Робер Мерл
Добре охранявани мъже (11)

Единадесета глава

Сега, когато премислям отново последвалата тогава сцена, изненадва ме изкуствения и неубедителен тон, наложен от Хелсингфорт.

Даже думите й звучат фалшиво. Те са надути, превзети, сякаш прекалено дълго е подготвяла всяко изречение. Цялото й държане изразява един особен безстрастен садизъм, който не й доставя на практика, сигурен съм в това, и половината от очакваното удоволствие. Явно, обхваната е от параноя и от мания да преследва. Но жестокостта у нея не притежава спонтанността на силното чувство. Тя е по-скоро система, и то доста добре обмислена система.

Но както вече отбелязах, тя се увлича. Всичките й ефекти са прекалени. Когато влизам например във всекидневната, виждам върху ниска масичка чайник, препечени филийки, масло, конфитюр — и само една чаша! Аз не съм поканен!

Преднамерена дебелащина, която е в същия стил като навика й да завършва писмата си, без нито един от общоприетите изрази на вежливост. Толкова е пресилено, че се разминава с целта.

Друг пример: идвайки от кухнята, Хелсингфорт най-после се показва във всекидневната. Тя не влиза. Тя ефектно се появява на сцената. „Перчи се“ в пъстра копринена роба, под която се вижда, че е гола. Без да ме удостои с поглед, сяда в единственото кресло и ми казва така, сякаш отпъжда, побутвайки с крак, кучето си:

— Седни мирно!

Това вече е прекалено. Детинско е. И в момента се чувствувам не унижен, а обхванат от развеселено презрение. Струва ми се, че Хелсингфорт би могла да прояви малко по-тънък усет в показването на простащините си. Трябва дори да направя доста голямо усилие, за да си припомня колко е опасна събеседничката ми и колко уязвимо моето положение.

Добре. Настанявам се на една табуретка и вперил очи в препечените филийки — изведнъж откривам, че съм гладен, — чакам.

Мълчание. Тя пие. Предполагам, че се опитва да създаде впечатлението, че при нея това е свещенодействие, както и всичко останало: светът се спира и я гледа. Честно казано, номерът не минава: не мога да го повярвам.

Та нали в Блувил аз имам работа все с истински хора: Пиърс, Буридж, Стин, Грейбъл. Дори мистър Бароу е истински в известен смисъл: вярва в своята бюрокрация. А и наблюдателната кула, бодливата тел, лабораториите, сложният обществен живот в лагера с кастите си, с подслушвателите си и с нелегалността, всичко е здраво, реално. Тук всичко е фалшиво. Като се започне още от бунгалото. Отдалеч прилича на горска къщичка от цели трупи, каквито има навсякъде из Върмонт. Но влезеш ли вътре, откриваш басейн с мраморен бордюр. И сред този декор за киностудио какво представлява в крайна сметка Хелсингфорт? Антична героиня? Свещено чудовище? Съвсем не, внушителни са само габаритите й. Махнете ръста и мускулатурата и какво ще остане? Една безжалостна делова жена, една невъзпитана милионерка и непоносимо слаба актриса.

Седнал съм на табуретката мълчалив, почтителен, със сведени очи, но само привидно. Вътрешно се присмивам. Държа се високомерно с моята партньорка. Унижавам я. Сривам я със земята. Нищо не струва тая Хелсингфорт. Обикновена садистично-параноична луда, която си мисли, че е Нерон, защото нашляпва интимната си приятелка. В същност въпреки внушителните си пози е самата вулгарност. Никакъв стил. Никаква изисканост.

Стигам дотам да забравя — което не е разумно, — че държи в ръцете си живота ми и не само моя живот. В нейно присъствие видимо се превръщам пак в стария фалократ. И аз потъвам в садистични мечти, които далеч не са в добрия тон. Пример: ставам, грабвам табуретката, стоварвам я върху главата й и я изнасилвам, докато е в безсъзнание.

Точно в този миг моята изнасилена оставя чашата си върху подноса и ме поглежда: поглед, който при нея оценявам като безобиден. Неутрален глас. Кадифени ръкавички. Боже, колко лошо играе! Колко пресилва! Как издава ходовете си! Сякаш няма да предвидя, че сладникавото начало ще бъде последвано от свирепост.

— Как върви работата в лабораторията ви?

— Много добре.

Веднага ме контрира:

— Твърде добре. — И додава: — Получих рапорт, в който ми се съобщава за извънредно голямата близост между вас и Буридж.

Отвръщам с равен глас:

— Буридж играе важна административна роля, виждам я често и има голямо подобрение в отношенията ни.

Кратка пауза. Тя забива отново нос в чашата и го вдига, за да заяви сухо:

— За вас получих други рапорти, които ми съобщават за двусмисленото ви отношение към Фридман и мисис Бароу.

— Фридман ли?

— Милиционерката, на която викате Пуси.

Замълчавам, преди да отговоря:

— Двусмислено не е точната дума. Отношението ми е безупречно, но не мога да отрека едно неволно влечение към посочените от вас лица.

Хелсингфорт ми отправя леден поглед. Питам се със закъснение защо ли й направих това глупаво признание. Може би, след като отрекох за Буридж, съм поискал да изплюя камъчето за другите две. Не, не е туй. Истинската причина е, че невероятната актьорска посредственост на Хелсингфорт ме вбесява и на свой ред и аз играя както ми падне! В стил, който съвсем не е мой. Установявам за кой ли път: не може да се играе истински с някой, който играе неистински!

— Надявам се, докторе — казва ми тя с унищожителен тон, — че си давате сметка за сериозността на онова, което току-що казахте.

Ако говорим за сериозност, нейната, уж от нравствени подбуди, е твърде малко убедителна.

— Давам си сметка — отговарям аз. — Но предполагам, от друга страна, че очаквате от мен искрени отговори.

Измъквам се както мога. И по-скоро зле.

Тя прави драматична пауза и попитва, без да повишава тон:

— Добре, докторе, какво ще решим за вашата оставка?

А, най-после, ето какво било! И го изтърсва направо! На всичкото отгоре уж че иска и моето мнение. Пресилена, глупава е тази садистична изтънченост. Но все пак си казва своето. Останал без слюнка, аз с мъка отлепям устни и когато проговарям, проговарям с безцветен глас:

— Има ли нещо ново, което да ви накара да промените решението си да остана при вас?

— Има — отвръща ми с толкова неестествена флегматичност, че веднага предусещам следващия удар. — Администрацията на Бедфорд — продължава тя — няма да поднови през октомври субсидиите за вашите изследвания.

Ударът не попада в целта. Първо, защото можеше да се предвиди. Второ, защото до октомври ще приключа с изследванията си. Дори по-рано. Казвам й го.

Замълчава. И тогава ми изиграва един номер, съшит с бели конци. Налива си втора чаша чай, като в забавен кадър, слага две бучки захар и бърка с лъжичката. Минава кажи-речи минута. Върховно напрежение. Гледам пламъците търпеливо.

След като ме е накарала — мисли си тя — да се попека така на бавен огън, ми казва с престорено невъзмутим вид:

— Дали ще приключите или не, малко вероятно е да ми позволят да пусна в серийно производство вашата ваксина.

И това също го знам! Хелсингфорт не ми съобщава нищо ново. Само го потвърждава. А аз нито се изненадвам, нито се възмущавам. Бомбата й не се е възпламенила. Замълчавам.

Жалко, че не смятам за необходимо да вдигна очи и да я погледна, но си мисля, че е объркана от равнодушието ми. Заговаря след малко, ала така, че този път съм изненадан от естествения й тон:

— Повярвайте ми и аз не съм особено доволна да загубя такъв огромен пазар. И ако зависи само от мен, не искам нищо друго освен, както сигурно предполагате, да пусна в масово производство ваксината ви. Обаче при сегашното положение на нещата ми се струва изключено.

Заговори почти човешки, за да ми разкаже за паричните си затруднения:

Продължавам да мълча със сведени очи и си задавам някои и други въпросчета. Ако е убедена, че няма да може да пусне в масово производство ваксината, какво й пречи още сега да ме уволни? И ако са такива намеренията й, защо не го направи със съответното писмо? За какво е този разговор?

Настръхвам, всичките ми сетива бият тревога. Чакам продължението. И продължението се оказва най-неочаквано:

— Мартинели, вие признахте, че изпитвате „неволно влечение“ към Фридман и към мисис Бароу.

— Нямаше нищо осъдително: нито думи, нито жестове.

— Имало е погледи.

— Да, но и погледите престанаха.

— Знам.

Оглежда ме с дясното си око и както ми се струва, и с лявото, въпреки прикритието на косите.

— А към мен — додава тя, — изпитвате ли и към мен „неволно влечение“?

Такава, значи, била работата! Смаян съм! Поздравявам се, че още от началото приех ролята на скромна девственица и забивах поглед в пода! Защото този път фишекът не е навлажнен. Гръмна! И аз съм наистина стъписан. Имам чувството, че съм машинописка, задиряна от тираничния си началник.

Не знам какво да отговоря и казвам напосоки:

— Поогладнях. Мога ли да си взема една препечена филийка?

Не е чак толкова глупаво в края на краищата. Ако иска да спи с мен, поне да ме нахрани.

— Можете — отвръща тя с голяма неохота.

Навеждам се напред и не само си вземам препечена филийка, а и я намазвам с масло. И без излишно да бързам, я вдигам към устата си.

— Дължите ми отговор — нетърпеливо ме подсеща тя.

— Там е работата, че се колебая дали да ви отговоря.

— Защо?

— Защото може да се превърне в обвинение срещу мен. Та нали преди малко ме уличихте в престъпление заради няколко невинни погледа към Пуси или към мисис Бароу.

— Тук аз съм съдник — заявява тя.

Ако моята съдба и съдбата на ваксината ми не бяха поставени на карта, щях по-скоро да бъда благодарен за цинизма й. Така поне нещата са ясни. Тя не вярва на нито една думичка от официалната доктрина.

Усещам под погледа й, че не мога повече да клинча. Оставям наченатата филия върху масата и казвам:

— Влечението, за което споменахте, съществува, но е потиснато от страха.

— Обяснете по-ясно — изрича тя хладно.

— Още от началото на разговора ми дадохте да разбера, че можете да ме уволните всеки момент. Бих искал да се върнете отново на този въпрос.

— Защо?

— За да не помислите, че страхът е повлиял на решението ми.

Поглед. Колебание дали да ме разбере. Смръщени вежди. Кисела физиономия. Много пресилена мимика на презрително неверие. След което се разсмива. Шумно, с цяло гърло. С подигравателен смях. Оскърбителен, предизвикателен. С едно дълбоко гръдно и най-пренебрежително „Ха! Ха!“ И съвсем неудачно, разбира се. Лошо пробутва предателския си смях; тонът звучи фалшиво в пълен дисонанс с гласа й. Обижда слуха ми, а не мен.

Без да смятаме, че много ги удължава тия свои „Ха! Ха!“ Веселият смях е дълъг. Злият смях винаги е кратък. Нейният е двойно фалшив: и по чистота, и по трайност.

— Мартинели — продължава тя с най-унищожителен тон, — вие сте наивник. Лъжете се, ако си въобразявате, че ще гарантирам оставането ви в Блувил в замяна на дребните ви услуги. Във вашето положение не можете да се пазарите за каквото и да е. Ако отстъпите, нищо няма да получите от мен, дори обещанието да ви задържа на работа.

„Ако отстъпите!“ Каза го без смях. А аз — въпреки надвисналата опасност — започвам да намирам за твърде комична тази внушителна демонстрация на сила, за да ме накара да спя с нея. Може и да няма какво да печеля. Но сигурно няма и какво да губя.

Решавам да мина в настъпление:

— Разрешавате ли ми един въпрос? — вежливо питам аз.

— Да.

— Преди малко, когато ви подсушавах гърба край басейна, почувствувахте, нали…

Не довършвам изречението и й отправям усмивка — леко курвенска, — за която бих се укорил, ако, уви, не я налагат обстоятелствата.

— Разбира се — отвръща тя като за нещо, което се подразбира от само себе си.

— В такъв случай не намирате ли за излишно изнудването с оставката?

— Да — отвръща тя, — ако исках само да ви имам. Но това не ме задоволява. Аз искам и да ви покоря.

Господи! „Да ме покори!“ Както Юлий Цезар покорил Галия! Каква липса на чувство за мяра. Толкова шум за едно обикновено съвкупление!

Ще се опитам все пак да оплета тази огромна оса.

— Да се покоря ли? — възкликвам с мила усмивка. — Не виждам как може да стане. Понеже аз ви желая, получава се доста двусмислено положение. Ако реша да спя с вас, никога няма да разберете какво е определило решението ми, желанието или страха.

Виждам по лицето й, че никак не й харесва тая работа, да я впримчат в мрежите на едно малко по-тънко мислене. Измъква се както може, накъсвайки всички мрежи.

— Знаете ли, Мартинели — грубо заявява тя, — че ако има нещо, за което хич не ми пука, то е вашата италианска изтънченост!…

Нямам време да отговоря. В стаята проблясва на два пъти светкавица с бяла, непоносима светлина, съвсем близо до нас отеква гръм, много кратък и много силен, и от кухнята долита вик.

— Одри! — изкрещява Хелсингфорт.

Скача от креслото с мудна гъвкавост, отваря със замах вратата на кухнята и след секунда се връща, носейки Одри на ръце.

— Докторе — пита силно разтревожена, — ранена ли е?

И докато говори, я полага върху кожите на огромния диван. Приближавам се и се надвесвам.

— Не ме докосвайте! — виква Одри, като разтваря широко сините си като незабравка очи и се втренчва с отвращение в мен.

— Нищо й няма — изсмивам се аз. — Реакцията й го потвърждава.

Но Хелсингфорт не се разсмива. Сяда на дивана, обляга широкия си гръб на кедровите плоскости, повдига с изненадваща нежност тялото на Одри, полага раменете и главата й върху коленете си и прикрепяйки със сгънат лакът крехкия й тил, започва да я гали по косите с голямата си длан. Същевременно излива цял поток от нежни и неясни слова, нещо средно между мъркане и приглушено ръмжене.

Не мога да повярвам на очите си. Нито на ушите си. Имал съм погрешна представа за параноиците. Мислех, че хипертрофията на собственото „аз“, заедно със садистичната мания да преследват, ги лишават от способността да обичат. Каква груба грешка. Установявам го нагледно: боят с камшик не пречи на добрите чувства.

Признавам, че не в такава светлина виждах отношенията между двете жени. И започвам да се чувствувам неловко, че съм там. Садистичните закачки, както и да е. Но никой не обича да бъде свидетел на нежността между двама души.

Решавам да изчезна.

Запътвам се към вратата и тогава Хелсингфорт вдига глава, сякаш е изненадана от моето присъствие.

— Заминавам утре за Вашингтон — казва тя с отсъствуващ глас. — Ще се върна след осем дни.

Край. Сцената свърши. Изтри ме напълно от декора. Това, което ми каза, не е нищо друго, освен най-вежливото възможно „довиждане“. Но аз изтълкувам думите й едновременно като сбогуване засега и като среща за в бъдеще.

 

 

След като затварям след себе си вратата на луксозната барака, аз поемам дълбока глътка въздух и нагълтвам малко вода. Вали като из ведро, но странно, небето сега е по-прояснено, отколкото докато бях при Хелсингфорт. Изтичвам под дъжда до конюшнята. Скопецът вече е оседлан, а в бокса на Шушка се озовавам отново при обикновеното човечество под формата на Джеки.

— Можете спокойно да говорите — усмихва ми се тя с искрена и естествена усмивка, която след всичко, което изживях, е за мен като слънчев лъч.

И додава:

— Сигурно се досещате, че при тази буря е невъзможно да ни подслушват. А и Хелсингфорт сега си има други грижи. Оседлах Шушка още при първата светкавица: знаех какво ще последва. Одри изпитва панически страх от мълнии и в подобни случаи майчинското чувство у Хелсингфорт избликва като гейзер и пада страшно милване.

— Изглежда, добре ги познавате!

Джеки се разсмива.

— Два пъти седмично снабдявам с храна щастливата двойка. С джип, а когато джипът не може да мине, на кон.

Откача от седлото си прозрачен син дъждобран. Плътно го закопчава върху униформата си и нахлузва качулката над войнишкото кепе. Очарователна е така, още повече че някак се е променила моята милиционерка. Докато затяга опаса на коня, долавям в блестящия й поглед, в живите й движения, в топлата й усмивка едно радостно предусещане.

— На конете! — виква тя с искрящ смях. — Ще вървите пред мен, докторе, докато се виждаме от бунгалото. После няма да има нужда.

Нахлупвам шапката си за голф до ушите и закопчавам шлифера до адамовата си ябълка, без да си правя никакви илюзии за неговата непромокаемост. Отсега усещам ледените вадички, които ще потекат във врата ми. Колко по-удобна е дамската качулка на моята войничка, която тя стяга с шнур под брадата и остават открити само розовият овал на лицето и сивите очи, в които играят пламъчета на необяснима радост. С крак на стремето тя ми отправя още един палав поглед, преди да скочи на седлото.

Щом като се отдалечаваме достатъчно, тя се изравнява с кобилката ми и продължава да язди мълчаливо, но непрекъснато извръща към мен обграденото си от качулката лице, в което различавам, леко размазани от дъжда, розовото на устните, сивото на очите, бялото на зъбите. Джеки язди много особен облекчен тръс: в мига, в който се надига от седлото, за да освободи вълнообразното движение на коня, тя изнася таза си силно напред с извит гръб и прибрано задниче.

Излизаме на пясъчния път. Тук сме по-нашироко, отколкото по виещата се сред кедрите пътека. И преди всичко пред нас се открива права хоризонтална отсечка. Дъждът яростно се лее, от време на време светкавиците ни заслепяват и глухият грохот на гръмотевиците разнася до безкрайност ехото си из планината в своеобразен пристъп, който ме успокоява и същевременно ме дразни. Джеки се обръща към мен и с пълна с дъжд уста весело ми подвиква:

— Хайде, в галоп, докторе!

— Хайде!

В края на правата отсечка минаваме в тръс, за да вземем един много остър завой, а след завоя се озоваваме над стръмен и изровен от дъжда склон и тук вече трябва да караме на обикновен ход.

Под синята качулка розовото лице на Джеки, шибано от дъжда и вятъра, непрекъснато се извръща към мен с игрива закачливост, която ми е приятна, макар и да не я споделям, тъй като всичките ми мисли са обсебени от проблематичното ми бъдеще в Блувил. Много внимавам с Шушка, защото пороят е издълбал дълбоки вади в песъчливата почва и кобилката непрекъснато се дърпа ту към скопеца и той се плаши, ту към пропастта, зинала от другата страна.

С облекчение виждам, че сме слезли най-после в ниското. В същност не виждам. Разстлалата се мъгла скрива всичко от погледа ми и го установявам едва в последния момент, когато сме вече в долината.

Пълно стъписване. Потокът, който прегазихме на идване, е придошъл неимоверно, кални води стремглаво се носят и сигурно ще ни повлекат и нас, и конете, ако сме толкова безразсъдни да навлезем в него.

Поглеждам Джеки.

— Е, какво ще правим сега?

— Не знам — отвръща тя развеселено. — Ще чакаме.

Усмихва се, премигва с очи срещу острите пръски на дъжда, но под полуспуснатите клепачи погледът й не загубва ни най-малко своята игривост.

— Да чакаме! — възкликвам аз. — Да чакаме този проливен дъжд да спре!

— Какво предлагате? — пита тя все така засмяно и закачливо. — Хайде, хайде, докторе — не го приемайте толкова трагично.

— Да не би да смятате, че е много забавно!

Смее се.

— Това, което смятам за забавно, е, че вие не сте предвидили обстоятелствата. А аз съм! — продължава тя с все същия тон на сдържано ликуване.

— Но не може да бъде оттук единственото място за минаване!

— Може, може! — отвръща тържествуващо. — Та аз познавам гората на пръсти! Толкова пъти съм я обхождала като дежурен патрул.

— Тогава — питам нетърпеливо — какво решаваме?

Поглежда ме с престорена сериозност.

— Да ви кажа право, докторе, има само две възможности: или да прекараме нощта под дъжда, или да се върнем при Хелсингфорт.

— Предпочитам дъжда — отвръщам мрачно аз.

— Браво, докторе! В края на краищата какво е една нощ навън, сред бурята! Имате си топли дрехи, хубав шлифер, шапка за голф…

— Аз не мисля за себе си — казвам раздразнено, че приема така несериозно нещата. — Мисля за Дейв. Той ще се тревожи.

— Докторе — разсмива се тя още по-силно, — виждам, че името ви на грижовна майка не е незаслужено. А Дейв е много по-малко за оплакване от вас. Той е на сухо! И пред него не се очертава перспективата да остане без вечеря.

— Вие не го познавате. Когато разбере, че не съм се прибрал, ще изпадне в паника. Много е чувствителен.

— Вие също — казва тя със съвсем друг тон и съвсем друг поглед. — Слава богу, не сте коравосърдечен човек.

Дръпва юздите на скопеца и го обръща назад, като ми подхвърля през рамо:

— Елате, да не стоим повече тук. Конете ще изстинат.

Заизкачва в тръс склона, по който току-що се спуснахме и аз побутвам Шушка да се изравним с нея. Във врата ми се стичат вадички вода, ръцете ми са посинели и усещам краката си вкочанени в ботушите. Небето пак е притъмняло и макар бурята да тътне вече далеч от нас, дъждът не престава, тъкмо обратното. Без неочаквани прояснявания, нито пък със силни пристъпи той се лее с отчайваща равномерност, която може да трае часове или дни.

Освен това ме измъчва разкъсващ глад. Мисля си — и то с какво съжаление — за препечената филийка, която изтръгнах от Хелсингфорт, но така и не можах да изям.

Склонът става стръмен. Шушка се напъва и аз минавам на обикновен ход. Джеки прави същото и ми хвърля отстрани развеселен поглед.

— Как е самочувствието?

— Лошо.

— С една дума, докторе, вие не сте герой.

— Не.

— Забравяте всичките си задължения, докторе. Би трябвало да слезете от коня и да ми построите колибка от кръгли трупи, нещо от рода на „направи си сам“, ако не за друго, то поне за да опазите хубавата ми кожа от вятъра и дъжда.

— Изобщо не разчитайте.

— Е, докторе, вземете малко присърце работата. Два часа да се потрудите и ще бъда на сушина!

И пак се разсмива.

— Завиваме наляво, докторе.

— Знаете ли къде води този път?

— Ни най-малко.

Сега вече явно ми се присмива, защото преди малко каза, че познава гората на пръсти, след като толкова често е патрулирала из нея. Замълчавам си. А и да исках да говоря, не бих могъл. Джеки е неуморима. За нея няма значение, предполагам, какво казва. В момента тъкмо развива шеговито, разбира се, темата за антигероя. Изненадват ме обаче не толкова думите й, колкото нейното ликуване. Тя сияе от бодрост като животинче. Сигурен съм, че в силното й тяло кръвта се движи по-бързо, че дъждът и студът са безпомощни да проникнат в него, че под дрехите кожата й е топла и мека.

Излизаме на просторна поляна и Джеки ми посочва с камшика в единия й край едва различимо сред дъжда и мъглата голямо кафяво петно.

— Виждате ли онова там? — пита ме тя.

— Не много добре. Какво е то?

Разсмива се.

— Колиба, докторе! Няма да има нужда да я правите сам!

— Знаехте ли за нея?

— Тук е нашият КП, когато патрулираме из гората. Отстъпи ни я Хелсингфорт. Беше първата версия на нейния „Уолдън“^[1]. Ще можете да хапнете, да преспите и преди всичко — добавя тя, като мило ми се усмихва — да се обадите на сина си.

Трогнат съм, че е помислила за Дейв, и й връщам усмивката с лихва. Тя веднага подкарва в галоп, последвам я и аз и за по-малко от минута сме при бараката. Заобикаля, аз след нея и тогава виждам под един навес преградки за конете.

— Докторе — казва ми Джеки, — не разседлавайте коня си, аз ще се погрижа за него. Хубавичко ще го подсуша, ще го изтрия. И моя също. А през това време вие кладете огън в камината, ключът е под големия камък до вратата и погледнете какво има в хладилника. Но за телефона ме почакайте.

Въпреки че като размисля малко, се натъквам на лек парадокс. Съвсем съм премръзнал и само мисълта за огъня вече ме стопля. Благодарен съм на Джеки, че ме натоварва с домакинските задължения.

Пламъкът лумва ярко и високо в камината и аз веднага преглеждам съдържанието на хладилника — намирам масло, яйца и бекон, при чийто вид устата ми се напълва със слюнка, а в един стенен шкаф — чай, солени бисквити и консерва ананаси. Това е предостатъчно. Когато моята войничка идва, аз привършвам подреждането на масата, а яйцата цвърчат в тигана с приятната миризма на бекон, която се разнася из цялата барака и главозамайващо дълбае стомаха ми.

Джеки само си измива ръцете и ето ни вече седнали един срещу друг, огънят пари лицата ни от едната страна и ние ядем лакомо, без дума да пророним, но ведри и в съгласие, разменяйки доволни погледи: две здрави животни, които се разбират добре, вързани на една и съща ясла, и които ще прекарат нощта върху една и съща слама. Краката ми се сгряват в ботушите, приятна топлина се разлива в стомаха ми и аз съм съвсем капнал от оня вид умора, която е може би най-приятното удоволствие, особено ако си се нахранил до насита.

— Ами Дейв, докторе? — попитва ме хитро Джеки, като оставя чашата си чай върху масата. — Забравихте ли го?

— Казахте ми да ви почакам, за да се обадя по телефон; — отговарям аз със смесица от заядливост и угризение.

Изправя се и застанала до ниската масичка с телефона, сваля слушалката и набира номера.

— На телефона е лейтенант Дейвидсън. Бихте ли ме свързали с мистър Бароу?

Казва го с рязък глас, който ми напомня старата Джеки.

Доста дълго чакане. И докато тя се вслушва съсредоточено, долепила слушалката до ухото, аз мога спокойно да я погледам. Русите й коси, подстригани до ушите, са отметнати назад; нито дълги, нито къси — практична прическа. Кожата е загоряла, но е запазила розовия си цвят, очите — сиви с начеващите около тях бръчици на спортистките, скулите — широки, челюстта — масивна и от цялото това открито лице се излъчва здравомислие и уравновесеност, които са ми особено приятни след срещата с ония две луди.

Най-после. Свърза се с мистър Бароу и му обяснява положението. Тя не му говори като на висшестоящ, а като на „равен“, поставен малко по-ниско от нея в йерархичната стълбица. Вярно, мистър Бароу е „А“, а Джеки — лейтенант, както току-що го научих с изумление — нищо не разбирам от техните отличителни знаци.

Когато казва на Бароу да предупреди Дейв, аз я прекъсвам:

— Може ли да му предадат да отиде да спи у Пиърсови? Те имат свободно легло.

Тя го повтаря на Бароу, но със заповеднически тон и веднага затваря телефона.

— Сега — питам аз — на Хелсингфорт ли ще се обадите?

Тя се разсмива.

— Никой няма право да телефонира на Хелсингфорт.

— Дори и Бароу?

— Дори и Бароу.

И додава, поглеждайки ме със смеещи се очи:

— Успокойте се, докторе, Хелсингфорт няма да дойде да ни безпокои посред нощ.

Казва „ни“ без ни най-малко неудобство. По-скоро аз се чувствувам неудобно.

— На какво отговаря вашият чин? — питам я аз, като сядам на леглото и се облягам на дървената стена. — Вие ли командвате милиционерките в Блувил?

— Да. Отскоро.

— Тогава защо вие осигурявате снабдяването на Хелсингфорт?

— Снабдявах я още когато бях обикновена милиционерка. А след като ме повишиха в лейтенант, получих заповед да продължа като доброволка.

— Заповед от кого? От Хелсингфорт?

— Милицията не зависи от Хелсингфорт — усмихва се тя. — Взводът, който командвам, е изпратен в Блувил от щата Върмонт. Моите началници са в Монтпелие.

— И те ли ви наредиха да продължавате да снабдявате Хелсингфорт?

— Не — отвръща тя, гледайки ме право в очите. — „Ние“ ми нареди.

Зинвам от изумление. На свой ред и аз се вторачвам в очите й и замълчавам. Това е грешка, но го разбирам много късно. Трябваше да я питам какво е „ние“. Мълчанието ме издаде.

Тя се разсмива, взема един стол и го възсяда като кон, отпущайки ръце на облегалката.

— Слушайте, докторе — подхваща тя, — преди да почнете да ме питате наивно какво представлява „ние“, аз ще ви разкажа как „ние“ ме привлече. Но първо, ако нямате нищо против, ще ви кажа нещо за себе си. Тъкмо завърших социология, когато избухна епидемията. Разбира се, вече нямаше нужда от социолози. Бях предоволна, повярвайте ми, да постъпя в милицията. Дипломата, излишно е да го казвам, не ми послужи за нищо. Но много бях спортувала, добър стрелец съм и членувах в ДОЖ.

— Вие сте членували в ДОЖ?

— Аз съм член на ДОЖ, докторе. По-точно 90% съм съгласна с ДОЖ. И несъгласна с останалото.

— И какво е това 10%, което остава?

— Е, докторе — разсмива се тя, — няма да ви изнасям цяла лекция!

Връщам й усмивката.

— Та нали сте социоложка.

— В общи линии смятам, че не бива да се заблуждаваме кой е истинският ни враг. Мъжът не е враг — дори ако често играе отрицателна роля по отношение на жената. Не трябва да се смесва актьорът, който изпълнява ролята, с този, който пише сценария.

— А кой е написал сценария?

— Мизогинната култура, която сме наследили.

— Бедфорд ще ви каже, че мъжът е създал тази култура.

— Докторе, то е било толкова отдавна! Няма все пак да припишем на мъжа още един първороден грях. Освен това аз лично обичам мъжете.

Изричайки последните думи, тя ме поглежда със сивите си очи така прямо и открито, че усещам как по гръбнака ми пробягва лека тръпка.

— Не сте съвсем праволинейна — продължавам аз разговора, за да скрия вълнението си.

— Ще ви изненадам — отвръща тя, — но има дни, в които се питам дали наистина жената се освобождава чрез труда.

— О, не, не сте права!

— Така е най-вече за мислителките на ДОЖ. Те са адвокатки, лекарки, журналистки. С една дума — елит. Но за една работничка в завод, смятате ли, че е много „освобождаващо“ да работи на конвейер, с надзирател над главата си? Или пък за една милиционерка.

— Изглежда, не сте очарована от работата си, лейтенанте.

— Не мога да я понасям. Оня ден четох в „Ню Ера“, че военната професия била едно от най-благородните и най-важни завоевания за жената! Честно казано, аз с удоволствие бих отстъпила това завоевание на мъжете. Убийствено е да бъдеш милиционерка! Все едно и също, все едно и също! Без да говорим за опасностите.

— Опасности ли?

— Случва се и да ни нападнат.

— Кога?

— Когато патрулираме. Но никога — в лагера.

— И кой ви напада?

— Имаме два вида противници: шайките от мародери и партизаните — антибедфордисти.

Отварям широко очи.

— Нима има партизани антибедфордисти?

— Много и добре въоръжени, особено тук. Свещеното им убежище е Канада.

— Мъже ли са?

— Повечето жени и неколцина мъже.

— Та това е прекрасно!

— И аз така мисля. Вие обаче няма да ги видите. Те никога няма да нападнат Блувил.

— Защо?

— Защото вие сте тук.

Поглеждам я изумен.

— Докторе — казва тя, като на свой ред ме поглежда, но сериозно, загрижено, — вие, изглежда, не си давате сметка, че научната ви работа представлява голяма надежда за милиони хора.

Сякаш буца засяда в гърлото ми и в продължение на няколко секунди не съм в състояние да отворя уста.

— Джеки — проговарям аз най-после, — вие щяхте да ми разкажете как сте били привлечени от „ние“.

Тя се разсмива, изправя се, запалва цигара и прави няколко крачки из стаята. Гледам я. Във фигурата и походката й има нещо противоречиво. Униформата, ботушите, начинът, по който прехвърля тежестта върху петите и прибира назад рамене, са като на мъж и на военен. Но ханшът й се полюшва и под гимнастьорката гърдите й ясно се очертават, особено когато застане съвсем изправена. И лицето й носи същата двойственост: чертите биха могли да минат за мъжки, но кожата е гладка и нежна, зениците — непрекъснато искрящи, а изразът на лицето — безкрайно по-подвижен, отколкото у един мъж.

— Докторе — подхваща тя с весел, хитър и съучастнически вид, който ме кара да наостря веднага уши, — преди около четири седмици Рита, чиято стая е точно срещу моята, ми съобщи в десет часа сутринта, че бараката на милиционерките ще бъде основно претърсена от специално изпратени от Монтпелие служителки. Предложи ми да й предам на съхранение „какъвто и забранен предмет“ да имам. Това и сторих и никак не съжалявам. Само след час стаята ми бе прекарана като през сито. Да имате представа, докторе, какъв бе въпросният предмет?

— Мисля, че да.

Тя се разсмива без ни най-малко смущение, приближава се до огъня и натопля една след друга подметките на ботушите си.

— Други въпроси, докторе?

— Да. Знаете ли защо „ние“ ви заповяда лично да снабдявате Хелсингфорт?

Мълчание. Отбелязвам, че се колебае, преди да отговори, а когато отговаря, отговорът е кратък.

— „Ние“ смята, че след заминаването на Анита за Париж вашата съдба зависи единствено от Хелсингфорт.

И отново мълчание. Няма да каже нищо повече, заговаря за друго.

— Много е поучително да бъдеш край Хелсингфорт и Одри. Толкова поучително, колкото и онова, което става с благословията на властите в бараката на милиционерките. Знаете ли, докторе — продължава тя, заставайки отново пред мен, но без да сяда, — питам се дали наистина си струва да се отстраняват мъжете. Забелязвам, че сред женския пол се създава втори пол и се образуват двойки — с всичките проблеми, които си има една съпружеска двойка, включително и кой да мие съдовете и кой от двамата да командва: „силният“ или „слабият“.

— Предполагам, че съдовете мие Одри.

— Разбира се. Одри е в положението на домашна робиня, но не е сигурно, че тя е „командваната“.

Пак мълчание. След малко Джеки хвърля с решителен жест цигарата си в огъня, излиза от стаята и се връща с карабината, която опира в ъгъла между стената и ниската масичка. После методично проверява дали са добре затворени вратите, прозорците, капаците на прозорците. Дъждът продължава яростно да барабани по дървения покрив. Следя я с поглед.

— Мъничко местенце, докторе! — казва тя и сяда до мен на леглото. Поглежда ме със светналите си развеселени очи. — Докторе, нали не се съмнявате какъв бе забраненият предмет, който Рита прие да скрие?

— Не, ни най-малко.

— Затова пък не знаете, че му оформих гражданско състояние. Да, да — весело възкликва тя, — такава е силата на въображението: хрумна ми да очовеча този ерзац. Е, няма ли да ме попитате, докторе, какво име му избрах?

— Не ви питам, но вие, изглежда, много държите да ми го кажете.

Разсмива се.

— Наистина! — и додава: — Да ви го кажа ли?

— Ако желаете.

Поглежда ме с огромна лукавост, смехът напира в устните, а в младите очи танцува ликуващо пламъче.

— Ами, докторе, нарекох го Ралф!

Физиономията ми явно я развеселява и тя започва неудържимо да се смее. Но докато се полюлява напред-назад, тресейки леглото и самата тя разтърсвана от непреодолимите пристъпи на смеха, очите й ме дебнат. И съвсем непринудено, успокоявайки се постепенно, тя поставя ръка върху бедрото ми и я оставя там, без да престане да ме гледа. Лека-полека лицето й става сериозно, погледът й се променя, предполагам — и моят.

— Добре — изрича тя, сякаш вече нещо е решила. Смъква ботушите, изувайки ги с крак, и ги запраща на пода. После чевръсто откопчава колана, навива го около револвера и го хвърля зад себе си на леглото.

Заразителността на желанието помита и мен, но все пак не оставам сляп за иронията на положението. Достатъчно е да погледне човек разхвърляното из стаята снаряжение, да види тази съвсем мъжка припряност да го свали от себе си: в този миг „почивката на война“^[2] съм аз.