Британи Чери
Въздухът, който той диша (44)

Четиридесет и трета глава

Тристан

Седнах до леглото на Ема, взирайки се в малкото момиченце, което беше преминало през повече, отколкото едно петгодишно дете някога трябваше да премине. Малките й дробове работеха усилено, докато вдишваше и издишваше, а гърдите й се повдигаха и спадаха. Малките дихателни тръби, които преминаваха през носа й, върнаха толкова много ужасни спомени. Бипкащите машини около нея ми напомняха за деня, в който за последно бях държал ръката на Чарли.

— Тя не е Чарли — промърморих на себе си, опитвайки се да не сравнявам двете ситуации. Докторите казах, че Ема ще се оправи и може да й отнеме малко повече време да се събуди, но не можех да спра да се тревожа и да си спомням отминалите болките на душата ми. Стиснах малката й ръчичка в моята и се преместих още по-близо до нея. — Хей, Бръмбар. Ще се оправиш. Просто искам да знаеш, че ще бъдеш добре, защото познавам майка ти и знам колко много от силата й живее в теб. Така че, продължавай да се бориш, става ли? Искам да си отвориш очите. Искам да се върнеш обратно при нас, Бръмбарче. Искам да си отвориш очите — замолих, нежно целувайки ръката й.

Машините около нас започнаха да бипкат все по-бързо и по-бързо. Гърдите ми се стегнаха, когато се огледах наоколо.

— Някой да помогне! — Извиках и две сестри се втурнаха в стаята, за да проверят какво става. Изправих се и отстъпих назад. „Това не може да се случва отново. Това не може…“

Извърнах глава и покрих уста с ръка, след което казах една молитва. Не бях от тези, които се молеха, но трябваше да опитам, в случай че Бог слушаше този ден.

— Кърлеж — прошепна детски глас.

Извъртях се и се втурнах към леглото й. Сините й очи бяха отворени и объркани, толкова изгубени. Улових ръката й в моята и се обърнах към сестрите.

Те се усмихнаха и едната от тях заговори:

— Тя е добре.

— Добре е? — повторих.

Те кимнаха.

„Тя е добре.“

— Исусе, Бръмбар! Изплаши ме — казах, целувайки я по челото.

Тя присви очи и леко наклони главата си наляво.

— Върнал си се?

Стиснах ръчичката й по-силно.

— Да, върнах се. — Тя отвори уста да заговори, но се закашля, дишайки тежко.

— Не бързай. Дишай дълбоко.

Тя направи каквото й казах и се облегна на възглавницата си, а клепачите й натежаха.

— Помислих си, че със Зевс сте си отишли завинаги, точно като татко. — Тя започна да се унася в сън, а думите й разбиха сърцето ми.

— Тук съм, приятелче.

— Кърлеж? — прошепна тя, а очите й се затваряха.

— Да, Бръмбар?

— Моля те, не ни напускай отново.

Вдигнах ръце и изтрих очи, примигвайки няколко пъти.

— Не се тревожи. Няма да ходя никъде.

— Зевс също?

— Зевс също.

— Обещаваш ли? — Тя се прозя, заспивайки, преди да успея да й отговоря.

Но го направих, нежно прошепвайки в сънищата й.

— Обещавам.

— Тристан.

Обърнах се, за да видя Хана, която се взираше в мен.

— Току-що се събуди — казах и се изправих. — Доста е изтощена, но се справя добре.

Тя отпусна ръце върху гърдите си и погледът й се изпълни с облекчение.

— Слава богу! Лиз е будна в другата стая и ме помоли да дойда и да я проверя.

— Будна е? — попитах. Тръгнах към вратата, за да отида и да я видя, но спрях, поглеждайки обратно към Ема.

— Аз ще остана с нея. Няма да е сама.

* * *

— Будна си — казах, взирайки се в Елизабет, която гледаше през прозореца. Обърна се към мен и устните й се разтегнаха в малка усмивка.

— Ема добре ли е?

— Да. — Отидох до леглото й и седнах до нея. — Справя се добре. Майка ти е с нея. Как си? — Улових ръката й в моята и погледът й се насочи към преплетените ни пръсти.

— Предполагам, че бях простреляна.

— Изкара ми акъла, Лизи.

Тя отдръпна ръката си от моята, след което въздъхна тихо и затвори очи.

— Не знам как да се справя с всичко това. Просто искам да си отида у дома с малкото ми момиченце.

Прокарах ръка по тила си и бавно огледах всеки един сантиметър от нея. Превръзките от лявата й страна. Окървавеното й тяло. Намръщеното й лице. Исках да я накарам да се почувства по-добре и по-малко сама, но не бях сигурен как да го направя.

— Можеш ли да разбереш кога можем да си тръгнем? — попита тя.

Кимнах.

— Разбира се. — Тръгнах да излизам от стаята, но се спрях в коридора. — Обичам те, Лизи.

Раменете й се повдигнаха и спаднаха, преди да обърне главата си на една страна.

— Не можеш просто така да ме обичаш, само защото бях простреляна, Тристан. Трябваше да ме обичаш преди това.

* * *

Ема бе изписана преди Елизабет, така че остана в къщата с Хана. Не напуснах страната на Елизабет, докато не изписаха и нея. Когато дойде време да си тръгне, не отказа на предложението ми да я закарам до къщата й, но не ми каза и дума през целия път.

— Ето, нека ти помогна — казах, скачайки от шофьорското място, след което се втурнах да й помогна да слезе от колата.

— Добре съм — прошепна ми, не желаейки помощта ми. — Ще се справя.

Последвах я в къщата и тя ми каза, че мога да си вървя, но не го направих. Хана и Ема спяха в малкото легло на Ема.

— Тристан, наистина можеш да си вървиш. Ще се справя.

Зачудих се колко още пъти ще каже тези думи, преди да осъзнае, че са лъжа.

— Просто ще си взема душ и ще си легна. — Тя тръгна към банята, а аз си поех дълбоко дъх и стиснах рамката на вратата. Тялото й се наклони на една страна и аз се втурнах да й помогна. — Нямам нужда от теб, Тристан. Добре съм и без теб — каза тя студено, но зад тази студенина долових и страх. — Не се нуждая от никого, освен от себе си и от малкото ми момиченце. Добре сме. Аз съм добре — заговори тихо тя, задържайки се за тениската ми, за да се предпази от това да падне. — Аз съм… — разплака се и я придърпах по-близо до тялото си. — Ти ме изостави.

— Толкова съжалявам, скъпа. — Въздъхнах. Не знаех какво да кажа, защото ги бях изоставил и двете с Ема. Избягах, когато нещата бяха станали истински. Не знаех как да се справя с факта, че я обичах, защото да я обичам означаваше, че някой ден може да я изгубя, а да изгубиш някого, когото обичаш, бе най-ужасното чувство на света. — Ядосах се и се изплаших. И подходих грешно. Но искам да ме изслушаш сега. Няма да ходя никъде. Тук съм. Тук съм, за да остана.

Тя се отдръпна назад, изтри носа си и се засмя леко, опитвайки се да спре сълзите си.

— Извинявай. Просто се нуждая от душ.

Красивите й кафяви очи се сключиха с моите и на устните й се появи малка усмивка, след което влезе в банята и затвори вратата.

Чух звука от пускането на душа и се облегнах на вратата, изчаквайки я да приключи.

— Добре съм, добре съм — повтори на себе си отново и отново. Гласът й се разтрепери, докато го казваше и можех да чуя, че отново плаче. Увих ръка около дръжката на вратата и я отворих, за да я видя да седи във ваната, покрила лицето си с ръце, докато засъхналата кръв се измиваше от косата й. — Танер е мъртъв? — попита, треперейки срещу мен.

— Да.

— И Ема е добре?

— Да?

— А аз добре ли съм? — зачуди се на глас.

— Да, Лизи. Добре си.

Останах с нея през цялата нощ. Не легнах до нея на леглото, вместо това седнах на стола зад бюрото й, давайки й дистанцията, от която се нуждаеше, но също така давайки и да разбере, че никога повече няма да бъде сама.