Маргарет Мур
Рицарят на Розамунд (1)

Първа глава

Сър Кийнън Морган наблюдаваше развеселен красивата млада слугиня, която стоеше в средата на шумната тълпа, събрала се около огъня. Очевидно тя се наслаждаваше на странното поведение на жонгльорите и акробатите, които показваха своите най-добри умения на фона на трепкащата светлина. Всъщност пътуващите артисти бяха дошли да забавляват гостите на сватбеното празненство в голямата зала на замъка Боклер, тъй като след няколко дни дъщерята на господаря се омъжваше. По време на празника лордът беше домакин на турнира, в който Кийнън бе дошъл да участва.

По време на пътуванията си от Уелс до Кралския двор, Кийнън бе виждал много красиви девойки и дами, но много малко от тях изглеждаха толкова приятни за окото, колкото тази млада жена. Тя имаше фини черти и невероятно плътни устни. Нейната къдрава, с цвят на мед коса се спускаше по стройните й рамене, а под простата, пристегната с колан рокля се очертаваше пищно тяло.

Но не само лицето и фигурата й бяха забележителни. Такива бяха интелигентния, буден израз в очите й и трапчинките, които се появяваха на бузите й, щом се усмихнеше весело.

Като гост на лорд Боклер и като човек, който се гордееше, че никога не злоупотребява с положението си, Кийнън бе доволен да се възхищава на младата жена от разстояние. Също така се радваше, че при пристигането си не бе отишъл веднага в замъка, а бе решил да прекара една нощ в селото.

Това решение не беше особено трудно, тъй като не желаеше да прекарва повече време с норманските благородници, отколкото бе нужно.

— Хей, Рейф, би искал да си опиташ късмета с нея, нали?

Бавният, шепнещ глас привлече вниманието на Кийнън и когато той се обърна, видя трима видимо пияни млади мъже — оръженосци, ако се съди по облеклото им — да се взират похотливо в красивото момиче.

— О, да — отговори единия, засмя се тихо и тръгна към нея, а приятелите му се затътриха след него.

Кийнън ги последва спокойно. Твърде многото ейл и младежка суетност можеха да бъдат опасна комбинация.

Усмивката се стопи от лицето на младата жена, когато видя, че трима мъже се приближават към нея. Тя се обърна и изчезна в пролуката между две кирпичени къщи, чийто балкони се надвесваха над алеята.

Тримата пияни оръженосци й извикаха да спре, ускорявайки темпото си. От гневния им тон Кийнън разбра, че младата жена бе в беда. Затича се, изтегляйки меча си от ножницата с плавно движение. Когато зави зад ъгъла, под яркото сияние на пълната луна можеше да види как девойката се бе облегнала на една сламена хижа, а тримата млади мъже я бяха обградили в полукръг.

— Не мисля, че това е много гостоприемно от твоя страна — каза мъжът, наречен Рейф. Той беше висок, кльощав и покрит с белези от шарка. — Ние сме гости на Негова Светлост и трябва да бъдеш по-общителна с нас.

— Не искаме да ти направим нищо лошо — промърмори втория оръженосец, който имаше къси и дебели крака. — Искаме само една целувка.

— Ако ни целунеш, ще те почерпим питие — каза с глуповата усмивка третият от групата.

— От такива като вас не искам питие — отвърна девойката, чийто говор, както и дрехите, принадлежаха на селянка. Докато говореше, цялото й тяло се напрегна, сякаш се подготвяше да се защитава сама от атаката на мъжете.

Малката въобще не е страхлива, помисли Кийнън одобрително, когато се приближи.

— Не чухте ли дамата, момчета? — извика той към тримата. — Тя не иска нищо от вас и не мога да я виня. Мога да ви помириша оттук.

Младите мъже се обърнаха. Един поглед към широките рамене и мощната войнска фигура на Кийнън, който държеше меча привидно небрежно в ръката си, бе достатъчен, за да преплетат крака и да се стоварят един върху друг в опита си да избягат.

Когато групата се отдалечи, Кийнън погледна девойката и се усмихна, прибирайки меча си.

— Не мисля, че ще те притеснят отново тази вечер.

— Аз също — съгласи се тя. Смехът й прозвуча весело в ушите му и бе най-приятната награда, която беше получавал досега. — Благодаря ви, сър. Вероятно нямаше да ми направят нищо, но съм благодарна за вашата намеса.

Приятно развълнуван от думите й, Кийнън каза:

— За мен беше удоволствие.

— Сигурно сте дошли заради турнира, сър…?

Въпреки че бе отгатнала рицарското му потекло, за селянка разговаряше необичайно свободно с него. Обикновено жените, независимо дали бяха благороднички или слугини, му отправяха тайни погледи или го гледаха с подканящо изражение в очите, като избягваха директният контакт. Но тази девойка не принадлежеше към нито една от двете групи — тя го погледна така, все едно пред нея стоеше приятел.

Тази мисъл бе толкова пленителна и той осъзна, че иска да й бъде нещо повече от приятел.

— Аз съм сър Кийнън Морган.

— Изминали сте дълъг път, нали? От Уелс?

— Да — отговори той и пристъпи напред. Спря се близо до хижата, където се бе облегнала младата жена. Тя го огледа преценяващо от главата до петите, но Кийнън не сметна действията й за безсрамни. Напротив, запита се дали го намира за толкова привлекателен, колкото тя бе за него.

— Не ви видях в замъка — каза тя накрая.

— Защото все още не съм стигнал там — отговори той. — Като уелсец не съм очарован от норманските благородници, въпреки че съм чувал, че лорд Боклер е достоен човек. — Усмивката му се разшири. — След като вече знаеш нещо за мен, бих искал да узная името на девойката, пред която стоя.

Тя веднага отмести поглед от него и се загледа в краката си. Може би внезапно си спомни как трябва да се държи една селянка с рицар или възхищението му бе прекалено очевидно и я плашеше.

— Казвам се Роуз и трябва да тръгвам — прошепна тя.

Срамежливата й усмивка го успокои и зарадва едновременно, докато тя се отдалечаваше.

— Позволи ми да те придружа, в случай че пияните младежи решат да се върнат.

— О, не, сър. Не мога да ви причиня такова неудобство.

Той я спря пъргаво и се поклони пред нея така, както би го направил пред една кралица.

— Ще бъде чест за мен да се погрижа да пристигнеш безпрепятствено вкъщи, Роуз.

— Не! — Отговорът й прозвуча като заповед в ушите му.

Когато я изгледа с изненада, тя побърза да сведе поглед.

— Виждате ли, сър Кийнън — каза тя с почтителен тон, — не трябваше да съм в селото. Не трябваше въобще да напускам замъка и господарката ще ми стъжни живота, ако разбере, че все пак съм излязла. — Отново го погледна умоляващо с красивите си лешникови очи. — Нали няма да кажете на никого, сър?

Как би могъл да й откаже?

— Не се притеснявай, Роуз. Тайната ти е в безопасност с мен. — Той протегна ръка инстинктивно и погали младата жена по бузата. Кожата й бе толкова нежна, колкото си бе представял. — Кълна се в рицарската си чест.

— Ще дадете такова обещание на селянка като мен? — попита тя невярващо.

Лунната светлина се отрази в очите й и Кийнън трябваше да се отдръпне, за да не я целуне.

— Да, имате думата ми, че никой няма да узнае за срещата ни тази вечер.

За негово учудване, изведнъж тя обви ръце около него и го целуна по устата.

Страст и желание заляха Кийнън и го извадиха от вцепенението му. Той я притегли по-близо до себе си. Тя отговори с плам и желание, разтвори устните си и му позволи да плъзне езика си във влажната топлина на устата й.

Мили боже, тя бе повече от благодарна за помощта му, но той със сигурност нямаше да се възползва от ситуацията, за да се люби с нея тук и сега, макар че очевидно не би имала против.

Изведнъж тя се отдръпна, сложи ръка на устните си, завъртя се и побягна в мрака.

— Роуз! — извика той, тичайки след нея.

Но не можа да я намери. Претърси ливадите, улиците и алеите, навсякъде в селото, но не откри следа от нея. Сякаш се бе разтворила във въздуха или сякаш бе сънувал тази среща… и спиращата дъха целувка.