Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les hommes protégés, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 21 гласа)

Информация

Корекция
hammster (2007)
Сканиране и разпознаване
Boman (2007)
Допълнителна корекция
thefly (2019 г.)

Издание:

Робер Мерл. Добре охранявани мъже

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Библиотека „Галактика“, №47

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от френски: Райна Стефанова

Рецензент: Георги Величков

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов, Асен Младенов

Коректор: Ани Иванова

Английска, I издание

Дадена за набор на 30.V.1983 г. Подписана за печат на 23.IX.1983 г.

Излязла от печат месец октомври 1983 г. Формат 32/70×100 Изд. №1685. Цена 2,50 лв.

Печ. коли 29. Изд. коли 18,78. УИК 18,02

Страници: 464. ЕКП 95366 21531 5637–252–83

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 840–31

© Райна Стефанова, преводач, 1983

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983

c/o Jusautor, Sofia

 

Robert Merle. Les hommes protégés

© Éditions Gallimard, 1974

История

  1. — Добавяне
  2. — Преместване на анотацията от произведението към книгата.
  3. — Допълнителна корекция

Трета глава

В Блувил неделя е почивен ден. Сутрин в замъка се изнася служба от мисионерката, която никога не е една и съща, а принадлежи към различни протестантски църкви, защото, както изглежда, католическата църква, жертва на вековната си мизогиния, все още не се е решила да ръкоположи жена.

Присъствието на службата не е задължително и никога не сме виждали Хилда Хелсингфорт. Затова пък ние всички присъствуваме, дори и аз редовно съм там, въпреки скептицизма си, защото на края обикновено се води свободен разговор с мисионерката и тъй като тя идва отвън, надяваме се да научим от нея интересни неща. Лишени от радио и телевизия, с вестници, които са станали това, което са сега, ние сме жадни за новини от света, истинския свят, този, който се простира отвъд нашите телени огради.

Спомням си по-специално мисионерката, изнесла службата в неделя, пети май. Беше толкова слаба, че всички форми, които е трябвало някога да притежава, бяха безвъзвратно изчезнали, за да отстъпят място на телосложение, което окачествих като безполово. Освен това преподобната Рут Джетисън беше с къси коси и облечена в антрацитно сив костюм с бяла свещеническа якичка, от което още по-трудно можеше да се определи пола й. Но с орловия си нос, издадената брадичка и големите си втренчени черни очи, излъчващи фанатичен блясък, лицето й не бе лишено от вътрешна сила.

Службата и проповедта се изнасяха в заседателната зала на замъка, зала, която побираше около стотина души, но ние никога не запълвахме всички места. Казвам „ние“, но трябва да уточня, защото присъствуващите заемаха местата си по точно определен ред и старшинство, които окончателно бяха вече утвърдени при пристигането ми в Блувил и не се промениха, докато бях там.

На първия ред се настаняват ръководните лица, които живеят в замъка. Управителят мистър Бароу и жена му, доктор Рилке, секретарката на шефката Ема Стивънсън и още трима или четирима души, на които не знам нито имената, нито длъжностите. Точно в средата се мъдри кресло, което от уважение стои винаги празно, но което, ако смея така да се изразя, е изпълнено от вечното отсъствие на мисис Хелсингфорт. Не мога да кажа, че хората от замъка поздравяват креслото, както швейцарците — шапката на Геслер, но забелязвам, че го заобикалят с раболепни физиономии, сякаш наистина е заето.

На втория ред сядат „самотните жени“, различни по възраст и по външен вид, но еднакви в поведението си: никога не хвърлят и най-бегъл поглед към ОМ.

На третия, четвъртия и петия ред са „А“-тата, всички със закаченото на ревера зелено кръгче със златната буква на своята секта. Компактна, самодоволна група, която също държи да покаже на публични места, че не ни забелязва, макар по-голямата част от членовете й да са ни подчинени в лабораториите. Искам тук да подчертая, че много от „А“-тата са женени, но за разлика от ОМ, семействата им живеят навън и те, защитени от имунитета си, ги посещават от време на време, без опасност за самите себе си, но предполагам и без особено удоволствие за съпругите им.

И на края, на последните редове в залата, а също така и на последното стъпало на обществената стълбица в Блувил, не само по-малобройни, но и по-нисшестоящи от всички седнали пред тях — ОМ с жените и децата си.

В проповедта си преподобната Рут Джетисън развиваше тема, близка до бладърстъризма по своите предпоставки, но различна с изводите си. Енцефалит 16 не бил очевидно нищо друго, освен божие наказание. Господ стоварвал десницата си върху грешниците, за да ги накаже за прегрешенията им (оттогава насам колко пъти съм слушал все същата песен!). Под „прегрешение“ обаче не трябвало да се разбира онова, което счита бладърстъризмът. Големият грях на мъжа от незапомнени времена до днес се състоял в това, че превръщал жената в робиня.

И Рут Джетисън описваше картина, която въпреки някои преувеличения и известна липса на нюансировка и историческа перспектива, съдържаше голяма доза истина. Но след това общо взето напълно основателно разобличение на мъжката мизогиния през вековете, проповедта се превръщаше в безумно бълнуване. С мълниеносен поглед, задъхано слово и заканително вдигнати ръце, Рут Джетисън се зае да покаже в каква степен мъжете „мразели“ жените.

Позовавайки се на отделни дребни, но ловко съшити факти, на чуто и казано, без, разбира се, да се уточняват имена, място и време и най-вече прибягвайки до различни историйки, в които невротичното и садистично отношение на хулиганчета към девойките бе представено за норма на мъжко поведение, Рут Джетисън уж доказваше, че мъжът изпитва дълбоко отвращение от женското тяло, отвращение, което намирало висш израз в онова, което тя доста цинично нарече „омраза към вагината“.

Циничността на определението й, парадоксалността на тезата й и особено слабата аргументираност, с която мисионерката искаше да я защити, предизвикаха у ОМ усмивки, смехове, раздвижване. Защото беше съвсем очевидно за присъствуващите научни работници, че Рут Джетисън не е извършила никакво сериозно проучване, не е събирала многобройни и изчерпателни интервюта, а е прибягнала до най-безсрамно и недопустимо сравняване на несравними неща. Като обърната пирамида, тезата й се облягаше само на няколко отделни факта и заместила скромния, но сигурен метод на анкетата с догматичното твърдение, тя бе направила от мухата слон.

Религиозното или парарелигиозно мислене е много удобно. То замества всичко. И с мълниеносно святкащи очи, с потръпващ от свещен гняв глас и с унищожителни слова Рут Джетисън стигна най-после до заключението: мъжът, заяви тя, гледа на жената като на гнусен съд, в който хвърля спермата си, или още по-точно казано, като на плювалник, от който отвратено се отвръща, след като го е използвал.

Реакциите в залата бяха бурни, но с различни отсенки. Администрацията от първия ред и „самотните жени“ от втория заръкопляскаха неудържимо, дори, както ми се стори, предизвикателно. „А“-тата пък се умълчаха с израз на разкаяние, сякаш съкрушени от спомена за миналите си грехове, от които за щастие вече се бяха освободили. Но сред ОМ, включително и съпругите, се надигна глух ропот. Рут Джетисън свъси гъстите си вежди и като впи пламтящ и втренчен поглед в малката ни групичка, запита едва ли не заплашително:

— Има ли въпроси?

Настъпи доста дълго мълчание, съвсем непривично според мен за американци, сякаш вече се готвехме да се откажем от свободата на словото. Бях толкова отвратен от фанатизма на мисионерката и от предизвикателството, което ни бе хвърлила в лицето, че реших да се изкажа. Но не успях дори да се надигна. Съседката ми, мисис Пиърс ме дръпна за ръкава на сакото и възбудено ми прошепна в ухото:

— За бога, Ралф, не се намесвайте. Това е провокация.

По-нататък ще разкажа за мисис Пиърс, съпругата на най-близкия ми сътрудник. Тя няма за какво да се гордее с плътта си, но аз дълбоко я уважавам за прозорливостта й. Кипящ от сдържана ярост, замълчах.

Чу се шум в редицата зад нас, обърнах се — там ставаше същото, но ролите бяха разменени. Стин, вкопчил се в ръката на жена си, се мъчеше да я накара да замълчи.

Все едно да се опитваш да спреш булдозер. Мъч се дръпна, изправи се и рече с ясен глас:

— Въпроси нямам, но имам известни забележки.

— Да ги чуем — отвърна й с презрение Рут Джетисън.

Вярно е, че Мъч, макар и завършила психология, няма особено представителен вид. Дребничка е, закръглена и под белите, гладко прибрани в нисък кок коси се вижда мило, но невзрачно лице. Ала ние знаехме много добре колко струва Мъч. Тя се бе заела доброволно и с неукротима енергия с възпитанието на децата на ОМ в Блувил, задача героична, защото те бяха дванадесет, на възраст от пет до четиринадесет години.

— Съгласна съм — каза Мъч на отличен английски, но с много силен немски акцент (който, за нещастие, започваше да се предава и на учениците й, включително и на Дейв) — за ограниченията, които мъжът е наложил на жената в икономическата и социална област. Но те не се дължат на омразата, която изпитва към тялото й. Тъкмо обратното, той го надценява и то за сметка на останалите й качества. Достатъчно е да се огледаме, за да го видим. То е навсякъде — в модата, в рекламата, в изкуството, в литературата. Смятам, че примерите, които дадохте, са преднамерени. Бандите от младежи, за които споменахте и които изнасилват, ругаят и бият момичетата, имат по всяка вероятност доста силно предразположение към хомосексуализъм — те го потискат, но то се проявява в това им поведение. Да каже, че жената е „плювалник“, е присъщо само на невротик или садист. Не е типично мъжко поведение. В никакъв случай. И не виждам как изобщо е възможно да се заблуждаваме. Жените, които говорят за „омразата към вагината“ като типична за всички мъже, ме карат да подозирам, че те самите изпитват омраза към пениса (смях сред ОМ). Така или иначе те не вършат особено добра работа, като се опитват да убедят жените, че мъжете ги мразят. Ще се стигне дотам и жените да намразят мъжете, а това, позволете ми да ви го кажа, това е недостойно сега, когато мъжете мрат като мухи. Поразена съм, че именно една християнка подклажда омраза между двата пола. От друга страна, може би аз съм малко старомодна, но трябва да призная, че съм шокирана да чуя духовно лице да вмъква в проповедта си думата „п…“ (Мъч произнесе думата с типична немска енергичност). Освен туй, Преподобна, мисля, че вие изобщо не знаете какво представлява семейната двойка. Мога да ви уверя, че не съм плювалник за мъжа си. Сигурна съм, че ме обича изцяло, включително и с „п…“ (Смях сред ОМ. „Съкровище мое!“, тихичко възкликна Стин, вдигайки умолително ръце.)

— Ето какво имах да кажа — добави Мъч, като се изчерви и рязко седна. (Ропот в първите редици, бурни ръкопляскания сред ОМ.)

Докато Мъч държеше своята реч, в държането на Рут Джетисън нямаше нищо евангелско. Настръхнала, стиснала юмруци, тя хвърляше такива погледи към ОМ, че в други времена би ни пратила на кладата. След като Мъч седна, няколко секунди мисионерката не бе в състояние да отговори, но когато най-после си възвърна дар словото, то с мъка се промъкваше през стиснатите й зъби.

— Това изказване — просъска тя — е забележително със своето невежество, арогантност и абсолютна безполезност. Лицето, което се изказа, принадлежи към ония, които бих нарекла доволните робини. Да не разчита, че ще й отговоря. Аз се обръщам само към свободните жени. Разговорът ни е приключен. (Протести и викове: „Отговорете! Отговорете!“ сред ОМ)

 

 

Наказанията — стигнахме и дотам! — ни сполетяха още на следващия ден. Мъч бе строго смъмрена за „неучтивостта си“ в остро писмо от Хилда Хелсингфорт. Стин като съпруг, отговорен за постъпките на жена си, бе санкциониран с двеста долара удръжка от заплатата, а колкото до ОМ, те също съучастници на Мъч с невъзпитаното си поведение, на тях им бе забранено за цяла седмица да се събират след вечеря в замъка. Мистър Бароу дори намекна, че при втори подобен случай кратките ни срещи, на които толкова държахме, може окончателно да бъдат отменени.

Всички бяхме дълбоко покрусени. Ако бе възможно да се излезе от Блувил, без да се самоосъдим на смърт, бихме го сторили веднага, изоставяйки работа, която за всеки един от нас бе смисъл на живота му. Като виждахме така открито да се потъпква свободата на мисълта и словото, питахме се дали все още сме в САЩ или зъл дух не ни е пренесъл, без да знаем, в някоя от ония латиноамерикански държави с диктаторски режими, които американската демокрация открай време е поддържала.

Когато след една седмица отново започват семейните ни събирания в замъка, решавам да се откажа от тях. Не че се отегчавам, а съм разтревожен за Дейв. Живеем в малка барака с две стаи, разделени с кухня и баня. Нощем оставям вратите отворени, за да го чувам. Защото отскоро той се събужда всяка нощ след първия си сън и изплашен започва да вика. Изтичвам веднага и сгушил се в прегръдките ми, той ми разказва на пресекулки кошмарния си сън, който с малки отклонения е все един и същ.

Дейв върви сам сред голяма тълпа. Сърцето му безпричинно се свива. Хората, които крачат по тротоара в същата посока, са много бледи. Изведнъж някой полита и се строполява в несвяст. После втори, трети. И ето че падат на дузини, на гроздове. Никой не смее да им се притече на помощ, дори да се приближи до тях. Вървящите само леко се отклоняват встрани, за да избегнат телата. Макар да знае, че нищо не го застрашава, Дейв е силно разтревожен, страхува се, започва да плаче, никой не му обръща внимание. Приближава се до жена с червени коси. Улавя я за ръка, но тя я измъква и го отблъсква. Дейв плаче. И най-неочаквано ме зърва в гръб сред хората, които вървят пред него, аз съм на двадесетина метра разстояние, изпитва огромно облекчение, извиква ми весело, аз се обръщам, усмихвам му се, той се затичва към мен, аз също се втурвам назад. Но само на два метра от него падам на земята. Той се спуска към мен, застава на колене: аз съм блед, със затворени очи. Вика, моли, но хората ни заобикалят, без да спират, без дори да ни забележат.

Притичвам още при първия му вик. Нощната му лампичка е запалена и аз го заварвам седнал в леглото, потънал в пот и в сълзи. Прегръщам го, той хълца неудържимо и минава доста време, докато го успокоя.

Докато живеехме в Уесли Хайтс, Дейв никога не бе присъствувал на сцената, която описва. Но макар и много да я разкрасява, тя е вярна. Малко преди идването ми в Блувил видях как падат мъже по улиците и хората не само че ги заобикаляха, а направо бягаха от тях. Но аз никога нищо не съм му споменавал и не мога да разбера откъде идва кошмарът му. Учудва ме и друго. Дейв не знае, че всеки момент мога да бъда изхвърлен вън от охраняващата ни ограда на Блувил и следователно живея с постоянния страх не толкова и аз на свой ред да загина, колкото да не го оставя сам. И при все това сънят му покъртително изразява именно ужаса да не бъде изоставен.

Тази вечер пиша писмо на Анита, но непрекъснато се ослушвам. Защото съм забелязал, че силният вик за помощ в края на съня е предшествуван от едва доловимо хлипане и ако точно тогава се намеся, осуетявам най-страшната част от кошмара на Дейв: моята смърт и неговата самотност. Поне той така ми го обяснява сега, когато се събуди. След малко го оставям и сядам пак пред ниската масичка. Въпреки че дървените стени на бараката са двойни и добре изолирани, тук е студено, а и парното е слабо. В Блувил нощем правят икономия на гориво. Обличам един пуловер и върху него плътно пристягам дебел халат. Но току посягам към писалката, влиза Дейв и той доста навлечен.

— Преча ли ти, Ралф?

— Съвсем не.

Сяда на леглото, аз се обръщам и го поглеждам. Пораснал е, отслабнал е, малко е блед. На източеното му заострено личице черните очи, оградени с дълги, гъсти и завити мигли, изглеждат огромни.

— Работиш ли, Ралф?

— Не, пиша писмо.

И понеже замълчава, с присъщата си деликатност, добавям:

— На Анита.

Кратко мълчание, след което ме попитва със смешно изтънелия си глас, който започва да мутира:

— Не ти ли липсват, Ралф, вечерните събирания в замъка?

Това вече е зрелият, внимателен, изпълнен с грижа за другите Дейв.

Отвръщам му нехайно:

— О, да не мислиш, че е много забавно.

И отново ме пита, без всякакъв преход, но той е напълно очевиден за мен:

— А Анита ще дойде ли скоро?

Този път разбирам по-бързо. Контекстът ми е ясен: за мен се тревожи Дейв, не за себе си. Както го потвърждава и сънят му, в който жена с червени коси го отблъсква, той е разочарован от Анита. Когато идва, тя се занимава колкото се може по-малко с него, държи го на разстояние. Сякаш се бои да не се привърже към него. И при все това му носи, или по-точно му носеше, защото при сегашния недоимък вече нищо не се намира, разкошни подаръци, но уви, съвсем неподходящи — или прекалено детски, или такива, които все още не са за него — и които и в двата случая го оскърбяваха. Но Дейв е проницателен, добре разбира, че го отрупват с подаръци по липса на чувства.

— Не знам — отговарям аз пак нехайно. — Не ми се е обадила по телефона. Сигурно е много заета.

Мълчание. Не ми е ясно дали се хваща на въдицата, защото внимателно ме оглежда. После примигва, прозява се, протяга се и казва:

— Ще си лягам.

Кимвам и тогава най-неочаквано изрича със съвсем друг тон — тихичко, умолително, по детски:

— Ще ме занесеш ли, Ралф?

Неприятно ми е такова вдетиняване, след като току-що се показа като зрял човек. Много ми се ще да му откажа. Но не смея. Не знам какво би било въздействието на един отказ върху него. Може и да не съм много добър възпитател, но си имам едно правило: не поправям часовник с чук.

Скланям. Но може би колебанието, което неволно показах, е достатъчно, за да разбере, че не съм съгласен. Хващам го под мишниците, повдигам го и го притискам до гърдите си. Той веднага обвива врата ми с ръце и допира лице до моето. Развълнуван съм, както винаги. Този кратък миг ми вдъхва сили в моя нелек живот. Не искам да представям нещата само в черни краски. Въпреки че в Блувил истинският ми занаят е вече постоянната дълбока тревога, защото тя ме е обсебила много повече, отколкото научната ми работа, макар и толкова да държа на нея, човек свиква с всичко, дори със страха. Та и за осъдения на смърт има моменти, в които мисълта се изплъзва от неумолимите клещи на бъдещето. Иначе не би могъл да живее. А що се отнася до нашето съществуване в Блувил, мога поне да кажа, че осъждането ни не е сигурно.

 

 

Междувременно най-много ни измъчва абсолютната непонятност на положението ни.

Често си говорим за това с Джеспърсън и Стин, като вземаме известни предохранителни мерки, защото сме сигурни, че навсякъде са поставени подслушватели. Нито един от нас тримата, а и никой от ОМ, не е виждал някога Хилда Хелсингфорт. Знаем, че е тук, съвсем наблизо, защото мистър Бароу в наше присъствие се свърза с нея по вътрешен телефон. Но тя си остава невидима като бога. И като него всезнаеща, всемогъща, но не и всеблага.

От нея получаваме само укори и порицания в писъмца, лишени и от най-елементарната учтивост и които са толкова кратки, че сами по себе си са вече обидни. Скоро след пристигането си в Блувил й писах писмо, за да я попитам дали е възможно да получа едно пони за Дейв: щях да го изплащам с удръжки от заплатата си. В наивността си стигнах дотам, да споделя за душевната празнота, която изпитваше Дейв след раздялата със своето конче.

След осем дни получих следния отговор:

Доктор Мартинели,

Благоволете да имате пред вид, че ОМ не могат да ми пишат, да ми телефонират или да молят да бъдат приети от мен.

Колкото до искането ви в писмото, благоволете да имате пред вид също така, че вашите семейни проблеми не ме засягат.

ХИЛДА ХЕЛСИНГФОРТ

Прочетох тези редове на Стин, той се задоволи само да промълви: „Съвсем типично!“

Що се отнася до „самотните жени“ (наричаме ги така, защото живеят без другар в Блувил, но и без да правим, разбира се, никакви изводи за миналия им живот), поведението им към нас е същото, каквото е на „А“-тата. В работата ни в лабораторията и с едните, и с другите сме в отношения, за които ще спомена по-късно. Но вън от лабораторията жените и „А“-тата напълно ни пренебрегват. Всеки наш опит за сближаване е начаса отблъснат, устата млъкват, погледите се отклоняват, гърбовете се обръщат. Не само ОМ, но и съпругите им — с изключение на мисис Пиърс — попадат под ударите на небитието. Не може да се каже, че живеем в гето, защото в замъка има една обща столова за всички, но ако след като вземете храната си на подноса, седнете случайно на масата на „А“-тата или на самотни жени, разговорът пресеква и настъпва ледено мълчание.

Когато ме налегне безсънието, особено на разсъмване, задавам си все едни и същи въпроси: Защо се отнасят така към нас? Какво сме сторили? За какво сме виновни? Каква опасност представляваме? Споделям със Стин, но тази сутрин той е в отвратително настроение и ме праща по дяволите. „Ти си истински гой, мекушав си, непрекъснато се оплакваш. И от какво се оплакваш? Хранят те добре, не те бият. Не те заплюват в лицето, занимаваш се с интересна работа, затова прави като мен, кажи майната му на останалото.“ И добавя с мрачен вид: „Виждал съм и по-лошо.“

Че е видял по-лошо, преди да напусне Германия през 1936, вярвам. Но че казва майната му, не вярвам да е така, защото просто е побеснял. Той все по-често ругае на идиш и Мъч едва успява да го успокои. Очевидно и той като мен няма търпението, което ми препоръчва.

„Самотните жени“ — забелязвам го с горчивина, защото не всички са грозни — приемат общуването с „А“-тата по време на хранене и след това. Седнал на масата в столовата или в креслото в салона, побеснявам, като ги гледам как се усмихват, дори кокетничат с тия скопци. Все пак отбелязвам, че всичко е много сдържано и доста формално. Сякаш в техните очи „А“-тата, макар и пречистени от първородния си грях, са все още недостойни за пълно доверие.

„А“-тата са всички на около петдесет години. И ако са оставили потомци, то те са пораснали и са се пръснали из широкия свят. Във всеки случай и те, като „самотните жени“, не изпитват нежни чувства към нашите. Защото дискриминацията, която тежи върху нас, се разпростира и върху децата ни, и странно, без да се прави никаква разлика между момчета и момичета. Сякаш фактът, че са заченати по начина, по който са били заченати, ги прави по-малко достойни за внимание. Но нали и „самотните жени“, и „А“-тата не са дошли другояче на белия свят! Да не мислят да променят метод, който от два милиона години насам е доказал жизнеността си? Наистина започвам да се съмнявам, защото вчера прочетох в „Ню Йорк таймс“ една статия от Дебора Грим. И там пишеше следното изумително нещо:

„Половият акт трябва да престане да бъде използваното от обществото средство за възпроизводство на населението.“

В първия момент човек е готов да вдигне рамене. Но не и аз. Знам от Анита, че Дебора Грим е сред най-приближените на президентката Бедфорд и влиянието й над президентката може да се окаже по-силно от нейното.

Анита смята и аз съм напълно съгласен с нея, че не държавата трябва да решава дали една жена да има дете, или не, още по-малко чрез закони или санкции. Неотменимо е правото на жената да разполага с тялото си. Истинското уважение към живота е уважението към жената, приемана като свободно действуващ фактор, а не като вещ, през която минават, независимо дали тя го желае, или не, бъдещите граждани, от които се нуждае държавата. Жената не е машина за произвеждане на войници, работници или вярващи. Решението взема тя и само тя.

Това, което ме тревожи в заетата от Дебора Грим позиция, е, че отивайки привидно по-далеч от Анита, тя в същност се връща по стария утъпкан път. Не е трудно да се забележи, че изречението е заповедно и отхвърля всякаква алтернатива: „Половият акт трябва да престане да бъде използваното от обществото средство за възпроизводство на населението.“

Но с каква ужасяваща власт облича Дебора Грим обществото! Обществото — създадено, ако не се лъжа, за да служи на хората, а не да ги потиска — ще има тогава правото да наруши природните закони и да лиши индивидите от възможността да се съвкупяват, за да се възпроизвеждат! Струва ми се, че сънувам: какво ще стане в такъв случай със свободата на жената? Осъдена от реакционната държава да бъде майка против волята си, тя сега ще е осъдена да не бъде майка, когато пожелае!

Какъв безотраден свят ще се получи, ако предлаганото от Дебора Грим случайно се приложи на практика. Премахнати завинаги всякакви отношения между мъже и жени, отхвърлено понятието „майка“, произвеждани по изкуствен път бебета и предавани още с раждането си в ясли, където денонощно ще живеят в пълна анонимност… Каква отчайваща пустиня, какво обезчовечено човечество! Къде ще остане тогава стимулът за живот? Каква полза от „възпроизводство на населението“, както казва Дебора Грим? Защо да се продължава човешкият род? Каква е тази животинска нужда да имаш потомство, след като хората ще бъдат фабрични артикули? И какъв смисъл би имало възпроизводството на тия артикули? Ако разбирам добре, ще произвеждат хора, за да произвеждат те вещи — и за да ги консумират! Какъв чудовищен абсурд! Ще фабрикуват деца-заместители, за да пият мляко ерзац…

Вечерта в замъка разказвам на Стин за статията на Дебора Грим и привличам вниманието му върху изречението, което съм подчертал с молив, прочитам му го на висок глас. Той повдига вежди и казва кисело:

— Не знам колко е желателно от човешка гледна точка, но от научна — е възможно.

Ще ми се да го разпитам по-подробно, но Мъч ни поглежда изплашено и аз замълчавам. Очевидно смята, че сме се показали непредпазливи: Стин е казал твърде много, а аз изобщо не би трябвало да говоря така открито за статията.

Не знам дали не е резултат от нашата невъздържаност, но от този ден нататък „Ню Йорк таймс“ все по-рядко стига до нас.

 

 

Вече споменах за схематичността, премълчаванията и отчайващата глупост на вестниците. Когато четеш днес „Ню Йорк таймс“ или „Вашингтон пост“, ще речеш, че някой зъл дух ги е скопил и двата. А само като си помисля как преди време пресата правеше доста труден живота на който й да е стопанин на Белия дом. Няма ги вече онези времена. В няколкото броя, които идват все по-нередовно, срещам само отблъскващо блудкави славословия за Сара Бедфорд, подкрепени понякога и от житиеописания, представящи я за образец на благодетелност, достоен за неделното училище.

Просто да не повярваш. Защото не толкова отдавна, може би преди пет или шест години, Сара Бедфорд привлече вниманието на средствата за масова информация, като се развяваше по Четиринадесета улица на Вашингтон начело на двадесетина момичета, всяка с високо вдигнат плакат, включително и тя, на който пишеше:

НИЕ СМЕ ХОМОСЕКСУАЛИСТКИ, ДА ИМАТЕ НЕЩО ПРОТИВ?

Не че подобни лозунги могат да ме смутят. Не ми харесва лицемерно благочестивия тон, с който сега говорят за Сара, сякаш изведнъж е станала Дева Мария — без Младенеца, разбира се.

И не от вестниците — сигурно са спрели въпросните броеве в Блувил, — а от Анита научавам сега как са стигнали нещата дотам.

Когато епидемията започнала да покосява политическия персонал на Конгреса, Сара Бедфорд прокарала така наречения закон за заместничките, задължаващ всеки представител или сенатор да има избран заместник от женски пол, който в случай на смърт автоматично да заеме мястото му в Камарата или в Сената. За нещастие самите заинтересовани променили закона, внасяйки поправка, която лишавала от демократичност изборите за дамските кандидати: присвоили си правото сами да подбират заместничките си и да ги представят на изборите. Направено било с цел да се запази количественото съотношение между двете големи партии: така че демократите представяли жени-демократки, а републиканците — жени-републиканки.

Отишли още по-далеч. Повечето от членовете на Конгреса избирали за свои заместнички съпругите си, сякаш мандатът, даден им от избирателите, бил феодално владение, което не бивало да излиза от ръцете на семейството. Може би са мислили, че така ще надживеят себе си дори и в смъртта. Само че това се оказало груба грешка, защото вдовиците, които все повече обсебвали Конгреса, били много слабо подготвени политически, идвали нередовно на заседанията и най-вече възприемали новата си длъжност като източник на своеобразна пенсия, изплащана им от федералните власти. Но поне в началото осигурили на президентката едно изключително покорно мнозинство.

По този именно начин вдовиците, представляващи тогава повече от половината от законодателното тяло, гласували със затворени очи закон за средствата за масова информация, който бил посрещнат с отчаяни протести от останалите им живи колеги от мъжки пол. Но напразни били усилията на тия опитни политици. А те съвсем не грешали, разобличавайки „закона за сигурност“ — така го нарекла Сара Бедфорд — като престъпно посегателство спрямо конституцията на САЩ и свободата на пресата. Вдовиците обаче сметнали негодуванието им за шовинистка реакция, насочена срещу пола на президентката и го пренебрегнали.

А законът постановявал, че всеки орган за информация публикувал новина или коментар, който би могъл да предизвика паника, да смути обществения ред или да обезвери читателите — толкова неточно и общо определение, че практически каквато и да е статия можеше да попадне под ударите на закона — ще бъде временно или за постоянно спрян и обложен с глоба от 10,000 до 50,000 долара.

Този закон — приложен веднага с най-голяма строгост — щял за кратко време напълно да задуши свободата на словото. Защото и без това вече, лишени от реклама, поради икономическия упадък, средствата за масова информация едва кретали. Особено всекидневниците виждали как с всеки изминат ден се стопяват читателите им, в по-голямата си част, мъже и не били в състояние, без да се окажат в смъртна опасност, да понесат двойния удар на забраната и на огромната глоба: едни престанали да излизат, други се предали.

От този момент нататък Сара Бедфорд придобила могъщество, с което не разполагал нито един от предшествениците й в Белия дом: защото едва ли не диктаторските права, които конституцията дава на президента срещаха дотогава мощното противодействие на средствата за масова информация, на общественото мнение и на Конгреса. Конгресът обаче се превърнал в асамблея от папагали, готови винаги да кажат „да“. Общественото мнение, угнетено от косящата смърт, не реагирало, а на пресата сложили намордник. Оказало се, че са достатъчни само два закона, Законът за заместничките и Законът за сигурността, за да се задуши демокрацията.

Струва ми се, че ставащото сега в Блувил е по всяка вероятност само по-сурово отражение на тиранията, която завладява външния свят. Ако наистина е така, положението е отчайващо. Защото, ако един ден епидемията бъде спряна или отзвучи сама по себе си, това означава, че освободените ОМ няма да се окажат на свобода.

 

 

В неделя следобед, докато Дейв упорито тренира в плувния басейн на замъка, ние с Джеспърсън и Стин се възползваме от разрешението да пояздим отвъд първата ограда, в границите на ранчото. Макар конете да са собственост на ранчото, ездата не е безплатна, напротив — струва доста скъпо. И все пак тя е привилегия, която доста ме учудва. Предполагам, че Хилда Хелсингфорт е решила, че ще има по-голяма полза да бъдем в добра физическа форма, та научната ни работа да не страда.

Единственото неудобство на разходките ни е, че навсякъде ни следват две, все едни и същи, добре въоръжени конни милиционерки. С настъпването на пролетта униформата им се смени: като изключим черните ботуши, те са облечени от главата до петите в петролно синьо, с преметната през рамо пушка и с револвер на кръста. Само лицата не се променят: все същите ледени очи, стиснати устни. Успяхме да научим малките им имена или по-точно прякорите, с които се обръщат една към друга. И двете са руси и по-високата (но те и двете са високи) се казва Джеки, а „по-ниската“ — Пуси, и тя наистина има нещо котешко в дръпнатите си очи. На Джеспърсън, млад и неженен, и на мен, дето все по-рядко виждам Анита, те ни се струват много хубави. Не ни отблъсква дори униформата им. Но най-вече не можем да свикнем с мисълта, че е възможно тези млади и добре сложени жени да бъдат наши истински врагове, макар и погледите ни да отскачат от неумолимите им очи и да тупват на земята.

Когато излизаме от първата телена ограда на Блувил, Джеки и Пуси минават пред нас, съобщават имената ни и предават личните ни карти на дежурната милиционерка пред наблюдателната кула. Тя на свой ред — почти винаги са различни жени — ни оглежда внимателно един след друг, сякаш иска да запечата в паметта си омразните ни черти. После ни пропуска да минем, като ни назовава по име и със съответните ни номера: доктор Джеспърсън — 235, проф. Стинмайер — 226, доктор Мартинели — 472.

Както виждате, не забравя нито титлите ни, нито тънката разлика в тях. На връщане всеки поред съобщава името и номера си и получава обратно картата си. Забелязвам, че всеки път лостовата прави така, че да не докосне ръцете ни.

Отвън наблюдателната кула Джеки и Пуси вече не ни предвождат, а се движат дискретно на двадесет или тридесет метра зад нас и ни оставят сами да определяме маршрута на разходката. Сериозно обсъждаме предната вечер правото на този избор, защото той се оказва в същност единствената свобода, на която все още се радваме. Но с нищо не променяме обичайния ни път: ще караме в тръст и в галоп по равното, а после ще се запътим на север към планинските пътеки.

Това са горски пътища, които се вият сред красиви борове и са достатъчно широки, та спокойно да минават по тях камиони. Така че можем да се движим и тримата успоредно, един до друг, а колкото до конете, няма опасност да се хапят и да се ритат, стига моята кобилка да е в средата.

Тя се казва Шушка. Нито едно животно в Блувил не би си позволило да й покаже неуважение и не знам с какво друго да си обясня нейното превъзходство, ако не със смелия й характер, защото е дребна — не повече от метър и петдесет и пет — и положително много по-лека от големите коне, които тероризира.

Щом пътят стане стръмен, минаваме на обикновен ход. Тогава можем да си побъбрим с Джеспърсън и Стин. Или по-точно Стин слуша, защото Джеспърсън, млад, буен, а и малко чудак (въпреки че е отличен химик) непрекъснато говори за Джеки и Пуси, а аз му връщам достойно репликата. Смешно отпуснат върху кобилата си Мирта, след като с такъв труд я е яхнал, Стин въси вежди, мърмори, вдига рамене, цупи се и все намества сърдито тиролската си шапка.

По едно време се обръщам към него и се опитвам да го включа в разговора:

— Стин, а ти, какво ще кажеш?

— Аз нямам подобни проблеми — намръщено ми отвръща той. — Аз съм женен.

Джеспърсън избухва в неудържим смях. А да видиш при нашето положение такава безгрижна веселост е истинско удоволствие. Има един израз, който много ми харесва, макар и да звучи абсурдно: „Смея се с цяло гърло“ — та нали човек не може да се смее с половин гърло! Но именно тази абсурдност изразява най-добре безразсъдната радост у едно младо, пълно със сила и жизненост същество като Джеспърсън с небесносините си очи, прозрачната си кожа и русите си до бяло коси. Превива се от смях върху седлото, изправя се — широк в раменете, тесен в ханша, с плоския и мускулест корем, какъвто имат само младите — по детски прехласнат в ликуването си. Знам какво го разсмива така. Спомнил си е лютата реч на Мъч срещу Рут Джетисън миналата неделя и по-специално — последното й изречение. Непрекъснато го повтаря, когато сме сами, звучи му безкрайно комично. В наивността си не си представя, че хора на годините на Стин и Мъч могат все още да се любят.

— Аз също съм женен — казвам на Стин, — но ако продължават постоянните отсъствия на съпругата ми и аз ще имам проблеми.

— В такъв случай — обажда се смеейки се Джеспърсън, — предупреждавам те — Джеки е за мен!

Точно това, струва ми се, е типично за приказното мислене у децата: да разполагат с човек или вещ, без да имат съответната власт. Но аз съм добър другар и ще вляза в играта, а и да си призная, макар и хлапашка, тя ми е приятна.

— Аз предпочитам Пуси — отвръщам. — Има очарователно личице, гальовна е като котка. Значи Пуси ще бъде за мен, благодаря. Със или без униформа.

— Вие сте бавно развиващи се — сприхаво казва Стин. — Джеспърсън е на дванадесет години, а ти — на дванадесет и половина.

— О, Стин! Даже и на шестдесет години човек може да се интересува от момичета — възразявам аз.

— Но не от такива.

— Не са ли хубави според теб?

— Да знаеш колко ми пука от тяхната хубост!

Джеспърсън се навежда напред и се опира с две ръце на врата на коня, за да види по-добре Стин, когото закривам от погледа му.

— Какво не им харесваш, Стин?

Кратка пауза, след която той процежда през зъби:

— Прекалено много „гои“ са.

Джеспърсън учудено ококорва сините си очи.

— И какво разбираш ти под това?

— Ами, високи са, руси, арогантни…

Джеспърсън се разсмива.

— Как така, Стин, какъв е този расизъм! И аз съм висок, рус и т.н.

— Не е същото — отвръща Стин с погребален тон и с вторачени напред очи. — Тия момичета будят у мен спомени. Виждал съм вече такива физиономии и такива погледи.

Добре. Разбирам. Съчувствувам му. Но това не е причина да помрачи радостта на Джес. Още повече че си противоречи: вчера ме укоряваше, че драматизирам нещата, а днес той ги драматизира повече от мен. И още в нещо си противоречи, но него го казвам, защото е смешно.

— За тебе, Стин, всичко и всички са гой. Оня ден аз бях „гой“, защото съм бил „мекушав“. Сега гой е жестокият гадняр. Дай да се разберем, гой мекушавост ли е, или коравосърдечие?

— И двете — отвръща Стин, без да трепне.

Джеспърсън пак се разсмива. После всички се умълчаваме и в настъпилата тишина се заслушвам в ритмичното чаткане на копитата по каменистия път. Спомням си за този миг: неделен майски ден; минаващото през боровете слънце с нарязани от клоните лъчи, блестящото зелено на тревата от двете страни на пътя, лекият сух студ въпреки напредналата пролет. Стин се е сгушил в полушубката си с нахлупена над очите тиролска шапка. Аз преливам от благодарност към пуловера си с обърната яка и се възхищавам от Джес, облякъл само дебела риза на карета, вярно — вълнена, но широко отворена около мускулестия му врат. Да не забравяме и двете милиционерки на тридесетина метра по-назад, с щръкнали над гърбовете дула на карабините: „гвардейската ни охрана“, както казва Джес.

Спомням си този миг, защото последвалото стана много бързо и съвсем неочаквано.

На стотина метра пред нас пътят се разделя на две. Вдясно продължава право на север, а вляво — завива на запад и по-нататък — на югозапад. Тръгваме винаги по него. Отвежда ни в Блувил.

— Ралф — пита ме Джеспърсън, — спомняш ли си стихотворението на Фрост „Пътя, по който не тръгнах“?

— Да. Едно време го знаех наизуст.

— И аз — и веднага се обръща към Стин: — Защо никога не минаваме по десния път?

— Защото е забранен — промърморва оня и думата „забранен“ прозвучава в устата му с безапелационността на немското „verboten“.

— Кой го е забранил? — възкликва Джеспърсън. — Не виждам никаква табелка.

— Гвардейската охрана — отвръща му Стин.

— Не ми го е казала.

— А на мен ми го е казала. Още преди шест месеца. И аз съм натоварен да ви го кажа или по-точно да ви го повторя.

— Колко е тъжно — забелязва Джеспърсън, — път, по който никога няма да тръгнеш.

И наистина изглежда натъжен. После добавя:

— А ако в края на пътя стои момиче? Истинско момиче, което се усмихва?

Стин вдига рамене. Аз не проронвам дума. Мисля си, наистина е жалко да си на тридесет години като Джес и да те затворят зад бодливата тел заедно с жени, които бог знае защо те мразят. Тръгваме по лявото разклонение на пътя и изведнъж Джеспърсън рязко обръща коня си, връща се малко назад и поема по дясната пътека.

— Ти си луд! — възкликва Стин, задържайки на място кобилката си. — Забранено е.

— Тръгвам по пътя, по който не съм тръгвал! — виква Джеспърсън и подкарва в галоп с ярко открояващата се на слънцето риза на едри червени и сини карета.

Аз изкрещявам:

— Джес! Върни се! Глупаво е!

Пронизително изсвирване раздира въздуха. Това е Пуси. Пристига в галоп с побеляло от гняв лице, изпреварила доста Джеки. Второ изсвирване. Джес продължава да препуска. И ненадейно, просто не мога да повярвам на очите си, Пуси заковава на място коня си, пуща юздите, сваля през глава ремъка на карабината и се прицелва.

Изревавам:

— Да не сте посмяла да стреляте по него!

Но нямам време за колебание. Краката ми, по-чевръсти от мисълта, пришпорват Шушка към скопеца на Пуси. А той, силно изплашен, рязко се обръща назад, изстрелът отеква, чувам как куршумът изсвистява и виждам как Пуси се смъква от седлото, пада бавно, като в забавен каданс, и изпуска карабината.

Скопецът хуква, хвърля два-три къча вън от обсега на Шушка, за да прикрие страхливостта си и на двадесетина метра по-надолу се спира да пасе край пътя. Аз с голяма мъка успявам да удържа Шушка и докато се боря с нея, викам нещо. Стин също крещи, а Джес, връщайки се най-после при нас, връхлита в галоп върху Джеки и изкрещява: „Стреляхте по мен!“ Тя се изплашва, измъква с трепереща ръка револвера и го насочва срещу него. Аз викам: „Не, не е тя! Пуси беше!“ Мисля си, че Джес го спасява само това, че в момента конете ни, силно възбудени, се блъскат един в друг на тясната пътека, а Шушка рита и хапе всичко, до което се докопа. Последва невероятно объркване, в което се въртим сред викове и ругатни. Чудо бе, че нито едно копито не засяга Пуси, свила се на земята, силно пребледняла и хванала с лявата си ръка десния си лакът с изкривено лице.

Именно изкривеното й лице и свитата й поза възвръщат хладнокръвието ми. Стар рефлекс: аз съм преди всичко лекар. Скачам от Шушка, завързвам я за един клон, в резултат на което тя престава да хапе и конете най-после ще се успокоят. Приближавам се до Пуси. Тя също има бърз рефлекс. За мой късмет обаче не стига револвера си с лявата ръка, но все пак опитва, мръдва и дясната, изпищява и се превива одве с побеляло лице и прехапала устни. Но не изгубва съзнание и ми вика с безизразен глас:

— Не ме докосвайте!

— Не говорете глупости! — отвръщам й, като приклякам до нея. — Аз съм лекар. Дайте да видя лакътя ви.

Чувам как зад мен Стин разгорещено се кара на Джеки (тя е прибрала револвера си), а после по същия или почти по същия начин — и на Джес. Отмахвам стисналата лакътя ръка и много внимателно опипвам ставата през ръкава на униформата. Смятам, че е обикновено изкълчване, но все пак ще трябва да се направи снимка, за да се провери. Предполагам, че си е навехнала и крака, защото дори не се опитва да се изправи. В този миг вдигам очи към пациентката си. Пуси ме гледа. Странен поглед: боязън, отвращение, ужас, всичко има в него. Отчайващо е. Куче да е, пак ще е благодарно.

Изправям се и се запътвам към Джеки. Разменените реплики със Стин са поуталожили гнева й. Или това са сторили годините и белите му коси? Или пък мълчание то на Джес? Или фактът, че нито съм удушил, нито изнасилил Пуси, както би могло да се очаква?

Тъкмо когато се приближавам до нея, тя се обръща към Джес със сдържана ярост:

— И не ми казвайте, че не знаехте, че пътят е забранен. Професор Стинмайер ви каза! Чух го!

Споглеждаме се със Стин. „Чула“ е на тридесет метра зад нас? С ушите си или с ония проклети машинки за подслушване от разстояние? Ето значи за какво между другото служела „гвардейската охрана“! Разтревожен ровя из спомените си от миналите разходки, но нищо не откривам, нищо осъдително, освен не особено благопристойните шеги по адрес на Пуси. И тя сигурно ги е приемала дословно, толкова много ни мрази.

Джеки улавя погледа ми, разбира, че е направила гаф[1] и се изчервява, което ни най-малко не я загрозява. Тя е висока, хубава девойка, с бяло лице и правилни черти, от типа на Ингрид Бергман и далеч не е толкова безчовечна, както на пръв поглед създават впечатление студените й очи и леденото й мълчание. Позволила е на врага да я изненада в неизгодна позиция и ето че говори с него, гледа го. Стин я оплете в спор от рода на: ние научни работници ли сме, или военни затворници? Вие сте тук, за да ни охранявате или за да стреляте по нас? Тя се опитва да се оправдае, обърква се и изпуска положението от ръцете си.

Отбелязвам, че когато се приближавам до нея да й кажа за Пуси, погледът й съвсем не е суров. Главата ми е на височината на коляното й и макар подобна мисъл да е нелепа в подобен момент, минава ми през ум, че бих погалил девойката безкористно, ако изобщо има безкористие в това отношение, в което дълбоко се съмнявам. Особената омраза, за която говори в проповедта си Рут Джетисън не ще да е в стихията ми.

— Трябва да се прибираме — казвам аз. — Пуси си е изкълчила лакътя и е наложително веднага да се намести. Заедно с Джес ще я качим на коня. Надявам се, че ще може да се държи. Предлагам ви да застанете със Стин от двете й страни, за да не падне. А Джес и аз ще минем отзад.

— О’кей — отвръща Джеки.

Не беше лесна работа да се хване скопеца на Пуси, а още по-малко — да качим Пуси върху него. Когато това е сторено, Стин ме вика и ми казва:

— Ралф, моля ви, намерете ми шапката, знаете колко трудно се покатервам върху тази кранта.

Започвам да търся тиролската шапка и както я търся, намирам в тревата карабината на Пуси, която „гвардейската охрана“ щеше да забрави в голямото си объркване. Вземам я и с лека усмивка я подавам откъм приклада на Джеки, която смутено я грабва. Би трябвало да кажа на Пуси, че я отървавам от военен съд, но сърце не ми дава да го направя. Дясното й ходило е извън стремето и свила лакът върху корема си, тя е вкопчила дясната си ръка в униформата. Много е пребледняла, а клатушкането на коня в продължение на пет или шест километра ще я измъчи още повече.

— Шапката ми — обажда се Стин.

— Ето я.

Подавам му я разсеяно, а той най-неочаквано изревава. Всички, с изключение на Пуси, на която сега не й е до жонгльорство върху седлото, се обръщат към него. Протегнал ръка, той размахва шапката. Виждат се две симетрично разположени дупки отляво и отдясно: заблуденият куршум на Пуси.

Приближава се с коня си до Пуси и без дума да промълви, с няма ярост й показва какво е направила. Тя не отвръща нищо, прекалено погълната от усилието да не припадне. Но колкото бързо е кипнал Стин, толкова бързо се успокоява. Дръпвайки поводите на Мирта, той се обръща и отива до Джеки, като й казва троснато:

— Освен падането на Пуси, което остави следи, и случайният изстрел (набляга на „случаен“), смятам да замълчим за инцидента. Аз лично рапорт няма да подавам. Вие решете какво да правите.

Поглеждам го. Между отпуснатите му набръчкани клепачи в очите му проблясва огънче. „Гвардейската охрана“ очевидно е отишла по-далеч от дадените заповеди. А Джес от наша страна, явно е виновен. Старият Стин прави в момента компромис с врага. Мълчание за мълчание. Опитва се да спаси бъдещето на нашите разходки и да впримчи милиционерките в безмълвно съучастничество.

Девойките мълчат. Едната, защото има силни болки. Другата, защото е съвсем объркана, поне аз така мисля. Няколко седмици по-късно обаче трябваше да променя мнението си за Джеки.

Бележки

[1] Или това, което аз приех за гаф. По-късно разбрах, че е било прикрито предупреждение. Д-р Мартинели.