Маргарет Мур
Рицарят на Розамунд (8)

Осма глава

Дългогодишният опит помогна на Кийнън да блокира коварната атака на норманина в последния момент.

Още по-гневен и отвратен, Кийнън изгледа презрително врага си.

— Нямате ли чест, та нападате в гръб?

— Ти си такъв глупак — подигра се Доминик, като отново вдигна меча си. — Искаш от криворазбрана чест и кавалерство да умреш за Розамунд. Има десетки други жени. И тъй като все още искам да се оженя за нея, по-добре напусни арената, докато още можеш.

— Аз не се бия за чест и кавалерство, а за свободата на Розамунд — отвърна Кийнън, готов за отбрана.

— Все ми е едно за какво се биеш, уелсецо. Ще умреш така или иначе — извика Доминик, нападайки го.

Кийнън се изплъзна умело, така че удара на норманина отново пропусна целта си.

— Защо не се биеш с мен, уелсецо? Уморен ли си, или те е страх? — присмя се Доминик.

Той замахна още веднъж, но този път, още докато меча изсвистяваше във въздуха, Кийнън заби с всичка сила тъпия си меч в незащитената страна на Доминик. Ризницата поддаде под силата на удара. С вик на болка мъжът падна на земята и потрепери.

— Не мога… не мога да дишам — въздъхна тежко победеният, а от раната течеше кръв.

Кийнън изрита оръжието на врага си, така че да не може да го достигне.

Болка изкриви лицето на Доминик.

— Сега ще вземеш Розамунд за жена.

Кийнън поклати глава.

— Не, сега Розамунд е свободна.

Доминик се намръщи, после очите му се разшириха, сякаш виждаше нещо ужасно. И не помръдна повече.

Изпускайки дъха си бавно, гневът и омразата на Кийнън се стопиха, заменени от облекчение. Осъзна, че Роуз е освободена от този човек.

После разбра, че е наобиколен от няколко нормански рицари с мрачни лица. Той току-що бе убил богат и властен нормански благородник. Може би щеше да бъде обвинен в убийство. Бързо вдигна копието на Доминик, което доказваше, че се е защитавал срещу нечестен противник.

Преди някой да проговори, пристигна пребледнелия лорд Боклер, придружен от двама слуги. Когато благородника спря коня си, двамата слуги сложиха тялото на сър Доминик на носилка и го отнесоха.

— Това не трябваше да бъде двубой на живот и смърт — възкликна лордът ужасен.

— Сър Доминик де Вълей сам пожела така — извика Кийнън силно, за да бъде чут наоколо. Тогава вдигна копието, за да може лорд Боклер да види металния връх. — Той наруши правилата, като използва това копие, и ме нападна в гръб.

— Така ли беше? — попита лордът.

— Да — обади се един от рицарите и пристъпи напред. Кийнън позна сър Никълас, заможен норманин, който притежаваше земя в Шотландия. — Въпреки копието с метален връх, уелсецът победи Де Вълей и поиска само едно обещание като награда за победата. Сър Доминик отказа и в мига, в който сър Кийнън се обърна, го нападна в гръб. Сър Кийнън нямаше друг избор, освен да се защити. Не ми харесва, когато някой бъде убит на турнир, но уелсецът не е виновен за нищо.

— Беше така, както каза сър Никълас — потвърди друг рицар, а останалите закимаха.

За щастие имаше и честни нормани, помисли си Кийнън с облекчение. Надяваше се, че Роуз ще разбере, че е трябвало да убие Доминик, за да спаси собствения си живот.

Лорд Боклер въздъхна.

— Никога не бих си помислил, че Доминик е нечестен човек, но изглежда, че е бил такъв. — Възрастният мъж поклати глава. — И все пак е ужасно, че един млад мъж трябва да умре в турнир. Бедната ми дъщеря… — Изведнъж погледна подозрително Кийнън. — Какво трябваше да ви обещае?

— Да освободи дъщеря ви от годежа — отговори Кийнън, не виждайки причина да крие.

— Защото искаше да ме предпази от страдание и мъка — извика Роуз, като се втурна към тях и хвърли благодарен поглед на рицаря.

Нейната свобода и нейният поглед бяха достатъчна награда… почти. Имаше само едно нещо, но той не посмя да попита, не сега, но може би по-късно…

— Розамунд, какво искаш да кажеш? — попита баща й, когато тя застана до него. — Не беше ли сър Доминик добър и щедър човек, отдаден на теб?

— Не, не беше — възрази тя категорично. — Бе жесток, подъл и алчен. Заплаши ме, че ще страдаш, ако се откажа от годежа. — Тя се обърна към уелсеца. — Ако този благороден рицар не ми бе помогнал, ако беше умрял вместо сър Доминик… — Тя се хвърли в прегръдките му и го целуна страстно.

— Розамунд — възкликна невярващо баща й. — Какво правиш?

— Той рискува живота си за мен, татко — отвърна тя, поглеждайки към Кийнън с любов. — Дължа му повече, отколкото мога някога да се отплатя.

— Не ми дължиш нищо — прошепна Кийнън и взе ръцете й, докато любовта към нея изпълни сърцето му. — Няма да позволя да има дълг между нас. Искам да сме равни и се надявам, че някой ден… — Той замълча и погледна надолу, твърде развълнуван да продължи да говори, казвайки неща, които по-добре да не казва.

— Аз също се надявам — отвърна тя и обгърна с ръце лицето му, за да може да погледне в очите й. — Надявам се, че ще останеш в замъка Боклер дълго време.

— Ако това наистина е твоето желание, милейди — каза той тихо и я привлече към себе си, — може да се окаже, че никога няма да си отида.

Няколко години по-късно сър Юриен Фицрой, все още здрав и силен човек на около петдесет години, поздрави някои от новите си ученици — синовете на сър Кийнън Морган и любимата му жена Роуз.