Луиз Пенингтън
Жената на дипломата (9)

9.

— Притежаваш много красиви неща, Карл. — Дан гледаше как съветникът му наливаше кафе от лъскавата стъклена кана. Бе уредил частна среща с Карл, защото бе любопитен, искаше да го види у дома му, да разбере как и къде живее.

— Това са просто неща, които събирам от доста време — отвърна внимателно той. — Като всички в нашия занаят.

— Да, аз естествено също имам някои хубави работи. — Дан направи пауза. — Но нямам слонова кост.

Карл въздъхна примирено; значи за това била цялата работа.

— Обичам африканските предмети на изкуството, станах колекционер, докато бях там — Африка е фантастична.

— Е, беше такава и отново би могла да бъде, стига да й се даде възможност.

— Остави лекциите, Дан, и давай направо на въпроса.

— Добре, Карл — той се усмихна тъжно. — Въпросът е в слоновата кост и рогове от носорози, както и в нелегалния износ на някои застрашени от изчезване животински видове.

— И какво общо има това с мен?

— Хайде, Карл, не подценявай интелигентността ми. — Дан поклати с отвращение глава. — Разполагам с доста факти за една вносно-износна компания, която оперира в Мтвара — пристанище близо до мозамбикската граница.

— Е, и?

Изведнъж вече всичко изгуби смисъл: преструвките, лъжите; нека Гърни свърши пъкленото си дело — той обаче нямаше да стигне далеч.

— Тя е твоя, нали? Или поне солидна част от нея?

— Не мисля, че ще намериш името ми в документацията й.

Той беше винаги безпощадно внимателен, а освен това цялата търговия със слонова кост бе прекратена; бе станало прекалено горещо.

Дан кимна.

— О, да, прав си, но типът, който ръководи компанията вместо теб, който я водеше, е споменал името ти. Споменал е и още сума неща — острият му поглед изгледа мъжа срещу него. — Замесен е и немски свещеник, наричат го кралят на Мтвара — смятан е за твой добър приятел — а източникът ми твърди, че двамата сте се справили отлично с купуването на местната полиция и политически фигури.

— Не знаех, че в Мтвара имали крал.

— Недей да остроумничиш. Карл се усмихна.

— Името ти се появява върху някои документи за внос на солидни количества видеокасетофони, телевизори, радиоапарати, хладилници, та дори и на няколко мерцедеса.

Дан въздъхна.

— Не виждам накъде биеш, ако изключим нарушаването на свещените дипломатически правила.

— Ами ти не продаваш — по-скоро не си продавал — тези неща там, това поне е известно, а си ги раздавал, а това, мисля, се нарича най-груб подкуп, нали така? Туземците са били направо луди по боклуци като видео, като хладилници, като мерцедеси, в замяна на няколко незаконни бивници. Мисля, че там вече има поне по един мерцедес срещу всеки убит слон.

— Никога не съм ги броил, Дан. — Той се забавляваше от разговора, забавляваше се да ядосва Гърни.

— Долно копеле!

— Можеш да ме наричаш както ти се харесва, но не разполагаш с истински доказателства, Дан, а дори и да ги имаш, съмнявам се, че би ги използвал. В крайна сметка публикуването им направо ще умъртви тези преговори. — Той опита кафето си. — А ти наистина не го искаш, поне на този етап, когато има изгледи всичко да приключи гладко и добре.

Дан не отговори, ала се изправи и закрачи бавно из стаята, оглеждаше книгите, кристала, маските по стените, вземаше изящните фигурки от слонова кост и ги въртеше из ръцете си.

— Никога ли не си се чувствал омърсен от всичко това… изпитвал ли си изобщо някакви чувства? — Трябваше да попита, трябваше да се опита да разбере.

— Имаш предвид вина ли? Не — отвърна бавно той. — Трябваха ми парите. — Понякога имаше съмнения — те полека и незабележимо се промъкваха в съзнанието му, но той ги бе отхвърлял. — Просто за сведение: влязох в този бизнес, преди да стане тъй популярен и политически въпрос, а след като се превърна в такъв, се оттеглих.

— О, разбира се, защото стана твърде горещо — Дан поклати глава. — Не се опитвай да ме убедиш, че си имал необичаен пристъп на гузна съвест, защото изобщо не вярвам, че притежаваш такава.

— Нападките ти стават прекалено лични, Дан. Не е професионално.

— Колко пари натрупа, Карл, колко?

— Струва ми се, че ще е по-добре да не разбереш.

— Колко?

— Около четири милиона долара.

Дан преглътна буцата в гърлото си.

— Казах ти, че ще е по-добре да не знаеш. А нима си си мислил, че бих рискувал кожата си за жълти стотинки, Дан? — Устните му се изкривиха в язвителна усмивка. — Изненадваш ме… нали ужким държеше всички факти в ръцете си? — Карл въздъхна прекалено спокойно. — Знаеше ли например че само кило необработена слонова кост може в един миг да стигне сто долара при подходящи условия, че само един рядък папагал или орхидея в добро състояние могат да донесат доходи от порядъка на пет хиляди долара? — Той поклати глава. — Направих добри пари и от крокодилски кожи, Дан…

— Копеле!

— О, хайде, хайде… Аз съм абсолютно дребна риба в сравнение с някои от големците, с които търкаме заедно лакти на масата за преговорите. И ти го знаеш, и аз знам, че всичките договори и конвенции са чиста глупост, след като хора като японците ги подписват, а сетне си затварят очите пред незаконната търговия; но великите правителства са прекалено заети да въртят бизнес с тях, за да имат куража да сторят нещо съществено по въпроса…

— Никой, който е с всичкия си, не би нарекъл човек, натрупал четири милиона, дребна риба.

Карл само сви рамене.

— Ще трябва, разбира се, да подадеш оставка.

— Естествено. — Карл си наля още кафе. — Предполагам — след края на преговорите.

— Да. — Дан го погледна с презрение и досада. — Бих предпочел да стане другояче, разбира се, но съм принуден да постъпя практично.

Искаше му се да го изхвърли тук, веднага и на място, да го разкара по дяволите.

Карл се вгледа в непреклонния профил на Дан, но не рече нищо.

— Има и друга възможност, която намирам за доста отвратителна.

На Карл му се дощя да се усмихне.

— Ако се съгласиш да сътрудничиш — с имена, явки и т.н., би могло да се уреди назначаването ти някъде, но очевидно не и в Щатите — каза Дан безизразно, защото това не бяха негови думи.

— Това не е твоя идея, нали, Дан? — Той поклати глава, а ъгълчетата на устните му започнаха да се повдигат нагоре. — Думите сигурно направо са заседнали в гърлото ти.

— Мога да схвана преимуществата й — рече тихо Дан.

— О, разбира се. — Карл стана и се приближи към шкафа с напитките. — Струва ми се, че имам нужда да пийна нещо по-силно, ще ми правиш ли компания?

— Не. — Дан го наблюдава как си сипа голям коняк.

— Знаеш ли за какво ми напомня това? За онези нацисти — военни престъпници, които получиха печат за благонадеждност от неизвестна личност или личности в Държавния департамент, защото сътрудничеха. Някои от тях са още живи, нали, Дан? Знаеш ги — лекари, учени, наистина елитни типове, които можеха да ударят една ръка на добрите стари Съединени щати със знанията и информацията си, като сътрудничат… — Той вдигна поглед и се намръщи, сякаш се опитваше да се съсредоточи. — Ако не греша, един от тези добри, готови да сътрудничат учени, който има пръст в убийството на стотици, може би хиляди невинни хора, дори бе награден с някакъв орден, или не, май му издигнаха паметник… да, така беше…

— Достатъчно.

— И ти наистина ли мислиш, че бих сътрудничил, както мило ми предложи? — рече Карл. — Трябва да си полудял — аз не съм нацистки военен престъпник, който няма какво да губи, аз все още се надявам, че голяма част от живота е пред мен; а ако сътруднича, както любезно се изрази ти, най-вероятно е да ми клъцнат топките. — Той отпи глътка от гъстия, сладък коняк. — Това, за което си говорим, е международна нелегална мрежа и, както навсякъде другаде, тя си има своите хардлайнери, които нямат милост, нямат угризения, нямат скрупули. — Той отново поклати глава. — Ти смяташ мен за лош човек, но, както се казва, нищо не си видял, Дан.

— Добре. Какво ще направиш? Някак си не ми се вижда вероятно четири милиона долара да изтраят дълго при човек като теб.

Дан вдигна ръка и посочи с екстравагантен жест към съдържанието на стаята.

— Ако изключим факта, че не съм мислил достатъчно по въпроса, то това не ти е и работа.

Вярно бе обаче, половината пари вече бяха се стопили, без той изобщо да разбере как; парите имаха навика да се изнизват през пръстите му като пясък.

— Търговията с наркотици още съществува, Карл, и не се съмнявам, че ще бъдеш много добър в нея.

— Това е смешно, Дан.

Но то си бе една възможност, всъщност Клод бе подхвърлил нещо, а Клод винаги бе замесен в най-доходните незаконни търговски операции; в крайна сметка каквато и да бе търговията, тя навярно следваше същите, незаконни пътища — в кашони с фалшиви етикети, в камиони с двойни дъна, в тръби с двойни стени, дори и в дипломатически пратки, в зависимост от контрабандираната стока; а красотата на търговията с наркотици се състоеше в това, че те бяха толкова мобилни, толкова компактни, тъй лесни за криене, а в същото време печалбите бяха твърде добри и прекалено лесни, стига човек да бъде разумно предпазлив. Хиляди и хиляди изгубили всякаква надежда хора чакаха да глътнат хапчето или да смръкнат от белия снежец. Ако не бе той, щеше да е някой друг, не бе ли така? Но още докато тази мисъл добиваше очертания, а сетне избледня, поникна семенцето на съмнението, онова просветляване на тъмата, сякаш за малко бе изпуснал нещо, сякаш то най-неочаквано се бе изплъзнало и бе изчезнало от полезрението му.

— Най-добре е да си вървя.

Карл вдигна поглед, сепнат изведнъж, изтръгнат от бляновете си.

— Е, гледай на нещата от хубавата им страна, Дан, няма да се наложи дълго да понасяш компанията ми.

— Вярно — кимна Дан, докато вървяха към вратата. — Само още нещо…

Единственият истински коз, който можеше да изиграе.

— Какво е то?

— Не мисля, че Елизабът Торнтън би одобрила твоята малко известна дейност.

Последва миг на необичайна тишина, в който Карл срещна погледа на посланика си.

— Ти не си мислеше, че не съм запознат със ситуацията, нали, Карл? — Дан си спомни с благодарност за сър Найджъл. — Опитвам се да не изпускам и най-малките подробности от живота на екипа си.

— Тя знае.

— Не. Не виждам как човек като Елизабът Торнтън би се примирил с нещо тъй мръснишко, като твоите малки, гадни сделки, Карл — и той хвърли дълъг и изпитателен поглед към съветника си. — Мисля дори, че тя изобщо не те познава, не е ли така?

— Личният ми живот изобщо не те засяга.

— О, засяга ме, Карл, много ме засяга. Защото харесвам Джон Торнтън.

— Познавах Елизабът много преди той да се появи в живота й.

Значи такава била работата.

— Не давам и пукната пара за това дали си я познавал преди или не, значи си имал своята възможност и си я изпуснал. Откажи се, иначе ще направя така, че тя да те остави — по един или друг начин. — Гневът отново се връщаше и Дан издаде напред лице и засъска. — А и нима смяташ, че една жена ще те погледне в сегашното ти положение? Теб? Не ме разсмивай — Той въздъхна тежко, нетърпеливо и горещият му дъх лъхна лицето на Карл. — Хора като теб не се променят, Карл, нямат го у себе си, за да се променят. Знаеш ли, ти всъщност изобщо не си в състояние да изпиташ чувство, не и достатъчно дълбоко… В тая мрачна дупка, която наричаш душа, няма място за саможертва, няма място за никой друг, освен за Карл Нилсен, разкрития търговец на слонова кост.

— Върви на майната си, Дан — рече тихо той.

— Внимавай, Карл, почваш да губиш дипломатическото лустро. Не се тревожи, тръгвам си. — Той отвори вратата и му се усмихна язвително. — Но естествено очаквам да те видя утре заран в офиса на делегацията, защото, що се отнася до всички останали, този разговор никога не се е състоял. — Дан пристъпи в коридора и накрая додаде: — Както вече казах, можеш да се надяваш на още около четирийсет и пет работни дни.

Карл погледа подире му, сетне затвори входната врата и се върна в празната стая. Не биваше да подценява Гърни. Да каже на Елизабът! — това бе единственото му оръжие. Хитро. Карл си наля още едно питие, седна и се улови, че мислите му се зареяха към последните няколко месеца, към първата му среща с нея и към последвалите мигове; спомни си колебанието, усмивките, страданието, любенето. Облегна се назад, отметна глава, затвори очи и образът й изплува в съзнанието му. Това, което Гърни бе казал, беше все пак вярно. Елизабът не го познаваше. А какво би станало, ако го познаваше? Премигна, отвори очи и се вгледа в маските върху ослепително бялата стена: жената и мъжът. В погледа му пробяга сянка, усети отново онази тревога, онова едва доловимо свиване в стомаха си и се почуди: къде ли бе тя, какво ли правеше?

 

 

Сякаш бе изгубила вкуса си към кафенетата, помисли си тъжно Лаура, знаеше, че каквото и да й сервираше бъдещето, тя винаги щеше да гледа на прекараното във Виена време със съжаление и срам, то сякаш бе обвито в чер покров. Шокът от разкритията на Ралф не избледняваше, дори напротив: тези разкрития се превръщаха в нещо чудовищно; мислите й се виеха във вихрушка, оценявайки непоносимите възможности. Бе очаквала обаждането му ден подир ден, всеки следващ — все по-мъчителен; не можеше да се концентрира, не можеше да се храни и да спи нормално, а в една особено кошмарна нощ тя дори си легна съвсем къркана, слава богу, за да може да прогони ужаса. Просто не знаеше какво да стори.

Лаура впери поглед насреща, към някаква двойка, която седеше около една от кръглите, мраморни масички — държаха ръцете си, забравили за всички останали в кафенето; очите й се насълзиха. Дори и сега й бе трудно да повярва, че й се бе случило такова нещо, че животът й бе придобил такъв объркан и грозен обрат. Виждаше й се удивително, че не бе имала и най-малката догадка, и най-бегла представа за това, което щеше да дойде; само от време на време инстинктът й трепваше от нещо неосезаемо, което тя не беше в състояние да долови, което бе допуснала да й се изплъзне безвъзвратно.

Истинска ирония на съдбата бе и това, че тя и Андрю никога досега не бяха били толкова близки и той естествено бе доловил нейната злочестина; тя обаче му бе казала, че бе преуморена, че работи твърде много. А ако той узнаеше, какво ли би си помислил тогава за нея? Връзката им, предположи тя, щеше да приключи. Ами кариерата й? Как само се бе борила за правото да дойде тук и да следва собствения си блестящ път в света на дипломацията! Накрая обаче се бе оказала невероятно наивна, безкрайно глупава, а това не бяха качества, които да й спечелят уважение или напредък в кариерата.

Тя вдигна очи, погледът й неохотно се спря върху стъклените врати на кафе Централ. Ралф закъсняваше, ала сега той можеше да си го позволи, защото знаеше, че тя щеше да го чака докато дойде. Сега тя се боеше от него, наистина се боеше. Когато юмрукът му се стовари върху лицето й, тя можа да усети сляпата сила, вложена в удара, дори и когато тялото и се свличаше на пода. Той не бе изгубил самообладание и в един кратък и ужасен миг тя се запита какво ли би могъл да стори Ралф Мюлер, или както й да се казваше всъщност, с тези свои юмруци, ако наистина изгубеше самообладание.

Ами видеото, видеото… нещастието й се разпростря върху й като огромно, просмукващо се петно. Помисли си, че никога не би се възстановила от това, никога не би могла да преодолее тази мръсна глава от живота си, защото тя винаги щеше да присъства като гадно петно в паметта й. Никога нямаше да се изчисти. Глупаво бе, ирационално, ала след онази последна тяхна среща в апартамента му, тя бе търкала и търкала тялото си, почти до кръв, сякаш би могла някак си да изтрие миналото, следите от ръцете му, от ръцете на другия мъж върху тялото си. Не и вътре в нея обаче, не и вътрешно.

В този миг го видя как бавно върви срещу нея; усмихваше се. Лаура преглътна и пръстите й започнаха нервно да си играят с дръжката на кафената чашка.

— Изглеждаш доста бледа, Лаура. — Той седна. — Мислех си, че поне ще се възползваш от това хубаво време, което имаме напоследък.

— Бях заета.

— А, заета си била.

Той се огледа и щракна с пръсти на най-близката сервитьорка; никога досега не го бе правил.

— Още кафе, може би нещо по-силно?

— Не, благодаря.

— Знаеш ли, ти си прекалено много англичанка, Лаура — отново се усмихна той. — Англичаните почти не пият през деня, освен вино и то по време на ядене. Ужасно досадно.

— Какво искаше да ми кажеш?

— Че ще пиеш нещо с мен — рече той, пренебрегвайки репликата й. — Настоявам.

Сервитьорката донесе голяма гарафа с червено вино и две чаши, той побутна едната към нея и я напълни до ръба.

— Виното ще върне цвета на лицето ти, Лаура.

— Не искам да ми се връща цветът.

— Така ли? — Той поклати глава. — Нима пак сгреших в преценката си за теб?

— Преди малко те попитах какво искаше да ми съобщиш.

— О, да, така е. — Ралф сключи пръсти и започна да мачка кокалчетата си. — Просто ми се искаше да се уверя, че мога да разчитам на твоето сътрудничество в бъдеще.

— Не разбирам какво имаш предвид.

О, не, разбираше, разбираше много добре.

— Глупаво момиче — поклати глава той. — Трябва ли да повторя: Просто ми се искаше да се уверя, че мога да разчитам на твоето сътрудничество в бъдеще.

— А ако не получиш това уверение?

— Сигурен съм, че няма нужда да ти обяснявам какво бих могъл да сторя с онзи доста колоритен видеозапис, който притежавам, а имам и фотографии. Питам се какво ли биха си помислили твоите колеги, посланикът, дори родителите ти или безценният ти приятел? — Той отново поклати глава, подигравателно тъжно. — Това може да ти съсипе живота, Лаура.

Тя отново го погледна — очите й бяха безизразни, бездушни. Това вече го бе преживяла.

— Просто бих искал да знам, че когато това се наложи, ще бъдеш достатъчно полезна. — Той вдигна чашата към устните си. — Това е.

— Нямам достъп до съвсем секретните материали.

— О, но би могла да го получиш, Лаура, би могла — в бъдеще, когато кариерата ти поеме нагоре и се простиш с дребния пост на втори секретар. — Той погледна ръцете си, квадратните, розови, с цвета на плът нокти. — Наистина, убеден съм, че дори и сега някой и друг интересен документ може да премине през красивите ти ръце.

— Едва ли.

Той въздъхна.

— Лаура, Лаура… — рече с престорено отчаяние, — … знам го, просто го знам, не ме смятай за глупак.

Тя извърна лице към витрината, към хората и магазините отвъд стъклото, искаше й се да е някъде другаде, където и да е, само не и тук. Тя подскочи, когато ръката му обви здраво нейната, кръвта забушува във вените й.

— Този град е пълен с шпиони, Лаура, не знаеше ли? Никой ли от безценния ви Форин офис не ти го каза, преди да пристигнеш в този град на мечтите? — Той изпръхтя в тих смях. — Само ще направиш някое фотокопие, това е, Лаура. — Пусна ръката й. — Ще ти се обадя, да речем след месец. Ще бъде добре, ако имаш нещо, дори и дребно, за да ми покажеш, че си възприела разговора ни насериозно.

Той стана и си тръгна.

Погледът й се плъзна към гарафата с вино, която бе още наполовина пълна, почуди се защо ли изобщо я бе поръчал, след като възнамеряваше да остане толкова за малко. Може би бе очаквал тя да пие сама, да се напие, както бе сторила преди няколко дни. Ала тя не бе добра къркачка, алкохолът само притъпяваше болката или по-скоро милостиво я засенчваше, макар, и само за броени часове. Той бе прав, разбира се, защото, ако не постъпеше както той искаше, животът й щеше да бъде съсипан, опозорен, обезчестен, опетнен; ала в същото време съзнаваше, че, ако се съгласеше да му сътрудничи, за нея никога, и никъде нямаше да има мир и покой.

Лаура отново погледна към витрината, към хората, към лицата, към топлото, синьо небе и се опита да си представи квадратното, симпатично лице на Ралф, след като разбереше какво си бе наумила — тогава обаче вече щеше да е късно. Ирония на съдбата бе наистина, че той си бе дал труда и бе изгубил толкова време да я прелъсти, да я деградира, да я изнудва, само за да разбере, че той бе сгрешил в преценката си, а не тя, той бе подбрал неподходящата жертва.

Умореният й поглед се отдръпна от витрината и се върна към двойката в отсрещния ъгъл на залата; двамата бяха още там и се държаха за ръцете. Стомахът й се разбунтува, като си помисли за Андрю, за русата му коса и за ироничната му усмивка и за това как би реагирал, когато му кажеше.

 

 

Сам изкачи бързо каменните стъпала, водещи към апартамента на Кристина; бе опитал няколко пъти да й телефонира, както бе обещал, но всеки път му отговаряше майка й и всеки път тя му казваше, че Кристина я няма и че нямало смисъл да й оставя съобщение. Държеше се грубо, разбира се, но нали майката на Кристина не го харесваше! Натисна входния звънец. Дочу как вътре бавно се отвори врата, долови тътрещите се стъпки на старицата, потрепването на бастуна й, докато тя тромаво се придвижи до вратата.

— Вие?

— Да, аз. Мога ли да говоря с Кристина?

— Казах ви по телефона, че я няма.

— Къде е?

— В Залцбург.

— В Залцбург ли?

— Имаше нужда от промяна — да прекара един уикенд извън Виена.

— Но аз й бях казал, че ще позвъня.

— Може би не е разбрала правилно.

— Не мисля — рече сухо той, едновременно объркан и отчаян.

Не можеше да става и дума за недоразбиране, той определено й бе казал, че ще й позвъни днес, всъщност — тази сутрин; а сега бе вече следобед. Натали бе в Щадтпарк с Джоана, а той се бе извинил и измъкнал за няколко минути.

— Има ли телефонен номер, на който бих могъл да й позвъня?

— Не.

Той пое дълбоко дъх.

— Аз наистина искам да й се обадя, фрау Хайдл.

— Казах ви — няма я.

Той се вгледа в лицето на старицата — набраздено от бръчки и нашарено с пигментни петна — и едва не се усмихна. Корава беше, тази стара дама, и той не можеше да не й се възхити.

— Знам, че не ме харесвате, фрау Хайдл, но вярвам, че Кристина е на друго мнение и бих искал да говоря с нея.

— Дъщеря ми никога не е била добър съдник на характери, винаги се е оставяла да я залъжат непознати чужденци и винаги е страдала от импулсивността си. — Тя започна да затваря вратата.

— Не съм свършил.

— Вие й носите нещастие, хер Коен, и това е предостатъчно.

— Не разбирам.

— Тя би трябвало да си намери един добър австриец за съпруг, а не…

— И в моите вени тече съвсем нормална, червена кръв, фрау Хайдл, досущ като вашата. — Той пое дълбоко дъх и добави бързо: — Може би вие сте виновна за всичко това.

— Какво имате предвид?

— Че я унижавате, че правите живота й труден.

— Вие нищо не знаете за дъщеря ми, хер Коен.

— Не говоря за Кристина, говоря за вас. — Той преглътна. — Сигурно никак не е лесно да се живее с човек с такъв зъл темперамент и толкова неблагодарен, като вас, ден подир ден, седмица подир седмица, година подир година. И аз знам, обзалагам се, че сте ужасена от възможността тя да се запознае с някой чужденец, разбирам ви, защото тогава тя ще трябва да напусне тази позлатена Виена и да ви остави — сам-сама. Това е, нали фрау Хайдл? За това всъщност става дума.

— Вървете си, хер Коен, идете си там, откъдето сте дошъл.

— Америка ли имате предвид или корените ми — които ме връщат в Европа, в Берлин, та дори и в добрата стара Виена? Къде по-точно да си вървя, фрау Хайдл?

Вратата се затръшна и той се озова пред нея, загледан в тъмнокафявото дърво и малката дупчица на шпионката, през която, не се съмняваше в това, старицата го наблюдаваше.

Сам въздъхна тежко и пое обратно по извитото стълбище. Забави се доста и Натали щеше да се чуди къде ли се бе дянал, а той не искаше да стане така — нуждаеше се от спокойствие, за да помисли. Снощното бе грешка, сега вече разбираше това, бе се оставил да го прелъсти и тя се бе справила много хитро, съвсем хладнокръвно; тя дори не предложи да се видят тази вечер — предложение, което той във всяко положение би отхвърлил. Натали се оказа много добра, много убедителна и Кристина излезе права, разбира се: жена му искаше да си го върне. А тя бе майка на Джоана.

Ами ако наистина се бе променила? Възможно ли бе това? Мислите му отново поеха към предишната вечер и нейното изкусно представление, защото въпреки хипнотичната музика на Фелисиано и вкуса на последния коняк, който още усещаше в устата си, нейното си бе представление и той много добре го знаеше. Ала тя беше, смайваща — жена му — великолепна с тялото, с ръцете, с езика си. Смайваща. И ведно с изгарящия й, предизвикателен образ, който изплува в съзнанието му, той се зачуди на способността и умението й да превръща усещанията и визиите в сякаш отекващи под кожата, под пръстите, в очите му фантазии. Бе го възседнала, устата й бе отворена, зъбите й сякаш му се смееха, езикът й жадно облизваше червените устни, докато в същото време тя въртеше бедрата, таза си в горещ, обезумял ритъм. Мечта за всеки мъж — ето какво бе жена му.

Докато чакаше светофарът да светне зелено, той се пренесе в Ню Йорк, в ООН, когато видя Натали за пръв път. Бе най-красивото нещо, което някога бе виждал, поне така си мислеше по онова време, ала оттогава насам и той бе пораснал. Прекоси Ринга към Щадтпарк и я видя, седнала на една бяла, дървена пейка: беше впечатляваща картина със загара си, със златистата коса, с огромните тъмни слънчеви очила и с онази сочна, червена, мамеща уста.

Като излезе на светло от сянката на дърветата, той примижа, заслепен от силното слънце, защото в един миг му се стори, че видя Кристина; но нали бе в Залцбург? Намръщи се леко, зрението му се нормализира и той разбра грешката си. Странно, че беше предприела това пътуване, но може би тя наистина се нуждаеше от промяна и може би цялата тая работа с Натали бе стигнала някак си до нея, защото проклетата й майка бе казала, не е нещастна, а той не смяташе, че старата вещица бе разбрала сама.

Щеше да й телефонира отново, може би утре щеше да се върне; беше й обещал да се обади и й го дължеше, дължеше й най-малкото това.

 

 

Августина се дотътри трудно до всекидневната, където бяха шоколадът, портвайнът и списанията й. В камината играеше огън, защото на нея още й бе студено, въпреки слънцето, което грееше навън, а днес кокалите я боляха повече от обичайното — омразните, презрени, крехки старчески кокали, дето не вършеха вече никаква работа. Седна, въздъхна уморено и се замисли за дъщеря си. Онова, което бе казала, бе вярно — тя бе нещастна, но Кристина не й доверяваше, просто си бе събрала багажа в една чанта и бе заминала, като през сълзи промърмори нещо за Залцбург. О, да, тя видя сълзите, досущ както преди, дочу ридания от спалнята на горния етаж, забеляза на следващата сутрин размазания й грим около зачервените очи. А тази заран тя не изглеждаше добре: като слезе да закусят с горещи кифлички, лицето й бе почти застрашително бледо, а и в крайна сметка не вкуси нищо.

Съжаляваше за съпруга й Фредерико и за развода им, макар в себе си винаги да го бе смятала за безличен, неинтересен мъж с онова негово кръгло, дебело лице и женствено тънки ръце, ала в него имаше и нещо изтънчено, нещо определено аристократично. В крайна сметка тези неща бяха най-важни, опита се да се самоубеди тя, ала не бе вярно. Августина отпи голяма глътка портвайн. Фредерико се бе държал позорно през всичките тези години и горката наивна Кристина остана с пръст в устата.

Оттогава нищо всъщност не се промени в живота на дъщеря й, само мъжете — и лицата им; лице подир лице и сега, накрая — Сам Коен. А тя бе тъй емоционална, готова винаги да се влюби в първия срещнат, стига да изглеждаше добър и мил. Те обаче не бяха винаги добри и мили зад булото на лустрото, което Кристина намираше за белег на добър и пълноценен живот. Августина се вгледа в петната от вино в изпразнената си чаша и си наля още портвайн; и какво хубаво можеше да очаква от тази негова съпруга, тази курва, както по всичко личеше? Тя поклати глава — сама в празната стая. И на всичкото отгоре ще идва да търси Кристина!

Лицето му се промъкна нежелано в мислите й: не бе лошо лице, макар и малко слабохарактерно, ала бе еврейско. Тя отново въздъхна. Той бе прав, реши тя, подета от вълна на самосъжаление, тя не искаше Кристина да я остави, да напусне Виена и Австрия — да я остави сама, нямаше да може да го понесе. Заключението му бе проницателно, помисли си тя, бодната от неохотна възхита, ала не бе чак дотам проницателен, щом още си стоеше женен за една курва.

 

 

Карл бе избрал за двама им хладна, сенчеста механа на върха на хълма Каленберг; седнаха кротко на дървената пейка да пийнат младо вино и да погледат отвисоко Виена, лозята и тучните ливади, самия град, полегнал върху извивките на хълмовете. Денят бе ясен, кристално ясен и на Елизабът й се струваше, че можеше да види всяко дърво, всяко листо, всеки стрък трева, знаеше, че това бе един от моментите в живота й, които винаги щеше да запомни, винаги; нямаше никога да забрави тази гледка, тази друга, по-различна Виена, която досега не бе виждала.

— Красиво, нали? — рече тихо той.

Тя кимна.

— Добре ли си? — Той вдигна ръката й към устните си.

— Да — отвърна тя на усмивката му. — Просто се наслаждавам на гледката и на тишината.

— Не съжаляваш, че те доведох тук, нали?

— О, не.

Над тях отново се възцари мълчание и той крадешком я погледна. Някак си бе започнал да мисли за нея като за своя, толкова бе лесно. Дори когато Джон Торнтън го бе помолил да отиде в кабинета му в Хофбург, това не го обезпокои, не разколеба решителността му Елизабът да бъде негова, нямаше никакво значение, че тя случайно бе нечия друга съпруга. В крайна сметка какво означаваше Джон Торнтън за него? Човекът бе добър, говори тихо, внимателно, сякаш бе премислил всяка думица, защото всяка думица му струваше толкова много. Страхът в очите обаче го бе издал, начинът, по който свиваше ръце в юмруци и пак ги отпускаше, признавайки болката, която изпитваше. Торнтън се бе опитал да се държи небрежно, опитал бе благ подход, ала накрая се бе ядосал и се бе изпуснал, че Карл не заслужавал Елизабът. Карл му се усмихна лукаво и просто му каза, че жена му очевидно бе на друго мнение. В първия миг си помисли дали не бе отишъл прекалено далеч, но Торнтън го изненада, като си върна самообладанието и му посочи вратата, разговорът им бе приключил. Думите му на тръгване бяха: Няма, обаче, да получите и сина ми. Той, разбира се, не желаеше сина му — нейния син, — ала това за нещастие бе част от сделката.

— Отлитам във вторник за Средиземноморието.

— Защо? — Погледът й се отмести към него.

— Гърни е поръчал независим анализ на всички по-известни нефтени замърсявания на океана и иска аз да прибера лично данните. Което означава обиколка на Барселона, Марсилия, Генуа, Пирея, Неапол, да не забравя — и Либия, и Тунис.

— Мили боже… Не може ли някой друг да свърши тая работа?

— Очевидно не.

В никакъв случай! Дан бе подредил нещата така, че да отсъства от Виена най-малко десет дни, като очевидно улучваше два заека: нямаше да се мярка пред очите и на Дан, и на Елизабът. Чиста работа.

— Значи няма да те виждам.

— Така е — усмихна се кисело той. — А ти естествено няма да дойдеш с мен?

Тя затвори очи, искаше й се да не я бе попитал.

— Знаеш, че не мога.

Той въздъхна дълбоко.

— Но ще дойдеш с мен, когато конференцията приключи?

— А Кристофър?

— Той може да остане при Джон, докато си намерим жилище — рече бързо той. Сетне щеше да осъзнае, че това бе първата му грешка. — Макар да не съм кой знае колко богат, разполагам с достатъчно средства, за да започнем. — Той направи малка пауза, сякаш подбираше думите си по-внимателно. — Във всеки случай, що се отнася до бъдещето, мисля, че Джон е от такъв тип мъже, че ще бъде щедър за твоята и на Кристофър издръжка.

Това бе втората му, още по-голяма грешка.

— Да, той ще е щедър — рече тя безизразно, защото Джон още я обичаше и защото той наистина бе такъв тип човек.

Останаха така, безмълвни, попаднали в някакъв странен, празен миг, сякаш от въздуха бе изсмукан самият живот.

— Това, което казах, май бе доста нетактично — изрече колебливо той. — Невинаги ме бива в тези неща.

Взе ръката й и, след като тя не я отдръпна, реши, че всичко бе наред. Помисли си отново за Гърни и за пътуването си, помисли и за това дали той щеше да посмее да каже на Елизабът. Сигурно блъфираше, сега — в този ясен и хладен ден — не му се виждаше вероятно да го стори.

— Кое бе момичето — във Вашингтон? — рече неочаквано тя и той премигна изненадан, отначало дори не успя да проумее въпроса й.

— Какво момиче?

Тя се прокашля леко, сякаш се боеше да наруши тежкото мълчание.

— Позвъних веднъж у дома ти във Вашингтон, преди много време — горе-долу има пет години — и ми отговори някакво момиче.

Изгледа я странно.

— Габриела — рече тихо той, припомняйки си. — Защо?

— Обичаше ли я?

— Малко… не знам… да, малко.

— Както си обичал и мен, тогава.

Той я погледна в очите.

— Ти бе по-различна.

— Не и тогава, Карл. — Тя отмести отново поглед към града, разпрострял се под тях.

— Дори и тогава.

Ала той не можеше да си спомни; времето преди да срещне Клод и животът му да получи обрат бе някак размазано, смътно.

— Понякога е трудно човек да си спомни, нали? — рече тя, сякаш прочела мислите му.

Той преглътна.

— Хей, какво искаш да кажеш? — повдигна лицето й към себе си, за да може да погледне в очите й. — Нима не ми вярваш?

Тя се усмихна, развълнувана, и той си помисли, че ще се разплаче.

— Вярвам ти.

— Просто се нуждаеше от уверенията ми, така ли?

Елизабът вдигна ръка и проследи с пръст очертанията на красивата му уста, а очите й изучаваха лицето му тъй внимателно, сякаш го виждаше за пръв път.

— Да, така е — рече най-сетне тя.

 

 

Входният звънец иззвъня, Сам посочи с жест на Клара да отвори и сетне отиде в кабинета си да си налее едно питие; погледът му се спря върху черно-бялата снимка на двореца Белведере, окачена на стената. Чу шума на отварящи се и затварящи се врати, шумът на стъпките й — идваха все по-близо и по-близо, и накрая — и дъха й, сякаш бе тичала.

— Здрасти, Сам.

— Здрасти.

Погледът й бързо пробяга по него — застанал прав, небрежно посръбвайки от скоча си.

— О, ти не си готов; ще закъснеем.

— Няма да дойда.

— Но ти каза, че масата е запазена… че всичко…

— Да, така е, но се чувствам уморен и помолих един приятел да ме замести. — Той се усмихна. — Ще ти хареса.

Натали сигурно щеше да го хареса, нали тъкмо за това бе избрал един от италианската делегация — Карлол истински Дон Жуан; жалко, че нямаше да е там, за да види кой кого в крайна сметка щеше да свали.

— Не разбирам.

— Просто е. Уморен съм.

— Какво има, Сам?

Тя бе очаквала с нетърпение тази вечер, всичко вървеше толкова добре — е, снощи бе казал, че трябвало да работи и не се видяха, тя направи тази отстъпка, отпусна му времето, необходимо да обмисли нещата за бъдещето им. А сега — ново двайсет и пет.

— Току-що ти казах, Натали.

— Не е достатъчно.

— Е, съжалявам, но ще трябва да се задоволиш с толкова.

— Да нямаш среща с нея?

— С коя?

— Знаеш коя… онази загадъчна дама… Кристи-и-ина — подигра го тя.

— Няма нищо загадъчно около Кристина, тя е една много, много приятна дама.

— Има си хас. — Ядът й започна да избива на повърхността. — Е, имаш ли среща с нея?

— Какво?

— Ще се виждаш ли с нея тази вечер?

— Не.

— Лъжец!

— Можеше и да се видя с нея, ако бях имал възможността да говоря по телефона вчера сутринта или ако ти се бе държала като възрастен човек и ми бе съобщила, че ме е търсила.

— Значи тази филипинска кучка е изклюкарила…

— Не говори така — Клара просто искаше да бъде сигурна, че съм получил съобщението.

— О, разбира се! А тя скоро ще получи съвсем друго съобщение, аз ще се погрижа за това.

— Достатъчно, Натали, не тя, а ти допусна грешка, ти се държа като глупачка.

А той едва не бе повярвал, че тя би могла да се промени, беше се оставил да го приспи с илюзиите си; ала тя нямаше необходимото търпение или не бе достатъчно умна да продължи да поддържа тези илюзии. Беше се оставил тя да го прелъсти — тогава изпитваше странна смесица от любопитство и неохота, но и известна наслада. Ала в крайна сметка то се оказа едно представление, много еротично представление, което бе довело до крайния физически отговор от негова страна, ала в което любовта отсъстваше; в акта нямаше чувство, а единствено студена пресметливост и едва прикрит триумф в светналите й очи. С известна доза тъга той си помисли, че всъщност винаги е било така. Без любов, дори и когато бе очарована от него.

— Направих го заради нас, Сам, заради нас и Джоана.

Можеше само да се възхити на настойчивостта й.

— Направи го заради себе си — добрата стара Натали Мейджърс.

— Грешиш, Сам…

— Ти никога не си знаела кога да се откажеш, нали?

— Никога няма да се откажа от теб, Сам — изригна тя.

— О, хайде остави това, Натали — рече уморено той, — то просто няма смисъл.

— Но ти не ми, даде възможност!

— Изглежда паметта ти работи доста избирателно Натали, защото знаеш, че ти дадох сума и възможности.

— Ала този път аз наистина се постарах, наистина — дори и ти сам го призна.

— Така ли? — рече той. — Това бе завчера, преди да започнеш сама да се издаваш.

— Добре, аз прогоних безценната ти приятелка, това бе всичко — и за бога, направих го човешки.

— Съмнявам се.

Очите й помръкнаха.

— Ти продължаваш с кокаина, нали?

Тя поклати глава.

— О, хайде, бъди поне веднъж в живота си откровена.

— Единственото, което съм взела, откакто отпътувах от Щатите, е аспирин, един проклет аспирин, Сам!

— Не е вярно — въздъхна той. — Оставила си алуминиевото фолио в кошчето за боклук и аз го намерих. — Видя как устните й се свиха, превърнаха се в съвсем тънка черта. — А освен това можах да разбера и по очите ти, то винаги си личи, още ли не си го разбрала? Ала ти си тъй дяволски погълната от това да се надрусаш, че изобщо не забелязваш нищо. Както бе и преди.

— Копеле!

— Не съм копеле, а съм просто един обикновен мъж, който иска една приятна, обикновена жена и приятен обикновен живот. Не ми трябва някаква лъскава дискокралица, която не знае как да си държи гащите вдигнати, не ми трябва някаква задъхана минетчийка, пръхтяща тъй силно, че носът й може да се разпадне.

— Няма ми нищо на проклетия нос.

Той се засмя силно.

— Не ми се смей, Сам.

— Трябваше да го направя преди.

— Това бе евтин номер.

— А ти си стопроцентова специалистка по тези номера. — Той поклати глава, изведнъж почувства досада и умора. — Виж какво, Натали, хайде да приключваме, така няма да стигнем доникъде, а пък един готин италианец те чака в Щайеререк, който се води за най-добрия ресторант във Виена.

— Не давам и пет пари за някакъв си мазен макаронаджия — рече тихо тя и зелените й очи сякаш в един миг се превърнаха в ледени топчета.

И преди я бе виждал в такова състояние, но бе много отдавна и се зачуди как бе могъл да забрави за способността на чертите й да се изкривяват и променят само с едно свиване на устните или присвиване на плоските й, невесели очи — как свенливото малко момиченце се превръщаше в прелъстителна, зряла жена, а сетне — в непроницаема маска.

Той отмести поглед към снимката на стената.

— Попълнил съм ти чек — рече накрая, — в кабинета ми е.

— Не ми трябват проклетите ти пари, Сам.

— Дължа ти ги — въздъхна той. — В края на краищата направила си допълнителни разходи за самолетни билети, хотел и тъй нататък…

Той излезе от стаята.

Тя го последва бавно, загледана в тила му: ненавиждаше го, питаше се защо нещата се бяха объркали тъй много, тъй зле. Натали преглътна с мъка, негодуванието започна да я обгръща като разширяващо се мръсно петно. Беше планирала всичко седмици наред — какво ще облече, какво ще каже и какво ще направи преди всичко, а той я бе зашлевил право през лицето. Като влезе в кабинета му, погледът й машинално се вдигна нагоре, привлечен от самолетните модели, които се носеха спокойно над главите им и в един кратък миг тя си помисли, че ако притвореше очи само за малко, те се превръщаха почти в истински.

— Почакай малко — рече рязко Сам, — има и още нещо. Ще се върна след малко.

Тя се начумери, когато той мина покрай нея, и остана права, в неловко очакване. Отегченият й поглед пробяга по кабинета — писалището, книжата върху него, книгите, а сетне отново се вдигна нагоре — към самолетите. Самолетите: другите любими рожби на Сам. Натали вдигна ръка и цапардоса яко месершмита, който висеше над нея.

— Е, сега наистина ще литнеш, негоднико — рече тя злобно.

Моделът се залюля напред-назад и всеки път, когато идваше до нея, тя го удряше все по-силно, докато крехкото самолетче най-сетне не се разби в тавана. Тя се премести и направи същото с още един модел, сетне с още един, докато пространството над главата й не се изпълни с тъжни, изпочупени аеропланчета, които се въртяха и въртяха, опърпани, непоправимо потрошени.

Натали взе чека и излезе бързо от кабинета. По шума се досети, че Сам бе някъде по коридора и ускори крачка. Чантата й бе на масичката до входната врата. Тя мушна чека в нея, отвори вратата и излезе, затръшвайки я силно подире си.

Когато шумът отекна в апартамента, Сам потрепна, а веждите му се сбраха от учудване. Излезе от стаята на Джоана и се върна в кабинета. Натали я нямаше. В един дълъг и мъчителен миг той стоя на прага и гледа останките от колекцията си — те се люлееха равнодушно напред-назад, напред-назад, докато постепенно движението им не замря и застинаха в покой. Усети буцата на скръбта в гърлото си и сведе поглед към изящната рамка, която държеше в ръцете си и снимката на Джоана, която бе запазил за Натали.

Какъв глупак, какъв проклет глупак се бе оказал!

 

 

— Значи София и Оскар ще пристигнат по-късно, така ли? — сопна се Феликс и мушна пръст в яката на ризата си, сякаш бе много стегната.

— Да — отвърна Женевиев и извърна лице към страничното прозорче на колата.

— Говорих вчера сутринта с Оскар и той каза, че трябвало да съм много горд с успеха на София… — продължи Феликс с едва прикрит гняв. — Очевидно всичките ми намеци не са му направили никакво впечатление. — Той въздъхна тежко. — Може би съм сгрешил в преценката си за него.

— А може би той разбира, че не е подходящият мъж за София — отвърна тихо Женевиев.

— Моля те, Женевиев… — рече отегчено той.

— София ми каза, че се отнасял с нея като с дъщеря.

— Колко жалко — рече. — В края на краищата София е много хубава и той естествено би могъл да…

Женевиев въздъхна силно.

— Освен красиво лице, тя притежава също така и ум, и чувства, Феликс.

Той я стрелна с поглед.

— Разбира се. Не исках да кажа, че…

— Може би той я вижда и като човек… — изрече неловко тя и продължи: — Аз също съм човек, Феликс, и аз имам чувства…

Очите му се разшириха от изненада и раздразнение.

— Мили боже, Женевиев, що за приказки! Да не си болна?

Тя поклати глава и сведе поглед към ръцете си, които лепнеха от пот, сетне бавно вдигна глава, докато той вземаше поредния завой и през дърветата вече можеше да се види сивата грамада на замъка Блец.

— Намерих писмата ти…

— Писмата ми ли? — За какво говореше тя?

— И снимките, и видеокасетата, и списанията…

Той преглътна.

— Не разбирам за какво говориш.

— В едно чекмедже на писалището ти.

— Аха — рече той и усети как сърцето му тревожно заби.

— Защо, Феликс?

— Това са стари спомени, Женевиев — сувенири, ако така ти харесва повече — отвърна бързо той.

— Писмата са с дати от тази година, едното е отпреди месец.

Той стисна здраво волана. Защо не ги бе прибрал на по-сигурно място, в избата например!

— Защо си ровила в писалището ми? — попита остро той, преминал изведнъж в настъпление.

— Трябваше ми марка — за едно писмо.

— Както и да е… — рече нетърпеливо той, без да обръща внимание на думите й, — … те не означават нищо.

— Не означават нищо ли? — повтори тихо тя.

— Разбира се. — Той я потупа по коляното. — Ти си моята съпруга, в края на краищата.

Като че ли това бе достатъчно. В глуповатата му усмивка имаше нещо неприятно и самодоволно.

— Не се ли боеше, че аз или децата можем да разберем?

Той си помисли за София и се изчерви.

— Да, да, разбира се — запъна се неловко, — не съм си помислил.

Тя се изненада от горчивия смях, който изригна от гърлото й.

— Постъпих неправилно, признавам — поде лекомислено той. Никога не си бе помислял, че ще бъде разкрит, в тайната имаше нещо вълнуващо и предизвикателно. А и никога не бе изпитвал чувство за вина. Бе възпитан с вярата, че има правото да прави каквото поиска, без значение какво би струвало това другиму — нима не бе от представителите на елита?

— Една от тях пише, че те обича до полуда…

— Глупаво и свръхемоционално — рече. — Аз, разбира се, никога не съм й казвал подобно нещо, нито на която и да било друга. Можеш да бъдеш сигурна в това.

— Не се нуждая от уверенията ти, Феликс — промълви тихо тя.

— Добре, добре… — изръмжа с лекота той и въздъхна с облекчение, без да съзнава, че не я бе разбрал.

Продължиха пътя си, потънали в тишина, замъкът приближаваше.

— След празненствата по случай рождения ден бих искала да замина, да отида някъде, където е тихо и спокойно.

— Разбира се, разбира се. Разбирам, те напълно, а като се върнеш, ще оставим всичко това зад гърба си и ще започнем отначало.

Бе очаквал сцена, най-малкото — сълзи, ала тя бе приела всичко много добре; Феликс не можеше да повярва на късмета си.

Тя премигна и отново извърна лице настрани, защото изведнъж се почувства уморена от плоските му думи, от гласа му, от лицето му, от високомерните му ръце, стиснали волана, от миризмата му. Усети, че погледът й леко се разфокусира, като гледаше дърветата и тревата, обрамчващи пътя към замъка Блец, и към уикенда, от който не бе имала време да се ужаси и който сега започна да се очертава — грамаден и безпощаден, ако изключим присъствието на София.

Женевиев тихичко изохка отчаяно — нали София щеше да замине! Усети как вътрешностите й някак си се свиват и се сгърчват, как в самата и сърцевина се просмуква нещо тревожно, което нито можеше да овладее, нито да контролира, в обърканото й съзнание се промъкна неканена, странна мисъл и тя се запита какво става с нея.

 

 

Елизабът излезе през двойните врати и навлезе в градините на замъка. На фона на шума от разговорите в зимната градина тя долови ромоленето на водата в шадравана и зърна от терасата огромната скулптура, странна смесица от митични глави и херувимски, закръглени тела, които изригваха каскади от сребриста вода. Отиде до дългата ниска стена, която се издигаше по протежение на езерото край огромната сграда и седна. Тази покана за рождения ден на Гюнтер Дорияни бе изненадваща, но бе трудно да откажат и тя бе доволна, че Джон бе приел, защото времето бе великолепно и можеха да се измъкнат от задушаващия се от жега затвор на Виена. Високо тук на това каменисто парче земя в пазвата на хълмовете въздухът бе по-свеж и по-лек. Тук можеше да се диша.

Погледът на Елизабът се отмести към масивните крепостни стени на замъка Блец, които се издигаха високо, като гранитни върхове. Имаше две главни кули, кръгла кула в източната част и барокова кула с обичайния, издут, като луковица връх — в западната. Зад стените основната сграда на замъка е била практически недостъпна, освен за турците, разбира се, водени от Сюлейман Великолепни, преди повече от петстотин години. Все още имаше екзотични, ориенталски детайли в някои части на замъка, сякаш завоевателите нарочно бяха белязали присъствието си.

Елизабът вдиша дълбоко, изправи се и тъкмо се канеше да се върне на празненството, когато Джон излезе и й се усмихна предпазливо.

— Феликс е наел някакъв илюзионист — непрекъснато вади коктейли с шампанско от цилиндъра си…

— Искаше ми се да изляза малко на въздух, там започна да става много задушно. — Тя извърна глава и той проследи погледа й към красивите, покрити с гори хълмове, които ги заобикаляха от всички страни. — Този път ми харесва повече; първия път ми се видя толкова мрачно и неприветливо.

Джон гледаше нежния й профил и усети как го обзема съжаление и горчива тъга, защото си спомни времето, прекарано тук преди няколко месеца, когато бяха щастливи; когато тя го бе погледнала и бе разбрала, че той просто я желаеше, как се бяха любили — внезапно и съвсем естествено — преди вечеря, а тя не свали роклята си, тази красива, черна, кадифена рокля, която направо го бе омаяла.

Тя го погледна, сякаш усетила погледа и доловила мислите му, а червенината на лицето й издаваше толкова много вина, толкова силно угризение.

— Сигурно е от слънцето, разбира се… — продължи неловко тя.

Прииска му се да си тръгне и да забрави, да не вижда повече това съжаление в очите й.

— Елизабът! Ето ви къде сте била. — Появи се Феликс Дорияни от вратата на зимната градина. — Приготвяме се вече за вечеря и си помислих, че съпругът ви може би ще ми окаже честта да ви кавалерствам — погледът му пробяга по тялото й и той се усмихна похотливо.

— Но къде е Женевиев? — попита Елизабът, леко разтревожена.

— О, заета е сигурно с нещо, както винаги — но тя няма да има нищо против.

Тя погледна лицето му, белия сняг на зъбите му, грижливо намазаната му с брилянтин коса, причесана гладко назад, така че всяко косъмче си бе на мястото. На него никога не би му хрумнало да се попита дали жена му бе имала нещо против или не.

— Джон? — обърна се Елизабът към съпруга си, макар да знаеше какъв щеше да е отговорът. В края на краищата Феликс бе техен домакин.

— Разбира се — кимна той.

Джон въздъхна вътрешно, когато Феликс поведе Елизабът към сградата и обърна чашата си. Искаше му се някак си да престане да я харесва, притеглянето й да отслабне, след което щеше да се освободи от товара да я обича. А на нея съвсем скоро щеше да й се наложи да избира, защото конференцията отиваше към края си, за добро или за зло, и Нилсен се връщаше в Щатите, поне така му бе казал по време на кратката им и нещастна среща в Хофбург.

Още когато го покани в кабинета си, вече съжаляваше за това, ала не можа да се сдържи. В крайна сметка нищо от разговора им не му вдъхна надежда, не му даде повод да смята, че тя щеше да остане при него. Понякога, се насилваше да си представи бъдещето без нея и без Кристофър, сякаш като си въобразяваше този сценарий щеше да му бъде по-лесно да го понесе; ала не можеше изобщо да си представя живота без тях двамата, защото пред погледа му се спускаше черна пелена и се появяваше онова всмукващо, празно усещане някъде дълбоко в стомаха му. Без да ще, лицето на Нилсен изплуваше в съзнанието му: хубаво, загоряло, фино скулптирано, като лицето на някоя шибана кинозвезда.

В края на разговора бе отправил лека заплаха към Нилсен относно Кристофър, но защо Нилсен трябваше да се безпокои за неговия син, той искаше Елизабът! В няколко болезнени мига, след като образът на другия си бе отишъл, той се отдаде на мисълта да се бори за Кристофър, ако се наложеше; ала сам разбра, че не би могъл да стори подобно нещо на сина си, не можеше да си позволи да му причини объркване и мъка. Не и на Кристофър.

Джон въздъхна и си спомни как гневът му едва не бе експлодирал, гневът, който го бе накарал да си помисли какво ли би сторил Нилсен, ако му бе разбил главата в стъклената врата на кабинета си. Вместо това обаче той му бе дал знак да си върви, Нилсен кимна и си тръгна, оставяйки го унижен и безпомощен, смазан от чувството на непоносима загуба, което бе започнало да се просмуква чак в костите му. Чувството, че е изгубил всичките си надежди, всичките си мечти.

В един миг погледът му се зарея към фонтана с пирамидата от чудновати, отворени, бълващи вода усти и се зачуди как бе възможно тази ужасна глупотевина да бъде поставена тук, в тази красива градина, под строгото великолепие на замъка. Нямаше смисъл да повдига въпроса пред Феликс Дорияни — той бе човек на крайния традиционализъм, ала у него имаше и нещо вулгарно спомни си репликата на Елизабът, когато дойдоха тук за пръв път, както и грубата забележка по повод една от служителките на конференцията, която Феликс му прошепна на ухо след едно пленарно заседание в Хофбург. А сега той кавалерстваше на Елизабът на вечерята — един мъж, помисли си той, който изглежда винаги получаваше онова, което пожелае.

Джон се усмихна горчиво, ала сетне усети, че около него се бе възцарила странна тишина; по стихналия шум от разговорите разбра, че се бе застоял прекалено дълго на терасата. С тежка въздишка остави празната си чаша върху ниската, дълга стена и тръгна да се присъедини към останалите.

 

 

От мястото си Елизабът едва виждаше София Дорияни и въпреки известни съмнения, реши, че момичето изглежда доста сияещо. Погледът й се плъзна по масата им, една от трите сглобени заедно маси в огромната трапезария, побрала сто и двайсетте поканени гости. Търсеше домакинята, Женевиев, и най-накрая я забеляза — почти тичешком тя се появи от един коридор. Бе толкова далеч, че на Елизабът й бе трудно да види дали изглежда добре, само очите й й се сториха още по-големи, още по-приличащи на очите на кошута, дълбоко хлътнали в слабото й, бледо лице.

Обърна се към Феликс.

— Жена ви добре ли е?

— Жена ми винаги е добре — тя вирее отлично в условията на такива събития — изкиска се той. — Предполагам, че е подготвяла този прием със седмици, за да бъде сигурна, че и най-малката подробност ще е както трябва. — Той покри ръката на Елизабът със своята преди тя да успее да се отдръпне. — Ала и аз, разбира се, имам пръст в най-важните неща, за да може ден като този да се запомни, да бъде изключителен. — И той завърши с интимничещ тон: — Аз съм много добър в тези работи, мила моя Елизабът.

— Бихте ли ми налял малко вино, ако обичате? — въздъхна вътрешно с облекчение тя, след като той се принуди да пусне ръката й и да й налее. Вдигна чашата с хладната течност към устните си, а погледът й над ръба на чашата инстинктивно потърси Джон. Не можа да го открие и предположи, че може би той седеше на масата зад нея. Бе необичайно да не го вижда, да не може просто да вдигне глава и да го зърне някъде в стаята — както е било досега. Улови се, че гледа бялата орхидея, която бе поставена встрани от чинията й — така както и пред всяка дама. Джон й бе подарил дузина орхидеи след раждането на Кристофър, ведно с дълъг наниз от перли, които бе поръчал от Хонконг, защото тя ги бе зърнала там по време на медения им месец. След като сладкият, изгарящ сърцето спомен премина, тя се запита дали я ненавиждаше за това, което му бе причинила.

— Всичките дърворезби и гоблени бяха внимателно полирани и освежени специално за празненството по случай рождения ден на Гюнтер — намеси се Феликс. — В края на краищата достигането на пълнолетие е подобаващо събитие.

— Да, разбира се — отвърна Елизабът, доволна да превключи вниманието си в друга посока. А и бе трудно човек да не се възхити на майсторството, вложено в дърворезбите, и на уменията, втъкани в гоблените, в изработката на трите фамозни кристални полилея, които висяха над централния проход между масите като истинско съзвездие.

— Надявам се, че забелязахте една от най-красивите семейни икони, поставена е в нишата досами входа. Тя е на Богородица, естествено, и е с изключително качество — украсена със злато и полускъпоценни камъни, на над четиристотин години е.

Елизабът се запита дали в този момент главата на Феликс не се поду видимо.

— Всъщност благословена е от папа Пий Шести през 1782 година.

Тя въздъхна тихо и уморено, но сетне с облекчение разбра, че предстоеше да им сервират стриди и Феликс щеше да бъде принуден да се съсредоточи върху чинията си. Сетне затвори отегчена очи, защото това нямаше да бъде обикновена вечеря; Феликс й бе дал да се разбере, че става дума за банкет, който навярно щеше да включва десет или дванайсет ястия, включая кафето. Да прекара цяла вечер между Феликс и дребния опърпан мъж от другата й страна, който сякаш се гнусеше да изрече и дума, ала който очевидно притежаваше половината Стирия. А сетне щеше да има танци и фойерверки на терасата. Бяха подготвили дори разписанието за следващата сутрин: закуска, последвана от разходка около езерото или стрелба по панички и сетне — обяд. Вечерта сигурно нямаше да е чак толкова болезнено дълга, както очакваше тя, а ако времето се задържеше така, утрешният ден щеше да бъде великолепен.

Елизабът вкуси от чудесното вино и се опита да мисли за Карл — в нелепата обстановка в Неапол да събира данни за замърсяването. Вместо това обаче мислите й прескочиха към края на вечерта, към стаята и леглото, което щеше да сподели с Джон. Бе същата стая с тежка мебелировка, в кадифе и злато, с изглед към градините, същата стая, в която се бяха любили страстно и щастливо, същата стая, в която страстта и щастието се бяха променили, бяха се свили и тя бе изгубила нещо там — в същата тази стая.

 

 

Женевиев пое напряко към горните етажи по древното спираловидно стълбище, което се виеше през целия замък Блец като въздушен тунел. Хората още бяха на терасата, пиеха кафе, коняк и ликьори, гледаха фойерверките, които заплашваха да продължат още няколко часа. Трябваше да изчака докато и последният гост решеше да си легне, инак трябваше да убеди Феликс да я извини, а и още не се чувстваше изморена, дори и след напрежението и тревогите на този ден, защото утре щеше да бъде по-различно. Щеше да бъде нов, съвсем нов ден и мисълта за него я направи необичайно щастлива. Около осемдесетина гости щяха да си тръгнат след закуска, докато другите щяха да останат и за обяд, ала сутринта замъкът щеше да е практически пуст. Хората на компанията, от която бяха наели двайсетина преградни стени, за да се получат допълнителни спални, щяха да дойдат чак в понеделник сутринта.

Женевиев се изкачи на първия етаж и се замисли за дъщеря си, нейната любимка, рожбата й; това й бе най-трудно; ала София бе заета сега с новия си живот и с процъфтяващата си кариера — в безопасност и щастлива в Мюнхен, след което щеше да замине за Америка. Твърде, твърде далеч. Прекоси бързо сенките, хвърляни от бронзовите лампи, поставени на равни интервали в коридора с каменни стени. Стаята на София бе наблизо, зад ъгъла — Женевиев бе поискала тя да има мир и спокойствие, най-доброто бельо, а пред отворения й прозорец — съвсем свежи цветя, които сама бе набрала и подредила.

Тя стисна силно очи, защото главоболието, което бе висяло като дамоклев меч над нея цял ден, най-сетне се проявяваше; напоследък често й се случваше да я боли глава, замайваше се, имаше усещането, че ще й се пръсне черепът. Тя обаче сграбчи здраво дръжката на вратата, сякаш търсеше опора в нея, и прекрачи прага на грижливо подготвената стая на дъщеря си. Погледът й пробяга по леглото с дантелена покривка, по красивите китайски кутии, поставени върху масата от розово дърво, а обонянието й бе привлечено от сладкия, неустоим аромат на летните цветя на прозореца. Отиде до леглото и бавно погали меката ленена и дантелена материя. Обърна се веднъж, дваж, провери стаята за някакъв недостатък, за някое дребно несъвършенство, а сетне отиде до вратата, безшумно я затвори подире си и пое по коридора. Вляво от стълбището имаше малка баня и голямо помещение за спално бельо. Докато минаваше забързана покрай него, тя изведнъж спря, защото усети, че вътре има някой.

Женевиев леко се намръщи и отвори вратата, принудена да присвие очи, защото светлината от голата крушка бе прекалено ярка. Отначало не видя нищо, освен лавиците с чисти, бели чаршафи, кърпи и хавлии, но след като зрението й се адаптира съзря мъж, обърнат гърбом към нея, в далечния ъгъл, зад няколкото цилиндрични плетени коша. Мъжът бе Феликс, на един от кошовете седеше жена с разтворени бедра; бе обута с черни мрежести чорапи, които едва стигаха над широките й месести колене, беше с бяла разкопчана престилка, която разкриваше съвсем оскъден, червено-чер сутиен, който очевидно не можеше да побере огромния, масивен бюст. На Женевиев й се стори странно, че не бе познала жената преди, когато надзираваше екипа по доставките на храни, ала косата й тогава бе прибрана назад под смешната шапчица, а и естествено, тогава бе облечена. Това бе жената от снимките.

Женевиев се опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото й, но усети, че й се повдига, а краката и изведнъж омекнаха, щеше да се свлече. В мига, в който отстъпи назад, жената изглежда усети присъствието й, полупритворените й очи се отвориха широко върху месестото й лице и я погледнаха над рамото на мъжа й. Сетне Женевиев щеше да се сети, че момичето от снимките й се бе усмихнало, че тази усмивка й се бе сторила похотливо — триумфална; тя бе притеглила Феликс още по-силно към себе си — и тогава той извика, задъхан, и затрепери, затрепери…

Женевиев затвори вратата и повърна в огромната със сложни орнаменти индонезийска урна, досами помещението и сетне слезе долу на терасата при хората, празненството и фойерверките.

 

 

София се измъкна от народа и се върна в зимната градина, ала майка й бе изчезнала. Излезе в преддверието, огледа се и тъкмо да поеме към кухнята да я потърси, дочу познатите й стъпки. Майка й не можеше да я види в сянката, хвърляна от стълбището, не знаеше, че дъщеря й я наблюдава, че вижда лицето й с пепеляв цвят и малката бяла ръка, която бе притиснала към устата си. Женевиев се облегна на рамката на вратата на гардеробната, сетне я отвори и влезе вътре.

София затаи дъх и тъкмо да прекоси настлания с каменни плочи под към майка си, когато чу гласа на баща си високо горе и инстинктивно застина на място, като го видя да слиза по стълбите. Той не я забеляза в полумрака, бе прекалено зает да оправя връзката си й маншетите на ризата си, за да я забележи. Тя се намръщи след неговото измъкване, сетне събра сили да се помръдне и едва не се сблъска с една от жените от фирмата доставчик на храни, която колебливо стоеше в основата на стълбището, защото София й препречваше пътя. Косата на жената падаше и закриваше отчасти пълното, некрасиво лице, стискаше в ръка бяла шапчица. Горното копче на престилката й бе разкопчано. София стисна зъби и сетне затвори отвратена очи, а жената нервно се промуши покрай нея.

Мислите й неизбежно поеха назад към онзи скръбен, ужасен ден, в който бе видяла баща си в хотела на SAS, към онази патетична среща с него по-късно, когато се бе опитал да я убеди да му повярва и, о, как й се бе искало да го стори! С цялата си наивност тя дори се бе надявала, че той би могъл да се промени, защото тя, дъщеря му, го бе разкрила. Поклати натъжена глава. Това бяха миговете на разочарование, на невяра, на негодувание и омраза, които я бяха принудили да замине и да остави майка си сама. Той ги бе предал всички, дори и Гюнтер, защото Гюнтер нямаше как да мисли другояче.

Преглътна с мъка и усети как от силния подтик да защити майка си очите й запариха — може би щеше да е в състояние да замине, да иде някъде — ала мисълта й се изпари още в същия миг, в който доби очертания — и тя изтича до вратата на помещението, където майка й се бе свила от страх и вълнение, с огорчено, разбито сърце.

 

 

Елизабът се обърна настрани и отвори очи. Беше само задрямала, защото осветеният циферблат на часовника й показваше, че още няма четири часът. Стаята бе неосветена, но от време на време тъмните очертания и сенките се, оттегляха за миг, изтласкани от експлозията на някой фойерверк навън, тогава тя отново се обръщаше — знаеше, че тази вечер нямаше да може да спи. Джон не си бе легнал и тя нямаше и бегла представа къде би могъл да бъде. В един кратък миг на невяра се бе запитала дали не бе намерил утеха с някоя друга, но не бе възможно той да постъпи така. Усети как я прободе подигравателното острие на ревността, но, дори и да бе постъпил така, тя нямаше правото да изрече и думица, не и след онова, което бе извършила.

Опита се да успокои мислите си, остави ги да се зареят назад към дългата вечер, към откъслеците от разговори, към малките нещица, които бяха се запечатали в паметта й, например — разговорът й със София в един усамотен ъгъл на зимната градина и как се изненада, когато София й каза, че щяла да отиде в Съединените щати, че нямало нищо вярно в слуха, че щяла да се омъжва за Оскар фон дер Хейден. Сетне тя бе добавила бързо: Съмнявам се дали изобщо ще се омъжа и нещо в красивото й, спокойно лице бе поразило Елизабът. Когато се взря в очите й, тя забеляза, че младостта бе изчезнала в тях. Най-накрая тя бе казала, че въпреки всичко може би щяла да намери време да нарисува Кристофър, преди да замине. Сетне към тях се бе присъединил за малко запътилият се към терасата Феликс и София видимо бе потръпнала, когато баща й положи ръка върху рамото й. Странно.

Елизабът премигна в тъмното, веждите й се събраха, като се смръщи — устата й бе пресъхнала и тя посегна към чашата с вода на нощното шкафче. Въпреки широко отворения прозорец в стаята не полъхваше и жегата я бе обгърнала като още една кожа, затова тя изрита уморено тънкия бял чаршаф и остана гола, прекалено сгорещена в празната стая. Усмихна се горчиво, защото ако Джон бе тук, тя щеше да си остане завита, поради някаква странна, фалшива скромност, която се бе установила помежду им, но все пак преди… преди й се нравеше начинът, по който той я гледаше, нравеше й се жаждата в очите му, чудесната му безразсъдност, когато я обладаваше. Обзе я тъга, защото тя никога не бе изпитвала подобна безразсъдност, когато се любеха, с него — не. С мъка призна съществуванието на мисълта, която бе потискала през всичките тези седмици — че той сигурно в даден момент щеше да поиска развод. Нима нямаше да го направи? Ала тази мисъл някак си не й се виждаше реална и тя затвори очи, защото усещаше как животът се изплъзва между пръстите й, отиваше си с главозамайваща скорост. В един миг съзнанието й сякаш се смрази, безпомощно и блокирало, и тя се затърчи в самоомерзение; обърна се към прозореца точно в мига, в който експлодира поредният фойерверк. Запита се тъжна къде ли бе той — Джон — и изведнъж рухна под напора на самотата и срама, защото тя го бе пропъдила.

 

 

Куфарчето бе малко, почти миниатюрно, ала тя не възнамеряваше да взема много багаж. Женевиев заключи внимателно коженото куфарче, сетне прекара изтърканите му ремъци над капака и ги закопча грижливо. Много отдавна не го бе ползвала, то принадлежеше на Хайнрих, подарък от баща им; и той го носеше по време на ваканция или за специални излети. Пръстите й опипаха щампованите в златно инициали върху капака и ги погладиха, сетне тя се изправи и придърпа полата си надолу.

Празненството премина чудесно, но вече бе свършило и замъкът изглеждаше неочаквано, блажено тих. Тишината бе дълбока, помисли си тя: тежка и неподвижна поради жегата и миризмата на барут, която още се носеше във въздуха. Вдигна кафявото кожено куфарче, преметна любимото си зелено яке през ръка и сетне бързо и тихо излезе в коридора. Феликс спеше, тя дори го чуваше да хърка, и навярно нямаше да се събуди преди девет. Глупаво бе от страна на София да мисли, че тя бе разстроена, нямаше нужда да се безпокои от държанието на баща си или некрасивата му курва; всичко вече бе абсолютно наред. Това няма никакво значение — така бе казал Феликс.

Като стигна до кръстовището в коридора, Женевиев се огледа наляво и надясно и сетне бързо се спусна по стълбището, без да обръща внимание на поскърцването на дървените дъски. Всички спяха, нали така? Спря се рязко, като стигна преддверието, защото там имаше някой, някой седеше в самотен фотьойл в една от нишите. Тя погледа известно време спящия мъж, сетне остави якето и куфарчето си и отиде до махагоновия шкаф, пълен с възглавници и няколко одеяла, които се използваха за пикници или при дълги пътувания с кола. Със загрижена усмивка тя зави Джон Торнтън с одеялото и сетне отстъпи назад, вгледана в него; би трябвало да е при жена си, а не в това студено преддверие, сякаш нямаше къде да иде. Женевиев въздъхна, но се върна при куфарчето и якето си, сетне дръпна резето на тежките врати и се измъкна в градината.

До зазоряване не бе далеч, вече просветляваше, в далечината небето бе изсивяло и тя дочу някои птици, които вече се бяха събудили и пееха. Тръгна, но сетне, като приближи до симетрично терасираната градина, спря. По края й тревата бе избуяла прекалено високо, сред зеленината се виждаха червени диви цветя с твърди, мъхнати стъбла — необуздани, хубави цветенца. Женевиев поклати глава, изненадана, че баща й не ги бе изскубнал, защото той бе такъв перфекционист, когато станеше дума за градината и моравите. Може би трябваше да му каже, като се върне — или на майка си, разбира се, но майка й нали бе болна? Женевиев прокара уморено ръка през косите си, но се усмихна, когато познатите аромати от градината атакуваха ноздрите й и тя изпита неочаквано и силно желание да легне на земята, сред цветята и тревата, защото те бяха вечни, неподвластни на времето, красиви неща, които никога не се променяха, никога не погрозняваха. Отново закрачи и със зазоряването вече й се струваше, че вижда всичко с удивителни подробности: облаците, дърветата, влажният, тучен мъх, извиващите се корени на дърветата сякаш заживяваха свой, собствен, могъщ живот, от който дъхът й секваше.

Главата я болеше, а и зрението й бе малко разфокусирано, когато вдигна глава към променящото цветовете си небе, защото се опитваше да си спомни, а умът й изглежда правеше номера; непознати лица се появиха от прашните му ъгълчета и тя дочу смях и ярост, видя любими места и усмивки, усети изгарящия дъх на меланхолията й. Когато опипа с ръка лицето си, пръстите й бяха мокри и солени. Спомни си! Ала краката й сами спряха неочаквано и тя наведе глава, сякаш се вслушваше внимателно. Във водата имаше някой, чуваше го; ала сетне тишината отново се спусна и обгърна всичко с мантията си. Тя се понамръщи объркана, мислите й веднага полетяха към Хайнрих, защото той често се, измъкваше в този ранен час да поплува в езерото, преди мама и татко да са се събудили. Женевиев тихичко се засмя и сетне си затананика, защото вече бе сигурна, че тъкмо него бе дочула — Хайнрих, който я бе изпреварил във водата.

 

 

Утринта бе великолепна, може би една от най-красивите, които Елизабът изобщо бе виждала, поне така й се бе сторило тогава. Докато вървеше из моравата с неколцина от гостите, тя още можеше да долови мириса на барут във въздуха, онази миризма от младостта й с нощта на фойерверките по празниците, която бе пробудена отново снощи. Ала сетне тя с тъга си помисли за изминалата нощ и погледът й бе привлечен отново от градината, в която стреляха по панички и където бяха Джон, Феликс и повечето от мъжете. След празненството той не се бе върнал в стаята им и тя нямаше представа къде бе прекарал нощта, а нямаше и смелостта да го попита или дори да признае, че го бе нямало.

Въздъхна тежко и вниманието й отново се насочи към разходката им и пътечката покрай езерото, която следваха. Водите очевидно бяха много дълбоки, изглеждаха съвсем тъмни и гъсти, като нефт. Тя потрепери, когато изведнъж навлязоха под сенките на дърветата, езерото внезапно се отдалечи и те останаха насаме със себе си и с птичата песен. Не бяха останали много от участниците в празненството, по-голям брой хора от очаквания се бе върнал във Виена, несъмнено поради гигантския размах на тържеството, което всъщност изобщо не бе свършвало. Погледът на Елизабът отново се върна към езерото — бяха излезли изпод сенките и слънцето отново грееше жарко. Мисълта й се зарея назад във времето, към онзи уикенд през януари, преди толкова време, когато снегът бе тъй дебел, тъй бял, а тя и Джон бяха пътували с колата до замъка Блец, надявайки се да не затънат, защото бяха обещали на Кристофър да се върнат навреме за вечеря.

Беше толкова отдавна! Карл се бе натрапил, защото му бе позволила, а тя бе отблъснала Джон, защото нямаше кой знае какъв избор и защото желаеше мъжа, изоставил я преди пет години.

Някога се бе отдавала на сложни мечтания за живота, който бе възнамерявала да заживее с него и с детето, плод на тази страст, ала детето накрая бе починало. Нейната страст. Тогава това беше само нейна страст, а сега нещата най-сетне се бяха обърнали наопаки.

Следваше безшумно останалите, които се спускаха от малката височинка, и забеляза портата на градината зад дърветата. Елизабът въздъхна, защото не бе в настроение за разходки, а и нещо в езерото я потискаше. Тя премигна, тъй като слънцето изведнъж проби през дърветата, а очите й бяха възпалени от безсънието; никакъв грим не можеше да скрие тъмните кръгове под тях.

Минаха през портата, върнаха се на моравата и тогава тя видя запътилата се към тях София. Като видя бледото й лице, Елизабът си помисли, че момичето сигурно бе спало съвсем малко, досущ като нея. Ала сетне София се приближи и тя забеляза, че плаче. Онези огромни нейни очи бяха станали още по-големи, светнали, уплашени. Притискаше към гърдите си зелено, филцово яке, сякаш се боеше някой да не й го отнеме.

— Не сте ли я виждали…? — попита жално тя.

— Кого? — попита една от жените.

— Майка ми.

Жената поклати глава, ужасеният поглед на София обходи всички лица и Елизабът усети как по гръбнака й преминаха тръпките на уплаха. Устните на младото момиче потрепериха отново и тя тръгна към нея. Ала София изведнъж се обърна и закрачи бързо, сетне побягна между дърветата. Всички се спогледаха, предусетили нещастието, и я последваха по моравата.

Много по-късно Елизабът се опита да осмисли случилото се след това, ала никак не успя. Когато стигнаха до оградата на стрелбището, накъдето се бе запътила София, те я видяха как се бе нахвърлила като обезумяла върху баща си, как дърпаше дрехите му и думкаше с юмруци по гърдите му, а гласът й се извисяваше все по-високо и по-високо.

— Ти си виновен, ти, ти си причината… Мразя те, мразя те, мразя те…

Сетне тя изведнъж се свлече на земята, ридаейки жалостиво, Оскар фон дер Хейден я вдигна на ръце и я отведе в замъка и риданията й постепенно стихнаха.

Не откриха Женевиев на онова място, където някога бе изплувал Хайнрих, но до самия бряг намериха купчина грижливо сгънати дрехи и старо, кафяво, кожено куфарче с лъскави катарами и инициали във все още неизбледняло златножълто.