Британи Чери
Въздухът, който той диша (31)

Тридесета глава

Тристан

5 април, 2014

Два дни до сбогуването

— Не си ял от дни. Моля те, Тристан. Просто си отхапи няколко хапки от сандвича — помоли майка ми, сядайки срещу мен. Звукът от гласа й ме дразнеше все повече и повече с всеки изминал ден. Тя плъзна чинията пред мен и отново ме помоли да ям.

— Не съм гладен — отвърнах, бутвайки сандвича обратно към нея.

Тя кимна веднъж.

— С баща ти се тревожим за теб, Трис. Не говориш с нас. Не ни допускаш до себе си. Не можеш просто така да продължаваш да сдържаш емоциите си. Говори с нас. Кажи ми какво си мислиш.

— Не искаш да знаеш какво си мисля.

— Напротив.

— Повярвай ми, не искаш.

— Не. Искам, скъпи. — Тя се протегна, поставяйки ръка върху моята, почти утешавайки ме.

Не исках утехата й.

Исках да ме остави на мира.

— Добре. Щом не искаш да говориш с нас, поне опитай с някой от приятелите ти. Не спират да се обаждат и да се отбиват всеки ден, а ти не си им казал и една дума.

— Нямам какво да кажа на никой. — Изправих се от масата и се обърнах да си тръгна, но спрях, когато чух майка ми да плаче.

— Сърцето ми се къса да те виждам такъв. Моля те, просто кажи това, което, имаш на ум.

— Какво ми е на ума? — Обърнах се към нея със свит стомах и замъглено съзнание. Присвих вежди. — На ума ми е фактът, че ти беше зад шибания волан. Както и фактът, че ти се размина само със счупена ръка. На ума ми е фактът, че семейството ми е мъртво и ти си била тази, която е карала колата, ти си била… ТИ ГИ УБИ! Ти го направи! Ти си причината те да са мъртви! Ти уби семейството ми! — Замълчах. Гърлото ми се стегна, а пръстите ми се свиха в юмруци.

Майка ми заплака по-силно. Татко се втурна в стаята и уви ръце около нея, успокоявайки я. Взрях се в нея, чувствайки дистанцията помежду ни. Чувствах звяра в мен да расте все повече и повече с всеки изминал момент. Вероятно трябваше да се отвратя от факта, че изобщо не я съжалих, докато гледах как сълзите й се стичат по лицето й. Трябваше да се притесня за душата ми, която не изпита нуждата да я утеши.

Мразех я.

Бяха мъртви заради нея.

Заради нея аз също бях мъртъв.

Бях се превърнал в чудовище, а чудовищата не успокояваха хората. Чудовищата унищожаваха всичко, което пресечеше пътя им.

* * *

Влязох в бараката и затръшнах вратата, заключвайки от вътрешната страна.

— Мамка му! — извиках, взирайки се в мрачното пространство, белязаните стени и рафтовете с книги. Спомените ме превземаха, задушавайки ума ми и сърцето ми. Не можех да го понеса повече.

Изпратих една от етажерките с книги през стаята, а сърцето ми биеше със скорост, която бях сигурен, че може да предизвика инфаркт. Облегнах се на най-близката стена и затворих очи, опитвайки се да си върна контрола над дишането и ударите на сърцето ми, които някак бяха откраднати от мен.

Някой почука на вратата.

Не отговорих.

Не можех.

„Можеше да го убия. Можеше да го убия. Съжалявам. Съжалявам.“

Знаех, че Елизабет ще се опита да ме върне към светлината. Щеше да се опита да ме спаси от мен самия, но не можех да бъда спасен.

Тя продължаваше да почуква леко и краката ми се задвижиха към звука. Изправих се пред вратата и поставих дланите си срещу нея.

Предположих, че и нейните са поставени от другата страна, а разположението на пръстите й копира моето.

— Трис. — Следващите осем думи, изговорени нежно, накараха сърцето ми да се присвие. — Всяка секунда. Всяка минута. Всеки час. Всеки ден.

Дъхът ми секна. Думите й бяха толкова искрени както никога преди. Продължи да говори с глас, изпълнен с настойчивост.

— Моля те, отвори вратата, Тристан. Моля те, пусни ме обратно. Върни се при мен.

Свалих ръце от вратата и започнах да търкам пръстите си един срещу друг отново и отново.

— Можеше да го убия.

— Нямаше.

— Върви си, Елизабет — казах. — Моля те, просто ме остави на мира.

— Моля те. — Отново ме замоли да отворя вратата. — Няма да си тръгна, докато не те видя. Няма да си тръгна, докато не ми позволиш да те прегърна.

— Исусе! — извиках, отваряйки широко вратата. — Разкарай се. — Когато се взрях в очите й, душата ми бе обзета от безумна носталгия. Сведох очи към земята, неспособен да погледна към единственото нещо, което накара рая да изглежда почти като истински в съзнанието ми. — И не се връщай, Елизабет. — „Защото ще те нараня. Заслужаваш повече от мен.“

— Ти… не го мислиш наистина — каза тя и гласът й се пречупи. Не можех да я гледам повече.

— Напротив — казах. — Не можеш да ме спасиш.

Затворих вратата и отново я заключих. Тя започна да блъска по нея, крещейки името ми, молейки за обяснение, за отговори на всички неизвестни въпроси, но спрях да я слушам.

Вгледах се в ръцете си, несигурен дали кръвта по тях е на Танер или моята собствена, усещайки я по пръстите ми, под ноктите ми, навсякъде. Чувствах се така, сякаш стените кървяха, а аз не можех да видя изхода.

Исках той да разбере, че съжалявах. Исках да разбере, че не трябваше да превъртам по този начин. Исках всичко да се окаже просто един сън. Исках да се събудя и семейството ми да е живо. Исках да се събудя и никога да не разбера колко сърца можех да разбия в действителност.

Но най-вече исках Елизабет да знае, че я обичам. Всяка секунда. Всяка минута. Всеки час. Всеки ден.

„Съжалявам. Съжалявам. Съжалявам.“

* * *

Много часове по-късно, когато намерих сили да напусна бараката, отворих вратата, за да намеря треперещата Елизабет на земята, увита в зимното си палто.

— Трябваше да се прибереш — казах с тих глас.

Тя повдигна рамене.

Наведох се и я вдигнах в ръцете си. Тя уви своите около мен и се вкопчи в тялото ми.

— Какво ти каза той? — прошепна тя срещу гърдите ми.

— Няма значение.

Тя ме стисна по-силно, когато я внесох в къщата й.

— Има. И то голямо.

Оставих я на леглото й и се обърнах да си тръгна. Тя ме помоли да остана с нея, но знаех, че не мога. В момента не бях добра компания. Преди да напусна дома й, влязох в банята, за да измия кръвта от ръцете си. Когато водата стана гореща, започнах да ги търкам агресивно една в друга, опитвайки се да махна всичката кръв. Не можех да спра. Продължих да търкам, добавяйки още сапун, дори след като бях измил всичката кръв.

— Тристан — каза Елизабет, изваждайки ме от транса, в който бях попаднал. Спря кранчето и взе хавлия, увивайки ръцете ми в нея. — Какво ти каза той?

Наведох се напред, допирайки чело срещу нейното. Вдъхнах аромата й, давайки всичко от себе си да не се разпадна. Тя беше единственото нещо, което все още ме държеше цял.

— Каза, че съм ги убил. Каза, че вината е моя за това, че Джейми и Чарли са мъртви, и каза, че ще направя същото и с теб. — Гласът ми се пречупи. — Беше прав. Аз ги убих. Трябваше да бъда там… трябваше да ги спася.

— Не — каза тя със заповеднически глас. — Тристан. Не си виновен. Каквото и да се е случило с Джейми и Чарли, е било инцидент. Вината не е твоя.

Кимнах.

— Напротив. Моя е. Обвинявах майка ми, но тя… тя ги обичаше. Не беше тя, а аз. Винаги съм бил аз… — Всяка дума беше по-трудна за изричане от предишната. Дишането се превърна в тежест. — Трябва да вървя. — Отдръпнах се от нея, но тя застана на вратата. — Елизабет, премести се.

— Не.

— Лизи…

— Когато се разпаднах и ударих дъното, ти остана и ме държа. Така че хвани ръката ми и ела в леглото.

Тя ме поведе към спалнята си и за първи път ми позволи да легна от дясната страна на леглото. Прегърнах я и главата й се отпусна върху гърдите ми.

— Провалих ти рождения ден — казах тихо и клепачите ми натежаха от съня.

— Вината не е твоя — отвърна. Отново и отново, продължаваше да казва тези думи. — Вината не е твоя. Вината не е твоя. Вината не е твоя.

Когато сърцето ми забави обичайния си ритъм и пръстите ми загалиха кожата й, докато се унасях в сън, част от мен започна да й вярва.

За няколко часа тази нощ си припомних какво е чувството да не си сам. За няколко часа спрях да се обвинявам.