Томас Съгрю
Животът на Едгар Кейси (1) (Има една река)

Предисловие

Животът на Едгар Кейси по право принадлежи към историята на хипнозата, тъй като свидетелства за теориите на Арман Мари-Жак дьо Шастене, маркиз Дьо Пюсегюр. Именно той, а не Месмер открива хипнозата през 1784 година. Виктор, любимият субект на Пюсегюр, изпадал не в пристъп на конвулсии, а в сънно състояние, по време на което демонстрирал забележителна интелигентност и несъмнени ясновидски способности. Последвалите експерименти показали същите резултати. Подобни заложби проявили и други пациенти, след като били приспани. В „Човешкият ум“ Уолтър Бромбърг казва: „Селяни с недоразвит интелект изведнъж добивали острота на ума и били в състояние да предскажат събития и да разберат иначе неясни за тях неща. Сомнамбулите^[1] поставяли медицинска диагноза на доведения пред тях човек и предсказвали бъдещето. Хипнотизаторът от 20-те години на 19-и век просто водел пациента си при някой вещ сомнамбул и изчаквал да чуе диагнозата… Само ако модерната наука разполагаше с такива помощни средства! Ясновидството на сомнамбулите се превърнало в увлекателна игра“.

Тази увлекателна игра обаче не срещнала насърчението нито на Френската академия, нито на традиционната медицина, затова последвала съдбата на други модни „мании“. Поколение по-късно в Америка Андрю Джаксън Дейвис, „ясновидецът от Покипси“, диагностицирал заболявания по същия начин; но така и си останал непризнат, затова днес името му не се среща в учебниците и хрониките на хипнозата. Всъщност хипнозата не иска да има нищо общо с ясновидството — тя отрече собствената си майка.

Едгар Кейси практикува медицинско диагностициране в продължение на 43 години. Стенографираната информация за 9000 от тези диагнози той остави на основаната от него Асоциация за проучвания и просвещение, както и стотици обстойно документирани случаи, съдържащи писмени показания на пациенти и отзиви на лекари. Хиляди хора в Съединените щати могат по всяко време да свидетелстват за точността на диагнозите и ефикасността на предложените лечения.

Кейси използваше способностите си единствено за да помага на болните и да предлага духовни и професионални напътствия на онези, които изрично искаха това. Той никога не е демонстрирал публично уменията си; никога не е правил демонстрации и не е търсел популярност; не е пророкувал и не е търсел печалба. Често финансовото му състояние беше доста несигурно и в най-добрите времена не надвишаваше умерената стабилност. Например — когато болница „Кейси“ действаше, той получаваше едва 75 долара седмично.

Неоспоримата почтеност на характера му в съчетание с отличното, щателно документиране на работата му и дългият период, през който тя продължи, го правеха идеален за научно изследване. Учените обаче го отбягваха — за което той и приятелите му изразяваха съжаление. Може би тази книга щеше да звучи по-убедително, ако те, а не аз, я бяха написали.

За пръв път срещнах Едгар Кейси през 1927 година. Именно по това време нахвърлих повечето от предварителните бележки и истории, след което продължих да добавям, радвайки се на пълното съдействие на семейство Кейси и на разрешение за пълен достъп до документите им. От юни 1939-а до октомври 1941 година им гостувах на „Арктик Кресънт“, виждах и интервюирах г-н Кейси всеки ден и преглеждах материали. Прекарах много лета във Вирджиния Бийч, най-вече през 1929, 1930 и 1931 година.

Освен семейство Кейси, имах щастието да познавам отблизо повечето от останалите герои в книгата. Един от първите и най-важни сътрудници ми бяха бащата на г-н Кейси, покойният Лезли Б. Кейси, както и Кари Солтър Хаус, съпругът й, покойният д-р Хаус, и синът им Томи, на чиято безценна помощ и вярно приятелство се радвах през годините. Нямах честта да познавам майката на Едгар Кейси, починала през 1926-а, но почерпих от живите описания, които толкова често чувах от децата и внуците й, и смея да се надявам, че предложеният от мен портрет е достоверен.

Познавах майката на г-жа Кейси, г-жа Еванс; Грей Солтър, синовете на Кейси и Томи Хаус са мои дългогодишни приятели. От много години познавам две от сестрите на г-н Кейси, Ани и Сара, а с други членове на семейство Кейси и на семейство Солтър съм се срещал и общувал от време на време. Всички ми оказваха сътрудничество и като сравнявах разказите им за случки и разговори с тези на други участници, в много случаи успявах да стигна до онази цялостна гледна точка, към която се стреми добрият биограф. От друга страна, с постепенното опознаване на всички тези хора почувствах към тях привързаността, която романистът изпитва към създадените от него герои. Ето защо на много места тази биография звучи като семейна хроника.

Огромна помощ ми оказаха клоновете на Асоциацията за проучвания и просвещение в Норфолк и Вирджиния Бийч, както и служителите на асоциацията, най-вече г-ца Гладис Дейвис, секретарка на Едгар Кейси в продължение на 22 години. В края на краищата обаче Хю Лин Кейси беше този, който не само „доведе коня до реката, но и го накара да пие“^[2]; а съпругата ми пое ролите на машинописец, коректор, редактор и изкупителна жертва на моите приумици и настроения. Изказвам им дълбоката си благодарност. Ако съм свършил добра работа, това е благодарение на тях и въпреки мен.

За последен път видях Едгар Кейси през август 1944 година, когато той ме посети във Флорида. Беше изтощен, чувстваше се изморен до дъното на душата си. С ентусиазъм говореше за бъдещето на асоциацията и копнееше за момента, когато ще може да се оттегли. Харесваше топлината и светлината на Флорида и австралийските борове, растящи край водата. „Намерете ми едно място — каза той — и ще се преместя да живея тук.“ На другия ден потегли към къщи. Последното му писмо до мен бе написано на лист от хотел „Патрик Хенри“ в Роаноук с дата 11 септември 1944 година. В него пишеше: „Ръцете ми не ме слушат и не мога да използвам машината. Чудя се дали успявате да разчетете, но се надявам все нещо да разберете от написаното. Не съм добре; нещо като удар. Идва на серии. Надявам се да се върна към работата поне за още малко и искам да издържа, докато момчетата си дойдат. Единственото, което още мога, е да се събличам и обличам. Не мога да си вържа обувките, нито вратовръзката. Но се надявам скоро да се пооправя. Толкова много неща има да се направят и толкова много хора се нуждаят от помощ…“.