Британи Чери
Въздухът, който той диша (23)

Двадесет и втора глава

Тристан

— Не мисля, че се запознахме както трябва — каза Фей, докато танцувахме заедно. — И така, ти си пенисът, който влиза във вагината на най-добрата ми приятелка.

„Е, това е един от начините да го кажеш.“

— А ти си крайно неподходящата най-добра приятелка.

Тя се ухили широко.

— Това съм аз. Слушай, това е частта, в която ти казвам, че ако нараниш Лиз, ще те убия.

Засмях се.

— С нея сме просто приятели.

— Шегуваш се, нали? Исусе! Вие двамата сте едни от най-тъпите човешки същества на планетата. Наистина ли мислиш, че най-добрата ми приятелка не си пада по теб?

— Какво?

— Погледни я! — каза Фей, поглеждайки към Елизабет. — Не си сваля очите от нас, защото е ужасена, че можеш да ме разсмееш или аз може да докосна топките ти, или вятърът може да издуха пениса ти в устата ми.

— Почакай, какво?

— О, за бога, трябва ли да ти го кажа буква по буква? Тя ревнува, Тристан!

— От нас?

— От всеки, който те погледне. — Фей сякаш се отрезви. — Просто бъди внимателен с нея, става ли? Не разбивай сърцето й. Вече е разбито на милион парчета.

— Не се тревожи. — Повдигнах рамене. — И моето е такова. — Погледът ми се сключи с този на Танер, който ми хвърляше убийствени погледи. — Какво за него? И той ли е тайно влюбен в мен и ревнува?

Фей се втренчи в Танер с отвращение.

— Не. Просто те мрази и в червата.

— Защо?

— Защото поради някаква причина Лиз избра теб, вместо него. Можеш ли да пазиш тайна?

— Вероятно не.

Тя се усмихна.

— Е, ами, предполагам, че и аз не мога, защото ще ти го кажа. В нощта преди сватбата на Лиз и Стивън Танер се появи пиян пред къщата на Лиз. За щастие тя спеше и аз отворих вратата. Той ми каза, че Лиз прави огромна грешка, и че трябва да се омъжи за него, а не за Стивън.

— Бил е влюбен в нея през цялото това време?

— Любов, страст, копнеж по някого, когото не можеш да имаш? Както и да е, вероятно това, че когато тя най-накрая се върна в града, дори не му обръща внимание, го убива. Вероятно си е фантазирал, че Лиз най-накрая ще избере него, но какъв удар по топките, че тя избра най-големия задник, който съществува на земята. — Тя замълча и се усмихна. — Не се обиждай.

— Не се обиждам.

Завъртях я още веднъж и я придърпах по-близо до мен.

— Но, за протокола! — Усмивката на Фей се разшири. — Не мисля, че вече си чак такъв кретен, така че си поканен на партито по случай рождения ден на Лиз след няколко седмици. Ще я накараме да танцува по бар плотовете и да се освободи от демоните, които са я превзели от доста време насам. През тази нощ ти давам пълното разрешение да докосваш вагината й.

Засмях се.

— Колко мило от твоя страна.

— Какво мога да кажа? — Тя се подсмихна. — Аз съм страхотна приятелка.

* * *

След танца ни с Фей си намерих място в задната част на стаята в единия ъгъл, абсорбирайки всичко, което ми беше казано. Наблюдавах Елизабет, която разговаряше със Сам, след което го прегърна и той си тръгна. Предполагах, че вечерта им заедно беше приключила. Хубаво. Не можех да отрека, че сърцето ми пропусна няколко удара, когато Елизабет се приближи към мен.

— Изглежда, че с Фей се разбирате доста добре — каза тя, настанявайки се до мен.

— Същото може да се каже за теб и Танер — отвърнах.

— Не е същото. С Танер сме просто приятели. И какво… Тя поиска ли да прави секс с теб? Обзалагам се, че си казал „да“. Но не смятам, че трябва да го правиш, заради всички проблеми, с които се бориш в момента. — Тя прехапа долната си устна. — Е, попита ли те?

Повдигнах вежда в отговор на дръзкото й изражение.

— Това истински въпрос ли е?

— Просто казвам, че да завреш пениса си в някоя жена не е най-добрият начин да се справиш със стреса в живота си.

— Но не правехме ли точно това с теб? — оспорих.

— И не сработи добре, нали?

Фей беше права. Осени ме, докато се взирах в чертите на Елизабет. Лицето й беше зачервено и не спираше да прокарва ръце по краката си. Погледите ни се срещнаха. Наклоних стола си към нейния и поставих краката й между моите. Навеждайки се към нея, прошепнах:

— Сега разбирам.

Тя въздъхна, изучавайки близостта ни.

— Разбираш какво?

— Ревнуваш.

Тя изсумтя и се засмя.

— Да ревнувам? Не ставай смешен, Нарцис^[1].

Взех ръцете й в моите и й заговорих с мек глас като някой терапевт.

— Няма защо да се срамуваш. Напълно нормално е в даден момент да започнеш да изпитваш чувства към някой от съседите си. Защо би помислила, че е нелепо?

Тя отдръпна ръцете си от моите, а аз едва се удържах да не избухна в смях в лицето й, което се зачервяваше все повече.

— Защо? Искаш причини защо? Е, за начало, напоследък не си се бръснал и изглеждаш като някой дървар, което е отблъскващо. С обърната си на обратно шапка и гъста брада, съм изненадана, че не носиш килт. Къпеш ли се изобщо?

— Къпя се. Ако искаш, можем да отидем вкъщи и да се изкъпем заедно, за да спестим вода.

— Виж се само, такъв природен активист си.

— Не точно. Просто обичам да те карам да се подмокряш. — Бузите й се изчервиха, докато изучавах луничките, разпръснати по лицето й. Беше толкова дяволски красива. — Освен това — казах, опитвайки се да отклоня ума си от факта, че чувствах към нея всичко, което се надявах, че и тя чувства към мен — видях, че имаш „Тимбърман^[2]“ на телефона си. Няма нужда да криеш любовта си към дърварите. Никой не те съди. Е, правят го, но мълчаливо и с очи, и наистина, това дори не се брои.

— Приложението беше водеща тема във фейсбука ми, Тристан! Фей ме накара да си го инсталирам, а и бях любопитна, това е всичко!

Тя ставаше все по-червена и по-червена с всяка изминала секунда и тялото ми започваше да реагира на близостта ни. Исках да притисна ръцете си към парещите й бузи, за да почувствам топлината им. Исках да поставя пръсти върху гърдите й и да почувствам нервно препускащото й сърце. Исках да вкуся устните й…

— Какво има между вас с Танер? — попитах още веднъж.

— Казах ти, с него сме просто приятели.

— Изглеждахте като повече от това, докато той те прегръщаше.

Тя се засмя, навеждайки поглед към земята.

— Кой ревнува сега?

— Така е, ревнувам.

— Какво?

Тя повдигна глава и ме погледна в очите.

— Казах, че ревнувам. Ревнувам от начина, по който ръката му се отпуска на гърба ти. Ревнувам от начина, по който те кара да се смееш. Ревнувам от начина, по който го слушаш толкова съсредоточено. Ревнувам от тези няколко момента, в които той се взира в тези очи, а аз трябва да стоя настрана и просто да наблюдавам.

— Какво правиш? — попита тя объркано, дишайки накъсано. Устните ми спряха на няколко сантиметра от нейните, след което я придърпах в скута ми. Ръцете й почиваха върху дънките ми, а моите бяха отпуснати върху пръстите й. Бяхме толкова близо, че можех да чуя ударите на сърцето й.

В стаята около нас бе шумно, както винаги. Хората се напиваха, ядяха и обсъждаха посредствени неща по посредствен начин. Но очите ми… те бяха залепени за устните й. За извивката на устата й. За цвета на кожата й. За нея.

— Тристан, престани — прошепна тя срещу кожата ми, но приближи тялото си още повече. Изглеждаше, че беше объркана толкова, колкото и аз, но тялото й вървеше срещу ума й.

— Кажи ми, че не го искаш — замолих я. „Отблъсни ме.“

— Това е… аз… — Тя заекваше, а очите й бяха втренчени в устата ми. Гласът й трепереше и можех да чуя страховете й силно и ясно, но някъде из тези страхове и съмнения се чуваше тих шепот на надежда. Исках да се държа за това толкова дълго, колкото можех. Исках да почувствам надеждата, която тя държеше заключена дълбоко в душата си. — Тристан… Ти… — Тя се засмя нервно и прокара пръсти по челото си. — Мислиш ли понякога за мен? — Тя отново заекна и млъкна. Нервите й глождеха мислите й, обърквайки ги. — Мислил ли си някога за мен като за нещо повече от приятел? — Когато ме погледна в очите, бях сигурен, че може да види отговора там. Усетих как душата й се взира дълбоко в моята. Очите й бяха изпълнени с почуда и красотата й бе смекчена от мистериозността, която се носеше във въздуха.

Примигнах веднъж.

— Всяка секунда. Всяка минута. Всеки час. Всеки ден.

Тя кимна и затвори очи.

— Аз също. Всяка секунда. Всяка минута. Всеки час. Всеки ден.

„Отдръпни се, Тристан.“

„Отдръпни се, Тристан.“

„Отдръпни се, Трис…“

— Лизи — казах, придърпвайки я по-близо. — Искам да те целуна. Истинското ти аз. Тъжното и пречупеното.

— Това ще промени нещата.

Беше права. Щеше да пресече тази невидима граница, която висеше точно пред нас. Бях я целувал и преди, но това беше различно. Това беше преди да започна да си падам по нея. И то яко. Издишах дъха, който бях сдържал, и почувствах и тя да прави същото срещу кожата ми.

— Какво ще се случи, ако не те целуна?

— Бих те намразила мъничко — каза тя нежно, когато поставих устните ми на милиметри от нейните. — Бих те намразила много.

Устните ми се притиснаха към нейните, тя изви гръб и сграбчи тениската ми, придърпвайки ме по-близо. Изстена леко, когато плъзнах език в устата й и го преплетох с нейния. Тя ме целуна силно, почти изпадайки от скута ми, давайки ми почти всичко от себе си.

— Искам да ме пуснеш вътре — промърмори тя срещу мен. Едва се сдържах да не увия ръце около нея и да я отнеса обратно в къщата ми, за да изследвам всеки сантиметър от тялото й. Исках да я почувствам увита около мен. Исках да усетя онова чувство, когато бях дълбоко в нея. Захапах долната й устна и тя ме целуна нежно, преди да се отдръпне. — Искам да знам кой си, Тристан. Искам да знам къде отиваш, когато се изгубиш в мислите си. Искам да знам какво те кара да крещиш в сънищата си. Искам да видя скрития в теб мрак, с който се бориш всекидневно. Можеш ли да направиш нещо за мен? — попита тя.

— Всичко.

Ръцете й се отпуснаха върху сърцето ми и тя се загледа във вдишванията и издишванията ми, които повдигаха пръстите й.

— Покажи ми частта от теб, която се опитваш да държиш скрита. Покажи ми къде боли най-много. Искам да видя душата ти.