Маргарет Мур
Рицарят на Розамунд (4)

Четвърта глава

— Милейди, може ли да поговоря с вас за момент?

Роуз се уплаши, когато се обърна и видя сър Кийнън точно зад нея, гледайки я сериозно.

От вечерта, когато се целунаха, не бе стояла толкова близо до него — и не биваше, особено след като тук в залата можеха да бъдат видени от прислугата и гостите.

— Може би по-късно, сър. Първо трябва да се погрижа да инструктирам слугите при приготвянето на вечерята.

Вместо просто да се съгласи с желанието й, сър Кийнън хвърли поглед към слугите, които слагаха тавите върху плата.

— Милейди, трябва да говоря с вас, много е важно — обясни той.

По погледа му личеше колко е загрижен, а гласът му издаваше, че няма да приеме „не“ за отговор.

Тя скръсти ръце и си каза да се успокои.

— Какво е толкова важно, че трябва непременно да ми го кажете?

Той погледна отново към слугите, които за момент спряха и после продължиха работата си — ако не с ушите, то поне с очите.

— Милейди, има ли някъде място, където можем да говорим необезпокоявани?

Как смееше да й прави такова предложение!

— Би било непристойно да остана насаме с вас.

Той се намръщи.

— Както желаете, милейди. Колко добре познавате годеника си?

— Достатъчно добре и не знам какво ви засяга.

— Клетвата ми на рицар ми повелява…

— Вашата рицарска клетва ви повелява да разпитвате булката? — Тя го погледна скептично.

— Моят рицарски обет ме задължава да предпазвам жените от опасност.

— Аз не съм в опасност.

Погледът му стана по-сериозен и настоятелен.

— Ще ви попитам още веднъж, милейди. Колко добре познавате сър Доминик?

Точно в този момент една слугиня изпусна кошницата с билки, които разхвърляше върху тръстиките на пода, където стояха Кийнън и Розамунд.

Разбира се, тя искаше да знае защо сър Кийнън смяташе, че Доминик представлява опасност за нея. Действително беше по-добре, ако продължат разговора насаме.

— Но, разбира се, трябва да видите доспехите на баща ми — каза тя достатъчно високо, че да бъде чута от всички. — Те се намират в личната му стая.

Сър Кийнън кимна разбиращо.

— Благодаря ви, милейди.

— Последвайте ме, сър Кийнън — каза тя и тръгна напред. — Само шлемът беше изработван в продължение на шест месеца.

За нейно облекчение, един поглед през залата потвърди, че слугите бяха погълнати от работата си и не обръщаха внимание на господарката си и нейния гост.

Роуз отвори вратата към стаята на баща си, която бе обзаведена елегантно и с вкус. Имаше един покрит със сложна дърворезба стол с висока облегалка и копринена възглавничка на седалката, а подът бе застлан с килим.

Но те биха се чувствали добре дори в оскъдна килия, защото уелсеца не обърна внимание на заобикалящата го среда. Не обърна внимание и на доспехите, които се намираха от другата страна на широката маса. Вместо това внимателно погледна Роуз, докато тя затваряше вратата и се приближаваше към него.

Раздразнена от сериозното му лице и малко несигурна, тъй като бяха сами в стаята, тя направи крачка назад.

— Ако това беше просто уловка, за да останеш насаме с мен… — предупреди го тя, готова, ако е необходимо, незабавно да извика за помощ.

— Не е уловка — възпротиви се той и се спря. — Освен това… Ако има някой в тази стая, който трябва да се безпокои за непорочността си, това съм аз. В края на краищата именно ти ме целуна в селото, милейди.

— Това беше грешка.

— Намирам я за доста приятна грешка — каза той и изви устни в усмивка.

— Аз все още съжалявам за нея.

— А аз съжалявам, че не ми каза коя си. Може би тогава бих бил в състояние да устоя на прелестите ти. Но не трябва да говорим за това. Става въпрос единствено за Доминик — не трябва да се омъжваш за него.

Роуз се опита да игнорира опасната близост на сър Кийнън, както и въздействието му върху сърдечната й дейност, и го погледна внимателно.

— Защо не?

— Защото е нечестен и злонамерен човек, който вероятно не би се поколебал да вдигне ръка срещу теб. Най-малкото това ще направи живота ти истински ад.

— Доминик се държи с мен като човек на честта — контрира го тя.

Сър Кийнън скръсти спокойно ръце на гърдите.

— Може би защото все още не сте женени. Веднага, щом се омъжиш за него, съществува опасност това да се промени. Днес вече му попречих да пребие една жена, която беше напълно беззащитна.

— Коя е тази жена — успя да промълви тя, въпреки че гърлото й се сви при думите му.

— Това важно ли е? Веднъж омъжена, ще бъдеш в негова власт и той ще прави с теб каквото си поиска. След като бие други жени, както го видях днес, той едва ли ще се поколебае да посегне и на съпругата си. Виждала ли си го някога, когато е бил ядосан или когато някой му е отказал нещо? Какво си мислиш, че ще направи Доминик, когато е разгневен или му противоречат? — Уелсецът трябваше да поеме дъх, толкова разстроен беше, но когато заговори отново, гласът му бе спокоен. — Не мога да понеса мисълта, че трябва да се омъжиш за такъв грубиян.

Дълбоко развълнувана от думите му, Роуз се бореше със страха, който заплашваше да я погълне. Защо този мъж, този непознат, се тревожи толкова за съдбата й?

Може би заради необмислената й целувка той я смяташе за блудница, за жена, която лесно може да бъде съблазнена — особено когато хвърля подозрения върху годеника й.

— Ако смяташ, че като разпространяваш лъжи за Доминик, ще те пусна в леглото си…

— За бога, не! — възкликна Кийнън и прокара пръсти през дългата си коса. — Ако исках да те съблазня, нямаше да черня твоя годеник, а ще възхвалявам красотата и тялото ти. Ще ти кажа колко се възхищавам на начина, по който се грижиш за своите гости и за стария си баща, който очевидно не е добре. — Държанието и тонът му станаха по-нежни. — Ще ти кажа, че мисълта за теб ме лишава от сън, а спомена за целувката ни е жива в спомените ми.

Той се приближи и тя усети, че не може да помръдне, уловена от погледа му. Гласът му бе като шепот, който караше сърцето й да бие по-бързо.

— Ще ти кажа, че се влюбих в теб в мига, в който те видях в селото до огъня.

Роуз трябваше да му заповяда да си отиде и да я остави на мира. Да, той трябваше да си тръгне от замъка Боклер, за да не чува повече смущаващите думи и дълбокия глас, да не вижда меките устни и съблазнителните очи, които сякаш обещаваха много повече от думите. Би било добре, ако не жадуваше да я вземе в прегръдките си и да я целуне. Тогава нямаше да чувства това изгарящо желание да прилепи тялото си до неговото.

— Може би тогава нямаше да избягаш — прошепна той и обгърна раменете й в здрава, но в същото време нежна прегръдка. — Тогава щях да се опитам да направя всичко, за да те убедя да споделиш леглото ми и щях да се погрижа да не съжаляваш за решението си.

Докосването му сломи решителността й и тя вече не бе в състояние да се съпротивлява, когато Кийнън я притегли към себе си и я целуна не страстно като първия път, а толкова нежно, като деликатния любовник, за който цял живот бе мечтала. Под тази предпазливост тя усещаше силното му желание, което само чакаше да бъде освободено. По необясними причини Роуз знаеше, че той ще държи това желание под контрол толкова дълго, колкото бе нужно, докато тя не му даде позволението си. Кийнън никога нямаше да я нарани, нито да поиска повече, отколкото тя бе готова да му даде. Само че… какво искаше, какво можеше въобще да му даде тя?

Нищо, защото бе обещана на друг мъж и не можеше да посрами себе си и семейството си, като се подаде на изкушението.

Тя се отдръпна от него.

— Това е грешка!

Нараненият, изпълнен с надежда поглед в очите му я измъчваше.

— Имаш право, прости ми. Но, моля те, не забравяй това, което ти казах. Не мога да направя нищо против желанието, което събуждаш в мен. Вслушай се в думите ми и развали годежа. Касае се за твоята сигурност и твоето щастие.

Разтърсена от разкритията за Доминик, които Кийнън сподели от истинска загриженост за сигурността й, тя обикаляше стаята като животно в клетка.

— Ако разваля годежа, какво мислиш, че ще направи Доминик? Ако той наистина е такъв човек, какъвто казваш, няма да приеме промяната на чувствата ми толкова лесно. — Тя замълча и погледна Кийнън с уверено изражение на лицето, въпреки че не се чувстваше така. — Може би той не е толкова лош, колкото си мислиш. Може би ще омекне, след като се оженим.

Изражението на сър Кийнън не оставяше никакво съмнение за вероятността това да се окаже вярно.

В този момент вратата на стаята се отвори и разгневения Доминик се втурна вътре.