Маргарет Мур
Рицарят на Розамунд (2)

Втора глава

— Къде бяхте и защо сте облечена така? — извика Мериън и се втурна към господарката си, когато Розамунд се шмугна в стаята. — Наистина, милейди, не сте ли вече голяма, че да се преобличате като селянка и да се забавлявате в селото? Все пак след една седмица се омъжвате.

— Просто исках малко забавление преди сватбата — отговори Роуз, усмихвайки се печално на прислужницата. — Когато стана съпруга на сър Доминик де Вълей и господарка на неговия замък, няма да мога да се смесвам със селяните и да споделям техните прости удоволствия. Ще трябва да се държа като дама.

— Имате право. Слава богу, бих казала — отговори възрастната прислужница, докато наливаше вода в бронзовата купа на масата до леглото. — Тогава ще престанете да се катерите по дърветата, да ловите риба и да вършите всякакви други глупости.

Докато се миеше, Роуз си помисли дали Мериън ще сметне за глупост целувката, която даде на красивия тъмнокос Кийнън Морган. Сигурно щеше да я намери за срамна и порочна и щеше да има право. Самата тя знаеше, че трябва да се чувства засрамена, но невероятното усещане на устните на рицаря върху нейните не й излизаше от главата. Беше толкова вълнуващо и…

— Никой ли не ви позна? — попита прислужницата, когато Роуз грабна гребена от слонова кост, който лежеше до бронзовата купа.

— Бях много внимателна и стоях в сенките.

Мериън поклати глава.

— Може би трябва да се радвам, че скоро съпругът ви ще е отговорен за вас. Не съм изненадана, че главата ми е побеляла след всичките тези години като ваша прислужница.

Роуз побърза да прегърне жената, която винаги се бе грижила за нея като майка, след като нейната бе починала при раждането й.

— Съжалявам, че ти създавам толкова грижи, Мериън.

— Е, предполагам, че можеше да бъде и зле — отговори слугинята и избърса крадешком сълзите си, докато разтребваше стаята. — Но това е само защото имате късмет. Не ми се мисли какво ще каже сър Доминик, ако ви беше видял облечена като селянка да се разхождате в селото през нощта.

— Не беше през нощта — възпротиви се Роуз.

В края на краищата годеникът й не я беше видял, така че какво щеше да си помисли за разходката й, не бе от значение.

Притесняваше я мисълта какво щеше каже или направи сър Кийнън, когато разбереше, че жената, която спаси от тримата пияни, всъщност бе дъщерята на домакина — освен това и булката на сватбата. При условие, разбира се, че я разпознае в благородническите дрехи. Тримата пияни оръженосци със сигурност не разбраха кой стои насреща им, само че сър Кийнън беше по-възрастен и блясъка в тъмните му кафяви очи й показваше, че е умен човек.

Но после си спомни как той се закле да пази тайната й. Дълбоко в себе си бе убедена, че той ще удържи на думата си, въпреки че тя не беше напълно честна с него.

Докато сресваше дългата си коса, се замисли за това какво би направил Доминик, ако беше на мястото на сър Кийнън.

Със сигурност щеше да се държи също толкова рицарски, каза си тя. Доминик също беше красив мъж с руса коса, докато тъмната коса на сър Кийнън достигаше раменете му. Гласът на годеника й звучеше малко по-грубо в сравнение с мелодичния глас на уелския рицар. Във външния вид на сър Кийнън имаше нещо диво, осанката му бе едва ли не като на благороден рицар.

„И все пак, сър Кийнън Морган те гледаше с повече уважение и възхищение, отколкото Доминик някога го е правил.“

Роуз отпъди тази мисъл в главата си и притихна.

— Какво направи сър Доминик, когато му каза, че искам да си легна рано — попита тя и хвърли поглед на прислужницата.

Мериън се ухили, показвайки разстоянието между предните си зъби.

— Беше притеснен, че може не се чувствате добре — каза тя, докато слагаше роклята, която Роуз носеше по време на вечерята, в облицования кедров сандък и затвори капака. — Той е грижовен човек. Казах му, че просто сте уморена, а не неразположена. Той със сигурност не иска да се чувствате уморена през първата брачна нощ — добави тя, намигвайки.

Когато Роуз чу това, тя се умълча и фокусира вниманието си изцяло върху разплитането на възела в косата си.

Мериън сложи стол зад господарката си и взе гребена от ръката й.

— Седнете, милейди, и оставете това на мен, преди да сте си оскубала косата.

Роуз седна послушно и сложи ръце в скута си.

— И какво видяхте в селото? — попита прислужницата.

— О, видях жонгльори, които наистина бяха много добри — заяви Роуз. — Мисля, че идват от Флоренция. Имаше и други артисти, дори един гълтач на огън, но не можах да го видя много добре. Баща ми легна ли си?

— Да, отдавна. Веднага след като музиканта приключи с дългата песен за двама влюбени, които се превърнали в птици.

„Сър Кийнън вероятно бе отличен певец“, помисли си Роуз. Той беше уелсец и ако се съди по гласа му…

— Е, вече е по-добре. — Мериън сложи гребена до каната. — Сложете чиста нощница и си лягайте. — Докато господарката й се обличаше, прислужницата въздъхна: — Толкова се радвам, че ще се ожените за добър човек като сър Доминик!

Роуз замълча.

— Ах, ето я моята бъдеща невеста, със сигурност добре отпочинала, ако мога да отбележа — каза сър Доминик весело, когато се появи на следващата сутрин в параклиса за литургията и срещна Роуз.

Тя отвърна на усмивката. В същото време осъзна, че досега не е обърнала внимание колко тънки бяха устните му. Никога не й бе минавало през ума, че ще намери прост кожен жакет, вълнени панталони, протрити ботуши и дълга, тъмна коса по-впечатляващи от благороднически дрехи, пръстен на всяка ръка и права, светлоруса коса, обграждаща лицето.

Без да дочака отговора й, Доминик я хвана за ръката, сложи я върху сгъвката на лакътя си и я покри с ръката си.

— Не искам да се разболееш, любов моя. — Наведе се напред и добави: — Особено след като се женим след седмица.

Само още една седмица.

Нейният любим побелял баща се появи на вратата на параклиса. В момента, в който я видя, ускори крачка толкова бързо, колкото възрастта му позволяваше.

— Ах, Розамунд, мила моя. Доминик! — Той погледна двамата със сияещо лице. — Не остана време, нали?

— Всеки миг, в който трябва да чакам, преди тя да стане моя жена, ми се струва като цяла вечност — каза Доминик, стисна ръката на Роуз и я дари с усмивка.

„Коя девойка със здрав разум няма да се развълнува да чуе тези думи и да бъде желана за съпруга от такъв мъж“, мислеше си Роуз, както правеше десетки пъти през изминалата нощ, докато лежеше в леглото си и не можеше да заспи. Тя беше толкова развълнувана от предложението за брак на Доминик! Разбира се, след сватбата щеше да изчезне неудовлетвореността, която усещаше сега.

В този момент сър Кийнън Морган се появи в параклиса. Сърцето й сякаш спря да бие, а по тялото й плъзна топлина. Беше облечен просто като предната вечер, но не му трябваха скъпи дрехи, за да се открои от другите млади благородници. Неговото самоуверено излъчване, все едно не се страхува от никого, го открояваше много повече, отколкото красивото му лице и силното му тяло.

Той също я забеляза и спря толкова внезапно, че благородникът зад него за малко да го блъсне.

Докато тя свеждаше поглед, чу сър Кийнън да мърмори: „Извинете“.

Роуз затаи дъх и го погледна крадешком. Пожела си да може да се разтвори във въздуха, когато уелския рицар се приближи към нея.

Тя разбра, че младият мъж я бе познал. Би трябвало да е разбрал вече, че не девойка от селото бе тази, която така страстно го целуваше предната вечер, а булката, на чиято сватба беше поканен.