма и дори дружелюбна. В четири часа — бог знае защо — леден блок. А в края на работния ден, в кабинета ми — скандал. Сигурно подслушвателният апарат в моя кабинет е свързан само с нейния, иначе би била по-предпазлива.

Започва като служебен спор и завършва като семейна сцена. Извършил съм ново престъпление! В три часа съм срещнал Крофорд по коридора и съм й се усмихнал. Безполезно е да отричам, видяла ме е! Отговор: усмихвам се на доктор Грейбъл, защо не и на Крофорд? Сексуалистката сте вие, Буридж. Вие навсякъде виждате само умисъл.

И тук, все така безупречен в телесното си поведение, аз си позволявам една шега. Главозамайващо похвално слово за професионалните качества на Крофорд и наблягам, с не по-малко елейни слова на уравновесения й нрав. Заключение: Крофорд има една голяма добродетел — отморява ме от „таралежите“.

Нападателността се удвоява и се превръща едва ли не в провокация. Сините очи искрят, гърдите бурно се повдигат, пламтящо червената грива се разтърсва (толкова ми напомня за Анита) — Буридж пристъпва към мен и ме обсипва с укори. Аз съм един проклет лицемер! Ако си въобразявам, че се хваща на моите номера, много се лъжа! Ясна й е играта ми! Аз изобщо не съм се променил: все съм си така арогантен! Закоравял фалократ! Променил съм само тактиката: правя се на светец, за да съблазнявам по-лесно.

Кого да съблазня? (смях) вас? Крофорд? Или онази нещастна Джоунс? Не, наистина, прекалено глупаво е! Направете си доноса, ченге, хич не ме е грижа. Довиждане, таралежче. Не искам повече да споря. Затръшвам вратата след себе си.

Гневът ми, разбира се, е престорен гняв, но в нашите отношения няма нещо, което да не е престорено.

Получава се парадокс: поради господствуващата контрасексуалност всичко между нас е със сексуален подтекст. Нищо вече не е невинно, нито държане, нито жест, нито поглед! Даже отбягващият поглед става подозрителен. И в крайна сметка, докато се караме с Буридж, ние говорим единствено за секс и преди всичко тя, която непрекъснато ми напомня за моя фалос, ако не за друго, то за да го разобличи. Но не е само това! Защо да ме свежда единствено до тази функция? Аз не се самоопределям просто с наличието на възпроизводителни органи, аз съм също така невролог, научен работник, любещ баща — и разочарован съпруг.

В събота полупророчеството на мисис Пиърс се опровергава. На обяд, когато само няколко часа ме делят от пристигането на Анита, тя се обажда по телефона. В гърлото ми веднага засяда буца. Много съжалява, но й е абсолютно невъзможно да дойде тази вечер, както ми беше писала. Затова пък абсолютно сигурно е (отбелязвам двете наречия), че ще дойде в сряда вечер. Мълчание. В сряда ли? — питам аз невярващ. — По средата на седмицата? — Да, в сряда. Не мога да изтръгна никакво обяснение за такъв необичаен ден и оставям слушалката смъртно натъжен. Същата вечер, дирейки утеха, предавам разговора на Джоан Пиърс, но тя се въздържа от всякакъв коментар. Само възкликва: в сряда ли? Последват два погледа — първият, бърз като светкавица, вторият, сериозен и изпълнен със съчувствие.

Седмичната ми почивка минава ужасно. Докато сме на езда, не обръщам почти никакво внимание на Пуси и с нищо не помагам на Стин, който, нахлупил до очите пробитата си тиролска шапка, със стърчащи от нея бели кичури коса успява да накара двете милиционерки да поведат разговор с него. Яхнал Шушка, аз се държа настрана, помръкнал и смълчан. Не се оживявам дори и когато Джеки — да, именно Джеки — най-неочаквано ме дарява с поглед и лека усмивка. До гуша ми е дошло от този неразбираем пол.

На връщане заварвам Дейв, изпаднал във втора, не толкова остра криза на враждебност. Никак не му харесват моите неделни разходки на кон. Сигурно се бои, че ще разцепя с голямата си сабя черепа на едната милиционерка, ще преметна другата на седлото и ще препусна към Канада, изоставяйки сина си в Блувил. Но този път така съм отвратен от всичко, дори и от него, че посрещам сръднята с безразличие, което съвсем не е престорено и има отличен резултат: той веднага престава да се цупи. А още по-хубавото е, че тази нощ не се събуждам в два часа от отчаяни викове и кошмари за виновност. Добър урок. Няма да го забравя.

 

 

В понеделник, за щастие, нямам много време да мисля за себе си. В сутрешната поща има нещо ново, а когато в Блувил новото идва отвън, то винаги силно ни впечатлява.

Новото е писмо, в което пише следното:

Драги доктор Мартинели,

Като се имат пред вид големите загуби сред мъжкото население на САЩ, причинени от епидемията и нуждата на страната от възпроизводство на населението, Федералната банка за сперма, основана на 2 май т.г. във Вашингтон, ни съобщава името и адреса ви, тъй като сте изтъкната личност, живееща в охранявана зона във Върмонт и сте в състояние да ни предоставите сперма.

Ако сте съгласен, на 3 юни, в 19 часа в Блувил ще дойде дежурен екип.

Писмото е подписано от доктор Ф. Б. Мълбъри, представител, както посочва той, на федералната банка за сперма в Монтпелие. Размножено е на циклостил: само името ми е написано на машина.

От това заключвам, че може би аз не съм единственият, който е получил в Блувил подобно любовно писъмце и много предпазливо подпитвам Стин и Джеспърсън. Получихте ли писмо от някой си Мълбъри? Със същите думи се обръщам и към Пиърс и Смит, но отговорите са отрицателни, докато Стин (много угрижен) и Джеспърсън потвърждават и се уговаряме да се съберем още вечерта у нас. Защо у нас ли? Защото намерих къде е поставен в стаята ми подслушвателят, нали чакам Анита да ми дойде на гости и мога като Джоан Пиърс да го изключа, когато пожелая.

Стин сяда на леглото с шапка на глава (въпреки гъстите си бели коси и вече доста топлото време), а Джес избира един от двата ми стола. Дълго мълчание. Стин започва да мърмори, говори ту на идиш, ту на немски, ту на английски и като му казвам, че почти нищо не му се разбира, той ми хвърля изпод набръчканите си клепачи и войнствените си вежди един сивосин не особено приветлив поглед, сякаш аз съм виновен за писмото на Мълбъри.

— Туй то! — избухва най-после той в английска скоропоговорка, оцветена с германизми. — Ето че пак затънахме до гуша в старите лайна на евгенетиката! Като при нацистите! Трябваше да се досетя още когато пристигнах тук и ми дадоха да попълня оня гаден въпросник за родствените ми връзки. Ралф, внимавай с хората, които се интересуват от дядовците ти! Те са расисти или евгенисти! И едните, и другите са от един дол дренки.

— Преувеличаваш — обажда се Джеспърсън. — Евгенетиката не е чак толкова лоша. Да се стерилизират например индивиди с неизлечими увреждания ми изглежда доста приемливо.

— Ти, химико, нищо не разбираш! — изръмжава Стин. — Първо, стерилизацията не е резултатна, защото доминантните пороци се проявяват по пътя на мутацията. А рецесивните пороци могат да бъдат предавани и от здрави хора. И най-вече, чуй ме добре, стерилизацията е отворена врата за всякакви извращения. Знаеш ли, че в щата Калифорния, където е разрешено кастрирането на осъдените за сексуални престъпления — много преди идването на Бедфорд на власт — двама съдии, само те, са наредили да бъдат осакатени 101 затворници. А те са били хомосексуалисти и ексхибиционисти.

— Но откъде го знаеш, Стин? — учудва се Джес, сякаш наистина е странно един биолог да познава законите на щата Калифорния.

Стин вдига рамене, смръщва вежди и заявява със сдържана ярост:

— Защото съм мръсен евреин с дълъг нос и дълги уши, та отдалече да откриват несправедливостите…

След което му обръща гръб, все едно че не иска да го види. Аз го поглеждам. Лицето му е мрежа от бръчки, очите му се крият под клепналите клепачи и две горчиви бръчки се спускат покрай стиснатите със смъкнати надолу ъгълчета устни към войнствено вирнатата брадичка.

— Почакайте, Стин — обаждам се аз. — Не бива да изпадаме в паника. В момента става въпрос не да ни кастрират, а да ни вземат сперма, тоест тъкмо обратното.

Какво изтърсих! Той ме поглежда и съсредоточава цялото си презрение върху мен.

— Ралф — казва глухо, — не е тъкмо обратното, а същото. Кастрацията и селекцията са лицето и опакото на евгенетиката. Какво прави един животновъд, ако иска да подобри расата? Скопява повечето от мъжките животни и запазва едно или две за разплод. Селекцията се основава на кастрацията.

— Ако позволиш — намесва се Джес, — селекцията не дава лоши резултати, особено при конете.

Стин вдига ръце и поддал се на чувствата си, скача от леглото:

— Aber, Mensch![2] Ние не сме коне! Ние сме човеци! Ние сме свободни хора! Никой няма право да се отнася към нас като към добитък! Никой няма право да каже: ето, този ще бъде вол. А от онзи ще вземаме сперма, за да осеменяваме кравите! Donner wetter, Mensch![3] Аз не съм бик! Аз съм човек! Няма да дам и сантилитър от семето си, че да оплодяват с него кой знае какви кретенки двадесет години след смъртта ми!

— Двадесет години след смъртта ти! — възкликва изумено Джес и тъй като Стин упорито отказва да го погледне, обръща се към мен.

— Може да не е двадесет години след смъртта му — пояснявам аз, — но във всеки случай десет или петнадесет след събирането на спермата, трудности няма, тя се съхранява добре.

— Значи, вече се е правило? — изненадва се той.

Поглеждам го. Приятен е за гледане Джес. Симфония от пастелни тонове, в която преобладава русото на косите, розовото на страните, лазурното на очите. Но специалист, ограничен донякъде от специалността си.

— Както изглежда, сега имаме федерална банка за сперма — отбелязвам аз. — Преди банките бяха частни. И в тях ти съхраняват спермата при температурата на течния азот, срещу двадесет долара годишна такса.

— Но за какво? — вдига учудено вежди Джеспърсън.

— Представи си, че си се подложил на вазектомия, но въпреки всичко искаш да си запазиш способността на родител.

— Защо тогава ще си правя вазектомия? — разсмива се той.

— От морални съображения, предполагам. Някои мъже считаха, че те трябва да се стерилизират, а не жените, с които имат сношения. И запазваха спермата си в банка, в случай че съпругите им пожелаят изкуствено осеменяване.

— Идиоти! — виква Стин. — Невероятни идиоти!

Изправя се, скърцайки със зъби, и като не знае какво да прави с гнева си, пак сяда и замърморва:

— Много хитро! От една страна — събраната им сперма, от друга — стерилното им чуканче!

Джес хвърля поглед към него, но разбира, че диалогът не е желан, и отново се обръща към мен.

— Лично аз смятам, че е много благородно от страна на мъжете. Защо трябва да задължават жените да вземат хапчета против забременяване? Защо да не зависи от мъжа сношението да е без последствия?

— Далеч не е същото — забелязвам аз. — Жената винаги може да престане да взема хапчета. А вазектомията е обратима само в 25% от случаите. Тя е осакатяване и съвсем не е, сигурно, че е безопасна.

— Лудост! Истинска лудост! — възкликва Стин. — Не ми говорете за тези американски глупости! Така или иначе сега вече не става дума за вазектомия! Скопяват човека за едното нищо! (От думите му заключих, че Джоан Пиърс му е дала да прочете статията на Дебора Грим и той добре е запомнил какво пише за пълноценните мъже в напреднала възраст!) Но въпросът не е в това, въпросът е в следното: ще приемем или не да бъдем сведени до мъжкари за разплод!

Настъпва мълчание.

— Преди да отговоря — обръщам се към него аз, — искам малко да размисля ако не за друго, то поне за да не ме обвиняваш после в лекомислие.

Стин приема по съвсем неочакван начин думите ми. Усмихва се одобрително, сякаш е оценил по достойнство остроумната ми реплика.

Ставам и се отправям към прозореца. Дръпвам леко двойните завеси. Стъмнило се е. Няма нищо за гледане, освен на двадесет метра отсреща слабо осветената барака на самотните жени. Там спи Буридж. Знам дори кой е нейният прозорец.

В същност няма какво да размислям. Всичко е добре премислено. Иска ми се само малко да отдъхна, да се откъсна от обстановката. От нас тримата Стин е безспорно най-добре осведомен, най-добре въоръжен с богат и разнообразен опит и най-мъдър. Но не искам да ме препира. Не го прави съзнателно, ала резултатът е същият: с него диалогът твърде скоро се превръща в монолог, а мисленето на глас се изражда в обвинителна реч. Той има манията да обвинява, възмутено да разобличава, неудържимо да презира. По принцип не е насочено срещу нас, но тъй като сме му под ръка, в крайна сметка пак се стоварва върху нашия гръб.

След тази кратка пауза сядам отново и казвам:

— Въпросът, който преди всичко се поставя пред мен, е дали наистина ни оставят избор. Свободни ли сме да откажем? Привидно да, защото Мълбъри пише в писмото „ако сте съгласен“. Но веднага ни определя среща с дежурен екип, сякаш е напълно сигурен, че ще се съгласим.

— Много правилно — забелязва Стин.

— Благодаря за одобрението ти, Стин — отвръщам му аз леко саркастично. — Имам само един начин да разбера дали ми оставят някаква алтернатива и той е да откажа. И тъй като отказът ми може да бъде окачествен като антипатриотична постъпка, аз ще го обясня със съображения от морален характер. Ще кажа, че категорично отхвърлям ръкоблудството и че от друга страна, отказвам да бъда обслужен от санитар. Ако не като намерение, то като факт считам това за хомосексуализъм.

— Не е лошо — обажда се Стин и набръчканото му лице на стар слон още повече се набръчква, той помръдва глава на едната, на другата страна и добавя с насмешлива усмивка:

— Не е лошо, но аз измислих още по-добро. Ще кажа, че искам да остана верен на еврейския закон и че уподобявам ръкоблудието с греха на Онан, Старият завет, глава XXXVIII.

Поглеждам го и поклащам глава.

— Не е чак толкова добро. Ще ти възразят, че семето ти няма да бъде изхвърлено на земята и поругано, а напротив, ще бъде най-грижливо запазено за изкуствено осеменяване.

— Нищо няма да ми възразят, Ралф, Религията е крепост и няма да посмеят да я нападнат.

Мълчание. Поглеждам Джес и Джес се изчервява. Казва не без известна смелост:

— Аз смятам да приема.

За мое голямо учудване Стин не изръмжава, дори не иска обяснение. Аз също, но затова пък очите ми питат. Джес втренчва в мен светлия си поглед.

— Не искам да прозвучи така, сякаш ви осъждам или укорявам, но, както каза Ралф, антипатриотично е да се откаже.

— Не е мое това мнение — живо се възпротивявам аз. — Смятам, че така ще мислят властите.

— Разбрах много добре, че не си съгласен с тях — отвръща ми той. — А аз съм.

Замълчавам, Стин също мълчи. Нямам желание да обяснявам на Джес, че по принцип е прав, но не и на практика. Защото администрацията, която ни управлява, не е достойна за доверие, още по-малко пък в отношението си към нас! Защото навсякъде господствува тиранията и своеволието и след като вече гледат на нас като на разплодители, утре спокойно могат да решат да ни превърнат в „А“-та. Не казвам, разбира се, нищо от това. Не знам дали Джоан Пиърс му е дала статията на Дебора Грим. Мисля, че не. Като мен и тя сигурно се бои от наивността му. Може би и от конформизма му.

— Време е да отдадем дължимото на шпионирането — обажда се Стин.

Така слага край на спора и то не без известна тактичност прямо Джес, когото само допреди няколко минути уж сравняваше със земята. „Да отдадем дължимото на шпионирането“, израз, който дължим на Стин, означава, че след поверителния ни разговор аз отново включвам подслушвателя и му предоставям половинчасово безобидно бърборене, придружено с консумация на уиски, поне що се отнася до двамата ми събеседници: да не би някой, забелязал идването им, да се изненада, че то не е оставило следи върху магнетофонната лента. Вярно, и в този случай при прослушването може да се установи известна разлика в часовете. Но възможно ли е да се живее без рискове?

След като Джес и Стин си отиват, аз си обличам пижамата и закрачвам из стаята. По едно време се спирам пред прозореца и за втори път тази вечер повдигам крайчеца на завесата. Насреща, затворена в стая като моята, спи или не спи Буридж. Делят ни едва двадесет метра и едно невероятно табу: нашето свързване би означавало, поне за мен, самоубийство.

И все пак, след като пренебрегнат отказа ми, сигурен съм в това, на 3 юни ще дойде дежурен екип, за да вземе от моето семе. След година или след десет това семе ще оплоди в Охайо или в Алабама подбраните с електронноизчислителна машина жени, защото техните качества ще се допълват с моите. И от това изкуствено осеменяване на разстояние, на двойно разстояние — в пространството и във времето — ще се родят деца. Тези деца ще бъдат отглеждани в държавни ясли, без да познават баща си, та дори и майка си, заета да изпълнява други задачи. Каква чудесна раса ще се получи! И при какви непорочни условия! Това ще е последната находка на нашата култура: пълно изменение на половия инстинкт.

Чувам, че Дейв се размърдва в стаята си. Спирам да крача, задържам дъха си и се ослушвам. Не, няма нищо. Горкият Дейв! Той е на дванадесет години. И не знае колко много вече е старомоден.

Бележки

[1] Знаела е. Казал й е Грейбъл. Но го разбрах много по-късно. (Д-р Мартинели).

[2] Слушай, човече! (нем.) Б. пр.

[3] Гръм и мълнии, човече! (нем.) Б. пр.