Доминик Ийстуик
Маркизът и неговата любовница (1)

Глава 1

— Аз съм пас. — Лорд Саймън Джеймс Уинстън, седми маркиз на Брекънридж, хвърли картите си и се изправи от масата. Не можеше да победи Фоксхейвън. Проклетият херцог винаги печелеше.

Саймън и Улф Тейн, херцогът на Фоксхейвън, се познаваха още от деца и все пак някои неща така и не се променяха. Когато скуката налегнеше Улф, той никога не губеше. Без значение дали игра на карти като тази вечер, глупав облог в колежа, или бой с юмруци, което можеше да се случи, ако лорд Райли не се спре скоро, нищо не можеше да спре победата на Негова Светлост.

За съжаление, другият мъж на масата им явно не бе достатъчно умен, че да долови намеците. Указанията лежаха пред него като карта. Първо, Улф бе изгубил интерес по време на шумните кавги в парламента по-рано тази седмица, от които бе излязъл, след като поискаха намесата му. После не беше видян никъде по време на годишния бал на майка си. И последно, Саймън го бе открил в библиотеката сам, четящ книга за насажденията в колониите. Но истината лежеше в боксовия салон: никой не искаше да се изправи в двубой с него. Малкото, които бяха рискували, напуснаха ринга целите посинени, но поне схванали посланието.

И макар мъжът тази вечер да излъчваше посланието „Не ме е грижа дали ще спечеля или загубя“, това беше повече от сигурен знак, че ще обере всеки шилинг, който имаха.

Лорд Андрю Мастерсън, граф на Уиндъншайър, огледа картите си, преди да погледне към Саймън, сякаш изучавайки изражението му. Със сигурност имаше нещо в ръката си, което да го задържи за още едно раздаване в играта. Но ако графът искаше да рискува, кой бе Саймън, че да се тревожи? От всички около масата графът най-дълго носеше титлата си. Андрю бе станал деветият граф на Уиндъншайър само няколко седмици след като баща му умря малко след раждането му. Имайки предвид, че осмият граф на Уиндъншайър бе почти на деветдесет години, всички бяха шокирани, че е издържал толкова дълго и на тази възраст е успял да произведе наследник. Но според слуховете, Андрю бил пълно копие на предишния граф в по-младите му години, което не оставяше капка съмнение, че е негов истински наследник.

— И аз съм пас, по дяволите. — Това бе виконт Джонатан Райли, чийто баща управляваше земите, слугите и семейството си с железен юмрук. Носеше се шеговит слух, че той никога няма да умре, защото не искаше да предаде юздите на друг. И през цялото време бе така загрижен титлата да не премине в семейството на брат му, че след създаването на наследника си бе продължил, докато направи още девет сина за всеки случай. Мъжът бе нищо, ако не се подсигури, че има кой да го наследи след смъртта му. За повечето мъже двама сина биха били повече от достатъчни. Но не и за графа на Стоктън, който бе покрил всички възможни нещастия, като се започне от нова чумна епидемия до още една война с Колониите, но този път с инвазия в Англия. Между войните и болестите поне някое от момчетата му щеше да оцелее. За нещастие, подсигуряването на това, че титлата ще остане в семейството, водеше до разпръскването на значително количество пари от всичките му роднини. Джон имаше пари, но колкото по-малък бе синът, толкова по-малка бе издръжката му. Саймън подозираше, че Джонатан се грижеше за по-младите си братя, докато по-възрастните правеха всичко по силите си да живеят колкото се може по-аристократично. Затова повече от всички той имаше причини да държи картите си, особено ако има хубава ръка. Но както винаги, мъжът подтикваше Улф да залага все повече и повече. Това му бе навик още от дните им в Итън.

— О, кученцето играе твърдо тази вечер. — Повдигайки веждите си, Джонатан дръпна от цигарата си и изпусна облаче дим.

— Джон, мисли малко — предупреди го Саймън.

Улф мразеше да го наричат „кученце“. Дори бъдещия херцог не бе имунизиран срещу грубите майтапи към по-младите в колежа. Кръсти някой с името Улф и добави към това завистта на вторите и третите синове, и създаваш предпоставка за измисляне на прякори.

Улф се ухили, показвайки равни бели зъби.

— Не го предупреждавай точно сега. В момента се забавлявам най-много, отколкото през цялата вечер. По дяволите, сега се забавлявам повече, отколкото през цялата изминала седмица.

Ах, мамка му. Саймън допи брендито си, уведомявайки слугата, който изглеждаше така, сякаш ще заспи прав, че чашата му е празна.

— Напълни я отново, Уилям, и отивай да си лягаш. Ще се справим до края на вечерта и без теб.

— Благодаря, сър.

Раздаването продължи, а залозите ставаха все по-високи и по-високи. Андрю се изправи да донесе брендито на масата. Когато Улф избута всичките си жетони към центъра на масата, Саймън се задави с питието си. Джонатан се зачуди за миг, преди да измъкне плик, все още запечатан с печат в наситено кралско червен цвят. За нещастие, заради светлината и ъгъла Саймън не успя да види чий е печатът.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Улф.

— Ексклузивна вечер с жена, избрана специално за теб от Мадам Ева.

— Коя? — попита Улф с типичния си отегчен, незаинтересован маниер.

Но Саймън долови леко вълнение в гласа му. Съмняваше се, че това има нещо общо с причината Джонатан да поръча това.

— Мадам Ева. Тя организира идеалните срещи на хора за една нощ. Не мога да повярвам, че никога не сте чувал за нея, Ваша Светлост — каза Андрю, разпалвайки все по-разрастващия се огън от раздразнение в Улф.

Той погледна Андрю.

— Никога не ми се е налагало да наемам някой, за да си намеря жена за през нощта, за разлика от някои други в тази стая.

— Е, някои от нас не са благословени с това да бъдем херцози — промърмори Джонатан.

— Мятай тогава срещата си на масата и си покажи ръката.

Джонатан се усмихна, сваляйки четири карти от една и съща боя. Посягайки да вземе купчината, той спря, когато Улф започна да сваля картите си една по една с лицето нагоре.

— Флош Роял.

Андрю започна да вие от смях.

— И ето защо както Саймън, така и аз хвърлихме картите си.

— Изглежда перфектната ти среща ще прекара нощта на мечтите си с мен… нали знаеш… херцогът. — Но Улф не посегна, за да вземе залозите, дори напротив, гледаше обявата сякаш тя щеше да го ухапе.

 

 

Саймън седеше около кръглата маса дълго след като и последната пура догоря, а приятелите му се качиха на каретите си. Четиримата се събираха на игра на карти всяка седмица вече седем сезона подред, стига всички да бяха в града. През последните два сезона му бе станало навик да излиза веднага след приятелите си. Без значение в кой час пристигнеше в градската къща, която бе купил за любовницата си, тя винаги го чакаше. Копнееше за женско докосване, но не за коя да е жена.

Взе табакерата от масата. Затваряйки очи, се опита да мисли за нещо друго, а не за меките извивки на вдовицата Чандра Малори, неговата бивша любовница през последните две години. Тя бе сложила край на отношенията им преди седмици и отказваше да говори с него. Всичко, което знаеше, бе, че тя не посещаваше никакви социални мероприятия и когато бе отишъл до дома й, чукчето на вратата липсваше, характерно уведомление, че не си е у дома. Което го караше да се чуди къде е отишла, след като земите на починалия й съпруг сега бяха във владение на племенника му, Маркъс Малори, който буквално бе изхвърлил Чандра като мръсно коте.

Но домът на Малори в Лондон, където тя бе живяла със съпруга си, не бе минал във владение на наследника. Това, както и малката издръжка, може да не бяха кой знае какво, но поне й осигуряваха някакъв комфорт. Беше му адски трудно да не стисне племенника за гърлото всеки път, щом го засече в парламента. Глупакът някак бе осигурил да го изберат да заеме мястото на чичо си в парламента. Което го поставяше в непосредствена близост до Саймън.

Чувайки как Малори обяснява, че е прочистил новия си дом веднага щом е разбрал, че вдовицата не носи под сърцето си наследника на чичо му, караше Саймън да иска да го пребие. Но ако не искаше да предизвика учудени погледи и подозрения, Саймън трябваше да се въздържа. И все пак, всеки път щом говореха за това, тя ставаше тъжна, мислейки за къщата, която е била неин дом цяло десетилетие, и на него му се приискваше да разбие носа на идиота. Чандра веднъж му бе разказала за унижението, когато е трябвало да докаже, че не е бременна, и когато наследника обявил, че вече не е добре дошла в дома му, давайки й ден да събере нещата си и да напусне.

Самата мисъл за нея го караше да се възбужда, принуждавайки го да смени позата си. Това трябваше да приключи. Но просто не можеше дори да си представи да е с друга жена, макар да бе танцувал с няколко по време на баловете, на които бе присъствал. По дяволите, дори бе извел няколко от жените в градината, за да ги целуне. Никоя от тях не успя да предизвика дори бегъл интерес в тялото му.

Може би, ако се свържеше с Мадам Ева, щеше да има по-голям успех. Ако тя откриеше жена, която може да го възбуди дори за една нощ, вероятно щеше да може да продължи с живота си. И докато само той, срещата му и неуловимата Мадам Ева знаеха за това, нямаше да се налага да се справя с други проблеми. Беше време да пробва нещо ново. Всичко, което би изтрило образа на Чандра от мислите, мечтите и сърцето му бе добре дошло. С това решение той хвърли табакерата на масата.

* * *

Чандра заобиколи още веднъж масата. Красиво украсената маса за вечеря бе покрита с най-финия китайски порцелан. Елегантно сребро и кристал блестяха на светлините на свещите, съдържайки всички деликатеси, които обичаше — от портокали до шоколадови бонбони. Стомахът й изкъркори, напомняйки й, че трябваше да изяде храната, която готвачката бе приготвила за нея на обяд. Вместо това бе стояла зад бюрото си, чудейки се дали да пише на Мадам Ева да отложи срещата, която й бе уредила за тази вечер.

Но в крайна сметка бе размислила. Докато бе минавала през парка, бе видяла бившия си любовник лорд Брекънридж. Както винаги, той бе облечен по последна мода, а добре ушитите му дрехи показваха мускулестата му фигура дори от другия край на парка. Спомените за това как правеха любов я накараха да седне на най-близката пейка, тъй като краката й бяха затреперили неудържимо, заплашвайки да се огънат под тялото й. Скрита на пейката, тя го наблюдаваше. Съмняваше се, че я бе видял, но ако бе така, той се постара да игнорира присъствието й. Бе спирал да говори с всяка майка с дъщеря за женене, която се бе приближила до него. Маркизът щеше да бъде идеалният съпруг за всяка млада дама.

Чандра знаеше много добре колко добър улов е той. Начетен и образован, както в изкуството, така и в леглото, той можеше да накара всяка жена да се чувства като гръцка богиня. Той боготвореше тялото на Чандра, разпалвайки най-дълбоките й чувства и най-тъмните й фантазии. Тя притисна длан към покрития си с корсет стомах, сякаш можеше да задържи емоциите, които той възбуждаше в нея. Саймън бе на брачния пазар, беше дошло време да създаде наследник и със сигурност знаеше това толкова добре, колкото и Чандра знаеше, че никога няма да стане негова маркиза.

Без значение колко много го желаеше.

Чандра бе продала някои от бижутата, които Саймън й бе подарил на раздяла, тъй като споменът за получаването им бе прекалено болезнен. И единственото правилно нещо й се бе видяло да използва парите от тях да заплати за една нощ, изпълнена с удоволствие, за да може да го забрави. Когато пред дома й, точно в осем часа, бе спряла карета без отличителни знаци, тя се бе качила в нея, отпътувайки за мястото, където Мадам Еванджелин й бе уредила среща. Никой не знаеше къде ще ходи тази нощ Чандра. Никой от доверения й кръг. Нито прислугата, нито приятелите й и най-вече сестра й, която се бе омъжила за свещеник.

Сега, в тази стая, тя се бореше със страха си. Разумът й се бореше с всепоглъщащата нужда да бяга, да обърне гръб на тази шарада и да отиде някъде, където и да е, само да е далеч оттук. Можеше да направи това. Не, тя трябваше да направи това. Щеше да прекара една нощ с непознат мъж и на сутринта щеше да си тръгне оттук и да продължи с живота си. Беше се убедила, че ще се справи. Но сега, в голямата притихнала къща в покрайнините на Лондон, увереността й се бе изпарила.

Леко почукване на вратата и една прислужница влезе с още един поднос с храна.

— Мадам, срещата ви пристигна. Ако се нуждаете от още нещо, позвънете и аз ще дойда. — Тя остави подноса и дръпна настрани завесата, за да покаже зеленото въже на звънеца. — Звънецът ще се чуе само в моята стая. По тази причина ще повикате мен.

— Може ли да ти задам един въпрос? — Ръцете на Чандра трепереха, както и гласа й. Тя ги стисна пред себе си, опитвайки се да успокои нервите си.

Жената спря и я погледна.

— Да, мадам.

— От дълго време ли работиш тук?

— Да, мадам. Вече две години.

Чандра прехапа устни.

— Била ли си на много от тези… срещи?

— Не на много, мадам, но те са нещо обичайно тук. Нека ви уверя, че досега нито една жена не е позвънила. — Прислужницата се усмихна. — Ако не позвъните, ще се видим на сутринта, за да ви помогна да се облечете.

— Благодаря…?

— Майли.

— Благодаря, Майли.

Прислужницата се обърна при звука от стъпки по стълбите в същото време, в което се обърна и Чандра.

— Щом той влезе, аз ще изляза през врата на спалнята. Никой не бива да вижда и двама ви заради безопасността и репутацията ви.

Чандра кимна.

От другата страна на вратата се чуха два мъжки гласа, но бяха заглушени и тя не успя да различи думите им. Молейки се да има сили да остане на крака, тя сграбчи облегалката на най-близкия стол с облечените си в ръкавици ръце, докато кръвта бушуваше във вените й. Другата си ръка тя притисна към стомаха си, за да успокои пеперудите, пърхащи в него. Поемайки си дълбоко дъх, тя затвори очи, и щом вратата се отвори, погледна към новодошлия.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — Гневният мъжки глас бе пълен с мъжко самодоволство.

Поглеждайки към мъжа, Чандра прикри шока си, но само него. С гнева можеше да се справи много добре. Това й даваше възможността да упражни контрол върху ситуацията.

— Представям си, че правя същото, което и ти, скъпи Саймън.

— Мадам Ева сгреши. Идеалната среща друг път — промърмори той.

Той започна да крачи из малката всекидневна като животно в клетка, изсмуквайки всичкия кислород. Спря, колкото да свали сакото си, хвърляйки го върху стола в стил „Кралица Ана“ в ъгъла на стаята, само за да го вдигне и да го удари с всичка сила отново и отново. Щом горкото сако преживя доста удари, той го пусна на стола.

— Свърши ли или смяташ да пребиеш така и жилетката си?

Той я погледна.

— Бъди благодарна, че си изкарвам яда върху дрехите си, а не съм дошъл да те разтърся хубаво.

Тя повдигна вежди.

— Моля?

— Имаш ли някаква представа колко безразсъдно е малкото ти приключение? Нямаше някаква идея къде отиваш и мога да се обзаложа, че не си казала на никой, и че никой не би те потърсил тук. Да не споменаваме, че тук можеше да те чака някакъв разбойник, мошеник или развратник.

— Вместо това се оказа един определен разбойник, мошеник и развратник.

— Мошеник! Никога не съм се отнасял с теб по друг начин, освен с уважение.

Гневът му я предизвикваше да възрази. Тя можеше да спомене за обидните подаръци и бижутата, които й изпращаше, но след това щеше да се наложи да обясни какво е направила с тях, затова се спря, дори и само за това да не разпалва повече гнева му.

— Господи, трябва да те върна у дома още сега — каза той.

— Приключихме с това преди седмици. Не съм твоя отговорност. — В мига, в който изрече думите, осъзна, че са грешните. Саймън изглеждаше така, сякаш някой му бе отнел въздуха. — Саймън, нямах…

Вдигайки ръка, той я спря.

— Чандра, добре съм. Просто се обърках за миг.

Спирайки пред масата, той си сипа чаша вино. При нормални обстоятелства щеше да предложи първо на нея. Вместо това я изпи на един дъх, преди да сграбчи бутилката и да седне на стола в ъгъла, пиейки директно от бутилката.

— Защо не извикаш прислужницата, която отговаря за теб, и не й кажеш да ти повика каретата?

Умът й й нашепваше да последва предложението му, преди нещата да са излезли извън контрол. Но сърцето й не се интересуваше особено от това, което нареждаше разума й.

— Ще го направя, но те доста се постараха тази вечер да бъде специална. Ще бъде грубо, ако поне не изядем вечерята, която ни поднесоха.

Саймън седеше, подпрял лакти на коленете си, гледайки към бутилката с вино в ръката си. За няколко дълги минути не отговори нищо. Когато погледът му най-после срещна нейния, тя не успя да разчете мислите му. В миналото емоциите и мислите му бяха отворена книга за нея. Сега я погледна с пуст поглед и просто сви рамене.

Той се изправи в пълната си впечатляваща височина от метър и осемдесет и погледна към подредената за вечеря маса, преди да тръгне към нея. Спомен за първия път, в който го видя, вървящ през балната зала, за да си запази танц с нея, проблесна в ума й. Тъй като наскоро бе приключил траура й, тя не бе планирала да танцува. И макар да му бе отказала, Саймън бе останал до нея.

Докато обикаляха балната зала, тя се бе почувствала спокойна и на третата обиколка нещо в него я бе накарало да се съгласи да излезе в градината с него.

Може би заради чара му, или заради романтичните светлини навън, докато се движеха през частните градини на имението. Или може би заради годината траур, тя копнееше отново за мъжко докосване. Но там, в прегръдката му под лунната светлина, кръвта й бе кипнала и тя бе проклела дрехите си, които я разделяха от това, за което бе закопняла така силно: докосването му. Еротични картини на ръцете му върху гърдите й, на устните му срещу бледата й кожа, я бяха оставили разтреперана дори още преди устните му да докоснат нейните. Всичко, върху което бе успяла да се концентрира, бе начинът, по който я държаха силните му ръце, и начина, по който целувките му караха коленете й да се огъват.

Тя бе обичала съпруга си. Той бе мил, внимателен мъж. И все пак само десет минути, прекарани в обятията на този скандален развратник Саймън, я бяха накарали да осъзнае, че никога досега не е разбирала какво е истинска страст. Лорд Брекънридж определено бе опасен за добруването й.

— Чандра — гласът му я измъкна от омаята на спомените, — добре ли си?

Кимайки, тя седна срещу малката маса и махна с ръка.

— Какво ще желаете, милорд?

— Не е нужно да ми сервираш.

— Така е. Но искам.

Той сви рамене и седна на стола, постилайки бяла кърпичка в скута си. Тя посегна към чинията внимателно, за да не докосне ръката му, и избра всички храни, които знаеше, че той обича. Когато му я подаде, пръстите им се докоснаха и тя едва не възкликна от шок заради искрата, която премина помежду им.

Очите му срещнаха нейните и познатото желание, лумнало между тях, й отне дъха. Тя очакваше той да бутне чинията настрани и да я вземе в обятията си. Но той нямаше да го направи отново. Никога повече.

Храниха се в потискаща тишина и от време на време се чуваше потропване на приборите по китайския порцелан. Храната можеше да бе най-хубавата, но тя не усещаше вкуса й.

— Саймън, съжалявам.

— За какво по-точно съжаляваш? — Той остави вилицата си на масата. Мъжът пред нея вече с нищо не напомняше на гневния й бивш любовник, който бе влязъл в стаята по-рано. Този джентълмен бе маркизът, който познаваше, винаги контролиран, както бе през първите месеци на връзката им. Макар да даваше всичко от себе си в леглото, той се затваряше напълно извън него. Чак след втория им месец заедно бе научила нещо за семейството му.

Тя срещна погледа му.

— Съжалявам, че те нараних.

— И защо? Защото предпочиташ да плащаш, за да правиш секс с непознат, вместо с мен като моя съпруга?

Ето я и нея, най-после наяве. Реакцията й на предложението му за брак. В ума му тя бе взела сърцето му и го бе стъпкала на пода. И все пак нищо не можеше да бъде по-далеч от истината… тя бе пожертвала всичко заради него. Любовта й към него я бе накарала да отхвърли единственото нещо, което искаше повече от всичко на света, единственото, което никога нямаше да може да бъде. Негова съпруга.