Доминик Ийстуик
Маркизът и неговата любовница (5)

Глава 5

Къде, по дяволите, беше тя?

Андрю и Улф два пъти бяха идвали при него, опитвайки да разберат защо стои и гледа входа на залата. Саймън бе изчерпал извиненията си преди три приятелски визити, а търпението му се бе изпарило. Беше пристигнал пръв. За щастие, Улф бе доста разсеян и сякаш не забеляза, че Саймън, който никога не идваше навреме за който и да е бал, беше дошъл още рано-рано. Истината бе, че херцогът не бе казал почти нищо, докато не застанаха един до друг часове по-късно, оглеждайки главната зала.

— Кого чакаш? — попита Улф, оглеждайки стаята.

— Клеопатра. А ти?

— Ще знам, когато я видя.

За пръв път тази вечер Саймън истински видя приятеля си. Херцогът действително чакаше също като него някоя жена и Саймън подозираше, че може би Мадам Ева имаше нещо общо с това. Може би самият той имаше същото търсещо изражение като Улф. Или може би, защото след „срещата“ си Улф се държеше някак различно, по-малко въздържано и по-нетърпеливо. Но без Саймън да признае, че се е възползвал от услугите на сватовницата, нямаше как да попита Улф как е минала срещата му.

Саймън кимна.

— Успех тогава.

— Да, и на теб. Ах, това ли е твоята Клеопатра?

Саймън завъртя рязко глава настрани и дъхът заседна в гърлото му, а тялото му реагира, както реагираше винаги, щом я видеше.

— Да, тя е.

— Интересно. — Улф го потупа по рамото, преди да се отдалечи, изгубвайки се в тълпата.

Чандра остана на входа за миг, завъртайки шнура на чантата си около китката си, преди да се насочи към една от страничните стаи. Саймън премина през залата и заставайки в една от нишите, той зачака. Щом тя мина покрай нея, той обви с ръка кръста й и я дръпна при себе си в скривалището.

Тя възкликна, щом устните му се наведоха към нея и той я целуна силно. Бяха изминали само няколко дни от раздялата им, но той не бе успял да спи добре, преследван от образа й и загрижен, че може да я изгуби.

— Саймън — прошепна тя срещу устните му.

— Здравей, любима. — Той отдели миг да помилва къдриците по раменете й. — Какъв е отговорът ти?

— Не си губиш времето, а?

Погледът му се стрелна към нейния.

— Пропиляхме достатъчно време.

— Трябва да ти кажа нещо, преди да ти дам отговора си.

— Някой може да ни намери тук. Ела с мен — хващайки ръката й, той я поведе през претъпканата бална зала към градините — в лабиринта.

Отдалечавайки се от осветената от китайски фенери част на градината, те се потопиха в потъналия в сенки лабиринт. Той познаваше това място като дланта си. Двамата не разговаряха, докато не се оказаха в средата на лабиринта.

— Никога няма да открия обратния път — каза тя.

След като свали маската си, той смъкна и нейната. Това, което трябваше да бъде казано, трябваше да стане без никакви маски.

— Винаги ще правя така, че да намираш пътя си.

— Трябва да ти кажа, че те обичам — заяви бързо тя. Когато той пристъпи, за да я прегърне, тя се отдръпна назад. — Не, остави ме да говоря, защото няма да мога да кажа всичко, ако ме целунеш отново.

— Искаш ли да седнеш? — Той махна към каменната пейка в средата.

— Не.

— Искаш ли аз да седна?

Лицето й бе едва видимо на лунната светлина, но той забеляза кимването й. Тя изчака той да седне на пейката пред нея.

— Обичах първия си съпруг и не искам да говоря лошо за мъртвите, но бях много млада, когато се омъжих за него. Не разбирах много неща. Джордж беше добър и мил. Идваше при мен, когато имаше нужда, а аз просто лежах и го чаках да свърши. След това той се връщаше в спалнята си.

Саймън искаше да обяви, че той няма да приеме подобна връзка, но изчака търпеливо тя да продължи.

— Всичко, което Джордж искаше от мен, бе наследник, който да наследи името и земите му. Провалих го и бях ужасно изплашена, че ще проваля и теб.

— Никога не би ме провалила, като си ми съпруга.

— Сега вече го знам, но ми отне дълго да го осъзная.

Надежда изпълни сърцето му.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Искам да кажа, че искам отново да живея живота си. Искам да бъда обичана. Имам нужда от теб и ако си готов да приемеш риска за нас, не мога да направя нищо по-малко.

Отне му само две малки стъпки да стигне до нея. Вдигайки я на ръце, той си обеща никога повече да не я пуска.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Да.

— Утре?

— Да. Ако можеш да го уредиш.

— Вече е уредено. Вчера говорих с архиепископа. — Лицето на Саймън гореше и той бе благодарен на мъждивата светлина, защото Чандра нямаше как да го види.

— Малко своеволно, дори и за теб, не мислиш ли? — В гласа й имаше леко раздразнение, но той не пропусна и облекчението й.

— Може би, но не можех да стоя и да чакам да промениш решението си. Трябваше да съм подготвен. — Хващайки облечената й в ръкавица ръка, той откопча копчето на китката, разголвайки меката бледа кожа отдолу. Вдигайки я към устните й, той целуна нежно местенцето, където туптеше пулса й. — Когато се стигне дотам да те задържа в живота си, нещата, които съм готов да сторя, може да те изненадат.

— Благодаря ти.

Той застина.

— За какво?

— Че ме обичаш. Че не прие „не“ за отговор.

— Желая те.

— Имаш ме. — Тя прокара пръсти през косата му.

— Не. Желая те сега. Тук.

Тя погледна назад към единствения вход към центъра на лабиринта.

— Може някой да дойде.

— Няма. Освен аз и Улф, само няколко човека могат да се ориентират по тъмно в лабиринта. А Улф е зает с някаква мистериозна жена. Когато я открие, се съмнявам, че ще я доведе тук, не и след като херцогското му легло ги чака на горния етаж. — Саймън проследи с пръст деколтето на Чандра. Ниско изрязано, то разкриваше цепката между гърдите й.

Задъхана, тя вдигна поглед към него.

— Неразумно е.

— Можем да чуем дали идва някой, преди да е стигнал дотук. — Саймън не се интересуваше дали ще ги разкрият. Тя бе неговата годеница, а утре щеше да стане негова съпруга.

Чандра прехапа устни и погледна през рамо, разголвайки елегантната си шия пред него.

— Мисля, че трябва…

Подобно изкушение бе прекалено голямо, че да го игнорира. Той не искаше да чува какво бива и какво не бива да прави. Единственият начин да й попречи да говори, бе като отнеме дъха й. Той улови тила й, дръпвайки я към себе си и я целуна. За разлика от последната им вечер заедно, сега той бе способен да успокои целувките си. Вече не се чувстваше така, сякаш трябва да се бори за общото им бъдеще. Повече не трябваше да се доказва, а само да й покаже, че я обича.

Макар обществото да не одобряваше публичните прояви на обич, него не го бе грижа. Планираше да покаже на всички, че тя е заета, и искаше да покаже на всички майки, които го преследваха през последните две години, че няма никакво намерение да се ожени за девствените им дъщери, нито пък щеше да си уговаря срещи и със самите майки. Пръстенът, който щеше да сложи на ръката на Чандра, щеше да се погрижи за спекулациите.

— Усмихваш се — отбеляза тя.

— Щастлив съм по повече причини, отколкото можеш да си представиш. Ще обявим ли предстоящата си сватба?

— Не. Нека изненадаме всички. — Тя обви ръце около него и го целуна.

Отнякъде наблизо се чу кикот, по-близо, отколкото му допадаше на Саймън. В този момент искаше лично да обяви сватбата си, а не да бъде поредната клюка. Откъсвайки се от Чандра, той я бутна зад себе си. Само след секунда пред тях се появи двойка, единия от които той разпозна на мига.

— Андрю? — Той се наслади на същата сцена, която преди миг бе изиграл той, виждайки как приятеля му бутва компаньонката си зад себе си и я отвежда настрани, макар че вероятно бе по-скоро за да избегне компрометираща ситуация, отколкото за да защити дамата си.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита Андрю.

— Търся малко уединение — провлече Саймън.

— И аз така виждам — каза Андрю. — Добър вечер, госпожо Малори.

— Лорд Уиндъншайър.

Саймън погледна Чандра, а после приятеля си.

— Двамата се познавате?

Тя се засмя.

— Нали не мислиш, че си единственият лорд, когото познавам?

Андрю прикри смеха си зад ръка и преправено покашляне. Саймън го погледна лошо, преди да се обърне към Чандра, която се усмихна широко.

— Не, не съм мислил това. Просто съм изненадан, че познаваш така добре този развратник.

— Не е нужно да слагаме етикети — каза Андрю и погледна към лабиринта за компаньонката си. — Както виждам, вие сте заети, затова ние ще потърсим някое друго по-уединено местенце.

— Свободен си да тръгваш — отвърна Саймън.

Андрю кимна на Чандра.

— Госпожо Малори, беше удоволствие, както винаги.

— Милорд. Може би бихте искали да се отбиете в лондонския дом на Саймън утре? — Този път тя погледна към Саймън за потвърждение.

Той се усмихна, вдигайки ръката й към устните си.

— Около два.

— Не бих го пропуснал за нищо на света. — С това Андрю се поклони и се върна по същия път в търсене на дамата си.

— Ще ме извиниш, но трябва да ти кажа, че съм на седмото небе, задето за последен път чувам да се обръщат към теб с госпожо Малори.

— Нося това име от много дълго и все пак съм невероятно нетърпелива да изпробвам новото си име и титла. Но се боя, че ще ми е нужно известно време да свикна.

Обгръщайки лицето й с ръце, той каза:

— Ще бъда до теб при всяка една стъпка, помагайки ти да свикнеш с новия си живот. Ще бъда до теб, ще те подкрепям и наставлявам. Ще бъда всичко, което поискаш да бъда за теб.

— Утрешният ден ми се вижда след векове. Боя се, че нещо може да спука балона от щастие, в който сме се приютили.

— Аз също. Но съм готов да се боря да не се случи. — Той я изведе от лабиринта, а годините, през които го бе преминавал със завързани очи, му бяха повече от полза. Вместо да мине отново през балната зала, той заобиколи къщата, заставайки пред входната врата. — Ела с мен у дома тази нощ. Остани в обятията ми, докато настъпи утрото, не се откъсвай от мен нито за миг, преди да се изправим пред свещеника.

Тя кимна и отпусна глава на рамото му.

Ръка за ръка, без да разговарят, те преминаха няколкото пресечки, водещи до дома му. На стъпалата на къщата той я целуна отново, само за да чуе леко прочистване на гърло от вратата над тях. Икономът му, Уолъс, ги посрещна с усмивка, покланяйки се на новата си господарка, приветствайки я в новия й дом.

— Ще я разведем из къщата утре. Уолъс, нека никой не ни безпокои. — Навеждайки се, Саймън вдигна Чандра на ръце и каза на иконома: — Утре първото нещо, което ще направиш, е да изпратиш някой да събере багажа от дома на господарката ти. Вярвам, че знаеш адреса. И свещеникът ще бъде тук в два часа, затова уведоми готвача да се подготви.

— Да, милорд.

Саймън се заизкачва по стъпалата, взимайки по две наведнъж, плъзвайки се през коридора толкова бързо, че знаеше, че тя няма да успее да го запомни. Най-после, пристигайки в спалнята си, той откри десетки свещи, запалени за пристигането му. Оставяйки я да стъпи на крака, той потърка нос в ухото й.

— Утре ще станеш моя маркиза, но тази нощ ще те направя своя съпруга.

Чандра не каза нищо, но той подозираше, че тя разбра думите му. В тази стая действията й значеха повече от всички думи. Всяка целувка, всяко докосване му показваше колко много го обича тя.

На сутринта щеше да изпрати благодарствена бележка на Мадам Ева, че бе върнала Чандра отново в живота му. И може би, когато се родеше първата им дъщеря, щяха да я кръстят Еванджелин. Засега обаче, той се фокусира да обича и да се грижи за тази жена, благодарейки на добрия Господ, че му бе даден втори шанс да я спечели отново.

Протягайки ръка към нея, той каза.

— Ела, любов моя, в нашето легло. Нека започнем онова, което смятаме да продължим утре. Един до друг.

— Заедно. — Тя сложи ръка в неговата и го последва. — Обичам те, Саймън, и винаги ще те обичам.

Мъжка гордост премина през него и думите й едва не го свалиха на колене със силата си. Той съблече и двама им, помагайки й да се настани на леглото, преди да я последва. Целувайки голото й рамо, той я обгърна с ръце. Мекото й дупе се притисна нежно към слабините му. Макар членът му да стана твърд, изисквайки да се погрижи за нуждите му, той бе доволен и само да я държи в обятията си. Имаше години да й докаже, че греши относно неспособността си да износи дете. В този миг нищо нямаше значение, нито похотта, нито страха от безплодие. Това бе само за тях, една жена и един мъж, влюбени лудо един в друг.

Освен това, нищо друго не бе от значение.