Томас Съгрю
Животът на Едгар Кейси (6) (Има една река)

Пета глава

Лесно му бе на времето да вплита години в тъканта на Хопкинсвил. Моделът винаги бе един и същ. Едни и същи улици трябваше да бъдат затрупани със сняг през зимата, помитани от вятъра през март, почистени от дъжда през април и май и обгаряни от слънцето в дългите ярки дни на лятото. Зимите бяха студени, пролетите — мокри, летата — горещи, а есените — величествени в благия въздух и новите жълти, червеникавокафяви и златисти цветове на листата.

За Едгар, влюбен и щастлив, календарът и земята бяха единственото, което се въртеше. Сърцето му бе притихнало от страх да не би с ударите си да прогони в спомените чудото на нейните чувства към него.

Това, че той я обичаше, не му носеше щастие — това бе глад, който трябваше постоянно да бъде утоляван и който можеше да се превърне от екстаз в мъчение, ако снабдяването с храната бъдеше прекъснато. Удивляваше го нейната любов към него — това, че не се отегчаваше от него, че обичаше да е с него, че по своя воля избра компанията му пред всички останали. Понякога му бе почти невъзможно да го възприеме. Цял живот бе копнял за неща отвъд възможностите си. Бе привикнал към мечти, които никога не се сбъдваха. Сега се чувстваше като момче, което си бе пожелало крила просто ей така — и изведнъж бе открило, че лети.

Едгар мислеше за Гъртруд, докато работеше в магазина — например опаковаше книга или слагаше нови на рафтовете — и изведнъж го поразяваше мисълта, че сигурно и тя прави същото в този момент. Виждаше я как се движи из всекидневната и вдига книгата, която той й бе дал да чете. Виждаше как ръката й разлиства страниците. Проследяваше кръвта от пулса й нагоре по изящната ръка до ясното, малко лице и тъмните очи, винаги толкова загрижени. Поглеждаше дългата коса, струпана на главата й като кошница, а после надникваше в главата й, опитвайки се да види какви бяха мислите й за него, които се движеха вътре. Ръцете му се разтреперваха, лицето му пламваше и той бързаше да свърши нещо, което да изиска цялата му сила и да му помогне да успокои дивото туптене, което тръгваше от сърцето му и заливаше цялото му същество.

Тогава, за по-сигурно, той оттегляше мислите си от нея и ги насочваше към къщата, в която живееше тя, като ги спираше върху всеки детайл и усилено се опитваше да си спомни как изглежда и какво е чувал за него. Това го успокояваше и ангажираше ума му, докато сърцето на заден план забавеше биенето си до нормалния ритъм.

До гостната се намираше големият коридор, водещ към предната веранда, по-голям от нормална стая. В него имаше две големи писалищни бюра, опрени до страничните стени. Представляваха масивни изработки от дъбово дърво, които стигаха до тавана. Горната им част имаше лавици със стъклени врати; средната беше бюро, а долната служеше за шкаф със солидни врати. Всяко бюро имаше лампа, както и огромна лампа с бял сенник за четене. Лавиците бяха пълни с книги, а наоколо бяха разположени фотьойли за ползващите библиотеката.

Не бе виждал спалните — имаше по една от двете страни на коридора и още две между него и задната страна на къщата, но бе чувал за средната, която леля Кейт делеше с майката на Гъртруд. В нея имаше две легла от дъб с пухени дюшеци. Леля Кейт бе наскубала перата за своя дюшек, а Лизи — както леля Кейт наричаше по-голямата си сестра, бе наскубала перата за своя. Всяка от тях сама го бе напълнила, зашила и оформила. Всеки ден те оправяха леглата си, без да търсят помощ една от друга. Всяка си имаше специфична техника и никой нямаше право да пипа леглото с каквато и да е цел, освен неговата собственичка. Всяка сестра си имаше люлеещ се стол. Направени бяха от дъб, със стабилно тръстиково дъно. Докато се движеха из къщата през деня, те разнасяха столовете си, а през лятото ги слагаха в задния двор. Столовете бяха свещени като леглата, но понякога светостта им биваше осквернена. Сестрите постоянно се обвиняваха една друга, че са седнали на погрешния стол.

В задната част на къщата се намираше трапезарията. Огромната дъбова маса в нея караше всички останали мебели — бюфетът, столовете, шкафът, да изглеждат миниатюрни. В един от ъглите бе закачен голям шкаф, пълен с всякакви готови и домашно приготвени лекарства. Леля Кейт редовно пророкуваше, че всички в къщата ще получат отравяне, тъй като лекарствата за кравите, кокошките, кучетата и хората се държаха на едно място, без дори да бъдат разделени на различни лавици.

— Някоя тъмна нощ ще вляза и по погрешка ще взема друго лекарство — казваше тя. — И тогава край с мен.

Следваше задната стая с нейната прочута тумбеста печка. Старата г-жа Солтър бе стриктна християнка и постоянно предупреждаваше синовете си да внимават с пороци като карти, зарове и алкохол и им обещаваше ужасно наказание, ако някога откриеше доказателства, че са се отдали на някой от тях. Един зимен ден тя намери тесте карти в джоба на Уил. Свика семейството и след като се произнесе пред всички, отвори вратата на печката и хвърли картите в огъня.

Картите бяха целулоидни. Печката експлодира, вратата й се отвори, а капакът хвръкна във въздуха, последван от пламъци, които плъзнаха из стаята. Никой не пострада, главните бяха събрани и загасени. Г-жа Солтър не каза нищо, но изглеждаше доволна. По някакъв начин експлозията бе доказала, че е права.

Жителите на Къщата на хълма живееха в мир със света и в симпатични войни помежду си. Сам Солтър бе установил пълна демокрация в своя дом. Ако на масата бъдеше повдигнат спорен въпрос, той настояваше всеки присъстващ, дори най-малкото дете, да изрази мнението си и презираше онзи, който се съгласяваше с друг. Според него всеки човек бе индивидуалност и трябваше да се различава от всеки друг индивид, колкото и малко да е, във всичко. Като архитект той вярваше, че тухлите трябва да са еднакви; като човек вярваше, че хората трябва да бъдат различни.

Ето как Кейт и сестра й Лизи съжителстваха в хармония, без да са на едно мнение, за каквото и да е. Кейт се грижеше за животните — крави, пилета, коне и кучета; Лизи се грижеше за растенията — цветята и овощната градина. Лизи четеше едва ли не всичко, най-вече биографии и политически трактати; Кейт четеше местния ежедневник, специализирайки се в социалните материали и съобщенията за това, кой се е родил, починал или се е оженил. Лизи се интересуваше от политика и познаваше, лично или чрез кореспонденция, всички държавни чиновници в околността и щата; Кейт се интересуваше от обществените движения на хората и знаеше генеалогията на всяка фамилия в окръга. Лизи водеше динамична и изпълнена с дискусии кореспонденция; Кейт смяташе общуването за словесно изкуство.

Заедно те поеха управлението на Къщата на хълма, когато възрастните починаха — това се случи в годините след като Едгар се запозна с Гъртруд. Винаги бяха почитали родителите си и сега бяха решени да изпълнят желанията, които Сам Солтър бе повтарял отново и отново.

— Къщата е свободна от дългове — казваше той. — Искам така да остане, за да може винаги да бъде убежище за който и да е член на семейството и на неговото семейство. Запазете я такава, за да може всеки от вас, когато закъса, когато се разболее или се нуждае от помощ, да се върне тук. Ти се върна, Кейт, и ти, Лизи, също. Може би и някое от децата ви ще направи това един ден. Пазете къщата за тях. Не искам никой от рода да остане без дом или да бъде принуден да приема подаяния от непознати.

Другите деца рядко бяха там. Хирам работеше за железниците „Луисвил и Нашвил“ и накрая се установи в Нашвил. Уил бе дърводелец в болницата „Уестърн Стейт“ и си построи дом от другата страна на пътя. Кари, по-малката сестра, работеше в близкия град Хендерсън като закупчик за един от универсалните магазини. Идваше си по-често от братята и тъй като на възраст бе близо до Гъртруд, Лин, Хю, Портър, Реймънд и Стела, често действаше като посредник и миротворец между децата и майките им.

Цялото семейство прие Едгар като един от тях и — също като любовта на Гъртруд към него, това го изпълваше с удивление и трепет всеки път, щом го осъзнаеше. Когато ги слушаше да спорят за времето, менюто за неделния обяд, моделите за рокли, проповедта на свещеника в тяхната методистка църква, той не проумяваше как можеха да са единодушни по такъв спорен въпрос като кандидата за ръката на Гъртруд. Каквито и недостатъци да виждаха у него, те ги приемаха така, както взаимно приемаха своите. Приканваха го да изкаже мнението си за нещата, които обсъждаха, и искрено изразяваха несъгласието си. Той бе очарован. Мечтаеше за такъв семеен живот, но в своя дом не го получаваше.

Между него и майка му съществуваше разбиране, което той не споделяше с друго човешко същество; състояние на мир и любов, което, надяваше се, един ден щеше да изживее и с Гъртруд. Баща му обаче гледаше на света по толкова различен начин, че бе невъзможно дори да не се съгласи с него; за нещата, които той изразяваше по време на вечеря, Едгар не можеше дори да намери противоположното даже в мислите си. Затова в повечето случаи не казваше нищо. Сестрите си понякога чувстваше много близки, а друг път сякаш океани ги деляха. Постепенно осъзна, че най-трудните и деликатни взаимоотношения са тези между брат и сестра. Когато отиваше да види Гъртруд, той усещаше, че към Кари и Стела — които в Къщата на хълма се доближаваха до позицията на негови сестри, има умствена нагласа, различна от тази, с която се прибираше у дома, когато сестрите му чакаха да го поздравят. Наясно бе каква е причината за тази разлика; смущаваше го само това, че подобни неща се случват. Искаше да се чувства спокоен във взаимоотношенията си с всички, но най-много искаше да се отпусне в сигурността, че нищо не остава скрито. Когато това ставаше, той се чувстваше самотен.

Самотата бе големият му проблем, въпреки че вече се познаваше с всички в града; въпреки че сега преподаваше в неделното училище благодарение на блестящите си отговори в часа по вероучение. Тези неща бяха просто възвишения, които го водеха надолу, по другия склон, към по-широки и дълбоки долини. Беше толкова лесно да се запознаеш с много хора и толкова трудно да познаваш добре дори един от тях.

Едгар не се бе замислял за това, докато не се влюби. Дотогава винаги бе толкова погълнат в собствените си мисли, че не му бе хрумвало да се интересува какво мислят другите. Когато на втората им среща седеше до Гъртруд и я гледаше вперила очи в далечината, той откри, че се пита какви ли мисли минаваха през главата й. Ревнуваше я от тях; чувстваше се изолиран, сякаш не бе допуснат, сякаш не съществуваше. Изведнъж осъзна бездната, която стоеше между него и всички други човешки същества. Колкото и да се приближеше до това момиче, тя винаги можеше да обърне глава на другата страна и в мислите си да бъде безкрайно далече от него. Това важеше за всички хора на света.

Хората разговаряха един с друг за нещата, които ги свързваха, за други хора и за онова, което се знае за тях. Когато обаче свършеха да говорят, те отместваха очи — нагоре към небето, надолу към земята или някъде напред — и в тях се появяваше премрежен, замечтан поглед, сякаш бяха омагьосани. Тогава се връщаха в собствения си свят, далече от всички. Едгар започна болезнено да долавя тези светове. Както се смееше, усмихваше се или кимаше при казаното от някой приятел, мислейки какво да отговори, изведнъж виждаше този поглед в очите му, виждаше как главата му се обръща настрани — и Едгар оставаше сам.

Всеки имаше два свята — един за себе си и един за околните. Дори майка му, докато вършеше самотните си задължения в кухнята, променяше изражението си, когато мислите я отнасяха нанякъде или се надбягваха в ума й. Но щом забележеше неговото присъствие, очите й светваха, тя се усмихваше и светът, който двамата споделяха, я обгръщаше. Другият свят, в който тя живееше сама, изчезваше.

Самият той не правеше изключение; общуването му с всички, които познаваше, имаше отделно съществуване. Книжарницата имаше редовни клиенти и с тях той споделяше различни шеги, теми за разговор и обсъждания, свързани с покупките. Когато някой от тях влезеше, умът на Едгар „превключваше“ и съществуването, което двамата бяха установили, се възобновяваше оттам, където бе спряло при последното им виждане.

Колкото по-добре познаваш един човек, толкова повече са нещата, за които да говорите, а ако имаш наистина добър приятел, не криеш нищо от него — такова бе неговото усещане; но сега му се струваше, че другите хора, колкото и да споделяха, винаги нещо оставаше скрито. Сигурно и той правеше така. Своите истински, дълбоки тайни не разкриваше другиму, освен на Бог. Явно така бе с всички хора. Личната територия на мислите бе достойнството на човека — ето защо Бог го бе създал така, че всичко в него да е видимо, освен онова, което минаваше през ума му.

Това бе и тайната на любовта. Когато обичаш някого, ти се иска да се втурнеш право в мислите му и да споделиш всички негови радости и скърби, помагайки му с каквото можеш. Но ако този човек не те иска, тогава си просто натрапник. Не е достатъчно ти да го обичаш — трябва и той да те обича. Не те ли обича, не получаваш достъп до мислите му — и тогава страдаш.

Той страдаше с Гъртруд. Когато бяха заедно и тя спираше да говори с някой друг, да погали куче или да откъсне цвете, той завиждаше на човека, на кучето, на цветето. Те я отделяха от него и когато тя се върнеше, в ума си бе прибрала нещо, което не бе от неговия свят — нещо дребно дори, но то се прибавяше към дългата нишка от неща, започнала от деня на раждането й.

Тя бе пораснала без него — това постоянно го измъчваше. Когато семейството й се събереше, той чуваше за радостни и тъжни моменти от миналото, в които не бе участвал. Гъртруд, братята и братовчедите й си говореха за лудориите от детството, а той седеше безмълвно и страдаше, докато тя се пренасяше от света, който споделяше с него, в света, който делеше с тях.

Да се ожени за нея и да изолира от живота им всичко, освен съществуването, което бяха започнали да градят заедно, бе единствената му надежда. Тогава бавно, постепенно щяха да израстват заедно в мислите си, така че — когато тя отидеше сред хората, той нямаше да се чувства самотен, нямаше да им завижда — защото тя щеше да го носи със себе си, в ума си; щеше да мисли за тях не само със своя, но и с неговия ум, да ги вижда не само със своите, но и с неговите очи, да разговаря с тях не само от позицията на своето, но и на неговото виждане. И той щеше да прави същото. Щяха да бъдат не двама души, а един човек.

Тогава, когато сънуваше, че върви през гората и среща човека със златния плат, булото върху лицето на момичето до него щеше да се вдигне и той щеше да види, че това е Гъртруд.

Сънят се бе връщал много пъти и след като бе срещнал Гъртруд и се бе влюбил в нея, той питаше защо булото не се вдига. Сега бе сигурен, че е така, защото сънят бе духовно послание и за да бъдат истински, духовно съчетани, той и Гъртруд трябваше да станат едно в умовете и сърцата си, а също и в душите си.

Сега любовта им бе забулена, скрита от мислите им заради нещата, които не можеха да изкажат; скрита от сърцата им заради чувствата, които не можеха да изразят. Само знаеха за нея по копнежа да са заедно и желанието, което споделяха — да седят само двамата безмълвно, винаги когато имаха тази възможност.

Гъртруд бе по-бледа и прекрасна от всякога. Смъртта на дядо й, а после и на баба й разклатиха крехкото й здраве. Тя спря да посещава колежа „Саут Кентъки“ и си остана вкъщи да си почива, доколкото й позволяваше неспокойният й дух, като взимаше лекарствата, приготвени за нея от леля Кейт, и четеше книгите, които Едгар й носеше. Всеки месец той й даваше един от новите романи, а за Коледа й подари целия комплект от произведенията на любимия й автор Е. П. Роу.

Искаше да й направи предложение, но не бе сигурен дали е уместно. Може би трябваше да изчака, докато здравето й се оправеше. Може би трябваше да изчака, докато е финансово способен да определи ден за сватбата. Но копнежът да я има само за себе си и да чуе от устните й думите, които ще означават, че за нея той е повече от всички останали, бе прекалено силно изкушение. Една ясна, студена вечер през март 1897 година — на седми, той я попита дали ще се омъжи за него.

Тя го погледна право в очите, погледна в самия него. Кафявите й очи сякаш преценяваха душата му, четяха пороците и греховете му. Мислите му се почувстваха голи. Той затърси лулата и тютюна си.

Гъртруд отмести поглед и замечтано се вторачи в ръчно рисувания абажур на лампата.

Накрая каза:

— Да си женен е толкова различно от това да си влюбен. Когато си влюбен и не си женен, няма отговорности; всичко е прекрасно. Но когато едно момиче се омъжи, трябва да мисли за толкова много неща. Трябва да мисли за семейството си, защото с тях споделя задължения и отговорности. Трябва да мисли и за себе си, за това, дали е способна да поеме бремето на съпружеския живот. Трябва да бъде домакиня, готвачка и майка. Ще си помисля, Едгар. Още не съм пълнолетна, ти също.

Той припряно започна да тъпче тютюна в лулата и я запали. Почувства се глупаво и осъзна, че е безотговорен. Той също бе объркан. Мислил бе за съня и за начина, по който майка му го бе разтълкувала. Тя бе казала, че годежът е лесната част и през този период всичко е щастие. Но Гъртруд свързваше годежа с брака и нейната представа за щастие бе ухажването преди годежа.

— Права си — каза той. — По-добре да не мислим за това сега. Твърде млади сме. Съжалявам, че го споменах. Просто забрави!

— Разбира се, че няма да забравя! — Гъртруд го погледна изненадано. — Все някога трябва да се изправим пред тези отговорности. Аз съм голяма жена и съм способна да заема мястото си в живота. Просто ми трябва малко време да обмисля всичко, преди да взема решение.

Тя седна с изправен гръб и гордо наклони глава. Той издуха облак дим, за да скрие усмивката си; тя изглеждаше толкова дребна, бледа и сигурна в себе си.

— Ще ти отговоря другата неделя — каза тя.

— Значи на 14-и. Ще дойда рано — отвърна той.

Тя стана.

— Тогава да не го обсъждаме повече. Хайде да намерим Кари и Стела и да поиграем вист.

Беше нервна; не искаше да остава сама с него. Той се почувства по-добре; дори уверен — поне в нея. По време на играта бе особено мил с Кари и Стела. Гъртруд щеше да се посъветва с тях, както и с останалите от семейството. Едгар се надяваше да се произнесат в негова полза.

Дъждът не спря през цялата неделя. Когато Едгар отиде в конюшнята за коне под наем в пет часа, всички закрити карети бяха наети. Той предпочете един оседлан кон пред открит файтон. Когато стигна в Къщата на хълма, горните му дрехи и долната част на панталоните бяха мокри. Докато се сушеше пред огъня във всекидневната, той не каза нищо, докато тя не сложи ръка върху неговата.

— Отговорът ми е „да“, Едгар — каза Гъртруд.

Не го бе погледнала. Той също не погледна към нея. Седяха, втренчили погледи в пламъците и слушаха дъжда.

Сякаш мина дълго време, преди някой от двамата да заговори. Гъртруд каза:

— За какво мислиш?

Той бавно се обърна към нея, преглътна сухо и каза:

— Мислех си, че ще ми е трудно да поддържам лулата запалена по пътя към къщи, ако продължава да вали така.

Те се засмяха заедно и той я целуна.

— През цялото време отговорът ми беше „да“, но исках да се уверя, че всички от семейството са съгласни с мен — каза тя. После отново се засмя. — Помислих, че някои от тях може да възразят, но преди да съм попитала всички, започнах да изпитвам ревност. Те сякаш те обичат не по-малко от мен.

Той отново я целуна. После кихна. Гъртруд скочи.

— По-добре да ти накисна краката в синапена вода — каза тя. — Май се каниш да настинеш!

* * *

Дните на тази пролет бяха дълги и сладки. От момента, в който ставаше сутрин, до момента, в който заспиваше вечер, Едгар следваше един и същ план. Когато беше абсолютно наложително, мислеше за други неща. Когато не беше, мислеше за Гъртруд.

Няколко дни след положителния й отговор той купи диамант и в пристъп на разкош го изпрати в Румъния, за да бъде шлифован. Гъртруд проследи пътя на картата.

— Представяш ли си — един диамант да прекоси целия океан и почти цяла Европа само за да бъде шлифован за пръстена ми! — каза тя. — Само като си помисля, ме засърбява пръстът!

Когато камъкът се върна и бе поставен в пръстена, а пръстенът поставен на пръста й, тя държеше лявата си ръка сякаш беше бокал.

От този момент навсякъде ходеха заедно — на забави, пикници, танци, игри на бейзбол — Лин, братът на Гъртруд, бе сред най-добрите играчи в града, разхождаха се и посещаваха операта. Едгар си купи бомбе. Гъртруд носеше най-модерните дрехи, с които я снабдяваше Кари — сега тя работеше за универсален магазин в Спрингфийлд, Тенеси.

Едгар отдавна бе преодолял своята стеснителност и страх от хората. Както постепенно бе открил, всички в Хопкинсвил бяха роднини; имаше цял куп негови братовчеди. Зад тезгяха на книжарницата той придоби непринудеността, нужна за повърхностните познанства, които повечето хора, изглежда, приемаха за приятелство. Срещаше и опозна младежи и момичета на своята възраст, които, противно на някогашните му очаквания, не се оказаха образец на добро възпитание и образование, а обикновени младежи, които се опитваха да учат малко и да се забавляват много. Продаваше им училищни пособия, слушаше оплакванията им от трудните уроци и ходеше с Гъртруд на забавите и танците им.

Някои от тях посещаваха неговия час в неделното училище. Едгар не бе забравил г-н Муди, нито мисиите, и малко по малко групата му се бе превърнала в специален клас за изучаване на мисионерството. Присъединяваха се момчета и момичета от други църкви и срещите се провеждаха в една или друга от тях. Едгар се ползваше с безспорен интелектуален статут на превъзходство над учениците си, въпреки че голяма част от тях бяха учили много повече. Както бе казал г-н Муди, те познаваха много книги, Едгар — само една, но всички бяха единодушни, че тази, която той знаеше, е по-важна от другите.

Най-много го радваше, когато идваха да се записват членове на други църкви.

— Някой ден — каза той на Гъртруд — всички църкви ще се съберат и отново ще бъдат една, какъвто е бил замисълът на Иисус. По Негово време юдейската вяра е имала различни секти и Той не е одобрявал това. Днес християнските секти са повече, отколкото са били вярващите в Господа, когато Той е бил разпнат. Не мисля, че това ще Му хареса.

— Според мен няма да Му хареса всичко, което изобщо се е случило с християнството — каза Гъртруд. — Никой не го практикува.

— Някои хора се опитват — отвърна той. — Правят всичко по силите си.

— Повечето от тях имат странна представа за това, което е по силите им — каза тя.

За момент Гъртруд сякаш се заинати. Тя мразеше повече от всичко лицемерието. После стисна ръката му.

— След няколко седмици листата ще започнат да променят цвета си — каза тя. — Усещаш ли мириса на есента?

Сезоните се сменяха. Цяла зима — както и предишната, и тази преди нея, баща му мърмореше, че ще хване пневмония и ще умре млад — единственото, до което според него можеха да доведат постоянните посещения на Къщата на хълма — в дъжд, лапавица, студ и сняг.

— Не се тревожи — казваше майка му. — Той вече е хванал фатална болест, която ще държи всички други на разстояние.

Тя го наблюдаваше, без той да знае, вдъхваше му надежда, когато бавното натрупване в банковата му сметка го отчайваше, с мисли за сватбата, успокояваше го с празни приказки или разкази за чудеса, когато той се тревожеше за здравето на Гъртруд, изслушваше урока по вероучение всяка събота вечер, за да може той да се почувства уверен от одобрението й, когато на другия ден отидеше да го преподава.

Той също я наблюдаваше, без тя да знае, и виждаше как линиите по лицето й вече не бяха така изопнати сега, когато момичетата бяха големи и от бреме се превръщаха в помощ; гледаше как очите й светеха по-ярко, когато бизнесът на съдията стана по-солиден, по-надежден като източник на прехраната им. Майка му остаряваше, но ставаше по-доволна.

Ани, най-голямата от дъщерите, наричана „сестро“ от семейството, работеше в шапкарския магазин на г-жа Ейда Лейн. Ани бе хубаво момиче, по-ниска от сестрите си и по-набита, с тъмносиви очи и светлокестенява коса. Тя обожаваше големия си брат. Ола беше следващата; тя бе ученият в семейството — високо, слабо, тъмнокосо момиче, което бе първенецът на класа, и специализираше в счетоводство и търговско обучение. Мери бе третата дъщеря, готова за гимназията, а Сара, четвъртата, бе още дете с плитки.

Една съботна вечер през юни всички те бяха горе с Ола и й помагаха да се облече за среща. Едгар лъскаше неделните си обувки в кухнята, но беше неспокоен. Той хвърли четката в кутията и се обърна към майка си.

— Изгубих работата си — каза той.

Майка му, която вършеше нещо, спря и зачака, без да поглежда към него.

Той продължи.

— Г-н Д. У. Кичън е закупил половината дял от книжарницата. Г-н Хари се жени, отива да живее в Тенеси и не иска да остава съдружник. Така че трябва да си ходя. Г-н Кичън сам ще работи на моето място.

Майка му продължи с работата си.

— Какви са плановете ти? — попита тя. — Мислил ли си за нещо?

— Мислил съм за всичко, но не става въпрос просто да си намеря друга работа. Книжарницата беше място, където исках да работя. Бих могъл да си намеря работа в съседния железарски магазин. Г-н Томпсън ще ме вземе. Но няма да е книжарницата, а просто работа. Знам, че няма да бъда щастлив там.

— Защо не напуснеш Хопкинсвил? — попита го тя. — Защо не отидеш в някой голям град като Луисвил и си намериш работа в книжарница? Ще получаваш повече и ще можеш да се ожениш. За момче с амбиции няма кой знае какъв избор в Хопкинсвил.

— Искаш да замина? — той бе изненадан.

— Достатъчно дълго те държах тук… прекалено дълго — каза тя. — Но имах нужда от теб. Сега нещата са по-добри. Момичетата ми помагат и работата на баща ти върви. Ти си от онези момчета, които могат да успеят далеч от къщи, защото тук времето ти минава в мисли и помощ за другите. Трябва да помислиш за себе си и за своето бъдеще. Имаш отговорност към Гъртруд и децата, които един ден ще имаш.

И двамата замълчаха. Тя се наведе над кошницата с плетивото си. Той взе четката от кутията и започна да чисти върховете на обувките. След малко вдигна глава. Тя се опитваше да наниже конец, но безуспешно. Той отиде да й помогне. Майка му му подаде иглата и конеца и взе кърпичката си.

— Все пак си на двайсет и една — каза тя. — Все някога майката трябва да пусне момчето си. Не може да очаква да остане при нея завинаги.

Той напразно се опита да наниже конеца.

* * *

— Едгар, защо не се махнеш от този град? — каза Кари. — Само си губиш времето тук и ти го знаеш. Железарският магазин е лоша работа, но галантерия е още по-зле. И то в обувния отдел! Знам ги тези магазини, Едгар. Работила съм в тях. И сега работя в един такъв. Ще ти вземат всичко, а накрая нищо няма да получиш. Върни се към това, което познаваш, където си харесваш работата и можеш да си намериш мястото. Хвани се на работа в книжарница.

— Къде? — попита той.

— Където и да е — каза тя — само не в Хопкинсвил. В Луисвил или Боулинг Грийн, или в Синсинати. Господи, като ви гледам как двамата с Гъртруд седите и се тревожите един за друг, се побърквам. Това дете в момента няма и четирийсет килограма и единственият й проблем е, че е толкова влюбена в теб, че не знае какво да прави със себе си, и се поболява от мисли за работата ти и кога ще можете да се ожените. Замини за известно време и си намери работа, която ти подхожда — повярвай ми, тогава и двамата ще бъдете по-добре. Гъртруд ще оздравее, ако знае, че си доволен. И когато и двамата отново можете да мислите за бъдещето си, всичко ще е наред.

Беше юлски ден в Хопкинсвил. Те стояха в дъното на галантерийния магазин, в обувния отдел, където работеше Едгар.

Той уви обувките, които тя си бе купила, и й подаде пакета.

— Помисли си, Едгар, и направи нещо — каза Кари.

Когато тя си тръгна, той отиде в служебната стая и взе назаем листове и писалка. От няколко седмици в ума му назряваше план. Той реши да действа.

В Луисвил имаше голяма книжарница — „Джей Пи Мортън и компания“. Той им писа с молба да му пратят един брой от каталога им.

Каталогът пристигна седмица по-късно. Същата нощ той спа върху него. Междувременно си бе набавил препоръчителни писма от всички политически служители, съдии, лекари, адвокати и бизнесмени, които познаваше в Хопкинсвил и Крисчън Каунти.

Когато се увери, че знае каталога от първата до последната буква, той писа на компанията, за да кандидатства за работа. Получи учтив отговор, в който се казваше, че в момента няма свободни места, но че молбата му остава валидна. Тогава той започна да праща препоръчителните писма. По една партида с всяка поща.

Три дни по-късно от Луисвил пристигна телеграма, подписана от управителя на книжарницата. В нея се казваше:

„Спрете да пращате препоръчителни писма. Явете се на работа на 1 август“.

Беше 29 юли. Едгар изтегли парите от банката, купи си ленен костюм, събра си багажа, прекара вечерта с Гъртруд и рано на другата сутрин хвана влака. Луисвил го озадачи — докато не откри, че самият той бе хвърлил в озадаченост „Джей Пи Мортън и компания“. Служителите се приближиха да го видят и като се здрависаха с него, му казаха, че „наистина е успял да баламоса шефа“.

— Никой не е идвал при нас с такива препоръки — призна управителят. — В Хопкинсвил явно те смятат за най-великия човек на света. Но тук наистина няма работа. Ще трябва да си я създадеш.

Едгар даде всичко от себе си, както бе направил при братята Хопър. Използваше познаването на каталога винаги когато имаше възможност. Когато клиент купуваше книга на определена тема, той казваше: „Имаме и…“, и изреждаше съответния списък от сходни книги. Една жена бе толкова впечатлена от неговата информираност, че попита за книгите по всички теми, които я интересуваха. Едгар изреди заглавията им. Накрая тя го обвини, че е научил каталога наизуст. Той си призна. Тя сподели с работодателя му, поздравявайки го, че има такъв интелигентен служител.

Когато жената си тръгна, управителят прегърна Едгар.

— Ти направи удар с най-богатата жена в града! — възкликна той. — От години се опитвам да я направя редовен клиент и ти успя! Отсега седмичното ти заплащане се повишава от седем и петдесет на десет долара!