Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Story of Edgar Cayce. There Is a River, ???? (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Снежана Милева, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Алтернативни възгледи и теории
- Биографичен роман
- Биография
- Здраве и алтернативна медицина
- Съвременен роман (XX век)
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- NMereva (2019)
Издание:
Автор: Томас Съгрю
Заглавие: Животът на Едгар Кейси
Преводач: Снежана Милева
Година на превод: 2010
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2010
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Печатница „Полиграфюг“ АД — Хасково
Отговорен редактор: Вера Янчелова
Консултант: д-р Светла Балтова
Художник: Аглика Маринова Чонева-Стоилова
Коректор: Юлия Георгиева
ISBN: 978-954-26-0909-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9647
История
- — Добавяне
Трета глава
Президентската кампания през 1892-ра бе вълнуваща за Крисчън Каунти. Кливлънд се опитваше да си върне поста, отнет му от Харисън през 1888 година, и за кандидат за вицепрезидент бе избрал роденият в Крисчън Каунти Адлей Ю. Стивънсън. Всички местни подкрепяха своя съгражданин в успеха му, а съдия Кейси, който обичаше политиката във всичките й форми, изнасяше речи, спореше оживено в магазина и обещаваше да заведе 15-годишния си син в Хопкинсвил, седалището на окръга, за празненствата.
Кливлънд спечели. Започнаха приготовления за парад и грандиозна забава. Предишния ден г-н Б. Ф. Томб, новият учител, извика при себе си сина на съдията в междучасието.
— Старче — каза той — говорих с баща ти. Споменах му, че си най-добрият ми ученик и винаги си знаеш уроците. Той ми каза, че за да ги научиш, заспиваш. Същото чух и от други. За какво става дума? Как го правиш?
— Не знам, наистина не знам… Просто изведнъж знаех, че ако си сложа главата върху учебника и заспя, ще знам урока. После направих същото с други учебници и пак стана. Не знам какво е.
Той бе смутен и се изчерви.
— Няма нищо чудновато в това — каза г-н Томб. — Не се чувствай различен от другите. В живота има много неща, за които не знаем нищо. Как виждаш уроците си, като картини ли?
— Да, виждам самите страници.
— Е, повече няма да те разпитвам за това. Но според мен е нещо, което трябва да се изследва. Има толкова много неща, за които нищо не знаем. Не позволявай това да те тревожи и не спирай да го правиш. Няма нищо лошо. А сега бягай да играеш с останалите.
Той изтича навън и се присъедини към играта. Тичаше по-бързо от обикновено и хвърляше топката по-силно, опитвайки се да забрави чувството, което го обзе, когато си помисли, че е различен. В последно време хората непрестанно го зяпаха и момчетата му викаха: „Ей, Старче, поспи и над нашите учебници!“.
Причината бе, че баща му разказваше на всички. Горд от сина си, той искаше да им покаже колко е умен и колко бързо научава всичко, като спи върху учебника.
Само като се сетеше, момчето пламваше от срам.
— Тичай, Старче, тичай! — викаха момчетата.
Той се затича и успя, но топката го удари в края на гръбнака точно когато стигна базата.
Звънецът удари и всички побягнаха към класната стая. През целия следобед Едгар се държеше особено, смееше се, правеше физиономии и плюеше хартиени топчета. Г-н Томб се поизмъчи, но не го задържа след училище, тъй като предполагаше, че въпросите му бяха разстроили момчето.
По пътя към къщи той се въргаляше по земята, скачаше в канавките и заставаше на средата на пътя, спирайки файтоните и впряговете с вдигнати ръце. У дома майка му бе сложила зелени зърна кафе в тиган на печката и ги печеше. Той взе тигана с голи ръце, без да забелязва, че е горещ, и отиде в двора. Там зася кафето, сякаш бяха семена.
По време на вечеря хвърляше разни неща по сестрите си, смееше се бурно и правеше физиономии към баща си. Съдията го сложи да си легне.
Когато се озова под завивките, стана сериозен и даде наставления как да му бъде направена лапа, която да сложат на тила му, близо до основата на мозъка. Каза, че в момента е в шок, но ще се оправи на сутринта, ако му наложат лапата.
— Какво да правя? — попита съдията жена си.
— Приготви я — каза тя. — В нея няма нищо, което да му навреди — царевица, лук и билки. Ела и ми помогни. Аз ще я забъркам.
След като я приготвиха, те я сложиха на тила му и когато я наместиха правилно, момчето се отпусна и заспа. Няколко пъти през нощта извика: „Ура за Кливлънд!“, удряйки стената с юмрук, но не се събуди. За да го предпази от нараняване, съдията издърпа леглото далеч от стената.
Когато на сутринта отвори очи, видя съседи и роднини да бдят около леглото му.
— Какво е станало? — каза той. — Да не съм бил прегазен?
Не помнеше нищо, откакто в междучасието бе излязъл да играе. Съдията му разказа какво се е случило.
— Ти ни каза, че си в шок и че трябва да ти сложим лапа на тила. Как се чувстваш сега?
— Отлично! — той скочи от леглото. — Нали ще мога да отида на празненството в града довечера?
Съдията погледна със светнал поглед към роднините и приятелите.
— Излекувал се е — каза той. — Виждали ли сте нещо подобно? Казвам ви, че е най-великият на света, когато е заспал… Разбира се, че ще ходим да празнуваме, Старче! Имаме два повода — избора на Адлей Стивънсън за вицепрезидент и твоето оздравяване!
Роднините и приятелите не казаха нищо; докато момчето се обличаше, те го гледаха замислено, а после се изнизаха от стаята и слязоха долу. Едва когато бяха извън къщата, заговориха помежду си.
Тази вечер Хопкинсвил се весели, както не бе правил от поколения. Факли осветяваха улиците, знамена и флагчета превърнаха деловата част на града в панаир, уискито се лееше като сладкодумна реч. Тълпите задръстиха тротоарите, преляха по пътищата, наводниха баровете. Съдията и синът му обиколиха насам-натам. Съдията разговаряше, поръча си няколко питиета, слушаше приятелите си и се смееше на шегите им. Момчето не продума. То се наслаждаваше с очите и ушите си и дори се забавлява с юмручните размени, които възникваха от време на време. Но когато един мъж извади пистолет и стреля по друг, който бе едва на три метра от мястото, където стояха той и баща му, усещане за гадене го заля от глава до пети и той поиска да се приберат у дома. Докато наоколо се суетяха мъже и полицаи, седна на бордюра.
Когато вълнението утихна, баща му го намери и нежно го потупа по главата.
— Какъв ден, а, Старче — каза той. — Хайде да се връщаме. Тези хора са вече прекалено пияни и някой със сигурност ще пострада.
* * *
Това щеше да е последната му година в училище. През март навърши 16 и бе достатъчно голям, за да поеме мъжка работа. Чичо Лий го взе да му помага. Чичото се грижеше за старото място, където живееше баба.
До края на детството му оставаха само заключителните упражнения в училище. Трябваше да издекламира нещо и той се залови да преглежда книгите си, за да открие това, което най-много му харесва. Баща му разреши въпроса вместо него.
При едно от пътуванията си до града съдията срещна конгресмена Джим Макензи, спечелил си слава във Вашингтон с борбата за премахването на данъка върху хинина. След пламенната му реч в Камарата на представителите бе кръстен „Хининовия Джим“. Президентът го изпращаше като министър в Перу и той се бе прибрал за малко, преди да отплава към новия си пост. Двамата със съдията пийнаха по едно в чест на Крисчън Каунти.
В желанието си да отвърне с нещо подобаващо на успеха на приятеля си, съдията се похвали със своя син. Момчето можеше да запомни всичко, каза той, трябваше само да поспи върху книгата. Конгресменът прие думите му скептично. Съдията настоя. Конгресменът поиска доказателство. Съдията предложи да му даде такова — след няколко дни синът му трябваше да издекламира нещо по време на училищните упражнения. Съдията каза, че ще остави Макензи да избере речта. Момчето щеше да поспи върху нея и конгресменът щеше да види резултата. На конгресмена му хрумна идея. Речта ще трябва да е достатъчно дълга и трудна, за да не може момчето да я научи по обичайния начин за краткото време, което оставаше. Например речта за хинина? Щеше ли да свърши работа?
Съдията не спря дотам. Не само че щеше да свърши работа — той дори обеща да не показва на момчето речта. Нямаше да му позволи да спи върху нея.
Как тогава, искаше да знае конгресменът, щеше да я научи то?
— Аз ще му я прочета, докато спи — заяви съдията.
Речено — сторено. На следващата вечер момчето заспа на един фотьойл, като преди това помисли за жената и наум я помоли за помощ. После, докато спеше, съдията прочете речта. Отне му повече от час. Когато свърши и момчето се събуди, направиха опит. Момчето започна да рецитира. Съвършено.
За да е сигурен, съдията повтори прочита на текста следващите две вечери. На другия ден бе изпитът и конгресменът също присъстваше. Беше трепетна вечер. Имаше и други речи, други рецитации. Раздадоха се награди и дипломи. Тогава момчето стана и издекламира своята реч. Отне му час и половина. Конгресменът и съдията бяха очаровани. Всички останали се споглеждаха смутено.
Дойде лятото и с него зрелостта. Момчето не се чувстваше пораснало, но по цял ден работеше с мъжете на полето и те се отнасяха с него като с равен. През повечето време се хранеше в голямата къща и често разговаряше с баба. Тя беше болна; бе на легло от деня, в който засадиха тютюна, през май. Майка му я гледаше, а когато вечер се прибереше, за да се погрижи за момичетата, той сядаше до леглото на баба и й описваше работата, която бяха свършили. После тя му разказваше за какво си бе мислила в този ден.
Това бяха стари неща, чудновати неща, свързани с обработването на земята и времето, със семейството и неговите членове, необичайни неща, които й се бяха случили като млада. Сега тя ги изваждаше нежно от ума си, за да му ги покаже, галейки ги с ръцете на спомена.
Разказа му всичко за рода Кейси. Самата тя бе от него — майка й бе внучка на стария Шадрак Кейси, напуснал Поуатан Каунти, за да заживее във Франклин, Тенеси.
— Един от братята на Шадрак, Арчибалд, отишъл в Южна Каролина. Основал град Кейси в този щат. Днес градът не е нищо особено, но има една известна къща на Кейси, в която се намира писалище от палатката на генерал Корнуолис. Точно оттам един ден млада жена на име Емили Гайгър се отправила на пътуване, много по-вълнуващо от това на Пол Ривиър.
И в здрача на деня, докато вечерният вятър изпълваше стаята с уханието на глициниите, тя му разказа как през 1781 година красивата 18-годишна Емили Гайгър изминала над 150 км на гърба на коня със съобщение от генерал Грийн до генерал Съмтър, че войските на лорд Родън са разделени и вероятно могат да бъдат победени, ако и двете американски армии се придвижат бързо и атакуват заедно.
Генерал Грийн не можел да намери по кого да прати съобщението, защото пътят минавал през най-лошата вражеска територия на Юга. Когато чула това, Емили Гайгър доброволно пожелала и настояла да й позволят да го направи. Пътят й бил познат, казала тя, и имало много по-малка вероятност британците, които пазели, да спрат една жена, отколкото мъж.
— Тя яхнала хубав, силен кон и всичко вървяло добре до следобеда на втория ден. Тогава я спрели британците, разпитали я и я задържали, за да я обискират. Докато чакали две жени да дойдат и да извършат претърсването, Емили, останала сама в стаята, накъсала съобщението и го изяла. Не преди да го запомни, разбира се.
След като я претърсили и не намерили нищо, били принудени да я пуснат. Лорд Родън — именно негови хора я били спрели, наредил да я придружат до дома на нейни роднини на няколко километра разстояние. Страхувайки се от преследване обаче, тя отказала да преспи там и след като се стъмнило, се качила на отпочинал кон, яздила цяла нощ и цяла сутрин; в следобеда на третия ден пристигнала в земите, командвани от генерал Съмтър. Предала съобщението, американците се обединили и спечелили битката и ако това не е по-добро от подвига на Пол Ривиър, ти ми кажи.
— Прекрасна история. Кейси са участвали в исторически събития, нали?
— Друг такъв е Плезънт Кейси, чичо на дядо ми и син на Шадрак — продължи тя. — Той отишъл във Фултън Каунти, Кентъки, и там основал град Кейси. Уилям, разбира се, дошъл тук, но брат му Джордж заминал за Илинойс.
Тя се позасмя и големият пухен дюшек леко се разлюля върху пружините.
— Единствената вест, която прадядо ти получил от него, било писмо, в което Джордж се оплакал, че са му отмъкнали някакви греди за ограда и щял да се разправя с някой си Ейбрахам Линкълн. Старият Уилям много се смееше на това. Той имаше голямо чувство за хумор. Мисля, че на майтап кръсти всичките си синове на президенти — Джордж Вашингтон, Джеймс Мадисън, Франклин Пиърс и дядо ти — Томас Джеферсън Кейси. Всички казваха, че причината е неговият патриотизъм, но аз винаги съм подозирала, че той искаше да е сигурен, че никое от момчетата му няма да бъде президент — затова ги кръсти на хора, които вече са били избирани.
Тя въздъхна и остави усмивката да потъне обратно в линиите на умореното й лице.
— Предполагам, че не бива да говоря така, като се има предвид, че скоро ще се срещна със Създателя си. Но някак не мога да се отнеса сериозно към това. Със сигурност самите те хубавичко се смеят там горе. Иначе как ще издържат? За мен или за дядо ти няма да е никакъв рай, ако не можем да се посмеем от време на време.
— Ще си на крака за жътвата — каза той. — Майка казва, че с всеки ден ставаш по-добре.
— Нищо подобно не е казала, няма защо да ме заблуждаваш. Изобщо не се боя да си замина. Защо да се боя? Живях дълго. Та аз бях вече стара, когато ти се роди. Помня този ден — 18 март 1877-а. Чудна неделя. Всички момчета бяха на масата, освен Едгар и Лезли. Само те двамата бяха женени тогава. Ела беше там. Каза ни, че д-р Дулин е отишъл в къщата. Боже мой, баща ти беше само на 23, а майка ти едва на 21, когато се роди! Осъзнаваш ли това? Всички тръгнахме натам след обяда. Момчетата останаха на верандата с баща ти, чувах ги да обсъждат реколтата и политиката. Беше толкова топло и слънчево, че отворихме някои от прозорците. Чух те, когато изплака за първи път. Беше точно три часът. И те изкъпах за първи път.
Тя въздъхна отново. После усмивката й се върна.
— Удивително е какво израства от тези малки същества — бебетата. Толкова са малки, грозни и безпомощни! А сега едно от тях работи земята ми — голям човек!
Тя се протегна и го потупа по ръката.
— Нали не ти е прекалено трудно?
— Не, харесва ми.
— Утре е годишнината от смъртта на дядо ти, 8 юни, изминаха дванайсет години. Нали знаеш прасковата в овощната градина? Последното дърво, което той засади там? Показвала съм ти я.
— Да, знам я.
— Донеси ми една праскова от нея утре. Тя ще е последната, която ще изям от това дърво, знам го. Ще ми донесеш ли?
— Разбира се, но ще ядеш още много.
— Донеси ми една утре. Ще видим.
На следващата вечер той й донесе праскова. Баба я изяде бавно, а той седеше и гледаше. Когато свърши, тя му подаде костилката и му каза да я засади.
— Заради мен и заради дядо ти.
После отново се отдаде на спомените.
— Дядо ти беше забележителен човек. Каквото посадеше, израстваше. Беше нещо повече от градинар; все едно вършеше магии. Всички кладенци наоколо бяха изкопани там, където той им казваше, и винаги намираха вода.
Не един съсед е идвал да го помоли да открие място за кладенец. Той тръгваше и по пътя отрязваше лескова клонка с хубав чатал. После обикаляше земята, на която фермерът искаше да бъде кладенецът, докато пръчката не му кажеше къде да спре. Малките разклонения на чатала помръдваха. „Точно тук“ — казваше той; и те започваха да копаят, и намираха вода.
— Опитвал съм. Опитвал съм го в гората зад малката къща и когато започнах да копая, намерих вода.
— Да, не се съмнявам, че го можеш. Ти много приличаш на дядо си. Може би имаш същите способности. Може би имаш други. Дядо ти не можеше да спи върху книга и да знае какво има в нея, когато се събуди. Заспивал е върху много, но когато се събудеше, не знаеше повече отпреди. Но можеше да вижда неща, както когато ти ми каза, че понякога го виждаш в хамбарите. „О, всички могат да ги видят — казваше ми той. — Нужно е само набито око.“ Нужно е обаче нещо повече. Ясновидство трябва да има човек, каквото и да е това.
Дядо ти правеше разни неща. Можеше да накара масите и столовете да се мърдат, метлите да танцуват, без да ги докосва. Но никога не го показваше пред хората. Не мисля, че друг, освен мен го е виждал да прави това. Казваше ми: „Всичко идва от Бога. Някои хора са по-умни от други и печелят повече пари. Едни пеят божествено, други пишат поезия. Аз умея да накарам нещата да растат. Господ е казал, че пред всеки от нас са поставени доброто и злото, за да изберем сами. Така че да се занимавам с това, да карам метлите да танцуват и да правя номера за забавление на хората, би означавало да избера злото“.
— Мисля, че дядо е бил прав — каза момчето. — Аз не искам да правя номера за пред хората, като онази реч, която трябваше да кажа. Искам да помагам на хората и да бъда свещеник.
— Сигурно ще станеш. Но първото ти задължение е към майка ти. Ти си единственият й син, а тя е прекрасна жена. За майката синът е повече от всичко друго — повече от дъщерите и съпруга. Баща ти е добър човек, но има голямо семейство и работата му е тежка. Синът може да прави дребни неща за майка си, които съпругът и без това не знае как да направи. Трябва винаги да си добър към майка си.
— Лесно мога да ти го обещая. Най-много това обичам да правя!
— Надявам се винаги да е така. Може би скоро ще отидете да живеете в града. Баща ти иска и сигурно така ще е по-добре. Той може да прави всичко с хората — той ги харесва и те него. Със земята и животните нищо не може. Странна работа, все пак е потомък на поколения фермери. Но може би трябва да отиде. Може би ще успее в бизнеса или политиката. Така или иначе, ти се грижи за майка си. И не се страхувай от силата, която имаш, каквато и да е тя. Просто не злоупотребявай с нея. Ако чуваш гласове, сравнявай думите им с това, което Иисус казва в Библията. Ако виждаш неща, сравнявай ги с онова, което познаваш като красиво и добро. Сравнявай всичко с това, което майка ти прави и казва. Никога не прави нещо, което ще нарани друг. Не се страхувай. Не се гордей.
Тя говореше тихо, леко положила длан върху ръката му.
— Ще срещаш момичета и ще ги искаш. Ще мислиш, че те са прекрасни създания — и някои от тях са такива. Но помни, че и те ще искат теб. Мъжът иска да се влюби… жената иска да се омъжи. Не бива да се оставяш да бъдеш притежаван прекалено много. Ти си от онези, които трябва да запазят част от себе си свободна… може би защото тази част принадлежи на Бог и не бива да бъде завладяна от жена. Жената е само плът и кръв… но мъжът никога не мисли така… и иска да й даде всичко, което има… дори най-дребните си мисли…
Баба умря през август, в деня, в който започнаха да събират тютюна. Той държеше ръката й, когато тя спря да трепери и изстина. Погребаха я до дядо, в гробището при останалите Кейси.
През същото лято той се влюби. Бе различен от останалите момчета, знаеше това. Не играеше бейзбол, нито се бореше; никога не се бе надбягвал, не бе въртял пумпал, не се бе сбивал. Никога не бе обръщал внимание на момичетата. Сега обаче боготвореше едно от тях и ходеше при нея винаги когато можеше. Понякога я разхождаше с най-добрия файтон на баба, друг път ходеха на пикник или се возеха върху копа сено. Опитваше се да се държи като зрял човек. Пушеше — но не й каза, че го прави по необходимост; от мириса на тютюна в полята и хамбарите му се гадеше и като защитна мярка бе започнал да пуши лула, което по някакъв начин излекува проблема. Говореше за посевите. Разказа й за часа в неделното училище, в който преподава. Но на забавите и пикниците, когато другите момчета се събираха и обсъждаха игри, надбягвания, местна политика, хазарт и борби с петли, той мълчеше. Не беше част от този свят.
Една неделя имаше пикник в гората, зад малката къща, в която живееше. Заведе я при завоя на реката, под върбите, където си бе построил навеса и бе чел Библията. Не бе ходил там от години. Навесът бе пропаднал, кладенецът бе пълен догоре.
Двамата седнаха на брега и разговаряха. Той й разказа за желанието си да стане свещеник, за любовта си към нея и дори за видението си. След майка му тя бе първият човек, с когото го споделяше. Направи й предложение.
— Знам, че сме още малки — каза той — но ще работя усилено и ще постигна нещо. Може би ще бъда най-добрият проповедник в окръга. Ще имаме църква като „Олд Либърти“ и ферма с тютюн и всякакви посеви. Ще си имаме цветна градина и коне за езда.
Тя хвърли камък във водата. После внезапно се изсмя.
— Аз те харесвам — каза тя, като стисна ръката му — но си толкова странен. Само цветнокожите разправят, че виждат неща, които не съществуват. Освен това — тя отвърна поглед от него — аз не искам да бъда съпруга на проповедник. В това няма нищо забавно. Искам да ходя по приеми, танци и такива неща. Какъв е смисълът да бъдеш скучен? Искам мъж — истински светски мъж, който ще върши мъжки работи, вместо да седи и да мечтае по цял ден.
Тя се приближи до водата.
— После ще се връща, ще ме прегръща, ще ме целува и ще ме принуждава да се любим. Ти не би направил това. По-скоро ще предпочетеш да четеш Библията!
Той бе шокиран. Опита се да възрази. Каза й, че иска да я обича така, както тя иска да бъде обичана.
— Не го вярвам — каза момичето. — Пък и татко твърди, че главата ти не е наред.
Когато чу това, Едгар млъкна. Баща й бе един от местните лекари. Разговаряше с всички фермери. Сигурно и те мислеха така.
Двамата се върнаха при останалите. После той я заведе вкъщи и се сбогува. Майка й не го покани да остане за неделната вечеря и той осъзна, че тя никога не бе проявявала към него сърдечност, не го бе канила на обяд, нито дори в кухнята за чаша мляко.
Същата вечер той лежеше буден, питайки се дали е луд. Спомни си видението на жената, заспиването над учебниците и онова, което му бяха казали, че е направил, след като топката го удари в училищния двор. Помисли за любовта си към Библията. Нито едно друго момче в околността не се интересуваше от нея.
Когато най-после заспа, сънува. На сутринта помнеше всичко и го разказа на майка си.
Вървеше през горичка от малки конусообразни дървета. Земята бе постлана с килим от звездни цветя. До него вървеше момиче, стиснало ръката му. Лицето й бе забулено. Бяха щастливи, доволни, влюбени.
Пътеката тръгваше надолу към бистър поток, който течеше над бял пясък, осеян с камъчета. Във водата плуваха малки риби. Двамата я прекосиха и на отсрещния бряг срещнаха мъж с бронзова кожа, който носеше само една препаска. Имаше крила на стъпалата и раменете. Държеше плат от злато. Двамата спряха пред него.
— Стиснете десните си ръце — каза той.
После положи златния плат върху съединените им ръце.
— В съюз можете да постигнете всичко — каза той. — Отделно ще направите много малко.
Мъжът изчезна.
Те продължиха и стигнаха път. Беше кален и докато го гледаха, чудейки се как да пресекат, без да си изцапат дрехите, фигурата се появи отново.
— Използвайте плата — каза той. После пак изчезна.
Те размахаха плата и бяха от другата страна на пътя.
Продължиха да вървят, докато стигнаха до канара. Беше гладка и нямаше за какво да се хванат. Той намери нож, достатъчно остър да изсече вдлъбнатини в меката скала. Направи стъпала и по тях се заизкачва, като помагаше на спътницата си. Катереха се нагоре и нагоре, но върхът оставаше далече.
Тогава сънят свърши.
— Какво според теб означава? — попита той майка си.
Тя се засмя и го потупа по рамото.
— Този е лесен — каза тя — дори за мен. Отнася се за бъдещата ти съпруга. Разбираш ли, забулена е, защото още не си я срещнал. Но тя те чака някъде и душите ви вече са влюбени и щастливи заедно. В мига, в който се срещнете, и двамата ще го разберете. Ние го наричаме влюбване, но всъщност е разпознаването на две души, на които им е писано да бъдат заедно.
Прекосявате потока с лекота. Това е предложението, годежът. Всичко е толкова лесно и изглежда ясно. После се жените. Брачното обвързване е платът от злато и винаги, когато срещнете препятствие, любовта ви един към друг и верността към това обвързване ще ви помогнат. Когато двама души са истински влюбени и са добри, благочестиви християни, нищо не може да ги спре.
А канарата, разбира се, е твоето задължение да осигуряваш прехраната на съпругата и семейството си. Ето защо е трябвало да издълбаеш стъпалата. Е, не мислиш ли, че обяснението е добро?
— Да, звучи смислено. Явно това е значението.
— Ами изпий си кафето тогава и спри да мечтаеш. Лий ще се чуди какво е станало с теб.
Той се почувства много по-добре.
* * *
Годината обърна лицето си на запад и умря. Сега, когато майка му си отиде, съдията изгуби всякакъв интерес към земеделието. Той реши да се премести в града и жена му се съгласи с него. В Хопкинсвил момичетата можеха да посещават училище редовно, без сроковете да бъдат прекъсвани по време на засаждането и събирането на реколтата. Нещо повече, градът им предлагаше повече възможности за работа, когато завършеха, и по-добра среда да срещнат перспективни съпрузи.
Съдията реши да продава застраховки, също така си намери работа в Асоциацията за строителство и заеми.
— Е, Старче — обърна се той към сина си — какво ще правиш? Ще дойдеш ли в големия град да си търсиш късмета?
Щеше да му хареса да отиде в града, ако това означаваше, че ще учи, но не бе така. Щеше да е принуден да работи — вероятно в някой склад за тютюн.
— Мисля, че ще остана във фермата — отговори той. — Чичо Клинт иска да му помагам. Ще ми се да изуча земеделието, преди да опитам каквото и да е друго. Винаги ще мога да се връщам към него.
— Отлична идея — каза съдията. — Е, ще ни липсваш.
Те тръгнаха в един студен януарски ден. Всичките им вещи бяха натрупани в една каруца и момичетата ги крепяха. Зад тях, и оставайки все по-назад с всяка следваща миля, той водеше кравата. Стигнаха града по здрач и той остана да преспи в къщата, която бяха наели на Уест Севънт стрийт. Имаше обор за кравата, а задният двор се простираше неограден към хубаво пасище.
На сутринта той обиколи града, търсейки кой да го върне в провинцията. Бе прекалено оживено и не му харесваше. Един от братовчедите му го закара обратно до фермата на чичо Клинт.
Работата му допадаше, особено когато дойде пролетта и все повече излизаше на полето. Тогава бе сам през повечето време и ореше и засаждаше. Разполагаше с много време, в което да мисли за мисията си на проповедник, за видението и за съня със забулената дама и златния плат. Мислеше най-вече за проповедничеството.
Знаеше, че му трябва още обучение, но реши, че ще го уреди. Първо щеше да си спести пари. После, ако започнеше, така че никой да не се съмнява в добрите му намерения, някой приятел, да речем г-н Уилгъс, можеше да му заеме малко пари. Щеше да работи, докато ходи на училище, и ако жената продължаваше да му помага, щеше да спи върху уроците си и да изкара класовете преди установеното време.
Г-н Уилгъс все още идваше да ловува с него и винаги поглеждаше към малкия белег на лицето му, където сачмата го бе улучила. Не беше нищо особено; един ден бе застанал твърде наблизо и когато г-н Уилгъс стреля по една птица, част от оловото рикошира и го удари. Г-н Уилгъс обаче продължаваше да изпитва угризения.
— Мразя да те взимам с мен, когато отивам на лов — му казваше той — но да отида сам, няма смисъл, защото никога не намирам нищо.
Да, г-н Уилгъс сигурно щеше да му помогне, и някои от свещениците щяха да направят каквото могат, защото го харесваха. Междувременно той би могъл да продължава да чете Библията и да преподава в неделното училище. Някой ден неговият шанс щеше да дойде. Може би баща му щеше да спечели много пари в Хопкинсвил.
Един ден в края на август чичо Клинт го прати да оре царевична нива и му даде муле, което бе на един от мъжете, наети за беритбата на тютюна. Цял ден той вървя зад мулето, направлявайки плуга. Веднъж спря да го поправи и докато бе коленичил, усети присъствие. Знаеше кой е, въпреки че не виждаше нищо.
— Остави фермата — каза жената. — Върви при майка си. Тя има нужда от теб. Ти си най-добрият й приятел. Липсваш й. Всичко ще бъде наред.
Той знаеше, че след тези думи жената си е отишла, но се колебаеше да вдигне поглед. Когато стана, сграбчи ръкохватките на плуга и продължи да гледа в земята.
Вечерта се качи на мулето и го подкара към фермата. Когато се приближи, мъжете го загледаха странно, а собственикът на мулето затича към него.
— Слизай! — извика той. — Това муле ще те убие!
Той слезе смутен.
— Никога не е било яздено — каза мъжът. — Не дава никой да го язди. Какво стана?
— Нищо. Просто се качих и го подкарах насам.
Един от мъжете каза:
— Явно е твърде уморено, за да недоволства. Моментът е подходящ да го укротим. Я опитай.
Собственикът се качи на мулето. То го хвърли от гърба си. Мъжете погледнаха към момчето. С тежест на сърцето то се обърна и се отдалечи. След вечеря си събра нещата и тръгна към града.