Томас Съгрю
Животът на Едгар Кейси (24) (Има една река)

Философията

Метафизичната система, произхождаща от тълкуванията на Едгар Кейси, е християнизирана форма на религиозните мистерии на Древен Египет, Халдея, Персия, Индия и Гърция. Тя поставя Христос, съгласно с традицията на монотеизма, на полагаемото Му се място — на върха на философската структура. Той е върхът на пирамидата.

Комплексната система от символи, използвана в религиозните мистерии, е оцеляла донякъде в християнството, най-вече в църковната архитектура и в идеята за саможертвата, олицетворявана от жертвената чаша в ритуала на литургията. Приемствеността на традицията за единния Бог обаче е изгубена. Езичеството се осъжда еднакво от религиозните авторитети, археолозите и историците като идолопоклонничество, влечение към почитане на фалшиви богове.

Не такова е било разбирането на ранното християнство. Със сигурност есеите, които са подготвили Мария, избрали са Йосиф и са учили Иисус, са били посветени в мистериите. Иисус е казал, че е дошъл да изпълни закона, а част от този закон е била кабала, тайното учение на юдеите — тяхната версия на мистериите. Приелите учението на Христос Никодим и Йосиф от Ариматея несъмнено са познавали добре кабала. Както и Павел.

Мистериите са разглеждали проблема за освобождението на човешката душа от света. В системите от тайни символи Земята винаги е била представяна като подземния свят, в който душата е изгубена, докато не се освободи чрез мъдрост, вяра и разбиране. Например Персефона била отвлечена от Хадес, бог на подземния свят. Персефона е душата на човека, чийто истински дом е на небето.

Следователно религиозните тайнства са били подготовка за идването на Иисус. Той е бил венецът на техните усилия, а посланието Му е съдържало по-пълно разкриване на самите мистерии пред човечеството. В започнатата от християнството надпревара да се утвърди като доминиращата религия на западащата Римска империя, мистериите били лишени от полагаемото им се място, тъй като признаването на тяхната истинност би оправдало по-нататъшното им съществуване.

„Ранните християни използвали всички възможни средства да скрият езическия произход на своите символи, доктрини и ритуали — казва Манли Хол^[1]. — Те или унищожавали свещените книги на народите, сред които се заселвали, или ги правели недостъпни за изучаващите сравнителна философия, явно водени от убеждението, че по този начин ще успеят да унищожат всякакво свидетелство за предхристиянския произход на своето учение“.

Интересно е да се обърне внимание на факта, че Едгар Кейси е бил възпитан в строгата библейска традиция на 19-и век и е преживял най-големия умствен и емоционален шок в живота си, когато е открил, че в своите психични тълкувания излага истината на мистериите и провъзгласява Иисус за техен венец.

До този момент той никога не е бил чувал за религиозните мистерии — и въпреки това тълкуванията му съответстват на всички знания, дошли от тях и приети за автентични. Много от онова, което е казал, не фигурира в запазените архиви. Дали е нов материал, или е било известно на посветените в мистериите, може да бъде проверено единствено от самите тълкувания. Според тях всички посветени още от появата на човечеството са знаели цялата истина.

За да се направи пълно описание на системата на тълкуванията, като се направят сравнения и паралели с мистериите, ще е нужно написването на отделна книга. На читателите на тази предлагаме следващото по-долу изложение, съдържащо всички основни моменти и някои от детайлите.

* * *

Човекът очаква нещата да имат начало и край — и така, в началото имаше море от дух, което изпълваше цялото пространство. Бе статично, доволно, осъзнаващо себе си, един великан, почиващ върху гръдта на своята мисъл, в съзерцание на онова, което е.

После То се раздвижи. Отдръпна се в себе си, докато цялото пространство стана празно, а онова, което Го бе запълвало, блестеше от центъра му — неспокоен, кипящ ум. Това бе индивидуалността на духа; това самият Той откри, че е, когато се събуди; това бе Бог.

Бог пожела да изрази Себе си, пожела да общува. Ето защо Той проектира от Себе си космоса и душите. Космосът бе построен с помощта на инструментите, които човек нарича музика, аритметика и геометрия — хармония, система и равновесие. Изграждащите компоненти бяха от този материал, който човекът нарича есенцията на живота. Това бе Сила, пратена от Бога, първичен лъч, както си го представя човекът, който, като променя дължината на вълната си и скоростта на своите трептения, се превръща в модел за различни форми, едновременно субстанция и движение. Това създаде закона за многообразието, който изрази безброй разновидности на модела. Бог свиреше на този закон за многообразието както човек свири на пиано, като създаваше мелодии и ги подреждаше в симфония.

Всяка разновидност носеше в себе си по рождение плана на своята еволюция, който следваше да се осъществи чрез движение, растеж или, както го нарича човекът, промяна. Това съответства на звука, на нота, изсвирена на пианото. Звуците на няколко ноти се обединяват, образувайки акорд; акордите на свой ред образуват фрази; фразите стават мелодии, а мелодиите се смесват и се движат напред-назад, една през друга, между и заедно с друга, изграждайки симфония. Музиката свършва така, както е започнала, като оставя празнота, но между началото и финала е имало възхитителна красота, велико изживяване.

(Термините „светлина“, „топлина“ и „електричество“ — що се отнася до космоса, са неуместни в този тип изложение, тъй като са резултати, които се възприемат от сетивата, в рамките на земната атмосфера. Човешките сетива не функционират извън атмосферата на Земята — за оцеляващата индивидуалност Слънцето би могло да изглежда като идея, въздействие или ангел.)

Всичко се движеше, променяше се и приемаше своята разновидност на модела, различавайки се по своята форма и субстанция. Активността бе задвижена и поддържана чрез закона за привличане и отблъскване — положителното и отрицателното, които взаимно се привличат и отблъскват и така поддържат формата и действието на всички неща.

Всичко това бе част от Бога, израз на Неговата мисъл. Умът бе силата, която действаше в Творението и поддържаше съществуването му — умът осъществяваше всичко, което Бог си представяше; всичко, което прие форма, бе аспект, състояние на ума.

Душите бяха създадени за общение с Бога. Използваният модел бе този на Самия Бог — дух, ум, индивидуалност; причина, действие, следствие. Първо бе духът; после действието, чрез което духът се оттегли в себе си; последва резултатът — индивидуалността на Бога.

В изграждането на душата участваше духът, който носеше познанието за идентичност с Бога; участваше активният принцип на ума; и способността да се изживява активността на ума отделно от Бога.

Така се появи нов индивид, произхождащ и зависим от Бога, но осъзнаващ съществуването си отделно от Него. На този индивид по необходимост бе дадена способността да избира и направлява своите собствени действия; без свободна воля той би останал част от индивидуалността на Бога. Умът, който е сила, произлизаща от Бога, естествено, бе изпълнен с Неговите мисли, освен ако не бъдеше направляван към друго. Способността на индивида да прави това — да дава други насоки на силата на ума, е онова, което човекът нарича свободна воля. Записът на тази свободна воля е душата. Душата започна с първата проява на силата на свободната воля чрез ума. Първата мисъл, която породи от себе си, първото отклонение на умствената сила от нейния естествен път — това бе раждането на душата.

Ядрото на душата бе в равновесие — положителното и отрицателното имаха еднаква сила и пораждаха хармонично действие. Положителното даваше начало, насищаше, действаше настъпателно; отрицателното приемаше, подхранваше, изхвърляше. Стъпките на това действие бяха етапите на мисълта — възприятие, размишление, мнение.

Така в душата се съчетаваха две състояния на съзнание — едното на духа, носещо знанието за идентичност с Бога; другото — на новия индивид, придобиващо познание за всичко, което той изживява.

Планът за душата бе да премине цикъл на преживявания, неограничени по своя обхват и продължителност, в който новият индивид да познае творението във всичките му аспекти, по усмотрение на волята си. Цикълът щеше да е завършен, когато желанието на волята повече не се различаваше от Божията мисъл. Тогава съзнанието на индивида щеше да се слее с духовното му съзнание за идентичност с Бога и душата щеше да се върне при източника си, за да стане едно с Бога — според оригиналния замисъл.

В това състояние душата щеше да запази съзнание за отделна индивидуалност и да знае, че вече по собствена свободна воля действа в единение с Божията воля, и не отклонява умствената сила, тъй като е в съгласие с действието, към което тази сила е насочена. Докато не бъдеше достигнато това състояние, душата нямаше да е едно с Бога в истинския смисъл на думата.

(Идеята, че завръщането при Бога означава загуба на индивидуалността, е парадоксална, тъй като Бог знае всичко, което се случва, следователно долавя съзнанието на всеки индивид. Ето защо завръщането на душата е завръщане на образа при онова, което го е създало, а съзнанието на индивида, документирано в ума, не би могло да се унищожи, без да бъде унищожена част от Самия Бог. Когато се върне при Бога, душата осъзнава себе си не само като част от Бог, но и като част от всяка друга душа, част от всичко.

Това, което се губи, е егото — желанието да се прави нещо, различно от Божията воля. Когато душата се върне при Бога, егото е доброволно изоставено; това е символиката на разпятието.)

Планът за душата включваше изживяване на целия процес на сътворение, но това не означаваше обезателно да се идентифицира с всички форми и видове субстанция и да участва в тях. Нито означаваше, че душите могат да се месят в сътворението. Замисълът не бе те да градят свои собствени светове, изопачавайки законите, за да пресъздават образи на сънищата си.

Но тези неща бяха възможни. Душата бе най-великото нещо, което бе сътворено; тя имаше свободна воля. След като свободната воля бе дадена, Бог не направи нищо, за да я обуздае; по какъвто и начин да действаше, тя трябваше да действа в Него; по какъвто и път да вървеше, тя трябваше да се върне при Него.

(Фактът, че човешкото тяло е само песъчинка на една малка планета, поражда илюзията, че самият човек е незначително творение. Мерилото за душата са безграничната активност на ума и размахът на въображението.)

Отначало имаше съвсем малка разлика между съзнанието на новия индивид и неговото съзнание за идентичност с Бога. Свободната воля просто наблюдаваше умствения поток подобно на начина, по който човек гледа как въображението му се впуска в мечтите, удивен от неговата сила и подвижност. После тя започна да се упражнява, като имитираше и следваше активността на ума. Постепенно свободната воля доби опит, превръщайки се в сила, която по-скоро допълва, отколкото подражава. Тя спомагаше за разширяването, изменението и направляването на сътворението. Също като Иисус тя порасна „в мъдрост и красота“.

Някои души бяха изумени от собствената си сила и започнаха да експериментират с нея. Те се сливаха със звездния прах и ветровете на сферите, като ги чувстваха и ставаха част от тях. Едно последствие от това бе нарушеният баланс на позитивно-негативната сила, като се наблягаше или на единия, или на другия аспект. За да почувстват нещата, им бе нужна негативната сила; за да се проявят чрез нещата и за да ги насочват и управляват, се искаше позитивна сила. Друго последствие бе постепенното отслабване на връзката между двата вида съзнание — това на духа и това на индивида. Индивидът започна да се интересува повече от собствените си творения, отколкото от Божиите. Това бе духовното падение, или бунтът на ангелите.

За да влезе в един фрагмент от творението и да стане част от него, душата трябваше да добие нов, трети аспект на съзнанието — така можеше да изживее този фрагмент и да го трансформира в основната субстанция на ума посредством мисълта. Този аспект на своето съзнание човекът нарича „съзнателен ум“. Това е механизмът, чрез който той изживява Земята — физическото тяло, петте сетива, жлезистата и нервната система. С други думи, този механизъм бе различен в други системи от космоса. Единствено диапазонът и разнообразието на човешката мисъл може да даде представа за броя на тези други светове и системи и на аспектите на божествения ум, който те въплъщават.

Когато една душа възприемеше съзнанието на фрагмент от творението, тя временно се отделяше от съзнанието за своята индивидуалност и се отдалечаваше още повече от съзнанието за своя дух. Така, вместо да помогне за насочването на потока на сътворението и да допринесе за него, тя се оказваше носена от самия поток. Колкото повече душата се отдалечаваше от брега, толкова по-трудно ставаше да се върне на него.

Така всяка от системите от звезди и планети представляваше изкушение за душите. Всяка имаше свой план и се движеше към него посредством активността на постоянен умствен поток. Когато една душа скачаше в този поток (като се потапяше в системата, през която течеше потокът), тя трябваше да се бори със силата на течението — и свободната й воля бе възпрепятствана. При тези обстоятелства бе много по-лесно да се носи с течението.

(Всяка система представляваше и възможност за развитие, напредък и израстване към идеала за пълно единение с Бога и към позицията на сътворец в необятната система на универсалния ум.)

Слънчевата система също привличаше души и тъй като всяка система, със своите планети като интегрални части, е самостойна проява, Земята попадна на пътя на някои души.

(Планетите от Слънчевата система отговарят на измеренията на съзнанието в системата — на съзнанието й като цяло. Съзнанието на тази система има осем измерения. Земята е третото.)

Земята бе проява на Божествения ум със свои собствени закони, план и еволюция. Душите, които искаха да почувстват красотата на моретата, ветровете, горите, цветята, се смесиха с тях и се изразиха чрез тях. Също така се смесиха с животните и, подражавайки им, създадоха мисъл — форми — играеха си на творци; имитираха Бога. Но тази игра, това подражание бе намеса във вече задвиженото и така умственият поток, осъществяващ плана за Земята, постепенно пое в течението си души. Те трябваше да го следват в телата, които сами бяха създали.

Тези тела бяха странни — смесица от животни, пъстра комбинация от идеи за това, кое ще е приятно да се изживее в тях. Легендите за циклопи, кентаври и др., запазили се през вековете, са спомен за това начало на земния престой на душите.

Сексът вече съществуваше в животинското царство, но в своите мисъл — форми душите бяха андрогини. За да изживеят секса, те създадоха мисъл — форми за спътници, като запазиха позитивната сила в себе си, а негативната изолираха в отделна структура — въплъщението, което човекът нарича Лилит, първата жена.

Това оплитане на душите в материята, както я нарича човекът, съществуваше като вероятност от самото начало, но Бог не знаеше кога ще се случи, докато душите по свой собствен избор не го предизвикаха да се случи.

(От душите, които Бог създаде — а Той създаде всички души в началото, оттогава не е създадена нито една нова, сравнително малко са дошли в Слънчевата система; много други са преживели или преживяват подобно оплитане в други системи.)

Изготвен бе път за спасение на душите, попаднали в материята. Избрана бе форма, която да служи за техен носител на Земята, и бе създаден начинът, по който душите да идват на Земята и да я изживяват като част от своя цикъл. От вече съществуващите на Земята форми една от антропоидните маймуни се доближаваше най-много до необходимия модел. Душите се спуснаха към тези маймуни — като се носеха над и около тях, без да влизат в тях, и ги подтикнаха да се насочат към нова цел, различна от простите цели, които бяха преследвали дотогава. Маймуните слязоха от дърветата, започнаха да палят огън, да изработват сечива, да живеят в общности и да комуникират помежду си. Не мина много време, дори според човешките стандарти за време, и те изгубиха животинския си облик и окосмяване, придобивайки по-облагородени поведение и навици.

Всичко това бе извършено от душите. Като въздействаха на жлезите, те превърнаха тялото на маймуната във въплъщение — в третото измерение на Слънчевата система, на душата, която се рееше над него. Тогава душата влезе в тялото и ето че Земята си имаше нов обитател — човека.

Той се появи като съзнание в животно; съзнание, почувствано на пет места едновременно под формата на петте раси. Бялата раса се появи в Кавказ, Карпатите и Персия. Жълтата раса се появи в днешната пустиня Гоби. Черната раса се появи в Судан и горната западна част на Африка. Червената раса се появи в Атлантида, а кафявата — в Андите.

(Тогава Тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка бе западният бряг на Лемурия. Атлантическата брегова линия на Съединените щати съставляваше низините на Атлантида. Персия и Кавказ бяха богати земи — Райската градина. Полюсите на Земята, такива, каквито ги знаем днес, бяха тропически и субтропически. Нил се вливаше в Атлантическия океан. Басейнът на Мисисипи бе част от океана.)

Въпросът бе да се превъзмогнат привлекателните въздействия на Земята дотолкова, че душата да бъде еднакво свободна в тялото и извън него. Едва когато тялото престанеше да бъде пречка пред свободното изразяване на душата, нейният земен цикъл щеше да приключи.

(В един по-малък мащаб това бе драмата на свободната воля и сътворението. В още по-малък мащаб всеки атом от физическото тяло, сам по себе си един свят, е драма на свободната воля и сътворението. Душата вдъхва живот във всеки атом и всеки атом е материален израз на модела на душата.)

В тези нови, чисти раси имаше мъже и жени и всички те имаха завършени души. Ева замени Лилит и се превърна в допълнение на Адам — идеалният спътник за тройния живот на Земята: физически, умствен и духовен. В Ева положителният полюс бе потиснат, а отрицателният — изразен; в Адам отрицателният полюс бе потиснат, а положителният — изразен.

Душата сама избираше кое да стане — мъж или жена, стига вече да не бе в оплетено и небалансирано състояние. Рано или късно, положителната и отрицателната сила трябваше да бъдат доведени до равновесие, така че като цяло нямаше преимущество на едното над другото. За балансираните души това бе средство, което да използват до края на земния цикъл, и биваше избран онзи пол, който бе подходящ за справяне с проблемите по най-добрия начин. Това бе съзнателно възприемане на отношение, а не изпадане в заблуда; веднъж щом един от двата пола биваше избран, в повечето случаи използването му се запазваше през целия цикъл от земни животи, въпреки че можеше да се смени, ако това бе счетено за благоприятно. Половото осъзнаване се запазваше между отделните животи, но можеше да бъде изразено само на Земята.

С появата на съзнанието човекът разбра, че сексът означава много повече за него, отколкото за животните. Той бе вратата, през която на Земята идваха нови души — врата, която на всяко друго място в системата бе ненужна. Това бе единственото средство, с което разполагаха душите, да се избавят от затруднението си — като се преродят чрез телата на души, избрали да дойдат на Земята. Тези тела не бяха животински и не бяха впримчени в мисъл — форми. Те представляваха идеалният носител за душата на Земята.

По тази причина сексът бе съзидателна сила, която можеше да се използва за добро или зло. При правилното му използване расата щеше да се запази чиста, Земята щеше да е рай за душите в съвършени тела, хванатите в капан души имаха възможност да се освободят от цикъла на прераждане в чудовищни полуживотински форми и да получат съвършени тела.

(Това е историята за Адам и Ева, Змията и Ябълката. Змията — мъдростта, предложи плода от Дървото на познанието за добро и зло. Ева, отрицателната, приемащата сила, взе ябълката и я отгледа. Когато Адам, активната сила, я опита, спокойният животински живот на човека приключи.)

Планът за земния цикъл на душите включваше поредица от инкарнации с периоди между тях, в които душите да обитават други измерения на съзнание в системата — другите планети, докато всяка мисъл и всяко действие на физическото тяло с неговите пет сетива и съзнателен ум не постигнеха съответствие с първоначално замисления план за душата. Когато тялото вече не бе пречка за свободното изразяване на душата — когато съзнателният ум се слееше с подсъзнателния и атомната структура на тялото можеше да бъде контролирана така, че душата да е толкова свободна в него, колкото и извън него — земният цикъл завършваше и душата продължаваше към нови приключения. Това овладяване на физическото тяло не можеше да бъде постигнато преди постигане на съвършенство в другите измерения на съзнанието в тази планетна система, тъй като те, заедно със Земята, бяха цялостен израз на Слънцето и негови сателити. Състоянието на съзнание, което душата приемаше, ставаше центърът на активност. Другите състояния на съзнание се оттегляха до положение на подбуди и нагласи.

Човешката раса получи помощ от една душа, която бе завършила своето развитие в сътворението и се бе върнала при Бога като Негов спътник и сътворец. Това е душата, позната на човека като Христос.

Христовата душа се вълнуваше от затрудненото положение на своите събратя души, впримчени на Земята, и след като наглеждаше прилива в чистите раси, сама приемаше форма от време на време, за да води хората.

Въпреки че отначало душите обитаваха телата в съвсем малка степен и помнеха своята идентичност, с всеки следващ живот те все повече се заземяваха и губеха менталността, съзнанието за умствената сила. Своята истинска същност те помнеха само в сънищата, в легенди и притчи, които се предаваха от поколение на поколение. Появи се религията — ритуал на копнеж по изгубената памет. Родиха се изкуствата — музиката, смятането и геометрията. Те бяха донесени на Земята от новодошлите души; постепенно техният небесен източник бе забравен и те трябваше да бъдат записвани, научавани и преподавани на всяко ново поколение.

Накрая човекът се оказа в положение, в което съзнателният му ум бе съвсем отделен от неговата индивидуалност. (Сега той нарича тази индивидуалност подсъзнателен ум; съзнателният ум е този, който възприема живота на Земята.) Подсъзнателният ум въздействаше върху съзнателния — всъщност му придаваше ръст, широта и качество. Той беше нещо като тялото под дрехите и оставаше оголен само по време на сън.

Използвайки съзнателния си ум, човекът разсъждаваше (защото, оставен да действа свободно, умът винаги ще разработва Божиите планове). Той изгради теории за онова, което чувстваше — но вече не познаваше, като вярно. Така се родиха философията и теологията. Той започна да се оглежда и откри на Земята тайни, които носеше в себе си, но вече не бе в състояние да достигне със съзнанието си. Резултатът бе науката.

Планът на човека се задейства. Той вървеше надолу — от Божественото знание през мистичните сънища, религиите, откровенията, философията и теологията, докато не стигна дъното, вярвайки само в онова, което можеше да види, да пипне и да докаже чрез съзнателния си ум. Тогава той започна да си проправя път нагоре, като използваше само средствата, които му бяха останали — страданието, търпението, вярата и силата на ума.

Атлантида и Лемурия потънаха; цивилизации възхождаха и падаха. На едно място човек бе малко по-добре, а на друго — малко по-зле. Той слезе до дълбините на земното съзнание, а после бавно се заизкачва обратно. Измерено в земно време, откакто първата душа видя теменужка сред дърветата и поиска да я откъсне, до момента, в който последната душа ще напусне тялото си завинаги, пътуването е дълго.

Христовата душа помагаше на човека. Тя се въплъти в Енох и в Мелхиседек, за да учи и да води. (Тъй като трябваше да бъде активна, тялото трябваше да бъде мъжко.) Енох и Мелхиседек не бяха родени и не са умирали. След тези въплъщения Христовата душа осъзна, че е необходимо да установи модел за човека, да му покаже как да се върне към себе си. Тя пое тази задача и се роди от жена, като доброволно зачена нова индивидуалност, нов запис на душата — въпреки че зад тази нова индивидуалност сияеше чистата Христова душа. Върху нея обаче падна покривало и Божият син започна земния си живот. Роди се като Йосиф (син на Яков), после като Иисус Навин, после като Йешуа (Иисус Йоседековия син) — книжника, преработил текста на Библията, и накрая като Иисус. Той, Иисус, възтържествувал над смъртта и тялото, стана Пътят, като прекрачи себичността на волята, прие разпятието и се върна при Бога. Той е моделът, който трябва да следваме.

(Понастоящем човекът е в състояние на огромна духовна тъмнина — тъмнината, предшестваща зората. В своя скептицизъм той е стигнал дотам, че се принуждава да прави заключения, чиято погрешност усеща интуитивно. В същото време в своето изследване на природните явления е стигнал до момент, в който опровергава всичко, което в началото е доказал като вярно. Свободната воля открива, че всички пътища накрая водят до една и съща цел. Науката, теологията и философията, макар да нямат желание да обединят силите си, наближават момент на сливане. Скептицизмът е изправен пред саморазрушение.)

Във всеки един миг човекът е общият сбор от онова, което е бил и е направил, с което се е борил и което е защитавал, което е мразил и обичал. В триизмерното съзнание на Земята всеки атом на физическото му тяло е отражение на неговата душа — кристализация на индивидуалността му. Неговата емоционална и нервна структура, умствените способности, наклонностите, всичко, което харесва и не харесва, страховете, безразсъдните постъпки, амбициите, характерът са сборът от онова, което е сторил със свободната си воля, откакто тя му е била дадена. Затова всяка личност — земното покривало върху индивидуалността, е различна от всяка друга личност.

Така е било от самото начало. Първата независима мисъл на една душа бе малко по-различна от първата независима мисъл на всяка друга душа.

Така хората се различават в нещата, които харесват и не харесват, в своите желания и мечти. По същия начин законът на кармата — причина и следствие, ги прави различни в техните радости и скърби, в препятствията, в силните и слабите им страни, в добродетелите и пороците, в оценяването на красотата и разбирането за истината. Дълговете, направени в земния живот, трябва да бъдат изплатени в земния живот — природният закон, а не човекът или Бог, изисква око за око, зъб за зъб.

Същият закон важи за групи от хора, когато действат заедно. Съществува карма на семействата, племената, расите, народите. Когато душите, предизвикали и водили война, се върнат в един народ, той ще бъде жертва в една война. Само когато поражението бъде изтърпяно от нацията със смирение и разбиране, само когато победата бъде споделена от народа със справедливост и милосърдие, кармата на битката ще се вдигне от тях.

Животът на всеки човек е до известна степен оформен от кармата — неговата собствена, тази на хората, които обича и с които общува, на неговия народ и раса и на целия свят. Но тези карми, поотделно или заедно, не са по-силни от свободната воля. Това, как човек се справя с тези подбуди и влияния, как откликва на тях — то е от значение за развитието на душата. Заради кармата някои неща са по-вероятни от други, но докато има свободна воля, всичко е възможно.

Така свободната воля и предопределението съжителстват в човека. Миналите му преживявания го ограничават във вероятностите и го предразполагат към определени посоки, но свободната воля винаги може да изтегли меча от камъка.

Нито една душа не се въплъщава без цялостен план за предстоящите преживявания. Личността, изразена чрез тялото, е една от многото, които индивидуалността е можела да приеме. Нейната работа е да работи върху една или няколко фази от кармата на индивидуалността. Никога не се предприема задача, която да е непосилна за личността, на която тя е възложена — или която я избира. (Някои души сами избират къде точно да слязат и определят задачите си; други, след като вече са извършили твърде много грешки и са станали опасно податливи на земните желания, биват върнати на Земята от закона във време и обстоятелства, които най-добре да им помогнат.) Задачата рядко бива идеално изпълнена, а понякога остава сериозно занемарена.

Изборът на инкарнацията обикновено става при зачатието, когато каналът за проявление е отворен от родителите. При сливането на техните модели душата създава нов модел, който отговаря на определени кармични условия. Душа, чиято собствена карма се доближава до тези условия, ще бъде привлечена от предоставената й възможност. Тъй като моделът няма да съответства идеално точно на нейния, тази душа трябва да вземе предвид приемането на по-голяма или по-малка част от кармата на родителите, за да използва канала. Това включва средата, отношението с родителите и външната прилика с тях.

Освен от модела, душата се интересува от други неща при избора си на тяло — ситуациите, които ще се проявят, предишни връзки с родителите, инкарниране по същото време на души, с които тя иска да бъде и с които има да отработва проблеми. В някои случаи родителите са единствената причина за връщането на душата — тогава детето ще им се посвети и ще бъде близо до тях до смъртта им. В други случаи родителите се използват като средство — детето ще напусне родния дом рано и ще продължи само.

Душата може да влезе в тялото шест месеца преди раждането или чак месец след него, въпреки че във втория случай от момента на раждането тя се носи над тялото, докато реши дали да влезе в него, или не. Когато решението е взето и душата заживее в тялото, булото между новата личност и душата пада и документирането на земния живот на детето започва. (Когато детето е мъртвородено, това не означава, че му е било отказано да стане носител за душата — точно обратното: душата не е получила достъп; обитаването на тялото е невъзможно.)

В утробата тялото се създава според модела, получен при смесването на жизнените сили на родителите, всяка със съответния модел. Това е метафизичната символика на 47-ия проблем на Евклид, теоремата на Питагор: квадратът на хипотенузата в правоъгълния триъгълник е равна на сбора от квадратите на двата катета. С влизането на душата в тялото моделът й се задейства в него и дава началото на личността на детето.

Личността е осветената част от индивидуалността, която изживява триизмерното съзнание. Останалата част от индивидуалността е в сянка, придавайки тон на личността; импулсите, разбирането, вкусовете, интересите, призванието и онова, което най-общо се нарича „чар“ — с една дума, фонът, който интуитивно възприемаме.

Личността е оформена от 3–4 прераждания, онези фрагменти от земния опит, върху които индивидуалността иска да работи. Емоциите и заложбите на човека са отражение на тези прераждания. Сънищата, виденията, съзерцанията — дълбокото, строго пазено самосъзнание на личността, отговарят на модела, преживян на другите измерения на съзнание в Слънчевата система. Интелектът, най-общо казано, идва от звездите — той е умствената сила на душата, обусловена от предишните й преживявания в процеса на сътворението извън Слънчевата система, и замъглен или прояснен от по-скорошните й опитности в Слънчевата система.

Така че личността е само аспект на индивидуалността. Душата, която реши да мине през нов живот на Земята, може да приеме една от няколко личности, всяка от които ще изрази фрагмент от нея. С приближаването на душата към края на слънчевия й цикъл личността става все по-многостранна, изразявайки по-голяма част от индивидуалността. Това е така, защото всяко следващо прераждане има все по-малко неблагоприятна карма, изискваща все по-малко усилие. Накрая личността изразява напълно индивидуалността и цикълът е завършен.

(Когато индивидът се поддава на земното, изоставяйки интелекта заради емоциите и емоциите заради чувствеността, той става все по-едностранчив.)

Предишните прераждания, които въздействат на личността, отразяват моделите си в живота й. Понякога се наблюдава смесване — например родителите на детето пресъздават условията от едно прераждане, докато другарчетата му пресъздават условията на друго. Понякога тези влияния действат на периоди — домът и детството пресъздават условията на едно прераждане, училището и колежът — условията на друго, бракът — на трето, а кариерата — на четвърто. Обикновено хората и проблемите от различните прераждания са взаимносвързани, така че моделът на преживяванията на личността се развива естествено и проблемите й се предоставят за разрешение, когато тя е готова за тях. Тъй като предишните прераждания се проявяват в някои основни проблеми (и в благословенията, и в препятствията), обикновено кармата на повече от едно прераждане може да бъде отработена в един-единствен живот. Ако животът е успешен, това означава значителен напредък към свободата от физическото тяло.

Когато един живот приключи, личността изчезва. Нейният модел се поглъща от индивидуалността. Данните се запазват, но стават част от индивидуалността, която неизменно е общият сбор от онова, което е била — всичко, което е мислила; всичко, което е преживяла; всичко, което е яла, пила и чувствала през вековете.

(Ето пример за среща на крайностите. И атеистът, и християнинът сякаш са прави. Атеистът казва, че личността не оцелява след смъртта. Християнинът твърди, че след смъртта душата бива съдена и се връща при Създателя си. Ако заместим душа с личност, и двамата казват истина. Личността бива съдена, връща се при създателя си — индивидуалността, и бива погълната, преставайки да съществува като нещо независимо.)

След това основният план за усъвършенстване на индивидуалността в нейната еволюция на Слънчевата система продължава. Възприема се ново състояние, или съзнание, като изпитание или като средство за укрепване характера на бъдещата личност.

Така че върху проблемите на индивидуалностите, на групите, на расите и народите се работи отново и отново, докато посредством свободната воля те бъдат разрешени, и душите продължават към други светове, системи, вселени. Тълкуванията казват:

Знай, че в своето физическо състояние ти си част от плана за спасение, праведност, истина, на Творческите сили, или Бога, на Земята.

Всеки човек е кръвно телце в тялото на тази сила, наречена Бог.

Всеки човек е проявление на Творческите сили, действащи на Земята. Всеки човек има тяло, което търси да се изрази, и ум, способен да осъзнава какво представлява тялото, какво представляват другите и какви влияния действат върху тялото и върху самия ум.

Всяка душа влиза в материалния свят не по случайност, а чрез милостта на любящ Отец; за да може душата по собствен избор да разреши онези грешки и заблуди, които пречат на общението и съгласуването й с Творческите сили.

Това, дали една душа е развита или недоразвита по време на даден живот, зависи от идеала, който поддържа личността, и стъпките, които предприема в своите умствени и материални връзки, за да го осъществи.

Животът има своята цел и мястото, на което се намира един човек, е място, на което той може да използва настоящите си способности, недостатъци, падения и добродетели, за да изпълни целта, поради която душата е решила да се прояви в триизмерния свят.

В себе си знай, че има неотменни закони и самата вселена се управлява от закони, задействани от самото начало.

Затова както съдиш, така ще те съдят. Както прощаваш, така ще ти бъде простено. Каквото направиш на някого от най-малките си братя, на своя Създател го правиш. Това са законите; това са истините. Те са неизменни. И това, че често може да изглежда така, сякаш Той се бави с възмездието, не променя, нито отменя закона. Грешката, простъпката, неуспехът трябва да бъдат неутрализирани. Небето и земята може да преминат, но Неговата дума няма да премине. Неговата дума е пътят, истината, светлината. Всяка душа трябва да плати до най-малката частица.

Как можеш да изпълниш повелята Му?

Не с могъщи и смели дела, не като превъзнасяш своите знания или сила, а с благостта на плодовете на духа; любов, доброта, милосърдие, търпение. Тях твоят по-голям брат Христос ти показа… така че, като ги прилагаш в общуването си с ближния, ден по ден, тук малко и там малко, да станеш едно с Него, както Той ти е предопределил да бъдеш! Ще се отвърнеш ли? Защото няма нищо на земята, на небето, в ада, което може да те отдели от любовта на твоя Бог, на твоя брат, освен ти.

Тогава залавяй се за работа и знай, че както си получил в живота нещата, които въздигат личността ти, така трябва да отдаваш с благост, с търпение. Защото в търпението осъзнаваш душата си; изгубената в Него своя индивидуалност; личността си, която грее, вдъхновена от индивидуалността на твоя Господ и Учител. Ето как твоята съдба се крие в теб и в съдбата на света.

Дръж се здраво за вярата, която да намира израз в твоето съзерцание, в съветите ти, в себераздаването ти. Защото онзи, който служи на ближния си, забравяйки себе си, като се ползва от Неговите дарове и обещания, оставя зад гърба си много от недостатъците, които са го карали да се страхува в своя живот на Земята. Защото не е важно това, което човек смята за познание, нито това, което може да добие в материалната сфера, а как използва онова, което познава като градивни сили и влияния, в своя живот и този на ближния. Защото, както Той е казал: „Каквото направите на другите, на Мен го правите“. Той е пътят, животът, светлината. Той е Създателят. Той дава всички добри и съвършени дарове. Човекът може да сее, да впряга духовните сили в материални проявления, в материята… но възнаграждението, умножението трябва да дойде от и чрез Него, който е дарът на живота. Не е важно къде или дори как е засято семето на Неговата истина — Той ще го възрасте, ако е посято със смирение на духа, с искреност на усилията, с едничката цел Той да бъде възвеличен в и сред ближните ти. Това е пътят, това е начинът, който Той би искал да следваш.

Затова позволи да ставаш все повече и повече проводник, чрез който проявленията Му на земята да се увеличават чрез усилията ти в сърцата и умовете на ближните ти. Защото умът — в човека, за човека, е строителят, вечно. Затова той трябва да бъде насочен, отдаден, да загуби отделността на целите си, за да се прояви по-голямото пробуждане в съзнанието на ближните ти, че Той е на земята; че думите Му са като светилници за хората в тъмните места, за онези, които са слаби, които се препъват. Защото Той ще даде на усилията ти нужната сила, за да раздвижиш дори заспалите в своята себичност, в самоугаждането си, и ще пробудиш в тях онова, което ще извърши славни неща на земята.

Затова пази вярата, която имаш в Него; защото Той е твоята сила, Той е твоята крепост, твоят По-голям брат. В Него ще откриеш онова, което ще донесе на теб и на другите радост, покой, щастие и онова, което кара човек да не се бои. Защото Той е мир — не както хората разбират мира, не както хората разбират щастието, а по онзи хармоничен начин, по който животът, проявата на Отеца на земята е едно… точно както Той е един.

Пази вярата.