Луиз Пенингтън
Жената на дипломата

1.

Трябва да бяха минали повече от пет години. Нали така? Някога тя би знаела с точност до един ден, но под този мост на времето бе изтекла доста вода, толкова много, че тя се питаше дали този Карл, когото сега виждаше срещу себе си в просторната, блестяща зала, бе същият онзи мъж, който я бе любил тъй първично, грубо, трескаво — и с обещания, толкова обещания — в призрачната изисканост на хотел Блейк. Призрачна, защото и съвкуплението им бе тъй крехко и деликатно.

Нямаше как спомените на Елизабът да не препуснат назад във времето, към празненството, към Лондон, към разходката по Крайбрежната призори — в онова великолепно, бледорозово утро. Тогава с цялата си наивност бе вярвала, че бе чакала цял живот тъкмо мъж като него; защото никога дотогава не бе изпитвала подобно нещо, не и онази бездиханна жажда, онова непреодолимо желание да посегнеш и да докоснеш. Кожата й сякаш бе оживяла за него. А той бе казал Замай ме с една целувка… Разполагаха само с тази седмица, но тези седем дълги, дълги дни като че бяха извън времето и сякаш никога нямаше да свършат. Сетне той отлетя, завърна се в Щатите и към своя свят, оставяйки след себе си обещанията. И тогава дойде очакването: за телефонен звън, за писма, ден след ден, кой от кой по-отегчителен и еднообразен, но дори когато студените води на реалността започнаха да заливат глупавите й мечтания, тя все още продължаваше да се надява. Карл обаче не се обади нито веднъж дори. И тогава, в онова другото време, отдалечено на светлинни години от настоящето, тя бе започнала да си мисли, че е изгубила част от себе си.

А ето че сега стоеше само на метри от нея и тя усети как дъхът й секва, когато той вдигна очи над чашата си и блуждаещият му поглед се спря върху бледия овал на лицето й.

— Би ли ми взел още едно питие, Джон? — Елизабът преглътна трудно и се обърна бързо, но с усвоена лекота към съпруга си.

— Вече? — попита благо той и тя видя как познатата й насмешка се очерта около устните му.

— Съвсем малко, колкото да ми помогне за онези остроумни и дребни разговорчета, които трябва да водя заради теб тази вечер — отвърна му прекалено сухо.

— Добре, добре — рече бързо той и тя се удиви на неочакваната рязкост в гласа му.

Той извърна поглед от нея към младото момиче, което носеше поднос с напитки и почувства гузния допир на ръката на жена си върху своята.

— Съжалявам, не исках да се заяждам.

Беше толкова лесно да откриеш сянката на огорчението върху голямото, открито лице на Джон. Можеше да го засегне толкова лесно, дори и сега, след четири години брак. А в момента се чувстваше двойно по-гузна и поради това, че се бе обърнала назад и преоткриваше миналото. Погледът й се плъзна от сигурността, която изпитваше до съпруга си, към другия мъж, който бе само на една ръка разстояние. Удиви се как бе кипнал, а кръвта й, от задъхването, което изсуши устата й, дори и след като пръстите й обвиха успокояващата чаша, подадена й от Джон.

В един кратък миг Елизабът притвори очи. Бе потиснала спомена за Карл, бе го пропъдила отдавна от живота си, защото той я бе предал. Бе стигнала до извода, че бе жертва на възможно най-елементарния номер. А също така — че би трябвало да презира мъже, които прибягват до такива номера. Използвачи, би рекла Кейт, но Кейт бе на хиляди мили от тук; тя и Хари бяха получили назначение в сивия, мръсен хаос на Манила. Кейт й липсваше.

— Елизабът — гласът на Джон я изтръгна от мислите й, — запознай се с Бруно и Мария Щудер, от швейцарската делегация.

Елизабът се взря в слабото, непроницаемо лице на по-възрастната от нея жена; дебелите стъкла на очилата й уголемяваха кафявите й очи.

— Току-що са пристигнали във Виена.

— … и живеем в хотел. — Устните на Мария Щудер се разтеглиха в укорителна усмивка. — На практика изобщо не ни предупредиха предварително, нямахме никакво време да се организираме. — Костеливата й ръка се пресегна и набоде с коктейлната клечка една маслина. — Всъщност бяха ни обещали да останем още година в Париж, а сетне ни изненадаха с целия този цирк. — Мадам Щудер набоде нова маслина с ядно задоволство. — Моят съпруг е прекалено възрастен за подобни конференции…

— Съжалявам много — благородно се намеси Елизабът. — Но Виена е доста удобен град, макар и малко скъпичък.

Мадам Щудер вдигна очи към небесата, устата й взе да се разтваря с негодувание, но преди да успее да проговори, мъжът й я задърпа за ръкава и я поведе към ново запознанство — с един мъж, който стоеше до нея.

Карл Нилсен пое протегнатата мършава ръка, стисна студените и влажни пръсти, преди да се изправи и да насочи моментално вниманието си към другата жена, която стоеше в очакване зад Щудер. Това бе Елизабът. Лицето й бе покрито с красива руменина, а когато го погледна, челото й се сбърчи леко и той се почуди как ли се чувстваше тя, как бе живяла и дали изобщо го помнеше. Струваше му се, че бе толкова отдавна: Лондон и тя, и онези дълги и същевременно къси дни, които с неочаквана лекота започнаха да се възстановяват в паметта му. Спомни си, че бе възнамерявал да й се обади или да й пише, но в живота му тогава се бяха появили други неща — работата му, Габриела и оная постоянна и болезнена краста — липсата — на пари; това най-вече. Лондон бе започнал да му се струва толкова непостижимо далечен за любовни авантюри, че той съзнателно бе изхвърлил Елизабът от живота си, струваше му се, че просто няма друг избор.

Погледът му пробяга по нея в една премерена секунда. Не се бе променила много, не наистина, но сега притежаваше някаква увереност, липсваща на момичето, с което се бе запознал преди пет години. Погледът му се задържа върху лицето й и бе привлечен от влажните, с розово червило устни, от меката извивка на ноздрите й. Тя отвърна на погледа му. Същата гъста коса с цвят на карамел, но сега причесана, прибрана с фиби, много изкусно нагласена. Напълно в дипломатичен стил. Улови се, че си помисли какво ли би станало, ако изведнъж я разпусне да падне свободно около красивото й лице. Прекалено сантиментално, може би, но просто не успя да се сдържи.

Преди, в онова другото време, Елизабът винаги носеше косата си свободно пусната — дълга и малко буйна. А когато бяха легнали заедно, косата й се бе плъзнала тъй възбуждащо по кожата му, че той зарови длан в тежкия и гъст сноп, стисна пръсти и я притегли към себе си. На Карл му се прииска да се усмихне, изненадан от тъй живия спомен, учуден, че можеше да си възстанови такива подробности.

Усети, че погледът му изследва лицето й с неочаквано желание, но забеляза сянката зад немигващите й очи и хладната, напрегната усмивка, докато, типично по виенски, повдигаше топлите й пръсти към устните си. Не го бе забравила, но не му бе и простила. Когато долови това, той леко се усмихна. Лондон бе своего рода оазис, една красива пауза по пътя му обратно към Щатите и Вашингтон. Но той бе искрен във всичко онова, което й бе казал, независимо какво си бе помислила тя сетне; не разполагаше обаче с времето, както и с някаква възможност да прояви снизхождение спрямо присъствието на Елизабът в живота си.

Винаги бе успявал да живее свръх възможностите си с учудваща лекота — красивите вещи, жените, бързият живот във Вашингтон — всичко това си бе казало своето и преди пет години банковата му сметка бе дори под нулата — докато не се бе появил Париж и срещата му с Клод на онзи международен търговски панаир. После най-сетне нещата започнаха да добиват обрат.

Очите на Карл потъмняха, когато си спомни първоначалното си колебание, но това бе само моментно смущение, досущ както го бе предвидил Клод. Стройният, женствен французин с обезпокоителна сръчност бе прочел нуждата, изписана върху лицето му, и бе разбрал колко лесно щеше да е да го придума. Това бе най-добрата сделка, която някога бе сключвал. Карл бавно преглътна и потисна този дълбок и тих акорд на съмнението, който отекна някъде далеч в съзнанието му. Красивите неща винаги го бяха омайвали; бе ненаситен за тях. Понякога не можеше да устои на тази си алчност и се оставяше да го изкушат — изтънчено и доброволно. Защото така искаше, защото се опияняваше от риска да получи всичко, независимо какво щеше да му струва. Мислите му се върнаха към Елизабът и нейната хладна и напрегната усмивка. Тя никога не би го разбрала, предположи той, жените рядко успяваха да разберат.

— Карл Нилсен, от делегацията на Съединените щати — съпругата ми Елизабът.

Карл погледна съпруга й и се изненада. Но да, разбира се, че тя би трябвало да се е омъжила, разбира се, че жена като Елизабът би трябвало да има някак си и някъде съпруг.

— Да… ние се познаваме.

Той се усмихна, когато видя едва прикритото любопитство в очите на Джон Торнтън.

— О, така ли? — рече Джон и погледна въпросително жена си.

— От Лондон, Джон — отвърна леко тя, — отпреди няколко години.

Лицето й пламна. Той щеше да разбере; достатъчно бе Джон само да я погледне.

— Да, спомням си много добре — продължи с лекота Карл, — полетът ми закъсняваше, поради ужасните метеорологични условия, заседнахме с часове на летището. Хийтроу^[1] беше, нали?

Тя кимна глуповато на лъжата му, в съзнанието й се появи замъглената красота на хотел Блейк и изчезна отново. Всъщност нямаше нужда от лъжата. Сега сякаш бяха конспиратори, а Джон бе застанал напрегнат, като надхитрен глупак, между тях.

— Ето я Каролайн, съпругата на британския културен аташе… — Тя се усмихна сковано. — Бихте ли ме извинили?

Оттегли се, без да дочака отговор, ядосана и донякъде унизена, и прекоси залата на път към приятелката си, ругаейки под носа си. Знаеше, че преиграва, всичко бе минало и лъжата му бе просто един подходящ начин да прикрие онова, което се бе случило между тях. В края на краищата тя вече бе омъжена, имаше сигурност, дете.

Когато образът на Кристофър изплува в съзнанието й, тя изведнъж се успокои. Сигурност. И все пак бе истинска ирония на съдбата, че Карл бе именно тук, а не на сто други места по света, където би могъл да бъде назначен.

Докато приближаваше другия край на залата, усети как я пронизва острието на подигравателно угризение; защото знаеше още от началото — бе толкова лесно да открие къде бе назначен, защото името му бе блеснало ослепително в списъка на делегатите — а и не бе изненадващо да го открие на същата конференция, в която участваше мъжът й, защото кариерите на двамата се развиваха почти паралелно по удивителен начин. Пък и в крайна сметка светът на дипломацията бе твърде малък, нали така? А този на дипломатическите конференции бе дори още по-ограничен. Съвсем лека, невесела и напрегната мисъл докосна лицето й. Може би бе пожелала подсъзнателно той да се появи тук посредством онези безпощадни дни и нощи на копнежи, може би в крайна сметка съществуваше справедливост.

Тя обаче въздъхна в себе си, потънала в тъга. Преди пет години изобщо не бе помисляла за конференции, за дипломация, за Виена — съвсем далечни светове — бе прекалено заета, защото бе влюбена в него.

 

 

— Какво искаш? — Гласът на Сам бе равен и безизразен.

— Просто искам да поговоря с теб, какво лошо има в това?

— Зает съм, Натали, наистина съм зает, трябваше вече да съм на път за важен прием — обясни той с престорено търпение.

— Искам да видя детенцето си — рече намусено тя.

— Ще я доведа за Великден, знаеш го. Дотогава конференцията ще е приключила.

— Прекалено много време има дотогава, Сам.

— Не съм искал да се получи така, Натали. Никога дори не си бе представял, че нещата щяха да свършат по този начин. Усети, как старата потиснатост започна да се събужда, като противен, ухилен призрак.

— Резервирала съм си билет за самолета.

Настъпи дълбока тишина и той можа дори да чуе едва доловимия й дъх. В един миг се запита какво ли би изпитал, ако тя просто умреше — ей така, изведнъж, от другата страна на жицата, докато го молеше за разрешение да посети тяхното дете. Щеше да е добре дошло за вестниците.

— Не го прави, Натали.

— Обичам те, Сам.

Той отегчено въздъхна, това представление никога не се променяше.

— Всичко свърши. Колко пъти трябва да ти го повтарям?

— Направих грешка — продължи да настоява тя и сетне бързо се поправи. — Добре де, направих много грешки. Но аз се промених, Сам. — Отново последва тишина. — Хората могат да се променят.

Не му се вярваше тя да разбира, че не й вярва.

— Сам, моля те…

— Не мога да ти попреча да дойдеш тук, Натали. За съжаление.

— Можеш поне да се опиташ да се държиш по-мило.

— Преди се държах мило, не помниш ли? И виж докъде ме докара това.

Сега бе нейният ред да въздъхне.

— Можем поне да се опитаме, в името на Джо-Джо.

Сам скръцна със зъби. Не я наричай Джо-Джо, Натали, получавам скомина от това.

— Чудех се кога ще я замесиш във всичко това.

— Тя е моя дъщеря толкова, колкото и твоя, Сам.

— Трябваше да го кажеш много, много по-отдавна.

— Колко пъти трябва да го казвам: съжалявам, съжалявам, съжалявам!

— Хайде просто да оставим това, Натали.

— Не искам да го оставяме.

Представи си лицето й — златисто загоряло, почти съвършено, леко намръщено.

— Можем да излезем заедно с Джо-Джо.

— И да се правим на щастливо семейство? — Той въздъхна тежко, ядосано. — Откажи се, Натали. Откажи се, за бога!

— Ами Джо-Джо? Не те ли интересува как ще й се отрази раздялата ни?

— Ще ме принудиш да направя неща…

— Какви неща, Сам? Какви неща, по дяволите?! Време е да започнеш да мислиш и за някой друг, освен за себе си.

Е, това бе вече много — да го чуе от почти бившата си жена. Понякога той всъщност я мразеше, наистина я ненавиждаше. Чувстваше се тъй, сякаш искаше да се пресегне по телефона, да я хване за гърлото и да стиска, да стиска, да стиска. Затвори очи. Някой добронамерен приятел му бе казал, че омразата е прекалено емоционална, прекалено чувствена, прекалено близка до онази изтъркана от употреба дума любов. И това плашеше Сам. Може би просто бе необходимо време, за да се появи безразличието.

— Натали, недей, чуваш ли? Просто недей.

— Недей какво, Сам?!

Златното лице сигурно вече е погрозняло от яд. Беше го виждал и преди такова и искаше да го забрави.

— Не ми пробутвай повече глупости. Не бе много трудно да получа попечителството над Джоана и много добре знаеш причините за това. Искаш ли да ти го кажа дума по дума?

Последва пауза и в главата му се оформи ясният й образ — намръщена, със стиснати устни, с пламнали от безмълвна ярост бузи.

— Аз се промених, Сам, наистина се промених. — Тонът й отново бе благ, прекалено мек. Креватният тон на Натали.

— Ти никога не си знаела кога да спреш, нали, Натали? Но аз знам. — Той рязко и уморено пое дъх. — Прекалено късно е. Ясно? Прекалено късно е, по дяволите!

— Тогава защо не спреш да губиш безценното си време и не отидеш на проклетия си прием, безчувствено копеле такова!!!

Телефонът бе затворен с трясък и Сам потръпна. Остана известно време вгледан в онемелия апарат, питайки се как се бе стигнало дотук. Поклати леко глава, доволен, че бе приел разговора в спалнята си, вместо в хола, защото тогава Клара щеше да чуе всяка дума. Клара, бавачката с усмихнатото лице — филипинка с учудващо добър английски, която имаше някъде своите четири деца и която никога не получаваше писма, никога не се оплакваше и никога не изглеждаше нещастна. Чудеше се как го постига. Джоана я обичаше и това бе най-важното, но не му се струваше нормално тя да обича една сравнително чужда жена повече от майка си. Натъжен си помисли, че е по-добре така, отколкото да не обича никого.

Разсеяно отмахна кичура черна коса, паднал на челото му, и се усмихна горчиво. Натали да се промени? Беше го казвала и преди да се разделят и продължаваше да го твърди, сякаш наистина си вярваше. Някаква съвсем слаба надежда предателски се процеди в съзнанието му. Нима би могла да се опита да…? Кой, Натали ли? Някога тя беше сладка, нежна; някога той вярваше на всяка нейна думица, защото така му се искаше и защото се нуждаеше всичките тези грижливо скътани мечти, които си бе изваял, да съществуват, да ги има. Не и сега обаче. Защото тя ги бе взела всичките тези балони и бе забола във всеки от тях по карфица, така че да не остане нищо друго, освен горчиви спомени.

Сам преглътна, отхвърли рязко мислите си и сви рамене; навярно й липсваха някои от обичайните утешения, а и винаги бе знаела, че той бе мекушав. Поне докато не се появи Джоана.

Той бавно влезе в спалнята на детето. Приличаше досущ на пещера от приказките. Сам обичаше най-много това време на деня, когато тя бе напълно неподвижна, всичките й черти бяха омекотени, отпуснати, съвършени. Все още се дивеше на невероятния факт, че бе произлязла от него; от една мъничка, миниатюрна клетчица. Но и от Натали — също. А Натали, въпреки всичко, бе красива. Нали тъкмо затова се бе влюбил в нея? Усмихна се горчиво; щеше да е по-точно, ако бе казал, че я бе пожелал страстно.

Запозна се с нея в ООН в Ню Йорк и буквално хлътна до уши от самото начало, а тя направи всичко необходимо, за да го впримчи. Може би по някакъв тайнствен, хитър, чисто женски начин тя бе отгатнала колко лесно можеше да го завърти около своето секси кутре. И се бе оказала права.

Сам въздъхна мъчително и преди да излезе от стаята се наведе и целуна малкото стиснато юмруче на Джоана.

— Не оставяй никого да те подлъже, хлапенце, че прелюбодейството е нещо незначително — тихо прошепна той.

На времето не се бе вслушал в почти неприкритите критики на приятелите си спрямо Натали, нито бе обърнал внимание на приказките, на носещите се шепнешком клюки за луди партита, луди любовници и за сребърни шишенца, пълни с кокаин и други вкусни дреболии. В крайна сметка хубавите жени предизвикваха подобни клюки, поне така се самонавиваше той. Но някак си не можа да погледне майка си в очите и да й каже докъде бе стигнал с това момиче, последната му приятелка. В крайна сметка майка му се бе оказала права за жена му, макар и изобщо да не възрази, когато той взе решение да се ожени за Натали. Тя е прекалено бляскава, Сам — това бе всичко, което майка му каза. И той наистина не я разбра тогава. Много по-късно, когато мама бе починала и Джоана бе преживяла онзи инцидент, той разбра.

 

 

— С какво си се облякла?

Феликс я изгледа смразяващо от главата до петите.

— Ами, това е нещо ново, исках просто да изглеждам малко по-различна тази вечер…

— Защо?

Женевиев стисна широките поли на роклята си, усетила как стомахът й се свива на топка.

— Приемът по откриването, на него ще има толкова много непознати хора — отвърна неубедително тя, сразена от втренчения му поглед.

— Моя скъпа Женевиев — сопна й се сухият му глас, — това няма да е модно, ревю и защо си мислиш, че някой изобщо ще се заинтересува от това с какво си облечена тъкмо ти? — Феликс раздразнен издърпа маншетите на ризата си. — Изглеждаш тъй, сякаш се опитваш да си върнеш отминалата младост. — Той въздъхна театрално. — Моля те иди се преоблечи. — Феликс се обърна демонстративно, и тръгна да вземе връхното си палто. — Разполагаш с по-малко от пет минути, ако не искаш да закъснеем неприлично много.

Женевиев остана безмълвна в болезнената тишина, която последва, погледът й се опитваше да фокусира леко наведената глава на мъжа й, а думичката Но остана да витае, подплашена, зад зъбите й. Така се бе постарала да изглежда добре тази вечер. Така се бе постарала! Бе си помислила, че той, ще бъде доволен, доволен, че си бе направила труда.

Женевиев преглътна буцата, застанала в гърлото й и се върна обратно — там, откъдето бе дошла. Никога не бе успявала да предизвика задоволството на Феликс, макар винаги да бе желала това. Мина с невиждащ поглед през всекидневната и се изкачи нагоре през украсената с фрески галерия, която водеше до будоара й. Дълго и нещастно се взира в изображението си в голямото огледало срещу вратата. Та това бе само една черна рокля от тафта, може би малко по-прилепнала от обичайното и с няколко сантиметра по-къса, но все пак — просто една черна рокля. Женевиев изведнъж осъзна, че бе очаквала с нетърпение да я облече, че тя й носеше малко повече самочувствие от обичайното. Самочувствие. Притвори очи и усети как сълзите напират горещи изпод клепачите й.

— Мамо, мислех си, че сте тръгнали.

Женевиев бързо премигна и, когато се обърна, върху лицето й се бе появила глуповата, весела усмивка; на вратата бе застанала дъщеря й. Прилича на мен, помисли си с известна нотка на тъга тя, но е по-хубава, много по-хубава от мен.

— Трябва да се преоблека, мила.

София се вторачи в майка си, озадачена бръчка набразди гладкото й, бяло чело.

— Но ти изглеждаш толкова добре… дори и на Гюнтер му направи впечатление.

— На баща ти тази рокля не му харесва — рече благо тя и добави бързо: — Нали знаеш, за тези неща той обикновено е прав.

София се взря в лицето на майка си и се успокои от бързо появилата се, приветлива усмивка. Роклята се свлече на пода и образува върху дебелия бял килим локва черно мастило.

— Тя някак си те подмладяваше — рече най-сетне София.

— Е… — отвърна с неудобство Женевиев, докато бузите й поруменяваха, — … всъщност не се нуждая да изглеждам по-млада, отколкото съм, нали така?

— О, мамо! — София поклати глава и се усмихна, сякаш майка й се бе пошегувала.

— Ще облека синьото каре — рече Женевиев едва ли не на себе си и пристъпи към дългия вграден гардероб. — Слава богу, че току-що пристигна от чистене.

София се отдръпна от вратата, а майка й свали роклята от закръглената, копринена закачалка.

— Татко те вика.

Ужасена, Женевиев затвори за малко очи.

— Кажи му, че веднага идвам.

Когато дъщеря й изчезна от полезрението й, тя мярна изображението си в огледалото и машинално взе да приглажда правата си, кестенява коса. Бе подстригана прекалено късо и на врата й имаше бледо петно, недокоснато от слънцето. Черната рокля се закопчаваше догоре, докато роклята в синьото каре висеше свободно на раменете, малката й якичка не достигаше до бялата й, четиридесет и четири годишна шия. Сега всичко щеше да бъде тривиално, скучно. Сигурна бе, че с черната рокля изглеждаше по-самоуверена, но навярно Феликс знаеше по-добре.

Женевиев въздъхна тежко и се огледа още веднъж: видя крехките черти на бялото си лице, големите тъмни очи, обрамчени от черни мигли, които блестяха някак злокобно. Някога очите бяха най-красивата й черта, но в този момент те сякаш изпъкваха грубо, издигаха се от лицето й, разтревожени и уплашени. Усмихна се тъжно и се извърна. Женевиев също е красиво име, помисли си, изпълнена с копнежи тя, но вече бе надхвърлила четирийсетте и бе твърде обикновена, обикновена, както винаги. Преди много време Феликс я бе наричал красиво — обикновена, но това бе преди да се оженят.

Гласът на мъжа й грубо разпъди бляновете й и тя усети как топката в стомаха й сякаш стана по-корава и стегната, като възел.

— Не викай, Феликс, моля те, не крещи — рече тихо тя в празната стая.

 

 

София гледаше как майка й се спусна тичешком по стълбите, чантичката й се мяткаше тромаво подире й. Баща й бе ядосан, но напоследък често бе такъв. Тя въздъхна гузно. Но папа, в крайна сметка, бе много зает и през последните седмици преди началото на конференцията прекарваше повече време на работа, отколкото у дома, затова бе естествено да бъде преуморен и раздразнителен, и също тъй естествено бе да очаква домът да функционира гладко, докато го няма, майка й да играе съвършено ролята си до него, а тя и брат й да изпълнят надеждите, които той хранеше за тях.

Тя леко потрепери, докато гледаше през прозореца как баща й изкарва колата от алеята. Техният свят винаги се въртеше около Татко, така животът изглеждаше съвсем опростен, съвсем прям и тя никога не го бе подлагала на съмнение. София изобщо не можеше да си представи да напусне дома, да постъпи в университет, да се сдобие с приятел, без да получи предварителното одобрение на баща си. Семейството им бе много традиционно, помисли си тя, поне приятелите й го казваха, но тя нямаше нищо против; зад стените на дома им нямаше конфликти, нямаше непознати територии, нямаше неизвестни.

София прекоси стаята и прокара тънки пръсти по редичката книги. Всичко си бе на мястото, всеки си бе на мястото. Погледът й се плъзна по големия скицник, който бе оставила до стола си: ето и рисунките й. Таеше слабата надежда, че баща й ще склони да й позволи да ходи в художествено училище, майка й й бе казала, че ще поговори с него в подходящ момент.

София бавно разлисти скицника, доволна от линиите, изтеглени с въглен. Понякога си мислеше, че би могла да си седи и да рисува до безкрай, да се потопи изцяло във всяка линия, във всяка внимателна мазка. Имаше няколко рисунки на майка й, с нейната напрегната, нервна усмивка върху красивото лице; имаше само една скица на брат й Гюнтер и поне десетина изображения на суровите черти на красивото лице на баща й. Нито една усмивка, помисли озадачена тя. Изведнъж осъзна, че баща й се усмихваше много рядко. Затвори корицата върху черно-белите рисунки и погледът й се плъзна към прозореца.

Беше завалял сняг.

 

 

— Мислех си да идем до замъка за уикенда.

Беше изявление, а не предложение.

Женевиев въздъхна.

— Оскар ще дойде с кола от Мюнхен — продължи Феликс. — Поканил, съм и една двойка от британската делегация, американския посланик за конференцията и немския посланик с жена му.

— Ще ни са необходими дами за американския посланик и за Оскар, така ли?

Мислите й машинално взеха да прехвърлят възможностите в приятелския им кръг. Не бе лесно да се угоди на Оскар, всъщност тя никога не узнаваше дали усилията й да му угоди сполучваха или не. Женевиев се чудеше защо той не се бе оженил след смъртта на жена си преди почти двайсет години; в крайна сметка бе богат, интелигентен, възпитан, чаровен… Тя се намръщи. Оскар наистина бе чаровен, но тя осъзна, че в чара му имаше твърде малко топлина. Понякога си мислеше, че зад прикритите с тежки клепки очи на Оскар се крие просто отегчение.

— Вече съм уредил Симон да забавлява американеца. — Той замълча, вгледан втренчено напред. — Защо не вземем София и тя да бъде компаньонката на Оскар — ще й се отрази добре.

Женевиев премигна, тъй като думите на мъжа й се врязаха рязко в собствените й мисли.

— Но тя не е ли прекалено малка за такава вечеря… освен това има уроци по рисуване в съботите…

На София щеше да й е неприятно да отмени уроците.

— София е почти на осемнайсет, Женевиев, вече не е дете, а уроците могат да почакат.

— Но тя с такова нетърпение очаква… — Гласът й взе да линее и да затихва, а Феликс стисна по-здраво волана с облечените в ръкавици ръце.

— Тя ще присъства на вечерята, Женевиев — и той въздъхна театрално. — Прекалено много я глезиш.

Наистина ли? — помисли си гузно тя.

— Старая се да не го правя, Феликс — отвърна. — Наистина, мислила съм си, че ще е добре за нея да излезе изпод похлупака на семейството и да се погрижи сама за себе си.

— Какво имаш предвид?

— Мисля си, че можем да обсъдим постъпването й в някое добро художествено училище. Тя има талант, Феликс.

Безполезно бе. През цялото време, без да се досети защо, тя знаеше, че ще бъде безполезно.

— В това няма смисъл — рече той с тон, който изключваше по-нататъшни дебати. — Там би могла само да се запознае с някого, когото няма да одобрим. — И той отново въздъхна. — Учуден съм от теб, Женевиев… нима не бе ти тази, която винаги е изразявала опасения от онези неприветливи артистични типове, които могат да се видят в определени кафенета, не бе ли ти тази, която каза на София да не ходи на битпазара в Нашмаркт в уикендите, заради_ отвратителните млади мъже_, които продават на някои от щандовете? — Той се засмя, но това някак си не приличаше на смях. — Нашмаркт е пълен с артистични типове…

— Нямах това предвид, Феликс — продължи тихо тя.

— Идеята не е добра — рече той. — София е водила досега едно защитено отвън съществувание, прекалено защитено може би. — Той замълча за малко и Женевиев се улови, че го гледа. — Ще й се види прекалено трудно да се адаптира към такъв живот, един Бог знае само какво би могло да се случи.

— Но тя е добро момиче.

— Не го оспорвам — отсече той, — но е прекалено млада за годините си, прекалено наивна… сигурен съм, че разбираш. — Би трябвало да й потърсим по-безопасно, по-традиционно бъдеще, вместо да й позволим да предприема рискованото съществувание на една студентка по изкуство.

В тишината, която последва, тя почувства неудобство и болка.

— Но тя ще е толкова разочарована… — изрече накрая нещастно тя.

— И аз съм имал сума разочарования в живота си.

Женевиев се вторачи нервно в ръцете си, сякаш той я бе убедил. Какви разочарования? Самата тя ли бе едно от тези разочарования? Или София? Нима вината бе нейна? Погледът й гузно се надигна и тя видя тъжното си изображение в страничното огледало на колата; пътуваха под клоните на черни, без листа дървета. Това бе единствената й надежда за София и тя бе пропаднала. Може би ако я бе изразила по по-различен начин, ако го бе попитала някой друг път? Но дълбоко в сърцето си знаеше, че отговорът щеше да бъде все същият. Погледът й отново се стрелна към ръцете му, отпуснати върху волана. Толкова самоуверен беше! Феликс бе сигурен във всичко. С известна нотка на срам Женевиев осъзна, че му завижда.

По предното стъкло взеха да се лепят снежинки и тя си помисли за замъка Блец, за старите спомени, за старата мъка. Там витаеха прекалено много обезпокоителни отгласи — баща й, майка й, миналото. Знаеше обаче, че Феликс го обожаваше, по своя си недоизказан начин. Тъкмо той бе човекът, който измъкна баща й от задлъжнялостта му, той спаси името на семейството, той бе човекът, който накрая се ожени за нея. Не бе толкова глупава да си мисли, че Феликс се бе оженил за нея по любов, щеше да е прекалено голямо изискване от нейна страна, но титлата й означаваше много за него и тя бе доволна от това. Баща й бе човекът, който накрая се съгласи да предаде титлата на бъдещия си зет — на съответната цена, разбира се. Тя мислено въздъхна. Нещата се бяха подредили добре. А и тя самата не се ли бе влюбила в него? Погледът й отново бе привлечен от мъжа й. Той още изглеждаше добре, бе хубав: висок, строен и мускулест. Женевиев се опита да си припомни вълнението, което бе изпитала, когато най-сетне се сгодиха, когато той я целуна за първи път и тя си помисли, че ще припадне. Но тогава тя бе толкова млада, толкова глупава и изпълнена с мечти…

Усмихна се замислена и отново хвърли поглед на профила на съпруга си — неподвижен, като че изваян от камък. Й веднага й се привидя София с нейните рисунки, с разочарованието й. Женевиев притвори очи и се извърна към прозорчето. Това бе едно от общите и за двете неща — любовта към изкуството. Толкова се зарадва, когато откри, че София, още от съвсем малка, обичаше да рисува; сетне, когато поотрасна, дойдоха картинните галерии, изложбите, пътуванията до Флоренция и до Венеция. Бавно преглътна; мечтата София да постъпи в добро художествено училище бе колкото на дъщеря й, толкова и нейна. Лична, тайна мечта, която сега, разбира се, бе рухнала. Навярно Феликс бе прав, но в полумрака на колата пръстите на ръцете й се сплетоха, извиваха се и се стискаха, кокалчетата побеляха, а ноктите се забиха в меката плът на дланите й. Нищо ли не може да направи както трябва? Феликс очевидно мислеше, че не може, Гюнтер заемаше позициите на баща си и тя можеше да види пелената на, макар и безмълвното презрение зад погледа му. Гюнтер винаги е бил момчето на татко. Но София бе нейна, винаги си оставаха приятелки. Отново сведе поглед към ръцете си, гледаше ги как се разплитат, насили се да изправи пръсти и да ги положи върху полата си, да се успокои. Може би щеше да получи възможност отново да се пребори с Феликс — по-късно, утре. Но тя винаги си е била все така непохватна, несръчна, изпълнена с боязън.

Женевиев отново се взря в изображението на лицето си върху прозорчето, неочаквано усетила голяма умора. А и предстоеше този прием, после — да се заеме с приготовленията за уикенда. С гузна надежда се почуди дали снегът щеше да продължи да вали и да натрупа, да затрупа и да затвори тесните пътища, които водеха до замъка. В миналото се бе случвало толкова често. Веднъж, преди много години, бяха отрязани от външния свят с дни. Тогава тя бе дете и бе изваяла красиви мечти от блестящата белота, която бе превърнала замъка Блец в нещо наистина красиво. Усмихна се меко на спомена. Но, в крайна сметка, тя бе графиня, с богат и хубав съпруг, с красиви, здрави деца, дори и с приказен замък, който да допълни картината. Хората щяха да се изсмеят, ако дори и за миг помислеха, че можеше евентуално да бъде нещастна. Но тя не бе нещастна, нали така? Не и след като притежаваше толкова много, не и с толкова много подаръци от съдбата. Това бе смешно.

 

 

Кристина се вторачи в образа си в огледалото на шкафа в банята. Под очите й имаше тъмни кръгове, а кожата й носеше бледия цвят на умората. Тя бавно втри малко крем хидратант в бузите, челото и по бръчките, които бяха започнали да образуват тънки пръстени по шията й. Не Смяташе, че мазната, лъскава помада отговаряше изцяло на рекламните твърдения, но все пак бе по-добре, отколкото нищо. Може би ако успееше да си ляга преди полунощ поне няколко пъти седмично, щеше да види подобрения, но само при мисълта за това притвори очи. Още докато го стори, чу бавните, препъващи се стъпки на майка й, които се чуваха, в дъното на стълбището, долови и тупуркането на бастуна й — чук-чук, чук-чук. Понякога на Кристина й се струваше, че това ще я подлуди.

— Ще закъснееш ли тази вечер…?

Мълчание.

— Кристина, чуваш ли ме?

В един миг тя се изкуши да не отговаря, да продължи да се преструва, че не чува сухия, стържещ, заядлив глас на майка си, който съсипваше и малкото спокойствие, към което се стремеше.

— Не, няма да закъснявам.

— Снощи, като се върна, бе почти три, чух те да влизаш.

— Знам, майко, познавам часовника.

— Отново ли ще се срещаш с него?

Тонът й сега бе по-висок и Кристина се досети, че майка й сигурно се бе навела напред, облегната на бастуна си, така че да може да чуе по-ясно отговора на дъщеря си.

— През уикенда.

Лъжа. Маноло спря да излиза с нея преди три седмици. Бяха спали заедно няколко пъти, а сетне телефонните му обаждания просто престанаха.

Кристина пое дълбоко дъх; той така и така заминаваше от Виена, връщаше се в Испания, получил назначение в родината си и, разбира се — при жена си. Старата позната история. Ако бе казала на майка си истината, щеше да последва конско, едно дълго конско за стандартите и за морала и за това какво си въобразява тя, че прави с живота си?, че и по-лошо: възрастна, прекалено възрастна, сякаш ставаше дума за някой изтощен кон, който вече е надживял годините, в които става за работа.

Може би ако скъпата майчица, с нейната безгранична мъдрост, не я бе насилила да се омъжи тъй рано, нещата щяха да се развият по-различно.

Беше деветнайсетгодишна, а Фредерико — на средна възраст, свръхобразован член на дребна аристократична италианска фамилия. Тя бе красива, а Фредерико — богат. Чудесна двойка. Най-съществено е човек да се омъжи добре, казваше майка й, имайки предвид, разбира се, че това се измерва с богатството на потенциалния съпруг или съпруга. Фредерико бе очарователен и изискан по-много официален, някак скован начин. Скучен. Тя се питаше защо бе така: богатите мъже често бяха или скучни, или непривлекателни, или самотни, или прекалено предпазливи, сякаш светът бе преизпълнен с хора, които дебнат да ги лишат от богатствата им. Домът му — голяма селска къща, покрита с червени керемиди, гледаше към море от лозя — бе също тъй скучен, дори прекалено обикновен, дом на ерген, в който липсваше очарование и веселие и имаше твърде малко любов или топлина. А с изминаването на месеци и години тя бе започнала да се чуди дали Фредерико знаеше значението на понятието чувство, да не говорим за любов. Той си живееше своя живот, а тя — нейния. От време на време я посещаваше в покоите й и правеха любов по някак си механичен начин, плод на навика, но инак почти не се докосваха. Никога не се целуваха. Но Фредерико поне не бе нелюбезен, а понякога дори изоставяше пестеливостта си и ставаше изненадващо щедър.

Когато я обзе споменът за онези дни, сухи като пепел, процеждащи се като пясък през съзнанието й, тя притвори очи и стисна силно клепачи.

Кристина премигна и, загледана с празен поглед в изображението си в огледалото, положи паста за зъби на езика си, а сетне ядно я изплю в мивката. Бе направила усилия с Фредерико, наистина се бе опитала. Но той сякаш бе решил, че бе вече стар — на четирийсет и шест години! — и че му е твърде късно да се променя. А тя пък бе прекалено млада и твърдоглава, за да се откъсне от един свят, който с всеки изминал ден се отдалечаваше все повече и повече. Господи, каква самота! Може би ако за начала го бе обичала поне малко…

Накрая се разведоха и кръглото изпито лице на Фредерико не изразяваше нито задоволство, нито недоволство, а понеже семейството му се бе погрижило тя да не сключи брачен договор преди сватбата им, след седемте години брак тя се озова буквално без петак. Майка й бесня безполезно, че щяла да го съди, но знаеше, че щеше да е безполезно, а и не искаше да има скандал, затова в края на краищата насочи гнева си с пълна сила срещу Кристина, защото не се била постарала достатъчно.

Завърна се накрая у дома, във Виена, защото нямаше къде да отиде, и в един кратък, храбър период от живота си, лелееше мисълта да избяга, но в крайна сметка не й достигна кураж. Изкара курс за секретарки и освежи познанията си по чужди езици, нещо, в което бе добра. След това за пръв път през живота си си намери работа. Тогава бе на двайсет и седем години — бе преди десет години.

Кристина се отдръпна от огледалото и се огледа с критичен поглед. Потисна въздишката и постави още малко руж върху все още приятните черти на лицето си, сетне малко грим, малко туш да подчертае очите, малко червило на име Rot Dame, което винаги я караше да се усмихва и правеше устните й прекалено червени.

— Колата ти е тук…

— Идвам, майко.

Идвам, идвам, идвам.

Колко пъти се бе питала защо все още седеше тук и продължаваше да понася обтегнатите, умиращи взаимоотношения с единствената реална личност, която й бе останала на този свят. Дали истинската причина не бе липсата на пари? За да живее човек добре във Виена, трябваше да бъде забелязан, че живее добре — например че жилището му е в подходящия квартал, да бъде виждан в подходящи ресторанти или да върви по Кертнерсщрасе с малкото си кученце, облечена в палтото от норки. Кристина се усмихна кисело; тя може и да не разполагаше с последните две неща, но със сигурност живееше в подходящия квартал и притежаваше апартамент на два етажа в Първи район, който гледаше към Щадтпарк. А и я водеха в подходящите ресторанти — невинаги най-подходящите кавалери, нито пък — с най-подходящата цел, но тя си мислеше, че просто спазва уговорката, която сама бе постигнала със себе си.

— Кристина — колата ти!

Потръпна — гласът на майка й се вряза в мислите й. Понякога се питаше дали живеенето в Първи район си струваше жертвата да живее с майка си. А понякога си мислеше, че е стигнала ръба на отчаянието…

Колата мина покрай двореца Хофбург и погледът й бе привлечен от светлините, които трептяха ярко зад прозорците. Нямаше покана за приема, по случай откриването на конференцията; като репортер на свободна практика не бе включена в дипломатическия списък. Докато излизаше, от колата, въздъхна тежко и поръча на шофьора да почака.

Кристина се втурна тичешком в сградата, размахала пропуска си като байрак, и влезе в кабинета си на първия етаж. В едно от чекмеджетата седяха два билета за опера, които бе забравила в бързината, докато излизаше от сградата този следобед. Независимо от това какви жертви щеше да направи за Фриц тази нощ, когато най-сетне положеше глава на възглавницата си, поне щеше да може да сънува една вечер с Тоска. Трябваше й повече от час, докато се сдобие с билетите, тази сутрин опашката бе необичайно голяма; и едва не закъсня за първите оперативки.

Докато затваряше вратата с трясък, едва не изкълчи крака си върху мраморния под. Присви се за малко от болка, но сетне с облекчение разбра, че й нямаше нищо; въпреки това усети как запариха необясними и неочаквани сълзи. Те обаче бързо отстъпиха място на ядното й нетърпение от собствената й слабост. Кристина бавно и дълбоко пое дъх и закрачи внимателно по обратния път. Една отворена врата, водеща към офиса на британската делегация, зееше открехната, тя се намръщи, но сетне позна младата жена, която нетърпеливо чакаше до телекса.

— Извънредна работа, а?

Младата жена се обърна изненадана и бузите й поруменяха. Хубавица.

— Правя услуга на един човек, обещах да получа този телекс за посланика, макар да не е пряко свързан с конференцията. — Усмихна се тя. — Може би не си разбрала, но съм на работа към посолството, а не към делегацията.

— Е, в последните две седмици всичко е доста объркано — отвърна Кристина и й се усмихна на свой ред. Лаура ли й беше името?

— Мисля обаче, че през следващата седмица ще се установи нещо като порядъци ще се върна в своята канцелария.

— Дано си права — отвърна Кристина и додаде бързо: — Боя се, че трябва да вървя; не оставай до късно.

— Няма как… Имам да свърша и други неща… Което означаваше или приема по откриването, или някой мъж, разбира се.

Кристина отвърна с машинална усмивка и затвори вратата.

Лаура бе преуспяваща жена в един мъжки свят; беше и много привлекателна, което бе необичайно за жена дипломат — може би това се дължеше на факта, че жените в този занаят се броят на пръсти, помисли си разсеяно тя. Е, Лаура поне разполагаше с нещо, на което да разчита, дори и да останеше сама, а това бе съмнително.

Кристина затаи дъх, докато слизаше по масивните каменни стъпала, потиснатостта й отново се появи с неясните си и заплашителни очертания. Опита се да превключи мислите си към операта, към Фриц, към годината на конференцията, която се очертаваше пред нея и която, както се бе опитала да се самонавие, бе изпълнена с перспективи. Нови надежди, нови мъже. Защото, в крайна сметка, тъкмо това желаеше — мъж. Вече не се преструваше пред самата себе си. Не бе, а и никога нямаше да бъде от онзи тип жени, които преследват кариера. Но сега вече това трябваше да бъде нейният мъж, не нечий друг, не и някой, който в един ден да навлезе в живота й, а в следващия — да го напусне. Да я използва. Беше имала достатъчно такива и винаги с глупавата част от сърцето си се бе опитвала да се самоубеди, че най-сетне те ще пожелаят самата нея, а не само страстта, само плътта й. А тя бе страстна, знаеше го много добре. Притискаше се силно към всекиго, сякаш никога не бе имало никой друг, гласът й се издигаше все по-високо и по-високо, сякаш бе последният път, сякаш никога повече нямаше да прави любов.

Излезе в тъмнината и студеният въздух сякаш й зашлеви плесница; докато крачеше към колата, очите й се изпълниха със сълзи. Понякога й се струваше, че умираше някъде вътре в себе си.

 

 

Сам стоеше колеблив на прага на балната зала в Хофбург, погледът му търсеше посланика из все по-сгъстяващата се тълпа. За щастие ръководителят на делегацията бе висок мъж, доста над метър и осемдесет, и Сам го откри лесно.

— Посланик Гърни…?

— Сам, радвам се да те видя. — Той посочи с ръка към събиращата се тълпа. — Хубав прием ни е спретнал кметът.

Очите му огледаха изпитателно лицето на по-младия мъж. Сам успяваше някак си да създаде впечатлението, че сякаш току-що е държал бебе на ръце. Може би изглеждаше малко поуморен, а може би и раздялата с жена му да бе прибавила някой и друг бял косъм в косите му, но така бе по-добре, отколкото да се намираше на онова дяволско сиво плато, от което току-що бе слязъл.

Посланикът бе виждал жената на Сам веднъж, в Ню Йорк, и, както си бе помислил тогава, тя се оказа доста забележителна; отегчена и сочна, прекалено чувствена, като презрял плод. А когато Натали Мейджърс се усмихваше, тя някак си плъзваше език по зъбите си, сякаш се наслаждаваше на някакъв забранен плод. Не бе жена, за която човек да се ожени, не и ако иска да живее щастливо. Мисис Мейджърс бе от сорта жени, които да държиш в апартамента на покрива на блока^[2], с палто от норки в гардероба и кредитна карта за Блумингдейл в джоба. Когато свърши с игричките си и на мъжа й му дойде до гуша, тя го остави с бебе на ръце, бебе, което преди всичко изобщо не бе искала. Сам бе понесъл всичко това и някак си бе успял да се справи, макар обстоятелствата да не бяха най-подходящите за един много умен американски дипломат. Но времената се променят. Преди трийсет години това не можеше да се случи, но пък преди трийсет години светът бе съвсем различен.

Посланикът се усмихна на Сам и се запита дали знаеше, че преди да го върже, Натали бе имала любовна връзка с една от едрите риби в Белия дом. Бяха я изхвърлили, защото жената на Донахю разбра, но има късмет, че историята не попадна във вестниците. Не, Сам определено не бе сполучил.

Погледът на Дан Гърни се отмести за малко върху още един член на неговата делегация — Карл Нилсен. Карл бе съвсем различен тип — хладен, спокоен и ерген. Дан се усмихна на себе си, защото инстинктивно знаеше, че съветникът му никога нямаше да се остави да налапа въдицата, на която и да е жена. Беше прекалено хитър, за да се улови, и прекалено, дяволски пресметлив. И това му се отразяваше положително, защото колко му е да изглеждаш добре, когато трябва да се грижиш само за себе си.

— Ами да, бива си го приемът — съгласи се Сам и полека се извърна, за да избегне втренчения поглед на посланика, потискайки зараждащото се раздразнение.

Всички очакваха да получи нервна криза, да се отдаде на чашката или нещо подобно, но това нямаше да се случи. Натали извърши своята мръсотия, той я посрещна мъжки и я преодоля. С всеки изминал ден започваше да се чувства малко по-добре. Това, от което не се нуждаеше обаче, бе тя да дойде и да отрови спокойствието му. Не и сега.

Сам мислено въздъхна и остави погледа си да заблуждае над онези, които бяха най-близо до него.

Можеше да дочуе няколко двойки, които водеха обичайните тривиални разговори, недалеч плътна групичка източноевропейци изглеждаха с прекалено ниско самочувствие в тъмните си костюми; бяха без съпруги и с бледи лица. Въпреки всичките промени, които ставаха, той все още ги съжаляваше малко; трудно бе да се следват правилата на тия приеми, трудно бе да се върнеш в празния, безличен апартамент, където да не те очаква жена, която да отнеме от напрежението ти. Повечето от жените на дипломатите от Източния блок бяха обречени да си седят у дома. Може би Партията още не се доверяваше на техните другари толкова, колкото на тях им се щеше Западът да си помисли, че им вярва. Той бавно преглътна, съзнавайки, че и самият той беше без съпруга, но това поне бе по негов собствен избор. Разтворените обятия на Натали му приличаха на минно поле, готово всеки момент да се взриви в лицето му.

— Как е Джоана?

— Добре, сър.

— Ако имаш някакви проблеми, просто ми кажи… — Дан Гърни отмести поглед от Сам, сбърчил чело. — … А сега, мисля, че трябва да следваме правилата на играта… — Той се усмихна. — Ще се видим по-късно.

Сам разбра тънкия намек и се отдръпна от посланика, доволен да се отдалечи от изпитателния му, макар и благ поглед.

Но Дан Гърни в този момент не мислеше за първия секретар на делегацията си, а се бе оставил глупашки да се върне отново към собствената си болка. Удивляваше се колко лесно му бе да си представи, че бе до него, както винаги, а понякога, понякога той дори забравяше, че Джуди бе мъртва; напоследък това ставаше все по-рядко и по-рядко и той бе доволен, защото не му се нравеше пробуждането на онази сърцераздирателна болка, появяваща се, когато осъзнаваше, че нея изобщо я няма. Погледът му огледа залата, хората, неясните очертания на лицата. Как щеше да й се хареса всичко това — най-сетне човечеството бе открило, че се превръща в заплашен от изчезване вид и бе решило да вземе мерки.

Веднъж му бе казала с типичния си тих, но решителен тон: Не ви ли интересува, че всички започваме да се задушаваме в собствените си боклуци? Тогава не й бе обърнал внимание, но тогава никой от най-отговорните хора не обръщаше внимание, когато ставаше дума за умиращата природа, за замърсения въздух и за свиващите се тропични гори. Еколозите винаги бяха поставяни в една лодка с революционерите и побърканяците, никой още не бе чул думата озон. Досега, разбира се — защото това най-сетне бе станало политически въпрос и всеки политик трябваше или да позеленее, или да тури кръст на кариерата си. И от сега до есента 124-те страни, представени на конференцията, трябваше някак си да направят по-голяма крачка — отвъд Хагската декларация — и да създадат на практика ново управленско звено със задачата да наложи защитата на природната среда.

Дан се усмихна леко; Джуди най-сетне бе постигнала своето. Умирайки, тя му бе предала тревогата си за всички неща, които той цял живот бе приемал за дадености. Но това не можеше да я замени. И може би такава бе цената, която той трябваше да плати.

 

 

Сам се огледа да си вземе питие. Устата му бе пресъхнала и той усещаше някъде дълбоко тихия тътен на зараждащото се главоболие. Натали бе този тих тътен. Той разсеяно се почуди дали имаше хора, които наистина да ти действат зле, които да те накарат да се почувстваш физически немощен; или може би тези връзки бяха обречени още от самото начало, нещо като неизлечима болест. Мислите му се върнаха към посланика. Дан бе женен повече от трийсет години до смъртта на жена си преди две години и Сам бе сигурен, че нито преди, нито след това бе поглеждал друга жена. Брак — дар от небето, помисли си кисело той, а сетне се позасрами, че бе завидял. Той имаше добрия шанс да служи под ръководството на Дан Гърни, който имаше блестяща репутация и в добавка — чувство за хумор, не и като предишния му шеф, който, ако се наложеше да взема решение, подмокряше гащите.

— Мистър Коен?

Сам се обърна и се оказа срещу лице, което не можа веднага да разпознае.

— Графиня Дорияни — помогна му тя.

Той усети как по бузите му избива червенина.

— Запознахме се на вечеря…

— Съжалявам много… — рече бързо той. — Даваше я австрийският посланик, нали?

Женевиев се усмихна.

— Точно така — кимна, — никога не е лесно човек да свърже дадено име с дадено лице, особено при тези обстоятелства — и сетне добави бързо: — Съпругът ми винаги е казвал, че умът ми е като сито.

— Сигурен съм, че не е така — възрази възпитано Сам.

— Никой не е съвършен, мистър Коен — отвърна все още усмихната тя.

— Съпругът ви е заместник-ръководител на австрийската делегация, доколкото знам.

— Да.

— Предполагам, че поради това сте доста заета.

— Май е така, но това си е част от ролята ми, нали? Във всеки случай двете ни деца са почти пораснали, което ме улеснява — не съм като някои от младите съпруги тук.

— Всъщност, аз самият имам двегодишна дъщеря.

— И съпругата ви е с вас тази вечер?

— Жена ми е в Ню Йорк.

— Разбирам, но тя и дъщеря ви ще се присъединят към вас скоро, нали?

— Боя се, че жена ми ще остане в Щатите, разделени сме, но дъщеря ми е с мен, тук.

Той въздъхна леко, като забеляза, че бузите на графинята започнаха да поруменяват.

— О… разбирам…

Но тя изобщо не разбираше. Вътре в себе си Женевиев се притесни. Бе изпуснала езика си и бе поставила и двамата в неудобно положение.

— Това ни устройва — рече с усилие той.

— Извинете ме, мистър Коен. — Тя се запъна. — … Не исках да си пъхам носа, където, не ми е работа.

— Наричайте ме Сам, моля. — Устните му се разтеглиха в усмивка. — А и няма никаква нужда да се извинявате.

— Сам… — повтори тихо тя.

Ала името му не прилягаше леко на езика й, през цялото време в ума й се въртеше мисълта за това, че той трябва да се справя сам с двегодишната си дъщеря. Помисли си за жена му в Ню Йорк, напълно свободна и изглежда — никак необезпокоена. Женевиев се почувства малко шокирана. Никога не й бе минавало през ума, че може да остави семейството си, особено пък — София. В съзнанието й пропълзя угризение, когато осъзна какви форми добиваха не особено оригиналните й мисли. Тя никога не би могла да напусне и Феликс, разбира се. Никога, това би било невъзможно. Той бе като слънцето, луната и звездите, а децата и тя самата неизбежно се въртяха около него.

— Мисля, че ни очаква трудна вечер — рече Сам, променяйки с лекота темата на разговора.

— Да, смятам, че ще е така — погледна го отново нервно тя. — Всъщност, най-добре ще е да се върна при съпруга си — очакваме всеки момент германския посланик.

— Всичко хубаво — отвърна насмешливо Сам, когато тя се обърна да си върви, но се изненада, че тя отново се обърна към него.

— Знаете ли какво, ако понякога ви потрябва помощ за малката, много ще се радвам да ви помогна.

Той кимна с благодарност и се загледа подир нея — тя внимателно си проправяше път между групичките от хора. Досущ като птица. Сетне извърна поглед от напрегнатата й фигура и вдигна очи нагоре — към великолепно изрисуваните тавани и ослепителните полилеи, разположени на равни разстояния един от друг.

Ако си спомняше добре, дворецът Хофбург притежаваше знаменита история. При триумфалното си влизане в старата столица на Хабсбургите Хитлер бе произнесъл първата си реч към развълнуваното множество, което го приветствало, на един от балконите; когато кавалкадата от коли на католическия фюрер минавала през Виена, приветствала я тържественият звън на камбани. Сам премигна; може би той дори бе крачил по същия под, сред подобна бляскава тълпа, само дето човек като Сам не би бил допуснат на разстояние един изстрел от него.

Сърцето му се сви, като си помисли за майка си. Някога тя живееше в Берлин и малко преди Аншлуса през 1938-а се премести при роднини във Виена. Все едно да хвърлиш масло в огъня. Бе изрусила косата си в опит да надхитри нацистите и, учудващо, това бе подействало поне за известно време, но в крайна сметка тя и семейството й бяха предадени и накрая Рут Краус бе хвърлена в концентрационния лагер Маутхаузен — от лятото на 1944-та до освобождаването й от съюзниците през 1945-та. Първият й мъж и четиригодишната й дъщеря обаче нямаха нейния късмет. Изобщо не можа да ги види повече. Никога не бяха нарушавали закона, му бе казвала тя, винаги са били добри граждани, но в края на краищата това нямало никакво значение, защото винаги са си били чифути. Онези никога не забравяли това. Някъде в Трети район на Виена имаше апартамент, който принадлежеше на семейството на майка му, но бе безсмислено да предявява претенции за него. Веднъж бяха опитали безуспешно.

В един кратък, тъжен момент Сам бе разтърсен от спомена: в съзнанието му изплува лицето й, когато тя му бе разказала цялата история; тогава той бе твърде малък, за да разбере — но помнеше неутешимия й плач, който го бе покъртил. Ридаеше грозно, с мъчителни хълцания — сякаш неговите въпроси бяха отворили шлюзовете на времето. И той никога повече не й зададе подобни въпроси.

Погледът на Сам се стрелна към далечната фигура на жената, с която бе разговарял току-що. Трудно бе да съхраняваш омразата, да поддържаш живи ужасните спомени, особено в присъствието на една тъй невинна и очевидно наивна жена като графиня Дорияни. А и тя бе своеобразна жертва; спомняше си доста ясно съпруга й: висок и студен негодник.

 

 

Температурата бе паднала под нулата и Лаура се загърна по-добре в палтото; излизаше изпод масивните каменни арки на Хофбург към Рингщрасе. Духаше вятър, който я пронизваше. Изведнъж се почувства уморена и изпита носталгия, което някак си я изненада. През уикенда бе отишла с кола като туристка в двореца Шьонбрун, бе крачила под сенките на съвършено симетричната сграда към поляните отвъд нея. Краката й я бяха отвели покрай грижливо подстриганите градини нагоре към Глориет, откъдето можеше да се види синята, панорамна гледка към града. Ръцете й се вкочаниха. По пътя към дома се отби в едно кафене и изпи две чаши кафе с бит каймак; сред старите дами, семейните двойки и дима тя си мислеше за дома. Накрая отмести поглед към витрината и към сградата на операта на отсрещната страна на улицата. Преди много време някой някъде бе нарекъл Виена Градът на мечтите, но в този момент бароковата му красота бе някак сива, лишена от всякакви мечти, а улиците — почти пусти. Досущ като музей.

Устните й се извиха в нещо като усмивка. Андрю би й се присмял, смяташе я за твърде емоционална, с прекалено развито въображение.

Лаура потрепери при неочаквания порив на вятъра, който раздърпа дрехите й.

Той й липсваше, дори повече, отколкото бе предполагала. Но въпреки това тя взе решението да приеме назначението във Виена и да отложат сватбата; трудно бе да откаже това назначение, особено след като то означаваше да заеме поста на втори секретар — най-младата на такъв пост от випуска им, а и той включваше съставянето на политически доклади, нещо, на което бе започнала да се наслаждава, след службата си в западноевропейския отдел на Форин офис^[3]. Андрю обаче реагира толкова спокойно, тъй дяволски хладно на всичко това. Вбесяваше се, че тя трябваше да решава. Не и Андрю, никога — Андрю. Колко мило от страна на милата, стара съдба, че й бе позволила да се влюби в колега дипломат, който падаше и малко женомразец, що се отнася до работата.

Пое дълбоко дъх. Дори и той не успя да скрие напълно изненадата си, когато в крайна сметка тя прие назначението. Не смяташе, че би могла да го стори — да избере кариерата си вместо него. По своя собствен, неподражаем начин Андрю я бе подтикнал към това, но и двамата не искаха да го признаят. И ето че сега тя трябваше да провери и себе си, и него. Поне, слава на Господа, неговият престой в Лондон бе удължен с шест месеца и нямаше да го пратят с тригодишен мандат някъде на край света — тогава щеше да е практически невъзможно да се виждат.

Лаура се засмя безгласно. Някак си не можеше да си представи Андрю да допусне да го изпратят някъде на край света, това не се вписваше в бляскавата кариера, която сам си бе предначертал. Веднъж на шега тя му спомена за назначение в Лагос и той едва не пребледня като платно. О, не, не и Андрю! Не и в онази ужасна горещина, с мухите, хаоса, отегчението.

Лаура тъжно и уморено въздъхна. Ето че сега, помисли си тя, вършеше нещо глупаво. Може би ако Андрю бе вдигнал телефона, когато му позвъни, може би ако само си бе у дома, когато го потърси повторно, тя нямаше да приеме поканата за вечеря; сега обаче бе вече късно да се откаже. Хотел Империал изплува пред нея, пищен и облян в светлина, тя преглътна бавно, а краката й машинално я отведоха в просторното фоайе с мраморен под.

Срещата й с Ралф бе плод на случайност; той блъсна колата й на паркинга в Шьонбрун и след обичайната размяна на реплики, я покани за компенсация на вечеря. Тя отказа, но в понеделник той й позвъни в службата и тя накрая се остави да я склони. Това се дължеше най-вече на гласа му — бавен, чуждоземен, ленив — както и на ехото от сигнала свободно, свободно, свободно, който телефонът на Андрю продължаваше да излъчва.

Тя отметна снопа черна, гъста коса назад, върху раменете си и преднамерено насочи мислите си към обаждането на западногерманеца. Ралф бе кротко настоятелен и кротко изкусителен. Имаше такъв глас, помисли си тя, който можеше да рисува картини на удоволствието с безкрайна лекота — в крайна сметка тя бе приела поканата му, прелъстена от копринените му слова. Защото, разбира се, тъкмо така си беше. Дори когато зави надясно към малкото барче, тя усети как по бузите й избива гузна червенина, сякаш вече бе извършила греха да спи с този тъй търпеливо очакващ я мъж, сякаш гласът му не само бе изрекъл, но и бе извършил всичко.

Тогава го забеляза — широкоплещест, силен, видя как широката му уста се разтвори в бавна усмивка. Не биваше да идва, знаеше това. Този мъж, тази ситуация — беше все едно да газиш несъзнателно из опасни води. Но Андрю й бе оставил прекалено малък избор. Лаура погледна към мъжа на име Ралф и изцеди една усмивка. Изведнъж у дома й се видя много далеч, изведнъж с изгаряща яснота тя осъзна, че не искаше да бъде във Виена. Градът на мечтите. Гърлото й се сви от тъга, а лицето на Андрю се понесе без усилия из мислите й, когато почувства топлата влага на устните на този мъж — този непознат — върху ръката си.

Бъди проклет, Андрю, проклет бъди!

 

 

Елизабът премина покрай група познати лица. Погледът й се стрелна към Джон, който още седеше в другия край на вече пълната бална зала. Усети, че отново можеше да поеме дъх, почувства как лицето й полека си връща цвета и се зачуди отново на това с каква лекота спомените вършеха своите номера. Сякаш сърцето й бе спряло, сякаш се бе отворило и — уязвимо — очакваше само него. Карл.

Тя влезе в съседната банкетна зала и се приближи до голямата маса в центъра й. Върху бялата ленена покривка бяха подредени сребърни прибори, вкусно приготвена храна и тя се улови, че погледът й незаинтересовано се плъзга по безчислените плата с пушена сьомга, по купите със захаросани плодове, по желираните патици, малките пастички и изисканите шоколади с пълнеж, но сетне погледът й спря в безмълвно възхищение върху централното блюдо: ледено изображение в мащаб едно към едно на орел, стъпил в езеро от черен хайвер. Не ще и дума, това бе орелът на Хабсбургите и тя се усмихна малко кисело, преди да заеме място зад групата, която необичайно търпеливо чакаше в края на бюфета; чувстваше се сякаш изпразнена, но не и гладна. Чакането бе бягство от празните разговори и от Джон.

Като си помисли за мъжа си, по лицето й незабелязано се промъкна угризението. Запозна се с него една година по-късно, една година след Карл; кой знае защо винаги бе мислила за времето по такъв начин. Знаеше, че не е честно, не и след това развитие на нещата. Джон заслужаваше повече. Той седеше срещу нея на някаква официална вечеря и само от начина, по който я погледна, тя разбра, че щяха да се видят отново.

Ако бе останало на нея, тя не би направила нищо, за да се видят, защото желаеше някой, който да възкреси страстта, да възкреси изживяното с Карл, а Джон не бе от този тип хора, разбра го още от самото начало. Любовта на Джон бе от по-сигурен, по-нежен вид. Но той започна да я ухажва и тя се почувства поласкана.

Беше с дванайсет години по-възрастен, преуспяващ дипломат от много богато семейство. Прадядо му, американец от английски произход, буквално открил златната жила в онези луди времена край Юкон, изгубил ръката си от измръзване и гангрена, сетне се върнал, сломен от носталгия, уморен и стар. Ала Уилям Торнтън, или Стария Бил, както Джон обичаше да го нарича, не бил чак толкова уморен или стар, за да не се ожени, и като доказателство за това бил наследен от трима сина, между които разделил непрекъснато растящото и грижливо инвестирано богатство. С всяко следващо поколение семейство Торнтън ставаше все по-богато и по-уважавано.

Елизабът предполагаше, че Джон е бил заинтригуван от липсата й на интерес към богатството и връзките му. Това бе необичайно. Но в същото време бе и вярно. Няколко седмици тя не прояви никакъв ентусиазъм към познанството им, но Джон продължи да упорства и тя свикна с него — с любезността му, с щедростта и дори с любовта му. Беше се влюбил в нея още в самото начало и бе трудно да се пренебрегне човек, тъй искрен и тъй добър, като съпруга й. Защото Джон бе добър и това винаги я караше да се чувства гузна. Сякаш той знаеше… Но и търпението на Джон си имаше граници: една вечер той просто й каза, че разбирал, че тя всъщност не се интересува от него, че само си губел времето.

Той прекрати връзката им моментално и на място — любезният, добрият, предвидимият Джон. Тя остана безмълвна и невярваща, когато той затвори вратата на колата си и подкара. Няколко мига стоя неподвижна на тротоара, а лекият като шепот ветрец си играеше с косите й и отнасяше парфюма му надалеч. Тя чака два дни, два дълги, мъчителни дни, през които се бори с гордостта, егоизма, глупостта си и в крайна сметка с онова нещо, което се нарича любов. Накрая му се обади по телефона — беше все едно да се опита да го достигне и докосне през непрекъснато разширяваща се пропаст. Спомни си как тупкаше сърцето й, защото изведнъж бе осъзнала, че Джон Торнтън означаваше наистина твърде много за нея.

Ожениха се шест седмици по-късно, две седмици преди Джон да получи назначение в Мадрид.

Пръстите й стиснаха бялата салфетка. Искаше й се изобщо да не бе срещала Карл, да не го бе познавала, защото тя и Джон бяха щастливи, въпреки промъкващите се призраци на спомените. Но не можеше да промени станалото, не можеше да заличи изреченото и случилото се. А и някъде дълбоко в сърцето си Елизабът знаеше, че и не искаше да го направи.

— Здравей, Елизабът!

Елизабът се обърна, осъзнала, че бе уловена на място. Кръглите, малко изпъкнали, кафяви очи на Мадлен Линдал я огледаха с очевиден и едва прикрит интерес.

— Мадлен, как беше в Швеция?

— Студено, тъмно, скучно… по-добре е човек да прекара цяла година на този панаир, отколкото да си стои у дома — въздъхна тя. — Но, все пак Швеция е моя родина.

В отговор Елизабът сухо се изсмя. Мадлен бе по произход французойка, бе прекарала детството си в Англия и след като се появих с трясък в обществото, се бе омъжила за Олаф — защото той бе най-сладкият от всички останали мъже, които познавала. Мадлен рядко поменаваше някого с добра дума. Винаги бе застрашително остроумна и невероятно слаба. Като бръснач. Неуморимата съпруга, неуморимата домакиня, неуморимата благотворителка. Класически образ от Вог^[4]. Съпругът й бе чаровен и безкрайно търпелив и Джон го харесваше заради непоклатимата му симпатия към Запада, независимо от неутралитета на страната му. Бяха се запознали в Мадрид по време на преговорите по военните и човешките права, водени миналата година.

— Как са Джон и Кристофър?

— И двамата са добре. А Олаф?

— Същият си е — моят скъп съпруг никога не се променя, но всички трябва да си носим кръстовете.

— О, Мадлен, не е честно — отвърна Елизабът и поклати глава.

— Знам, знам — отговори малко глуповато по-възрастната от двете, а сетне бързо добави: — Между другото обожавам роклята ти — ако не се лъжа, е от Виктор, Еделщайн — сигурно струва колкото малко съкровище.

Елизабът преглътна и усети как лицето й почервенява като рак. Мадлен бе права, но тя не обичаше познатата точност на нейните предположения. Роклята наистина бе екстравагантна, но Джон бе настоял да я вземе, а и тя не можа да устои на изисканото творение от червена коприна рюш. Сетне победи угризенията си, като изпрати дарение на една от любимите си благотворителни организации.

Мадлен обаче остана сляпа за изпитваното от Елизабът неудобство и продължи да бъбри със скоростта и монотонността на влак експрес.

— Запозна ли се със заместник-ръководителя на австрийската делегация и жена му?

Вече превключваше на темата, която бе най-важна за нея — клюките.

— Не, но ще вечеряме с тях през уикенда.

— Титулувани са… поне съпругата… Доколкото разбрах, неговата титла май не е съвсем, как да го кажа, автентична.

— О, така ли? — рече отегчена Елизабът.

— Вчера пихме кафе с Клеър Картър…

— Как е Клеър?

Зададе въпроса, защото Клеър й харесваше, макар да се бяха срещали само веднъж-дваж. А и Клеър се нуждаеше от съчувствието на всички поради скорошното им преместване, което още не бе и завършило — с три деца под седем години, с отоплителна инсталация, която бе решила да топли само половината от просторния им, неприветлив апартамент. Когато Елизабът я видя за последен път, тя все още бе заобиколена от бавно намаляващата планина от картонени кашони.

— Потискаща — отвърна Мадлен. — Изглежда в крайна сметка Оливър няма да получи Брюксел и това може да означава завръщане в Лондон след конференцията.

— Но аз си мислех, че всичко е вече потвърдено.

— Очевидно — не е.

— Горката Клеър!

Назначение у дома, което ще означава солидно намаление във възнаграждението; да намериш квартира в Лондон на неимоверна цена, нови училища за децата… Клеър се молеше и се надяваше да не ги връщат у дома.

— Е, Елизабът, онова, което човек губи на едно място, го печели на друго, както се казва. В крайна сметка Лондон е далеч по-добре, отколкото Хартум, Ел Салвадор или Хо Ши-мин.

— Много остроумно, Мадлен, но и двете знаем, че нещата не са чак толкова прости.

— Те си знаеха, че е доста възможно да получат назначение у дома…

— Тогава защо изобщо се споменаваше Брюксел? Във всеки случай ще минат месеци и през това време всичко може да се случи. Бих рекла, че е твърде рано да се говори за нови назначения.

— Но всички ние зависим от прищевките на съответните външни министерства, Елизабът.

Мадлен бе най-отегчителна, когато възприемеше наставническия си тон.

— Знам това — тонът на Елизабът се оказа прекалено рязък.

— Ако мога да се изразя така, виждаш ми се нещо разсеяна тази вечер.

Елизабът въздъхна нетърпеливо.

— Така ли?

— Очевидно попаднах на теб в лош момент…

Очите на Мадлен заблестяха, което бе лоша поличба. Двете никога не се бяха харесвали една друга, просто имаха общи интереси в малкия, затворен свят, в който се налагаше да живеят. На Елизабът, винаги й се бе струвало, че се заобикаляха една друга предпазливо — тя с нежелание понасяше тривиалните ревности и наставнически поднесени клюки отстрана на по-възрастната, а Мадлен извличаше полза от по-малкия опит и вродената резервираност на по-младата.

— Може би си…

Най-сетне тя бе позволила да я провокират. При други обстоятелства би преразгледала отговора си, но сега не даваше пет пари. Зад Мадлен стоеше един мъж и Елизабът знаеше, че той очакваше нея, знаеше, че бе забелязал отегчението и едва прикритото нетърпение, изписано върху лицето й, бе съзрял и потъмнелите й очи, които говореха съвсем други неща.

— Здравей, Карл.

Промълви името му. Колко пъти бе мечтала за това, колко пъти бе изживявала наужким този момент…

Помисли си колко много неща можеше да изрази един глас, когато думите означаваха толкова малко; лицето й моментално пламна.

— Елизабът.

Усети върху себе си погледа на Мадлен, знаеше, че дори и тя бе усетила, че нещо не бе съвсем наред. Но това нямаше значение. Не и сега. Карл обаче заобиколи другата жена и й кимна леко.

— Бихте ли ни извинили?

При други обстоятелства Елизабът би се усмихнала на израза му, който в един миг постави Мадлен в комично положение. Но ръката на Карл вече бе обвила лакътя й, Мадлен бе изчезнала от полезрението й; той я отведе от масата, пъхайки в меката й, отворена ръка чаша бяло вино.

— Ако наистина си гладна, ще ти взема нещо.

Тя го погледна.

— Не, не, благодаря ти.

Толкова официално.

Между двамата се възцари тишина, могъща тишина, която като че излъчваше най-различни внушения, след като просторната зала сякаш се отдръпна, а морето от лица се замъгли.

Той се вгледа задълго в нея, а сетне се усмихна.

— Как си?

— Добре — отвърна тя, учудена от спокойния си тон, от това колко леко прозвуча думата. — Но не се запознахме в Хийтроу, поне доколкото помня.

— Извини ме — той направи пауза. — Не исках да поставям мъжа ти в неловко положение.

— Джон не изпада лесно в неловко положение — рече тя с известна доза сарказъм. — И освен това е наясно, че и аз, както всички останали, си имам свое минало.

Той се вгледа внимателно в нея, сякаш обмисляше с какво да продължи.

— Знаеш, че не съм забравил.

Тя възненавидя онази частица от себе си, която сякаш пламна от желание при думите му. За частица от секундата погледите им се срещнаха; беше като едно завръщане, като отваряне на клапа във времето — в онова време, когато сърцето й бе изцяло отворено за него.

— Беше много отдавна, Карл…

— Оставих нещата недовършени, знам това.

Тя не отвърна, защото споменът отново я жилна: припомни си с неочаквана и учудваща яснота онова чувство на невяра, когато той не й се обади, как бе чакала — сигурна, уверена, че не бе сгрешила, че той наистина я обичаше.

— Това сега няма значение, Карл, нали така? — усмихна се трудно. — И двамата продължихме напред и животът ни се промени.

Стори й се, че съзря как сянка на объркване помрачи хубавото му лице, но сетне този миг отлетя и той отвърна на усмивката й, а тя усети как дъхът й секва, защото в този миг й се стори, че той виждаше какво става вътре в нея.

— Бихме могли да обядваме заедно… заради миналите дни…

— Не мисля.

Погледът й се вдигна към питието, което държеше и тя видя как недокоснатото вино потреперва, как се плиска на малки жълти вълнички по ръба на чашата.

— Нищо особено, Елизабът, просто един обяд.

Само той можеше да произнася името й така, че да прозвучи богато, чувствено, силно.

— Не смятам така, Карл — рече отново тя и се почуди отново на спокойствието в тона си. Но устните му привличаха погледа й, без да ще; още помнеше.

— Помисли си отново — рече бавно той. — Ще ти се обадя.

— Моля те, недей.

Тя сведе поглед, а сетне се извърна и потърси с очи лицето на Джон сред безкрайното човешко море.

— Трябва да вървя — и тя остави чашата на празната маса до тях.

Когато тя си тръгна, той не каза нищо. Беше му отказала, но той щеше да се изненада, ако бе отвърнала другояче. Карл преглътна буцата, застанала в гърлото му. Елизабът го развълнува, а той не искаше да бъде развълнуван. Взе чашата с виното, което тя бе оставила тъй внимателно, и приятната течност се плъзна полека към стомаха му. Тя бе ядосана, а ядът й го бе възбудил, както някога; изведнъж той вече не бе в състояние да спре мислите в техния бяг назад във времето; бе изумен колко ясен бе образът, появил се в съзнанието му. Елизабът — под него, Елизабът — усмихната, топла, топяща се, нежна, извън всякаква мяра. Бавно облиза устните си. Почуди се как бе могъл да забрави толкова лесно. Карл остави погледа си да се зарее надалеч, към другия край на бляскавата бална зала, където би трябвало да бъде тя, застанала с чувство на дълг до съпруга си. Щеше да й се обади, защото не можеше да преодолее себе си. Защото я желаеше сега, желаеше красивите горещи, отворени устни на Елизабът.

2.

Денят бе сякаш изваян от кристал, с контрастни черти и невероятно красив. Снегът обвиваше с мека пелена близките хълмове, а бледата слънчева светлина ги полираше така, че на Женевиев й се струваха едва ли не направени от стъкло. Тя премигна и извърна поглед към прозорците на замъка Блец, които блещукаха в рамките си, към масивните форми на самия замък, с неговата строга красота, кацнал до малкото езеро, което сякаш лежеше, черно и покорно, в нозете му. Бе малко след разсъмване, ала тя не можа повече да лежи с отворени очи в постелята, затова се облече топло и тръгна да броди из замръзналите ливади. На слабата светлина усещаше как клепачите и натежават като оловни, но снежните иглици, които жилеха лицето й, я държаха съвсем будна. Вятърът започваше да хапе и тя се почуди дали гостите, й щяха да успеят да се доберат до замъка в безопасност, преди да е навалял още сняг. Вдигна очи към замъгленото небе и й се стори, че забеляза прояснение — изтъняване на дебелите, сиви облаци. Не бе чак толкова зле това идване, не породи онова познато чувство на мрачна тежест, на поробеност, което често бе изпитвала преди. А и на София много й хареса. И на двете деца им харесваше. Но за Феликс замъкът означаваше много повече. Женевиев предполагаше, че той бе изцяло на съпруга й; символ на всичко онова, което бе искал от живота си. Макар, разбира се, той никога да не го бе признавал.

Зави от белите, сякаш вкаменени морави и пое по настланата с каменни плочи пътека, успоредна на езерото. За миг се облакъти на полуразрушена стена и се взря в плътните, черни води. Брат й бе умрял тук. Той просто бе направил това, което правеше тя сега — бе гледал повърхността на езерото — стената, на която се бе подпрял, се бе срутила и Хайнрих се бе свлякъл заедно с нея. Сякаш бе осквернил някое божество, някакъв древен, отдавна забравен бог на това малко, високомерно езерце. Тогава тя бе на дванайсет години, а Хайнрих — с две години по-малък. Дори и сега, след всичките изминали години, тя все още можеше да чуе шума на тялото му, което се строполява върху камъните и сетне резкия плясък във водата и кръговете около него.

Вятърът впи нокти в косите й, а мислите й се понесоха невъзвратимо назад с идването на пълзящата, надигаща се мъка. Винаги ставаше така. Красивата й, крехка майка тогава бе припаднала, сетне повехна и не след дълго умря в стаята си над водата. Баща й бе останал, както винаги, отчужден, но когато тя се осмеляваше да го погледне с детските си очи, резервираността му ставаше някак страховита; тогава тя изпитваше болезнено, нездраво чувство, което като топка, голяма колкото човешки юмрук, сякаш се издуваше в корема й, докато го гледаше как си тръгва. Вината бе нейна.

Очите й започнаха да парят и Женевиев ги притвори. Бавно повдигна глава и остави нежните снежинки да падат, да се стопяват и да се стичат в безредие върху лицето й. Вече не говореше за Хайнрих, а и Феликс никога не задаваше неделикатни въпроси, които биха могли да предизвикат миналото да се набърка в настоящето. Подобно нещо се беше случило само веднъж и съпругът й се закле никога повече да не пита. Тя бе тъй емоционална, а той ненавиждаше това.

Женевиев отново погледна водата и се опита да потисне старите, неутешими спомени. Защото не можеше да си тръгне или да се върне в замъка Блец и при София, да разговаря и да се усмихва, да бъде пак обичайната Женевиев, докато бе налегната от тази тъга.

 

 

— Мили боже…

Елизабът вдигна поглед, мислите й бяха прекъснати. Джон още бе скрит зад сутрешния си вестник и тя с облекчение забеляза, че той не би могъл да види сянката на отегчението, която пробяга по лицето й.

— Какво има?

— Помниш ли Питър Брант? — Джон остави вестника настрани и я погледна. — Шуреят на Стюарт… запознахме се на вечеря през лятото.

Елизабът се намръщи, докато ровеше из паметта си.

— Журналист е… висок, рус… — добави тихо Джон. — Или по-скоро — беше.

Тогава тя си го спомни, спомни си, че носеше ужасна морава вратовръзка, сякаш я бе взел за случая от някого назаем. Бе доста остроумен, доста симпатичен с въздългата си руса коса.

— Мъртъв е.

Тя запремига бързо, след като улови неподвижния втренчен поглед на мъжа си.

— Как е починал?

— Убит е край танзанийско-замбийската граница. — Джон извърна поглед. — Накълцан до смърт.

Тя преглътна.

— Сигурен ли си, че е той?

Доста остроумен, доста симпатичен.

— Не са много журналистите на име Питър Брант, почти трийсетгодишен, племенник на министъра на вътрешните работи…

— Джон, какъв ужас!

Тя се пресегна и той й подаде вестника. Ако не бе новината за срещата на Горбачов с китайците, смъртта на Питър щеше да е главното заглавие. Вместо това съобщението бе смъкнато в долната половина на страницата, придружено с негова снимка — усмихнат, с шапка. Племенникът на вътрешния министър — убит. Погледът й пробяга по грижливо подбраните думи на текста и подзаглавията. Заклан… слонова кост… безскрупулни… Убили го бракониери на слонова кост на двайсетина мили от границата.

— Бедният проклет глупак!

Джон се изправи и отиде до прозореца. Краткото му посещение в Африка преди шест години изплува в съзнанието му с цялата си напрегната и объркана красота. Бе отседнал в къщичка някъде в огромната пустош на Серенгети и бе съзерцавал как слънцето се издига — великолепно — иззад, хоризонта отвъд равнината; дремеше и чакаше до онзи добре познат кладенец с комарите, мухите и жегата, която пронизваше гърба му и през платнището на покрива. Бяха улучили някакво животно до водата — някаква лудост от прах и ритане, писък. Той с неохота си помисли за Питър Брант — как тича самотен под жестокото и изящно слънце.

— Най-добре да тръгваме, Джон…

Обърна се към жена си. Тя се опитваше да отвлече мислите му. Елизабът я биваше за това. Дали съзнаваше как облекчава живота му? Нямаше никакъв спор, никакъв друг избор в начина, по който той гледаше на нея, в начина, по който я желаеше.

 

 

Пътят се виеше, отдалечавайки се от Дунав; започнаха да се изкачват. Елизабът се обърна назад и видя черната дъга на великата река да чезне от погледа й. Бяха следвали почти правия път към Братислава и чешката граница, но като наближиха границата, завиха наляво. Времето се бе задържало без промени, но снегът, дебел и замръзнал, покриваше всяка нива, всеки рид, достигаше до всяко шосе, притаил се сякаш в очакване. Тази нощ можеше да вали още и тя си помисли за Кристофър. Той бе приел заминаването им само с леко недоволство, но щеше да се чувства по-щастлив у дома с Грейс, бавачката му, с играчките и книгите си.

Тя се усмихна леко, когато в съзнанието й изплува живата картина как той се бори с всяка страница. Нямаше още четири години, а вече четеше. Беше много горда, когато за изненада на Джон синът им прочете с нейна помощ първото си изречение. Майчинството я бе заварило неподготвена, но въпреки това я бе погълнало напълно. Понякога, като се вглеждаше в безукорното му, меко, бебешко лице, тя се улавяше как удивена и захласната дълбоко поема дъх, въпреки познатите болезнени отгласи и въпреки онази рана, която никога не се затвори.

— Надявам се, че снегът няма да ни затрупа. — Тя погледна Джон. — Обещах на Кристофър, че ще се върнем утре навреме за вечеря.

Джон не отговори веднага, а когато го направи, тя разбра, че мислите му бяха другаде.

— Дяволски ще се размирише…

— Имаш предвид случая с Питър Брант ли?

— Така и би трябвало да стане; не виждам как вътрешният министър би преглътнал всичко това.

— Но какво може да стори?

— Да засили натиска — рече бързо той. — Търговията със слонова кост е ужким напълно забранена, но все още съществува нелегална мрежа, която действа. Дори и сега, след всичките приказки и извиване на ръце — а не забравяй и смъртта на Джон Адамсън на практика поради същата причина — бракониерите си вършат работата фактически безнаказано… някои с помощта на собствените си правителства. — Той въздъхна. — Така например, средностатистическият ловен надзирател не е въоръжен с автомат АК-47^[5], за разлика от средностатистическия бракониер. Средностатистическият ловен надзирател, мила моя, ще е голям късметлия, ако разполага с едно добре наточено копие, което да забие в гърба на средностатистическия бракониер. — Той поклати глава. — Извинявай.

— Не се извинявай, Джон, не ти се случва често да избухваш…

— О, така ли? — Той се намръщи. — Смяташ ли, че това е добре за мен?

— Навярно. — Тя се насили да се усмихне. — Винаги изглеждаш прекалено овладян.

— Това ми звучи доста, как да го кажа, необещаващо, ако не и скучно…

— Не, нямах това предвид — рече тя, неочаквано сгрешила. — Както и да е, ако се върнем към това, което каза… — добави бързо тя, опитвайки се да смени темата, защото изглежда щеше да го засегне някак си, в сегашното му настроение, — смяташ ли, че Питър Брант се е опитвал да докаже връзката между бракониерите и правителството, да се сдобие с фактически доказателства за корупция във висшата власт?

— Възможно е — и той отново въздъхна. — Може би убийството му ще бъде онзи стимул, необходим, за да се достигне до тези тъй наречени висши власти, но не завиждай никому за подобна задача; следата ще се проточи почти през половината земно кълбо — Заир, Замбия, Танзания, Франция, Близкия изток, Сингапур, Хонконг — да изброим само няколко страни.

— Мистър Пуун…

— Нашият човек в Хонконг, но той се измъкна напоследък от картинката, стана твърде горещо.

— Очевидно публикациите в пресата, и общата забрана ще изиграят роля за прекратяване на търговията, нали?

— Това е надеждата на всички. Но не забравяй резерватите — защитени, но уязвими за бракониерите — намаляващият брой на животните и забраната върху вноса на слонова кост налива вода право в мелницата на черноборсаджиите; бивниците поскъпват още повече, а особено на близкоизточните и китайските пазари нямат време за сантименталности относно слоновете — щом искат слонова кост или рогове от черни носорози, или каквото и да е друго, те просто го получават. — Той я изгледа намръщен. — Тук е мястото и на вечния проблем на корупцията, която е разпространена отгоре до долу в страните от Централна Африка, а естествено е в страни, в които бедността е норма, един местен човек, станал бракониер, да получи възможността да спечели равностойността на тригодишната си заплата само за един ден бракониерстване; той би сметнал себе си за глупак, ако не го стори. — Джон поклати глава. — А британското решение да остави Хонконг да продаде запасите си от слонова кост изобщо не помогна. Слава богу, че поне с това се свърши.

Елизабът се извърна към прозорчето си и се опита да си представи палещата жега на африканската равнина, но белотата навън не й позволи да го стори.

— Питър женен ли беше?

— Миналата година не беше. — Той я погледна отново, съжалил моментално за лековатия си отговор, а сетне бързо вдигна ръката й до устните си. — Съжалявам, че продължих толкова дълго на тази неприятна тема.

— Не се извинявай, не съм крехка като стъкло, Джон.

Той отново обърна поглед към пътя, малко сепнат от неочаквано острия оттенък в тона й.

— Безпокоиш ли се за Крис?

Тя гузно въздъхна на себе си.

— Не особено — отвърна и сетне добави, полуизвинително: — Малко съм уморена, това е всичко.

Бе почти вярно, най-малкото за това, че не можеше да заспи дълбоко, че съзнанието й се преобръщаше отново и отново, връщайки миналото във великолепни и болезнени цветове, тъй, че не Джон я люби, когато сивата зора се прокрадна в стаята, а Карл — ръцете на Карл, устните на Карл, тялото на Карл, което я изпълваше с постепенно, бавно задоволство.

 

 

Не бе най-подходящото време на годината човек да разглежда забележителностите, осъзна Сам, но имаше нужда от разходка, а и трябваше да поопознае града поне малко. Отвори и препъна пътеводителя в ръка и с насилена решителност пое нагоре по Вайнбургщрасе към Францисканерплац, малко площадче, на което се издигаше францисканската църква. Спря за миг в края на площада и зарея поглед нагоре към старите покриви, а сетне — надолу, през арката към тесния калдъръм, който водеше към хубав, заслонен вътрешен двор. Старата Виена. Няколко минути поседя на една от тъмните, резбовани пейки в църквата, празна, ако не броим една изплашена старица и младеж с дълга коса. В основата на всяка позлатена статуя имаше грижливо подредени цветя; сенчестите мраморни ъгли се губеха скромни под богато украсените тавани и стени. Погледът му проследи скулптираните стени нагоре към свода и сетне изведнъж се улови, че гледаше лицето на Исус Христос. Този Исус имаше мило, хубаво лице, без дори следа от болка, страдание или мъка, даже и без следа от най-малкото недоволство от лудориите на човешките същества, което това лице бе принудено да наблюдава отгоре. Сам уморено въздъхна. Не му бе мястото тук; всъщност никъде не му бе мястото. Дори и еврейското бе изчезнало от него.

Когато затвори тежката дървена порта зад гърба си, вятърът дръпна яростно пеша на палтото му и преди да продължи, той потрепери; музиката на нечий стереокасетофон обаче го спря и той се усмихна. Скот Маккензи. Кой знае защо му се видя истинско чудо: да стои във Виена посред зима, вятърът да свири в ушите му, а той да слуша как го зоват сладките тонове на Сан Франциско. Защото те наистина го зовяха. Всичката онази безразсъдна, ленива красота, която преди много време го бе накарала да затаи дъх, защото му се струваше, че младостта, онази високомерна младост, би могла най-сетне да промени света.

Сам преглътна и живата, луда картина на попфестивала в Монтерей изплува сладостно в съзнанието му. Музиката ги свързваше всичките — Хендрикс, Джоплин, Мамас енд Папас, Отис Рединг. Полицаите носеха цветни венци на вратовете си. Всички, абсолютно всички, изглеждаха сърдечни и великодушни. Той изгуби девствеността си през онова дълго, горещо лято на любовта, когато всичко изглеждаше постижимо. Но мечтата, всички мечти бяха попарени и загинаха, поне така му се струваше. Баща му го бе определил като напрегнато задоволяване на собствените страсти, майка му се бе усмихнала, и му каза, че го ревнувала.

Сам поклати леко глава и се насили да тръгне отново. Какво бебе е бил тогава! Но за известно време това има ефект, поне така му се струваше. Хората наистина се обичаха един друг.

Виденията му избледняха. Къде ли е била тогава Натали? В първи клас. Той сви рамене и прогони образа й от мислите си. На нея щеше да й хареса всичко там, но се бе родила твърде късно. Вместо това, сякаш да навакса тази загуба, бе наченала своето празненство по-късно, когато всички цветя и цялата музика бяха вече мъртви. Тя поглъщаше наследството на шейсетте години сякаш бе еликсирът на живота. Питаше се дали някой изобщо си бе имал представа, че когато тя бе имала достъп до секретни документи, засягащи националната безопасност — някои от най-строго засекретените тайни на страната — от цели две години вече бе на кокаин. Беше му го казала по-късно, в една дълга нощ, вече след като бяха женени, когато изпи няколко чаши шампанско в повече. Покривката на леглото бе тъмносиня, спомни си той, сатенена, а тя се бе проснала гола напряко върху гладката, лъскава материя. Те изобщо не разбраха. Сами… поне тези, които трябваше… Разсмя се дълбоко и гърлено. Никой не знаеше за добрата стара Натали… Блуждаещият й поглед най-сетне се бе установил върху лицето му и тогава тя се усмихна, усмивка, която щеше да му стане твърде позната: дългите, загорели крака се отвориха; слабите, изкусни пръсти пробягаха по корема й и се плъзнаха надолу, надолу към тъмните косми на върха на бедрата й и Натали изви нагоре гръб, гърчейки се върху хлъзгавия сатен. Той бе застанал на вратата, парализиран, умиращ от желание, докато ръцете й отново се раздвижиха бавно, бавно нагоре, за да погалят гърдите й.

Сам затвори очите, сякаш да изгони видението. Добрата стара Натали!

Когато наближи Кертнерщрасе, сивият мраз го принуди да влезе в едно кафене и той седна до една пластмасова масичка, загледан в хората, които внимателно вървяха по заледената улица. Горещият шоколад, който поръча, опари пръстите му; вдигна чашата до устните си и остави сладката, лепкава течност да се плъзне по размразяващите му се вътрешности. Тя щеше да пристигне прекалено скоро, разбира се, той още не е готов за нея.

Сам въздъхна и сведе поглед към безопасния ръб на чашата си. След три седмици — бе казала тя — и той не можеше да направи или да каже нищо, за да я накара да промени решението си; тя дори бе успяла да го открие в Хофбург и да го измъкне от заседание с лъжата, че било спешно. Спешността се състоеше в това да му съобщи датата и часа на полета си. Той усети как го прониза тревога, като си помисли за Джоана; защото Натали щеше да бъде чаровна, Натали щеше да бъде удивително привързана. Дори и към него; знаеше и това. Поне щеше да отседне в хотел, така че посещенията й можеха да бъдат ограничени и той щеше да направи така, че разписанието им да му бъде удобно. И все пак, в някакво мрачно, жалко ъгълче на ума му се таеше съзнанието за собствената му слабост и той изведнъж се усъмни в решимостта си, защото знаеше, че дори и сега, след всичко случило се, тя щеше да намери начин; да го предугади, а когато тази мисъл доби очертания и сетне изчезна, заместиха я странни, смущаващи парчета от миналото, които незабелязано се промъкваха в съзнанието му, за да го подиграят. Натали буквално го бе прелъстила; тя го бе докарала бавно, о, тъй бавно, до такава степен на трескаво желание, че той бе плакал под пресметнатите свещенодействия на изкусните й пръсти и език. И дори сега, когато седеше, потънал в анонимността на това виенско кафене, той чувстваше как при спомена кръвта нахлуваше в главата му, усещаше как дивият, необуздан плам на желанието жегва слабините му. Това бе толкова отдавна. На друга планета. Но след раздялата им той не бе имал никоя друга. А това си бе опасно, нали така?

Сам вдигна очи към прозореца и потисна тази мисъл. Не искаше сега да мисли за това, не и след като започваше да се радва на новооткрития си покой. А освен това съществуваха и други жени, нали? Но дори и след като изпи и последните капчици от чашата си, лицето на Натали се прокрадна нежелано в мислите му и той виждаше единствено влажните й, червени, разтворени устни, гладкият розов език, който се плъзга по съвършените бели зъби.

 

 

— Това място може да ви се види малко студеновато, но храната винаги е добра, а обслужването — отлично…

Лаура отвърна на погледа на Ралф и се опита да разтегли устни в нещо като усмивка. Свикнал е да общува с жени, помисли си тя, опитността му изглежда сякаш вродена. Не можеше да си представи Андрю да си даде труда да обяснява избора си на ресторант — щяха да отидат в него, защото е близо, или защото му се е приискало къри или китайска кухня. В съзнанието й изплува живият образ на лицето му от вечерта преди тя да замине от Лондон: малко намусен, тънките устни изкривени леко на една страна, умните очи, наполовина притворени, докато си играе с кафената лъжичка. Вечеря за довиждане. Ресторант Бомбай… избран от него… дори и тогава. Андрю някак си бе открил номера винаги и с най-малки усилия да става на неговото и това бе едно от нещата, които направиха избора й да дойде във Виена по-лесен.

Тя леко се намръщи, сигурна, че невинаги бе било така. В първите дни той се бе опитвал да й се хареса и да направи впечатление, но харесването бе станало задължително, а нуждата да впечатли вече не съществуваше. Близост, която ражда презрение, предположи тя. Може би при това положение бе добре, че тя напусна Лондон, а завоалираните му предупреждения щяха да се поохладят. О, все още й липсваше, нямаше защо да се заблуждава по този въпрос, но не бе особено ревностен в телефонните си обаждания, след като тя пристигна във Виена, а и бе получила само едно писмо. Но естествено той бе свободен да прави каквото си ще, а тя бе човекът, който му бе поднесъл тази свобода на сребърен поднос. А Андрю, независимо от всичко, бе хубавеляк и очарователен, когато това се налагаше. Защо да не е прекалено зает, за да й пише? Защо да не ходи по приеми, в нощни клубове? На практика тя му бе дала картбланш да го прави. Андрю обаче не обичаше нощните барове.

Тя въздъхна тихо, отхвърли с усилия тези мисли и насочи вниманието си върху менюто, позволи на погледа си да пробяга по възхитителните описания на риби, мекотели, телешко и топли и студени салати. Ралф я улесни; след богатата вечеря в Империал бяха обядвали веднъж заедно и сетне той небрежно я покани отново на вечеря през уикенда. Беше й трудно да откаже, а и той не настояваше — никакъв натиск, никакви евтини свалки или предложения да се качат в апартамента му за чаша кафе. Необходими й бяха години, докато схване, че за мнозина мъже приемането на кафе бе като парола за секс; понякога дори се чудеше дали не е бавно схватлива.

— Виждаш ми се малко умислена, Лаура.

Гласът му я сепна и я измъкна от бляновете й; още веднъж се удиви на почти перфектния му английски; ако се изключи лекият чуждестранен акцент, който не можеше да се сбърка.

— Съжалявам… но седмицата бе доста трескава… Времето ми се разкъсваше между посолството и конференцията и ми се струва, че едва сега се връщам отново на земята.

Не бе съвсем, вярно, но за момента това не бе от значение.

— Посланикът ви сигурно ще поиска да те задържи и след това.

— Да… да, предполагам, така ще стане. — Погледът й срещна неговия.

— Значи те очакват три години във Виена…?

Тя премигна. Три дълги години.

— Да, така е.

— Ентусиазмът ти е безграничен.

— Съжалявам.

— Недей съжалява. Това е предимство за теб; не е лесно човек да се мести на ново място, в нова страна на всеки три години и да оставя след себе си приятели и любими.

Лаура го погледна в мига, в който устните му образуваха съчувствена усмивка.

— Не, наистина не е.

— А ти си оставила някой особен приятел, нали?

В един миг тя се поколеба.

— Да, толкова ли ми личи?

— Имаш много изразително лице.

Тя се улови, че се изчервява. Стори й се, че казаното бе съвсем интимно.

— Имахме, би могло да се каже, фундаментално несъгласие.

— Аха…

— Неговата кариера минус моята.

— И той спечели?

— Вече не съм сигурна… — рече бавно тя и се усмихна с нотка на тъга.

— Прости ми, не исках да си пъхам носа.

— Моля те, не се извинявай — рече бързо тя. — Както и да е, това едва ли е най-подходящата тема, след като бе така любезен да ме поканиш на вечеря.

— Никаква любезност. Ти си чудесна компания — излъга той. Освен че бе нервна, тя бе и почти мрачна, но той потисна естественото си нетърпение с внимателна и добре тренирана лекота. — А Виена може да бъде много самотен град за един бизнесмен, който само долита и отлита непрекъснато.

Това бе отчасти истина. Погледът на Ралф пробяга по лицето й, по бялата й шия и по деколтето на блузата й. Лаура наистина бе много привлекателна и в крайна сметка той скоро щеше да открие, че целта на упражненията му щеше да бъде истински деликатес.

— Чакай сега, защо не вземем да хапнем…

Тя го гледаше как насочи вниманието си към менюто, а сетне — към най-близкия сервитьор и се почуди защо ли изпита съвсем леко, смътно раздразнение. Никога не бе гледала на себе си като на добра компания; въпреки това Ралф правеше всичко възможно да поддържа контакт с нея. Всъщност той упорства доста, преди тя да се съгласи да се видят отново — сигурно си бе наумил нещо повече от обикновено приятелство? Навярно след първоначалното ухажване сега се чудеше дали тя си струваше усилията. Във всеки случай, кореше се сама тя, имаше ли значение дали бе направил опит да я свали, дали самата тя не се превръщаше в невротичка?

За момент Лаура скри неудобството си зад сигурната стена на менюто, докато не чу шума на наливаното в чашата й вино.

— Кортон Шарлеман… великолепно бяло вино… чудесно върви със стридите…

Докато вдигаше чашата, Лаура срещна погледа му.

— Освен че познаваш хубавите вина, говориш добре и френски, така ли?

— И италиански, и испански, и унгарски. — Той видя как тя повдига вежди. — Необходими са ми за работата.

— Сигурно е много интересна.

— Така е! — Той отпи от виното. — Макар мнозина да смятат компютрите за малко отегчителни.

— И на мен ми се налага да използвам компютър.

— IBM ли е?

— Как позна…? — отвърна сухо тя. Той се усмихваше, а тя изведнъж осъзна, че бе започнала да се забавлява.

— Лесно… искаш ли да разговаряме за това?

— Не, не мисля.

Той се засмя. Красиви зъби. За частица от секундата неговите познания и смехът му сякаш превключиха невидимата скала в главата й и тя се улови, че очите й го оценяваха по-нов начин. Ралф бе много по-различен от Андрю, но в това нямаше нищо нередно; брюнет, докато Андрю бе рус, доста по-широкоплещест, в сравнение с идеалните пропорции на Андрю.

— Рееше се нанякъде.

— Съжалявам, бях много далеч оттук.

— Мога ли да попитам за какво си мислеше?

— Приличаш ми на някого. — Тя усети как леко поруменя от лъжата.

— Ти също ми приличаш на някого.

— Така ли?

Почти.

— Последния път бях в Гърция. Тя бе тъмнокоса като теб… доста хубава.

Погледът му се плъзна към прозореца.

Лаура пое дъх в очакване собственият й глас да наруши мълчанието.

— Мога ли да попитам какво се случи?

— Беше твърде млада — твърде, прекалено млада — рече тихо той. — Само шестнайсетгодишна, дъщеря на стар приятел.

— Прозвуча ми така, сякаш си най-малкото разочарован.

А това я подразни, поне малко.

— Разочарован ли? Не… всъщност не, не и така, както си мислиш. — Той отвърна на погледа й. — Тя бе нищо повече от едно дете. Възхищавах се на чистотата й, това бе всичко, ако не ти звучи прекалено сантиментално. Същността на красотата в древна Гърция.

Ралф се усмихна. Въпреки всичко той я бе обладал, а тя си нямаше и хабер, малката Нина, когато той затвори вратата на кухнята и я насили върху коравия, пръстен под. Само очите й, онези огромни, кръгли, влажни очи бяха се издули и станали още по-големи от страх. Георгиос му бе длъжник и той се възползва.

— Гръцката история ми е хоби. — Той се пресегна през масата и наля още вино в чашата й. — Може би след вечеря ще поискаш да видиш нещата, които съм събирал с години? — Той наблюдаваше лицето й, забавно му бе, че отгатва какво си мислеше. — Апартаментът ми е само на пет минути път пеша оттук.

Тя знаеше това, беше го потърсила на картата на Виена. Лаура се усмихна с известна доза неудобство. Значи, това бе свалката. Тя отмести поглед върху раменете и силните му ръце, облегнати небрежно на масата. Може би грешеше. Щеше да е детинско да откаже.

— Да, бих се радвала.

— Добре.

 

 

Нямаше обаче никакво сваляне, никакви нарочни или несъзнателни опити да се приближи, да я докосне. През цялото време на гостуването й Ралф се държа безукорно. Дори когато стояха заедно в дълбоката, ярко осветена ниша, в която бе подредена по-голямата част от колекцията му, между двамата имаше внимателно изчислено разстояние и тя бе принудена да се съсредоточи върху гласа и думите му, както и върху изящните предмети, които той й подаваше да разгледа. Всъщност тя се увлече, заинтересува се, докато той й разказваше сбитата, кратка история на всеки предмет.

— Да вземем Пан — бе рекъл той, — който, според гръцката митология, би трябвало да е толкова грозен по рождение — с рога, брада, опашка и кози крака — че майка му избягала от него от страх…

Той постави черната каменна фигурка в ръцете й и тя почувства определено отвращение от грубото, получовешко лице, което я гледаше от статуетката. Ралф се усмихна.

— Пан е олицетворение на дявола, или на почтения човек, на древния култ на родитбата… майсторът на оргиите — отбеляза тихо той, — единственият бог, който е умрял. — Той взе отново фигурката и я постави обратно на една от осветените лавици. — Но любимата ми, разбира се, е тази дама — и той взе красива бронзова статуетка, сетне застана зад Лаура и я накара да прокара пръсти по закръглената фигурка на богинята на желанието Афродита. — Толкова е истинска, нали?

Тя кимна в съгласие, а бузите й пламнаха, поради близостта му, поради това, че ръцете му бяха върху нейните, а гласът му, думите му я възбудиха неочаквано и ужасяващо бързо.

Но сетне той се отмести от нея, все още усмихнат, ролята на музеен екскурзовод свърши и тя се запита дали той не си играеше с нея, само да я раздразни, защото не бе плод на въображението й начинът, по който той стисна пръстите й, не бе плод на въображението онзи горещ дъх, който усети върху извивката на бузата си, докато той възхваляваше очевидните достойнства на богинята на желанието. Сетне обаче той я отведе във всекидневната, настроението се прекърши и тя си наложи да прехвърли възхитата си върху чудесно използваното пространство. Сетне отидоха в една стая, която изглежда бе дълга, колкото бе дълга и самата сграда — безкрайна. Абсолютна белота, нарушавана само от дървените постаменти и гръцките статуи, само че тези бяха големи, безупречни, модерни. Контрапунктът бе великолепната тераса, настлана с черно-бял мрамор, от която се разкриваше панорамна гледка към града. Тя се улови как тихо затаява дъх пред това море от заснежени покриви, обляната в светлина красота на храма Свети Стефан и подредената хубост на приказна Виена.

— Просто… просто е красиво.

— Мислех си, че ще ти хареса.

Тогава той направи кафе, превъзходно, гъсто турско кафе. Накрая рече съвсем простичко:

— Мисля, че е време да те изпратя до вас.

Тя предложи да й извика такси, но той отказа.

— В Шнелингассе си, нали?

Тя кимна в потвърждение, а като стигнаха до входната врата, се запита защо ли трябваше да изпитва съвсем леко разочарование. Той не бе направил нито една погрешна стъпка, която да бъде изтълкувана като опит за сваляне, който тя бе очаквала, който бе желала, не бе ли така? А може би просто бе минало твърде много време, откакто бе играла тази игра и бе излязла от форма. Но навярно, в крайна сметка, нейното бе само едно добро старомодно любопитство, защото не можеше да се отрече фактът, че Ралф бе различен. Тя мина покрай него, вдишвайки слабия мускусен аромат на одеколона му, чистата, сапунена миризма на кожата му. А имаше и нещо друго, нещо, което тя не можеше да долови, което се изплъзваше неуловимо изпод повърхността на съзнанието й.

 

 

— Не искам да ме оставяш сама.

Кристина се взря в майка си, ненавиждайки този миг.

— Но трябва да вървя…

— Болна съм.

— Лекарят каза, че няма нищо сериозно.

Кристина бавно преглътна и си наложи да отмести поглед към портрета на император Франц-Йосиф I, който висеше над огромната камина, досущ като някакъв древен паметник. Би трябвало да късаме билетчета и да пускаме хората да разглеждат дома ни, тази капсулирана стара Виена, да подишат последния вкиснал въздух на отдавна отминали времена.

— Докторите много разбират. Няма нищо сериозно — подигра се тя. — Сърцето ми е болно.

— Той каза, че си уморена, че ако днес и утре си починеш…

— Не ме интересува какво е казал. — Тя поклати глава, учудващо разкошните й къдри не помръднаха.

На Кристина почти й се дощя да се усмихне; значи отново бе използвала лака й за коса, което означаваше, че бе изкачила стълбите до покоите на дъщеря си.

— Мамо — рече благо Кристина, — това е важно за мен, искам да отида.

Старицата вдигна очи.

— Защо, Кристина? Не и заради някой нов мъж, нали? — майка й се усмихна, но без доброта.

— Всъщност, не… отвърна напрегнато тя, — това е специална услуга, която трябва да направя.

И това бе вярно, за първи път бе вярно.

— Не ти вярвам.

— Не ме интересува дали ми вярваш или не.

Главата на майка й отново закима зловещо.

— Не ме интересува — повтори тя. — Не ме интересува. Някой ще издяла тези думи на надгробния ти камък, Кристина.

— Трябва да тръгвам, мамо.

— Не ме оставяй.

Това бе последната й молба, последният път, когато гласът й прозвуча милозливо, благо. Представлението рядко се променяше. Кристина притвори очи. В такива мигове я ненавиждаше, мразеше молбите й повече от всичко. Палтото й бе хвърлено върху стола и тя прекоси стаята, за да го облече.

— И само се погледни… просто се погледни! — думите на майка й най-сетне изригнаха жестоки, а пестниците й задумкаха по дървените дръжки на стола й със закъсняла ярост.

Кристина се опита да се изключи от този шум, съсредоточавайки се върху палтото си — копчетата, колана, мекотата на черното кадифе. Върху каквото и да е.

— Полата ти е прекалено тясна, устните — прекалено начервени… сигурно ти се смеят. — В един миг изглежда бе омекнала и тонът й отново се смекчи. Отново го удари на молба. — Не виждаш ли, Кристина — прекалено си стара за такива неща, прекалено стара си.

Но вратата се затвори с лек удар и старицата остана сама в стаята, с неподвижни сиви къдри, с трепереща уста, готова отново да заговори.

 

 

Улиците бяха заледени и дребният чакъл скърцаше под нозете й. Кристина вдишваше бавно и дълбоко студения въздух, опитвайки се да възстанови равновесието си, да сдържи сълзите, напиращи в очите й. И отчаянието. Майка й умееше да го прави, сякаш умееше да извлече отчаянието от нощния въздух и да го превърне в злокобен парфюм. Хвърли око на часовника си; щеше да закъснее поносимо, а докато стигнеше до Малерщрасе лицето й щеше да изглежда като замръзнало, но поне нямаше да е отчаяно. Или може би отчаянието щеше да си личи, да се процежда изпод грима й, да задълбочава малките бръчки, които бяха започнали да се появяват в ъгълчетата на очите й.

Кристина въздъхна тежко, загледана как бялото облаче, което излизаше от устата й, изчезва в мрака.

 

 

— Кристина!

— Съжалявам, че закъснях.

— Глупости… Остават няколко минути до вечерята.

Докато Моника вземаше палтото й, Кристина дискретно огледа роклята на приятелката си. Прекалено много злато, реши неутрално тя и въздъхна тихичко от облекчение. Може би и нейната пола бе възтясна, но в сравнение с натруфената Моника изглеждаше дори недооблечена. Освен това, помисли си отбранително тя, задникът ми е едно от най-добрите неща у мен, едно от почти непроменилите се неща… а не ми останаха много такива.

— Благодаря ти още веднъж, че се съгласи в последния момент, Кристина, почти се бях отчаяла.

— Наистина, няма защо.

Ако само, само ако всички те можеха да видят гадното кабаренце, в което майка й бе пяла; като влезе във всекидневната, тя изведнъж осъзна с безпощадна интуиция, че навярно щяха да я съжаляват.

Напитките бяха приятни и след няколко минути Кристина започна да се отпуска; стана й ясно, че познава само един човек, освен Моника и мъжа й, австриец, който бе и сред делегатите на конференцията. Курт бе сам и явен хомосексуалист, един от малцината, които познаваше и които доста очевидно, с премерено презрение, даваха да се разбере, че нямат много време за губене с противния пол. Да пази Бог, дано Моника не е решила да я настани до него… И моля те, Боже, не и до онзи шкембест грък, който се бе опитал несръчно да сваля една от служителките на конференцията.

Тя отново се огледа и се спря на един привлекателен испанец. О, не, стига испанци! Преди да успее да помисли още, Моника вече ги поведе към съседната трапезария.

Туриха я до шкембелията грък, но поне от дясната й страна седеше хубав американец. Отпърво й се видя млад, около трийсетте, но когато се обърна към нея и тя можа да види добре лицето му, разбра, че бе може би по-възрастен от нея.

— Сам Коен, здрасти.

— Здрасти…

Тя отвърна на усмивката му и неизбежният въпрос се завъртя в главата й. Женен ли бе? И в един кратък миг тя се възненавидя.

Това бе една от най-приятните вечери, които бе прекарвала от много, много време насам. Кристина дори се улови, че се държеше очарователно и с дебелия грък. Но всъщност всичко се дължеше на Сам. Тя наистина го хареса; той я караше да се смее; изглеждаше изискан, непретенциозен, а тя си бе помислила, че подобни мъже вече бяха изчезнали. Бе поискал телефонния й номер.

— Но той е женен, Кристина… — рече Моника, докато й носеше палтото.

Кристина я погледна, но не си позволи да проговори. Другите гости си бяха тръгнали и те бяха сами, чуваше се само мъжът на Моника, Херберт, който си наливаше питие в съседната стая.

— Не ми спомена — отвърна съвсем слабо тя.

— Всички така правят — отговори Моника с хитра, дразнеща усмивка. — Знам, понеже едно от момичетата на Херберт трябвало да го измъкне от заседание, за да разговаря с жена си в Щатите. — Тя започна да помага на Кристина да се облече. — Има и малко момиченце.

— Момиченце ли?

— О, Кристина… — рече изчерпила търпението си Моника. Тя познаваше твърде отдавна приятелката си, за да се преструва повече; имаха доста случаи, когато се налагаше да бърше сълзите й или да й налива силно питие. А и съществуваше неизменната сянка на онази крива дъртофелница, майка й. Моника леко потрепери, преди да продължи: — Защо мислиш, че сложих Христос да седне до теб…? — тя видя как лицето на Кристина помръкна. — Знам, че не е съвършен, но е мъж, свободен е и има добра кариера; каза ми, че те намирал за много привлекателна.

Кристина мълчаливо закопча палтото си. Шкембелията грък, който посягал на служителките от конференцията; дотам бе паднала.

— Трябва да вървя, Моника, става късно — прокашля се тя.

Моника отвърна на погледа й.

— Съжалявам…

— Беше чудесна вечер.

Тя си тръгна; знаеше, че приятелката й все още я гледаше, но не бе в състояние да се обърне, да й помаха, да й рече довиждане и да види съжалението в очите й.

 

 

— Изглеждаш чудесно.

Погледът на Джон пробяга по красивите извивки на тялото на жена му, обвити в черно кадифе, строго скроеният корсаж подчертаваше великолепните рамене и белоснежното обилие на гръдта, която толкова обичаше. Изглеждаше напълно у дома си във великолепното обкръжение на замъка, сякаш тя бе стопанката тук, а не крехката австрийска графиня, която ги посрещна при пристигането им. Той улови погледа на жена си, докато закопчаваше сапфирените си обеци; беше й ги подарил за първата годишнина от сватбата им. Запита се защо ли я обичаше толкова много.

— Благодаря ти, Джон! — усмихна се тя. — Ти самият изглеждаш доста изискано.

Тя отново се усмихна, този път широко и без всякакво усилие. Това бе само за него. Той бързо отмести поглед, защото изведнъж я пожела и разбра, че тя щеше да го долови. Устата му пресъхна и той бе обзет от главозамайващо, опустошително желание.

Елизабът се спря пред огледалото и забеляза в него избилата по лицето на мъжа й червенина на желанието, която не можеше да сбърка с нищо друго. Съзря и безпомощната радост в очите му, когато устните й се разтвориха, лицето й светна, а той стоеше и я гледаше с възхита. В този момент съществуваше само Джон, сякаш целият свят бе изчезнал и всичко изведнъж бе станало съвсем просто и ясно. Понякога той можеше да докосва душата й, да нахлува в нея и да парира изкушението и жалкото угризение, което бе започнало да я прави нещастна. Трогната и засрамена, тя обви с ръце лицето му и се гушна в прегръдката му. Останаха един дълъг миг така прегърнати в тишина; той бе положил глава върху извивката на врата й.

— Защо аз не мога да те успокоявам тъй лесно, Джон…? — прошепна тя. — Не бива да ми позволяваш да…

Той вдигна глава и се взря в лицето й.

— Защото винаги си го правила. — Усмивката му бе момчешка, леко натъжена. — И аз не мога да направя нищо повече.

Тя се надигна и докосна устните му със своите, леко ги разтвори с език — така, че той да я вземе. Почти моментално бе възнаградена от силните му ръце, които се плъзнаха по гърба й и я притиснаха до него тъй, че можеше да усети растящата му твърдина, ведно със секването на дъха си. Той леко изстена и притисна отчаян чело в нейното.

— Имаме време, Джон.

Той въздъхна.

— Ами роклята ти.

— Джон, Джон — рече тя с благо нетърпение, — тя няма значение… дърпай нагоре, дърпай… — Устните й отново се впиха в неговите и сетне се плъзнаха по челюстта му към ухото. — Желая те сега, Джон, не сетне.

О, и той я желаеше. И той!

Той полека преглътна, стисна плата между пръстите си и го повдигна нагоре над бедрата и щедрата извивка на задника й. Джон я притисна нежно до стената и я повдигна така, че да се улесни проникването му. Сега вече го нямаше самоконтролът, нямаше въпроси, желанието му бе взело връх и тя го посрещна пламенно, краката й се сплетоха около тялото му, а изгарящата топлина на удоволствието започна да расте, да расте, докато накрая останаха само затворените й очи и отворената й уста, която го зовеше. Елизабът го молеше, шепнейки с дъха си името му.

 

 

София погледна през прозореца към тънката сива ивица на вечерния хоризонт, който чезнеше в тъмнината. Погледът й се плъзна към масивните юмруци от пурпурни облаци, които се сбираха заедно и скриваха звездите една по една; досущ като малко дете тя си намисли едно желание за последния достигнал до нея слънчев лъч.

— А, вече си готова… добре.

Беше гласът на майка й. Чула бе тихото почукване и плахите й стъпки в стаята, но не се обърна. Погледът на София бе привлечен от собствените й дълги и слаби пръсти, към грижливо полираните и лакирани нокти, обикновено изцапани с туш или въглен.

— Моля те, София — беше си молба. — Заради мен.

София затвори очи.

— Няколко часа само, това е — Женевиев въздъхна тихо. — Баща ти желае много това.

— Защо, мамо? — попита най-сетне тя.

— София, София! — погледът на Женевиев се плъзна по красивата й дъщеря. Беше причесала дългата си кестенява коса сама, бе избрала розовата рокля и фината верижка за огърлица. — Нали говорихме за това? Вече си почти на осемнайсет и е време да заемеш мястото си до баща си и мен на някои официални вечери.

— Пропуснах урока си.

— Знам, но само този. А и винаги съществува следваща седмица.

— Попита ли вече баща ми — за следването ми? — обърна се бавно тя и Женевиев усети как погледът й затрептя и се отклони от този на дъщеря й.

Не сега, София.

— Не — отвърна бързо тя. — Още не.

Очите на София изведнъж се разшириха, блеснаха, досущ като на подплашено пале.

— Прости ми, мамо — рече меко тя. — Бях толкова груба, а знам, че вината не е твоя.

— Няма нищо за прощаване — Женевиев я обгърна с ръце. — Съвсем нищо.

— Просто защото всички други ще са толкова по-възрастни от мен. Какво да кажа? Как да прекарам вечерта права и в разговори — за какво да говоря?

— Ти си чаровна млада жена, София, не го забравяй — парира я Женевиев. — Разговаряй за училището по рисуване, за Австрия. Не забравяй, че повечето от гостите ни са от други части на света и знаят малко истински неща за Виена и за Австрия. — Сетне тя се усмихна. — Не забравяй също да задаваш въпроси — и да слушаш, това е секретът. Ще се изненадаш колко много хората обичат да говорят за себе си!

Съвсем слаба усмивка се появи в ъгълчетата на устните на дъщеря й и Женевиев полека и облекчено въздъхна; може би в крайна сметка всичко щеше да мине добре. Оставаше си обаче въпросът за художественото училище и непреклонния отговор на Феликс. Излъга дъщеря си, но при дадените обстоятелства едва ли имаше друг избор. Мислите й се върнаха назад, към разговора със съпруга й в тясното пространство на колата; не бе избрала най-подходящия момент, трябваше да го пита отново. Но дори когато се опитваше да се убеди сама, страхът пробождаше сърцето й, прогонваше спокойствието и пораждаше старото, познато чувство на незадоволеност.

— Мамо?

Гласът на София я сепна и нахлу в нелеките й мисли.

— Както винаги бях разсеяна — опита се да се засмее Женевиев и погледна леко намръщеното лице на дъщеря си. Трябваше да провери как върви подготовката на вечерята и подредбата. А и Феликс щеше да я чака.

Тя преглътна и хвана ръката на София.

— Хайде, ще закъснеем.

 

 

Дан Гърни посръбна от шерито си — бяло и сухо, такова, каквото го обичаше. Замъкът Блец наистина бе впечатляващ: езерото, потънало в гората, самотното величие на хълмовете; все едно човек пристъпваше в миналото. Искаше му се само да харесва и граф Дорияни, домакинът; но да харесваш такъв мъж бе трудна работа и той нямаше намерение да опитва, беше усвоил този урок отдавна. Поне положението му в Австрия — на конференцията, бе сравнително удобно, защото темата за опазването на околната среда бе добра, макар и да водеха предварително загубена битка — напълно блокирани от Изтока с неговото бягство от проблема и растящото замърсяване.

— Изглеждате много замислен, господин посланик.

Дан се обърна рязко и се оказа лице в лице с домакина си.

— Мислех си за вашите донякъде проблематични съседи.

Феликс се намръщи.

— Изтокът?

— Аха.

— През следващите няколко месеца ни очакват интересни битки.

— Предполагам, че ще се изправим и пред проблема Нашите проблематични западни съседи, посланик Гърни.

— Наричайте ме Даниъл, моля — не можеше да си представи граф Дорияни да го нарича Дан. Изобщо не си го представяше.

— Даниъл — повтори внимателно той и сетне продължи: — В края на краищата списъкът е почти безкраен: токсични разливи в река Рейн и Северно море, умиращите тюлени, оловните емисии от автомобилите, киселинните дъждове. — Той направи пауза. — Сигурно сте наясно, че Обединеното кралство^[6] е най-големият причинител на киселинните дъждове, които валят в Швеция и Норвегия, че САЩ изхвърлят годишно шест милиона тона киселини над Източна Канада.

— Знам това, граф Дорияни.

— Феликс, моля ви.

— Феликс. Имате впечатляващ дом — отбеляза Дан, променяйки темата.

— Благодаря ви. Повече от петстотин години е притежание на семейството на жена ми — рече той и добави: — Преди изобщо някой да е сънувал, че ще има Америка. — Ъгълчетата на устата му се изкривиха нагоре в язвителна усмивка. — Централната сграда е от началото на дванайсети век, някои от външните стени и източната кула са добавени през средните векове, а донякъде необичайната барокова кула — доста по-късно разбира се.

— Разбира се — отвърна Дан със саркастична нотка.

— Както и можете да си представите, освен забележителна възраст, замъкът Блец има и славна история — той посочи с разточителен жест към прозореца и терасираните градини, сякаш се готвеше да произнесе реч. — Навярно не знаете, че турците са нахлули в тази част на Австрия през шестнайсети век… дори в голямата зала имаме малка колекция турски оръжия и предмети на изкуството.

— Всъщност, Феликс, дипломирах се по европейска история.

Феликс му хвърли остър, изпитателен поглед.

— И търсех подходящия повод да кажа… — продължи с лекота Дан, — … че имате много добър пример на стила рококо във фреските на тавана в зимната градина — Маулперч, нали?

— Силно съм впечатлен, Даниъл. — Усмихна се напрегнато той. — Боя се, че ние от континента, сме склонни да имаме малко традиционно мнение за американците.

Той се засмя, но на Дан усмивката му се видя глуповата и самодоволна.

— Е, всички живеем, за да се учим и да се променяме, Феликс.

Очите, които го гледаха, се разшириха, едната вежда се повдигна високомерно.

— Конференцията, например — продължи Дан, решил да се заеме с работа. — Навярно събирането на сто двайсет и четири държави ще ни даде необходимата възможност да предприемем някои доста драстични действия в не съвсем далечно бъдеще.

— За щастие Австрия притежава отлична репутация по отношение на околната среда.

— Истина е.

— И страдаме от съседите си, при това не само от приятелите от Източния блок.

— Това също е истина, но би трябвало да възприемем един по-всеобхватен подход, Феликс, не само по отношение на нашата страна или дори нашите непосредствени съседи, а от глобална гледна точка.

— Доста идеалистично… хората, страните се интересуват преди всичко от здравето на икономиките си… а очистването на природната среда ще коства много пари, които повечето от нашите приятели около масата на конференцията няма да са готови да похарчат.

— Пак сте прав, Феликс, затова ще трябва да ги убедим, да ги образоваме или да ги купим.

— С чии пари и при какви условия?

— Именно за да разберем това сме се събрали тук.

— Иска ми се да мога да споделя явния ви оптимизъм, Даниъл.

Дан въздъхна в себе си, запита се защо ли бе повдигнал въпроса тук и сега. Огледа стаята и погледът му се спря върху домакинята; хубава жена, с фини черти, но прекалено слаба. В един миг той я гледа как се движеше — нервно, като кукла — с широко отворени очи и с тази вдървена усмивка на лицето й.

— Ключовата дума е промяна, Феликс — продължи отегчено той.

— Стига това да не струва много пари — продължи да настоява австриецът. — В крайна сметка всичко опира до парите.

— И до невежеството и глупостта — Дан премигна и с нежелание се извърна да погледне Феликс в очите, а той малко се сепна.

— Разбира се трябва да се обсъдят много трудни и сложни въпроси — изрече внимателно Феликс.

— Това е доста снизходително казано, Феликс. В момента сме на дъното и ни предстои дълго и почти невъзможно изкачване той си помисли за Джуди. — Добрите обещания не чинят и пукнат петак, единственото, което трябва да направим, е да ги изпълним, което без съмнение ще се окаже скъпо, изпълнено с противоречия и навярно — в много случаи — непопулярно.

— Е, все трябва да започнем отнякъде. — Този мъж бе смешно встрастен по темата, при това дори объркващо встрастен.

Дан му се усмихна невесело.

— Точно така, Феликс, трябва, защото ако не го направим, може да се окаже, че сме поели пътя на динозаврите.

— Майка ви ми каза, че рисувате… — рече Елизабът и погледна свенливото, излъчващо несигурност лице на София.

— Малко… — отвърна бавно тя. — Предпочитам рисунките, макар учителят ми да ме кара все повече и повече да правя акварел.

— Правите ли портрети?

— О, разбира се. — Очите й се поразшириха от, макар и потиснато вълнение.

— Имам едно малко момченце, ще го нарисувате ли?

Но аз съм рисувала само семейството и неколцина приятели.

Елизабът огледа лицето на момичето: бе почти съвършено оформено, излъчваше благородство — досущ като фавн или кошута. Лице на мадона.

— Може ли да погледна?

Кафявите очи погледнаха надолу, но хубавата уста на София се разтегли в усмивката на едва прикрита радост.

— Моля — настоя Елизабът с тон на победоносна молба в гласа си.

София вдигна очи от ръцете си и кимна утвърдително.

— Тази сутрин рисувах в зимната градина, папката ми е още там.

— Зимната градина… да, майка ви ми я показа.

Елизабът хвърли поглед към двойните врати.

— Съседната стая. Там ли ще ги разгледаме?

Преди да отговори София огледа всекидневната; баща й бе зает с американеца, а майка й — със съпругата на немския посланик. Тя кимна и те се измъкнаха през отчасти отворената врата в коридора, покрит с каменни плочи. Елизабът потрепери.

— Тук винаги е студено, дори и през лятото — сподели София.

— Но на вас ви харесва много, нали?

София отново сведе поглед, сякаш току-що я бяха уловили в нещо нередно.

— Толкова е стар и тъй голям — като внушителен и много стар човек.

Тя обичаше замъка, чувството за солидност, което й придаваше, гъстата тъмна гора и дебелите стени; възрастта му, мъдростта му. В мисълта, че той ще си е тук много време след като родителите й си отидеха от тоя свят и след нейната собствена смърт, се съдържаше странно утешение. Тя погледна нагоре, а погледът на Елизабът последва нейния към високия сводест таван, който се извисяваше над тях, от централната арка като огромно бижу висеше масивен кристален полилей.

— Обикновено е затворен през зимата, поради снега, но когато времето е хубаво, идваме често. — Тя отново погледна Елизабът със светнало лице. — Това е любимото място и на баща ми.

— О, така ли?

София кимна.

— А на майки ви?

Лицето на София малко помрачня.

— Мисля, че не чак толкова. — Тя се запита дали не бе казала излишни неща, но тази жена й харесваше. — Братът на майка ми е починал тук.

— О… съжалявам.

— Случило се е много отдавна, мама е била дете.

— Какво е станало?

— Нещастен случай. — София замълча, а сетне гласът й стана приглушен, когато напрегнатото, разтревожено лице на майка й изплува в съзнанието й. — Паднал много лошо — в езерото. Мама била с него, когато се случило; мисля, че е била дванайсетгодишна.

— Какъв ужас…

— Да. Никога не говорим за това. — София гузно се изчерви и отново се запита дали не бе казала прекалено много.

— Нека видя рисунките ви — рече Елизабът.

София кимна, усмихна се облекчена и поведе гостенката си към съседната стая.

Няколко секунди Елизабът остана на вратата и отново попи великолепния таван и изящно изрисуваните с птици, плодове, орнаменти и екзотични нимфи ламперии, които заемаха три от стените. Четвъртата бе в по-скорошен стил, с красиви витражи, а резбованите френски прозорци водеха към широка, настлана с каменни плочи тераса. Тя пое дълбоко дъх и се запита дали всичко това не бе прекалено разкошно, прекалено съвършено. Погледът й отново се плъзна по витражите и към езерото, което се простираше черно и сякаш гъсто под високите, стръмни стени на боровете.

— Красиво, нали? — попита тихо София.

— Да.

Гласът на София бе станал съвсем приглушен и Елизабът се улови, че погледът й отново бе привлечен от очите на младото момиче. Папката бе върху ниска масичка до стената и когато София развърза връзките, рисунките литнаха и се разпиляха като конфети. Елизабът се наведе да й помогне да ги съберат от пода.

— Но вие сте наистина много добра! — възкликна тя, опипвайки с наслада плътната хартия. — Това е майка ви.

Лицето на Женевиев бе уловено и пресъздадено с майсторски, уверени линии и сенки; дъщерята бе доловила твърде добре нервността, неспокойствието, бе извлякла някак си от същината й дълбоките тонове на болката и сега те стояха открито на хартията — разголени, изложени пред чужди очи.

— Мама се безпокои толкова много — рече момичето, сякаш извинявайки се.

Елизабът я погледна и в един миг между тях се възцари странно мълчание.

— А това, разбира се, е баща ви.

— Да. — София я погледна въпросително. — Много е симпатичен, нали? — рече гордо тя и се изкикоти.

— Всичките ми приятелки мислят така.

— Да, аз… да, симпатичен е.

— А това е Гюнтер, брат ми, но съм го рисувала само веднъж-дваж, защото е много отегчителен.

Елизабът прегледа листите в ръцете си и сетне отново погледна лицето на София.

— Нали ще нарисувате сина ми, моля ви?

София се усмихна, очевидно радостна от косвения комплимент.

— Ако родителите ми се съгласят.

— Не се безпокойте, аз ще ги убедя.

София започна да прибира рисунките в папката им, а сетне, когато чу вратата зад тях да се отваря, рязко се обърна.

— Ето ви къде сте били. — Женевиев се усмихна напрегнато на Елизабът, след като моментално съзря папката с рисунките на дъщеря й. — Чудех се къде ли сте се дянали двете…

— Съжалявам много… — изрече бързо Елизабът, но аз придумах София да ми покаже работите си и трябва да ви кажа, че тя наистина е много добра.

Женевиев кимна и тихо затвори вратата.

— Да, да, добра е.

Сега или никога.

— Чудех се дали бихте й позволили да нарисува сина ми?

— Разбира се.

— Мама ще се опита да убеди баща ми да ме пусне в художествено училище — намеси се София.

Женевиев се извърна, все едно бе забелязала нещо в градината.

— Надявам се, че няма да е трудно да го убедите… — рече Елизабът. — Сигурна съм, че разбира колко талантлива е дъщеря му.

— Видя ли, мамо! — Засмя се София.

Вниманието на Елизабът бе привлечено от скованото кимане на Женевиев и погледът й пробяга надолу по обвитите в коприна ръце към малките юмручета, които бяха толкова силно стиснати, че кокалчетата бяха побелели. Елизабът преглътна и пресилено погледна часовника си.

— Мисля, че мъжът ми вече се чуди къде ли съм се дянала.

Женевиев леко се сепна.

— Да, разбира се. — Тя хвърли бърз поглед на Елизабът, а сетне се обърна към дъщеря си. — Хайде, София, караме всички да ни чакат.

— Господи! Опази ме от вечери, като тази!

— Не беше чак толкова зле…

— О не, Джон, тази вечеря трябва да бъде специално отличена. — Елизабът въздъхна театрално и събу обувките си. — А освен това на теб не ти се наложи да прекараш цялото време, седнал между домакина и Оскар фон дер… как му беше името…

— Фон дер Хейден — добави той. — От известната компания Фон дер Хейден Кемикълс. — Той се усмихна съчувствено. — Като че ли не е от най-сладкодумните.

— Все едно да накараш камък да пусне вода.

— На мен немският посланик ми хареса.

— Да, и жена му също е приятна. — Тя се намръщи леко. — Със смущаващо съвършен английски, който засрами моя немски. Ще трябва да положа още усилия.

— И за френския каза подобно нещо.

— Благодаря ти, Джон.

— Просто се пошегувах.

Тя поклати глава и се усмихна.

— Съжалявам, мисля, че съм уморена, денят бе твърде дълъг.

— Поне виното бе чудесно.

— Естествено, за това трябва да благодарим на домакините — рече иронично тя, легна напряко на леглото и се взря уморено в тавана. — Виното щеше да ми хареса много повече, ако не се бе наложило да изтърпим това негово смешно представление на дегустацията — разбълничква, гледа го на светлината, вдишва аромата му, върти го с език в уста и най-сетне помпозно навежда назад глава и го оставя да се стече в гърлото му. — Тя се разсмя раздразнена.

— Е, така поне те позабавлява.

— Да, особено когато му дойде на ума да си отмести погледа от деколтето ми.

— Феликс ли?

— Да, Феликс.

— Не изглежда на такъв.

— Повярвай ми, Джон.

— Добре, добре, вярвам ти — и той вдигна ръце с престорен страх.

— Господи, горката му жена!

— Имат очарователна дъщеря.

— Да, много. — Елизабът седна пред огледалото и разкопча обеците си. — Иска да постъпи в художествено училище.

— И това проблем ли е? — Джон се запъти към банята.

— Ако съдя по реакцията на майка на един невинен въпрос от моя страна — да.

— Може би имат други планове за нея.

Запушалката изскърца и водата започна да пълни раковината. Елизабът се взря в лицето си в огледалото.

— Мисля, че е точно така.

— Съжалявам, не мога да те чуя — Джон си миеше зъбите.

— Няма значение…

Някак си обаче имаше значение, макар тя да не знаеше защо. Отиде до прозореца, но видя през него само пълната тъмнина: никаква луна, звезди или сенки. Потрепери леко, когато писъкът на нощен бухал процепи дълбоката, опияняваща тишина и изведнъж я обзе тъга; защото замъкът Блец излъчваше чувството на сивота, на тежест, на изгубени и забравени мечти — разрушени, погубени, или никога неродени.

 

 

Женевиев се зае да разчесва косата си. Петдесет четки. Петдесет сутрин и петдесет вечер. Взе шишенцето с почистващ крем и започна да трие бузите си с чист памук с бързи, насочени нагоре движения така, че лицето й скоро придоби неестествено лъскав вид, сякаш памучните топки бяха отнели и цвета му, сенките, бръчките, тъй че лицето, което я гледаше от огледалото, не бе на Женевиев, а на някой друг, на някой странник, който идва само нощем. Изчисти бялата лъскава маска с тонер с цвета на лимонов сок и накрая взе бурканчето с нощен крем, позлатено, украсено бурканче, което й напомняше, кой знае защо, за една от златните гривни на покойната й майка.

— Като цяло — една успешна вечер. — Сепна я гласът на Феликс, който идваше от неговия будоар.

— Да, Феликс, така е.

— Симон се напи.

— Съвсем леко, Феликс, сигурна съм, че никой не забеляза.

— Американският посланик я забеляза… ръката й стискаше непрекъснато неговата… слава богу, че не я мушна под масата.

Женевиев затвори очи.

— Зачеркни я от списъка ни.

Тя не отговори.

Феликс застана пред огледалото в цял ръст, огледа се и сетне започна да сваля сакото си.

— Надявам се само да е изпила достатъчно, за да заспи; ще бъде непоносимо, ако заброди в алкохолен унес по коридорите.

— Сигурна съм, че няма да го направи, Феликс. — Очите на Женевиев се разшириха от изненада.

— Тя невинаги постъпва като разумна жена, скъпа.

Феликс отвори огромния дъбов гардероб и внимателно окачи сакото си на дебелата, подплатена закачалка, по лицето му пробяга едва доловимо смръщване. Симон бе направила сцена в гардеробната на приземния етаж; буквално се хвърли в прегръдките му, задраска го по ризата, отърка лицето си в неговото, натискайки големите си, провиснали гърди към него. Бе отвратен, какво си мислеше тя? Кратката им любовна връзка бе приключила преди няколко месеца, а тя продължаваше да се лигави с него като разгонена кучка. Достатъчно възрастна бе, за да знае как да се държи. Беше си грешка още от самото начало.

Той поклати глава и заизува ръчно изработените си обувки от обутите в черни чорапи крака, сетне постави дървени калъпи във всяка обувка. Тази жена си бе сексуално побъркана глупачка.

— Преброи ли приборите?

— Всички си бяха там, Феликс — отвърна уморено Женевиев.

— А колекцията ми от сребърни миниатюри?

— Да, Феликс.

Той изсумтя доволен.

— Никога няма да забравя онзи уикенд миналото лято, когато домакинствахме на почти половината дипломатически корпус…

Женевиев въздъхна, знаеше какво щеше да последва.

— Ужас… липсваха четири от десертните лъжички и два сребърни фазана… онези миниатюрните, гдето ги взех от Жак Перен в Париж… да не споменаваме онзи недодялан дребосък от румънското посолство, който си пълнеше джобовете с пурите ми. — Феликс започна да сваля панталоните си. — Ужасно. Подобни неща никога не са се случвали по времето на баща ми. — Той поклати глава. — Войната промени всичко.

— На мен ми хареса английската двойка.

Той замълча за миг, единият му крак още бе покрит от широкия крачол.

— Да. — В ума му веднага се появи живата картина на Елизабът Торнтън и той се усмихна вътрешно. — Торнтън е много богат.

— Така ли? — попита незаинтересовано тя.

— Да. Може би ще си струва да задълбочим приятелството с тях.

Женевиев прекоси затъмнената стая. Светеше само една лампа, а сноп светлина от банята оформяше квадрат върху лакирания дървен под. Някога това е бил будоара на родителите й, солидна стая с тежки драперии от тъмночервено кадифе и стари персийски килими по пода. До сами леглото се издигаше голяма дъбова ракла, украсена с резбовани купидони и гирлянди цветя. Досущ като леглото, навярно много красиво за времето си, но тъй или иначе то бе на родителите й, а сетне — само на баща й. Никога не се бе чувствала щастлива в тази стая, в това легло. Завивките бяха отметнати и тя се мушна в хладната прегръдка на студените бели чаршафи.

— Оскар бе в добра форма.

— Така ли? — не й бе направило впечатление. За нея Оскар си бе все един и същ.

Феликс хвърли кос поглед към жена си.

— Като че ли доста хареса София.

— Хареса ли я? — Женевиев въздъхна на себе си, нуждаеше се от сън.

— След като избие от главата си онези художнически глупости, ще трябва да ги събираме по-често заедно.

Женевиев преглътна, слушаше само отчасти, не искаше сега отново да повдига въпроса за рисуването. Може би — утре.

— На младите момичета често им идват щури идеи в главите — продължи лековато Феликс.

Тя стисна зъби.

— Това не е щура идея, Феликс. И не мисля, че София иска да си я избие от главата.

— Е, ще й се наложи да опита.

Феликс окачи идеално изгладения си панталон в дрешника с нетърпеливо движение на ръката.

— Не бихме ли могли да й позволим да се позанимава поне година, Феликс? Можем да я запишем в някое местно училище, та да не се налага да напуска дома.

— Не, Женевиев. — Той се обърна към нея с каменно лице. — Мисля, че вече обсъждахме този въпрос и казах не.

Той тръгна към банята.

— Феликс… — замоли се тя. — София има талант.

Чу го как театрално въздъхна.

— Колцина художници наистина имат талант, Женевиев, колцина? И нима ти можеш да бъдеш компетентен съдник, или дори фрау Таухер? — Тонът му заприлича на тона на някой търпелив баща, който разговаря с наивното си и неособено умно дете. — Надявам се, че не я окуражаваш.

Той рязко спря и застана в осветения от банята квадрат на пода, голите му крака бяха леко разкрачени, ръцете му разкопчаваха блестящата бяла риза с отривисти движения на пръстите.

Тя остана безмълвна.

— Е, окуражаваш ли я?

— Знам колко много желае това, Феликс — рече тихо тя.

— Тя още не е достатъчно голяма, за да знае кое е добро за нея и кое не.

— Моля те, Феликс — рече тихо и отчаяно тя.

Той отново изчезна в банята, сякаш разговорът бе приключил.

— Само за една година… — Очите й се напълниха със сълзи.

— Да не би да не ме чуваш? — тонът му бе повишен, сякаш искаше да е сигурен, че го чува, че не можеше да стане грешка.

— Обещах й да поговоря с теб.

— Е, изпълни си обещанието.

— Не е достатъчно — рече хрипливо тя, не само се чувстваше изморена, но и й се догади.

Той се върна в стаята.

— Извини ме, но какво каза?

— Моля те, Феликс.

Той я погледна — малкото бяло лице, големите, дразнещи го очи на кошута и усети как го залива вълна на необясним гняв.

— Искам тя да се омъжи за Оскар.

Думите, се стовариха като камъни, в стаята и последвалата тишина бе осезаема и тежка. Не бе възнамерявал да й го съобщи така, но безплодността на разговора им и необичайната й упоритост го извадиха от равновесие.

Женевиев вдигна поглед към него, очите й бяха широко отворени, задъха се.

— Не говориш сериозно! — прошепна тя.

— За бога, Женевиев, не се шокирай чак толкова! Оскар е изключително богат — отлична партия, за което и да е момиче.

А ако нечия дъщеря трябваше да се омъжи за Оскар, то това щеше да е неговата; името фон дер Хейден бе синоним на богатство в подходящите обществени кръгове, а освен това Оскар бе самотен, беше му разказал за това едва миналия месец; по начина, по който Оскар гледаше София, можа сам да забележи, че наистина най-малкото й се възхищаваше, а със съвсем леко, ловко насочване сигурно нямаше да има нужда той да бъде убеждаван, че хубавата, непокварена София щеше да е най-подходящата кандидатка.

Тя се вторачи изумена в него, не бе в състояние да схване всичко това веднага.

— Значи наистина говориш сериозно?

— Разбира се.

— Но защо? Защо, Феликс?

— Защо ли? — Тонът му стана хладен, присви устни и те се превърнаха в тънка чертица. — Не ставай смешна.

Тя поклати глава, кръвта изчезна от лицето й. Феликс я гледа няколко мига, а сетне изведнъж се сети, че бе застанал почти гол пред невиждащите й очи; пресегна за халата си и шумоленето на коприната накара Женевиев да премигне.

— Той е прекалено стар, Феликс, а и София се отнася към него почти като към свой чичо.

— Оскар е само с една година по-голям от мен.

— Но ти си баща на София.

Очите му потъмняха от яд при тази несъзнателна обида.

— Какво забележително откритие, Женевиев.

Той се врътна на пета, без да й обръща внимание, влезе в банята и затвори вратата зад себе си.

Тя пое дълбоко дъх, сякаш се оправяше от удар в стомаха, а погледът й машинално се вдигна нагоре, към тавана с нашарените греди, сетне слезе надолу към далечната стена и огромната кахлена печка, дебела и надменна в тъмния ъгъл. В банята Феликс довършваше тоалета си и тя можеше да чуе внимателните му точни движения, изскърцването на лакираното дървено седало, когато седна, приглушения звук на кутията с тоалетна хартия, докато той изтегляше определената бройка салфетки. Винаги използваше шест. Чу го как се размърда малко, сякаш се опитваше да се настани по-удобно и сетне измърмори, леко изстена, докато пускаше въздух.

Женевиев затвори очи, въздъхна и стисна здраво завивката. Опита се да прогони спомена за вечерта, да заспи, но една сълза, прекалено тежка, за да може да я задържи, се бе процедила от ъгълчето на окото й.

 

 

Вече не валеше. Дан нетърпеливо пристъпваше от крак на крак, докато гледаше замръзналите градини от стаята за закуска. Замъкът Блец му бе омръзнал, искаше да си върви у дома. А у дома във Виена за него означаваше светлият му просторен апартамент, който гледаше към великолепната Карлскирхе. По това време ароматът на кафе вече сигурно ще е наситил кухнята и коридора, той ще стои до печката и да пържи яйца с шунка, а Хералд трибюн, грижливо сгънат, ще чака да бъде прочетен.

— Даниъл, надявам се, че спахте добре? — Феликс с широка крачка пресичаше дългата и тясна стая.

— Да, благодаря.

Не беше истина. Беше му студено и той дълго търси още едно одеяло из многобройните шкафове в стаята си. Сетне се появи Симон. По-късно той се почуди как бе разбрала в коя стая спеше. От някой слуга? От Феликс? Със сигурност — не от него. За добър късмет той не отговори на отчаяния й пиянски шепот зад вратата и накрая тя се отказа, а той остана прав и треперещ в тъмнината, докато несигурните й стъпки не затихнаха напълно. Позабавлява се с идеята да я пусне да стопли леглото му, буквално да го стопли, но си остана само с това. Бе прекалено стар за такива неща, а пияните самотни жени определено не отговаряха на стила му.

— Виждам, че вече сте закусил.

— Да, извинете ме, но аз винаги ставам рано и наистина трябва да се върна във Виена, за да довърша един доклад, който трябва да е готов до утре заран.

— Колко жалко! Надявах се да придружа гостите си на разходка из градините.

— Всъщност, Феликс, аз се възползвах от тази възможност тази сутрин, преди още някой да бе станал.

— Учуден съм, че не сте срещнали жена ми.

Дан повдигна вежди.

— Тя не можа да спи… а сега изглежда е хванала лека настинка.

— Съжалявам.

— О, дреболия.

— Тя ще слезе ли на закуска?

— Не, боя се, че не. Настоях да се върне в леглото.

— Може би вие ще предадете моите благодарности и най-добри пожелания.

— Разбира се.

В последвалия момент на неудобство двамата се спогледаха.

— Ще отида само да си взема багажа.

— Аз ще се погрижа за това.

— Не, наистина няма нужда.

— Настоявам, в края на краищата нали за това плащам на прислугата.

— Благодаря — рече сухо Дан и изгледа как Феликс се оттегля от стаята. Обърна се отново към безмълвните градини и отново се сепна, когато някой друг влезе в стаята.

— Добро утро.

— Добро утро, Джон. Добре ли спа?

— Като заклан.

— Де да можех да кажа същото.

— О, боже. — Усмихна се съчувствено Джон.

— Тъкмо се каня, да си тръгвам.

— Толкова скоро?

— Ами, освен че се чувствам като разбит, имам да свърша малко работа, като се върна.

— Аха. — Джон си наля кафе. — Предполагам, че е за пленарното заседание?

— Точно така. — Дан тихо въздъхна. — Очаквам оценката от Световната банка на ефекта от проектите, за които тя осигурява инвестициите.

— Това сигурно е свързано с идеята дълг срещу опазване на природната среда!

— Пак си прав. — Дан леко поклати глава. — Естествено, търговските банки не я харесват и естествено ще бъде трудно да се приложи.

— Забелязах донякъде хладния прием, който идеята получи досега.

— Е, поне е едно начало.

Джон отпи една голяма, животоспасяваща глътка кафе.

— А освен това имаме и проблема за животинския свят. Това ще е отделна комисия, оглавена от шведите.

— Чу ли за убийството на британския журналист в Танзания?

Дан кимна.

— Племенникът на вътрешния ви министър — и той поклати глава. — Слонова кост. Мислех си, че с това поне бяхме на път да приключим.

— Все едно е да очакваш японците да спрат да изтребват намаляващия брой китове…

— Сигурно си чул, че имат нов научен план за улов на китове. — Дан изсумтя презрително. — Мисля си, че покойният сър Питър Скот нарече този план международно хулиганство в открито море.

— Но те продължават да отричат, разбира, се.

— Разбира се.

Дан въздъхна тежко при мисълта за кабинета си и широкото, дълго писалище, отрупано с книжа, доклади и протестни писма на хора от целия свят.

— Получавам идеи за работни стратегии и предложения от организации, тъй далечни, като да речем Асоциация на жените надомнички до някаква група, наричаща се Earthscan.

— Аз — също и някои от тях не са лоши, освен дето всички искат от нас да направим чудеса за броени дни.

— Що се отнася до тропическите гори и тенденцията към глобално затопляне, няма съмнение, че…

И двамата се спогледаха усмихнати.

— Доста път бе изминат от Мадрид и преговорите за човешките права.

— Или за намаляване броя на ракетите с далечен обсег.

— Мисля, че е на добро — рече тихо Джон.

— Прав си.

Елизабът влезе в стаята, без да я усетят и известно време стоя и наблюдава двамата мъже, които гледаха през прозореца побелелите хълмове навън.

— Надявам се, че няма повече да вали сняг.

И двамата се обърнаха, като чуха думите й и токчетата, които потракваха по лакирания дървен под, докато вървеше към тях.

Дан я погледна с удоволствие и съвсем малка доза завист. Тя никак не приличаше на пияната Симон. Подире й дойде Феликс, а Дан изпи кафето си и остави чашата на масата.

— Готов ли е багажът ми?

— В багажника на колата е — рече Феликс и съсредоточи вниманието си върху Елизабът.

— Добро утро! — отсечено кимна той, предполагаше, че така погледът му, който пробяга по цялото тяло на жената, щеше да бъде заслонен. На Джон му се прииска да се разсмее.

След заминаването на Дан Феликс се присъедини към тях за закуска, последван скоро от София и малко бледия Оскар.

— Къде е мама, татко?

Феликс леко вдигна глава от вареното яйце, което разчупваше с часовникарска точност.

— Малко е понастинала, София, и няма да слезе за закуска.

— Да отида ли да…

— Не, не е необходимо — рече той бързо и излишно високо.

Очите на София леко се разшириха, а сетне затрепкаха под неумолимия му поглед. Елизабът размени със съпруга си кратък, но многозначителен поглед.

— Кафе, София?

В първия миг младото момиче не отговори, но сетне бавно насочи вниманието си към Елизабът.

— Благодаря ви.

Всички бяха спасени, дори и Оскар, от влизането на Симон, която театрално бе положила една ръка върху челото си.

— Зле съм… толкова ми е зле.

Феликс се намръщи.

— Може би едно голямо черно кафе ще помогне — подхвърли сухо той, побутвайки каната с кафето напред.

Тя изглежда не го чу и остана права на вратата.

— Мога ли да ти взема нещо? — попита София и се изправи от стола си.

Симон полека свали ръка от челото си…

— Какво добро дете си.

София се изчерви.

— Струва ми се, че ще повърна.

Но Симон продължи да стои там, на вратата, без да помръдва, само големите й гърди и нещастната издутина на корема й спазматично потрепваха под тясната рокля. Но тя изведнъж мръдна и Елизабът се изненада от скоростта, с която изчезна от погледа й. Всичко стана за част от секундата — изгубилото цвета си лице, изчезването й от вратата, бързите й стъпки, последвани от рязко спиране, когато повърна.

Джон затвори очи и остави намазаната с масло филия. Хвърли поглед на Елизабът и сетне се обърна към домакина си. Феликс седеше на стола си като истукан, стиснал силно устни, а лицето му се наливаше с кръв, докато повръщането продължаваше и продължаваше.

 

 

По обратния път към Виена Елизабът потъна в сън. Тя и Джон се отърваха от по-нататъшен престой в замъка Блец с разумното извинение, че било възможно да завали още сняг. Събуди се, когато наближаваха покрайнините на града и чак тогава кратка вихрушка изви ледени снежинки върху предното стъкло на колата. Клепачите й бавно се вдигнаха и тогава разбра, че я бе разбудила музиката, идваща от касетофона.

— Какво е това?

— Какво е кое?

— Музиката?

— Не знам, нещо от Грейс, предполагам. — Погледът на Джон се плъзна встрани. — Не ти ли харесва?

— Да, харесва ми. — Елизабът изправи глава, за да погледне през прозореца. — Не бях я чувала отдавна.

Искаше й се да се усмихне, да се усмихне на превратностите на съдбата. С Хотел Калифорния тя бе преди пет години в друга кола, с друг касетофон. Преглътна бавно и милият, изгарящ спомен за онази дълга, дълга седмица с Карл се надигна като чувствен, възбуждащ призрак над нея. Дори и сега.

Джон се наведе и увеличи звука.

— Така добре ли е?

Тя кимна в отговор, не бе в състояние да го погледне и да каже не. Пресипналият плач на китарите изпълни колата, нежните, екзотични думи се лееха като проливен дъжд: … и пак онези гласове те мамят отдалеч… огледалата на тавана, те пият изстуденото шампанско…

Тя си пое дъх и се остави да поеме назад, назад; музиката галеше паметта й с изкусни, незабележими пръсти … можеш да напуснеш хотела, когато пожелаеш, но никога не можеш да си тръгнеш…

3.

Карл никога не бе харесвал гласа му; Клод говореше с бързо и високо стакато, от време на време — и дразнещо носово.

— Исках този път да бъде за последно, Клод.

— Всички и винаги го казват, приятелю — засмя се той.

— Рисковете започнаха да преобладават над предимствата.

— Хайде, хайде, мосю Нилсен… нещата не са чак толкова зле — въздъхна театрално той. — Виж сега, за мен това е друга история. А и в крайна сметка имаш приятели и те се държат много добре с теб.

— Нека си помисля.

Последва кратко мълчание.

— Помисли си, мосю Нилсен, но знам, че въпреки всичко ще се върнеш при Клод с правилния отговор. Познавам те. Ще се обадя вероятно след два дни.

Погледът на Карл пробяга по бялата стена на апартамента към двете тесни маски, които бяха грижливо поставени в центъра й. Бяха дървени, невероятно красиви, мастилени, от черно дърво; лица със затворени очи, хлътнали бузи й с широките, с месеста красота африкански устни. Не бяха еднакви тези устни; внимателният наблюдател би забелязал, че устата на жената бе по-сочна, леко отворена, а езикът бе вирнат възбуждащо нагоре.

Карл преглътна. Взел бе маските в Малави, по време на пребиваването си в Южна Африка. Бе отишъл там само от любопитство, а си бе тръгнал с дълбокия, див копнеж да се върне отново. Маските бяха много изящни и разбира се той ги купи прекалено скъпо, по две хиляди долара всяка. Но трябваше да ги има.

Погледна към слушалката на телефона и разбра веднага какво бе сторил Клод. Нямаше значение. Карл вдигна чашата с бренди към устните си и въздъхна тихо. Беше за последен път, поне що се отнасяше до Клод. Задържа за малко течността в устата си, а сетне запреглъща на малки глътки, остави я да се стече топла в стомаха му.

Сигурно щеше да излезе нещо друго, но щеше да помисли за това по-късно.

Погледът му отново се отклони към женската маска, към нейната полуотворена уста и веднага си помисли за Елизабът. Тя не можа да му откаже категорично, а по гласа й позна, че мъжът й бе в стаята. На няколко пъти й бе оставял съобщения, но тя изобщо не отговори на обажданията му, а и той би бил разочарован, ако го бе сторила. Сега бе по-различно, сега тя направо се съгласи да се срещнат, защото не бе в състояние да каже нещо друго. Наслади се на гласа й, усмихна се на очевидното й неудобство, а сам се изненада от себе си — от неочаквания прилив на вълнение, което веднага извика в съзнанието му възбуденото й, овално лице. Отдавна не бе изпитвал подобно нещо към жена — такова нетърпение. Не бе емоционален, не бе склонен към необуздани фантазии и копнежи, като повечето от жените, с които бе спал. Дори когато си позволяваше да бъде верен за известно време, а дори и когато бе обяснявал, че никога няма да се ожени, те продължаваха да настояват, да се държат за него, да го обичат, едва не го задушаваха. Така бе с Габриела. Но дори и тя накрая го изгуби.

Карл изпразни чашата си. Предположи, че и Елизабът би била същата, но не бе имал възможността да й даде възможност, за да разбере. Елизабът бе омъжена и той я желаеше. Във всичко това се съдържаше някаква иронична красота, някакъв пикантен риск.

Той отново погледна маската на стената, тази красива, мамеща го уста, и устните му се разтеглиха в усмивка.

— Би ми се искало да има повече светлина…

Елизабът кимна в съгласие — Клеър я развеждаше из апартамента. Беше тъмен, беше мрачен, беше студен.

— И това ли е единственото, което Оливър успя да намери? В Гринцинг има много красиви къщи — с огромни градини.

— Той не иска да е много далеч от посолството — отвърна малко отбранително Клеър и сетне бързо додаде: — А и сме много близо до Градския парк, който почти компенсира липсата на градина.

Елизабът последва Клеър във всекидневната, която все още очакваше да я пипне опитна, грижлива ръка, за да й придаде известно подобие на ред и усещане за комфорт. На Клеър не й стигаше времето за това, а Оливър, по думите на Джон, бързо се превръщал в работохолик, оттук и желанието му да живее на разстояние, не по-голямо от пушечен изстрел от посолството. Пак бяха пропуснали да го повишат и сега шансовете да получи назначение в Брюксел след конференцията изглеждаха съвсем незначителни; очевидно той винеше за това себе си.

— Толкова добре направи, че дойде…

— Чаках с нетърпение поканата да дойда.

— Кейк?

— Благодаря.

Клеър разряза внимателно плодовия кейк и наля димящо кафе в тежките порцеланови чаши.

— Как са децата?

— Добре. Обичайните училищни проблеми — тя въздъхна. — Уредихме Дженифър в местно училище, но все още търсим подходяща детска градина за Филип.

Елизабът забеляза как Клеър отмахна кичур коса от лицето си — определено бе много уморена.

— Бебето още ли те безпокои нощем?

Клеър отвърна със суха, дяволита усмивка.

— Сега е по-добре, но не и съвсем по-добре.

— Господи, сигурно си скапана…

— Оправям се, Елизабът, а и Оливър всъщност е много добър — тя поклати глава. — Казват, че след като направи годинка, нещата се оправят — тя се разсмя. — Винаги съм се чудила кои са тези, които казват!

— Ако мога с нещо, да ти помогна…

— Открила съм, че разговорът на кафе помага страхотно! — и тя отново се засмя. — Но, не… — и Клеър продължи по-сериозно, — не, справяме се. — Направи пауза. — Разбира се, повечко пари биха били добре дошли. Нямах си представа, че Виена е толкова скъп град!

— И аз самата се изненадах.

Но това нямаше никакво значение, помисли си гузно тя. Джон бе заможен, нали така? А и какво знаеше Клеър Картър за роклите по хиляда лири едната или за постоянното членство в клуба Чампниз! Горката Клеър бе прекалено заета да лавира с ограничените си ресурси и да се пита дали някоя вечер можеше да се наспи като хората. В един миг Елизабът се вторачи в чашата си и се запита дали не се бе разглезила, дали не бе започнала да приема всичко като даденост. Неочаквано си помисли за Джон, за Кристофър. Вдигна глава и се усмихна машинално на Клеър. А и предстоеше да се срещне с Карл.

— Няма да повярваш… — продължи Клеър с ведър тон, — но майка ми предложи да ми праща колети с храна всеки месец.

— О, Клеър…

— Наистина — и поясни: — Е, поне дрешки за децата и някой и друг деликатес.

— Не мисля, че великото британско общество би ти повярвало, ако узнае!

— Понякога и аз самата се чудя — и тя отново се разсмя. — Но човек трябва да притежава чувство за хумор в този бизнес, особено ако е по професия съпруга. Може би властимащите ще се смилят над нас и някой ден ще получим увеличение.

— Чух, че на датчаните всъщност им намалявали заплатите…

— Да пази Бог! — въздъхна Клеър и погледна през прозореца. — Нямам нищо против неудобствата от някое трудно назначение, но Оливър би го приел трудно, казва, че ще умре от скука. — Тя се обърна отново към Елизабът, леко намръщена. — Знаеш ли, той по-скоро би приел лишенията на Лондон, отколкото лесния живот в Далечния изток и Африка и по-голямото заплащане.

— Той всъщност няма избор, Клеър.

— Знам. — Тя взе чашката си. — Може би така е по-добре — усмихна се замислено. — Знаеш ли, винаги съм искала да имам свой бизнес, когато се запознахме с Оливър тъкмо завършвах икономика.

— И какво стана?

— Получи първото си назначение — в Хелзинки.

— И ти се отказа от следването?

— Всъщност нямах голям избор. В крайна сметка обичах Оливър и знаех, че собственият бизнес трудно може да се съчетае с положението на жена на дипломат.

— Съжаляваш ли?

— Понякога, Елизабът. А ти?

— Аз — също — Елизабът леко й се усмихна. — Работех в книгоиздаването; известно време ми харесваше.

И тя, без да ще се сети отново за Карл. В неудобното мълчание, което последва, погледът й се плъзна към чашата с кафе. Не й бе останал кой знае какъв избор — тогава й се бе наложило да напусне Фейтс.

— Предполагам, че ще ходите на бала в операта…? — попита тихо Клеър, изкусно променяйки темата.

— Да, ще ходим — имаме покана от австрийския външен министър.

— Трябва да си призная, че това е едно преживяване, което бих искала да изпитам; но е ужасно скъпо!

— Боя се, че е така.

— А екскурзията до Прага и Будапеща?

— Не, няма да мога да отида. А ти?

— Домашните проблеми са доста трудно преодолими, а естествено — и разходите, макар Оливър да казва, че ще се справим, ако наистина желая да отида.

— Мадлен Линдал ще очаква отговор до петък.

— Надявах се да й дам моя днес, каза, че ще дойде.

Елизабът се изненада, че Мадлен изобщо се бе съгласила да дойде. Клеър не бе в сферата на интересите й. За нея Клеър би била потискаща, неинтересна, провинциалистка.

— Навярно просто закъснява, Мадлен не е прочута с точността си.

Всъщност Мадлен бе превърнала закъсненията си в изкуство, сякаш бе нейно и само нейно правото да пристига далеч след всички, за да направи впечатление с появяването си.

— Признавам си, че малко благоговея пред нея! — рече ухилена Клеър. — Толкова е висока, елегантна, а и тези удивителни очи, като черни камъчета — въздъхна тя. — Боя се, че ми се иска да се завра в меча дупка, когато някъде се появи тя. — Ръцете й се отпуснаха в скута й и тя машинално изтръска няколко трохи от полата си. — Същото се отнася и за теб, Елизабът, дори не смея да си го помисля.

— О, Клеър…

— Не, наистина! Просто не знам как винаги успяваш да изглеждаш толкова добре. Сигурна съм, че дори да имах най-добрата костна структура или каквото и да е там, пак щях да си изглеждам тъй, сякаш току-що съм се измъкнала от леглото — тя поклати глава. — Нямам си и представа от тези неща, а и когато се погледна в огледалото, винаги се сещам за някой кон…

— Не си справедлива към себе си.

— Не, не е така, Елизабът — лицето й отново стана сериозно. — Ти пък си прекалено скромна. Джон сигурно се смята за голям късметлия.

Елизабът с мъка й се усмихна; хвалбата не й се понрави, защото не я заслужаваше, не и след като бе тъй лесно, не и след като бе на път да рискува всичко заради една факла, която бе държала прекалено дълго и която все още тлееше, гореща и потайна, в сърцето й.

 

 

Роклята на жената бе разкъсана от горе до долу, виждаха се вътрешностите й. Дъхът на Лаура секна. Около врата й обаче бяха оставили огърлица от хубави перли.

— Това е само една восъчна кукла, Лаура.

Тя се обърна към Ралф и се насили да се усмихне.

— Изглежда съвсем реалистично.

— Това е идеята, разбира се — и той отвърна на усмивката й. — Йосиф II е бил човек с поглед към бъдещето, интелигентен мъж. Искал е военните му лекари да разполагат с всичко необходимо, докато изучават анатомия, преди да им позволи да действат в армията.

— Тя може би е била красива.

— Навярно. — Той се наведе към нея. — В крайна сметка, винаги е някак по-шокиращо да бъде насилено нещо красиво, отколкото нещо грозно.

— Да, предполагам, че е така.

— Всъщност, скъпа моя Лаура, всички ние представляваме сбор от доста отвратителни органи, скрити в обвивката на тялото. — Той отново хвърли поглед на жената в стъкления шкаф. — Биха могли да я направят съвсем обикновена, грозновата, с прави, неапетитни крайници. Но не, тя е красива, с дълги, добре оформени крака, сочни бедра и с тази перлена огърлица на врата й — ъгълчетата на устните му се извиха нагоре в усмивка. — Това би могла да бъдеш ти, Лаура.

Тя се изчерви, неочаквано объркана, че толкова се зарадва на комплимента му. Ралф все още бе загадка за нея. Знаеше, че я харесва, знаеше, че я бе забелязал, но с това като че ли се свършваше всичко. Тя инстинктивно бе разбрала, че не е хомосексуалист. И в ръцете му имаше нещо; в тези големи, силни ръце. Имаше широко, почти славянско лице, голяма уста и хубави зъби, които тя рядко виждаше. Когато се засмееше, Ралф се преобразяваше, но той не се смееше често. Вече бе минал почти месец, откак се бяха запознали, и тя бе започнала да се чувства спокойна с него. Той й бе показал голяма част от Виена, дори бе успял да се сдобие с недостъпните билети за Бала в Операта само за три дни. Бе много по-различен от Андрю, но Андрю я бе принудил да избира, Андрю я бе отблъснал, без да се опита да я разбере. Когато Ралф хвана ръката й, тя въздъхна вътрешно.

— Хайде, ще сменим мрачните подробности на Джозефина с блестящите бижута на загиналата империя.

— В Хофбург ли?

— В Шацкамерата — или Имперската съкровищница — в Хофбург. — Той се спря и се обърна към нея. — Трябва да се загърнеш, днес е под нулата.

Свали черния кашмирен шал от врата си и започна да обвива плътно с него голата кожа на шията й. Лаура погледна лицето му, докато ръцете му работеха около гърлото й. Бе някак си обезпокоително да бъде тъй близо до нея, лице в лице, устните му бяха на сантиметри от нейните. Можеше да види тъмните му мигли, фините линии, които се спускаха от двете страни на носа му, да почувства дъха му върху лицето й. Той вдигна очи от черния кашмирен шал и в един момент погледите им се срещнаха. Напрегната, Лаура затаи дъх и усети как кръвта заби във вените й. Но той най-неочаквано, се усмихна, втренченият му поглед изчезна, а гласът му я върна към действителността.

— Трябва да побързаме, Съкровищницата затваря след час.

— Да… разбира се.

Тя го остави отново да я хване за ръка, почувства топлината на дланта му, която се плъзна по гърба й, когато я насочи надолу по мраморните стълби. Когато излязоха от сградата, мощният вятър разроши косите й. И тя се сети отново за Андрю и за Лондон, учудена и малко тъжна от този завой на мислите си. Запита се къде ли бе той, какво ли правеше. И с кого ли беше? Но Ралф отново я обсеби. Когато стигнаха до колата му, ръката му обви собственически кръста й, докато се наведе да отвори вратата. Устните му едва се докоснаха до бузата й и тя долови мускусната му, мъжка миризма, покорена от силата му, а сетне топлината на колата я обгърна и замая и Андрю вече си бе заминал.

 

 

София крачеше по тясната павирана улица, прегърнала учебниците пред гърдите си. Бузите й замръзваха на студения зимен въздух, дъхът й излизаше на бели вълни мъгла. Бе възнамерявала да пийне горещ шоколад с приятелки в близко кафене, но в последния момент се отказа, защото не бе в настроение за кафе-разговори, за бърборенето на приятелките й за гаджета и нови дрехи. Предишната вечер родителите й се бяха карали, което бе почти прецедент; всъщност майка й бе отвръщала на баща й. София въздъхна тежко; всичко бе заради нея и заради желанието й да постъпи в художествено училище. Но имаше и нещо друго, нещо, свързано с Оскар фон дер Хейден; тъкмо тогава обаче вратата на всекидневната зловещо се затръшна, сякаш бяха узнали, че тя стоеше на вратата на спалнята си и слушаше, слушаше, затиснала със стиснати юмруци устата си, с разтуптяно сърце.

Когато излезе на откритото пространство на Паркринг, тя сведе леко глава, изчака да премине някакъв трамвай и светофарът да светне зелено. Вятърът рошеше косите й и тя нетърпеливо ги отметна назад. Жестът я накара да вдигне очи и погледът й пробяга разсеяно по преминаващите коли. Син мерцедес. На баща й. Тя машинално вдигна ръка сякаш да помаха, но той не я забеляза. Като видя седналата до него жена, тя леко сбърчи чело — бе непозната и доста млада блондинка.

Светофарът светна червено, но София не пресече Паркринг, вместо това остана на края на тротоара и видя как колата на баща й зави надясно, сетне наляво, мина покрай хотел Мариот, сетне намали, спря и баща й паркира. В следващия миг той излезе от лъскавата синя кола и забърза към дясната предна врата. Отвори я и помогна на жената да слезе, сетне се огледа, но не видя дъщеря си, която го наблюдаваше от тротоара на Паркринг.

Когато ръката му се плъзна плавно по луксозното кожено палто на жената, нещо у София трепна в негодувание; краката й с нежелание поеха, но не към метрото и към сигурността на дома, а подире му — надясно по Вайнбургщрасе и, пресичайки улицата — към хотела на SAS^[7] Пале. В един дълъг, дълъг миг тя се колеба, искаше й се той да се обърне и да я види, искаше й се да се сбогува с тази жена, която се оказа много по-млада, отколкото й се бе сторила.

Униформените портиери му козируваха, а той въведе блондинката през блестящите стъклени врати на хотела, краката й на високи токчета правеха бързи, смешни крачки по дебелия червен килим, лицето й бе извърнато към Феликс, усмихнато и със силно начервени устни; игрива, интимна усмивка, която бе възнаградена от красивата му ръка, обвила и притискаща пълничкото й рамо към него.

На София леко й призля, усети как страхът и невярата пулсираха във вените й като неясна, но разяждаща болка. Пресече улицата, мина покрай озадачените портиери и влезе в хотелското фоайе. Баща й бе изчезнал. Тя бавно преглътна и седна в ъгъла. Хубава сервитьорка, крехка и с източен вид, взе поръчката й за кафе и го постави върху мраморната масичка със съчувствена усмивка. София се запита дали тя знаеше, дали изобщо някой на този свят, освен нея, знаеше. Пийна от горещото силно кафе и сетне побутна димящата чаша настрани. Не й се пиеше кафе, нито й се седеше в тази красива зала, пълна с непознати, в очакване на баща си.

 

 

Не мина и час и половина. София погледна часовника си. Нямаше и час и половина. Излязоха от асансьора смеейки се — момичето и баща й; последва една последна прегръдка, а ръката на момичето се плъзна под палтото на баща й и София затвори очи. За частица от секундата мислите й препуснаха назад към сигурността и спокойствието на миналото, към безбройните пъти, когато бе наблюдавала баща си у дома — зад писалището му, с майка й. Висок, хубав, добър. Татко. Очите й отново се отвориха и тя още веднъж изживя болезнения сценарий, докато Феликс пресичаше фоайето към рецепцията, очевидно да плати сметката си. В един кратък миг на отвлечени мисли тя се попита дали щеше да плати стаята за цялата нощ или на час.

Докато тази налудничава мисъл минаваше през главата й, той извърна глава и огледа фоайето; тогава я видя. Когато погледите им се срещнаха, в ушите й зашумя, можеше да чуе как сърцето й бие, лудо, сякаш току-що бе финиширала след някакво лудо надбягване. Лицето му изведнъж побледня като платно, но сетне сините му очи се присвиха, тя видя как по лицето му пробяга гняв и веднага се уплаши. Но той не каза нищо, не направи нищо. Феликс реагира така, сякаш дъщеря му не седеше отсреща, с втренчени и подути очи, с изписано върху лицето й отчаяние. Обърна се отново към рецепцията, плати сметката и съпроводи момичето с коженото палто навън, на ледената улица.

Няколко минути тя чака, свила юмручета в скута си, със сведен поглед, забит в лакирания под. Усещаше болка в пресъхналото си гърло, ужасяваща тъга, която се трупаше в нея за това, че му позволи да си иде като непознат. Сега с цялото си сърце й се искаше да не го бе срещала днес, да не го бе оставила да си иде, искаше й се просто да си бе хванала метрото и да си бе отишла у дома — както всеки ден. Закопня за сигурността на дребните неща, изведнъж закопня за майка си. Миловидното и сякаш изоставено лице на Женевиев изплува болезнено в съзнанието й, искаше й се да заплаче, защото това бе нещо, за което не можеше да разговаря с майка си; сякаш в живота й се бе появила голяма пукнатина и тя непрекъснато и неизбежно ставаше все по-широка и по-дълбока, разрушавайки всички илюзии, които бе хранила, разяждайки всички неща, които й бяха били скъпи.

София стана и отвори портмонето си, с трепереща ръка отброи машинално необходимия за кафето брой шилинги. Всичко започна снощи, помисли си тя със слисано объркване, всичко наистина бе започнало снощи — скарването на родителите й, гневът на баща й при настояването на майка й, сетне умоляващият глас на Женевиев, докато вратата най-сетне не се бе затръшнала зловещо. София бавно преглътна; тази сутрин тя се събуди с неспокойното чувство, че бе попаднала в капан; то не изчезна през целия ден, потискайки я, а накрая бе видяла баща си.

С голямо усилие на волята стана и пое из ярко осветеното, потънало в зеленина фоайе, сетне — през стъклените врати — и накрая навън, на Вайнбургщрасе. Огледа плахо дългата и тясна улица. Разбира се той бе заминал, разбира се, че нямаше да я чака в синия си мерцедес с русото момиче до себе си. Почувства се безкрайно нещастна, когато живата, болезнена картина на бялата ръка, която се плъзва под палтото на баща й, се заби като рапира в съзнанието й. Очите й се напълниха, докато се връщаше на Паркринг и изминаваше първата отсечка по пътя към дома.

София въздъхна тежко, потискайки сълзите. Не, това вече не бе нейният дом. В рамките само на няколко часа всичко се бе променило и то завинаги. Тя вдигна лице и го подложи на изгарящия леден вятър, шалът й се развяваше назад, досущ като нещастно знаме. Небето бе сиво, тежко и ниско, стори й се, че започнаха да прехвръкват снежинки. София пресече широката, обрамчена с дървета улица към станцията на метрото — към дома. Но у дома бе мястото, където бе баща й и тя пое дълбоко и отчаяно дъх, понесла тежестта на мъката в сърцето си.

Той все едно бе умрял.

 

 

Когато застана колебливо на вратата и зърна Ники Лауда да разговаря с група почитатели в средата на залата, Елизабът реши, че Do & Co, сигурно бе известно сред богатите и красиви виенчани като шикозно заведение, но погледът й бързо се плъзна встрани, мина над десетки глави и стигна до ъгъла, където седеше и я наблюдаваше Карл. Докато отвръщаше на погледа му, съзнанието й сякаш се смръзна и ходът на времето се забави, но тя направи усилие на волята да тръгне, насили се да си проправи път сред масите и хората, а с приближаването си към него затихваше и далечният ромон на разговорите между непознати за нея хора.

— Изглеждаш чудесно.

Гласът му — богат, с американски акцент глас, бе пълен с обещания.

— Благодаря.

Той стана и изтегли стола й, а като мина покрай нея, тя рязко, но безшумно пое дъх, защото не можеше да повярва какъв силен ефект имаше върху нея близостта му, не можеше да повярва, че годините, които идваха и си отиваха, не бяха променили нищо. Нищо.

— Радвам се, че можа да дойдеш.

Вдигна поглед към лицето му.

— Беше много настоятелен.

— Знам… Съжалявам — усмихна се той. — Не можах да се сдържа.

Кръвта бавно и неумолимо се просмукваше нагоре по шията, към лицето й.

— Исках да те видя… без всякакви задръжки… просто ние двамата… само да поговорим.

— Можехме да поговорим и по телефона.

Погледът му неуловимо се промени.

— Казах, че исках да те видя.

— Аз съм омъжена, Карл.

Тъмните му вежди се сключиха начумерено.

— Дължа ти обяснение.

— Не ми дължиш нищо, Карл. — О, господи, дължеше й. — Както ти казах на приема, мина много време и животът ни се промени.

— Имах задължения, имаше неща, които трябваше да уредя — продължи той, все едно тя не бе казала нищо.

— Недей, Карл — и тя извърна поглед.

— Чуй ме.

Ръката му се пресегна през масата и улови треперещите й пръсти, но тя веднага ги измъкна, сякаш я бе опарил. Погледът му се стрелна към лицето й и в един миг той съзря конфликта и стария копнеж, изписани върху прекрасното лице на Елизабът.

— В този разговор няма никакъв смисъл. — Тя се опита да стане, но ръцете му я натиснаха да седне отново. — Моля те…

Молбата й бе нейното погубване, а и неговото също, защото погледите им се срещнаха и тя позволи на ръцете му да се плъзнат надолу към дланите й, за да могат отново да уловят все още треперещите й пръсти.

— Ще ми налееш ли чаша вино?

— Разбира се.

Той бавно отдръпна ръце и Елизабът преглътна с облекчение. Почти бе изгубила присъствие на духа. Някъде в съзнанието й витаеше неясната, замъглена мисъл, че трябва да стане и да си тръгне, че това ще е последната й възможност, но не помръдна, вместо това посегна и взе чашата с вино, която Карл й подаде.

— Защо правиш това? — гласът й вече бе под контрол, почти нормален.

Той я погледна и още веднъж се изненада от желанието, което се надигна у него; не можеше да й даде верен отговор, защото самият той не можеше да познае себе си.

— Желая те.

Може би точно тъй — просто.

В един миг тя се почувства замаяна, сърцето й бързо и панически заби.

— Имам съпруг, Карл. — Тя потрепери от думите, които бе избрала, все едно говореше за кола, за къща, за някаква вещ. — И го обичам.

Дори след като добави изтърканата фраза, Елизабът продължи да си задава същия въпрос, който неизбежно спохождаше мислите й: щом обичаше Джон, как би могла да мисли за Карл, да се среща с него по този начин, изобщо да бъде тук?

— Тогава защо дойде?

Защо искаше, беше тъй просто, и в един кратък миг тя го възненавидя.

— Лицето ти казва всичко, Елизабът — изрече нежно той. — Винаги е било така.

— Можеш да ме оставиш на мира, можеш да си намериш някоя друга.

— Не мога — поклати глава той. — И не разбирам какво имаш предвид под някоя друга.

— Това е лудост.

— Може би.

Тя извърна поглед, търсейки опора във всекидневните неща.

— Ти трябва да ме оставиш на мира, Карл.

— Казах ти — не мога.

Той отмести поглед от лицето й към меката ръка, която бе обвила столчето на чашата, сякаш търсеше опора в нея.

— И ти ще се срещаш отново с мен, Елизабът, защото ме харесваш, защото няма да можеш да устоиш на себе си.

Тя не отвърна.

— Толкова си сигурен в себе си… — рече най-сетне. — Винаги си бил такъв.

— Такъв съм си. Понякога се чудя дали това е качество или недостатък.

— Ти си отиде.

— Нямах друг избор.

Тя се усмихна.

— Но си мислех за теб.

— Недостатъчно обаче.

Той въздъхна, сетне се вгледа втренчено в нея и очите й затрепкаха.

— Ще ми позволиш да те виждам.

— Не, Карл.

— Ще го направиш.

— Недей…

— Елизабът… Елизабът — изрече тихо той.

Тя поклати глава, но лицето му неудържимо привличаше погледа й; спомените я погълнаха и едновременно с това всичките й добри намерения започнаха да линеят и да умират, защото, както бе казал той, тя не можеше да устои на самата себе си.

 

 

Кристина огледа с нежелание двете останали на рафта салати, изглеждаха малко повехнали и тъжни, но взе най-близкото блюдо — с пуйка и шунка и с въздишка се върна на масата си в столовата, определена за Конференцията по околната среда в Хофбург. В един миг тя погледна салатата и се почуди защо още продължаваше да страда от лишенията на диетата си, без да има особена причина за това. Все още се надяваш да уловиш някоя голяма риба, бе рекла жестоко майка й, когато забеляза парчето препечен хляб, което нещастно гледаше от чинията със закуска на дъщеря й. Кристина въздъхна отново; дори и дребна риба щеше да е нещо, но поне хубава, неженена риба, моля те, Господи, помоли се безмълвно тя.

— Здрасти.

Сепната, тя вдигна поглед и се озова лице в лице с американеца, Сам, с когото се бе запознала на вечерята у Моника.

— Здравей — отвърна малко неприветливо тя.

— Мога ли да седна при теб?

— Моля, доколкото знам столът не е зает.

Той бе женен. Моника й бе казала. Потисна разочарованието си, защото го бе харесала и това бе нещо ново, помисли си тя с неочаквано учудване. Колко мъже всъщност бе харесвала? Каква тъжна глупачка бе…

— Преговорите вече наистина потръгнаха — рече общително Сам, докато сядаше. — И като ви гледам, вие, момичетата тук, имате доста работа.

— При наличието на сто двайсет и четири страни, преводачите естествено са много полезна стока.

Усмивката му бе малко пресилена, объркан бе от нотката на неприязън в тона й.

— Имаш ли любим език, на който предпочиташ да разговаряш? — попита любезно той.

— Обичам френския, но и английския.

— Това го разбрах — рече бързо той. — На вечерята.

Изгледа го остро.

— Така ли? И как?

— Видя ми се съвсем спокойна, отпусната. — Той й предложи парче франзела. С бързо поклащане на главата тя отказа. Някой наблизо изтърва приборите си на масата и шумът й скъса нервите.

— Мислех си да ида на представление в Английския театър тук.

— О, така ли?

Сам се намръщи на преднамерената й студенина. По дяволите! Той се опитваше само да бъде любезен. На вечерята тя бе съвсем друг човек — сърдечна, остроумна. Приятна. Толкова приятна, че му се прииска да я покани да излязат, но сега вече не бе толкова сигурен.

— Разбрах, че бил доста добър — рече с усилие той.

— Надявам се.

Между тях се възцари мълчание. Сам неловко огледа пълната зала, прииска му се да бъде някъде другаде, вместо тук, с тази трудна за общуване жена.

— Била ли си някога в Щатите? — попита най-сетне той.

— Не.

— Трябва да опиташ някой път.

Кристина престана да изучава салатата си и вдигна очи. Нима той още не схващаше?

— Защо? — попита хладно тя, но студенината й струваше прекалено усилие, не й прилягаше, просто не бе създадена да бъде студена.

— Ами там има почти всичко — удивителни хора, удивителни места, най-добрите хамбургери в света. Емпайър Стейт билдинг.^[8] Господи, какви глупости говореше; той почувства безпогрешно как съзнанието за това започна да избива в червенина по лицето му.

Тя видя объркването му и неочаквано изпита срам. В края на краищата той не бе поискал да се срещнат пак, но инстинктът й подсказваше, че имаше такова намерение. Въздъхна леко и се усмихна, въпреки всичко.

— Може би, някой ден… — рече тя.

— Аз съм родом от Бостън. — У него започна да се прокрадва облекчение. Може би тя просто имаше тежък ден и той се бе появил в неподходящо време. Без да ще си помисли за Натали и нейните настроения; жестоки, отмъстителни настроения. Господи, тя превръщаше живота ми в ад, помисли си с почуда той.

— Имам познат, който е следвал в Харвардски бизнес колеж — това е в Бостън, нали? — попита тя.

Името му бе Франк, Франк Шпик. Винаги я досмешаваше на това име. В име като Шпик имаше нещо комично. Франк имаше голяма квадратна глава и прекалено тесни рамене. С неочаквана яснота тя си спомни единствения път, когато се бяха любили. Пенисът на Франк бе голям колкото мъжки палец и, понеже бе много стеснителен, любенето им се превърна в пародия; той страхотно се стараеше, а тя се преструваше, че се гърчи в екстаз, докато най-сетне той не достигна еякулация. Ала тя бе сигурна, че бе разбрал. Горкият Франк! Никога не я покани да излязат отново, но въпреки това тя го харесваше, знаеше, че никога не бе му хрумвало, че размерът на пениса му нямаше за нея никакво значение.

Гласът на Сам се вряза в мислите й.

— Следвах право там.

— И сетне — Вашингтон.

— Точно така.

— Харесва ли ти работата ти?

— Досега — да, тези преговори са наистина интересни.

— Някои от делегатите изглежда не ги приемат съвсем насериозно.

— Това са глупци — въздъхна той. — Замърсяването и озоновата дупка някак си не звучат тъй вълнуващо като Звездните войни и ракетите с голям обсег на действие, но посвоему и те са също тъй смъртоносни.

— Наистина ли смяташ, че тази конференция може да постигне нещо?

— Налага се — рече сериозно Сам. — Върнах се отново в училище, за да разбера какво става — той я стрелна с поглед. — То е заплашително, Кристина.

Тя кимна, хареса й начинът, по който произнесе името й.

— Но не е ли вече много късно?

— Не, не е прекалено късно — все още — отвърна тихо той. — А и посвоему това е най-голямото предизвикателство, с което човечеството трябва да се срещне, и най-доброто нещо се състои във факта, че можем да го направим заедно, в глобален мащаб, ако наистина пожелаем.

— Ти си идеалист.

— Някога бях… Мисля, че това се изгуби някъде по пътя.

— Не вярвам.

Той се усмихна.

Тя преглътна.

— Трябва да се връщам.

Когато тя рязко се изправи, Сам премигна.

— Мислех си… — заекна той. — Английският театър…

Очите му опипаха лицето й.

— Много съм заета.

— Може би някоя вечер другата седмица.

— Не, не мисля.

Той се изчерви.

— Тогава да обядваме заедно? — това бе последният му опит.

Тя погледна луничките, обсипали нежно носа му. Благородно лице.

— Аз…

— В понеделник? — избликна той.

Обля я вълна на безпомощност.

— Да — въздъхна тя. — Добре.

— Ще те чакам тук — в дванайсет и трийсет?

Тя кимна и направи крачка встрани от него.

— Е, до понеделник тогава — рече накрая той.

— До понеделник — отвърна папагалски тя.

Кристина си тръгна, токчетата й потракваха по мраморния под. В него имаше нещо, нещо наистина хубаво, което не можеше да се сбърка, но сетне мислите й заблуждаха към Маноло и Фриц, и Франк Шпик, и в съзнанието й се промъкна нелюбезна американска думичка: мухльо, мухльо, мухльо.

 

 

Майка й бе излязла. София се помота в кухнята, не й се искаше да се изкачи по стълбите, да мине покрай всекидневната, където дочу, че баща й четеше вестника си.

— Направи ми кафе.

Тя машинално посегна към каничката с кафе и наля на брат си чаша от черната, димяща течност.

— Плакала си.

— Не, не съм — отвърна прекалено бързо тя.

— Плакала си.

Тя се извърна от него и изпи пълна чаша вода.

— Защо?

— Остави ме на мира, Гюнтер.

— Хайде, София, кажи ми.

Бяха различни, тя и брат й, той бе студен, а тя — сърдечна, той — високомерен, а тя — мекушава.

— Махни се.

Той прекоси стаята и обхвана с ръка лицето й, стискайки бузите й така, че устните й болезнено се свиха.

— Ти си едно много, много глупаво момиче — въздъхна театрално той. — Досега трябваше да си разбрала, че не можеш да казваш такива думи на своя голям, умен, красив и по-възрастен брат.

По бузите й се застичаха сълзи.

— Не бъди такова бебе.

Той я пусна и се върна при кафето си. Гледа я изпитателно известно време. Беше хубаво момиче, дори много хубаво, но крехко като стъкло и тъкмо тази нейна крехкост го дразнеше. И майки му винаги го дразнеше. Тя бе толкова слаба, толкова раболепна, че понякога му призляваше, а и София бе същата. Съзнаваше, че бе като баща си и бе доволен, че е така. Животът е по-лек и се отнася по-добре към теб, ако знаеш как точно да получиш онова, което пожелаеш, ако знаеш как точно да манипулираш хората. Той смяташе баща си за майстор в това.

— София, би ли дошла в кабинета ми за малко?

Гюнтер се обърна, сепнат от бащиния си глас. Сестра му мина покрай него, без да промълви и дума и последва баща си нагоре по стълбите. Гюнтер присви очи и изчака, докато стъпките им поутихнаха, преди да се прокрадне тихо до вратата на кабинета.

— Защо бе днес следобед в хотела на SAS?

София не можеше да погледне баща си в очите, все едно бе някой непознат; сетне с прилив на неочаквана тъга тя осъзна, че всъщност никога не го бе познавала.

— Отговори ми.

— Чаках те.

Гласът й потрепери, искаше й се да заплаче, но това нямаше да му се понрави, затова остана със сведена глава, уплашена.

Феликс погледна дъщеря си, ненавиждаше неудобното положение, в което бе изпаднал, както и факта, че съдбата му бе раздала карти, които не знаеше как да изиграе.

— Какво видя? — наложи се да попита той, трябваше да узнае колко знаеше тя.

Тя не отговори. Погледът й бе съсредоточен върху сплетените й пръсти, върху ноктите, върху малката бенка на опакото на дясната й длан.

— Какво видя, София?

— Беше с онова момиче.

Тя неочаквано вдигна лице и той бе малко шокиран от пепелявия му цвят, от шокираните й очи. Извърна поглед към прозореца, към сигурността на градината.

— Тя е просто приятелка — ограничи се той с безсмислените си слова. — Стара приятелка.

Познаваше Ева от три седмици, просто бе забелязал обилните й пропорции да се носят съблазнително по Ринг-а, спря колата и я покани на кафе. Тя естествено се съгласи, след като огледа мерцедеса, дрехите, лицето му. Оттогава бяха ходили в няколко хотела; негова си бе грешката, че за пръв път я бе довел в центъра на града, просто не можеше да чака повече, щеше да стане бързо и удобно, можеше да я вмести между срещите си. Бе й купил известно количество фамозно перверзно бельо, което бе преседяло прекалено дълго в багажника на колата му.

— Да, татко.

Тя седеше и гледаше втренчено, без да вижда, задушаваше се от тишината в облицованата с дървена ламперия стая, от горещия, сух въздух.

— Не исках да изтълкуваш погрешно ситуацията.

Тя не отвърна.

— Не си го направила, нали, София?

Празният поглед на София се съсредоточи върху ръцете й. Ще мине, ще мине този ужасен момент и може би по-късно той ще се свлече някъде в някоя дупка на паметта й, ведно с онази малка бяла ръка, която се плъзга крадешком под палтото на баща й.

— Не си, нали, София?

— Не, татко.

— Добре.

Той отново я погледна и кой знае защо се почувства гол пред нея, когато погледът й се вдигна от извиващите се в скута й ръце към бялото му лице. В един кратък миг той изпита срам.

— Предполагам, че имаш да учиш…

София кимна и се изправи. Феликс не помръдна от мястото си до прозореца, докато вратата не се затвори леко подире й, а сетне стисна силно очи, устата му сърдито зяпна и той заруга в празната стая.

 

 

— Ти наистина си една малка, глупава кучка.

София се сепна и дъхът й секна, когато се обърна и видя брат си, облегнат на рамката на вратата на спалнята й.

— Искам да порисувам, Гюнтер.

— Искаш да кажеш — да поплачеш, нали?

— Какво желаеш? — попита уморено тя.

— Ти наруши основно правило.

Очите й се окръглиха, сякаш се досещаше какво щеше да каже сетне той.

— Нека ти обясня — усмихна се търпеливо той, но усмивката му не бе мила. — Човек не трябва да следи баща си, когато той е зает с любовницата си.

Тя потрепери.

— Повечето мъже си имат любовници, София, не знаеше ли?

Тя безсмислено поклати глава.

— Това е факт от живота.

Той не помръдна, а остана облегнат на вратата, втренчен в нея.

— Искам да рисувам, Гюнтер.

— Това не е краят на света, София.

Тя още веднъж поклати глава, посегна към дръжката на вратата, сякаш искаше да я затвори.

— Това е общоприетата практика — въздъхна той. — Мъжете винаги са го правили.

Тя не рече нищо.

— За бога — подигра я той. — Всички приятели на баща ми имат любовници — или поне се срещат от време на време с други жени, освен със собствените. Някой ден ще се омъжиш и твоят съпруг също ще има любовница.

— Не! — Тя се изненада от собствения си глас.

— Ти наистина си смешна.

— Искам да рисувам, Гюнтер.

— На осемнайсетия ми рожден ден татко ме заведе в бардак…

Устата му се изкриви похотливо, защото си спомни едрата чернокожа проститутка, която баща му му бе позволил да си избере; тя стоеше до един западнал нощен клуб, дрехите й се състояха само от късо, бяло, кожено елече и високи до бедрата ботуши. Струваше 500 шилинга, без да се брои недотам евтиното шампанско, което трябваше да изпият в бара.

— Не искам да те слушам.

Гюнтер се засмя.

— Време е да порастеш, София.

Тя го погледна в лицето.

— Защо не ме обичаш?

— Не бъди глупава.

— Мисля, че глупавият си ти, Гюнтер.

Очите му блеснаха.

— Мама знае.

Тя преглътна.

— Не.

— Разбира се, че знае — той бавно и комично поклати глава. — Тя просто се преструва, че не се е случило.

— Не.

— Вярно е, София. Защо не я попиташ?

Гюнтер си тръгна.

 

 

Красива, красива бе тяхната всекидневна, помисли си Елизабът, и бавно приближи до големите високи прозорци, които гледаха към малък, павиран вътрешен двор. Понякога бе толкова тихо, че можеше да си представи, че живеят някъде на село, а не в центъра на един европейски град. Стените на всекидневната бяха бледорозови, корнизите и орнаментите — бели, а в ъгъла се намираше традиционната виенска кахлена печка — огромна, добродушна, елегантна посвоему.

Тя седна и погледна портрета на Дженифър — мъртвата майка на Джон, над камината. Беше обичала Дженифър, бяха се сближили бързо, опознаха се, но сетне тя почина от многостранната склероза, която бе тормозила здравето й дълги години. Дженифър мислеше либерално, дори си бе полудувала за кратко, когато бащата на Джон бе на път да ме побърка. Елизабът се усмихна на портрета, припомняйки си думите на Дженифър, тогава бе малко шокирана от тях: Трябваше да го направя, Елизабът — възрази й тя, — в първите години на брака ни той бе непоносим, беше все едно да живееш с разглезено учениче, което още иска да суче; непрекъснато се питах: Ами аз? Не мисля, че Едуард даваше пет пари, докато почти не стана твърде късно.

Елизабът въздъхна. Джон обаче не бе като Едуард, Джон бе добър съпруг и тя го обичаше. Но той се бе появил след Карл, а тя и Карл някак си не бяха довършили и тя не можеше да стори нищо.

— Изглеждаш уморена.

Мъжът й стоеше на прага на голямата, красива стая и разхлабваше вратовръзката си.

— Ти — също.

— А тази вечер ни предстои и Балът в Операта.

— Боя се, че е така, но поне ни остава малко време преди церемонията по откриването в десет вечерта.

— Тогава не ми остава нищо друго, освен да го понеса с усмивка.

Той я целуна по темето, а тя погледна лицето му, смазана от неочаквано угризение. Не можеше да постъпи така с него, да го предаде така. В сигурността и комфорта на тази красива стая това някак си й се виждаше невъзможно.

Балът в Операта — балът на баловете. Елизабът се наведе от ложата им и се взря възхитена в морето от хора, в съвършено облечените мъже със съвършени бели папийонки, в ослепителните вечерни рокли, в унисон със също тъй ослепителни бижута — море, което се полюшваше в синхрон под звуците на Белия Дунав, най-известният от валсовете на Щраус. По време на церемонията по откриването осемдесет млади двойки бяха представени пред обществото на възрастните, осемдесет девствено бели рокли, чиито собственички носеха блещукащи тиари в косите и плуваха леко до осемдесет млади мъже във фракове, чиито ръце се потяха под белите ръкавици, докато водеха партньорките си в парада пред множеството, а то гледаше и чакаше ведно с потока от шампанско, който вече бе започнал да се лее, Операта да се превърне в храма на удоволствието в тази дълга нощ. Развеселена, Елизабът си помисли, че това си беше чисто декадентство, а и как нямаше да бъде, когато бутилка шампанско струваше над 200 лири стерлинги, и всичкото това заради удивителната екстравагантност само да видиш и да бъдеш видян. Във великолепието на балната зала тя съзря телевизионен екип, който бе на лов за знаменитости. Нямаше да му се наложи да търси надалеч — вляво от него бе Курт Валдхайм, а вдясно — принцесата на Монако Каролин.

— Направо ми секва дъхът, е, поне мъничко — рече Джон, който бе зад нея.

— Знам какво имаш предвид, това е все едно да се върнеш назад във времето към дворцовите балове в Операта в стара, имперска Виена.

— Страхувам се, че това си е едно самозалъгване от страна на виенчани — рече тихо той. — Бляновете по стария свят, принудени да се примесят с новото богатство и власт. Тук сигурно има поне толкова графове и графини, барони и баронеси, колкото и полилеи.

— Онзи там е херцогът на Браганца, нали?

— Да — претендентът за португалския трон, доколкото знам.

Елизабът се усмихна.

— Ако си оставиш чашата с шампанско, ще можем да се присъединим към всичките тези евро роялисти и евронадежди — той се усмихна и й предложи ръката си по пародиен и нежен начин. — Между другото — изглеждаш чудесно.

— Благодаря.

Беше купила тази рокля Катрин Уолкър преди шест месеца, толкова време я измъчва, докато си висеше в гардероба и очакваше да бъде облечена; коприна с цвета на шампанско, украсена с пайети. Потисна мисълта, че бе носила рокля с подобен цвят, когато се запозна с Карл; това бе излишен спомен, бодване, което да я обърка отново. Отгласи.

 

 

Валсовете продължаваха и продължаваха, докато накрая Джон не я хвана за ръка и започнаха да си проправят път към ложата си. През един прозорец в тълпата Елизабът зърна Мадлен, изглеждаше прекалено блестяща в дълга рокля от трептящо бронзово ламе, тя танцуваше с френския посланик. Лицето й бе поруменяло, устните й бяха разтеглени в широка, озъбена усмивка, която едва не накара Елизабът да се разсмее.

Тя леко поклати глава и последва Джон по лъскави мраморни стъпала, поспирайки се, като го видя да се усмихва и да помаха с ръка на една двойка, идваща към тях — хубава, тъмнокоса, млада жена и мъж от типа на Марлон Брандо.

— Запознайте се, Лаура Дръмънд — съпругата ми Елизабът — рече Джон и сетне добави: — Лаура е на постоянна работа в посолството, но ни помогна в офиса на делегацията в началото на преговорите.

— Здравейте — усмихна се Елизабът и сетне погледна мъжа, който стоеше до нея.

Лаура премигна.

— О, извините — това е Ралф Мюлер.

Ралф взе ръката на Елизабът и я поднесе прецизно към устните си, сетне Джон се ръкува с него и Елизабът видя колко внимателно разглеждаше съпруга й този мъж; любопитството му бе очевидно и тя бе малко изненадана. Когато се разделиха с двойката и поеха отново към ложата си, той добродушно поклати глава.

— Сигурен съм, че съм го виждал някъде преди.

— Трябва да кажа, че хер Мюлер изглежда доста добре… има нещо почти славянско в него — засмя се тя. — Напомня ми за Марлон Брандо.

— Бих искал да знам на мен на кого ми напомня — рече разсеяно Джон.

— Ще ти дойде на ума.

Той обърна глава и изведнъж се сепна.

— Ето го Лоурънс — ще имаш ли нещо против да разменя няколко думи с него, ще се видим в ложата…

Тя кимна, а той се запъти към посланика си, който стоеше в компанията на още един член на делегацията. Тя лекичко въздъхна, свикнала вече с неотличимата линия между работа и забавление, която никога не бе възможно да бъде прокарана в дипломацията. Хората се щураха около нея. Атмосферата бе опияняваща и тя си затананика наум, докато си проправяше път към ложата, усмихвайки се на очарователните млади двойки, които изглеждаха досущ като излезли от някоя барокова приказка. Но той си беше приказка — този панаир на суетата, изглеждаше тъй лесно човек да се потопи в мита на Виена, толкова лесно — да бъде съблазнен от очарованието на мечтата.

— Елизабът.

Сърцето й подскочи и като чу гласа му, тя за миг затвори очи.

— Елизабът.

Обърна се бавно и с неохота, но нямаше какво друго да направи.

Той стоеше пред нея, лицето му, с почти тържествен израз, я смая; красив бе в съвършеното черно и бяло на вечерното си облекло.

— Не знаех, че ще си тук… — какво глупаво нещо изтърси.

— Замествам, заместник в последната минута.

Той я хвана за ръката.

— Ще пийнеш ли с мен чаша шампанско?

— Тъкмо се връщах…

— Няколко минути няма да те спрат да се върнеш, нали?

Тя не отвърна нищо.

В ложата, до която я отведе, нямаше никой. Върху ръба на един орнамент от балкона имаше сноп розови и бели карамфили и тя съсредоточи поглед върху тях; кръвта кипеше във вените й. Дочу изблик на дрезгав смях наблизо и, когато го погледна отново, очите й се бяха разширили много — сякаш ги бяха уловили, сякаш вече бе извършила нещо, от което трябваше да се срамува.

— Няма нищо — рече тихо той и вдигна ръка да я погали по бузата.

Тя притвори очи. В гърдите й бушуваше необуздано чувство. Той я целуна нежно и те потръпна, знаеше, че вече бе късно, знаеше, че щеше да съжалява за този миг през целия си живот, но нямаше значение, поне не и сега. Ръцете му се плъзнаха по голите й рамене, а нейната глава се отпусна безпомощно назад. Устните им се сляха отново и тя отвори своите веднага, пръстите й се мушнаха в косите му, за да може да го притегли по-близо, да го накара да я пожелае, да го накара да почувства онова изумително желание, което властваше напълно над крайниците й, ума й, сърцето й.

Дрезгавият смях се дочу пак, този път по-далечен. Щеше да съжалява, щеше хиляди пъти да съжалява, но това щеше да й остане, само това.

 

 

Лаура се качи в топлата кола на Ралф. Трепереше.

— Трябва да има десет години, откакто не съм ходила на бал, забравила съм колко изтощително може да бъде.

— Не вали — погледът му се плъзна встрани, обгърна я, събличайки я мислено.

— Сигурно е много късно — рече внимателно Лаура, неочаквано възбудена от очевидното одобрение, което съзря в очите му.

— Едва минава два. — Той погледна ключа на колата в облечената си с ръкавица ръка. — Вкъщи ли да те откарам или искаш да пием кафе?

В един миг тя се престори, че се колебае, но сетне кимна и бе възнаградена с широка усмивка.

— Харесва ми, когато се усмихваш… — рече тя малко свенливо. — Трябва да го правиш по-често.

— Тогава обаче няма да изглеждам толкова загадъчно, нали? — рече той, обърна се напред и запали колата.

А той наистина бе някак си загадъчен, независимо дали бе компютърен специалист или не. Тя отмести поглед към стъклото, а колата започна да се измъква от студения сив гроб на подземния паркинг. Улиците бяха почистени от снега, но цареше ледена неподвижност, а небето бе черно и крехко, сякаш всеки миг щеше да се разтроши. Тя се сгуши в кадифената си наметка и хвърли поглед към силния профил на Ралф, сетне — към обутите в ръкавици ръце, които бяха леко отпуснати върху волана. Преглътна, неочаквано изпита отново несигурност спрямо него. Всеки път, когато се почувстваше сигурна, чувството за безопасност също тъй бързо се разсейваше в мъглата и тя отново се изправяше пред един непознат. Беше изнервящо, сякаш съществуваше нещо невидимо, което е близо, а не можеш да го достигнеш.

Той я стрелна с поглед, сякаш бе почувствал нейния поглед, усмихна се отново, едната му ръка се спусна върху нейната, повдигна я и я поднесе бързо към устните си.

В моменти на слабост тя се улавяше, че неизбежно винаги го сравняваше с Андрю, макар и дума да не можеше да става за сравнения, различията бяха прекалено големи. Мислите й се върнаха отново на писмото, което бе получила от него вчера, писмо, в което не се казваше много, бе уклончиво, не се споменаваше нищо за необаждането му, за това, че когато тя го потърсеше, него обикновено го нямаше. Но какво бе очаквала тя? Предполагаше, че помежду им всичко вече бе наистина свършило и при тази мисъл й домъчня, почуди се дори на решението си да дойде във Виена. Дори и работата й засега я разочароваше; посланикът и заместникът му не ги биваше много при разпределянето на товара от работа и понякога на практика нямаше нищо за вършене или я ангажираха със светски, протоколни дела и, ако нещата не се бяха променили рязко с конференцията, всекидневната й работа щеше да става все по-малко и по-малко интересна.

— Мъжът, който се представи тази вечер — Джон Торнтън — с какво точно се занимава?

Тя премигна, когато гласът на Ралф смути хода на мислите й.

— Заместник-ръководител на делегацията за конференцията.

— Предполагам имат отделен офис за делегацията? — попита той.

— Имаше такава идея, но Лоурънс Даймоук, посланикът — ръководител на делегацията, реши, че условията в новото британско посолство са прекалено добри, за да бъдат пренебрегвани и затова сега са настанени при нас — тя се усмихна кисело. — Макар да си мисля, че сър Найджъл Хауърд, моят посланик, едва ли е очарован от това.

— Двама посланици под един покрив… — рече той, — надявам се да се разбират.

— Е, и двамата са с голямо самочувствие, затова си мисля, че през повечето време ще се опитат да поддържат дипломатична дистанция.

Той се засмя, а тя изпита странно облекчение, учудена отново на това как махалото на настроенията й се залюляваше ту в една, ту в друга посока. Всичко у Ралф си бе наред, проблемът бе у нея и във Виена, в Андрю и в работата й, която не й допадаше съвсем; но поне имаше своята кариера, а сега и един мъж, който предявяваше искания към нея — тъкмо онова, което бе пожелала, не бе ли така?

Колата се носеше бързо покрай сградата на парламента, а апартаментът на Ралф бе буквално на една пресечка от него. Погледът й улови Богинята на мъдростта, която се въздигаше най-отгоре на фонтана, обгърната от замръзнал сняг; запита се замислена дали самата тя притежаваше мъничко мъдрост.

Колата намали скоростта си и тя хвърли поглед към полуосветения, неподвижен профил на Ралф. Отпусна стиснатите в юмруци ръце, които досега бе крила в гънките на полата си. Бяха лепкави от студена пот.

 

 

Тя бе абсолютно неподготвена за неговото любене, абсолютно неподготвена за удивителната сръчност на ръцете, устата, езика му. Преди да я докосне дори, когато той бавно, сякаш изпълняваше някакъв ритуал, се съблече, без изобщо да изпуска лицето й от поглед, тя разбра, че той съзнателно бе чакал този миг, сякаш го бе изчислил с математическа точност до последната секунда. В един кратък миг, когато го погледна отново, дъхът й секна: видя за пръв път масивните му рамене, невероятно широкия му гръден кош, който се свиваше надолу до учудващо тесен кръст, а после тялото му отново се разширяваше в стегнати бутове и едри, мускулести бедра. Притежаваше огромна физическа сила, това бе очевидно; бицепсите и коремната му преса бяха красиви, сякаш изваяни, сякаш под тях нямаше кости и кръв, а бяха от студен камък. Напомни й за Давид на Микеланджело, за мраморния Херкулес, когото бе виждала някъде. Когато приближи към нея, тя не помръдна и някак си разбра, че той желаеше тъкмо това, той да владее положението. Сетне обаче той я удави в силата си и всякакви угризения и нерешителност се изличиха. Дочу гласа си, като изстена, когато той приближи изотзад, а ръцете му се плъзнаха по тялото й нагоре, дъхът му опари врата й, ласките му забързваха непрестанно ритъма си. В един миг тя се смръзна, когато той зашепна на ухото й думи, които в друго време, при други обстоятелства биха я шокирали и биха я изпълнили с отвращение. Той я обърна ловко по гръб, вдигна с едно бързо движение краката над главата й и проникна в нея грубо и тъй неочаквано, че тя извика. Погледна лицето му, но очите, които отвърнаха на погледа й, бяха равнодушни и безизразни и от това нещо вътре в нея се сви от страх; сетне обаче устните му полека се разтеглиха в усмивка, той отново я премести — тъй, че отворената му уста да можеше да достигне нейната, ръцете му се плъзнаха леко надолу по влажния й, горещ гръб, за да могат пръстите му да достигнат най-съкровеното място между краката й. С увеличаващата се възбуда тя притвори очи, ала кой знае защо той я пусна, промени отново позицията, започна отначало, сякаш искаше да я подлуди. Усети как масажираше с върха на пръстите си основата на гръбнака й, как езикът му следваше извивката на гръдта й, как дебелото стъбло на пениса му едва докосваше вътрешната страна на бедрото й. И през цялото това време тя изгаряше от желание, заслепена, замаяна от изкусните му ръце. Той я повдигна рязко, дъхът й секна, отговаряйки на тласъка му, който я привлече към него; тя отвори уста да извика, когато той най-сетне навлезе ритмично в нея. Това бе екстаз, черен екстаз и в този дълъг, дълъг миг тя му се отдаде напълно; но твърде бързо той пак се измъкна навън и тя остана с неясното чувство, че не може да контролира себе си — че това не бе любов, не бе дори и харесване, а ритуал, добре отработен, изящен ритуал, който имаше твърде малко общи неща с нея.

 

 

Джон гледаше как Елизабът разпусна косите си и ги остави да паднат надолу.

— Какво ти има?

— Нищо, добре съм, наистина.

Той остана прав, все още загледан в жена си, в гъстата й, с цвят на пчелен мед коса.

— Защо ме оставяш в неведение?

Тя вдигна очи като ужилена, малко шокирана от позицията му.

— Не те оставям в неведение, Джон.

Но го правеше; Елизабът винаги го бе правила.

— Оставяш ме — рече тихо той. — Може би не го съзнаваш, но все едно е така.

Тя го погледна в огледалото и преглътна тежко.

— Просто съм уморена, това е всичко.

— Аз — също.

Тя продължи да разчесва косата си, търсейки убежище в този обичаен нощен ритуал.

Той безмълвно отмахна, завивките и се мушна в хладината на чаршафите. Главата му потъна дълбоко в тежката възглавница, погледът му се зарея към тавана, под който лампата още светеше. Не можеше да си обясни как се бе променила вечерта, сякаш някакъв невидим бог на нещастието бе стоварил огромния си юмрук тъкмо по средата на щраусовия валс и сетне нищо вече не бе както преди. Не можеше да си го обясни, особено промяната у Елизабът, нейната изкуствена веселост, неочаквано крехката й усмивка, онази обърканост и тъга, които улови в погледа й, когато тя си мислеше, че не я гледа. Въздъхна тежко. Но наистина бе уморен — и двамата бяха уморени, а умората си правеше странни шеги; утрото щеше да остави тази вечер и Бала в Операта зад гърба им.

Той се обърна настрани и я видя как пресича стаята на път към банята. Запита се защо любовта към нея трябваше да бъде такава болка и същевременно такава радост, запита се защо бе необходимо да я обича толкова силно. Защото така си беше и понякога съзнанието за това го плашеше, особено като си помислеше какъв би бил животът му без нея. Но те имаха добър брак, дори много добър; не биваше да воюва със сенки, не биваше да допуска старите си страхове да идват, само заради една съсипана вечер. Беше уморен и поради това бе свалил гарда, бе допуснал до него да се промъкне чувството на черна меланхолия, което витаеше някъде наблизо.

4.

Коктейлът бе учудващо приятен. Елизабът сръбна от своя джин с тоник, а погледът й пресече стаята и спря върху домакина и домакинята — австралийско-ирландската двойка Грета и Дан Мълхол. Грета, жива и червенокоса, представляваше на преговорите Австралия, мъжът й Дан бе поет и писател. Последната му поема Ирландска тъма бе получила похвалите на критиката и в собствената му страна, и в чужбина. Дипломацията бе тъкмо за тях, помисли Елизабът; Грета обичаше работата си, а Дан сравнително лесно се приспособяваше към нова среда; писането му очевидно не страдаше от травмите на постоянните премествания от страна в страна. Съществуваха много дипломатически двойки, които рано или късно плащаха данък на това постоянно напрежение, процентът на разводите бе съответно висок, а понякога и децата въставаха или имаха училищни и лични проблеми. За някои от по-малките бе трудно да се адаптират, а приспособяването обикновено се утежняваше още повече с израстването им.

 

 

Елизабът си помисли за Кристофър. Джон бе предположил, че на определен етап отговорът може би щеше да бъде училище — пансион в Англия, но тя бе отхвърлила категорично подобна идея; Кристофър щеше да остане с тях колкото е възможно повече. Тя се понамръщи, убедена бе, че родителската обич би трябвало да преодолее почти всичко. В един миг я жегна отчаяние, защото сега тя бе поставила на карта всичко това, въпреки всичките си красиви думи. Беше измамница, лицемерка, сама не се понасяше, заради настоятелните мисли за Карл, срещу които бе безпомощна, не се понасяше заради цялата тази любов, която споделяше с него. В леглото му. Предполагаше, че щеше да стане в неговото легло, в неговия апартамент. Не и в хотел. Моля те, Карл!

— Елизабът…

Погледът й бързо се насочи към Мадлен.

— Извинявай, май те сепнах.

Лицето на французойката изразяваше явна забава.

— Малко, Мадлен, бях на светлинни години оттук.

— Това бе повече от очевидно, Елизабът. — Устните й се извиха нагоре в суха, хитровата усмивка. — Но няма да попитам за какво се бе замислила.

— Нищо интересно, уверявам те.

Мадлен я погледна внимателно и не каза нищо. Елизабът усети как се изчервява.

— Как бе в Унгария, в Прага? — попита тя, в опит да наруши възцарилото се неловко мълчание.

— Красота — отвърна Мадлен. — Всичко — хълмовете, селяните, чудесните сгради, потънали в сняг. Будапеща е великолепна, старият кралски дворец, историята, хората… Обожавам този град. Съвсем необичаен — тя тъй дълбоко пое дъх, че ноздрите на дългия й тънък нос почти се събраха. — Нека се надяваме, че гласността ще продължи и няма да се задави в мрака. Сигурна съм, че ще ридая, ако голямата руска мечка отново смаже Будапеща с жестоката си лапа.

— А Прага?

— Все още — жалка — Мадлен поклати глава. — Боя се, че промяната там ще отнеме повече време… но Вацлавският площад — о, красив е, красив — тя се взря отново в Елизабът. — Трябваше да дойдеш…

— Как е Олаф? — попита Елизабът, за да смени темата.

— Отегчава ме до смърт с постоянните си коментари за озона, за замърсяването, за джунглите и т.н. и т.н. — тя отново пое уморена дъх. — Човек ще рече, че всички живеем в някакъв открит мръсен канал.

— Може би е така.

— О, не и ти, Елизабът!

— Трудно е човек да не бъде повлиян от случващото се.

— И какво се случва? — Тя отпи голяма глътка минерална вода Перие — Масова истерия.

— Мисля, че си далеч по-информирана — Елизабът й се усмихна язвително. — Или може би това има нещо общо с факта, че зеленото движение във Франция е по-слабо, отколкото, в която и да е друга страна в Европа…?

— Няма нищо общо — отвърна тя прекалено остро. — Моят глупак дори ме помоли да се отърва от коженото си палто, от моите норки — е, това по какъв начин ще помогне на озоновата дупка, за бога?

Елизабът се засмя.

— Най-малкото това се нарича добри пъблик рилейшънс, в края на краищата Втората комисия се занимава с опазването на дивите животни.

Мадлен въздъхна театрално.

— Всичко това е тъй досадно — тя вдигна вежди. — Във всеки случай общественото мнение никога не ме е интересувало, то е тъй посредствено. Всичките онези зелени в техните гуменки и дочени комбинезони — тя отново въздъхна. — Животът бе тъй весел, а сега човек не смее дори да диша, без да се налага да мисли за това. — Отпи отново от минералната си вода. — Как е Джон, между другото? Стори ми се, че бе малко блед.

— Така ли? Но той е добре, Мадлен.

— А ти?

— Добре — отвърна Елизабът, малко озадачена. — Както виждаш.

— Видях те в Do & Co — рече Мадлен. — Беше миналата сряда, нали? Само минавах оттам и се надявах да получа обичайната си маса, но естествено и през ум не ми мина да се присъединя към вас — изглеждахте толкова, как да го кажа, уютничко… — Тонът й бе интимен и неприятен. — В крайна сметка Виена е един тъй малък свят.

Елизабът отвърна на погледа й, противно й бе, че кръвта нахлу в главата й. Разбира се Мадлен през цялото време бе насочвала разговора към този момент.

— Да, мисля, че бе сряда — отвърна Елизабът, нарочно разсеяно, учудена на спокойствието в тона си.

— Хубав мъж. Американец, мисля?

— Точно така.

— Наричаше се Карл, нали?

— Карл Нилсен — довърши вместо нея Елизабът. Нямаше никакъв смисъл да увърта.

— Вие май се познавате доста добре — рече почти самодоволно Мадлен.

— Карл имаше дълга връзка с моя добра приятелка. — Роди се лесно тази лъжа, помисли си тя, леко засрамена.

— Наистина ли? — отвърна Мадлен. — Кога беше това?

Елизабът преглътна трудно.

— Защо се интересуваш толкова, Мадлен?

— О, нали ме знаеш, любопитството е едно от свойствата ми.

— Някои хора биха го нарекли другояче.

— Това не са хубави думи, Елизабът, разочароваш ме — но Мадлен бе все още самодоволно усмихната. — Толкова докачлива — човек би рекъл, че имаш нещо за криене.

— Ни най-малко.

По-възрастната от двете изгледа другата внимателно, сетне лицето й се отпусна и Елизабът едва не въздъхна шумно.

— Мисля да отлетя до Милано следващата седмица — рече рязко Мадлен, оглеждайки завистливо роклята на Елизабът. — Необходими са ми малко нови дрехи, нещо, което да освежи тези скучни, дипломатически делници.

Елизабът се насили да се усмихне. Иди, Мадлен, за бога, иди!

Джон изруга вътрешно. Мортон бе безкрайно надут и самодоволен.

— Ние трябва да превърнем добрите намерения в дела — достатъчно сме говорили.

Джон обаче наистина бе съгласен с него, въпреки надутостта и инсинуациите му; и двамата знаеха, че Великобритания с развитата й промишленост и многочислено население имаше далеч повече проблеми с контрола върху замърсяването на околната среда, отколкото скандинавските си съседи.

— Точно така, нали за това сме тук?

— Ние всички се съгласихме… — продължи с монотонния си глас Мортон, — … поне развитите нации, че трябва да вземем най-строги мерки да ограничим изхвърлянето на хлор-флуоровъглероди в атмосферата, но въпреки това има известна неохота — прикрита под думата предпазливост — от страна на много западни страни.

Джон въздъхна. Мортон естествено се визираше в малката си реч и Великобритания, но, слава богу, министърът на околната среда, с благословията на премиера, най-сетне бе започнал да превръща думите в дела и вече не играеше втора цигулка след Уелския принц^[9] по въпросите на околната среда.

— А ако развиващите се страни трябва да бъдат предпазени да не повтарят тези грешки — добави той, — ще е съвсем справедливо да ги компенсираме — ето къде е ролята на Международния фонд за околната среда. Както спомена на днешното заседание индийският делегат, развитите страни са отговорни на деветдесет процента за сегашните поражения върху озоновия слой.

— За да се заменят бълващите хлор-флуоровъглероди заводи в Третия свят, ще са необходими около двеста милиона — намеси се Джон. — Как ще си поделим сметката?

Мортон благоволи да се изчерви.

— Норвегия ще плати своя дял — рече отбранително той.

— Освен това ще са необходими още шест милиарда, за да се замени изцяло използването на ХФВ-газове.

— Знам, Джон.

— И не забравяйте, че нашите китайски приятели настояват за свободен трансфер на технологии и ако това не стане, на запад може да престанем да използваме ХФВ, но те да продължат да се изнасят в Третия свят.

— Както стана с ДДТ-то…

Джон се обърна и се оказа лице в лице с Дан Гърни.

— Нашият приятел пестицид — рече сухо той.

— Говорехме за новия приятел — ХФВ.

— ХФВ отравя атмосферата, ДДТ — пряко човека.

— Мислех си, че ДДТ е забранен.

— О, разбира се, но Съединените щати например все още произвеждат над осемнайсет милиона килограма годишно за износ — най-вече в Третия свят.

— Искаш ли да те цитирам по този въпрос? — отвърна с усмивка Джон.

— Не, не мисля.

— Ти добре си си написал домашното, нали, Дан?

— Аха… средностатистическият жител на Централна Америка има в тялото си единайсет пъти повече ДДТ, отколкото средния американец.

Джон отпи голяма глътка от своя джин с тоник.

— Мисля, че почвам да ставам разноглед от тези статистики.

— Като че ли всички сме така.

Отидоха до прозореца.

— Някакви новини относно онова убийство около слоновата кост?

— Имаш предвид племенника на вътрешния ни министър? — попита Джон и сетне добави: — Не, не и в момента, макар да разбрах, че не е останал и камък непреобърнат.

— Това е голяма мрежа на корупция, Джон, а, според проучванията, които направих през последните няколко месеца, тя би могла да включва дори сътрудничеството на политици и колеги дипломати.

— Не е за чудене, като се има предвид, че пътуваме без митнически и всякакви други проверки.

— Точно.

— Ти наистина си много запален, нали, Дан?

— Толкова ли си личи?

— Не разбрах, че си станал експерт.

— Не съм, още съм само любител, но бях помолен да изнеса доклад пред Комисията по дивите животни, затова си мисля, че ще видят колко съм запален — рече самоподигравателно той. — Това е нещо, което наследих от жена си.

— Наследи ли?

— Тя почина преди две години.

— Съжалявам.

— Аз — също.

Джон инстинктивно огледа стаята да потърси Елизабът.

— Имаш хубава жена.

Джон хвърли подозрителен поглед на американския посланик и сетне бавно кимна в съгласие:

— Да, знам.

 

 

До телефона имаше бележка. Сам бързо я прочете. Беше от Натали, разбира се. Той вътрешно се сви, запита се защо тя бе още в състояние да разруши покоя му с такава лекота. И най-незначителният зачатък на щастие, и най-беглата проява на добродушен хумор се изпаряваха моментално, когато тя се връщаше отново в живота му и той се принуждаваше пак да посяга към таблетките против киселини в стомаха. Въздъхна уморено и болезнено и вдигна слушалката. В Ню Йорк трябваше да е към три часа следобед. Чу как горе Клара слагаше Джоана да спи, долови тихия, мил гласец на дъщеря си, която задаваше поредния си въпрос.

Защо… защо… защо? Понякога не можеше да намери отговорите. Понякога фактът, че й липсваше майка, за която да говори, пробождаше сърцето му, не можеше да си въобразява, че може да й даде всичко. Натали не бе никаква майка и нямаше защо да се преструва, че бе другояче. Нейна рожба бе или къркането или кокаинът — зависи, което бе най-достъпно в момента.

— Кой се обажда?

Връзката бе добра, все едно че тя се намираше в съседната стая. Не можеше обаче да си го представи.

— О, Сам, здрасти!

Досущ като стари приятелчета.

— Получих съобщението ти.

— Не очаквах да се обадиш толкова скоро.

— Животът е пълен с изненади.

— Недей, Сам — тонът й бе мек, почти благ, почти убедителен.

— Какво искаш, Натали?

— Исках просто да ти съобщя датата на пристигането си.

В този миг му се прииска да бе пушач.

— Вече ми я каза, Натали, да не си променила решението си?

— С един ден, Сам, само с един ден.

— Не искам да идваш тук.

— Не се ядосвай.

— Знаеш какво е становището ми.

— Става дума само за три дни — гласът й затрепери, почти премина в хленчене. — Дай ми възможност.

— Ти ми дай възможност и не идвай.

Чу я как поема дълбоко дъх:

— Как е Джо-Джо?

— Джоана е добре.

— Мога ли да говоря с нея?

Умоляващ тон като на малко момиченце. В един кратък миг на фантазиране той се опита да си я представи като момиченце, но не успя.

— Тя спи.

Почти.

— Искам да те видя, Сам.

— Уморен съм, Натали.

— Не затваряй телефона, Сам, почакай една минутка.

— Казах ти, че съм уморен.

— Аз все пак пристигам, независимо дали това ти харесва или не — следващия петък, на двайсети.

— Благодаря за добрата новина.

— Опитай се да се държиш възпитано, поне заради Джо-Джо.

Той затвори очи, неспособен да възприеме казаното.

— Господи, Исусе Христе! Кога — кажи ми кога — изобщо си направила нещо, заради Джо-Джо? Просто ми кажи.

— Добре де, добре, успокой се.

Всичко това си го бяха казвали и преди, но най-неочаквано сега яростта, горчивината, унижението трябваше да избият.

— Не ми казвай да се успокоя, просто затвори телефона и се разкарай от проклетия ми живот.

— Ще се видим другата седмица, Сам.

Тя затвори телефона, той леко изпука и Сам остана няколко секунди с онемялата телефонна слушалка в ръка. После той бавно отиде в кабинета си и отвори шкафчето с напитките. Взря се с невиждащ поглед в батареята шишета и накрая взе бутилка дванайсетгодишно малцово уиски Гленливет. Питието го поуспокои малко, усети как по вените му се разля покой и как призракът на Натали започва да изчезва. Щеше да трае само три дни. Той тихо изруга, обърна чашата и си наля отново. Вдигна очи към тавана на кабинета си и към десетината модели на самолети, които висяха под различен ъгъл и на различна височина; някога те бяха утехата му, тези негови самолетчета — краткотрайно бягство, докато ги сглобяваше или им се радваше. Повечето бяха модели на самолети от Втората световна война, беше доста богата колекция от спитфайери, ланкастери и дори месершмити.

Усмихна се леко — кабинетът му никога нямаше да е достатъчно голям да ги побере. Имаше къща в Нова Англия — красива, голяма, бяла, в колониален стил; бе построена върху огромна изба. Поклати леко глава; много, много време не бе искал да се връща там.

Мислите му се насочиха към обяда с Кристина предишния ден в Кервансарай. Не се случи нищо особено, но въпреки това той я намираше за очарователна, макар и малко отчуждена; ала и това му харесваше, бе поне признак, че не бе настъпателна и пресметлива, от типа търсачка на съпруг. Като Натали. Кристина дори не го попита дали бе женен.

Сам отпи глътка от малцовото уиски, тъй като в съзнанието му се промъкна неизбежното съмнение. Потисна мисълта, но тя отново се върна, натрапчива и нелюбезна; това би могло да е обяснението за нейната първоначална студенина спрямо него. И все пак, тя се бе съгласила да се видят отново — и да обядват заедно. Да обядват, защото тя успешно бе отклонила поканата му за вечеря.

Изпи последната глътка уиски и с неохота върна бутилката на мястото й в шкафа. Проблемите нямаше да се решат с пиене, а и трябваше да нахвърли някои бележки за срещата си на сутринта. Щеше да мисли за Кристина по-късно или утре, но още докато се връщаше към писалището си, изпита чувството на мрачна тъга, която го заливаше като вълна. Какво значение имаше в крайна сметка, та той едва я познаваше! Въздъхна тежко, взе дипломатическото си куфарче и извади работните си книжа.

Понякога се чудеше дали наистина изобщо познаваше себе си, а понякога онова, което знаеше, никак не му харесваше. Ти си един слабохарактерен мухльо, Сам, доброто старче, както би казала почти бившата му жена.

 

 

Женевиев остави внимателно слушалката върху вилката. Елизабът Торнтън бе толкова мила, отнесе се с такова разбиране за портрета на сина си, който София се бе съгласила да нарисува. Сега вече това не можеше да стане разбира се, може би изобщо нямаше да стане. Тя отиде до камината, в която огънят гореше яростно зад решетката, загледа се в пламъците, които се издигаха и спадаха и искрите летяха нагоре, към комина. Дори и сега тя все още не разбираше защо нещата се бяха развили тъй бързо, как така животът й бе претърпял такъв обрат. Отпусна се в един от фотьойлите и се наведе по-близо до огъня. За пръв път, откакто бе омъжена, бе готова да се противопостави на Феликс, а това бе и първият път, когато призна пред себе си, че винаги досега бе избягвала да го прави.

След уикенда в замъка й бе трудно дори да разговаря с него, но трябваше — заради София. Последва отвратителна кавга след завръщането им и тя в крайна сметка плака от безсилие, защото той я бе сразил с язвителния си език, бе я унижил, бе отнел гордостта й, но въпреки това тя не отстъпи, бе настояла на своето — заради София.

Мислите й неизбежно се върнаха на болезнения разговор, който води с дъщеря си следващата вечер; тя отново се вгледа мислено в спокойното лице на София, което изплува в съзнанието й, вгледа се в кръглите очи, в бледите бузи, в красивата потреперваща уста.

— Баща ти изглежда смята, че ти и Оскар… — бе рекла тя, усещайки как кръвта нахлува в главата й, лицето й пламва и с мъка намира думите.

— Чичо Оскар ли? — бе попитала София и бе насочила цялото си внимание върху майка си.

— Че вие бихте могли… — тя преглътна. — Разбира се идеята е нелепа.

— Каква идея?

Женевиев се изправи и блъсна назад стола в изблик на мъка.

— Ти разбира се трябва да се омъжиш, за когото пожелаеш — избликнаха думите й най-сетне.

Очите на София се разшириха от изумление, не бе в състояние веднага да осъзнае чутото.

— Татко смята, че трябва да се омъжа за чичо Оскар, така ли? — рече почти шепнешком тя.

— Това бе просто една идея… Не смятам, че е обмислил внимателно… ние се скарахме…

— Чух ви — рече тихо София.

— О, господи!

Тя веднага се бе приближила до София, бе взела ръката й и в отговор дъщеря й се бе усмихнала, но това бе странна усмивка, усмивка, от която стомахът ти се свива; сетне те останаха така дълго, дълго, тишината се проточи с минути, а минутите се нижеха безкрайно дълги.

— Чичо Оскар какво мисли за това? — попита най-сетне София.

— Не знам, дори не съм сигурна дали баща ти изобщо му е споменавал.

София сведе поглед към ръцете си, двата й палеца бяха с изгризани нокти, а всички пръсти — изцапани с въглен.

— Винаги съм харесвала чичо Оскар.

— Знам, той се държи много мило с теб — рече Женевиев. — Но той не може да ти бъде съпруг, дори и баща ти трябва да го разбере.

София не отговори.

— Всичко ще се оправи — рече Женевиев. — Обещавам ти.

— Татко не иска да уча в художествено училище, нали?

Погледът на София бе необичаен, неутешим и Женевиев бе смазана от срам и вина, сякаш я бе предала.

— Да.

— Аз го знаех, през цялото време.

— Той не разбира колко си талантлива — рече едва-едва Женевиев.

— Няма значение.

— Не, има значение, има голямо значение — възрази тя, а сетне София стана и отиде до прозореца.

— Мисля, че бих искала да замина, мамо. В края на краищата съм почти на осемнайсет, вече не съм дете.

— Какво имаш предвид с това да замина! — Сърцето й отново заби силно, дъхът й секна.

— Имам малко спестявания… достатъчно, за да изкарам половин година в художествено училище.

— Не!

— Да, мамо.

— Но защо? Защо Трябва да заминеш?

— Защото искам, защото сега му е времето.

— Не. Не искам да заминаваш.

Тя се обърна до прозореца, хубавите й устни бяха стиснати, почти побелели.

— Мамо, това е за добро.

— Заради безумната идея на баща ти ли?

— Не. Не само за това.

— А защо тогава?

Нещо в спокойното, твърдо лице на София бе причината стомахът на Женевиев да се свие на топка.

— Остави ме да го направя, мамо.

София изглеждаше тъй зряла тогава, тъй неочаквано порасла, че Женевиев я гледа дълго, дълго, разбрала най-сетне, че каквото и да кажеше, дъщеря й все едно щеше да замине.

— Кое училище имаш предвид? — попита тя тихо и почти се усмихна, когато видя как София въздъхна с облекчение.

— Мисля да отида в Мюнхен.

— В Мюнхен ли? Но защо? — възкликна тя. — Защо не във Виена?

— Говорих с чичо Оскар през уикенда в замъка и той ми препоръча тамошно училище.

— Не — рече Женевиев. — Прекалено далеч е.

— Вече се записах, мамо — отвърна София. — А чичо Оскар ми каза, че мога да живея в къщата му, докато си намеря квартира.

— Самостоятелна стая ли?

— Обратно на това, което баща ми би желал; не вярвам, че чичо Оскар има някакви намерения спрямо мен — тя се усмихна с лека и напрегната усмивка, преди да добави: — А и къщата му е много голяма.

Неочакваната горчивина в тона на София сякаш я ужили; отсреща прекалено блестящите очи на момичето се отместиха от нея и погледът й отново се спря върху градината отвън.

— Ще ми позволиш ли да ти дам малко пари? — рече накрая Женевиев със съвсем тих, все още изпълнен с невяра глас.

— Мисля да си намеря работа… вечер.

— Моля те, София.

— Искам да го направя сама.

— Но това е от мен — тя преглътна трудно, сякаш гърлото й се бе запушило. — София?

— О мамо…

— Какво има?

— Нищо, нищо — рече тя. — Просто искам да си вървя.

Стаята й щеше да бъде празна, леглото — оправено, а дреболийките й нямаше да ги има. Чувство на мрачна тъга започна да обзема Женевиев.

— Щом волята ти е такава.

Сетне нямаше кой знае какво за казване и тя остави София да иде в стаята си и да си събира багажа, докато тя остана сама със съмненията и страховете си и странното усещане за нереалност. Спомни си лая на куче на фона на другите шумове; тихото тиктакане на стенния часовник; лицето на Феликс, което й се хилеше от сребърната си рамка, а сетне в ума й се оформи странният портрет на брат й Хайнрих — тъй, както го бе видяла за последен път: дразнеше я, тичаше, обут в тежки, прекалено големи, груби сандали.

 

 

Андрю щеше да пристигне. Лаура седеше в кафе Централ и чакаше Ралф. Но Андрю пристигаше. Бе позвънил в офиса й днес и съдбата бе отредила тя да отсъства, тъкмо в тоя момент съставяха телеграма с посланика, а сетне нямаше почти никаква възможност да му се обади. Когато най-сетне позвъни, чу познатия, непрекъснат звън на телефона му, сякаш той си играеше с нея.

Устните й се разтеглиха в напрегната, замислена усмивка, докато гледаше втренчено каймачения айсберг, който плуваше по повърхността на кафето й. Може би ако знаеше, че той наистина възнамеряваше да дойде, да се срещне с нея по средата на пътуването си, тя нямаше да продължи да се среща с Ралф, нямаше да вземе решението да спи с него, да продължи да спи с него. Потрепери леко, когато в съзнанието й нахлу видението на силното му голо тяло. Беше му се отдала, в буквалния смисъл на думата, и в това отдаване се бе самопринудила да забрави думите, които той бе изрекъл, начина, по който я бе използвал, беше се самопринудила да забрави поне за миг как бе опустошена напълно от този ужасен екстаз, който той можеше да й достави с обезпокоителна лекота. Андрю никога не го бе правил с нея, Андрю бе един среден любовник, помисли си тя, но с него сетне нямаше угризения, нямаше обезпокоителни отгласи, които да смущават всекидневното ти съществувание — тъй, както бе станало с интимностите на Ралф.

Тя вдигна поглед към входа на кафето, сякаш усетила присъствието му, и го видя през полупритворените си клепачи да си проправя път към нея.

— Изглеждаше много замислена — рече той, докато сядаше. — Помислих, че не ме видя.

Лаура го погледна изпитателно и се почуди как бе могла да сгреши тъй много в преценката си; може би защото така й се бе искало. Ралф знаеше всичко за жените, бе майстор, все едно бе получил почетен докторат по някоя сексуална специалност. Беше експерт, но някак си бе и щеше да си остане кой знае защо сдържан. В най-потайното кътче на сърцето си тя къташе съзнанието, че той не я обичаше и никога нямаше да я обича, че жените бяха просто част от пейзажа около него, че той никога нямаше дори да се престори, че не е така, той просто си бе такъв. Запита се дали дори изобщо харесваше жените. Тя също не го обичаше, но той я омайваше. Беше обичала Андрю обаче. Запита се коя от двете злини бе по-добра.

— Съжалявам.

Той пресегна през масата и погали с пръсти дланта й.

— Липсваше ми.

Тя обаче не му повярва.

— Така ли?

— Ти се съмняваш в мен, нали, Лаура?

— Не знаех, че можеш да четеш чужди мисли.

— Има много неща, които не знаеш за мен.

— Ти си играеш с мен, нали, Ралф?

Очите му леко се присвиха.

— Понякога — усмихна се той. — Но си мислех, че на теб ти харесва да си играеш с мен.

Тя бавно преглътна, лицето й пламна от неочаквано, внезапно желание.

— Аз изобщо не те познавам.

— И какво искаш да узнаеш?

Тя въздъхна, почувствала се изведнъж глупачка.

— Няма значение.

— Искам да съм тук, с теб — това не е ли достатъчно?

Тя издърпа ръката си изпод неговата и вдигна чашата с кафе към устните си.

— Не знам — поклати глава тя.

— Тази вечер ще дойдеш ли?

Тя усети как се напряга и сведе поглед, но почувства вътрешен прилив, нещо като нажежена лава.

— Не знам…

— Лаура — гласът му бе мек, примамлив и той още веднъж изрече името й: — Лаура.

Чашата бе празна и тя я остави върху блестящия метален поднос.

— Знаеш, че ще дойда.

Той се облегна назад, а на нея й се стори, че съзря триумфално пламъче в очите му.

— Искаш ли да прекараме уикенда в Унгария?

Тя потисна пламенното си, желание и го погледна внимателно.

— Чух, че Будапеща бил много красив град.

— Така е — ъгълчетата на устните му се издигнаха нагоре. — Ще дойдеш ли?

— Кога?

— След три седмици — първия уикенд на март.

— Може да се окаже трудно, обикновено ни се мръщят, когато британски дипломати отиват като туристи в Източния блок.

— Да, разбира се, разбираемо е — той се усмихна и разтвори широко ръце. — Но дори и сега? Когато бариерите буквално се срутват?

— Дори и сега.

— Ами чичо ти — не е ли той посланик в Будапеща?

Тя се намръщи озадачена.

— Откъде знаеш? Не съм ти споменавала за него.

— Не си, но един от колегите ти го стори на Бала в Операта… — рече той нарочно разсеяно.

— Е, предполагам, че това може да е от полза.

— Поне си струва да се опита.

— Трябва да получа разрешение от посланика си.

— Разбира се.

Тя усети, че настроението й започна да се променя, сякаш дори само физическото му присъствие прогонваше съмненията, която я обземаха, когато го нямаше, когато бе сама и нелеките й мисли се промъкваха нежелани. Отвърна на усмивката му и той отново я погали по ръката. Лаура го гледаше как вдигна връхчетата на пръстите й към устните си, как ги притисна, малко по-силно и малко по-дълго от нормалното и усети как мускулите на краката й омекват, когато кафявите му очи срещнаха нейните и черните им зеници станаха по-големи, по-широки с превръщането на покоя в желание.

Гърни искаше Съединените щати да поемат лидерството по въпросите на околната среда чрез бърз и силен натиск. Карл пое рязко и уморено дъх, питайки се още веднъж защо тъкмо него бяха избрали за Виена; в края на краищата той нямаше опит и познания по тези проблеми; но същото се отнасяше и за повечето дипломати тук. Нетърпеливо бутна настрани бележките си по дебата, който Гърни си бе наумил: Тропическите гори и използването им на основата на възпроизводството. Въздъхна и отиде до стъклената стена на балкона си. Беше леденостудено, мрачно и безрадостно. Какво, по дяволите, търсеше тук! Не даваше и пет пари за тропическите гори или за глупотевините за озоновия слой, които сякаш изригваха от всяка уста тук. Щеше да е отдавна мъртъв, преди светът да издаде последния си, задавен, задушен от мръсотия стон.

Но дори и тези груби, недоволни мисли започнаха да се оттеглят, когато умът му превключи към Африка и нейната дива, брутална красота и приказното време, което бе прекарал там. Предприемаше пътуване след пътуване, опиянен от панорамата на равнините, накъсвана от внезапни, извисяващи се върхове, безкрайната пустиня, където животът просто си течеше в раждане и смърт, без да се развива, следвайки само трудния и безчувствен цикъл, възможен единствено в Африка. Бе необяснима тази негова любов, този безразсъден порив към нещо, което той всъщност не разбираше. Взе една от малките фигурки от слонова кост, които бе купил в Найроби — див глиган и малкото му; другите бе взел в Париж и в Хонконг, но те бяха по-фини, по-екзотични, като например този ухилен, дебел Буда и извиващата се гола гейша, с косата й, спускаща се като водопад по бедрата, бутовете, до нозете й. Леко се намръщи, обръщаше, внимателно всяка от фигурките в ръцете си, сякаш никога не ги бе виждал. Въздъхна, защото си бе мислил, че тази вечер тя щеше да остане по-дълго, но тя позвъни и каза, че изобщо няма да дойде, че било невъзможно. Но сетне бавно и уверено той я бе убедил и тя се бе съгласила да дойде за час. Един час. Трябваше да се досети.

Карл погледна през прозореца и остави фигурката от слонова кост върху масата. Страшно му се искаше да люби Елизабът, но не искаше първия път да бъде нетърпелив, не и сега. Може би тя не очакваше той да я прелъсти тук, в този кратък, изтърван час, в който щяха да са заедно.

Мислите му направиха пълен завой към оная седмица в Лондон, в която я бе опознал, седмица, която бе забутал в някакво прашно ъгълче на паметта си. Тя бе интересно, носещо безкрайна наслада развлечение, и той предположи, че може би тогава я бе обичал мъничко, ала въпреки това бе заминал, без да се обръща назад. А сега нещата се бяха променили, необяснимо защо, и тя се бе превърнала в нещо повече от обикновено предизвикателство, защото изведнъж той наистина бе започнал да я желае. Карл не знаеше какво щеше да означава неговото желание, но то го безпокоеше, досущ както го безпокоеше и Африка; вече не се носеше безгрижно по повърхността на живота, избягвайки усложненията му; сега той се бе оплел и съзнанието за това бе някак си изнервящо. В това да я държи в обятията си и да усеща недвусмисления й отговор на настоятелността му се съдържаше нещо повече от обикновена наслада, имаше някакво бавно просветление, някакъв непрестанен и настойчив глад за повече, дори след като бе изпил с устни лицето и шията й: просто бе изгубил самоконтрола си. И тъкмо той бе укротил разгорещеността им и не я бе обладал там, в ложата, сред умиращите карамфили и болезнените сенки.

Поклати съвсем леко глава и отново погледна към зарязаните си книжа. Може би това щеше да е последното му назначение. Дипломацията го потискаше, искаше да води собствен живот, да има собствени цели, а не да бъде направляван от някой безличен вашингтонски бюрократ, който почти не го познаваше; в момента обаче бе почти невъзможно да си позволи да се откаже от кариерата си. Не бе като Джон Торнтън.

Погледът на Карл отново се зарея към фигурките от слонова кост. Сделките му с Клод отиваха към края си, така трябваше да бъде, всички пазари започваха да се затварят, а цената, на която се купуваха корумпираните чиновници, се бе извисила непостижимо високо. Освен това имаше и убийство, една смърт, която имаше значение, която би могла да означава нови неприятности.

Стисна челюсти при мисълта за младия журналист, който бе загинал. За бога, той дори бе отишъл до Ифакара, град — гадна, воняща помийна яма, в който не би стъпил сам никой разумен човек; горкият глупак дори не бил въоръжен.

Карл затвори очи. Разбира се това нямаше нищо общо с него. Нищо. Той прекоси стаята към бутилката коняк, която го очакваше, и си наля солидна доза. На всичкото отгоре от алчност тези глупаци бяха почнали като псета да гонят собствените си опашки. Погледът му се отмести към другия край на стаята и се установи върху фигурките от слонова кост. В края на краищата Африка нямаше да е Африка без слонове. Трябваше да измисли нещо друго.

 

 

— Съжалявам, че трябваше да отмениш резервацията си в ресторанта.

— Няма нищо.

Не бе така обаче.

Кристина отвърна на погледа на Сам и го зачака да направи ново предложение — за друго място и за друго време. Вече си бе приготвила малка реч, с която да отхвърли всякакво ново предложение. Но Сам остана безмълвен, лицето му бе нещастно замислено и тя изведнъж се почувства неудобно и странно, застанала срещу него в коридора.

— Да не се е случило нещо?

Той леко се сепна.

— О, не, всъщност не.

— Може би ще можем да поговорим на кафе — предложи с неохота тя. — Разполагам с десет минути.

Не й бе леко да му се обади и да отмени обяда им и сега неговото загрижено лице я връщаше към това.

— Това ми допада — и очите му потърсите жадно нейните.

Отидоха в мълчание до ресторанта и зачакаха една сервитьорка с прекалено начервени устни да ги обслужи. В частица от секундата Кристина видя себе си в тази жена и вътрешно потрепери, искаше й се да бе отишла на Кертнерщрасе и да си купи нещо, за да отвлече мислите, си от тези малки, но многобройни стрелички и убождания на живота. Напоследък й се бяха струпали доста от тях.

— Какво има? — вгледа се внимателно тя в лицето му.

— Оставил съм се да ме мъчи един стар проблем — той разбърка кафето си и се усмихна с очевидно усилие.

— Що за проблем? — попита тя. Да не би да беше болен?

— Остави, няма нищо — ти самата навярно имаш достатъчно свои проблеми.

— Това може и да е вярно, но ако искаш просто да поговорим…

Той въздъхна.

— Става дума за жена ми.

Тя отегчено задържа дъха си.

— Не те разбира ли? — попита сухо. Все още се учудваше колко много мъже използваха тази стара, изтъркана фраза, за да предизвикат съчувствието на една жена и в крайна сметка да постигнат горещата промяна секс с различен партньор.

Сам се засмя и горчивината в смеха му малко я сепна.

— Мисля, че думата разбирам не означава за Натали нищо — той извърна поглед от нея, тонът му стана отчужден и прекалено нисък. — Мислех си, че тя е най-хубавото нещо, което някога съм виждал, но се оказа по-различно, ако ме разбираш… — погледът му отново се върна върху лицето й. — … да живееш с някого ден след ден, да виждаш непрестанно лицето му, да чуваш гласа му — наистина да научаваш нови неща за него. Не ми бе необходимо много време да разбера за Натали. — Сам се вторачи в чашата си с кафе.

Кристина го изгледа въпросително.

— Защо не се разведеш? — попита тя. — Щом нещата не вървят.

— Тъкмо това правя.

— Така ли?

— Тя затова е в Ню Йорк, а аз — тук, разделени сме.

Пръстите й ненужно изправиха извивката на чаената лъжичка.

— Трудности ли ти създава.

— Възнамерява да дойде тук, а аз не я желая.

— Не можеш ли да я разубедиш?

— Не познаваш Натали, а и във всеки случай тя иска да види Джоана.

— Джоана?

— Дъщеря ми.

Тя бе негова дъщеря, никога не е била на Натали.

— Ти ли получи попечителство?

Сам кимна.

— Натали не е годна да бъде майка.

Меко казано.

— О! — погледът на Кристина се спря върху стиснатите му юмруци и побеляващите кокалчета на пръстите му. — Съжалявам, Сам.

Той леко изсумтя.

— Майната му, предполагам, че най-лошото мина. Само дето понякога, когато ми се обажда по телефона, ми се свива стомахът, а сетне… — сетне обикновено повръщаше. — А после всички странни сцени отново и отново се проиграват в главата ми като някой калпав филм.

— Още ли си влюбен в нея?

— Не, не съм влюбен в нея… — рече бавно той, внимателно, сякаш цитираше някакво заклинание. — Това свърши много отдавна.

Възцари се мълчание, в което и двамата се почувстваха някак неудобно, сякаш разголени.

— Колко време ще остане?

— Три дни — той вдигна поглед. — В хотел Империал… — Знаеше, че бе важно да отговори на незададения й въпрос.

— И ще трябва да се срещаш с нея?

— Ако не го направя, тя просто ще нахлуе в живота ми, в живота на Джоана — той въздъхна тежко. — Не искам никакви сцени.

Нея я биваше за това, особено, като бе пийнала. Към края на връзката им той бе започнал да се пита кое го потискаше повече — агресивността й или онези плитки и мили състояния на екстаз, в които изпадаше, когато се бе насмъркала с кокаин; състояния, от които му призляваше, усещаше как по вените му полепва отчаяние; досущ като отровен газ. Имаше много такива случаи, но най-лошият, най-големият, бе по време на прием в Белия дом. По черните, увеличени зеници на очите й той разбра, че бе смъркала; очите й бяха почти напълно черни, като големи, кехлибарени копчета, плоски и безизразни. Бяха се разбрали да се срещнат на приема и тя му взе акъла, а без съмнение — и на сума още мъже — с пламтящо червена, свободна, копринена рокля, която оставяше малко неща на въображението. Спомни си как потрепери, когато тя танцуваше с Бъстър, с един от помощниците на президента: коприната се бе събрала нагоре и разкриваше загорелите извивки на почти голото й дупе. Гореща кръв, ето какво бе жена му. А накрая, когато успя да я измъкне, се върнаха в апартамента си и намериха Джоана да лежи всред собственото си повърнато. Типично английската й гледачка я нямаше, бе си заминала същата вечер и той можеше да се досети защо, тъй като тя бе заплашвала да напусне от няколко седмици. И Натали бе оставила Джоана сама. На десетмесечна възраст. Достатъчно голяма, за да може да се навежда над решетката на кошарата си и да посегне към парчето алуминиево фолио с кокаин, което Натали безразсъдно бе оставила върху малката бяла ракла, докато бе целувала милата си дъщеричка за довиждане.

— Може би няма да е чак толкова зле, колкото си мислиш.

Сам поклати глава и се усмихна тъжно.

— Лошо ще е… мога да се обзаложа.

Кристина не отвърна нищо, но погледът й го следваше, а в душата й се прокрадна съжаление. Трудно би било човек да не съжали Сам, да не разбере колко объркан бе още от разрушения си брак, от жената, която всъщност никога не бе опознал. А тя му вярваше, защото той бе от типа хора, които не умеят да лъжат, или поне да лъжат добре, което си бе едно и също. Сам бе истинска рядкост, човек, който знаеше твърде малко за измамите и който трудно можеше да ги възприеме, когато ги откриваше у другите. Натали бе глупачка.

Кристина въздъхна вътрешно с облекчение. Слава богу, че ги има глупците.

— Миналата седмица спомена за Английския театър…

Сам вдигна поглед.

— Мога да взема билети, ако желаеш.

— Петък ще е един подходящ ден.

— Бихме могли да вечеряме след това…

Кристина се усмихна.

— Бих се радвала.

 

 

Женевиев започна да слага масата за вечеря, но всеки път, когато посягаше към голямата кутия със сребърните прибори, се улавяше, че вниманието й се отместваше към прозореца, а мислите й неизбежно се понасяха към София — все по-забързани и по-забързани, задъхани, докато накрая си помисли, че щеше да полудее. Тази сутрин говориха по телефона, гласът на дъщеря й бе висок и сякаш крехък, съвсем слаб, сетне обаче бе станал по-топъл, по-малко напрегнат, а в края на разговора тя си бе отново старата София. Очевидно бе щастлива в Мюнхен, в голяма къща, с Оскар, който се държи като истински джентълмен. Оскар с дългото му, изпито лице и с тежките клепачи. Ала София бе толкова далеч.

Преди време Женевиев бе мечтала дъщеря й да постъпи в някое виенско художествено училище, как понякога щеше да я посреща от лекции или да обядват заедно, да разговарят за изминалия й ден, за работата й, за изложбите, които щяха заедно да посещават. Мюнхен обаче бе прекалено далеч за кафета, обеди и изложби с прекрасната й дъщеря. Нещо не бе както трябва, нали така? Беше го почувствала, беше го съзряла изписано върху лицето на София, но когато отново и отново я запита, тя отвръщаше с едно и също — Всичко е наред.

Някъде в къщата се хлопна врата и Женевиев машинално погледна часовника си, беше седем без четвърт. Феликс винаги се прибираше точно четирийсет и пет минути преди да пристигнат гостите им. Чу забързаните му стъпки из къщата: изкачи се по мраморното стълбище към кабинета си, без съмнение — да си налее обичайното си сухо шери. Феликс винаги изпиваше по едно сухо шери, като се прибереше у дома.

Тя преглътна, краката й сякаш сами я понесоха от трапезарията към външния коридор. Спря за момент пред позлатеното огледало със сложна украса й си наложи да изгледа изображението си — бялото, слабо лице, малките сиви торбички под очите, разлютяващият се, избиващ върху горната й устна херпес. Какво правиш?

Гласът на Феликс я накара да подскочи, обърна се към него.

— Исках да поговоря с теб.

— Едва ли сега му е времето, Женевиев — рече той, поглеждайки часовника си. — Очакваме гости само след четирийсет минути. Трябва да взема душ, да се преоблека, а и днес имах особено изморителен ден.

— Исках да поговорим за София, Феликс.

— Вече обсъждахме този въпрос.

— Има нещо, което не е наред, Феликс, знам го.

— Няма нищо такова, Женевиев — въздъхна театрално той. — София сама направи своя избор — със съвсем малко подсказване от моя страна. Не мога да кажа, че съм доволен с тая глупост за художественото училище, както знаеш, но поне е при някого, който ще се грижи добре за нея.

Разбира се той се надяваше на нещо много повече от това, но с времето си.

— Знам, че има нещо, което не е наред.

— Как би могла да знаеш?

— Защото я обичам, познавам я — отвърна неубедително тя, — и защо ще се държи така странно, необичайно за нея? Феликс, защо тя ще реши изведнъж да замине и да иде чак в Мюнхен?

— Може би не я познаваш толкова добре, колкото си мислиш — рече нелюбезно той. — Може би тя има повече здрав разум, отколкото ние двамата смятаме. Както и да е, според това, което ми каза вчера, тя не е била много очарована от идеята ми да се омъжи за Оскар, а аз все още не виждам защо е било необходимо да й го казваш… но това сега няма значение — той поклати нетърпеливо глава, сякаш я смяташе за глупачка. — Но вероятно е след известно размишление да е решила сама да разбере. Аз съм само разочарован, че няма да прекарва достатъчно време с него, докато се отдава на тази своя идея да се научи как да рисува.

— Възнамерявам да я навестя — рече накрая тя, за да наруши възцарилата се неловка тишина.

— Не!

Тонът му бе тъй пронизителен, че тя се сепна.

— Прости ми, не исках да повишавам тон. — Феликс тръгна към жена си. — Моля те, Женевиев — той взе ръцете й, — мисля, че трябва да ги оставим на мира, поне за няколко седмици. Нима няма да ме послушаш за това? — Той целуна връхчетата на пръстите й, видя как очите й се бяха разширили от изумление и се почуди дали не бе отишъл твърде далеч. — Аз искам най-доброто за София, скъпа, и въпреки онова, което си мислиш, Оскар е най-добрият…

В един момент тя се обърка и Феликс усети как започва да го обзема облекчение.

— Тя няма намерение да се омъжва за Оскар, Феликс; тя е в Мюнхен заради самата себе си.

— Може би така ти се иска да мислиш, скъпа.

— Исках само да прекарам ден, може би два…

— Не още — отвърна бързо той, но благо, а сетне смени курса. — Никога не съм ти казвал, че веднъж София ми довери, че винаги се била възхищавала от Оскар, че го намирала за… изискан… не съм ти казвал, нали? — излъга той.

Женевиев поклати глава.

— Това обаче не означава, че е мислила за него като за брачен партньор, Феликс — запъна се тя. — А и тя е толкова млада, прекалено млада, за да се омъжва, за когото и да е.

— Добре, добре, ще видим — рече той. — А мислила ли си, Женевиев, че може би се опитваш да изживееш собствените си осуетени мечти чрез дъщеря си? — той взе ръката й и я поведе към кабинета си, където наля шери. — Случва се.

Онова, което той предполагаше, не можеше да е вярно. Женевиев стисна малката, крехка чашка с две ръце и се взря в съпруга си; беше по-объркана от всякога. Без да ще в паметта на Феликс се появи образът на жена, която бе излязла без драскотина от смачканата си след катастрофа кола, оставяйки мъртвите си съпруг и дете в колата. Той преглътна бавно и напълни отново чашата си.

— Всичко това ще мине, Женевиев — рече той, усетил порив на угризение, — и след няколко месеца ще разбереш, че всичките ти тревоги са били напразни.

Очите й започнаха да се пълнят със сълзи под втренчения му поглед.

— Бихме могли да отидем в Мюнхен за рождения й ден — предложи съвсем тихо тя.

Веждите му се сбраха намръщени; рожденият ден на София бе през март, но точната дата се изплъзна от паметта му.

— На двайсет и осми — рече тя, сякаш прочела мислите му.

— Да, разбира се.

Почти след шест седмици, време, достатъчно за София да се установи, време, достатъчно да забрави малкия инцидент в хотела на SAS. Е, може би нямаше да забрави напълно. Феликс пое дълбоко въздух. Той много искаше София да се омъжи за Оскар, естествено, фон дер Хейден бе своето рода символ на богатство в Европа — също като Круп, Ротшилд или Тисен — и само глупак би пропуснал такава възможност! Ала бързината, с която бе заминала, го бе сепнала, никога не би му хрумнало, че заради случилото се дъщеря му би могла да напусне дома.

Той леко почервеня, когато мисълта му се върна назад към София, Ева и онзи съдбовен следобед. Направо щеше да припадне, като видя дъщеря си, седнала в ъгъла на хотелското фоайе, изненадан, че сърцето му не спря. А София, София буквално се бе свила пред очите му и продължи да се смалява, отвръщайки на погледа му. Това бе ден, който трябваше да бъде забравен, и останките от паниката при първоначалната му реакция най-сетне започнаха да излиняват. Дори и София се бе преместила. Няколко дни той бе ужасен от мисълта, че би могла да каже на Женевиев, но вместо това тя бе заминала за Мюнхен при Оскар, ужким да учи рисуване. Толкова бързо и толкова чисто — той самият наистина не можеше да измисли по-добро решение, ала бързината и чистотата някак си го правеха неспокоен, а и най-сетне — той се чувстваше засрамен. Празната стая на дъщеря му го порицаваше, тихият, неспокоен глас на София го порицаваше, защото той бе разбрал, че вече не бе онзи баща, какъвто го бе смятала — хубавец, самото съвършенство, справедливост и безукорност — и от това на Феликс не му ставаше хубаво, чувстваше се необичайно нещастен.

Той отпи голяма глътка от шерито си и се опита да отхвърли чувството на дискомфорт. В края на краищата сега вече не можеше да направи нищо, животът трябваше да продължи своя ход и да бъде изживян в цялото му разнообразие. Когато отново погледна жена си, ъгълчетата на устните му започнаха да се надигат в усмивка.

— Ако времето се задържи така, ще идем за уикенда в замъка, ще поканим приятели…

— Да, Феликс.

Той изпразни чашата си.

— Предполагам, че имаш да свършиш това-онова… — той потупа жена си по рамото. — Аз ще дремна десетина минути, ще взема душ и ще се преоблека, опитай се да не ме безпокоиш.

Феликс излезе от облицования с дървена ламперия кабинет и пое към спалнята им в края на изрисуваната с фрески галерия, която толкова му харесваше. Тази вечер щяха да им гостуват френският посланик и съпругата му, както и, както доста смело бе решил да ги покани — ужасно учтивият японски представител на конференцията и съпругата му. Кой и къде, му бе казал някога, че когато японците кажат да, те всъщност имат предвид не! Несъмнено това имаше нещо общо с хармонията…?

Лицето на Феликс се изопна озадачено и той си напомни наум да предупреди Женевиев да избягва темата за китовете. И турците — той с огромния си нос, а тя — с масивната си талия. Усмихна се самодоволно, мислено разположи гостите си; бяха хванали един досаден братовчед на Женевиев на име Херберт да партнира на необикновено грозната и отявлена бохемка Клаудия Капучи, временно изпълняваща длъжността посланик на Италия. Херберт бе ерген и Феликс нарочно му обрисува Клаудия така, че да му се види мистериозна, едва ли не привлекателна. Нямаше търпение да види изражението на Херберт, когато ги запознаеха. Това щеше да внесе свежест в иначе предполагаемо дългата и доста отегчителна вечер.

Щом мислите му поеха към Ева, усмивката му обаче бавно се стопи; нямаше да я вижда седмица, може би дори две — това бе начинът да спаси съвестта си.

 

 

Елизабът приглади надолу роклята си и отново се огледа. Беше обикновена, но красива рокля, черен кашмир с обикновени копчета на блейзър, от шията до долу. Не носеше никакви бижута, освен чифт големи обеци — халки от ковано злато. Срещна опипващо погледа си в огледалото, а сетне очите и незабележимо се сведоха; до шишенцето с парфюм върху атлазената масичка. Мускусният аромат й се стори топъл: с върха на пръстите докосна бялата кожа зад ушите си, китките и свивките на коленете, а накрая, след като разкопча двете горни копчета на роклята — и хълмчетата на гърдите си. Бележката, която вече бе написала за Джон, бе върху масичката в коридора, той щеше да я види веднага, щом влезеше.

Елизабът пое дълбоко дъх, взе палтото си, проснато върху леглото; страхуваше се, почти бе готова да телефонира отново на Карл, но потисна този подтик. Когато отвори вратата на спалнята, чу гласа на сина си. Кристофър бе с Грейс, но Елизабът щеше да се върне навреме да го сложи в леглото и да му прочете приказка, в случай че Джон закъснееше, защото това си бе задължението на Джон — четенето на приказки, той го бе поел още от самото начало. Преглътна буцата в гърлото си. Щеше да е час, само един час.

Затвори леко вратата зад себе си и тръгна по лакирания дървен под към входната врата на апартамента им. Когато натисна бронзовата дръжка, погледът й с неохота се спря върху бележката, нейната бележка, нейната лъжа; затвори очи за миг, за да прогони видението, и излезе от апартамента, въпреки страховете, въпреки онова неспокойствие, което сякаш обземаше цялото й тяло, сякаш те можеха в крайна сметка да я спрат.

 

 

Вече се бе стъмнило и магазините затваряха, но хората все още се тълпяха по Кертнерщрасе и по тесните, разклоняващи се досущ като жилчици на листа павирани улички, които се разклоняваха от известната виенска улица. Елизабът си проправи път сред купувачите и излезе в пешеходната зона на Грабен, покрай безбройните бижутерски ателиета и магазини за дрехи, мина край позлатената Колона на чумата в центъра й и се озова в близост до Хофбург. Сърцето й биеше болезнено силно, ударите му кънтяха в главата й; зави и мина под висока арка от дялан камък; с всяка крачка дишаше все по учестено и трудно, между сухите й устни се процеждаше бялата мъглица на дъха й и изчезваше в студения, вечерен въздух. Бе предпочела да върви, казваше си, че така щеше да съкрати минутите, които щеше да прекара с Карл. Нещо като изкупление. Ала вместо това се улови, че върви все по-бързо, краката й почти летяха над старите павирани улици и я отнесоха до широкия, равен булевард Рингщрасе. Злият вятър заръфа лицето й и косите й и тя се засмя безгласно, подигравайки се на себе си за това колко внимателно се бе погрижила за външността си, как с обич се бе отдала и на най-малките подробности, как бе вложила цялото си умение, но в крайна сметка това нямаше никакво значение, защото нито тя, нито Карл се интересуваха от това лице, което тъй внимателно бе изрисувала пред огледалото в апартамента си преди половин час; те се интересуваха само от лицата на миналото и от една стая в хотел Блейк отпреди пет години. Нищо не се бе променило и това бе станало абсолютно ясно и за двама им, когато се срещнаха на Бала в Операта. В начина, по който се бяха устремили един към друг в конспиративен мрак, имаше известна доза отчаяние; накрая тя бе като осъдена от онзи яростен копнеж, надигнал се в душата й, като проклета от ужасното желание, което бе дошло неочаквано и най-силно го бе усетила в слабостта на крайниците си.

 

 

София гледаше как Оскар спи пред камината; бяха прекарали уморителен ден в града, защото той бе настоял да й покаже всички забележителности, всички неща, които можеха да й бъдат от полза, след като започнеше обучението си в колежа. Той наистина бе добър, любезен мъж и свенлив, много свенлив, но не бе човек, за когото можеше да се омъжи.

Тя се облегна назад в стола си и затвори в скута си книгата, която бе отгърнала, но не можа да прочете и ред; баща й щеше да се разочарова много. София усети как се напряга, когато симпатичното му лице изплува в съзнанието й, а сетне дойде и онова момиче, плъзващо ръка под палтото му: живата картина на нещастната им среща после, лъжите и отвратителната тайна, която щеше да се наложи да споделят, ако бе останала. И тя се засмя. Нямаше да се омъжи за Оскар фон дер Хейден, дори да бе последният мъж на тази планета, независимо колко мил и колко богат бе, баща й можеше да продължава да иска този брак колкото си ще.

Вътре в нея болката растеше и се разпространяваше като мокро петно и тя се почуди колко бързо и ненадейно се бяха променили чувствата й, защото сега вече не даваше и пет пари дали щеше отново да го види с любовница. Гюнтер й бе казал, че повечето мъже с положение имат любовници…, че това било утвърдена практика… и всички приятели на татко си имат любовници… Дали бе така? Нима наистина съществуваше и някакъв друг свят в някаква подла, сенчеста страна, свят, за който тя не биваше да узнае? Нима майка й и други като нея просто играеха някакви роли? И дали знаеше — дали мама наистина знаеше?

София стисна силно очи. Ако случаят бе наистина такъв, тя никога нямаше да се омъжи никога, никога, никога.

Отвори очи и въздъхна тежко, погледът й бе привлечен от Оскар, който леко похъркваше. Мама й беше казала веднъж, че той никога не бил погледнал друга жена, след като съпругата му починала преди много, много години. Усмихна се тъжно на клюмащата му към гърдите глава, бе стиснал здраво стола с двете си ръце, дори и на сън. Тя машинално посегна към скицника и кутията с въглени, които лежаха до стола й.

При пристигането й той я бе целунал по двете бузи и бе рекъл: Най-сетне се сдобих с дъщеря… Искаше й се баща й да бе тук и да бе чул, прииска й се ужасно силно и в същото време безполезно той да можеше да се промени, да се откаже от онова ужасно момиче, от останалите, защото дълбоко в сърцето си тя знаеше, че винаги щеше да има и други, че желанието й бе неизпълнимо.

След като пристигна от Виена, след поздравите и усмивките, с които бе дарила чичо Оскар, тя бе отишла в стаята си и чак тук позволи на усмивката да изчезне, лицевите й мускули да се отпуснат, самотата я погълна и топлите сълзи бавно затъркаляха по бузите й. Докато ридаеше, тя съзнаваше, че това бе своего рода пречистване; плачеше за онова, което беше някога, за Виена, за къщата край Шьонбрун, която обичаше, за бащата, когото тайно бе боготворила…

Гласът на Гюнтер и неласкавите му думи отново се върнаха в мислите й и в нещастието си тя си помисли, че може би в края на краищата наистина бе смешна и бебчо, че той много отдавна бе познал разочарованието, безразличието, боговете на глинени крака; само че поне частица от нейната невинност се надигна протестирайки.

София се втренчи в парчето въглен в ръката си, без да го вижда. А мама? Огромна вълна на съжаление и обич я заля, подтикна я отново да заплаче, защото бе оставила майка си сама.

— Трябваше — прошепна тя. — Трябваше.

 

 

Когато Елизабът най-сетне се озова пред луксозния бял жилищен блок на Карл, улицата бе почти изцяло потънала в мрак. На няколко метра по-нататък светеше уличен фенер, светлината му превръщаше черния път в сребро, а замръзналия, сивеещ сняг — в лъскави скъпоценни камъчета. Тя преглътна трудно, когато гласът му отговори на позвъняването, последва тишина, сетне — от високото избръмчаване на ключалката на входната врата; тя влезе в леденостуденото мраморно преддверие и пое към асансьора. Времето сякаш бе намалило своя ход, докато се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре в сградата и накрая, без да ще, се взря в лицето си, отразено върху тъмното стъкло на асансьора. Виждаше се само един абаносов силует, чиито черти се губеха поради липсата на светлина и сенки; замисли се за всичките онези безброй пъти, когато бе копняла за такава възможност; не и като тази обаче. Когато асансьорът рязко спря, тя отвори очи; вратите безшумно се плъзнаха встрани и тя изведнъж се озова на топло. Въздъхна лекичко и зави наляво, както й бе обяснил той, по коридора във виненочервено и бяло към вратата на апартамента му.

Той бе застанал на вратата и при вида му стомахът й се сви на топка, крайниците й натежаха до невъзможност. Доста изненадващо почувства, че бе парализирана от желанието си и бе сигурна, че без мисълта да го види отново сигурно би била наполовина жива; болката и угризенията относно Джон, които яростно бе отпъждала, тайничко и безвъзвратно се бяха изпарили.

— Закъсня… Помислих си, че си променила решението си.

Тя мина покрай него, без да му отвърне.

Той я проследи с поглед и тихо затвори вратата.

— Добре ли си? — попита нежно той.

Тя го погледна, изненадана от нежността му, и кимна.

— Какво искаш да пийнеш?

— Джин и тоник, моля. — Тя свали палтото си и го метна напреки върху стола. Погледът й безмълвно и любопитно огледа широката, светла стая, защото всичко това бе негово, това бе Карл. Жадният й поглед обгърна меките, кожени мебели, китайските вази от Кантон, великолепните графики от Дориан Кер, петната от африканско дърво и изящните фигурки от слонова кост, пръснати с обич из стаята.

— Имаш хубав и скъп вкус, Карл.

— Ти какво очакваше? — попита внимателно той. — Не съм се променил.

— Не, не си се променил — отвърна тихо тя и се обърна към стъклената стена, зад която бе терасата. — Мога ли да видя гледката?

— Навън е леденостудено, Елизабът.

Тя обаче не му обърна внимание и той я загледа как отваря плъзгащите се врати и излиза на блестящата от отразените светлини тераса. Погледът му се задържа задълго върху тъмните очертания на тялото й — далеч от него, тя се обгърна с ръце, свирепият вятър разроши косата й. Знаеше какво си мислеше тя, неговата Елизабът, тя безсмислено претегляше всичко в съзнанието си: дългът, цената, желанието, копнежа, страстта, конфликта.

Само че нямаше избор, нямаше как да се спре, вече не.

— Влез вътре…

Тя не се помръдна и той отиде да я върне в топлината на стаята. Тя се остави той да я поведе, остави се да я вземе в обятията си, след като затвори вратата. А той си помисли, че тя тъй много приличаше на тънка хартия за опаковане — така се сви, когато той приближи, сякаш би могъл да я смачка в ръцете си. Притегли главата й към рамото си, усети студената й, много студена кожа с бузата си и започна да гали гъстата, продухана от вятъра коса, да оправя разрошените, непокорни кичури, докато косата й накрая не падна свободна около лицето й, което бе леко повдигнато нагоре, за да може той да го обхване с длани. Целуна затворените й очи, широкото бяло чело, скулите, устните, следвайки линията на челюстта й към мястото, откъдето започваше косата й, и в един дълъг миг зарови лице в сладостния аромат на косата й. Шепнеше името й отново и отново, сякаш никога досега не го бе произнасял, сякаш никога досега не бе я милвал, а някъде дълбоко в сърцето си той се запита защо я бе изпуснал, защо я бе оставил да се изплъзне толкова лесно от живота му. Пет години. Той отново погледна лицето й.

— Недей… — Сълзите в очите й го засрамиха. — Недей…

Ръцете му я обгърнаха силно, той усети тежест в гърдите си, тежест, която сякаш смачкваше болезнено всичките му вътрешности. Устните му се плъзнаха жадно надолу по челюстта й, по шията, сякаш изпитваше необходимостта да вкуси тази свежа, обгаряща го пламнала кожа, а като целуваше розовите й меки устни, той усети как се замайва, слисан, изгубил всякакво самообладание. Пръстите му посегнаха към копчетата на роклята й и тя не възрази, когато той ги разкопча всичките, освобождавайки я. Усети пръстите й в косите си, почувства как ноктите й се забиват в загорялата, топла плът на врата му, докато я събличаше, долови лек звук като ридание, когато най-сетне я притегли към себе си — и двамата бяха се освободили от дрехите си. Намираше я за съвършена, така, както не бе намирал нито една жена досега. Съвсем бавно устните и езикът му се прокраднаха по раменете й към топлата, кадифена като на бебе кожа под мишниците й към гърдите; там се спряха, поеха нежните им зърна, докато тя не изстена, докато не се отдръпна и горещата й, радостна уста не се сля с неговата. Той усещаше само, че трябваше да задоволи едно желание, да я направи щастлива, да получи изкупление. За него това бе кратък, изгарящ възторг, леко изтъняване на мрака, който бе обгърнал и съсипал целия му досегашен живот. Всеки миг бе забавен, всяко докосване меко, още по-меко, всяка целувка — дълга, още по-дълга, докато накрая изчезна всякакво самообладание, докато времето вече не наближи да свърши. Тя лежеше пред него с широко отворени кръгли очи, пламнала, красива и готова. Облада я бързо, изненадващо, навлизайки дълбоко в нея, ръцете й отново го обгърнаха, издраскаха гърба му, тялото й се надигаше нагоре, устата й бе отворена; извиваше се под него, а той усещаше само редкия аромат на тяхното съвкупление и как бавно и мъчително насладата започна да пламти, как плъзва по вените на крайниците му, чуваше само как гласът й се извисяваше все повече и повече, чуваше и собствените си думи, сякаш идваха от нищото:

— … Елизабът, Елизабът, Елизабът…

Силата на живота рукна от него към нея, изпразвайки го, пресушавайки го.

И Карл разбра, че обичаше, разбра, че никога досега не бе обичал и никога повече това нямаше да се случи.

 

 

Джон четеше вестника си пред открития огън в камината; чу ключа й във вратата и сетне — обичайното потракване на токчетата й, докато тя вървеше към него в коридора.

— Съжалявам, че закъснях…

В един миг тя остана в рамката на вратата и той си помисли, че тя никога не бе изглеждала по-красива и дори само поради тази причина малките пеперудки на опасението започнаха да шумят с криле и да кръжат дълбоко в стомаха му.

— Клеър ме заприказва — тя извърна поглед от него и се приближи до огъня, разтърка ръце, гласът й бе прекалено небрежен, почти нервен. — Оливър пак работи до късно, понякога й се чудя как се примирява с това.

Лъжата й му подейства като удар и малките пеперуди започнаха да растат и да стават ужасяващи, въртяха се и кръжаха, а сърцето го заболя от обзелата го паника.

— Върнах се рано — рече накрая той.

Тя го стрелна с поглед.

— О! — побутна ненужно, тя една снимка в рамка върху лавицата над камината. — А Кристофър сигурно вече спи?

— Да.

Той я гледаше как се бе изправила пред камината, светлината и сенките от огъня играеха по лицето й. Като се върна у дома телефонира на Клеър, че ще отиде да вземе жена си, но Елизабът не бе там; тази вечер нямаше никакви срещи и ангажименти.

— Грейс остави вечерята ти във фурната, да е топла.

— Не съм гладна — рече бързо тя.

— Добре ли си?

В един бързо отлитащ миг на надежда той си помисли, че би могла да е неразположена, че това би могъл да е отговорът на страха му, който бе готов да изплува на повърхността.

— Добре съм… само малко ме боли глава — тя отмести погледа си от него. — Мисля да си легна рано тази вечер.

По лицето й бе изписана тревога и сърцето му едва не се пръсна от това. Тя си тръгна с бавни крачки.

— Не се е случило нищо лошо, нали? — трябваше да попита, за да поуспокои вледеняващия, разяждащ страх.

Елизабът рязко се спря и се обърна, лицето й бе само отчасти осветено в розово от огъня.

— Разбира се, че не е. — Тя дойде при него и отново изрече думите, които изобщо не носеха утеха. — Разбира се, че не е.

Наведе се надолу и в един миг той си помисли, че ще го целуне по устните и сетне всичко някак си щеше да се оправи, но устните й се спряха върху челото му, ръката й приглади косата му назад и той изведнъж сякаш видя белите кичури под пръстите й, докато тихият й глас докосна ухото му.

— Извинявай.

В една частица от секундата те се гледаха един друг.

— Няма нужда да се извиняваш…

Видя как се напрегна — тя поклати глава и се усмихна — а новините, които бе искал да сподели с нея, след като се прибра у дома, останаха безгласни, заключени зад устните му. Сега не му бе времето и той изведнъж се почувства безкрайно натъжен, защото не можеше, когато поиска, да сподели с нея онова много важно нещо. Защото тя с успех бе кастрирала щастието му с една лъжа, а няколкото празни думи и изражението на лицето й му казваха всичко. Защото тя можеше да го направи, неговата съпруга, неговата много, много красива съпруга. И сега между тях се издигаше бариера, която нищо, дори и добрите новини, не можеха да преодолеят, без да се строполят безжизнени в краката й.

Очите му я следваха, докато тя пресичаше стаята и изчезна от полезрението му. Остана си на място, заслушан в затихващите й стъпки. Реши, че щеше да има друга, по-подходяща възможност да й каже, но нямаше да бъде същото, а и тя му бе казала, че желаела най-силно той да получи това: назначението за посланик във Вашингтон, десертът, перлата, най-желаният от всички дипломатически постове.

Джон преглътна; тъкмо за това се бе трудил и се бе надявал, а ето че сега триумфът му сякаш се сгърчи и сам се свлече, докато той седеше в празната стая, защото тя бе наистина празна без нея, без Елизабът.

Джон отмести поглед към огъня, искаше му се да не бе видял, да не бе чул, да не бе телефонирал на Клеър Картър. Но лицето на Елизабът му бе казало всичко; порозовелите й бузи, блясъкът в очите й — омекнали жалостиво, когато отвърна на погледа му.

5.

— Кой е този мъж?

— Името му е Сам, мамо… — Кристина въздъхна уморено. — Вече ти казах.

— И е женен.

— В развод е.

— Така твърди той.

— Това е истината.

— Ти си такава глупачка, Кристина!

— Бях глупачка, мамо.

— Виждам, че изведнъж си се променила — за една нощ.

— Хората могат да се променят.

Майка й изсумтя презрително.

— Би трябвало да идеш на черква.

— Какво ще ми помогне това?

— Бог ще те упъти.

Кристина поклати глава на старицата, седнала сред дебели възглавници на избелелия диван Бидермайер, видя набръчканата й, прилична на птича гуша, бялата коса, пигментните петна по все по-западащото й лице и по ръцете, подутите крака в дебели, груби чорапи.

Майка й бе на почти осемдесет и две години, бе се родила, когато светът е бил съвсем различен, когато Австрия и оттам и Виена са били символ на световното великолепие, а Хабсбургите още били смятани за претворители на Божията воля на земята. Тя и сестра й Тереза-Мари били отгледани за този свят с единствената цел да постигнат най-успешния буржоазен брак. Трябвало да бъдат образовани, разбира се, но не много; да са любопитни и в същото време — свенливи, глуповати, несветски и хубавички, по скромен, момичешки начин.

Кристина се усмихна, с лек привкус на тъга, като си спомни историите, които майка й бе разказвала преди години за това какво означава да си пораснала, да си жена, а особено — омъжена жена. Сексът, разбира се, бе тема табу, неприлично бе дори да се споменава, а за една жена да се наслаждава на секса се смяташе за доста шокиращо, ако не и анормално. Спомни се веднъж за леля си, която изобщо не се бе омъжвала, която й бе казвала, че жената трябва да е благородна и да бъде набожна и че свещеният й дълг повелява да е всеотдайна, чиста и послушна съпруга. Ключовата дума бе чиста.

Винаги се бе питала защо леля Тереза не се бе омъжила, предполагаше, че бе поради невзрачния й вид, но когато преди много време попита майка си, получи плесник през краката и й бе наредено повече да не заговаря за това. Ала една нощ, години по-късно, тя научи истината — майка й бе ударила няколко коняка в повече; имало, разбира се, скандал, леля Тереза била по погрешка изнасилена от чичо Франци, братът на баща й, по погрешка, защото чичо Франци помислил, че била една от слугините, с която се бил уговорил да се срещне в тъмните сенки на библиотеката. Горката леля Тереза била там, само защото търсела някаква книга за четене. Чичо Франци впоследствие се застрелял, леля Тереза родила дете, но никой не споменавал и дума за детето, все едно изобщо не се било раждало. Още по-късно майка й бе отрекла цялата тази история, но тя си бе вярна, не ще и съмнение, защото Кристина бе открила рожденото свидетелство на детето. Било е момче. Горкото дете! Ирония на съдбата бе, че майка й, по-хубавата, по̀ късметлийка дъщеря тогава изглеждала неспособна да роди, за да угоди на авторитарния си и изключително преуспяващ съпруг, докато не станало почти фатално късно, а и сетне роденото от нея дете за нещастие се оказало момиче — самата Кристина. Едно-единствено дете, родено от родители, привърженици на Хабсбургите, не можещи да се примирят с една Австрия, която вече не е центърът на света.

Кристина премигна. И ето я сега мама и аз самата.

— Вината е моя, мамо… и твоя — рече накрая тя.

Сивите, ревматични очи се присвиха.

— Моя ли… моя! — изписка високо тя.

— Знаеш защо, нали? — очите на Кристина блеснаха, когато се сблъскаха с оскърбения поглед на майка й. — Знаеш защо.

— Ще идеш в църквата Рупрехтскирхе и ще се изповядаш.

Кристина поклати глава.

— Ние всъщност не, можем да разговаряме, нали? — рече умолително Кристина. — Никога не сме разговаряли като хората.

— Тази вечер говориш глупости — погледът на майка й се отмести встрани, не бе в състояние да понесе молбата, изписана върху лицето на дъщеря си. — Пасторът, Бьокл, е добър човек, поговори с него.

— Не съм се изповядвала от години, знаеш го, защо сега да се преструвам?

— Престани! Престани, Кристина! — тя махна с ръка, сякаш да се предпази, от каквито и да е възражения.

— И стига толкова, уморена съм.

Кристина погледна дълго и изпитателно майка си, а сетне прекоси стаята към вратата.

— Ще закъснееш ли?

— Навярно.

— Как му бе името?

— Сам.

— Сам кой?

Кристина се вдърви.

— Сам Коен.

Мълчанието ги удави.

— Евреин — чу тя как майка й рязко пое дъх. — Gott im Himmel^[10].

Кристина отвори вратата.

— Нямаш сериозни намерения… нали, Кристина? — Думите й я подгониха. — Кристина? — Последва кратък миг на мълчание. — Извинявай… Кристина? Не отивай, не отивай и не се срещай с този… Сам Коен…

Но вратата се бе захлопнала и старицата и нейният глас бяха затворени зад нея.

 

 

Лаура почувства, че очите й се пълнеха със сълзи.

— Това не бе съобщението, което получих, Андрю.

— Съжалявам, Лаура, не мога нищо да променя.

Разочарованието, тъгата, които я дебнеха, бяха прекалено голям товар, който не можеше да понесе, защото бе и неочакван. А и сега, колкото и да бе странно, тя искаше много да го види.

— Кога можеш да дойдеш?

— Не знам, трудно е да се каже в този момент.

— Очевидно.

— Не исках да прозвучи така — той въздъхна. — Както и да е, не можеш ли да прескочиш до Брюксел? В крайна сметка би могло да се приеме, че ще се срещнем по средата на разстоянието, което ни дели.

— Брюксел не е на половината път до Виена, Андрю.

— Мислех си, че идеята не е лоша.

— Идеята не е лоша, просто не е от най-практичните — за теб е удобно, ти ще си там по работа, а аз ще трябва да измисля основателна причина за пред посланика, че да ме освободи по средата на една трудна седмица.

— За бога, Лаура, не можеш да си чак толкова заета!

Тя пое дъх, сълзите отстъпиха място на яда.

— И защо не, Андрю? В случай че си забравил — тук се провеждат свръхважни преговори за околната среда. И макар да не съм пряко заета с тях, тук, в посолството, имаме сума допълнителна работа.

— Добре, добре, разбрах намека.

Преди да заговорят отново, се възцари тишина.

— Как е? — попита тихо той.

Тя въздъхна.

— Трудно, хубаво, интересно, самотно. — Тя с неохота помисли за Ралф.

— Сигурна ли си, че взе правилно решение?!

— А ти?

— Изборът в крайна сметка бе твой, Лаура.

— Не ти ли омръзва да повтаряш едно и също?

— Да, но то се оказва вярно.

— Това, че настоя да поставиш кариерата си над моята.

— Какво да направя като съм мъж…

— Господи, Андрю! Живеем в славното, еманципирано последно десетилетие на века!

— Не ти телефонирах, за да спорим.

— Е, предполагам, че съм късметлийка, че изобщо ми се обади.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Означава, че почти никога не си вкъщи, когато аз телефонирам…

— Аз също бях много зает — рече отбранително той. — Обикновено не излизам от службата преди седем вечерта.

Тя не каза нищо.

— А след седем обикновено хапваме някъде с Кийт или някой друг от момчетата.

Нима той наистина очакваше тя да му повярва? Безпомощно преглътна, защото в крайна сметка тя го бе предала, а и гласът му някак си я връщаше в Лондон, към познатите, безопасни спомени за неговия апартамент, за добрите стари времена, които бяха изживели заедно и които сега й се виждаха много далечни, недостижими. Прииска й се да заплаче, да се върне и да започне отново. Да му каже.

— Не ми вярваш, нали, Лаура?

— Не, предполагам, че не ти вярвам — отвърна тихо тя.

— Господи, ама ти наистина имаш доста лошо мнение за мен.

— Е, ами и ти изобщо не спомагаш нещата да се опростят, нали? — отвърна, защитавайки се тя.

Ако бе по-различен, ако само бе намерил някакъв начин да се вгледа в нея и да се опита да я разбере, тя нямаше да е във Виена, нямаше да се налага да отбива с мъка пристъпите на нещастие и самота с помощта на някого си на име Ралф Мюлер, някой, в когото, както бе разбрала изведнъж, не можеше да бъде сигурна.

— Докато ти, разбира се, го правиш.

— Би могъл да се опиташ да разбереш, Андрю, и поне веднъж да погледнеш на нещата и от моята гледна точка.

— Бях ядосан — рече бавно и гузно той. — Знаеш, че не исках да заминаваш.

Чу го как въздъхна и й се прииска силно да бе в състояние да го докосне, всичко отново да си дойде на мястото.

— Не можеш ли да дойдеш, поне за един уикенд?

Ако дойдеше, щеше да изостави Ралф и можеха да започнат от начало.

— Мисля, че няма да мога, Лаура, съжалявам — той отново въздъхна. — Наистина. Може би след Великден — той се засмя пресилено. — Това ще е един много скъп уикенд.

Андрю никога нямаше пари.

Великден обаче бе след маса време, а дотогава можеха да се случат редица неща, толкова промени. Това не го ли интересуваше? Не можеше ли да разбере, че тя се нуждаеше от него? В съзнанието й се промъкна неразгадаемото лице на Ралф и тя още веднъж се почуди защо онова тревожно чувство се прокрадваше у нея в най-необичайни мигове на деня. Лаура затвори очи и прогони усещането, че някъде в този момент се случваше нещо лошо и то се изплъзваше от ръцете й.

— Лаура?

— Съжалявам…

— Виж, ще ти позвъня в понеделник.

— Добре.

— Страхотно много се зарадва.

— Просто бих искала…

— Какво?

— Нищо, нищо.

— Горе главата — рече той. — Дори ще се опитам да ти напиша едно прилично писмо.

— А аз ще попитам посланика за Брюксел. — Вече бе попитала сър Найджъл за един почивен ден за Унгария с Ралф, но той още не й бе разрешил.

— Чудесно — той направи пауза. — Липсваш ми, Лаура.

Тя преглътна.

— И ти ми липсваш.

Така си бе, много й липсваше, но тя бе погребала всичко това дълбоко и сигурно, защото той бе наранил проклетата й гордост.

— Ще ти телефонирам в понеделник.

И в следващия миг него вече го нямаше.

Тя остана задълго потънала в мълчание, а сетне ръката й посегна за слушалката и тя набра номера на Ралф, но чу само дразнещия звук на сигнала заето. Погледът й се плъзна към прозореца. Следобедът си отиваше, но бе сух и вече не бе чак толкова студен. Щеше да иде пеша до апартамента му, да се срещне с него и да му каже, че в крайна сметка няма да може да иде с него в Унгария, да му каже, че тя и Андрю са излекували раната в отношенията си, че повече нямаше да се среща с Ралф.

Когато пое през Фолксгартен и нейните безжизнени розови градини, тя долови леката миризма на мъгла, но сетне слънцето грейна, хвърли коси розови лъчи върху замръзналия сняг и небето отново стана поразително ясно. Лаура въздъхна, почувствала облекчение. В края на краищата тя и Ралф бяха хора от съвсем различни светове, рече си с лекота, и тя никога нямаше да представлява нещо важно за него; в него имаше някаква отчужденост, нещо необяснимо, до което тя никога не бе успяла да се докосне. Все едно да гледаш някого през стъкло. На нея обаче не й се харесваше тази неяснота, не й се нравеше противопоставянето срещу него, а това изглеждаше най-подходящото нещо, което да направи след разговора си с Андрю. Колкото по-скоро му кажеше, толкоз по-добре. Ако оставеше за утре или за вдругиден, можеше да изгуби кураж.

Лаура вдигна поглед към потъмняващото синьо на следобедното небе. Още по-лесно ставаше с този хубав ден, с това, че нямаше нищо грозно или несъразмерно в тихата събота. Наоколо се виждаха малко хора, повечето бяха или в кафенетата или в спокойствието на апартаментите си, далеч от просмукващата се влага на това неочаквано размразяване.

Малко се задъха, когато пресече Рингщрасе и пред погледа й се появи кметството. Мънички, нетърсени, неочаквани страхове запърхаха в нея, мъничките съмнения оставаха недостижими с неясните си очертания. Опита се да преглътне буцата в гърлото си, която се появи ведно със съвсем ясно очертаните, потайни картини на нейното любене с Ралф, изплували в съзнанието й, прииска й се с цялото си сърце да ги извика отново, да се пречисти от объркващия я срам, потискан досега грижливо. Защото Ралф умееше това, можеше да я накара да потисне гордостта си, срама, самоуважението, дори когато тя го умоляваше да свършва с тази пронизваща, парализираща я наслада, която й доставяше.

А тя наистина го умоляваше.

В един кратък и мъчителен миг Лаура затвори очи, сякаш можеше да прогони това видение, ала сетне вече завиваше по вече тъй добре познатата й улица; потърси машинално с очи колата му, но нея я нямаше на паркинга пред блока — мястото, където обикновено бе паркирано алфа ромеото му бе празно. Със свито сърце тя приближи тежката дървена порта и натисна звънеца на апартамента му, но никой не отговори. Изображението на белите, празни стаи се промъкна нежелано в съзнанието й и в един странен миг тя си помисли за Гърция и за любовта му към културата й, за онова красиво момиче, което бе обичал заради невинността и чистотата му. Не можеше да си го представи — Ралф и чистота, Ралф и обич към невинността, как не!

Лаура въздъхна тежко и потрепери; в небето полека нахлуваше здрач. Щеше да му телефонира вечерта или утре. Тогава щеше да му каже.

 

 

Елизабът погледна към Джон, седнал на челото на масата. Изглеждаше по-малко напрегнат, но тя никога не бе сигурна в настроенията му, той тъй добре играеше ролята си, че й бе трудно да разбере. Въздъхна леко и се опита да насочи вниманието си към печената сьомга, която бе приготвила тъй грижливо сама, ала дебелият, сочен резен от оранжево-червената риба, плувнал в соев сос, за нея някак си бе изгубил привлекателността си. Погледът й отново се отмести към съпруга й — не бе възможно той да е узнал, тя бе прикрила много внимателно следите си, но тя знаеше, че той със сигурност щеше да разбере; Джон умееше да надниква в душата й по начин, който я обезоръжаваше.

Джон.

Елизабът потисна паниката, която последва залялата я отново вълна на угризението. Не я биваше за това, не бе създадена за измами, тежеше й прекалено много, струваше й прекалено скъпо. Опита се за миг да отхвърли тези мисли, ала съзнанието й отново започна изкусно да превърта назад времето, което бе прекарала с Карл — изгарящите отгласи от насладата, на крайната възбуда, на любенето започнаха така да се трупат и да се надигат, сякаш затворени в капан в гърдите й, че дъхът й едва не секна. Стори й се, че в този кратък, опияняващ миг тя просто не бе тук, не бе в дома си, с тези хора и с Джон — верният Джон, толкова добър, съвършен, в ролята на безупречен дипломатичен домакин. В този кратък миг тя изобщо не изпита чувството за вина.

— Добре ли си, Елизабът?

Тя се извърна рязко.

— Напълно. Просто за миг мислите ми отлетяха далеч от тук.

Почувства се така, сякаш изведнъж всички би трябвало да се досетят — по поруменялата й кожа, по силното блъскане на кръвта във вените й — да се досетят, че бе по-различна.

— Лицето ти сякаш си изгуби цвета…

Погледът на Елизабът се сведе към ръката на граф Дорияни, която бе захлупила нейната.

— Добре съм, наистина — тя издърпа ръката си към безопасността на винената чаша.

— Жена ми е досущ като вас, пребледнява много лесно, понякога дори по глупави поводи.

Елизабът погледна учтивото, симпатично лице на Феликс и не се учуди.

— Как е София? — попита тя, за да смени темата.

— Много добре.

— Как върви учението й?

— Учението й ли? — той се изсмя, сякаш се бе пошегувала. — То съвсем сигурно е втората причина, за да бъде там.

Елизабът се намръщи.

— И каква е истинската причина?

— Разбира се нищо още не е уредено… — отвърна той, — но се надяваме в недалечно бъдеще тя да се омъжи.

— Да се омъжи ли — не е ли твърде млада?

— Скъпа моя… това няма да е брак от този сорт.

Тя отново го изгледа внимателно, не й се понрави това скъпа моя, не й се понрави тази самодоволна усмивка на триумфатор.

— Колко сорта съществуват? — попита сухо тя.

— Тя живее у Оскар фон дер Хейден.

Каза го така, сякаш това обясняваше всичко.

— Е, и?

Той въздъхна.

— Както казах, надеждата ни е, че ще се омъжи…

— За Оскар фон дер Хейден?

— Да, знам, виждам изненадата ви, но това дойде като изненада и за всички нас — излъга той. — И, разбира се, Оскар не е съвсем млад — в погледа му пробяга сянка.

Тя притихна съвсем, а думите на Феликс продължиха да се леят.

— Въпреки това обаче той е отлична партия. Вие разбира се сте чувала за Фон дер Хейден Кемикълс, за Фон дер Хейден Фармасютикълс, Фон дер Хейден Фъртълайзърс^[11]!

— Да.

Искаше й се да добави, че не си представяше красивата София сред химикали и изкуствени торове, не можеше да си я представи омъжена за бледия, сух и як Оскар фон дер Хейден.

— Жена ми и аз естествено сме доволни.

— Естествено.

Елизабът изгледа Феликс, насили се да се усмихне, а сетне съсредоточи вниманието си върху чинията си и направи опит да хапне от сьомгата, която вече бе почти изстинала.

— В Буенос Айрес има завод на фон дер Хейден, нали Феликс?

Феликс отмести поглед към Дан Гърни, който седеше малко по-далеч.

— Да, да. Оскар май споменаваше, че имали заводи в Южна Америка.

— Доста компании го правят — рече твърде небрежно Дан.

— Правят какво, Даниъл?

— Строят фабрики в Третия свят или, нека го кажем така: в по-слабо регулирани пазари.

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

— За да избегнат стриктния екологичен контрол на Запада или в собствената си страна.

На Елизабът й се прииска да се усмихне.

— О, така ли?

— Да, така — продължи Дан. — Фон дер Хейден, заедно с множество западни компании, а аз не изключвам от това число и щатски…

— Това е радостно — прекъсна го сухо Феликс.

— … освен това транспортират отпадъците си в Третия свят поради същите причини. Не бих казал, че това е най-здравословния експорт.

— А не е и най-здравословната тема за една вечеря.

— Просто си помислих, че бихте искал да го знаете, Феликс.

— Благодаря.

На Дан също му се прииска да се разсмее. Феликс бе като множеството хора, които боготворяха парите: колкото повече имаш, толкова по-добре, без значение какво ще трябва да изтърпят горките хорица заради това.

— Извини ме, Елизабът — рече Дан. — Пак се разприказвах за работа.

— Няма нужда да се извиняваш — отвърна бързо, тя. — Всъщност, намирам тези преговори за изключително интересни, а и за първи път работата на Джон и обсъжданите проблеми са лесноразбираеми и лесно съпоставими с всекидневния живот. Чувствам се все по-увлечена от това.

— Да, разбирам.

— А освен очевидния личен интерес — продължи тя, — имам и малък син и не искам той или други синове и дъщери, които тепърва ще се родят, да наследят един умиращ или непоправимо увреден свят.

— Добра реч, Елизабът — рече Феликс и я възнагради с победоносна усмивка.

Дан повдигна вежди.

— Това не бе просто една добра реч, Феликс, аз наистина мисля така.

— О, разбира се, естествено.

— Всички трябва да мислим така, ако искаме тези, преговори да постигнат нещо полезно.

— Австрия винаги е приемала екологичните съображения на сериозно…

— И това е много окуражително…

— Бих казал, че е далеч повече от окуражително — рече отсечено той. — В края на краищата… — той се обърна към Елизабът, потупа я по ръката и добави малко мрачно: — … ако всички бяхме тъй безразлични и тесногръди, като някои от страните, представени на масата на преговорите, сигурно много скоро щеше да се наложи да носим противогази и да погребем и последните зелени пояси на планетата под бетона.

Елизабът му се усмихна съвсем леко.

— Обединеното кралство подхожда много сериозно към преговорите, Феликс, инак не бихме били тук.

— Разбира се. — Феликс посегна към чашата си с вино. — Просто изглежда на някои правителства им трябва повечко време, за да пренебрегнат съвсем малко националните си интереси… в името на по-висши принципи, ако можем да се изразим така.

Елизабът се улови, че погледът й бе прикован от капчицата вино, останала в ъгълчето на устните на Феликс.

— И, скъпа моя Елизабът…

Тя потръпна.

— … — трябва да приемем, че е по-добре човек да позеленее поне леко, отколкото изобщо да не е позеленял — разсмя се гръмко Феликс.

— Може би наистина е така — добави Дан и устните на Феликс увиснаха рязко.

Този човек би трябвало да бъде клоун, помисли си с вътрешна усмивка Дан, изражението на лицето му притежаваше гъвкавостта на ластик, а ако пийнеше още едно, би могъл да падне от стола. Не съвсем аристократично.

Елизабът вътрешно въздъхна и насочи вниманието си към останалите около масата, предлагаше се допълнително сьомга, а вечерта се очертаваше да бъде безкрайно дълга. Загледа се в Женевиев и в почти недокоснатата храна в чинията й, в нервните й пръсти, които държаха чашата с вино, от което едва бе отпила. Съпругата на Феликс сигурно мислеше за дъщеря си, за новия й живот, за разстоянието, което ги делеше, сигурно се питаше дали София бе щастлива; сто на сто й липсваше. Отново се сети за необичайната, объркваща сцена в зимната градина на замъка, за малките, силно стиснати юмручета на Женевиев, сякаш изпитваше силна болка; тя не можеше да желае този брак за София. Големите кафяви очи изведнъж я погледнаха и Елизабът машинално се усмихна, но отново се сепна от това бледо лице, от тези негови някак си мършави и отчуждени черти; нещастието бе тъй ясно изписано върху него.

Нарочно отмести погледа си към мъжа насреща — Рулоф Кромелин, тих холандец, добър човек, висок и дългокрак, типичен представител на нацията си, и на всичко отгоре — ерген.

— Не съм гей… — бе рекъл ухилено, докато вземаха аперитива си, — … а просто неженяем.

Тя се бе засмяла тогава и бе доволна, че го бе турила да седи до приличната на кукличка делегатка на Сингапур Мой, която не бе от най-разговорливите, но изглеждаше тъй, сякаш току-що бе излязла от представление на Мадам Бътерфлай с шлема си от черна, лакирана коса и силно напудреното си лице. Погледът на Елизабът бе привлечен от тънките й устни, досущ като раничка на лицето й, които бе боядисала и подчертала с червило в кървав цвят.

Преговорите бяха събрали представители на толкова много народи и разнообразието на хората, събрани тук — техните култури, цветът им, идеите им, обикновено неоспоримата им интелигентност или глупост — продължаваха да я очароват. Елизабът бе не само очарована, но и удивена, че изобщо бе възможно във Виена да се събере такава група от хора. Очевидно това не бе малко постижение. Тя самата бе дошла тук като всички останали съпруги, като подкрепа, и като приятел, и като жена, и майка, и неуморима домакиня. Винаги добре изглеждаща, винаги любезна, винаги на разположение.

Погледът й с неохота се върна върху Джон и уплахата отново я погълна. Преди пет години не бе рискувала нищо, освен разбитите си илюзии, а сега рискуваше всичко — сина си, съпруга си, охолния живот, който водеха. Трябваше да се спре сега, преди светът й отново да рухне, трябваше да ограничи пораженията.

Тя погледна пръстите си, тънките треперещи пръсти; бедата обаче вече бе сторена. И тя бе влюбена в Карл, нямаше никакво съмнение в това, може би винаги е била влюбена в него.

 

 

— Не бе съвсем сериозна за това твое пътуване до Лондон, нали?

Бяха вече сами, гостите си бяха отишли, апартаментът бе буквално празен.

— Всъщност говорех сериозно — отвърна спокойният й глас.

Джон си наля уиски.

— Но защо? — Той отпи бързо, сърцето му биеше като лудо.

— Просто като промяна, Джон, това е.

Той леко въздъхна.

— И това е всичко?

— Разбира се — тя го погледна за миг. — Трябва ли да съществува и друга причина?

Той отново вдигна чашата към устата си.

— Не, само ми се вижда малко странно това твое желание.

— Когато бяхме в Мадрид, се връщах на всеки няколко месеца, нали знаеш?

— Бих искал да си тук — рече бавно той, — с мен.

— Става дума само за десет дни.

— Десет дни — повтори той и се вгледа изпитателно в спокойното лице на жена си. — Работата е в това, че изобщо не приличаш на себе си.

— Нищо ми няма, наистина — рече благо тя.

— Наистина ли?

Сама ли щеше да бъде? Не можеше да попита, не можеше да се унижава повече. В един кратък, изпълнен с ужас миг той притвори очи, защото знаеше, че това не бе плод на въображението му, нямаше грешка в лъжата й и в онова, което тя можеше да означава, защото никога досега не я е виждал такава. Почуди се дали тя разбираше, че той я познава много по-добре, отколкото тя сама се познаваше — това винаги бе било така. Той нямаше да каже нищо, нямаше да предприеме нищо, защото само така можеше да се преструва, че всичко си бе постарому, нямаше да я принуди да избира и следователно да го остави. А Елизабът щеше да избере другия, сигурен бе в това; той обаче натири тази своя сигурност в някакво дълбоко и мрачно ъгълче на съзнанието си, защото не можеше да я понесе, не можеше да понесе да изследва тая нейна любов, да я вдигне на светлината, като блестящ, златен глобус — и да ослепее.

— Да.

Тя го погледна за миг, пронизана от съжаление, объркване и замайващ страх. Бе идиотско — това бягство, а и със сърцето си усещаше, че то никога нямаше да продължи достатъчно — десет дни, десет седмици, десет години, времето нямаше значение, това бе само едно бягство, едно слабо наказание за онова, което бе сторила и което щеше да последва по-късно.

Джон се вгледа внимателно в наведената й глава, когато тя избягна погледа му, и отново си помисли за новината за доста вероятното му назначение във Вашингтон. Беше решил, че тя щеше да се зарадва, че щяха да го отпразнуват, а сетне да се любят бавно и продължително на голямата виенска спалня, която ги очакваше. Но не й бе казал и ето че тя отиваше в Лондон, а той малко се боеше. Джон преглътна слюнката си и се замисли за всичките онези минали и бъдещи случай, в които се бе виждал само с Елизабът до себе си, защото така е било и така щеше да бъде винаги. Възможно бе да няма Вашингтон без Елизабът. Улови нежния й поглед в мига, в който тя го погледна, сякаш бе усетила какво се таеше в неговия, ала той не го желаеше — не желаеше да предизвиква това нейно изражение, което изглежда бе съхранила само за него: този нежен, сантиментален поглед; сякаш бе заслужил съжалението й, сякаш сърцето й кървеше.

Джон се взря в чашата, по която бяха останали капчици уиски; устните му бяха стиснати силно, почти побелели. Не сърцето на Елизабът кървеше, а неговото собствено, все едно го бе пробола с нож в гърдите.

 

 

Сам си подсвиркваше, не знаеше какво точно си подсвирква, но то отговаряше на настроението му. За втори път тази седмица бе водил Кристина на вечеря и му се струваше, че с всяка нова среща я харесва все повече. Вечерта в Английския театър премина много успешно, а днес тя щеше да го води на опера; бе настояла и накрая той не можа да й откаже.

Сам зави към Йоханесщрасе, където се намираше блокът му и се усмихна вътрешно — имаше донякъде и повод да празнува, защото Натали му бе телефонирала вчера и му бе съобщила, че в крайна сметка нямало да идва във Виена, имала личен проблем, който трябвало да разреши. Сам едва не се разсмя; можеше да си представи що за личен проблем бе това, сигурно й бе свършил наркотикът. Можеше обаче да си седи там колкото си ще, защото той не искаше да я вижда. Изобщо.

Облиза устните си и влезе през голямата двойна врата в сградата, продължавайки да си подсвирква, потърси в джоба си един шилинг за богато украсения, старовремски, от началото на века асансьор, процедура, която обикновено го побъркваше, но днес го забавляваше и развличаше, сякаш всичките мрачни напрежения, измъчвали го от месеци, бяха отлетели и той отново се чувстваше свободен. Погледна часовника си и приближи до вратата на апартамента си. Имаше половин час до срещата с Кристина пред Операта.

Ключът влезе лесно в ключалката и дръжката на вратата се завъртя с обичайната лекота; едва след като затвори вратата зад себе си, сърцето му подскочи, стори му се, че чува нейния глас да се носи от свещената вътрешна светая светих на кабинета му. Разтърка чело, сякаш му се бе причуло, сякаш паниката, която се надигаше у него не бе истинска, сякаш си бе въобразил. Прекоси коридора, неумолимо привлечен от гласа й, и, застанал на прага, се озова лице в лице с почти бившата си съпруга. Натали.

— Здравей, Сам.

Когато той я погледна отново, времето сякаш спря, мигът бе сякаш като сън, сякаш бе отнесен някъде другаде, на отдавна забравено място. Защото тя изобщо не се бе променила. Това бе същата Натали, която бе срещнал в онзи пръв, замайващ миг в сградата на ООН, същата Натали, която тъй ласкателно го бе преследвала и накрая го бе съблазнила. Облечена бе в същата рокля. Хитрата Натали. Мил, изгарящ спомен.

— Реших да те изненадам.

Сърцето му тупкаше бързо, сякаш се бореше с невярата.

— Изненада ме, Натали, нали каза, че няма да идваш?

— Както казах, реших да те изненадам.

Той поклати бавно глава, сякаш още не можеше да повярва, че бе седнала пред него, че бе истинска.

— Изглеждаш добре, Сам.

Лицето му почна да се налива с кръв, той изведнъж усети, че Клара стоеше неловко в другия край на стаята.

— Джоана в леглото ли е, Клара?

Филипинката кимна и сведе поглед.

— Това ще е всичко засега… — рече Сам и се насили да се усмихне. Почака, докато тя излезе, преди да се обърне отново към жена си, облекчен, че част от страховете му се стопяваха.

— Защо си тук, Натали?

— Казах ти, исках да видя Джо-Джо.

— Знам го. Но нямаше нужда да идваш тук, в дома ми, предполагаше се, че ще отседнеш в хотел Империал.

— Реших да дойда.

— Трябваше първо да телефонираш.

— Не си много дружелюбен… Мислех си, че изненадата бе добра идея, мислех си, че ако съм тук, когато се прибереш, ще е страхотно.

— О, престани, Натали!

Тя извърна поглед, косата й с цвят на пчелен мед се разлюля, докато обръщаше главата си.

— Добре, Сам — тя отново го погледна, а на него му се стори, че вижда сълзи в очите й; когато заговори, почти шепнеше. — Но не можеш да ме обвиниш, че поне не съм се опитала.

Той леко зяпна. Не бе добър в тези игри и обикновено тя печелеше всеки път. Тъкмо това го изнервяше, това го караше да си мисли, че тя винаги бе имала лека ръка.

— Трябваше да те видя — въздъхна тежко тя. — Исках да те видя, Сам.

— Всичко свърши, Натали, колко пъти трябва да ти го казвам?

Върху библиотеката имаше бутилка скоч.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не, благодаря.

Той я стрелна остро с поглед.

— Съвсем нищо ли?

— Съвсем — усмихна му се мрачно тя. — Отказах се, Сам.

Той се засмя.

— Знаех си, че няма да ми повярваш, но знаех също така, че, за да се сдобия и с най-малкия шанс да спася онова, което имахме, трябваше да се откажа.

Докато си наливаше скоч, той поклати глава.

— Ти наистина ме вземаш за будала, Натали, наистина — за първокласен будала.

— Вярно е, Сам.

— Само за този път.

— За този път и завинаги.

Тя се изправи.

Той се възненавидя за начина, по който погледът му моментално бе привлечен от едва прикритото под чудесно скроената й рокля тяло. Винаги я бе обичал тази рокля — начина, по който се спускаше по тялото й, начина, по който меките, нежни прасковени цветове имитираха кожата й и начина, по който тя го предизвикваше да си мисли за плътта — за топла, готова женска плът. Прииска му се да й каже да седне, да седне и да не мърда, но знаеше, че щеше да прозвучи смешно.

— Виждам, че още обичаш да си играеш със самолетни модели — тя поглади стария Балтимор, който се издигаше върху миниатюрен пиедестал в ъгъла. — Същият, стар Сам.

— Защо не се върнеш в хотела си?

— Не се безпокой, това възнамерявам да сторя.

Тя приближи до него, така че сега ги деляха само сантиметри разстояние.

— Колко време ще останеш? — попита ненужно той. Знаеше вече, нали така? Сам преглътна и срещна хладния й поглед, но собствените му очи трепнаха.

— Три дни, както ти казах — усмихна се тя. — И не съм изминала всичкия този път, за да ти крещя, Сам.

— Усмивката й се разтегли още повече и той можа да види малките й, съвършени, бели зъби.

— Бях глупачка, Сам, пълна глупачка… Мислех си, че мога да взема всичко.

— Престани, Натали… това вече сме го минавали.

Тя сведе поглед и пое дълбоко и разтърсващо дъх, сякаш я бе зашлевил.

— Исках само да ти кажа, че малко пораснах, че наистина се опитвам да намеря себе си — тя отвори широко очи и се вгледа в лицето му. — Не очаквам да ми повярваш или да промениш мнението си за развода това ще е прекалена надежда, просто искам да разбереш, че всичките мъки, които ти причиних, не са отишли напразно — тя направи пауза. — Знам какво съм изгубила, Сам.

Той се опита да се избави от буцата, заседнала в гърлото му, опита се да пренебрегне гледката на бързо издигащите се и спадащи нейни гърди под ефирната материя. Отпи от скоча и отстъпи крачка назад, ужким заинтригуван от пощата си, която лежеше върху близката маса.

— Няма да можеш да видиш Джоана до утре заран.

— Успях да я видя, преди да си легне… прочетох й приказка.

В първия миг той се ядоса, но преди да успее да отговори, го сепна гласът й.

— Една съвсем къса приказка, Сам, гарантирам, че не съм я разстроила — очите й се разшириха сякаш още повече и той се насили да се извърне. — Клара бе там през цялото време.

— Не знам какво си си наумила, но то просто няма да стане.

— Не съм си наумила нищо, Сам — думите й бяха поръсени с мекота и звъннаха с такова изкусно объркване, че той почти й повярва.

— Нямаше нужда да биеш толкоз път до Европа, за да ми го кажеш.

— Мисля, че имаше нужда, Сам. Ти никога не би ми повярвал, ако го кажех по телефона.

— Е — рече бързо той, — това вече всъщност няма значение, нали така? Разводът се движи гладко и скоро няма да има съвсем никакво значение.

— Знам, знам — гласът й сега бе съвсем тих. Тъжен. — Надявах се, че ако видиш, че наистина правя усилия, че наистина се променям, няма да бъдеш толкова непреклонен относно правото ми да посещавам Джо-Джо.

Той се понамръщи, уловен със свален гард при тази нейна смяна на подхода.

— Тя е твоя дъщеря, Натали, както и моя, и ти ще имаш някакви права.

— Просто не исках ти да се безпокоиш, това е.

Той й се усмихна сухо.

— Нима искаш да повярвам в това? Тя отново въздъхна и поклати глава.

— Не биваше да идвам… — Седна. — Знаех си, че няма да ми повярваш… само ако знаеше колко бе трудно… само ако знаеше какво означава наркотикът да е най-добрият ти приятел, семейството ти, любовникът ти. — От гърлото й се изтръгна нещо като стон. — И сетне да се откажеш, Сам.

Той се възпротиви на съмнението и на съчувствието, опита се да отхвърли призрака на мисълта, че би могла най-сетне да казва и истината. Тя бавно вдигна глава и го погледна в очите; големи, тлъсти сълзи се стичаха по бузите й.

— Съжалявам. Не исках да правя сцена… това бе последното нещо, което съм си мислила.

Сълзите винаги го обезсилваха, съсипваха мъжа у него; чувстваше се безполезен, с вързани ръце, не знаеше какво да направи, какво да каже.

— Няма нищо — рече колебливо той и извади от джоба си бялата, памучна, носна кърпа. — Ето, вземи това…

Натали му се усмихна с благодарност; той не бе свикнал на благодарности, не и от нея. Улови се, че я гледа отблизо, с любопитство, докато тя сподавяше леките ридания в гърлото си и бършеше сълзите си.

— Не си ми съвсем бесен, нали Сам? За това, че дойдох? — миглите й запърхаха над зелените очи, които той мислеше, че познава тъй добре. — Ако не бях дошла — както сам виждаш — никога не бих си простила сама. — Тя отново сведе поглед и бързо и шумно пое дъх. — Не и след всичко, което ви причиних на теб и Джо-Джо. Трябваше да опитам.

Той остана прав, загледан в красивото, измацано от сълзите лице, а мислите му летяха назад, преминаваха през всички онези мигове, от които стомахът му се свиваше на топка, дори и сега. Всичката болка, всичката мъка, разсипаните илюзии, омразата към нея, нуждата от нея, празнотата, която последва, която го бе изцедила до дупка.

— Трябваше да опиташ, Натали.

— Ти май все още не ми вярваш, Сам? — гласът й бе тих и сякаш забавен. Досущ като пръсти, които галят.

— Не мога да ти вярвам.

— Разбирам.

Той премигна, слисан от отговора й.

— Не мисля, че би могла да разбереш.

Тя се усмихна.

— О, да. — Изправи се. — Защото ако бях на твое място — а аз се опитах да го направя, — аз щях да си ида шест седмици след венчавката, в мига, в който ти намери наркотика. Ти си прекалено добър, Сам, остави ме да стигна твърде далеч.

— Значи, вината е моя.

— Не, не е твоя — обърна се тя към вратата. — Моя е, защото аз си намерих един добър тип, един наистина добър тип. А трябваше да си намеря някое копеле, което да ме скъса от бой.

— Това е глупаво.

— Не е, Сам — в очите й отново напираха сълзи. — Това е, което заслужавам. — Тя поклати безпомощно глава. — Виж какво, най-добре е да тръгвам.

Тя направи крачка встрани от него.

— Не и в това състояние.

— Така ще е най-добре.

— Аз…

Той я хвана за ръката, мускусният й парфюм изпълни ноздрите му, а котешко зелените й очи се окръглиха сластно, сякаш предявяваха претенции спрямо него, сетне обаче той рязко се отдръпна като ужилен — телефонът иззвъня.

— Ало…?

— Сам, Кристина е, няма ли да дойдеш?

— Кристина — той затвори очи; бе забравил. — Господи? Извинявай… възникна нещо, ще дойде веднага щом мога.

Той остави слушалката.

— Трябва да вървя, Натали.

— Приятелка ли?

Той се изчерви.

— Предполагам, че е. Да. — Той бе възвърнал самообладанието си, но се запита вътрешно какво ли би се случило, ако телефонът не бе иззвънял, или ако се бе уговорил да се срещне с Кристина не тази вечер, а по друго време.

— Е, добре си поговорихме — рече спокойно Натали. — Можем утре да обядваме заедно, ако ти е удобно.

— Може би.

— Искам да кажа — ако имаш други планове, не искам да ти преча.

— Ако имам други планове, ще ти кажа.

Тя го погледна в един миг, разбрала, че всякакви други предложения ще са безполезни в този момент, телефонният звън се бе погрижил за това. Но в една сладка, красива частица от секундата преди малко тя почти го беше превзела!

Натали се усмихна. Горкият Сам, ти наистина си още мой, не го съзнаваш и малко нещо ще се посъпротивляваш, но Натали в крайна сметка ще си те върне. Тя се засмя безгласно. Той още не бе осъзнал, че ако това момиче, тази жена, наистина означаваха нещо за него, то той не би я забравил заради посещението на своята секси съпруга.

Нахлузи ръкавиците си и го видя как проверяваше портфейла си. Във всеки случай здравословното състезание изостряше инстинктите й като бръснач, винаги бе успявала да се пребори за мъжете си — ако изключим Донахю, но там бе по-различно, онази кисела вещица жена му държеше портмонето с мангизите, а и той бе изплашен до смърт от пресата. Пък и тя самата не го харесваше много, бе лишен от чувство за хумор.

Очите й се свиха до размерите на тънки, зелени тресчици, докато погледът й проследяваше Сам в другия край на стаята. О, Сам… мъничък Сами, Натали ще те глътне за закуска, както винаги досега.

 

 

Женевиев пресече коридора с колонадата към италианската стая, любимата на майка й, единственото й любимо място в суровото великолепие на замъка. Не бе посещавала красивата стая от предишната пролет, но тя не се бе променила, разбира се, ако изключим свежите цветя — иглики и нарциси — върху обкованата с бронз ракла. Улови се, че машинално посяга да докосне жълтите цветчета и да вдъхне едва доловимия им лек аромат; сетне бавно пресече пода, настлан с черна теракота, за да погледне през прозорците с оловни рамки към градините, все още отчасти покрити със сняг. Феликс стоеше до осмоъгълния фонтан и несъмнено убеждаваше гостите им в уникалността му, а той наистина бе уникален, помисли си тя уморено, макар и да бе по-скоро грозен. Никога не бе виждала толкова фантастични глави, толкова много гротескни изображения, които да бълват вода от вулгарно зяпналите си усти. Това място я изморяваше, този монолит сякаш изцеждаше силите й. С Феликс обаче не бе така. Замъкът Блец бе негов, защото той го обичаше, може би повече от всичко друго на света, осъзна тя с неочаквана яснота, но тази мисъл всъщност вече не я нараняваше.

Обърна се отново към стаята и вдигна поглед към портрета на майка си, който висеше над монументалната камина от бял мрамор. Когато портретът е бил завършен, може би е била на възрастта на София, и между бабата и внучката имаше прилика — същата крехкост, която изглежда се наследяваше по женска линия, същата чувствителност на очите, формата на устата и нежните, бледи ръце, скръстени внимателно върху коприната с цвят на лавандула. Отмести поглед към старинния клавесин, на който й позволяваха да свири като дете. Беше вече стар, съвсем стар, клавишите му бяха парализирани от старост, защото никой не ги бе докосвал след смъртта на майка й. Това бе желанието на баща й, желание, което тя бе спазила, защото той нямаше никакви други желания, след като си бе заминал брат й; тя знаеше, че баща й би желал да бе умряла тя, а не Хайнрих.

Ала той бе сломен от мъка, повтори си отново тя, не знаеше какво говори. Погледът й отново се стрелна към лицето на майка й, към нежните очи и ласкавите ръце. Понякога си мислеше дали нещата биха се развили иначе, ако мама бе останала жива, понякога копнееше тя да бе сега тук, с нея; да успокои и охлади това ужасно усещане, заключено в гърдите й.

Женевиев бавно преглътна и вдигна поглед към дълбоко врязания, скулптиран таван в бяло и златно. Фамилният герб с корона над него, увенчан с лавров венец, се взираше в нея. София обичаше тази стая, винаги бе казвала, че тя излъчва покой, че бе добра стая.

Женевиев усети лекото опарване на страха, знаеше, че това потреперване на устните й предвещаваше сълзи, а следователно — нещастие. Беше си обещала, че повече нямаше да плаче, че след три седмици щеше да види София, че всичките й страхове и опасения щяха да се разсеят, да изчезнат, че всичко отново щеше да е наред. Дали?

Тя въздъхна тежко. Може би е болна. Може би това се дължеше на ужасната тежест, която сякаш я принуждаваше да се влачи едва-едва и я смазваше като всемирната тъга. Хвърли отново бърз поглед към мълчаливия портрет, към клавесина и полека излезе от стаята; Феликс щеше да се чуди къде се бе дянала.

 

 

Погледът на Ралф я сломяваше и затова Лаура неловко насочи вниманието си към сервитьора, който наливаше пурпурното вино в чашата й.

— Каза, че си имала нещо да ми съобщиш.

Тя отпи глътка вино и отвърна на погледа му. Бе оставила кратко съобщение на телефонния му секретар в неделя, но той не й се обади до сряда, което я изненада, защото винаги е бил много коректен да й позвъни в отговор; очевидно отсъстваше по работа. Възнамерявала бе да му каже, че с връзката им е свършено, както си бе наумила; ала в понеделник вечер обещаното обаждане на Андрю не се състоя, на практика той изобщо не й позвъни след последния им разговор предишния уикенд. Отново я бе разочаровал. Нямаше и писмо и тя се попита защо изобщо си бе дала труда да му повярва; в един миг отново го бе заобичала, бъдещето бе засияло, изпълнено с надежда, каквато не бе имала от доста време. А ето че той бе задушил всичките й тъй грижливо изтъкани мечти, всички надежди, а на нея й бе останала задачата да издигне отново старите бариери, да каже на Ралф, че вече не иска да се срещат; само че не бе чак толкова уверена в това. В края на краищата не познаваше жива душа във Виена, не бе живяла тук достатъчно дълго, за да се сдобие с истински приятели. Животът, осъзна тя, бе започнал да се върти само около Ралф. А тя бе готова да се откаже от това, заради Андрю.

— Ставаше дума за Унгария.

— Можеш ли да дойдеш?

Поласка я нетърпението в тона му.

— Да.

— Чудесно — той взе ръката й. — Значи получи разрешение от посланика.

— Да — рече тя. — Даде ми специално разрешение. Много мило от негова страна.

— Сигурен съм, че няма да съжаляваш — той целуна връхчетата на пръстите й. — Будапеща очаква да бъде преоткрита от Запада.

— Добре ли познаваш града?

— Моята компания бе една от първите, които установиха връзки още в началото на седемдесетте години.

— Как се нарича компанията ти?

— Майер — частна фирма е.

— Майер — повтори тя.

Почуди се дали не го бе питала и преди.

— В Унгария ли бе, когато те търсих през уикенда?

— Не — той отмахна прашинка от ръкава на сакото си. — Не съм ходил там от няколко месеца. Бях във Франкфурт.

Телефонът обаче бе давал заето, нали така? Значи го бе изпуснала за малко?

— Какво има?

— Нищо, мислех си за визитите — сигурно бе сбъркала, може би бе набрала грешен номер.

— Аз ще се погрижа за това.

— Къде ще отседнем в Будапеща?

— Обикновено аз отсядам в Хайът. Хотелът е на брега на Дунава, точно, срещу стария дворец.

— Звучи прекрасно.

— Успя ли да си вземеш допълнителен ден?

— Петък ли? Да. Посланикът бе много щедър, особено като се има предвид, че изобщо не биваше да пътувам. За щастие братът на майка ми е посланик там.

Не бе ли той първопричината тя да влезе в дипломацията, тъй като това бе семейно занятие? Успехът на вуйчо Филип бе буквално пропит в нея.

— Той има отлична репутация — Филип Роуз, нали?

— Точно така… Не предполагах, че ще проявиш такъв интерес.

— Аз се интересувам от всичко, Лаура, особено когато то е свързано с теб.

Усмивката, с която й отвърна, бе суха и язвителна, но въпреки това бузите й поруменяха.

— Тази реплика ми прозвуча тъй, сякаш е излязла от някой стар филм или роман на Барбара Картланд…

— Барбара Картланд е много богата, много известна стара дама.

— Но няма нужда да я цитираш.

— Не я цитирах — лицето му стана отново сериозно, а очите му не трепваха, когато я погледна. — Държа на всяка думица. — Той вдигна чашата с вино към устата си. — От какво се притесняваш толкова, Лаура?

— Не знам — усмихна се съвсем слабо тя. — Човек просто се притеснява и толкова.

— Винаги съм въздействал по този начин на жените, може би затова никога не съм се женил.

Не бе вярно, не и напълно; той нарочно ги притесняваше, ала това не им пречеше да поискат да си легнат с него, а след като попаднеха в леглото му, останалото бе лесно. Защо изобщо му трябваше да се жени? По-приятно му бе в неговата собствена компания, а освен това съпруга или постоянна любовница трудно щяха да се впишат в работата му. Тази мисъл едва не го накара да се разсмее на глас.

— Чудех се защо си ерген.

— Трудно е човек да установи пълноценна връзка, когато пътува толкова много, като мен.

— Не искаш ли да имаш деца?

— Всъщност винаги съм си мислил, че четири ще е най-доброто число — четири яки момчета.

На жените винаги им действа успокоително, когато им говориш за деца. Да искаш деца означава, че си голям тип, порядъчен, искрен, човек, на когото може да се разчита и тъй нататък, и тъй нататък. Красота.

— Мисля, че четири надхвърлят моя лимит, по-скоро бих се спряла на две — усмихна му се леко тя. — Но си мисля, че това няма да се случи още много време — кариерата и семейството не се съчетават много успешно.

— Аз обаче на твое място не бих го изхвърлил от ума си.

Погледът й се стрелна към лицето му.

— Добрите връзки не растат по дърветата — отвърна внимателно тя.

— Знам, Лаура — и той отпи отново от виното. — Но не мисля, че нещата при нас са чак толкова зле…

Тя се почувства неловко, объркана, когато той взе ръката й. Какво всъщност говореше? Какво имаше предвид? Той целуна пръстите й от вътрешната им страна, меката плът на дланта й и кой знае защо тоя жест й се стори плашещо сексуален.

— Ще ти подаря един уикенд в Унгария, който никога няма да забравиш.

Едва забележима усмивка докосна ъгълчетата на устните му, когато я погледна. Щеше да стане точно така, както бе казал, нищо нямаше да бъде оставено на случайността, защото той бе чакал твърде дълго. Изборът на подходящия момент винаги трябваше да е точен, затова той бе изработил безпогрешен механизъм жертвите му неизменно да поемат храната от ръката му. Жените винаги бяха жертва по един или друг начин, обикновено — жертва на съпрузите или любовниците си, които пък обикновено бяха средна ръка любовници и никога не си даваха труда да разберат какво искаха или от какво се нуждаеха техните жени. Колко пъти бе чувал от устите на прелъстените от него жени, че не изпитвали удоволствие от секса, че партньорите им никога не разбирали кога манкирали, просто за да се свърши с това колкото се може по-бързо. Докато не срещнеха него. Тъжно, наистина, трагично. Ралф се засмя вътрешно, това му се видя като изящна шега. А сетне, след като захапеха въдицата, следваха условията. Те изглежда никога не разбираха как и защо се бе случило това, освен само дето си бяха позволили да отслабят вниманието си, интуицията, моралната си сила, след като той бе вече открил индивидуалните им слабости. Той никога не прибързваше, а сега вече се отегчаваше.

— Защо не се върнем в апартамента ми?

Тя кимна.

Ралф поиска сметката от сервитьора. Всичко се оказа прекалено лесно.

 

 

Дан разгледа внимателно документите, които британският посланик сър Найджъл Хауърд му бе пратил, конфиденциално разбира се. Присви устни, когато започна да проумява внушенията от въвеждащата бележка на Хауърд, улови се в опит да си спомни подходящия цитат, който бе на върха на езика му, нещо от сорта да разбуташ гнездо на стършели… Не бе никак приятно за четене, но всъщност твърде малко от документите, които напоследък минаваха през писалището му, бяха такива. Ала унищожаването на африканския слон, заедно с черния носорог, както и нелегалният износ на застрашени животински видове, бе много гореща тема и все още нямаше изгледи това да стихне, особено след като толкова много пари и уважавани личности бяха замесени с престъпните синдикати, които въртяха търговията със слонова кост и трупаха толкова много примамливи доларчета от бялото злато, което в крайна сметка намираше пътя си под формата на скъпи сувенири към домовете на невежи, немислещи, ала по ирония на съдбата порядъчни хора. Сто и петдесет милиона долара годишно означаваха сто хиляди гниещи трупа.

Дан въздъхна; под такъв натиск бе трудно, на каквато и да е идея да просъществува. Ала смъртта на британския журналист Питър Брант бе предизвикала сериозно раздвижване и той предположи, че това бе причината Хауърд да му предаде тази интересна информация, до която бяха успели да се доберат правителствени източници: за американски вносно-износен бизнес, опериращ край границата на Мозамбик, чиято, дейност включвала сделки с евтини бижута и африкански произведения на изкуството. Това бе само прикритие, при това не много добро, ала все пак би минало незабележимо, ако не беше убит племенникът на британския вътрешен министър и последвалите убийството интензивни разследвания.

Погледът на Дан се спря отново и отново върху изписаното име — ако бе вярно, ако имаше и частица истина в това, което Хауърд загатваше…

 

 

Летището не бе много оживено и Елизабът от пръв опит успя да намери количка, върху която да струпа чантите си. Приглади назад косата си и въздъхна тежко; бе доволна, че Джон не бе успял да се измъкне и се наложи сама да пристигне на летището. Щеше да й е неприятна онази неловкост да се сбогува, след като нервите й бяха отънели до крайност, след като не бе далеч от истерията — страхуваше се, че можеше изведнъж да се разплаче или да се отпусне в обятията на големите му, разтворени ръце. Може би по този начин всичко щеше да се свърши — там, в безопасността на прегръдката на Джон, защото той някак си щеше да направи всичко както трябва и товарът й, напрежението щяха да изчезнат. Разсъждаваше обаче като глупачка, при това емоционална глупачка. Нямаше вече връщане назад, никакво гушване в прегръдката на Джон, никаква надежда, че мъката и копнежът щяха чудотворно да изчезнат. Това бе живяло у нея твърде дълго. Беше като дете, което иска да отиде на Луната. Карл щеше да е още във Виена, когато се върнеше, и тя знаеше, че щеше отново да се срещне с него, че отново щяха да се любят, че отново нямаше да й се иска да си тръгне. Ето от това се боеше тя, от този ужасен копнеж, от това острие на камата, което я принуждаваше да избира. А тя не искаше да избира, не знаеше как да го направи.

Елизабът вдигна глава и разбра, че бе поела в погрешна посока. Изруга тихо и се върна по пътя, по който бе дошла, а в същото време хвърли поглед и на стенния часовник в залата на летището. Беше подранила доста, но нямаше никакво желание да се мотае още из апартамента, защото се боеше, че Карл ще позвъни. Беше му оставила съответното съобщение, че заминава на кратка почивка.

Въздъхна, може би не трябваше да му съобщава изобщо нищо. Не знаеше, вече нищо не знаеше. Ала лицето му, красивото му лице долетя в безпомощното й съзнание и стомахът й се сви, сърцето й заби лудо и тя се запита какво правеше тук, защо се чувстваше тъй объркана и тъжна. Ала изпитваше същевременно и радост, помисли си гузно тя, някаква измъчена радост, която изобщо не я напускаше.

Гласът на служителя по проверка на билетите и багажите я сепна и я извади от мечтателното й състояние и тя машинално подаде багажа си и взе бордната карта. Почувства се свободна — изненадващо, идиотски свободна; влезе в изцяло бялата зала, мина покрай безкрайната редица от стъклени врати, токчетата й потропваха отчетливо по белия мраморен под. Примами я ароматът на кафе и тя влезе в малкия ресторант закусвалня, проправи си път между хората, насядали около малките масички, без да си дава сметка за завистливите и одобрителни погледи, които предизвика; намери си място в дъното. Вдигна лъскавото цветно меню и отново го остави — искаше само кафе — а като вдигна поглед, очите й се спряха върху лицето му и тя се запита колко ли време бе стоял, загледан в нея.

— Мога ли да седна?

Тя се усмихна бавно и уморено на Карл, сякаш конфликтът вътре в нея най-сетне се бе уталожил. В начина, по който я гледаше, имаше нещо, което я хващаше право за сърцето, сломяваше съпротивата й и решимостта й да бъде силна.

— Бягаш — той поклати глава. — Защо не ми каза нищо, а трябваше да научавам от прислугата?

— Съжалявам — рече тя. — Но трябва да замина, само за малко.

— Не можеш да избягаш от това, Елизабът, ти поне най-добре от всички би трябвало да го знаеш.

— Мога да опитам.

— Не искам да заминаваш.

Така си бе; не можеше да понесе мисълта, че нея нямаше да я има, че щеше да бъде далеч от него.

Огледа изпитателно лицето му, красивите му, пропорционални черти, меката, сякаш зовяща извивка на устните му, тъмносивите му очи, които изглежда винаги бяха в състояние да говорят толкова много и с такова умение, че тя оставаше бездиханна, желаеща… винаги.

— Имам и други съображения.

— Съпругът ти.

Тя не искаше да разговарят за Джон.

— И синът ти.

Моля те, Карл, не сега.

— А кога?

— Не знам кога — в този момент не съм наясно с нищо.

Той взе ръката й и тя не се опита да я измъкне, искаше й се да затвори очи и само да почувства топлината и близостта на пръстите и дланта му, които се обвиха тъй сигурно около отворената й ръка. Когато вдигна очи към него, откри, че това видение леко потрепваше.

— Ти ме обичаш, Елизабът.

— Да.

— И какво ще правим?

— Не знам — рече тихо тя. — Не знам.

— Ще го оставиш ли?

Образът на Джон веднага долетя в съзнанието й и тя отново усети как гърлото й се свива.

— Прекалено си настоятелен, Карл — въздъхна тежко тя. — Недей, моля те, недей…

Той извърна погледа си от нея и тя усети как пръстите му се свиват още по-силно около ръката й, сякаш не искаха да я пуснат. Карл преглътна и се опита да се освободи от странното усещане за паника, което се разрастваше в гърдите му; това не му бе присъщо, не и това жестоко отчаяние, това силно желание. Отначало бе в състояние да се присмива на себе си, сигурен, че този копнеж няма да трае дълго, ще избледнее и ще изчезне, както всеки друг път, но любовта му към Елизабът не бе изчезнала, бе придобила очертания, бе се задълбочила, бе се засилила, разраснала се бе, разцъфнала като някакво невероятно, напъпило цвете. Не можеше да запази самообладание.

— Изглежда не разбираш, че не мога да променя себе си.

— Преди пет години… — рече тихо тя.

— Преди пет години бях съвсем различен човек.

— Животът си прави номера, нали? — гласът й бе натъжен и той вътрешно потрепна, защото за пръв път през живота си би дал всичко за възможността времето да се върне назад, за да може да я притежава само той.

— Номерата невинаги са весели, Елизабът.

— Трябва да замина, Карл.

— Искам да се любим.

Тя се засмя и той се зарадва на смеха й, зарадва се, че бе променил настроението й.

— Не тук и не сега.

— Когато се върнеш.

Тя не отговори.

— Елизабът?

— Трябва да вървя, Карл. — Тя стана, а той хвана ръката й. — Някой ще ни види — прошепна бързо тя.

— Пет пари не давам!

— Карл, моля те.

Той я пусна и се взря в лицето й.

— Нека да ти телефонирам.

— Не.

Той се усмихна.

— Не, Карл.

Извървяха късото разстояние до паспортния контрол и, когато тя се обърна да върви, той отново хвана ръката й.

— Обичам те, Елизабът!

Тя се усмихна, ала от усмивката й сърцето силно го заболя.

— Казвал си го много пъти, нали, Карл?

Той малко се вдърви, когато я погледна отново. О, да, казвал го бе много пъти, за да получи желаното, да свърши своето, да задоволи, да достави наслада на жената, с която бе в момента. В крайна сметка това бяха думите, които всички жени искаха да чуят.

Но не и този път.

— Но само веднъж съм искал да го кажа наистина.

Изгледа изпитателно загорялото му, красиво лице.

— Нима се съмняваш сега? — гласът му бе преминал почти в шепот.

Тя поклати глава.

— Не, Карл, не се съмнявам. — Погледна ръката му, която още държеше нейната и си помисли, че тя бе негова — тази слаба, елегантна нейна ръка, която лежеше тъй леко върху дланта му. — Трябва да вървя.

— Ще ти се обадя.

Тя обаче не можеше да му отвърне; не се обърна назад и изчезна зад ослепителната белота на плъзгащите се врати.

 

 

Хората се тълпяха около него, но погледът на Джон се рееше отвъд тях, без да ги види. Бе приел поканата за премиерата в Английския театър, защото нямаше какво друго по-добро да прави, а не искаше да остане в апартамента в компанията само на собствените си мисли. Сега обаче съжаляваше за това си решение, защото изведнъж се почувства много самотен без Елизабът, защото тя би трябвало да е тук.

Пийна от джина с тоник, огледа се и би се усмихнал, ако настроението му не бе така ужасно — още една вечер, събрала каймака на виенското общество. Погледът му хвана втренчения поглед на една жена всред лъскавата тълпа, поглед — дълъг и чувствен, добре премерен и трениран. Остави собствения си поглед да се плъзне по лицето и тялото й и кой знае защо се поразвесели от начина, по който гърдите й се издигаха от дълбините на деколтето й и сочеха към него, сякаш му казваше, че можеше да ги има, можеше да има и нея, по-късно, на някое определено място. Бе много привлекателна, реши с безразличие той, но по нея имаше прекалено много злато, прекален тен, прекалено виенско самомнение, което да го привлече, дори и да бе свободен.

— Джон!

Той позна гласа веднага и въздъхна лекичко.

— Мадлен, не знаех, че си тук.

— Очевидно, но моля те, ела и се присъедини към мен и Олаф, ние сме с австрийски приятели и съм сигурна, че те много ще се зарадват да се запознаят с теб.

— Не, благодаря, Мадлен. Ще си довърша питието и сетне ще си ида на мястото, антрактът почти свършва.

— Къде е Елизабът? — попита тя, оглеждайки се. — Не е ли тук?

Той отново въздъхна.

— В Лондон е.

— Наистина ли? — рече тя. — Нямах и представа, беше ми казала, че иска да посети представлението на Опасна страст. — Мадлен неочаквано се изхили. — Прелюбодеянието винаги е интересна тема…

— Решението й бе по-скоро импулсивно — рече той, пренебрегвайки забележката й и изпразвайки чашата си.

— Кристофър с нея ли е?

— Не, тя отпътува за малко.

— Колко време няма да я има?

— Десетина дни, две седмици…

— Наистина ли? — жестоко оскубаните й вежди се повдигнаха.

— Е, мисля, че е време да си заема мястото.

Мадлен докосна ръката му, сякаш не искаше да го пусне.

— Светът е толкова малък, нали, Джон?

Той се намръщи.

— Имам предвид дипломатическия…

— Предполагам, че е така — отвърна той.

— Не е никак необичайно, че Елизабът се срещна тук със стар приятел…

Той се вгледа съсредоточено в лицето й в един миг, но сетне нарочно отмести поглед към отворените врати пред себе си.

— Знаеш го, Джон, американецът… Карл Нилсен.

— Да, познавам го, Мадлен.

Не знаеше обаче защо изведнъж въздухът му се стори тъй болезнено задушен.

Прокънтя звънецът за края на антракта — пронизителен и прекалено дрезгав.

— Видях ги в Do & Co заедно, а сетне Елизабът ми обясни, че той бил доста увлечен по нейна много близка приятелка — тя се изкикоти по момичешки. — Толкова е малък светът.

— Щом казваш. — Той очевидно се бореше с желанието да отвърне поглед от нея, защото иначе тя щеше да узнае. — Моите най-добри почитания на Олаф, навярно ще се видим след края на пиесата.

Джон си тръгна и остави очевидно озадачената и с разпалено любопитство Мадлен зад гърба си. Почуди се в един миг защо бе такава хладнокръвна кучка и защо един толкова добър човек като Олаф я бе намерил за достатъчно подходяща да се ожени за нея. Не, това не бе само един малък, но и един твърде странен свят.

Той бавно преглътна и си проправи път през фоайето, Карл Нилсен. Сладкодумният, изтънчен американец — Нилсен с добрия външен вид на филмова звезда. Нилсен с поразително доброто му облекло. Нилсен с неговите внимателно и тихо изричани слова. Разбира се, че нямаше никакво увлечение по нейна близка приятелка, това бе вече втората лъжа; Елизабът се била запознала с Нилсен на летището Хийтроу преди години — това бе очевидно първата лъжа.

Мислите му препуснаха назад, към приема по откриването на конференцията, когато Нилсен им бе представен, дори тогава Елизабът не бе на себе си, бе напрегната като изплашен заек. Тогава бе озадачен, но го отдаде на настроението й, на умора. Никога обаче не бе помислял за това — за тази безпощадна страст, която бе възродила отмъстителния феникс от пепелта.

Джон усети как го прободоха горещата ярост и тихото, но прогарящо острие на ревността; запита се как би го понесъл, след като в съзнанието му се прокрадна видението на тях двамата — Нилсен и Елизабът в леглото, да се любят, да правят секс, ръцете му, ръцете на Нилсен да докосват, да нахлуват там — в най-нежните, най-деликатните места, които той толкова обичаше. Нилсен да чука жена му.

6.

— Здрасти…

Кристина вдигна поглед към сядащия Сам. Беше бледен, под очите му имаше тъмни кръгове.

— Замина ли си?

— Тази вечер, ще я откарам на летището.

— Защо трябва да го правиш?

Той въздъхна.

— Защото мисля, че трябва.

— Не й дължиш нищо.

— Знам.

Той отмести погледа си от нея и го зарея някъде навън. Натали се държа добре, дори прекалено добре и това го обезсилваше. Бе го убедила да ги придружи с Джоана на разходка в събота и постигна голям успех с дъщеря им. В събота я заведе на обяд, не и на вечеря! — бе изключил такава възможност, защото се боеше от тази неочаквана доброта в характера й, от неочакваната промяна, която бе започнала да размива ръбовете на лошотията й. Ами ако наистина всичко се дължеше на кокаина и на къркането? Ами ако той изобщо не я бе познавал преди, ако сега я срещаше някак си за пръв път? Не знаеше, просто не знаеше.

— Съжалявам, Сам.

Погледът му се премести върху Кристина.

— Няма нищо, знам какво си мислиш.

— Тя е хитра, Сам.

— И това го знам.

— Не съм ти много от полза, а?

— Кристина, успокой се. Няма да направя нищо глупаво. Ясно ли е?

Тя го погледна внимателно.

— Ясно.

Тя обаче се боеше, защото виждаше объркването му. В Операта той бе развълнуван, чувстваше се съвсем неловко и макар вечерта да не бе пълен провал, не бе и успешна. На следващия ден тя се опита да предприеме дълга разходка, за да избегне затварянето си в задушния затвор на апартамента си и язвителните подмятания на майка си, но в събота вечер той дойде да я вземе, както бе обещал. И тези няколко часа не минаха кой знае колко по-добре, тя се върна у дома паднала духом и си легна веднага. Не можа да заспи, лежа в тъмното с отворени очи, уморена, измъчваше се от виденията си — той с нея: вървят заедно, говорят си за добрите стари времена (защото би трябвало да има поне малко такива добри времена) и сетне естествено си представи и кулминацията, финала и изкусното, блестящо прелъстяване на Сам от Натали… Уикендът се оказа кошмар от ярки, болезнени видения на него и нея в най-различни положения на растяща близост.

Но сега, най-сетне всичко бе свършило и Натали си тръгваше. Въпреки това, още когато тази мисъл се оформи и отлетя, тя вече съзнаваше, че се заблуждава, че това бе само началото и се запита дали имаше силата или надеждата да продължи с него, защото не бе сигурна, че би могла да понесе още едно разочарование. Сам й бе казал почти всичко, но вътрешното й чувство подсказваше, че красивата, побъркващата Натали просто бе решена да си го върне на всяка цена и че разполагаше с достатъчно номера и трикове, за да го постигне. Най-силното й оръжие — и Сам го знаеше, — бе фактът, че бе майка на детето му. А Сам бе мекушав, голям, мекушав, романтичен глупчо.

Кристина го погледна в очите. Въпреки всичко тъкмо поради тази негова наивност, поради тази мекушавост й бе толкова скъп.

— Да поръчам ли още кафе?

Тя кимна и той се извърна да потърси с поглед сервитьорката.

— Как се държа тя с Джоана?

Всъщност знаеше отговора, защото Натали не би оставила нищо на случайността, щеше да направи тъй, че дъщеря й да обожава майка си, която живееше тъй далеч и бе почти недостижима.

— А ти как мислиш?

Той се усмихна кисело, отново се възхити на умението на жена си, защото за добро или за зло тя все още бе негова жена; бе направо изумителна с Джоана. Към края на съботния ден дъщеря му бе в състояние да произнася само мамо, мамо, мамо, а от това в гърлото му заседна буца. Заведе ги в Пратера, в суетата на панаира; Джоана се вози на въртележка, а Натали го бе убедила да се качат на гигантското виенско колело, което той ненавиждаше, ала по време на това въртене улови погледа на жена си и усети как стомахът му се сви на топка, докато светът се въртеше и въртеше около него. Приключиха този здрачаващ се, студен следобед с разходка по една от покритите с листа тесни алеи, които водеха от панаира; той си помисли, че ако ги видеше някой, който не знаеше, щеше да си помисли, че са щастливо, задружно семейство и че той сигурно бе голям късметлия да има такава красива дъщеря и такава красива съпруга. А Натали наистина изглеждаше красива с поруменели сякаш от треска бузи, с блеснали и ясни очи от физическото усилие, със стройните си крака, обути в меки, дълги, ботуши от телешка кожа.

— Още ли искаш да вечеряме заедно тази вечер? — попита Кристина.

Това чувство — че харесваше много Сам, се бе промъкнало в нея, бе я завладяло. Използва понятието харесване, защото цялата тази несигурност я караше да се чувства безсилна и празна, а сега в гърдите й се блъскаше и страхът, че можеше да го загуби.

— Разбира се — рече той. — Кога да дойда да те взема? Ще се върна от летището малко след осем.

— След осем е добре.

— Чудесно.

Той се усмихна, погледът й бе привлечен от устните му, почуди се какво ли щеше да изпита, ако прокараше пръст по тяхното меко очертание, защото тъкмо това й се прииска сега, да докосне Сам, да почувства твърдата, влажна топлина на кожата му, а ръцете му да се сключат около голия й кръст, преди да се любят. Защото тогава, тя бе уверена в това, всичко щеше да се нареди.

 

 

Женевиев затръшна вратата зад себе си и пое наляво по настлания със сив мрамор коридор към кухнята. Тихият дъждец бе накъдрил ситно косата й, няколко малки кичурчета бяха залепнали по бузите й и ако само се усмихнеше, можеше да предизвика у страничен наблюдател неопределеното впечатление за дръзко, улично гаменче; вместо това обаче тя въздъхна тежко, остави претъпканите пазарски торби върху бялата кухненска маса и погледна часовника си. Вече се обаждаше на София, всеки ден. Първоначално бе решила да бъде търпелива и да не се натрапва прекалено, но не можеше да се сдържа и това вече се бе превърнало в непоклатим навик. В крайна сметка научаваше, че ако не бе щастлива, то София бе поне добре.

Феликс й бе казал, че не могат да пътуват до Мюнхен за рождения ден на София, което в крайна сметка означаваше, че пропускаха фамилното тържество и събиране на семейството, така че бленуваното посещение бе отложено отново и тя се запита дали щеше да е в състояние да го понесе.

Тя пое уморено дъх и се зае да разтовари издутите торби от различните досадни неща, които кой знае как се бяха изхитрили да тежат толкова много. Върху масата имаше петно от яйце, от което по пода до кофата за боклук се точеха следи от жълти петънца. Хвърли поглед на мивката и видя, че съдините от закуска още чакаха да бъдат измити, купчина кафени чаши от снощи и големият стъклен поднос с останките от Бьоф Строганов, който бе сготвила за вечеря, а Феликс бе отказал, защото имал киселини. Намръщи се и преглътна трудно. Хилде я нямаше, а бе обещала да дойде. Предстоеше й да чисти мръсни пепелници, да пусне прахосмукачка, да избърше праха, да изчисти и прибере приборите, да полира малките масички, да провери дали в баните и гардеробните има чисти пешкири и нови сапуни… Трябваше сама да свърши всичко това, защото Хилде отново я бе подвела. Ако момичето я бе предупредило, тя нямаше да отиде на събранието на Американската женска асоциация, което и без друго й донесе само главоболие; всичките тези жени с техните високи, пискливи гласове, които сядаха и ставаха, сядаха и ставаха, редувайки се да говорят. Накрая тя му изтърва края, защото говореха толкова бързо, а нейният английски се бе изгубил някъде по средата на пътя.

Докато оглеждаше кухнята, Женевиев усети паренето на сълзи в очите си. Трябваше, освен всичко друго да приготви меню от пет ястия, защото безразсъдно бе обещала на Феликс, че този път тя щеше да сготви и да впечатли гостите им. Каква глупачка! Каква глупачка бе да разчита на обещанията на несериозната Хилде… пълноватото, мързеливо момиче знаеше, че няма куража да я уволни. Неочаквано се замисли дали само тя страдаше от наетите помощнички — преди бе една югославянка с изпито лице, която имаше слабост към кърпите й за хранене, пешкирите и холандския джин на мъжа й. Още по-предишното момиче бе добро, ако се изключат международните й разговори с родителите й във Филипините. Феликс я бе уволнил моментално. А сега пък — Хилде, но Хилде поне не крадеше.

Тя въздъхна леко, излезе от кухнята и се изкачи на първия етаж, за да види какво трябва да бъде свършено веднага. Вратата на кабинета на Феликс бе леко открехната и тя я бутна леко, за да я отвори; изненада се, като видя очертания върху прозореца силует на Гюнтер.

— Гюнтер?

Той подскочи и снимките, които държеше, се разпиляха по пода.

— Какво правиш? — ала още от пръв поглед разбра какво правеше Гюнтер. Женевиев се наведе и вдигна една от снимките. — Откъде взе това?

Гюнтер се вторачи в побледнялото лице на майка си, не искаше да й отговори.

— Ако не ми отговориш, ще кажа на баща ти.

Прииска му се да се изсмее, защото ги бе намерил в едно от чекмеджетата на бащиното си писалище.

— Не е никак смешно, Гюнтер.

— Не е, мамо — той, разбира се, нямаше да й каже.

— Откъде ги взе?

— От един приятел.

— Какъв приятел.

— Не го познаваш.

Тя наистина не го познаваше.

Погледът й се върна върху грозната фотография: момичето бе съвсем леко облечено с евтино, черно бельо. Бе уловено тъкмо като сяда и тялото й сякаш се разливаше пред нея едро и лъскаво, месесто, набръчкано — едра фигура и тлъста плът; фотографът обаче бе фокусирал върху гърдите й, които се подаваха, досущ като върху полица, малко над гънките на стомаха й — със сини вени, едри, отпуснати, поддържани от подплънките на евтиното, черно елече. Имаше пъпка на лицето си.

— Познаваш ли тази персона?

— Не, майко.

Женевиев безшумно въздъхна.

— А приятелят ти?

— Предполагам — да.

Погледът й бе укорителен, но сетне се премести отново върху снимката.

— Проститутка ли е?

— Не знам… но изглежда като проститутка, нали?

Женевиев усети, че се изчервява. Не можеше да си представи как или защо някой би пожелал…

— Достатъчно, Гюнтер.

— Мисля, че ще е най-добре да ми върнеш снимката, моля те, майко.

— Аз пък мисля, че баща ти трябва да я види.

— Това не е добра идея.

— Моля те да задържиш мнението си за себе си, Гюнтер — тя преглътна. — Можеш да върнеш останалите… на приятеля си — тя замълча, а сетне добави бързо: — … и моля те му съобщи, че има много още да се желае по отношение вкуса му относно жените, а може би трябва да му кажеш, че ще е разумно да се обърне към лекаря си. — Тя отново се изчерви и хвърли кос поглед към сина си. — Предполагам разбираш какво искам да кажа, Гюнтер?

— О, да, мамо — усмихна се самодоволно той.

— Както казах, в това няма нищо смешно.

— Разбира се.

Ала наистина бе смешно и той не можа да сдържи усмивката си, която се разтегли още повече, когато видя оскърбеното лице на майка си.

— Гюнтер!

— Не мога да се сдържа.

— Какво ти става?

— Просто ми се вижда смешно, това е.

Как му се искаше да си бъде тук тази вечер, когато баща му се прибере — да види лицето му, когато майка му извади снимката.

— Това не е смешно. — Женевиев усети, че се разтреперва и че синът й прекаляваше. Върху лицето му бе изписано онова познато изражение на презрение и подигравка, а нейните очи запариха от болка и разочарование. — Иди си в стаята, Гюнтер.

— Върви си в стаята… — имитира я той. — Gott im Himmel, майко, та само след месеци навършвам двайсет и една! — Той поклати бързо и подигравателно глава, сякаш бе малоумна.

Тя не отговори, опитваше се да се пребори с упорстващите сълзи; изведнъж отчаяно го възненавидя — него и безнадеждността на всичко.

— Ти не си… добро момче… — заекна тя и излезе от стаята.

Гюнтер продължи още секунда да клати глава, а сетне погледът му се върна върху снимките, които стискаше в ръка. Продължаваше да се усмихва. Ала после се понамръщи, докато разглеждаше внимателно и подробно всяка от тях — всичките бяха ужасни, всичките — на проститутки или поне изглеждаха като такива, определено не бяха онова, което можеше да очаква от баща си, защото стандартът му бе безукорен; но дори самият той бе разбрал, че някои хора имаха много странни увлечения или перверзности, както щете го наричайте. Това не означаваше обаче, че светът трябваше да узнае — да бъдеш тъй непредпазлив! — не и когато ставаше дума за нещо отвратително, като това. Щеше да е безкрайно глупаво, ако не и самоубийствено. Гюнтер най-неочаквано се разочарова, мислеше си, че баща му имаше по-добър вкус и преди всичко — че щеше да е по-предпазлив с подобни неща. Подреди ги отново така, че да образуват сравнително чисто тесте и ги пъхна обратно в големия кафяв плик, в който имаше още и няколко списания, видеокасета и книга. Разгледал бе вече списанията, но подобни неща бе виждал и преди. Видеото можеше да гледа по-късно, но щеше да вземе книгата, навярно четивото щеше да е интересно, след като се затвореше в банята.

Гюнтер се усмихна на себе си. Всъщност нямаше защо да се безпокои за тайната, майка му знаеше, а баща му щеше да узнае скоро, но той едва ли можеше да си позволи да вдига шум, след като синът му бе заел част от собствената му литература.

Във всеки случай Феликс не би посмял, той просто не би посмял.

 

 

От торфа се надигаше призрачна мъглица, тревата бе яркозелена, но покрита с роса, тъй че блестеше под мразовитото утринно слънце като наметната с кристален покров. Елизабът устреми поглед към хоризонта; закрачи, мислейки си, че тези бели полета се простираха до безкрай, само тук-там накъсвани от живи плетове, огради и дървета. Само да нямаше сгради, да нямаше хора, нищо да не смущаваше тази спокойна капсула на времето, в която се бе завърнала, защото изобщо не се бе променил — този тъй скъп паметник от детството й. Слава богу!

Къщата на родителите й бе кацнала на малко възвишение, заобиколена от няколко акра земя, обърната към вълнообразните полета на Кент, а в далечината, зад първата китка дървета се криеше тихият, малък замък Хивър, някога резиденция на Болейнови и Ана от хилядата дни, опозорената втора жена на Хенри Осми, заради която той бе заложил душата си — и ведно с нея душата на Англия — само й само да се сдобие със син.

Елизабът вдигна очи към ясното априлско небе и се почуди, както безброй пъти досега, какво ли бе изпитало това странно, своеволно момиче, когато бе омръзнало на Хенри, когато разочарованието му се бе превърнало в ярост, а сетне — и в отмъщение; каква ирония на съдбата бе, че оцелялото от този съюз дете бе дъщеря, а не мъртвороден син. И все пак това дете в крайна сметка бе триумфирало, защото се бе превърнало във великата и могъща, лукавата и мъдра Елизабът Първа.

Изписка птиче и Елизабът проследи полета му, извиващ се в небето, видя как се стовари като черна топка върху земята — бе ястреб, ловец.

Въздъхна. Тя самата не бе великата и лукава кралица, бе жена с по-ниско положение и с още по-малка сила, защото Карл я разсичаше на две, а тя го оставаше да го стори с плашеща лекота. Продължи да върви, високите ботуши на майка й, й стискаха на пръстите, но не им обръщаше внимание, доволна, че бе дошла и че би могла в крайна сметка да проясни ума си, да го изчисти от всичките мъхове и паяжини, които изглежда препятстваха рационалното мислене. Донякъде това бе по-лесно, защото Карл го нямаше, Джон — също. Джон. Тя преглътна и си проправи път край издънките на безжизнен къпинов храст, за да излезе на алеята, която щеше да я отведе до малката норманска църквица.

Някой някъде бе казал, че трябвало да бъде затворена, защото хората повече не я посещавали. Тя ходеше на службите — макар и нередовно и невинаги — просто да я погледа, да я посети. Не беше я посещавала отдавна обаче, повече от четири години, защото не можеше да събере достатъчно смелост.

Духаше вятър, който връхлетя върху косата й, докато вървеше по алеята. С лек жест на болка и мъка тя я пусна свободна и разтърси глава, тъй че да покрие лицето й и да го предпази от студеното априлско слънце.

В онази първа нейна среща с Карл имаше нещо, тъй далечно сега, един миг на припламнала искра или могъща вълна, някаква атмосфера на напрегнатост, която ги бе откъснала от смеха и разговорите на останалите участници в партито, нещо, от което дъхът й бе секнал, а сърцето й бе забило лудо, лудо. Никога не го бе забравила. Тогава той взе ръката й, сякаш бе разбрал, танцуваха, бавно, бавно, сетне той не я пусна, а когато го направи, тя бе сякаш полумъртва.

Обзе я чувство на мрачна тъга, докато приближаваше портата на църквицата. Бутна я и ръждивите панти жалостиво изскрибуцаха.

Преди обаче той да замине, преди да дойде тъгата, бяха онези седем дълги, дълги дни на наслада в хотел Блейк. Тогава тя си мислеше, че открива не само него, но и себе си. Бродеха из улиците на Лондон като туристи, посетиха едва ли не всички картинни галерии, защото той обичаше изкуството — картините и скулптурите. Мушнаха се в Уестминстърското абатство и внимателно прекосиха безкрайно дългите пътеки между пейките до Ъгъла на поетите, съответно поразени и изпълнени с благоговение. Пътуваха с кораб по Темза до Хамптън корт и тя бе сигурна, че усети присъствието на опозорената Ана във високата, хладна стая. Ходиха на театър и гледаха Уестсайдска история, на нея й се искаше да се разплаче, но той се бе усмихнал, бе поклатил глава и я бе целунал — дълго, дълго. Любеха се всеки ден, всяка нощ, по цяла нощ, лежаха изтощени и бездиханни в обятията си.

Бяха се обичали — не бе ли така?

Сетне обаче мислите й се замятаха като риба на сухо към всичките онези моменти, след като той си бе заминал, когато тъй бързо бе излязъл от живота й, към времето на самота, на желание, на мъка, дори на треска, на омраза. Тя стисна силно затворените си очи, като си спомни единственото си обаждане до Вашингтон, а сетне — и до дома му, мекият женски глас, който я бе запитал коя е. Толкова отдавна беше, някъде назад във времето бе този миг, който бе сломил духа й, ако не и сърцето й.

Краката на Елизабът я водеха по тясната пътечка между надгробните плочи, повечето стари, стари камъни, надписите, върху които бяха изличени от времето или бяха покрити с ронещи се лишеи — вече необичани от никого. Плочата, която търсеше, бе сбутана на малко пространство, бяха я сместили в границите на семейна гробница, която някога бе имала хубави, черни перила и в която почиваше отдавна умрял мъж, роден през 1806-та. Забави крачка, когато приближи добре познатото място и докато погледът й обгръщаше гроба и паметната му плоча, разбра, че майка й навярно бе идвала често, защото клюмналите цветя бяха само отпреди няколко дни. Сюзън Виктория, на четири седмици и шест дни, родена на 9 ноември 1985 г. С обич.

Беше съвсем мъничка, толкова мъничка, че Елизабът се учуди как изобщо бе преживяла травмата на раждането. Контракциите бяха започнали неочаквано и яростно, а лекарите или който и да било друг не бяха в състояние да попречат на Сюзън да се роди с шестнайсет седмици преждевременно; живя обаче почти пет седмици. Елизабът вдигна глава нагоре, в съзнанието й неизменно стоеше смразяващият спомен, отчаянието, празнотата. Пет болезнени, изпълнени със страдание седмици, в които животът й сякаш бе спрял и тя ненавиждаше Карл. Сюзън бе умряла от възпаление на белите дробове, а когато най-сетне почина, я откачиха от гумените тръби и стъклените бутилки, бяха я извадили от стерилния кувьоз и тя за пръв път я взе в ръце. Хубаво бебе. Горкичкото, хубаво бебе. Но Сюзън я бе оставила невредима, нали така? Сюзън я бе оставила свободна да започне отново, сякаш тя, бебето, никога не бе съществувала, сякаш Карл не се бе появявал, а Елизабът ненавиждаше онази тайничка частица от съзнанието си, която бе почувствала облекчение, че новороденото бе починало.

Разтреперена, Елизабът пое дъх и още по-дълбоко мушна ръце в джобовете на якето си, стана й изведнъж, студено. Никой не знаеше, никой, освен родителите й — не и Джон, а още по-малко Карл, ала сега й се искаше да му каже! Как й се бе искало да излее цялата онази мъка, цялото онова траурно наследство, което й бе оставил, ала дори и сега не знаеше защо думите бяха останали безгласни, заключени зад устните й. Но сега той я обичаше, наистина я обичаше и все едно бяха получили втора възможност. Потрепери — над нея прелетя голяма сянка и тя вдигна очи — облак минаваше пред слънцето, а в далечината се задаваха още: огромни галеони, млечно и перленобели, те плаваха из небето. Щеше да завали скоро, навярно — силно, ала баща й бе казал тъкмо от това се нуждаем. Тя се понамръщи, а погледът й се върна върху надгробната плоча и умиращите цветя. Не бе донесла нищо, но щеше да се върне пак, може би утре, след дъжда, когато тази тъга, този мрачен рефрен щеше да избледнее и тя отново щеше да си бъде тя.

 

 

— Мислех, че си отказала цигарите.

Кристина се обърна към майка си, едва прикривайки раздразнението си.

— Само една цигара, мамо.

— И толкова стига да започнеш пак, поне така са ми казвали.

Кристина изсумтя леко и се почуди кой ли за бога й бе казал — не и отец Бьокл или старата танте Лилибет, нито който и да е от много възрастните, прегракнали фаворити на майка й. Вътрешно въздъхна. Навярно го е прочела в някое от моите декадентски списания.

— Искаш ли малко вино, мамо?

— Не, благодаря.

— Но на теб ти харесваше да пийнеш чаша преди вечеря… — Тя наля чаша за себе си; искаше и Сам да бе вече дошъл, чудеше се защо закъснява. — Това е немско Мозелско, което толкова обичаш.

— Бернкастел ли?

— Да.

— Е… тогава налей ми една малка чаша.

Чаша вино винаги размекваше майка й, макар сама тя да твърдеше, че не бивало да пие. Понякога, понякога, когато си бе пийнала достатъчно, тя дори имаше обичая да я нарича liebling^[12] и тогава обикновено в гърлото на Кристина засядаше буца.

— Закъснява.

— Кой?

— Не се прави на глупачка… знаеш кого имам предвид.

Кристина глътна виното и погледна майка си.

— Каза, че ще дойде по някое време след осем.

— Вече е почти девет.

— Знам, майко.

— Може би няма да дойде.

— Може би.

— Ти много го харесваш, нали?

— Той е приятен мъж.

— Има купища приятни мъже…

Кристина не отговори.

— Жена му хубава ли е?

— Не съм я виждала.

— Той ще се върне при нея, помни ми думите.

Кристина се вгледа в чашата си.

— Понякога си мисля, че ти е приятно да ме нараняваш, мамо.

— Не е вярно.

Кристина отпи още глътка вино.

— Това не е вярно, Кристина… — повтори старицата. — Но определено не ми харесва да влагаш чувствата си в един мъж, който накрая ще те остави.

— Защо, нима имаш кристален глобус, в който виждаш всичко?

Майка й многознайковски поклати глава и бе готова отново да заговори, когато входният звънец издрънча и Кристина скочи, сърцето й също подскочи. Слава богу, слава богу, слава богу!

Сам бе застанал на вратата, носът му бе леко почервенял от студения, нощен въздух. Усмихна й се и й подаде великолепна кутия с миниатюрни шоколадчета в извинение за закъснението си.

Тя се усмихна широко и го целуна леко по бузата.

— Само да си взема палтото.

Той я гледа как излетя нагоре по стълбите, сетне погледът му пробяга из коридора, обгръщайки потъмнелите, стари картини в дебели, позлатени рамки, избелелия персийски килим на пода, плътните памучни тапети в потискащо тъмночервено. Досущ като музей.

— Влезте.

Той премигна, когато майката на Кристина се появи от отворената врата, старата й ръка бе протегната внимателно напред, за да може тялото й да се облегне безопасно върху дебелия бастун, дръжката, на който се извиваше в свитата й, костелива длан.

— Благодаря.

Той пристъпи напред в осветената и топла част на коридора, а погледът му пробяга по старата, много стара дама, която го наблюдаваше с едва прикрито презрение.

— Тя няма да се забави много… Мога да ви уверя — рече с язвителен сарказъм. — Тя си е такава с мъжете… прекалено навита.

— Наистина ли? — преглътна Сам. Каква вещица!

— Американец ли сте?

— Да.

— Американски евреин?

Аха. Той се усмихна напрегнато.

— Да.

Тя кимна, кимането й продължи сякаш безкрайно.

— Ами, всъщност съм германо-американо-евреин.

Нека се позапъне малко върху това.

— От коя част на Германия?

— От Берлин, но майка ми и съпругът й се преместили във Виена.

— Кога са напуснали Виена?

— През 1945-та, поне майка ми.

Тя то гледаше свирепо, долната й устна потреперваше и бе изнесена напред.

— През 1945-та ли? — повтори тя и в тона й се прокрадна недоверие. — Къде, през 1945-та?

— Къде какво?

Тя поклати нетърпеливо глава.

— Къде е живяла тогава във Виена?

— Тогава не е живеела във Виена, а в концентрационния лагер в Маутхаузен, ако бихте могли да го определите като живот.

Старицата видимо се сепна, сякаш думите изтрополиха като камъни в този тъмен, задушен коридор; прииска му се тя да се обърне и да го остави насаме, да се свърши този неочакван разпит. Въздъхна с облекчение, когато чу стъпките на Кристина по стълбите.

— Майко? — Сърцето й в един миг се смрази. — Трябваше да си стоиш до камината, ще настинеш.

Откога ли бе тук? Какво ли бе изтърсила на Сам… какво бе казала? Сякаш не стигаше, че хубавата му жена беше допреди час тук, а и майка й трябваше да изтресе нещо. Кристина хвърли бърз поглед към Сам и вече можеше да си представи що за разговор бе завършилият току-що.

— Ще закъсняваш ли? — попита най-сетне старицата, докато Сам държеше палтото на Кристина.

— Мамо, моля те!

— Надявам се, че сте добър шофьор — насочи тя смразяващия си поглед към Сам.

— О, ние, евреите, сме много добри почти във всичко… — Той се усмихна подигравателно, отвръщайки на погледа й, — … и тъкмо поради това имаме толкова неприятности.

Кристина объркана го погледна, усмихна се с усилие на майка си и бързо затвори вратата под носа на старицата, която още стоеше и ги гледаше.

След като се увери, че стъпките им изчезнаха в нощната тишина, Августина докуцука до стълбището; когато започна да се качва по дървените стълби старата й глава още се тресеше и ръцете й трепереха. В един кратък и отлитащ миг на безпомощност тя се почуди дали нямаше да умре тази вечер, докато Кристина бе излязла да се забавлява с този мъж, да умре сама — в края на краищата всеки ден представляваше определено такава възможност, с всеки ден тя ставаше все по-стара и по-стара, все по-сгърчваща се люспа. Някога обаче беше красавица — истинска, търсена красавица, дори и след като Императорът си отиде — Бог да прости душата му — и последвалите трудни години все още бяха забавни, все още имаше празненства и чудесни, чудесни рокли, които да носи. Ала тогава се ожени за Клаус и веселието понамаля малко, ала богатството, великолепието на старата Виена си оставаше… сигурна бе в това.

Старицата с мъка си пое дъх, преди да изкачи поредното стъпало, изведнъж разбрала, че смъртта й нямаше да промени нищо за никого, най-малко — за нея самата, защото нейният свят, тази объркана стара — млада Виена, я безпокоеше и вече не й носеше щастие. Нямаше желанието да прекара дните си, седнала в Щадтпарк с останалите старци, да си говори за бодящите кокали и за внуците, които тя нямаше и сега навярно никога нямаше да има. Е, разбира се можеше да се разговаря за славното минало, за това далечно, златно минало, което още придаваше своеобразен аромат на стария хабсбургски град, досущ като тежък, но избледняващ парфюм. Ала всичко се бе променило толкова много и тъй болезнено, че тя вече не бе сигурна дали си струваше да живее в такова време, объркано и хаотично, когато нещата вече не, бяха черни или бели, а омесени в различни нюанси на сивото. Преди, в старите времена, беше много по-лесно: когато всеки си знаеше мястото, когато на хората не им се полагаше да прекосяват границите и да попадат там, където не им бе мястото. Мислеше си за Сам.

Августина изкачи и последното стъпало и се улови, че се усмихва; ако трябваше да умре тази вечер, тогава щеше да умре, похапвайки от миниатюрните шоколади на Кристина от Altmann & Kuhne — в края на краищата евреинът поне не бе стиснат; това бяха любимите й шоколадови бонбони. Спря се за миг да си поеме дъх, сетне бавно влезе в спалнята на дъщеря си, където дългата тясна кутия с бонбоните предизвикателно седеше върху копринената покривка. Кутията бе привързана с голяма червена лента, завързана на огромна панделка. Погледът й жадно огледа стаята. На нощното шкафче имаше купчина списания. Старата Августина отново се усмихна; тази вечер нямаше да е съвсем лоша, дори и Бог да решеше да я прибере; ала очите й изведнъж се вдигнаха бързо й панически нагоре, дясната й ръка описа кръста, сякаш той можеше да я порази веднага, на място, заради безразсъдната й мисъл.

Mein Gott… mein Gott, nicht nun… nock nicht, noch nicht, nicht alein…^[13]

 

 

Кристина не можеше да се съсредоточи върху огромното меню в бяло и златно. Погледът й се плъзна отново към Сам.

— Тя какво каза?

— Коя?

— Майка ми — въздъхна вътрешно Кристина. — Знам, че е изтърсила нещо, затова е най-добре да ми кажеш.

— Изглежда не ме хареса много.

— Какво каза тя, Сам?

Той се усмихна, почувствал неочаквано облекчение, че вниманието им бе отвлечено от Натали.

— Мисля, че не одобрява религията ми.

— О, господи…

— Няма нищо, няма нищо.

— Не е така — тя затвори очи за миг. — Тя е нещастна… — Опита се да налучка най-точните думи. — Аз я разочаровах, мисля, че всеки и всичко са я разочаровали. — Най-вече аз обаче! — И затова вини целия свят.

— Сигурно не е лесно да се живее с нея.

Кристина се усмихна кисело.

— Не е.

— Само двете ли сте?

— Да — тя сведе поглед към ръцете си. — Баща ми почина преди повече от двайсет години. Аз бях единственото им дете, при това доста неочаквано, майка ми ме е заченала на четирийсет и четири години.

— И, естествено, са искали син.

— Разбира се — тя се усмихна с лека тъга. — В онези времена, досущ като всичко останало, това се е очаквало в семейство като нашето — дори и след войната.

— На колко години е майка ти?

— На осемдесет и две.

— Истинска виенчанка.

— Какво искаш да кажеш?

— Че е родена в годините на империята.

— По него време тя вече е била силно разложена, Сам.

Едва ли не пред очите им и тези на застаряващия автократичен император Франц Йосиф. Ала Операта все още се пълнела всяка вечер. Каретите все още возели елегантни дами и господа в техните разкошни униформи на имперската армия. Съпрузи и любовници. Знатният народ все още си седял в елегантните кафенета под позлатените полилеи, сякаш светът им щял да просъществува вечно, сякаш тази бляскава фасада нямало да се пропука и да се срути, защото целият свят им завиждал. Ала това крехко превъзходство в крайна сметка се обърнало срещу самите тях, превърнало лицето на красивия град в нещо грубо и жестоко.

— О, разбира се, знам това, но да се родиш в такава атмосфера сигурно означава много; а сетне да видиш как всичко избледнява и умира. Това би огорчило всекиго и би го направило язвителен.

— Сам, Сам… — тя поклати тъжно глава. — Ти си прекалено добър.

— Е, поне такава е част от истината.

— Част от нея — да.

Но само част.

— Жестока си спрямо собствения си народ.

— Мисля, че това е здравословно, особено в светлината на миналото.

— Така е. — Той си помисли за майка си и усети познатото свиване на стомаха си. А имаше още и още, и още. — Разбира се, права си.

Тя се вгледа в лицето му и се трогна от тъгата, изписана по него, искаше й се да се пресегне над застланата с бяла ленена покривка маса, отрупана със сребърни прибори и да погали бръчките по челото му, сякаш при докосването й те щяха да изчезнат. Сам бе толкова добър, толкова мил — прекалено добър и прекалено мил! — и това го правеше уязвим, а Натали естествено знаеше това твърде добре.

Кристина сведе погледа си отново към менюто, изплаши се изведнъж от онова, което щеше да каже, защото неочаквано усети тежест в сърцето си, твърде многозначителна тежест, която сега не искаше да изследва, не и тук, под блясъка на кристалните полилеи, пред разбиращите, мили очи на Сам.

 

 

— Будапеща отново оживява, Лаура — стрелна я с поглед Ралф, докато пътуваха с колата през центъра на града към хотела; той бързо улови ръката й, за да целуне връхчетата на пръстите й.

— Искаш да кажеш, че това за теб има голямо значение? — попита тя, макар да бе очевидно по реакцията му при влизането им в града.

— Би трябвало да има значение за много хора — рече малко остро той. Какво знаеше тя за репресиите, за глада, за страха?

— Реакцията ти обаче имаше и донякъде личен оттенък.

— Не мисля… — Той се бе родил тук, преди много, много време. Останалата част от Източна Европа можеше да върви по дяволите, не и Унгария обаче.

Той рязко пусна ръката й и тя се сепна, не можеше да разбере как го бе засегнала.

Завиха и тя мълча, докато Хайът не се издигна пред тях, модерен, висок хотел, с изглед към Дунава. Почувства се засегната, неспокойна, ала след като паркира, той я целуна първо по носа, а сетне устните му покриха нейните.

— Извинявай, не исках да те разстроя.

— Какво толкова казах?

— Ти не каза нищо, вината е у мен — старите спомени.

Той отново я целуна и с облекчение видя, че тя видимо се разведри. Добре бе станало, че я доведе, защото тя бе започнала да задава истински въпроси, а той не бе от онзи тип хора, комуто да задава такива въпроси и да дава окуражителни отговори, от каквито тя очевидно се нуждаеше. Нещо повече, дразнещите го малки питания само го изнервяха и дори ядосваха. Усети как се напряга, защото вълните на ярост бяха като изпепеляваща вълна. Американците биха казали, че темпераментът му бе като винаги готов да изгори бушон, но поне по отношение на Лаура той успяваше да го овладее, а и всичкото преструване вече нямаше да продължи много дълго.

— Съжалявам — рече меко тя, взела напрегнатото му изражение за наскърбено.

— Не съжалявай, вината е моя — усмихна се той. — Забрави го. Хайде да се регистрираме, уредил съм всичко — и той слезе от колата. — Ти, естествено, още възнамеряваш да посетиш вуйчо си?

— Да, трябва, иначе посланикът може да провери, а той вече се свърза с вуйчо Филип — въздъхна тя. — Не бих казала, че съм кой знае колко развълнувана от тази перспектива — той не само е досадник, а надут досадник. Не съм го виждала почти седем години.

— Тогава това е достатъчна причина, за да го видиш сега — отвърна с облекчение той. — Сигурен съм, че ще одобри това, което види.

Той се ухили, а тя усети, че се изчервява като ученичка. В усмивката на Ралф имаше нещо, което я остави без дъх, събуди неочакваното и силно желание веднага да се качат в хотелската стая и да заключат вратата, ала той я спря като излязоха от подземния паркинг — хвана я за ръката и я поведе по тесния път към брега на реката.

— Това е западният бряг на Дунав… — Той посочи отсрещната страна. — И старата част — Буда. Ние сме на източния бряг, това е Пеща, която е краят на Голяма Пуста.

Тя проследи погледа му — необикновено горд — към стария град на хълма с приказния му ландшафт от църковни кули.

— Можем ли да се разходим там?

— Да, може би утре, ще минем по Висящия мост, досами хотела ни — рече той и изсумтя рязко и презрително.

— Какво има?

— Гледам този нелеп силует на хотел_ Хилтън_ отсреща, на западния бряг. — Той поклати глава. — Още един американски хотел, още едно чудовище от стъкло и бетон, построен край развалините на доминикански манастир от осемнадесети век. Нима тези хора са полудели?

Лицето му помрачня и той остана безмълвен; мускулите на врата и на челюстите му изпъкваха силно, сякаш кожата щеше да се разкъса.

 

 

Хайът бе разкошен хотел, поне по стандартите на Източния блок, и Лаура затаи дъх, когато остъкленият асансьор ги понесе нагоре и нагоре, а хората във фоайето се смаляваха — ставаха все по-дребни и по-дребни, главата й се замая от издигането, ала когато вратите на асансьора се отвориха, вниманието й бе грабнато от интериора ала атриум, от лавините растения, които се спускаха етаж подир етаж, тъй че цялата атмосфера бе като на доста екзотична и изящна градина.

— Как ти се вижда? — Ралф застана в средата на апартамента и разтвори ръце.

— Чудесно е…

Погледът й пробяга бързо по луксозните мебели, пухкавите възглавници, купите с бонбони и плодове, бутилката шампанско, която чакаше да бъде отворена върху малко предизвикателния бар, цветята в целофан — огромен букет от червени рози.

— О, Ралф, наистина не биваше…

— Прииска ми се, но нека спрем дотук.

Тя го погледна — бе застанал в средата на бежовата стая — и усети, че бе напрегнат и че отново тя, кой знае защо, бе причината за изпитваното от него неудобство. Прекоси стаята, отиде до огромния прозорец и се загледа мълчаливо в сиво-кафявия Дунав и великолепния кралски дворец, който бе точно срещу хотела — на върха на хълма отвъд реката; почуди се, защо ли изведнъж се почувства тъй самотна, тъй не на място.

— Съжалявам… извинявай, Лаура — прошепна той. Ръцете му се плъзнаха нагоре по нейните ръце, сетне леко преминаха по раменете й и отново надолу, за да се мушнат под сакото и да обгърнат гърдите й. — Прости ми, Лаура, просто съм изморен, това е…

Зацелува врата й, меката възглавничка в долната част на ухото й, опипваше я с език, докато не долови тихите стонове, които излизаха от устните й и тя най-сетне не се обърна към него.

— Възнамерявах да те заведа да пийнем по един коктейл — промърмори той, докато тя се притискаше към него и той усети, че започва да се възбужда. — Но навярно ще ти предложа малко предястие, за да усетиш онова, което предстои.

Той я притисна към стъклото и вдигна полите й, тъй, че ръцете му да могат да се плъзнат по-лесно по бедрата й, сетне я обърна грубо и тя отново се оказа с лице към гледката на реката, с ръце, опрени на прозореца.

— Красива гледка, нали, Лаура? — прошепна той. Ръцете му започнаха да се плъзгат надолу, надолу. — … Красива, нали?

— Не тук, Ралф, не на прозореца… моля те.

Струваше й се, че щяха да се любят пред всички, под небето и пред двореца и реката, пред хората, които щъкаха далеч долу по оживената улица.

— Шшт… остави на мен, остави на мен — заповтаря той. — Отпусни се, Лаура, отпусни се.

И тя щеше да се отпусне, защото той винаги постигаше своето, всеки път. Жените му се подчиняваха, жените винаги правеха онова, което им кажеше. Винаги.

— Не на прозореца — повтори тихо тя, но вече знаеше, че бе прекалено късно и тя шокирана извика от изпепеляващото, я удоволствие, когато пръстите му започнаха изкусно да галят меката, нежна плът между бедрата й. Лаура прехапа устни, усещайки го как се наглася зад нея и зачака болката и насладата. И насладата също — защото Ралф не я облада тогава, той просто продължи да я гали, все по-бързо и по-бързо, докато очакването и бавно разстилащото се удовлетворение не прогориха своя път до всяка фибра на съществото й; той все още не я обладаваше, защото това бе игра, игра на единствено по неговите правила и тя не бе в състояние да стори нищо друго, освен да се отдаде на разтърсващия ритъм, който се ускоряваше и ускоряваше, издигаше се все по-високо и по-високо, ставаше все по-обемащ и по-обемащ и заплашващ сякаш да погълне не само тялото, но и съзнанието й. Устата й се отвори широко в мига, в който в гърлото й се зароди вик, а Ралф я натисна силно към стъклото, тъй че викът се задуши; тя изпита оргазма си сама и мълчаливо, носът и бузата й се бяха сплескали, грозни и побелели от натиска на ръцете му, които я залепяха върху гладкото и студено стъкло.

 

 

— Къде са ми златните копчета за ръкавели, Женевиев? — Феликс избута на една страна копринените си носни кърпи и взе да трупа една върху друга кутии от кожа и велур.

— Кои златни копчета? — попита тя. Застанала нервна на прага на спалнята им, гледаше го как рови из чекмеджетата.

— Онези, които купих в Ню Йорк — комплектът от Тифанис малките рубинчета.

— Съжалявам, Феликс, наистина не знам — кога ги носи за последен път?

— Мили боже, от къде на къде да помня?

— Не можеш ли да си сложиш други?

— Не! — изсъска той. — Цветът на рубините почти напълно съвпада с цвета на червената копринена вратовръзка, която възнамерявам да сложа тази вечер.

— Нека ги потърся — предложи тя.

Той кимна отсечено и се премести пред огледалото, а тя мина покрай него.

— Сигурно вече закъсняваме.

— Имаме още цял час, Феликс.

— Да, но трябва да предвидим време за задръстването в движението и за паркиране.

— Предвидила съм го и пак разполагаме с цял час.

— Добре. — Той рязко приглади надолу фрака си и се огледа. — Коя опера ще гледаме пак?

— Саломе.

— Е, дано е по-увлекателна от последното представление, което гледахме — той въздъхна тежко. — Но поне е Щраус и поне най-малкото съдържа известен неприличен елемент.

Той се сети за последната постановка на Саломе, която бяха гледали, може би преди две години; изпълнителката на главната женска роля бе изключително привлекателна и сама бе изпълнила танца на седемте воала, вместо да използва заместничка; на практика бе останала почти чисто гола. Тайничко в себе си Феликс изпита тогава наслада.

— Ето ги копчетата ти, Феликс — Женевиев ги извади от мъничкото им кожено калъфче. — Сигурно си ги пуснал в тази по-голяма кесия по погрешка.

— Гюнтер у дома ли ще си е тази вечер? — попита той, пренебрегвайки думите й.

— Да, мисля, че да.

— Добре, не бих искал тази къща да остава празна, прекалено голямо изкушение е за крадците.

Женевиев се сети за София, защото тя винаги си бе вкъщи и никога преди не се бяха тревожили по този въпрос. Въздъхна леко, защото мислите й отново се върнаха към сина й и случая със снимките; още не бе казала на Феликс.

— Феликс… — започна нервно тя, почувствала се малко глупаво.

— Да, какво има?

Тя пое дълбоко дъх.

— Хванах Гюнтер с едни снимки…

— Снимки ли? — рече разсеяно Феликс, зает с копчетата си.

— Да. — Тя ненужно приглади роклята си. — Не бяха хубави тези снимки.

— Какво искаш да кажеш? — той се обърна към нея и миглите й затрепкаха под тежкия му поглед.

— Ами бяха на момичета, на съвсем леко облечени момичета.

Феликс се ухили самодоволно.

— Момчетата са си момчета, скъпа моя, би трябвало да очакваме Гюнтер да прояви интерес към подобни неща — той направи пауза и сетне внимателно я погледна. — Това е здравословно, Женевиев, повярвай ми.

— Естествено… — запъна се тя…, но не и като тази.

Тя измъкна снимката от мястото, където я бе скрила — зад фотография на замъка, заснета в разгара на лятото, и я подаде на мъжа си. Дъхът на Феликс секна, а бузите му почервеняха силно, когато се взря в бледото лице на момичето от снимката.

— Откъде я е взел? — рече най-сетне той и Женевиев с облекчение видя, че той изглеждаше поне толкова шокиран, колкото бе и самата тя.

— Беше в кабинета ти, когато го открих.

— Какво е правил там? — попита предпазливо Феликс.

— Не знам, но стоеше до прозореца, предполагам да е на по-светло. — Тя сведе поглед към ръцете си. — Имаше още, Феликс, повечето от които като тази.

Тя подчерта думата тази, сякаш ставаше дума за нещо безвкусно и недопустимо.

— Аз, разбира се, ще поговоря с него.

Феликс притвори очи в един кратък, мъчителен миг. Това бе Дорис. Бе имал кратка връзка с нея, последният път бе, може би преди два месеца. Тя бе помощник по доставките в местна хранителна компания — Викторс — и той бе забелязал огромната й маса да се показва от кухнята, докато минаваше през коридора по време на един от приемите на техни приятели; Дорис просто се усмихна и той отговори на усмивката й. Бе момиче, готово да направи всичко, което той пожелаеше, включително и да позира за снимки. Тя си мислеше, че е влюбен в нея, горкото момиче дори му бе написало няколко ужасно страстни любовни писма и тези писма често бяха като проблясъци в някой скучен ден. Съзнаваше, че бе вероятно един от малцината, които биха забелязали подобно създание, но това всъщност нямаше голямо значение, тя му бе благодарна за вниманието, той й вършеше услуга. Разбира се, не бе като Ева, но Дорис си имаше своеобразен, суров чар — тя бе нещо като осъдителна тайна, нещо лошо, до което не ти е позволено да се докосваш, нещо социално неприемливо — и тъкмо поради това сексът с нея бе тъй вълнуващ. А и бе момиче, готово на всичко. Не й се обаждаше често, не се и срещаха често, но тя бе винаги в наличност. А ето че сега Гюнтер бе научил.

Феликс изруга наум и се почуди дали боговете горе не се опитваха да го предупредят за нещо.

Ала телефонът иззвъня и сепна и мислите, и ругатните му.

— Аз ще се обадя, Феликс — рече Женевиев, благодарна на възможността да излезе от стаята.

Беше София.

— Скъпа! Каква изненада… но добре ли си? — Моментално й мина мисълта, че нещо лошо се бе случило, защото дъщеря й не се обаждаше в уреченото време.

— Да, разбира се, разбира се… — но сетне София замълча.

— Какво има, София? — попита остро Женевиев. — Кажи ми, нещо лошо се е случило, нали?

— Не, не мамо — нищо лошо — и тя отново замлъкна. — Предложиха ми стипендия.

— Но това е чудесно!

— Определиха само трима.

— Би трябвало да си много доволна…

— Но тя включва пътуване, мамо…

— Пътуване — повтори безсмислено тя. — Докъде?

— До Съединените щати.

Женевиев застина на мястото си.

— Кога, София?

— През септември.

— Толкова скоро! — изхриптя тя.

— Само за една година — рече София. — Само за година… и, мамо, ще ми отпуснат пет хиляди долара за разходите, а чичо Оскар обеща да поеме ролята на мой спонсор, ако имам нужда от нещо повече.

Женевиев не отвърна, боеше се да заговори. Отиването й в Мюнхен бе достатъчно силен удар, но в Америка? Струваше й се, че отива на края на света.

— Искаш ли да говориш с баща си? — попита тя, усетила изведнъж дъха на Феликс зад гърба си.

— Не… не, ти му кажи, мамо — рече бързо София.

— Да… — запъна се тя. — Разбира се.

— Ще ти се обадя утре сутринта да поговорим по-дълго — рече меко тя. — Опитай се да се зарадваш заради мен.

— Няма нужда да опитвам — излъга Женевиев. — Освен това съм и много, много горда.

— Благодаря ти — рече бавно тя. — Сега трябва да вървя, ще се видя с една приятелка да отпразнуваме и вече закъснявам.

— Разбира се, разбира се.

— И, мамо…

— Да?

— Обичам те.

И затвори телефона.

Женевиев остана задълго до телефона, сетне полека постави слушалката на вилката и се обърна към мъжа си.

— На София й предложили стипендия.

— Предположих, че ще е нещо от този сорт. — Доволен бе, че вниманието на жена му бе отклонено от снимката на Дорис. — Предполагам, че се очаква да бъда доволен.

— Справя се много добре.

— Всичко това ще се окаже загуба на време — рече раздразнено той. — Дори да реша да я пусна, тя само ще се запознае с някой неподходящ мъж и ще съсипе живота си.

— Тя вече е приела, Феликс.

— Но тя няма нари.

— Ще получи пари от стипендията си.

— Не и достатъчно, сигурен съм.

— Оскар й е предложил спонсорство.

— Разбирам. — Той се вгледа в бледото й лице и устните му се разтеглиха в усмивка. — Е, поне той показва интерес, значи между тях ще съществува солидна връзка.

Женевиев не отвърна, защото знаеше, че бе безполезно да спори, а освен това изведнъж се почувства тъй уморена, че гласът му й се стори слаб и далечен. Мислеше за София и за Америка, за онези хиляди мили, разпрострели се между нея и дъщеря й. Разтърка чело; главоболието, което се таеше цял ден, бе на път изведнъж да се прояви: жестоко и силно. Болката се надигна в гърлото й, очите й се напълниха, изпита непреодолимото желание да плаче и да плаче. Случваше й се да плаче прекалено често, почти всеки ден, заради малките неоснователни страхове, заради предчувствието, което сякаш се бе настанило в стомаха й като ледена, кисела, ужасна топка.

 

 

— Вечерята бе чудесна — рече Кристина, докато Сам подписваше сметката. — Благодаря ти.

— Заслужи си я от край до край.

— Бих те поканила да се качиш в апартамента ми на кафе, но майка ми…

— Всъщност аз исках да те поканя в моя.

Тя му се усмихна, плувнала в облак на облекчение.

Излязоха последни от ресторанта, ала като излязоха на настлания с каменни плочи тротоар, улиците бяха още оживени.

— Туристи — отбеляза Сам.

— Виена скоро ще се изпълни с тях.

— Е, градът е красив.

— Да, така е — рече тя, почти на себе си; кой знае защо тя бе в отношения на любов — омраза с града. Почуди се за миг дали това просто не се дължеше на миналото, на нейното собствено минало, което я следваше като нежелана сянка.

— Хей… усмихни се! — рече Сам и я прегърна през рамо. — Можем да се върнем пеша оттук, а като стигнем, ще приготвя най-вкусното кафе, което си имала удоволствието да опиташ!

Тя се облегна на него и те поеха по улицата; помисли си, че за първи път от много, много време насам се чувстваше тъй добре с един мъж, беше хубаво и то трябваше да продължава и да продължава до безкрай. Ала тя потисна тази мисъл, защото бъдещето не обещаваше нищо, не и сега, още не.

 

 

Апартаментът на Сам бе широк и с високи тавани, бялото пространство на една от стените бе заето от огромна карта на света. Имаше няколко библиотечни шкафа, старинна махагонова маса в единия край на стаята, която, инстинктивно усети тя, се използваше рядко. От хола се излизаше на малка тераса, изчистена от всякакви украси, а и каквато и гледка да се откриваше от нея, тя сигурно щеше да бъде засенчена от сивите метални стени на наклонения покрив. Няколко списания и пощата му лежаха върху малката осмоъгълна масичка със стъклен плот, ведно с детско шише за хранене, лигавниче и кукла-ръкавица на зелен крокодил, едното око, на който липсваше. Лесно можеше да се забележи, че липсваше нежната, успокояваща ръка, липсваше женската ръка, която да омекоти ръбовете на тази широка, спартанска стая. Ала всекидневната на Сам бе топла и уютна, двата дивана бяха поизносени, но на половината покрити с дебели, пухкави възглавници. Тук имаше още повече книги, покриваха целите стени и тя се почуди кога ли намираше време да чете. На тесен пиедестал в ъгъла се издигаше модел на самолет.

— Боя се, че не съм успял да подредя най-добрия дом — рече Сам.

— Предполагам, че не си разполагал и с време.

— Или с желание — призна си честно той. — Кафе ли искаш или ще предпочетеш ликьор?

— Един коняк ще ми дойде чудесно — след вкусното кафе, което обеща да приготвиш.

— Идва веднага.

Той се измъкна през вратата, а тя отиде до камината да разгледа фотографиите в рамки, подредени върху лавицата над нея.

Две от тях бяха на дъщеря му на различна възраст, възхитително, красиво дете с тъмна коса и необичайни — зелени очи. Това не бяха очите на Сам, разбра моментално и с остра болка тя, а несъмнено на Натали. Взира се дълго в тези очи и сетне остави снимката на мястото й. Другите фотографии бяха на родителите му, малка снимчица на майка му седеше отделно с плътна, сребърна рамка.

— Семейството ми… — рече Сам, влизайки в стаята с поднос на ръка.

— Много са мили.

— И аз така мисля. — Той остави подноса и наля горещото, димящо кафе в две големи чаши. — Ала родителите ми са починали. Мама почина преди няколко години, а баща ми я последва само след няколко месеца.

— Сигурно е било доста голям шок — и двамата толкова скоро един след друг.

— Така беше — усмихна се благо той. — Но аз доста често си мисля за тях, особено за мама; тя бе силна личност.

— Значи не доживя да види Джоана?

— Не — въздъхна той. — Но видя Натали.

— И…

— Очите на майка ми говореха ужасно много… не знам дали разбираш какво имам предвид? Един поглед, един малък поглед можеше да означава много повече от не ми харесва — той се взря в лицето на снимката. — Не й обърнах внимание, мислех си, че съм влюбен, наистина влюбен за първи път през живота си.

— Е, както се казва в поговорката, никой не е застрахован от грешки.

А това е било грешка, Сам, добави на себе си тя.

Той кимна, а тя го погледна и се зачуди как щеше да прекрачи тази пропаст на учтивия разговор и масичката за кафе, която ги разделяше. Стори й се много важно за самата нея връзката им да получи развитие и по физически път. Усети нуждата да се приближи до Сам, да получи доверието му във всяко отношение, защото с целия си инстинкт разбираше, че това бе един от козовете на Натали — тялото й, сексът — това бе начинът да задържи Сам толкова дълго. Досущ като жертвен агнец. Какво щеше да прави, когато остарееше, когато красотата и чувствеността увехнеха и се превърнеха в нещо тъжно, дори неприлично?

Кристина потисна тази мисъл, защото й носеше прекалено много болезнени, обезпокоителни отгласи от живота, който бе водила — преди Сам. А ако Сам трябваше да избере и направеше грешния избор — тогава? Какво щеше да стане тогава с нея. Боеше се, че щеше да дойде денят, в който щеше да стигне до там да се радва на вниманието на някой дебел гръцки дипломат, който сваля персонала на някоя конференция. Не, не и това, никога, тя все пак имаше известна гордост. Просто се боеше да бъде сама, боеше се от бъдещето, от самотата. Не съм особено смела, помисли си тя, леко засрамена.

— Самолетът — изрече бързо, — това хоби ли ти е?

— От хлапе.

— Много ли имаш?

Тя вдигна чашата с коняк до устните си и топлата течност бавно потъна в стомаха й, прогонвайки полека хладното отчаяние.

— Окачил съм няколко в кабинета си, но повечето са още опаковани. Искаш ли да разгледаш тези, които са навън?

— Да, много.

Кабинетът бе такъв, какъвто си го бе представяла, обикновен, но функционален — ако се изключат самолетчетата, които висяха от тавана на почти невидимите си найлонови кончета.

— Боя се, че познанията ми по авиация са доста ограничени.

— Е, ако наистина искаш да знаеш…

— Моля те, Сам!

Всъщност не изпитваше кой знае какво желание да научи нещо повече за самолетите, но искаше Сам да се отпусне, да се отпусне достатъчно, за да можеше тя да преодолее тази бариера на почтеност, която още ги делеше.

— Искаш ли да научиш каква е историята на този? — рече зарадван той и посочи с пръст нагоре.

— Да, Сам.

— Това е В-25, Норт Америкън Мичъл, първият самолет, предприел опасното излитане от самолетоносач, за да бомбардира Япония… — той отново я погледна усмихнат, а тя кимна. Окуражен, Сам продължи: — Сигурно този го познаваш, Месершмит 109E, участвал е в Битката за Англия… а този малък красавец е моят любимец — Викърс супърмарин спитфайър марк уан с малко ограничени възможности, но в най-тежките времена е служил отлично…

Той отново заговори, погледът му бе вперен във въпросния самолет, ала сетне изведнъж се обърна рязко към нея.

— Просто си учтива, ала всъщност не искаш да ти говоря за това, нали?

— Не, не… — но сетне тя се усмихна и усети как в гърлото й заклокочи лек кикот. — О, Сам…

— Какво има?

Имаше приятно лице, помисли си тя, не можеше да се определи като красиво, но бе интелигентно, спокойно, младо, сякаш у него имаше нещо, което още не бе покварено.

— Не искам да ми говориш, Сам, искам да ме любиш.

Той застина съвсем неподвижен, сетне се прокашля, сякаш в гърлото му бе заседнало нещо, ала сетне отново се усмихна.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Мислех си, че подобни неща би трябвало да ги казват мъжете.

— Е, мисля си, че понеже малко си поизгубил форма…

Той се изчерви.

— Откъде разбра?

— О, Сам — въздъхна тихо тя.

— Говоря прекалено много, нали?

Тя кимна.

Погледите им се срещнаха и той усети как някакво особено чувство свива стомаха му, след като погледът му се спря върху лицето й и той се зачуди защо досега не бе забелязал колко красива бе нейната червена, червена уста, кожата й, тази красива мургава кожа, която щеше да е по-тъмна надолу, тъмната й коса, тъмните зърна на гърдите й…

Той отново се изчерви.

— Стаята ми е в другия край на балкона, по-далеч от Джоана…

Беше се настанил там съвсем съзнателно, изпълнен с надежди, но не искаше да й го каже.

Тя лежеше между хладните чаршафи, с вперен в тавана поглед и очакваше Сам. Кристина обърна главата си така, че да може да гледа нощното небе през стъклената врата на балкона. Не се виждаха звезди, само търкалящото се множество тъмни облаци, които до сутринта щяха да са изчезнали. Нямаше луна. Сам се бавеше и тя започна да нервничи, пламенността й постепенно, постепенно си отиваше, но ето че той най-сетне се появи в снопа светлина, който нахлуваше от коридора — с хлабаво обвит около кръста му пешкир. Тя не каза нищо, когато той го махна и го метна напреки на стола, не промълви нищо и когато той легна до нея. Бавно преглътна. Това бе нещо, което бе желала, нещо, което бе сигурна, че щеше да им се отрази добре и на двамата, ала сега, неочаквано, тя нямаше и представа какво да прави, какво изражение да наложи на лицето си, дали да направи първата крачка или да си остане неподвижна. Инстинктите й сякаш бяха умъртвени и тя неизбежно си помисли за Натали, защото Натали щеше да знае какво да направи.

— Добре ли се чувстваш? — прошепна Сам.

— Да — излъга тя.

— Да оставя ли лампата запалена?

О, Сам, Сам.

— Да.

Искаше да го вижда, искаше да е сигурна, че бе той, а не някой друг, някоя от празните прегръдки, които тъй често бе получавала в миналото. Помисли си за Маноло; той бе използвал тялото й, ала и бе обещавал да й свали луната, звездите, слънцето, дори й бе казал, че щял да се разведе и тя му бе повярвала. Лъжец, лъжец, лъжец! Ами жена му? Ами жената, която го очакваше у дома? Навярно обикновена жена, навярно приятна жена, която си имаше своите мечти и надежди.

Кристина потрепери леко и се учуди на самата себе си, почуди се защо никога досега не бе помисляла за тази жена, защото бе прекалено заета със себе си. Каква тъжна бъркотия бе забъркала.

— Какво има? — попита нежно Сам.

Тя за миг стисна силно очи.

— Не знам… но това няма нищо общо с теб.

Той се вгледа в лицето й, не му хареса тъгата, изписана върху него, искаше да я изтрие, да я изгони.

— Обичам устата ти, Кристина. Някой казвал ли ти е, че имаш красива уста?

На нея изведнъж й се прииска да заплаче, защото той бе толкова мил, а тя не искаше да е мил, не искаше той да види големите сълзи, които се стичаха по бузите й, защото не така бе планирала величественото, незабравимо прелъстяване на Сам.

— Хей, всичко е наред… — той я загали по косата, сякаш бе дете. — Всичко е наред.

И тогава Сам я целуна. В началото целувката бе колеблива, сетне — изследователска при отварянето на устните й, вече не бе тъй напрегната, а когато езиците им се докоснаха — вече бе по-решителна, по-страстна, по-възбуждаща. Дългите, дълги секунди се превърнаха в минути — целуваше я отново и отново, докато тя започна да диша накъсано й неравномерно, докато не застена тихичко, тогава ръцете й се вдигнаха нагоре и бавно, но силно го притиснаха върху тялото й. Усети ръцете му — топли, търсещи ръце, които се плъзнаха по рамото й, гръдта й, по окръгления й корем. Усети абсолютна наслада, когато зърната й се надигнаха към устните му; пръстите й се заровиха в косата му и я подръпнаха, не бе сигурна дали щеше да издържи. Усети устните му, целувките, които се заспускаха надолу по влажната й ароматна кожа към меките косми на върха между бедрата й. Усети езика му — като пронизващо копие, което така я парализира, че тазът й се надигна рязко към него, предлагайки й да я вземе. Защото това бе Сам, самият Сам; всичките останали груби, празни и отчаяни нейни съешавания започнаха да се оттеглят и да избледняват, докато накрая в паметта й не остана нито едно.

 

 

Когато Джон влезе в стаята му, Кристофър се бе изправил в леглото си.

— Късно е, Крис, би трябвало да си заспал — рече нежно той. — Какво има?

— Къде е мамичка?

Джон преглътна.

— В Англия?

— Но защо не е тук?

— Знаеш защо, случвало ни се е и преди, имаше нужда от малка почивка.

— Ама аз винаги отивам с нея — у дома, при дядо и при баба.

— Сега ходиш на училище, макар и само сутрин.

Момченцето се намръщи и сетне вдигна поглед към баща си.

— Не ми харесва, когато я няма.

— На мен — също. — Джон приседна. — Искаш ли да ти прочета приказка?

— Кога ще се върне? — рече той, отхвърляйки въпроса на баща си.

— През следващата седмица, знаеш много добре.

— Ще я посрещнем ли на летището?

— Още не знам — въздъхна Джон. — Но можем да опитаме.

— Искам.

— Ще видим, Крис.

— Когато кажеш ще видим, това означава не.

Синът му ставаше прекалено умен и това не бе добре за самия него, но засега Джон дори не знаеше кога точно щеше да се върне Елизабът, още по-малко — номера на полета й.

— Невинаги.

— Почти винаги.

Последва мълчание и Джон се улови, че се вглеждаше в малкото, жизнено личице, което за него не приличаше нито на Елизабът, нито на него, макар тя постоянно да му казваше, че бил истинско копие на баща си. Веждите на Джон се сбраха от намръщването му: като мен? Той изобщо не виждаше себе си в Кристофър. А Елизабът обичаше сина им, в това нямаше никакво съмнение. И той прилича на мен. Джон затвори очи в един кратък и болезнен миг.

— Тате?

Джон отвори очи.

— Да?

— Какво има?

— Нищо, Крис.

— Не се усмихваш често напоследък.

— Така ли?

— Да.

— Работя много усилено на конференцията. — Това бе съвсем вярно. — И, досущ като на тебе, майка ти ми липсва много.

— Когато говоря с нея следващия път, ще й кажа да се връща веднага.

Джон се усмихна.

— Да, това може да се окаже печелившият номер.

Защото ако той я помолеше да се върне, това нямаше да има никакъв ефект, той сякаш не бе в състояние да докосне онази вътрешна струна, която да прозвучи вярно у жена му. Ала Кристофър бе ахилесовата й пета, тя не можеше да го изостави задълго и това бе единственото му спасение — синът му.

— Искаш ли последно приказка?

Кристофър погледна баща си в очите тъй изпитателно, че Джон едва се пребори с желанието да се извърне. И той наистина прилича на мен, помисли си изумен, виждал съм това объркване, тази нотка на смущение, когато гледам изображението си в огледалото. Той машинално посегна да докосне съвършената кожа и момчешкото очертание на челюстта му, която бе досущ като неговата.

— За Язон и аргонавтите, ако обичаш…

Джон кимна и взе голямата книга с корица в жълто и червено, която лежеше на нощното шкафче. Винаги харесваше тази си роля — да чете приказки на сина си — но изведнъж премигна, когато откритието му неочаквано се промъкна, изгарящо, досущ като хапещ, киселинен дъжд: Нилсен щеше да му отнеме всичко това — не само жена му, но и сина му, защото Елизабът никога нямаше да се раздели с Кристофър.

Усети как стомахът му се свива на топка; тогава, без тях, за него нямаше да има радост, нямаше да съществуват никакви цели в живота.

Когато той отново го сведе към сина си, сянка помрачи погледа му. Никаква радост.

7.

— Заключителният документ трябва да декларира, че крайната цел е да се забрани изцяло използването на хлор-флуоровъглероди, а не да се ограничи наполовина, както биха предпочели някои страни… — изрече на глас Дан.

Беше сам във всекидневната на апартамента си, заобиколен от море книжа, усетил идването на главоболието. Преговорите струваха хиляди долари на ден, вече бе месец май, а бе постигнато твърде незначително истинско съгласие между 124-те страни. Е, разбира се всички признаваха необходимостта от нова международна институция с нови правомощия, нови стандарти и законова подкрепа, но засега бяха стигнали само дотук. Някой дори бе нарекъл една такава организация показна дипломация. Глупак! През март правителствата на страните от Европейската общност бяха решили да забранят използването на ХФВ след края на 1999-а — прекалено късно.

Дан отпи глътка от чашата със скоч, която бе до лакътя му. Опитваше се да наложи крайният срок да бъде 1995-а; както бе заявил в речта си в Хофбург вчера сутринта, компаниите в Швеция се бяха задължили да спрат със закон използването на проклетите химикали до края на 1994-та и вече бяха показали завидна изобретателност в откриването на техни заместители. Чуха се одобрителни реплики, няколко кимания и това бе всичко. Ако до края на юли не бъдеше постигнат реален напредък, цялата тази работа можеше да се окаже чиста подигравка, нещо като тигър без зъби…

Разбира се всичко опираше до пари, както непрекъснато му напомняше Феликс Дорияни, сиреч проблемът се свързваше с основаването на световен фонд за околната среда. Ала дори собственото му правителство се боеше от стъпки, водещи към скъпоструващи програми или създаването на нови институции за защита на околната среда — досущ, както и британското правителство.

Да въздъхна; събирането на представители на 124 страни само по себе си беше постижение и поне разговаряха, което все пак беше нещо. А им оставаха и още три месеца, още три месеца на дърлене, на маневриране до последните две седмици, когато може би всички щяха да се стегнат, да се обединят и да извадят нещо от вълшебния цилиндър, защото светът ги гледаше. Светът очакваше правителствата да направят нещо по въпроса за отравянето на планетата, а не само да използват конференцията за привличане на гласоподаватели.

Дан пийна още скоч и насочи вниманието си към друг един въпрос, който също чакаше отговор. Не бе получил нова информация от сър Найджъл Хауърд, но и би се учудил, ако британският посланик го ангажираше допълнително. Сър Найджъл му бе дал достатъчно данни, за да може да предприеме свое разследване, което и възнамеряваше да направи; а картината, която се очертаваше, не бе никак приятна. Търговията със слонова кост бе забранена по всички съществуващи норми и закони, но джобовете на бракониерите продължаваха да се пълнят, а и запасът от бивници, който се бе натрупал преди забраната, си бе намерил пътя към пазарите на Китай и Близкия изток. Тази търговия агонизираше, но още не бе мъртва. Американският вносно-износен бизнес в Мтвара, край границата на Мозамбик, към който сър Найджъл бе насочил вниманието му, търгувал не само със слонова кост, но и с рогове от черен носорог, особено ценени от йеменците за изработката на дръжки на ками и ножове, а и мъжката половина от някои народи смятаха рога и за полов стимулант…

Дан поклати глава, питаше се дали тези хора бяха с всичкия си. Същата тази компания се занимавала, макар и в по-малък мащаб и с износ на забранени видове животни като шимпанзе — пигмей, мангуста и антилопата хънтър, както и с кожи от леопарди, леопарди чита и крокодили. Веждите на Дан се сбраха от тъжното му начумерване… обувки, ръчни чанти, куфари — а да не забравяме и символа на общественото положение — коженото палто. Някъде бе мярнал великолепна реклама, която обобщаваше чудесно проблема: красив модел вървеше отпуснато по пътечката и влачеше подире си кожено палто, ала палтото плачеше, плачеше с кървави сълзи, а надписът бе нещо от сорта: За да се ушие това палто, са необходими дузина безсловесни животни, но само едно е необходимо, за да го носи… Шокиращо, потресаващо, но въпреки това — направо великолепно.

Джуди успя да го снабди с копие от рекламата от агенцията, която я бе изработила — Йелоу Хамър, той я бе поставил в рамка и я бе окачил над писалището си. Тогава тя бе болна, дори вече умираше и увлечението й по опазването на природата се бе превърнало в нейна опора, в последното й страстно вкопчване в живота, сякаш искаше да вложи и последната капчица от свои чувства, сила, любов в това последно начинание.

Дан се взря през прозореца в тъмата, в тихото небе, в тъмните покриви на Виена; липсваше му, винаги му бе липсвала.

Погледът му бавно се върна върху книжата, документите, информацията и тези отвратителни разследвания, чиито резултати британският посланик услужливо му бе подхвърлил. Ако се докажеше категорично, че мъжът от неговата делегация е знаел, че компанията, в която бе пасивен акционер, бе търгувала нелегално, скрита зад законна фасада, то тогава той щеше не само да го уволни, но и щеше да предприеме правни действия срещу него и да съсипе кариерата му.

Дан вдигна отчаяно очи нагоре, знаеше, че не можеше да допусне развихрянето на подобен скандал. Усмихна се тъжно — ако наистина член на американската делегация на преговорите на високо равнище за околната среда се окажеше търговец на слонова кост и на защитени животни, то щяха скъпо да си платят за това! Нямаше никакъв друг избор, освен да прикрие добре скандала. Ала въпреки това можеше да съсипе кариерата му — без много шум и с безкрайно умение. Нилсен нямаше дори да разбере откъде щеше да дойде ударът.

В съзнанието му изплува образът на Карл и той си помисли, че ако някой можеше да бъде замесен в такава афера, то Карл някак си доста добре пасваше — в отношението му към живота имаше нещо почти болестно: бе лишен от емоции, сякаш бе готов да прекрачи през човешките трагедии, правейки се, че не забелязва съществуванието им. Сякаш хубавото му, гладко лице никога не бе изпитвало дълбока болка, никога не бе познало несигурността, мъката или загубата.

Дан се намръщи. Имаше и още нещо, но трябваше да се добавят подробностите, за да се оформи картината — нещо, което хората от службите на сигурността бяха засекли, когато той ги насочи по следите на Нилсен. Почуди се дали Хауърд знаеше и дали именно заради това не е бил тъй услужлив. В крайна сметка едва ли можеше да бъде добра новина фактът, че съществуваха всички основания да се предполага, че съпругата на най-висш британски дипломат във Виена имаше любовна връзка с американеца, който освен всичко друго бе заподозрян и в търговия със слонова кост.

Дан затвори очи в отчаяна ярост.

— Иисусе Христе… — изруга той в празната стая. Харесваше много Джон Торнтън — отличен дипломат с прекрасна репутация и с красива съпруга. Беше му трудно да повярва за Елизабът; че жена с нейната честност и интелигентност можеше тъй лесно да бъде прелъстена от човек, тъй ясен, като Карл Нилсен. Сетне обаче сам се укори: кога честността и интелигентността са имали значение пред тъй сложни неща, като любовта или сляпото увлечение? Горкият Джон, горкият нещастник! Дали знаеше? Дори и да знаеше, едва ли бе информиран за това, че Нилсен се подозираше във връзка с контрабандата на слонова кост, което щеше да забие още един нож в раната.

Дан поклати глава, изпълнен с опасения; Джон желаеше назначение във Вашингтон и, доколкото Дан знаеше, имаше добри шансове да го получи; не обаче и ако това се разкриеше, не и ако светът разбереше, че жена му е имала връзка с изпаднал в немилост американски дипломат и търговец в такава гадна сфера като слоновата кост; последиците щяха да бъдат гибелни, можеше само да си представи сензационните заглавия във вестниците, след които кариерата на Джон никога нямаше да се съвземе. Определено нямаше да получи назначението във Вашингтон, а по всяка вероятност щяха да го тикнат в девета глуха, колкото е възможно по-надалеч, за да могат хората и обществото да забравят съществуванието му. Сър Найджъл бе пъхнал в ръката му потенциална бомба със закъснител.

Дан преглътна. А може би това изобщо не бе бомба със закъснител, може би някъде по цялата верига имаше нещо сбъркано. Намръщи се, знаеше, че всички улики сочат в една посока, че само един глупак би мислил иначе, а когато и последната част от разследването кацнеше на писалището му, щеше да бъде само въпрос на потвърждение и документиране на всички подробности в понятен доклад, който да изпрати във Вашингтон.

Въздъхна тежко. Може би, макар вероятността да бе съвсем малка, може би той можеше да направи тъй, че нещата да не стигнат толкова далеч. Поне заради Джон Торнтън, той се надяваше наистина да не стигнат толкова далеч.

 

 

Ралф знаеше, че видеокамерата бе работила, но искаше да се убеди, защото общо взето бе сигурен, че нямаше да му падне друга подобна възможност. Само една жена досега беше сговорчива повече от веднъж — една американка, Сузана, самотна, непривлекателна и разведена, тя го желаеше повече от работата си. Беше го побъркала и накрая той я бе убедил да избяга, защото тъй и тъй вече ползата от нея не бе голяма, и тя се бе съгласила, когато я увери, че Чехословакия бе другата му база.

Ралф се засмя безгласно, всъщност той нямаше база никъде, поне от сума време насам, а дори и да имаше, то последното място на света, което би избрал, би била сивата, преследвана от духовете на миналото Чешка република; той обаче имаше приятели там и приятелите естествено бяха услужливи, особено, когато стана дума за проблема със Сузана. Имаше малък скандал, но той бързо утихна и той я уреди да се засели в Острава, в източната част на страната, да получи служба във фабрика за конфекция — там можеше да живее и да умре — да се надяваме в забрава. Никога повече не я видя.

Ралф закачи отново огледалото върху дупката в стената, зад която бе монтирана камерата — през огледалото можеше да се гледа и от обратната му страна разбира се, досега то не го бе подвеждало. Използваше стаята в Хайът от време на време, един от помощник-управителите на хотела бе колега и той се грижеше всичко да действа безпогрешно. Сигурен бе, че предишната нощ се бяха получили някои доста весели кадри, макар Лаура да не бе тъй сговорчива, както се бе надявал, и му се бе наложило да употреби всички усилия, за да я накара да върши онова, което искаше. Тази вечер щеше да е по-различно, щеше да пусне нещичко в питието й, което щеше да я направи по-податлива; не ставаше въпрос да я приспи, трябваше му будна, трябваше му да отвърне по абсолютно реалистичен начин, тъй че да няма никаква грешка.

Ралф бръкна в джоба за носната си кърпичка, за да изтрие издайническите отпечатъци от пръсти по огледалото. Докато го правеше в един миг положи длани върху стъклото и мрежата от линии, които би трябвало да разкрият миналото, настоящето и бъдещето, се отпечатаха ясни и придобиха бледочервен цвят. Разтърсен от спомените, той премигна и бавно обърна с дланта нагоре първо едната си ръка, сетне и другата, разгледа ги внимателно и двете; бяха големи, огромни ръце, пръстите, които излизаха от квадратните длани приличаха на малки дънерчета. Досущ като ръцете на баща му.

В съзнанието му нахлу ярката и грозна картина на изпосечения в уличката мъж, когото бе обичал и сетне намразил. Баща му лежеше плувнал в кръв, сред парчета стъкло, сред екскременти и локва урина. Вонята, която изпълни тогава ноздрите и устата му, бе като на някакъв зловонен газ и стомахът му най-накрая се разбунтува и той повърна в канавката досами трупа, сълзите му и дъждът се смесваха, ведно с гадния смях на курвите в нощния бар. Хамбург, преди много, много години. Той никога не бе имал намерението да го убива, беше си грешка, просто бе изгубил самообладание.

Ралф отново погледна ръцете си, приближи ги до лицето си, за да може да ги помирише, сякаш още воняха, сякаш онази отвратителна миризма, която не можеше да забрави, продължаваше да лепне по кожата му. Избърса ги бързо и рязко в панталоните си и влезе в банята; някъде в дълбините на съзнанието си той знаеше, макар и съвсем смътно, защо го бе направил, но помрачението, спасителното помрачение щеше да прикрие това знание и той щеше да има мира, мира за година, може би две или три, ако имаше късмет, преди споменът отново да го връхлети.

Шумът на течащата в мивката вода спря хода на мислите му и яростта, като изпепеляваща вълна се вля в пръстите му тъй неочаквано, че сапунът в ръцете му излетя в бялата емайлирана купа, удари се първо в едната й стена, сетне в другата, плъзгаше се с невероятна, изумителна скорост, сетне се позабави, завъртя се леко и ритмично, докато най-сетне не спря. Ралф поклати глава. Скоро щеше да си почине, ще се върне в Гърция, ще се види с Георгиос, ще отдъхне, ще се разхожда из хълмовете и по миниатюрния плаж, където водата бе тъй прозрачна, че се виждаше всяка песъчинка, всяко камъче, сякаш някое изпълнено с благоговение същество ги бе подредило там — всяка песъчинка и всяко камъче — с грижовни, любящи ръце. Ала Ралф не вярваше в бог, в никакъв бог.

Той взе кърпа и затърка ръцете си. Лаура скоро щеше да се върне от обяда с вуйчо си в резиденцията му; той успя да отклони поканата, като се извини със стомашно разстройство, което щеше по чудодеен начин да изчезне тази вечер, по време на вечерята. Бе настоял тя да отиде на обяда, въпреки протестите й, защото това бе част от споразумението с нейния посланик — част от причината, поради която изобщо бе дошла в Унгария — и ако не се срещнеше с вуйчо си, щеше да има неприятности и така щеше да пропадне всичко; щяха да я проверят, винаги го правеха.

Ралф се усмихна на себе си. В крайна сметка Лаура щеше да има достатъчно неприятности, но след изпълнението му тази вечер, след като получеше жестокото удоволствие да види това негово последно и най-творческо представление.

 

 

Осветлението бе приглушено. Приглушено. Тя вдигна ръце над главата си и блажено се протегна. Лаура не виждаше Ралф, той бе изчезнал и тя си помисли, че бе сама в стаята, защото тишината бе тежка, почти сънена, доспиваше й се. Ала изведнъж устните и се извиха нагоре, сякаш си припомни нещо смешно, нещо забавно, което бе изплувало в паметта й; тя лежеше напреко на леглото, гола, с полупритворени очи, усмихната, чезнеше в някакво странно състояние на сънна омая, която сякаш натежаваше върху цялото й тяло и й костваше огромно усилие да помръдне крак или ръка, да повдигне главата си. Ала сетне устата му покри нейната, ръцете му стиснаха нейните, бедрата му се притиснаха към бедрата й. Усети как той рязко се отмести и тя отново бе сама, но можеше да долови мириса му, този красив, омайващ мирис; той бе зад нея и тя бе удивена от силата на този мирис, сякаш всичките й сетива бяха напрегнати до краен предел и всеки звук, всяко докосване бе в състояние бавно и великолепно да я побърка. Той й говореше: много тихо, много пресипнало — мръсни неща, които я караха да отпусне глава; тя се обърна към него, защото я галеше, и се озова срещу приклекналото му туловище, масивно и възбуждащо, устата й бе пресъхнала. Ала тя се засмя, когато той я отблъсна, извивайки изкусно тялото й така, че тя легна по корем; той се надвеси над нея, разтвори бедрата й и на нея й се стори, че го чува да се смее, стори й се, че извика някого, но не можеше да бъде сигурна. Едва когато бе обладана, когато бе изпълнена докрай, тя вдигна глава и се озова лице в лице с изображението си в огледалото. Видя и Ралф, усети устните на Ралф върху своите, но той седеше под нея, на пода, ръцете му бяха подпъхнати под нея — а другият мъж, мъжът, който я бе яхнал, бе дебел и с брада, ухилен, липсваше му един зъб, зад дупката зееше чернота… ала когато премигна, когато стисна силно очи и отново ги отвори, усети само облекчение и собствения си смях, усети й неочакваната жажда за наслада, черна, безумна наслада, която продължаваше и продължаваше, докато тялото й се гърчеше и потреперваше, усети отворената си уста, която умоляваше, която крещеше:

О, Господи, о, Господи, о, Господи…

 

 

Стори му се, че телефонът звъня и звъня до безкрайност с пронизителен и празен звук, който кънтеше в ухото му; ала Карл изчака търпеливо, докато някой не вдигна слушалката; отговори му женски глас. Но не бе нейният…

— Бих ли могъл да говоря с Елизабът, моля?

Усети как веднага се изпотява и се възненавидя. Чу шума на нечии стъпки, някой извика, сетне — други стъпки, които приближаваха.

— Ало.

— Елизабът.

— Откъде научи номера ми?

— Казах на гледачката на сина ти, че е спешно и че очакваш да ти се обадя.

— Това е домът на родителите ми, Карл.

— Знам — преглътна трудно той. — Исках да говоря с теб.

Не, той изпитваше нужда да говори с нея.

— Какво има? — попита кротко тя.

— Може да ти се види налудничаво… лудост… но просто исках да чуя гласа ти.

И да произнеса името ти, да го произнеса високо — твоето име.

— Карл, Карл…

— Знам, че е лудост, но не можах да се стърпя. — Той се размърда неловко, притиснал буза до слушалката, питаше се дали не е мръднал. — Кога се връщаш?

— Следващата седмица.

— Кога следващата седмица?

— Не знам още, не съм решила.

— Нека те посрещна.

Чу я как въздъхна.

— Не, Карл.

— Защо? — попита той. — Защо, Елизабът?

— Не настоявай толкова много, Карл, нямаш право на това.

Изрече думите почти шепнешком, ала той се удиви от това как подскочи сърцето му, от това как ръката му стисна бялата слушалка тъй силно, че кокалчетата изпъкнаха, сякаш щяха да разкъсат кожата.

— Добре, добре.

— Ще ти се обадя, след като видя мъжа и сина си.

— Значи те са на първо място…

Каква глупост изрече — глупост и лекомислие, ала не можеше да върне думите назад.

— Да, Карл, те са на първо място и не можеш да очакваш да бъде другояче.

— Знам, съжалявам, не биваше да го казвам — той пое дълбоко дъх. — Не мога да спра да мисля за теб, това е. Трябва да те видя… разбираш, нали, разбираш какво изпитвам към теб, нали?

Последва странно, объркващо мълчание и в един напрегнат миг на нещастие той си помисли, че тя нямаше да му отвърне, че нещо в нея се бе променило.

— Да.

— И ще дойдеш при мен, когато можеш, след като се върнеш?

— Да.

— Ще се опитам да не бъда толкова настоятелен, обещавам, а освен това ще се опитам да държа под контрол тази моя голяма уста, защото тя като че ли си прави каквото си поиска.

Опита се да вложи безгрижие в думите си, защото в това разстояние, което ги делеше, се съдържаше някаква крехкост и уязвимост, сякаш като че бе отстъпила крачка назад от него, тя бе в състояние да го разгледа внимателно и в перспектива, да го обръща на всички страни върху дланта си, сякаш бе някакъв предмет, който трябваше да бъде огледан, оценен, приет или отхвърлен. А това не му се нравеше, пораждаше у него страх. Карл усети как го загриза раздразнение, защото ако тя бе наблизо, ако бе тук, нямаше да й позволи да го държи на разстояние, щеше да разсее всичките й съмнения, цялата й несигурност, само като я вземеше в обятията си. Беше убеден в това, а и тя — също. Не бе ли това причината да замине?

— Мисля, че е най-добре да затварям, Карл.

— Добре. Ще те видя, като се върнеш. — Той поклати нетърпеливо глава. — Нали?

За бога, какво му ставаше?

— Да.

— Ти ще ми се обадиш?

— Да.

— Извинявай, извинявай… Просто не съм свикнал с такива неща.

— Знам.

Безсилен, той въздъхна тежко.

— Защо говоря такива неподходящи неща сега, когато не си тук, когато не мога да се изразя правилно? — Той скръцна със зъби. — Обичам те!

Почуди се дали това бе достатъчно. Последва мълчание и той отново усети как в него се прокрадва паника.

— И аз — теб…

Той затвори очи и в съзнанието му изплува болезнено ясният й образ, искаше да посегне и да я докосне, да я вземе, да я вземе. Елизабът.

Изпукването в слушалката — знак, че връзката бе прекъсната — го накара да премигне и той прекара уморено пръсти през косата си, а погледът му заблужда към прозореца. От прозореца в офиса си можеше да види Рингщрасе и оживения следобеден трафик, насочен към покрайнините на града. Продължителността на дните се увеличаваше и небето още бе светло, хората дори бяха започнали да посядат отново в парковете: старите дами на дървените пейки, а студентите и туристите щъкаха с техните вестници и камери; имаше дори признаци на съживяване на концертната дейност в павилиона на Щадтпарк — листата бяха изметени и купчините метални столове и маси очакваха преместването си на място за първия щраусов валс. Ала Карл не искаше да е тук и сега имаше една-единствена причина, поради която стоеше, а тя се намираше в Англия.

Някъде се затръшна врата и той чу гласа на посланика си Гърни в коридора. Не сега, Дан, не ме безпокой с климатичните последици, с изхвърлянето на отпадъци и с безспорните качества на тропическите гори, няма да мога да го понеса; иди при Сам, твоето послушно пале, твоя свръхентусиазиран ученик. Цялата тази конференция го побъркваше, не можеше изобщо да се съсредоточи, а и не го интересуваше, поне не толкова, за да е доволен Гърни, и това почваше да си личи. А и бе уморен, уморен от този проклет цирк, от безкрайния кръг от срещи и спорове, от полуистини и мизерно малкия успех, на практика равен на нула, който въпреки това трябваше да бъде приветстван със съответната доза енергична сърдечност. Всичко това нямаше да ги доведе доникъде, ако изключим приемането на някой половинчат документ, който практически би постигнал съвсем малко. Това го отегчаваше, всички го отегчаваха и искаше да се махне на майната си, но не можеше, не и без нея, без Елизабът.

Върху устните на Карл се появи едва забележима усмивка, малка, напрегната усмивка и той се облегна назад — объркан, сам не можеше да повярва на себе си, защото се бе оставил да бъде увлечен, да се влюби, да пожертва поне малко от себе си за някого другиго. Това бе шега, голяма лоша шега, ала въпреки това тя се бе случила… и тя бе негова, тя щеше да тръгне с него. Когато напуснеше Виена, той щеше да се погрижи за това.

 

 

— Мразя това пътуване — рече изведнъж Феликс.

Посещенията при възрастния, вече съвсем изкуфял негов баща винаги го притесняваха, защото старецът вече не бе мъж, а по-скоро бяла торба кокали, отнесен, с отпусната долна челюст глупак, който дори не знаеше кой бе самият той. Това напомняше на Феликс какво го очакваше, напомняше му за безвъзвратния ход на годините и за собствената му тленност.

— Знам, че оценява посещенията ни, макар и да не може да го изрази — отвърна Женевиев с чувство на дълг.

— Трябва чавка да ти е изпила ума, скъпа, ако вярваш в това — изсмя се силно той. — Побърканото, вкиснато съзнание на баща ми не е в състояние да възприеме каквото й да е.

Тя потъна в мълчание, защото в подобно настроение Феликс бе непоносим, а и тя бе прекалено уморена, за да прави усилия да завърже смислен разговор.

— А ако не ставаше дума, че може да умре всеки момент… — продължи той… — бих го преместил в някой старчески дом, в Каринтия или Залцбург, в някое приятно място, но не и в Бургенланд, не и на брега на езерото Нойзидлер; всеки път, когато отивам там, се чувствам като най-обикновен пролетарий — той въздъхна. — Там гъмжи от пищящи деца и натъпкали се с бира дървеняци, ведно с убийствените комари…

— Сума народ го харесва, Феликс — отбеляза Женевиев, подмамена най-сетне да се разприкаже.

— Какво означава мнението на сума народ? Нищо.

— Майка ти смяташе, че ще му хареса.

— Майка ми — повтори Феликс. — Майка ми бе глупачка.

— Феликс…

— Изкарах истински късмет, че бе останало нещо за наследяване, след като тя приключи да изпълнява всяка прищявка на видиотения ми баща. Ако попечителите не ми бяха позволили най-сетне да поема управлението на имението, щяхме да изгубим голяма част от него и щях да бъда далеч по-беден — преди отново да заговори той пак въздъхна. — И никога нямаше да се оженим, скъпа моя, баща ти щеше да се принуди да продаде замъка Блей, а ти…

— Какво аз? — попита тя.

— Предполагам щеше да си останеш стара мома — и той покровителствено сложи ръка върху коляното й. — В края на краищата трябва да бъдем реалисти…

Тя не отговори нищо, само се извърна да погледне през прозорчето към плоската, лишена от дървета ливада. Виждаше езерото в далечината — сиво-сребриста тресчица стъкло, която се простираше докъдето стига погледът, макар и да бе дълбоко само няколко десетки сантиметра. Дъното бе покрито с тиня, плътна, черна, тежка тиня, която полепваше по краката и кожата.

Преди много години тя бе довела София и Гюнтер тук на разходка с лодка; небето бе удивително синьо, а слънцето — ярко и силно, бе измамно хладно, поради постоянния вятър, ала сетне всички страдаха от изгаряния и тя прекара половината нощ да маже раменцата на децата с крем. И все пак беше един посвоему хубав ден. Спомни си смеха им, звънтящ като кристал — споменът сякаш процепи съзнанието й. София и Гюнтер. Феликс тогава бе заминал нанякъде.

— Симон организира парти с посещение на някоя от оперетите в Мьорбиш…

— О, господи…

— Моля те, Феликс, ще бъде Графиня Марица, спомни си колко ти хареса последния път. Мислех си да поканим София и Оскар да се присъединят към нас…

— Не е нужно да превръщаме това в ежегодно събитие. — На него му бе харесало, защото тъкмо бе започнал връзката си със Симон. — А освен това не съм сигурен, че мога да понеса да ме изядат жив комарите, знаеш, че там е пълно с тях. — Той въздъхна тежко. — Много е приятно да построиш театър посред езерото, но трябва да се вземат предвид и съображенията относно живота на местните насекоми. Спомням си добре, че се наложи, да подкупя седналия зад мен мъж със сто шилинга, за да ми отстъпи противонасекомния си препарат.

— Ала все пак аз бях изпохапаната Феликс, а не ти.

— Не бе така, Женевиев — намръщи се той. — Както и да е, за момента това не е добро предложение.

— Но защо? — Искаше й се да отиде, много й се искаше.

— Следващата година — рече накрая той с тон, който не допускаше по-нататъшни обсъждания.

Женевиев се извърна към прозорчето, почувствала поражението, предусетила, че то бе неизбежно. Ала Феликс отново я потупа по коляното.

— Винаги ще има време за това, а освен това си мислех, че трябва да направим специални приготовления за рождения ден на Гюнтер, който се пада по същото време.

Не й се искаше да говорят за рождения ден на Гюнтер, знаеше, че щеше да й бъде трудно да събере достатъчно желание за това.

— Говори ли с него за снимките?

Феликс леко се изчерви.

— Разбира се, разбира се.

— Наложи ли му съответстващо наказание?

Тя знаеше, че Гюнтер никога нямаше да бъде наказан, не бе такъв тип; тя просто не го разбираше, не приемаше това негово хладнокръвие, липсата му на съвест.

Откъде ли го бе придобил?

— Да — отвърна бързо Феликс. — Смятам — да.

Момчето на практика му се бе изсмяло, ала всичко бе свършило в достатъчно приятелски тон, дори дотам, че той бе предложил на сина си да пийнат по коняк. В края на краищата Гюнтер бе почти на двайсет и една години, едва ли бе дете, едва ли бе някое глупаво тийнейджърче, какво толкова можеха да му навредят няколко фотографии?

— Мисля си, че някой ден Гюнтер ще бъде голяма гордост за семейството си.

Тя хвърли кос поглед на съпруга си, искаше й се и тя самата да вярваше така силно в сина им, но почти не го чувстваше като свой син. Уморените й мисли неизбежно се понесоха към София, към любимката й, към милата й дъщеря, която сега бе толкова далеч. Станало бе нещо не както трябва и дори и сега тя се чувстваше объркана от хода на събитията, които следваха едно след друго през последните няколко месеца.

— Какво бе името на онзи белгийски полковник? — попита рязко Феликс и всичките й мисли за София отлетяха моментално.

— О… Уининкс, Херман Уининкс — рече тя. — Запознахме се с него и жена му на вечерята у датчаните миналата седмица.

— Искаше ми се тази вечер да можехме да излезем.

— Ще продължи само час-два, Феликс.

— Два мъчителни часа, прекарани в компанията на надут военен досадник с голямо самомнение за поста си.

— Жена му изглежда очарователна — предложи Женевиев. — Мисля, че е учила ориенталско и китайско изкуство.

Феликс се изхили нелюбезно.

— Мисля, че щеше да е по-умно от нейна страна да изучи по-внимателно изображението си в огледалото.

— Феликс…

— Хайде, хайде, Женевиев, само констатирам един факт. И каква й е ползата от китайското изкуство, за бога? Аз наистина не си представям как нашият скъпоценен полковник Уининкс марширува на парад в Пекин.

— Намирам я за очарователна.

— Може би, може би… — рече нетърпеливо той и натисна клаксона, защото една жена пресичаше по пешеходната пътека. — Просто съм доста изморен, това е, перспективата да се срещна с баща ми винаги ме изморява и последното нещо, което сега ми се иска, е поредният коктейл.

— Утре имаме свободна вечер.

— Слава богу.

Продължиха пътя си в мълчание, сетне той отново заговори.

— Ще направим празненството в чест на Гюнтер в замъка — ще го превърнем в истинско събитие.

Той се усмихна, доволен от мисълта си.

Женевиев не отвърна, погледът й се зарея отвъд прозорчето на колата към преминаващите покрай нея улици и лицата на хората. Щеше да направи всички приготовления под диктовката на Феликс, щеше да изиграе ролята на домакиня на този специален за Гюнтер ден, защото и София щеше да е там, този път не можеше да има извинение за отсъствието й.

Тя видимо се оживи при мисълта как щяха да пазаруват заедно по Кертнерщрасе, защото тя щеше да убеди София да остане още няколко дни при нея, да купят дрехи и други неща, които щяха да са й необходими в Америка. Ала с избледняването на тази картина в съзнанието й Женевиев се запита отново и отново защо дъщеря й нямаше охота да се връща у дома, дори и за кратко. Това със сигурност не се дължеше на желанието на Феликс да я омъжи за Оскар — поне вече не. Но тя щеше да си дойде — за рождения ден на Гюнтер тя трябваше да си дойде — и перспективата за празненството полека-лека взе да придобива приятен привкус, нищо, че щеше да се състои в замъка Блец, нищо, че Гюнтер не я обичаше… защото тя вече бе сигурна в това. Нейният собствен син; усети как я облива вълна на отчаяние. Гюнтер я смяташе за глупачка и колкото и да се опитваше да анализира собственото си поведение, слабости и провали, тя не можеше да разбере защо.

 

 

Беше великолепен следобед, великолепен априлски ден, небето бе ясно, ако изключим няколко лениви облака. Кристина вдъхна дълбоко от хладния, неподвижен въздух и се спря за миг, за да докосне ръката на Сам и да го накара да се обърне, за да може да види далечните хълмове на Винервалд.

— Това място е фантастично. — Той се наведе към малката си дъщеричка. — Виждаш ли хълмовете, скъпа? — Джоана кимна послушно, а Кристина се усмихна на грижовността на Сам. — Всъщност думата Белведере не означава ли хубава гледка! — попита той, насочвайки вниманието си отново към нея. Тя кимна утвърдително и се усмихна. — Сега разбирам смисъла й. И императорът е живял тук, нали така?

— Мисля, че тук е живял наследникът му Франц Фердинанд, ала Белведере е построен за принц Ойген Савойски преди около триста години.

— Не е остарял много… — засмя се Сам.

— Мисля, че е посвоему шедьовър.

Стояха на върха на малкия хълм, върху който се издигаше дворецът Белведере. Погледът на Сам обгърна разкошната украса на бароковия дворец, сетне се плъзна надолу по пътечките, стъпалата, каскадите и фонтаните, които го свързваха с по-долната сграда.

— Това наистина е нещо впечатляващо.

— Боях се, че ще намериш цялата тази помпозност малко скучна.

— В никой случай. — Той я хвана за ръката и погледна Джоана.

— Тя няма ли да се обърка?

— Да се обърка ли?

— При тази неочаквана поява на жена в живота ти…

— Или имаш предвид това, че държа ръката ти?

Тя усети как бузите й порозовяват.

— Аз не съм държал Натали за ръката, Кристина.

— Това не ми влиза в работата.

— Виж сега, можем да приемем и двамата, че това, което каза, е глупаво.

Тя не отвърна нищо, а потъна в мълчание; поеха към другия край на сградата, към голямото езеро, което отразяваше великолепието на двореца, досущ като огледало.

— Просто е малко объркващо, това е.

— Това, че ще идва отново ли?

Натали.

— Да.

— Мисля, че иска да види Джоана.

Кристина хвърли поглед към лицето му, ала не можа да разгадае нищо, никаква сянка от някакво изражение, което би могло да й подскаже нещо. Жена му бе поискала да се върне отново и макар Сам да не можеше да го разбере, за нея всичко бе ясно и тя бе ужасена. Сега вече се виждаха почти всеки ден, правеха краткосрочни планове за седмица напред, любеха се винаги, когато можеха, и това бе хубаво, толкова хубаво бе всичко между тях двамата — всичко.

Тя преглътна и погледът й се сведе към малката, тъмна главица, която се носеше край тях; в тази игра Джоана бе просто пешка. Толкова, малко същество с такава решаваща роля в играта, в това представление, което засега нямаше ясен финал.

— Тя иска да те върне, Сам.

— Не мисля — отвърна бавно той.

— Просто знам какво прави тя.

Той уморено пое дълбоко дъх.

— Може би.

Една чайка летеше ниско, почти докосвайки повърхността на езерото, и тя се загледа в полета й, преди да се извиси отново и да изчезне над една стена и зад дърветата и града. Ако и тази глава от живота й свършеше зле, тя щеше да си събере багажа и да замине, да се махне, да иде някъде, където и да е, но не и да остане във Виена с майка си и с този апартамент — гробница, гледащ към Щадтпарк.

— Кога пристига?

— След две седмици.

— Дълго ли ще остане? — Думите просто се изплъзнаха от устата й. Съзнаваше как прозвучаха — като предвидима проява на слабост — но не можа да се сдържи.

— Кристина… — Той се спря и се обърна към нея, положил длани, върху раменете й. — Натали ще остане три дни, както преди, нито повече, нито по-малко. Помолих я да не идва, но тя настояваше и аз всъщност не мога да я спра, нали? Ако тя си е наумила нещо, това няма никакво значение, защото всички козове са в моите ръце, а в нейните няма нито един. Нито един. — Той я целуна леко по устните. — Ясно ли е?

Тя кимна безпомощно и те отново тръгнаха. Предишния ден тя се бе запознала с млад дипломат от щатското посолство, подчинен на Сам, и темата за Сам някак си от само себе си се включи в разговора им; той бил видял за малко Натали на прием в Белия дом. Кристина сви устни, като си спомни как очите му се бяха разширили възбудено, спомни си думите му; Какво тяло, каква жена… Не мога да си обясня как Сам е могъл да я изпусне… Той дори си бе тръгнал, поклащайки в невяра глава.

— Не се смълчавай така, Кристина.

— Съжалявам.

— Всичко ще е наред, обещавам.

А тя искаше да му повярва, наистина искаше.

 

 

Лаура прочете отново писмото и усети, че ръцете й трепереха. Бащата на Андрю получил удар и писмото съдържаше извинение за това, че не й се бе обадил, както бе обещал, че не й бе писал след телефонния им разговор, макар да бил опитал няколко пъти безуспешно да се свърже с нея. Все още бил в Борнемът с майка си, която не понесла леко заболяването на баща му, не очаквал да се върне в Лондон преди края на идната седмица, към края на април. Надявал се тя да не му се сърди, заради небрежността му при стеклите се обстоятелства. Как можеше да му се сърди?

Лаура стисна силно затворените си очи, ала бързо ги отвори, сякаш очакваше Ралф да приближи към нея в пълната зала, силното му тяло да си проправи път между масите, да дойде по-близо и по-близо, докато можеше да я докосне, да я погледне в очите и да разбере какво се бе случило. Дори и да не бе получила писмото от Андрю, тя въпреки това щеше да изпълни плана си да приключи връзката си с Ралф. Завинаги.

Мислите й се върнаха с неудобство към Унгария, към хотела, към шеметните, срамни нощи и дни. Всичко беше прекалено, всичко, все едно човек да се напие с много вино, само дето махмурлукът още продължаваше и лепнеше по нея като неприятна чужда кожа. Лаура сведе поглед към ръцете си, към белите пръсти и грижливия маникюр на ноктите й, нокти, които се бяха впивали в прекалено корава плът; той бе извикал и в неясната мъгла на любенето им тя бе усетила вкуса на кръвта, неговата кръв; ала на сутринта кожата му се оказа непокътната, нямаше следи от ноктите й, от кръвта. Тя си припомни как на развиделяване, препъвайки се, се добра до банята, за да повърне, как се вгледа в побледнялото си лице в огледалото, поразена от тъмните кръгове под очите си и от натъртванията под мишниците и между бедрата си. В съзнанието й се появи огромна въпросителна и тя се улови, че мислите й я връщат отново към преживяното, сякаш го изживяваше отново, само че за снощи имаше сякаш почти пълно помрачение, някакво неловко, размазано петно, от което се появяваха некрасиви, плашещи я форми, от които потреперваше, сякаш отново и отново преживяваше кошмари. Предположи, че бе прекалила с виното, но все пак тя си знаеше на какво бе способен Ралф, нали така?

— Да не би да те безпокоя…

Лаура подскочи, разперила ръце, бутна чашката кафе върху малкия метален поднос на мраморния плот на масичката и разлялото се кафе се стече, зацърцори и закапа от ръба по лакирания дървен под.

Ралф се засмя.

— Нима те стреснах?

Знаеше, че го бе сторил; когато тя го погледна, зениците й се разшириха и потъмняха, досущ като рибешки.

— Просто ме сепна — рече бързо тя, опитвайки се да запази спокоен тон.

— Ще извикам сервитьорката. Искаш ли още кафе?

— Да, благодаря ти.

— Изглеждаш изморена. — Той седна.

— Не можах да спя съвсем добре.

— Колко жалко.

Не искаше да каже тъкмо това и тя се зачуди защо се преструваше.

— Мислех си за…

— Така ли? — ухили се той, сякаш се бе пошегувала.

— За всичко — запъна се тя, досущ като изплашено хлапе, сякаш щеше да изгуби самообладание.

— За всичко ли?

— Почти — продължи тя бързо, — както и за връзката, която имах в Англия.

— Имаш предвид онзи твой дипломат — женомразец?

— Не е чак толкова лош всъщност — изрече безхарактерно тя.

— Преди няколко месеца бе на друго мнение.

Сервитьорката дойде да почисти масата и ги раздели.

— Ще се опитаме отново, нещата могат да потръгнат.

Той дълго не каза нищо, седеше и я гледаше внимателно, а от това тя се изнерви още повече.

— Ами ние двамата?

Тя пое дълбоко дъх.

— Между нас всъщност не върви, нали, Ралф?

— Така ли? — усмихна се той, ала това бе някак си недобра усмивка. — Мисля, че вървеше доста добре.

Тя усети как кръвта нахлува в главата й.

— Нямах това предвид.

— А какво имаше предвид?

— Бих искала връзка, която да води нанякъде — рече тя.

— Обясни.

— Мисля, че разбираш какво имам предвид.

— Не.

Тя преглътна.

— Нашата е, предполагам… връзка, която би могла да бъде определена като физическа.

— Прекалено физическа. — Прииска му се да се изсмее на зачервилото се нейно лице, на ръцете й, които потреперваха, докато опитваше да сплете пръсти.

— А аз не искам само това — промълви неловко тя, без да посмее да срещне погледа му.

— А аз го искам, така ли?

Тя поклати глава.

— Не знам какво искаш ти, Ралф? — Кафето димеше на масата и тя го погледна през парата. — Понякога казваш верни неща, но…

— Но какво?

— Но те не извират от сърцето, нали? — Гласът й отново бе тих и потиснат.

Той се усмихна.

— Прекалено много внимание обръщаш на тези неща.

— Не бива ли човек да мисли за тях?

— Не, ако тези мисли те изнервят.

— Значи греша, така ли?

— Да, грешиш — излъга той, — но това сега е без значение, след като вече си решила, нали?

Погледът й обгърна голямата зала на кафене Централ, плъзна се към другите хора, които пиеха кафе или горещ шоколад, или тръпчиво червено вино — към истинските любовници, които седяха и си говореха, или към играещите шах самотни старци.

— Да.

Той посегна през масата, улови ръката й, а тя направи усилие да не я издърпа, да не се отдръпва от него в този момент.

— Съжалявам, Лаура — въздъхна той. — Нямаш си представа колко съжалявам.

— Случват се такива неща, Ралф, никой не е виновен.

Стискаше много силно ръката, чак я заболя.

— Да, да.

Пусна я и тя се насили да се усмихне.

— Бих искал да вечеряме заедно — за последен път.

— Не смятам, че това е добра идея. — Искаше й се да си тръгне веднага, да се махне от него.

— Хайде, хайде, Лаура. — Тонът му бе много нисък, придумващ.

— Не, Ралф.

И тя бе решена — край, никога повече.

Погледите им се срещнаха за миг. Очите му бяха безизразни, равнодушни и тя искаше да отклони своите, защото той най-неочаквано я плашеше.

— Както желаеш.

Тя преглътна.

— Най-добре е да тръгвам, вече закъснявам, а имам да пиша този следобед дълга телеграма за посланика.

— Разбира се.

— Довиждане, Ралф — изправи се тя.

— Довиждане, Лаура. — Той избута стола си и бавно се надигна. — И на добър час.

Взе неподатливата й ръка, вдигна я към устните си и я задържа там прекалено дълго.

Тя се усмихна с усилие, след като отдръпна ръката си, взе палтото си и тръгна. Той дълго и внимателно гледа подире й, сякаш я виждаше за последен път — само че нямаше да бъде за последно. Само се бе позабавлявал с детинското й решение, защото засега то го устройваше, но след две или три седмици щеше да й се обади отново — когато бе по-спокойна и всички неприятни отгласи от Унгария, които биха могли да са останали, щяха да отстъпят място на въображението. В края на краищата имаше достатъчно време.

Като си седна пак на мястото, Ралф леко се намръщи, защото този последен неин поглед, когато щеше за малко да строши пръстите й, го бе наранил, бе го засегнал, бе подиграл суетата му, защото съзря в очите й отвращение, обида, неприязън, сякаш само от докосването му на нея й се повдигна и кожата й настръхна.

Той насочи вниманието си към витрината, към хората, които вървяха по улицата, дребните хорица: дребни хорица, с дребните им мечти за дребни неща. Устните му се свиха в тънка ивица, очите му се присвиха, а под масата ръцете му оформиха грамадни, сякаш мраморни юмруци.

 

 

— Почти не докосна вечерята си…

Кристина вдигна поглед от сухия си виенски шницел и се взря в старческото лице на майка си.

— Не съм много гладна.

Майка й въздъхна шумно.

— Пак този евреин, пак този мъж… — Тя поклати глава. — Знаех си аз, че ще те разочарова.

— Той не ме е разочаровал — рече тя, — а и преди да бъде евреин е мъж, мамо.

Старицата продължи да клати глава.

— Танте Лилибет казва, че Ханс Витиг го напуснала жена му — ето, това е хубав мъж!

— Ханс Витиг изобщо не ме интересува, майко, и в случай че не си забравила, той е почти седемдесетгодишен.

Тя махна нетърпеливо с ръка.

— На шейсет и пет е. И какво от това? Какво като е на шейсет и пет, какво значение има? Ханс е богат, богат е, Кристина и още може да го прави, каза ми го танте Лилибет…

— А танте Лилибет откъде знае?

— Жена му й казала.

— Може би тъкмо за това го е оставила.

— Е, с теб наистина е трудно да се разговаря.

Кристина се взря в изстиващите в чинията й моркови, в огромната купчина димящи картофи, които майка й й бе сервирала.

— Не.

— Какво не?

— Не, не е трудно да се разговаря с мен, но съвсем — ни най-малко — не ме интересува Ханс Витиг, нито парите му, нито пък дали още може да го прави или не.

— И все пак, значи е евреинът — рече най-сетне тя, избърсвайки устни с розовата кърпа. Розовите кърпи за храна бяха стари почти колкото нея, но се бяха пооръфали само по краищата.

— Не го наричай така.

— Но той си е такъв.

— Никак не си любезна, знаеш, нали?

— Глупости — отвърна тя. — Какво лошо има в изтъкването на фактите?

— Тогава какво лошо има и в това да ти се каже, че си нелюбезна? Защото и това е факт, както е факт, че още живееш в миналото и че възнамеряваш да си останеш там със своите древни и изкривени идеали.

— Gott im Himmel, Кристина, не мога ли да си говоря каквото си искам в собствената си къща?

— Аз обичам Сам, мамо.

Старицата сгъна кърпата си много грижливо и я остави на масата.

— Обичала си доста мъже.

— Но не и като този.

— Ще се ожени ли за теб?

— Не знам.

— Не знаеш — въздъхна тя. — И какво добро виждаш в това не знам!

Кристина не отвърна, ала усети зловещото парене на напиращите сълзи, защото майка й се бе доближила застрашително много до собствените й страхове.

— Искаш ли още малко вино, майко?

— Не, искам главата ми да си остане ясна, тъй като твоята изглежда не е.

Кристина наля от изстуденото вино в чашата си, вдигна я, оставяйки я да охлади топлата й длан, свела очи — тъй, че майка й да не забележи злочестината й.

— Предполагам, че е заради жена му.

Кристина не отговори.

— Така ли е?

— Да.

— Тя пак ли идва?

— Да.

— Значи се боиш?

Кристина отпи голяма глътка вино и се извърна към камината — трябваше да се сложат още дърва на огъня, ако не го стореше, щеше да изгасне скоро.

— Имат дъщеря — прошепна тя почти само на себе си.

— И тази жена използва дъщеря си, за да си върне мъжа.

Кристина кимна.

— Очевидна тактика. — Августина се взря в дъщеря си, а сетне последва погледа й към камината. — И аз едва не изгубих баща ти по същия начин.

Кристина вдигна очи.

— Баща ми ли?

— Той, разбира се, си имаше любовница.

— Не знаех.

— Разбира се, че не знаеш — рече раздразнена тя. — Дори още не бе родена. Това бе по-скоро мода тогава, макар да не намирам, че нравите са се променили много. Тя беше вдовица, доста хубавка, предполагам, почти съвсем плоска — баща ти обичаше момчешките фигури…

— И тя имаше дете от него? — попита невярваща Кристина.

— Да. — Августина стисна устни. — Момче. И няколко години баща ти прекарваше повече време с нея и с детето, отколкото с мен.

Практически той живееше с онази жена, а Августина го презираше и ненавиждаше и то най-вече заради щастието, което струеше от него; бе си мислила дори — съвсем побъркана — да убие онази проклетница, но не бе чак такава глупачка и вместо това тя зачака — чака и чака, чака и чака.

— Един развод щеше да предизвика скандал, дори и тогава, а аз не исках да се разбере, че съпругът ми предпочита обятията на друга жена пред моите, че тя му бе родила детето, което аз не можах.

Всичките й приятели обаче знаеха, цяла Виена знаеше, дори и в онова шеметно време на първите години на войната, когато съществуваха и други, по-съществени съображения.

— И какво се случи?

— Намерих си за малко любовник.

Кристина не можеше да повярва. Нейната майка?

— Тогава бях хубава… — Тя изведнъж се вгледа в дъщеря си, сякаш Кристина можеше да й възрази. — Валтер бе в Луфтвафе^[14], немски офицер, естествено. Бе убит по време на боен полет над Югославия, над Белград. Самолетът му паднал в планината — рече тихо тя — и хората там, от близкото селце и партизаните направо го разкъсали на парчета… направили снимки и ги изпратили в частта му като предупреждение, ала предупреждението дошло твърде късно, защото Белград, както бе заповядал Хитлер, бе изравнен със земята. — Устните й се изкривиха в малка, нещастна усмивка. — Ала Валтер, разбира се, бе загинал за отечеството, поради което смъртта му трябваше да е красива. Но смъртта не е красива… не и когато е като тази.

Августина замълча и се взря в ръцете си, сякаш не можеше да повярва, че тези вдървени, обезцветени пръсти бяха наистина нейни.

— След това не си взех друг любовник, а освен това след всичко, което се случи, аз продължавах да желая баща ти — той бе мой съпруг. — Тя съвсем леко и внимателно докосна косата си. — Той често бе скучен, често — суров, но толкова хубав, толкова едър — величествен — че понякога само като го погледнеше човек и сърцето му забиваше по-силно. Ала тогава той бе неин. — Тя се обърна към Кристина. — Да не мислиш, че като съм стара, вече не помня такива неща? Да не си мислиш, че като съм на осемдесет и две години, не мога да си представя едно вълнуващо опиянение? Природата е жестока, тя позволява на външността да се разложи, но вътре, вътре човек си остава винаги млад, винаги помнещ шеметните мигове, сладко-горчивите моменти, които правят живота красив и поносим. — Тя поклати глава. — Сега вече можеш да ми напълниш чашата.

Августина пийна полека и пръстите й се вдигнаха към шията й, опипвайки сухожилията на стария й врат, а като свали ръката си, виното се разплиска по корема й.

— Накрая, по време на последната, ужасна година, ни бомбардираха тежко и по време на една от тези бомбардировки тя, любовницата му, и нейните_ две_ деца загинали — по онова време той вече бе станал баща и на още едно. Сградата, в която живееха, се подпалила. Дочух сетне, че било почти невъзможно да се разпознаят труповете и бях доволна от това.

Тя въздъхна, прекръсти се и пийна още вино.

— И татко се върна, така ли?

— О, да, върна се. — Тя отново надигна чашата към устните си. — Нямаше къде да иде, а и тогава ме искаше, искаше дори съчувствието, което аз му дадох.

Кристина изумена се вгледа внимателно в майка си, не можеше да повярва.

— Не мисля, че бих могла да го направя.

— Не — рече тя. — Ала в живота и на двама ни нямаше никой друг, а и едва ли щеше да има. Виждаш ли, баща ти не бе женкар, не бе Дон Жуан. Не бих могла да понеса подобно нещо, такова непостоянство, такава невярност, защото бях добра съпруга — той просто се бе влюбил в друга. Това не бе кратко увлечение, както бихте го нарекли сега, знаех, че е така и това някак си улесни съвместния ни живот, защото знаех, че тя е мъртва, а аз не се боя от духове.

— И сетне съм се родила аз.

— Да.

Потънаха в мълчание — майката и дъщерята — загледани в малките, жълти пламъчета на стихващия вече огън.

— Ала тази история едва ли ще ти помогне, Кристина, не и с тази жена.

— Не, навярно не, но въпреки това се радвам, че ми я разказа.

Силуетът на старицата се открояваше на фона на огъня, седеше почти неподвижна, сетне протегна ръка в мълчалива заповед, а Кристина взе бутилката с Мозелско и й наля още вино.

 

 

Кристофър спеше. Елизабът остави грижливо увития му подарък в края на леглото и се върна във всекидневната. Апартаментът бе съвсем тих, Грейс си бе в стаята, а Джон бе в Залцбург на съвещание в края на седмицата; беше му казала да я очаква на следващия ден, в понеделник, когато и той се върне, но го бе изпреварила, защото искаше да се върне у дома сама, без всякакви драми, за да види сина си насаме, защото просто й се искаше да постъпи егоистично. Имаше няколко съобщения за нея, но нито едно от Карл. Елизабът погледна към телефона и затвори очи. Ще му се обади и ще му каже, че всичко е свършено, че не могат да имат никакво съвместно бъдеще, заради детето й, заради Кристофър. Не можеше обаче да стане толкова лесно, тъй просто, тя само се самозаблуждаваше с подобна мисъл; Карл никога нямаше да я остави и знаеше, че ако тя не отидеше при него, той щеше да дойде тук, защото вече не се боеше от Джон или от последиците след постъпките си; ако изобщо някога се бе страхувал.

Тя седна и сплете ръце в здрав възел, усети напрежението на главобола, породен от паниката, объркването, от товара върху плещите й — от всичко. Вдигна глава и се вторачи в големия часовник, който си тиктакаше и тиктакаше. От улицата долитаха далечни гласове, които правеха стаята й съвсем уединена, караха я да се чувства отчуждена от реалния живот, от външния свят. А тя го желаеше. Елизабът преглътна трудно; лицето на Карл изплува неканено в съзнанието й и от гърлото й се изтръгнаха тихи, отчаяни стонове, сякаш пръстите му галеха гърба й и я обезсилваха. Изправи се, излезе в коридора и взе палтото си, което бе метнала напряко върху старинния скрин. Навън всъщност не бе студено, но имаше вятър, а когато той духаше, сякаш пронизваше до кости.

 

 

Карл стоеше до прозореца, взрял се в шарената черга на покривите на стара Виена. Виждаше кулата на Свети Стефан, масивна и същевременно стройна, страхотен резен готика в центъра на града. Спомни си как един ентусиазиран делегат му бе казал, че под катедрала имало крипта, пълна догоре с кости, ала той не се интересуваше от кости. Обърна се пак с лице към стаята и погледът му се плъзна към малката масичка, покрита с обичайната купчина книжа, документи и писма.

Ала в този миг иззвъня входният звънец и той се намръщи. Бавно и небрежно тръгна към вратата, машинално вдигна ръка и приглади косата си назад, за да придобие по-представителен вид. Дръпна резето, отвори вратата, тя застана право пред него и той си помисли: тя дойде при мен, при мен. Погледна лицето й, съзря объркването и уязвимостта й, дълбоките й очи бяха засенчени от разкаяние и той можеше само тайничко да се зарадва, защото тя бе тук, бе дошла, бе дошла при него.

— Трябваше да те видя — му рече.

Карл отстъпи и й направи място да влезе в апартамента.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не, не, благодаря. — Елизабът мушна ръцете си още по-дълбоко в джобовете на палтото. — Няма да остана задълго.

Той усети как в гърлото му се образува буца, почувства как някак си се свива, без да ще.

— Не мога повече да се виждам с теб — поклати глава тя. — Невъзможно е… при това положение… всичко… безнадеждно е, знаех обаче, че ако не дойда, ти никога няма да се откажеш.

— Значи това е важното решение, до което стигна, след като избяга? — промълви тихо той, тонът му бе измамно спокоен. — Права си, че не бих се отказал, но не си права, че по този начин би могла да ме убедиш. Нима мислиш, че мога да се повлияя тъй лесно? За бога, Елизабът!

— Не бе… не бе… никак лесно…

Той я гледа достатъчно дълго, за да трепнат накрая миглите й.

— Елизабът…

— Не, Карл.

— Не искаш това, не и наистина, знаеш, че не го искаш?

Той пристъпи напред и стопи разстоянието, което ги делеше, и сетне зачака тя да вдигне отново очи.

— Трябва да вървя.

— Не. — Гласът му се сниши почти до шепот.

Той вдигна ръка към бузата й, проследи с пръст нежната извивка, сетне прокара невидима линия надолу към устата й и погали леко подутите й устни така, че тя притвори очи.

Тя поклати глава, ала той знаеше, че този жест бе без значение, беше безсмислен, защото тя вече не можеше да си тръгне, беше прекалено късно.

— Защо правиш това? — отвори очи тя. — Не виждаш ли, че няма да ни отведе доникъде?

Така си и беше, нали?

— Защо не? — рече тихо той.

Ала сега не му се говореше, можеха да поговорят по-късно, сега искаше да я люби, защото само за това бе в състояние да мисли, откакто го бе оставила, това бе единственото оръжие, в което бе сигурен.

— Знаеш защо — прошепна безсилно и безполезно тя.

Ръцете му бяха на шията й, нежни ръце, които погалиха пулсиращата вена и гладката кухина под брадичката й, а тя си помисли, че щеше да падне в несвяст, щеше да припадне от това докосване, галене, пипане. Накрая, когато устните му намериха нейните, тя бе готова, с отворена уста, с невероятно пламенни и нежни устни. Той разкопча палтото й и го остави да падне на пода, сетне я вдигна на ръце и преди тя да осъзнае какво ставаше, я отведе по няколкото стъпала нагоре, към спалнята си. Там тя притихна в очакване, докато той съблече първо нея, а сетне и себе си; тишината стана още по-дълбока, а той пристъпи към нея и тя се почуди защо изобщо си бе дала труда да протестира, защо се бе преструвала, защото всичко бе тъкмо това — преструвки, нищо друго не бе желала през целия си живот повече, отколкото този момент във времето, с него. Лицето му не издаваше нищо, когато той се плъзна върху нея, а тя инстинктивно издигна нагоре тяло, за да посрещне тласъка му, защото с тях бе така — нямаше никакви встъпления, никакви нежни предвкусвания, нищо, освен самото съединение. И в момента, в който той я облада, тя просто не можеше да повярва, че тялото му, плътта му можеше да заглуши всичко, да я пренесе отвъд страховете и, отвъд копнежите, самотата и болката. Че тази прогаряща душата наслада можеше да бъде единствено справедлива, добра, великолепна и само тяхна.

 

 

— Няма нужда да се връщаш.

Той я бе прегърнал и тя лежеше върху гърдите му.

— Трябва.

— Остави Джон.

Тя не отвърна.

— Остави Джон — прошепна той. — Заради мен, заради нас.

Когато Карл произнесе името на мъжа й, това бе само една дума, не бе онзи Джон, когото тя познаваше, мъжът, който я обичаше, мъжът, комуто не би се понравило никак, ако тя го определеше като мил, нежен и възпитан.

— Не ме притеснявай, Карл, моля те.

Отговорът й бе слаб, нищо незначещ, но тя не можеше да отвърне нищо друго, поне засега.

— Какво тогава мога да кажа? Какво, по дяволите, трябва да направя? — рече тихо и умоляващо той. — Желая те, искам да прекарам останалия си живот с теб, ако това не звучи съвсем, театрално. — Той подръпна леко косата й и зарови пръсти в дебелата завеса, която скриваше лицето й от него. — Ние се обичаме, нали така? Обичаме се и нищо друго не бива да има значение.

— За теб е далеч по-лесно, Карл.

— Знам — въздъхна той. — Знам.

— А аз имам син.

— Не съм забравил.

Тя се изправи и седна, а погледът му моментално бе привлечен от красивото й зачервено лице и сивите очи, които така внимателно го гледаха.

— Понякога, понякога… дори и преди Виена… се събуждах от копнеж по теб, от желание да усетя устните ти върху кожата си.

Той усети как кръвта силно заби в ушите му, почувства необузданото чувство, заключено в гърдите му.

— Недей…

— Трябва. — Сега тя го пожела, отново, взе ръцете му и ги притисна към гърдите си. — Нима мислиш, че можех да те оставя още веднъж да си тръгнеш от живота ми? Нима смяташ, че това искам?

Тя неочаквано отметна глава назад, а той се наведе, за да обхване с устни нежното зърно на гръдта й, нейните ръце се плъзнаха собственически по гърба му, по раменете му, нагоре към топлия му, красив врат, а някъде, в най-потайно и тъмно ъгълче на съзнанието си се появи мисълта: как щеше да каже на Джон? Джон. Тя затвори очи, отхвърлила тази мисъл извън полезрението си, а когато Карл я притисна надолу, тя просто се отдаде.

 

 

— Всъщност, обаждам се съвсем случайно — рече Мадлен. — И как е Лондон?

— Бях в Кент, Мадлен, при родителите си.

— Всичко наред ли е?

— Какво имаш предвид?

— О, нищо, разбира се — изрече тя прекалено бързо. — Просто ми се стори малко необичайно — да се измъкнеш тъй тайнствено.

— Не съм се измъкнала, Мадлен, имах нужда от малка почивка, това е.

— Трябва да ти кажа, че Джон определено изглеждаше като изгубен без теб.

— Джон се справя отлично и без мен.

Ала тя знаеше, че това не бе вярно, не и напълно, затова преглътна бавно, искаше й се тази жена да млъкне.

— Знаеш ли, грешиш — настоя Мадлен. — Джон е като Олаф, от този тип мъже, които имат нужда жените им да са с тях, от този тип, които сякаш са непълноценни без съпругите си. — Тя се засмя. — Необичайни.

— Не знаех, че се впускаш в самодейни психоанализи, Мадлен.

И все пак бе изненадана от предположението й, защото то бе вярно, а тя не искаше да мисли за него.

— Занимавам се с редица неща, за които не знаеш, Елизабът — изхили се тя. — А, между другото, как е приятелят ти?

— Моят приятел ли?

— Да, твоят приятел Карл — рече прекалено небрежно тя. — Карл Нилсен.

— Мисля, че е добре, доколкото ми е известно. — Елизабът стисна силно очи. — Аз отсъствах оттук, Мадлен.

— О, да, да, разбира се — съгласи се бързо тя. — Колко глупаво от моя страна! Толкова хубав мъж, напомня ми за онази американска филмова звезда, Робърт Рейнолдс, тъмнокосия.

— Искаш да кажеш Редфорд.

— Да, разбира се.

— Доста съм изморена, Мадлен.

— Всъщност аз се опитах да се обадя и по-рано, но момичето ти ми каза, че си излязла…

— Както ти казах, много съм уморена — отвърна Елизабът, пренебрегвайки хапливата й забележка.

— Значи не можеш да се присъединиш към нас тази вечер?

— Не ми се играе бридж толкова късно, Мадлен — рече уморено тя. — А и както неведнъж съм ти казвала, бриджът всъщност не е моята игра.

— Хайде, хайде, винаги съществува възможността да те посветя. А и нощта е още млада, а аз пък съм подредила разкошен бюфет.

Тази жена очевидно имаше слонска кожа.

— Не, наистина. Трябва и да разопаковам багажа си.

— Ела тогава съвсем за малко, а?

— Не, благодаря ти, Мадлен. — Съвсем за малко щеше да означава до един след полунощ. Партиите бридж у Мадлен винаги отиваха до малките часове. — Не, наистина не мога.

— О, ти си една глезла, Елизабът — рече тя, едва прикривайки раздразнението в тона си. — В края на краищата излезе от обращение и липсваше на всички ни.

— Сигурна съм, че никой не е забелязал отсъствието ми.

— Скромничиш прекалено много, мила.

— Сигурна съм, че ще се справите и без мен.

— Малко по-късно ще дойдат неколцина много интересни гости — онзи мургав и симпатичен италиански посланик и ослепителната му съпруга; изпълняващият главната роля в Саломе, който ми обеща да пее, няколко чудесни австрийски музиканти и един руски княз, който притежава доста ексцентрична колекция еротика от викторианско време, обеща да донесе някои забавни екземпляри.

— Не, Мадлен.

— Поканила съм дори онзи ужасно забавен пияница от шведското посолство…

— Моля те, Мадлен.

— Пошегувах се, скъпа… — Тя въздъхна театрално и сетне додаде тихо и интимно: — Ти наистина не се поддаваш на изкушения, а, Елизабът?

Елизабът почувства как кръвта нахлува в лицето й.

— Лека нощ, Мадлен.

— Лека нощ, Елизабът.

8.

Женевиев спря да пише и вдигна глава. Писмото щеше да стане дълго и навярно бе написала неща, които не би трябвало да пише, бе задала въпроси, които вече не й влизаха в работата. И все пак София бе още нейно дете, дори и след като сама бе взела такова важно решение — да приеме стипендия в страна на другия край на планетата. Погледна надолу към грижливо изписаните думи, над които се бе измъчила, защото не обичаше да пише писма, дори и до дъщеря си. Лека паника запърха в гърдите и, когато онези странни, обезпокоителни отгласи от миналото се свиха в стомаха й като на топка, сякаш се бе върнала отново в детството си.

Докъм десетгодишна възраст, когато се разбра, че страдаше от лека форма на дислексия, всички я бяха смятали просто за глупава, ала кой знае защо това чувство — че е глупава — си бе останало и завинаги й остана неувереността в правописа, никога не изпита удоволствие при вида на написано от нея писмо, никога не се чувстваше сигурна, без да усети мъчителното чувство на непълноценност. Никога.

Тя преглътна бавно и се опита да прогони спомена и да се съсредоточи върху края на писмото; а то, в крайна сметка си беше едно глупаво писмо, прецени натъжена тя, писмо, в което молеше за успокоение и за подробности относно стипендията: къде и с кого щеше да живее София, щеше ли да се върне за ваканцията? Типично майчино писмо.

Остави писалката и се изправи уморена; сигурна бе, че в писалището на Феликс имаше марки, той винаги е бил много по-организиран за подобни неща от нея. Тази вечер щеше да закъснее, а Гюнтер бе излязъл и тя остана сама в къщата — един неочакван разкош.

Премина мраморната галерия и се спусна няколко стъпала надолу към кабинета му. Ключът бе на вратата, ала тя бе открехната и тя съвсем леко я бутна, тъй че като влизаше раменете й опряха в рамката и в тежката дървена врата.

Мъжка стая, стая за Феликс. Стените бяха облицовани в орехова ламперия, на едната стена имаше лавица с двуцевки и ловни карабини, заключени зад стъклената си витрина. На срещуположната стена бяха окачени няколко ловни трофея — две великолепни глави на червен елен с почистени и лакирани рога, зловеща глава на див глиган и три фазана с красиви, дълги опашки. Не й бе приятно тези глави да я гледат — красиви, горди глави, отрязани само за да украсят една стена. Между тях се мъдреше свещник от осемнайсети век, който Феликс бе донесъл от замъка, огромен, висок почти колкото нея, с резбовани клонки — подпори за свещодържачите и малки остри сталактити, досущ като зъби, които обрамчваха малката платформа на върха. Около стъблото се виеха и съскаха с отворени усти две дебели колкото мъжки юмрук змии в китайски стил.

Тя извърна лице и отмахна кичур паднала върху очите й коса. Стаята миришеше на полиращ препарат, на стара кожа, на оръжейна смазка и малко на Феликс и неговия изтънчен, но някак си прилепчив, свеж одеколон, която тя тъй и не се научи да харесва.

Женевиев отиде до писалището със сгъваем капак, разположено до прозореца, отвори най-горното чекмедже, но намери само пликове и хартия за писане. Във второто имаше купчина папки — като се почне с няколко с документи на децата и се свърши със сметките за електричество от пет години насам. Феликс го биваше много да подрежда в папки, да пише писма и да трупа документация; никога не изхвърляше нищо. В най-долното чекмедже намери само голям кафяв плик, издут и скъсан в единия край, от който се подаваше крайчето на пластмасова кутия. Тя се намръщи и бръкна в плика, извади кутията и като я разгледа, установи, че бе видеокасета, а не кутия — холандска касета с гола и с полугола жена върху сочната и похотлива обложка. Само че това сякаш не бяха нормални жени, прошепна в съзнанието й далечен глас, а сексуални карикатури — карикатури на жени с огромни гърди и зяпнали, окръглени усти, които лъщяха влажни и червени.

Сърцето й съвсем забави своя ход. Остави видеокасетата на писалището и ръката й напипа книга, беше на немски, върху корицата й имаше още от карикатурните жени — но тези бяха тъжни създания, в черно-бяло изображение, ухилени, с изхабени лица. Тя безпомощно се спря в един кратък и мъчителен миг, без да е в състояние да схване видяното, и точно тогава от книгата изпадна писмо, адресирано до Феликс, което започваше с обръщението Обични мой, моя любов!, писмо, в което се говореше много за несъмнената им любов, колко много й липсвал, как жадувала да го види, до го чуе, да го докосне и да го люби отново, колко й било мъчно, че се чувствал нещастен, че носел толкова много непосилни товари на плещите си… Беше подписано с твоята Дорис.

Женевиев застина на мястото си. Сякаш цялото й тяло спря да функционира, с изключение на бавното и силно туптене на сърцето й — като безрадостно и жалко ехо. Имаше и друго писмо, от друго момиче, на име Ева, която никога нямало да забрави прекрасните часове, прекарани заедно; тя дори бе написала стихотворение — сонет, посветен на Феликс, нейния съпруг.

Женевиев се опита да преглътне жлъчката, с която се бе изпълнила устата й. Учуди се дали това момиче, тази Ева, знаеше, че той бе женен, че имаше две деца, че имаше и други жени, защото това бе очевидно — той не бе верен на нито една от тях. Просто ги използваше и в това негово използвачество имаше някаква арогантност, сякаш не му стигаше това, че те трябваше да поискат да спят с него, но и би трябвало да обожават, да обичат този друг Феликс, който на практика не съществуваше. Й това бе жестоко.

Под книгата и писмата бяха снимките, множество снимки и тя знаеше, че бяха фотографии на жени или момичета в предизвикателни пози, разбира се, вече ги бе видяла, когато изненада Гюнтер. И той й се бе изсмял, което не бе за чудене, тъй като знаеше, че принадлежаха на баща му и затова нямаше да последва никаква реакция, никакви порицания или наказания — той бе уловил баща си, а не обратното. Лицето му, лицето на Гюнтер изплува болезнено в съзнанието й и изражението върху това лице, когато той отвърна на погледа й, е било презрително и язвително. Нищо чудно, нищо чудно. Каква глупачка е била тя, каква глупачка!

Седна на резбования с висока облегалка стол на Феликс, отпусна ръце на облегалките, с резбовани върху тях лози, грозда и херувими, а в ума й забушува вихрушка. Мислите й, макар и слисани, изумени, се запрепъваха назад във времето към всичките онези случаи, когато той закъсняваше, когато излизаше на своите дълги разходки из града и я оставяше с часове сама, към случаите, когато не можеше да бъде с нея поради служебни ангажименти и по една или друга причина не можеше да й остави телефон да се свърже с него. Нищо чудно.

Женевиев се облегна, отметна глава назад и затвори очи, почувствала как я облива вълната на мрачна тъга.

А какво всъщност представляваше самата тя за него? Не и жена, поне не в истинския смисъл на думата. Тя не можа да си спомни последния път, когато я бе докоснал интимно, не можеше да си спомни последния път, когато Феликс я бе любил, бе любил нея. През всичките тези дни тя съвсем целенасочено бе забравила за тази част от тялото си, а и не бе имала нищо против да забрави, защото това никога не бе играло важна роля в живота й; никога не бе изпитвала голямо удоволствие и трудно можеше да си спомни да бе изпитала желание, да не говорим за страст или жар — нищо от нещата, описвани в любовните романи или в онези глави, които изпълваха живота на другите, без съмнение красиви жени. Беше изградила живота си около семейството си, около Феликс, Гюнтер и София — а сега всичко това изведнъж изчезна.

Тя стана, отиде до прозореца и се взря в градината и в дърветата, които бяха напъпили, защото бе пролет и защото слънцето грееше — силно и блестящо. Май щеше да е великолепен, предчувствието за това се носеше във въздуха, в тази свежест, която навярно щеше да отстъпи мястото си на опияняващото, горещо лято и тесните павирани улички на Виена щяха да се изпълнят с малки масички с чадъри и с много народ: отпуснати хора със слънчеви очила, с наметнати върху раменете сака. Тъкмо в този момент усети, че на мястото, където би трябвало да е любовта, у нея липсваше всякакво чувство, зееше само някаква странна пустота.

Женевиев премигна от неприятното щипене по бузите си — сълзите безшумно се стичаха по лицето й, а тъгата, й продължаваше да расте и да расте.

 

 

— Избрахме тази къща, защото е толкова просторна, толкова освободена, тъй… тъй типично виенска. — Съпругата на бразилския посланик жестикулираше екстравагантно, сякаш можеше с едно движение на безупречно маникюрираната си ръка да обхване огромната стая. Усмихна се ослепително на Елизабът и насочи вниманието си към великолепните произведения на изкуството, които придаваха светлина на стените и мебелировката в новия им дом. — Традиционни бразилски теми, госпожо Торнтън. Реших, че ще се впишат чудесно в усещането за стила арт нуво, който лъха от този разкошен апартамент.

— Наистина съчетанието е интересно — отбеляза внимателно Елизабът. То наистина бе интересно, макар и малко по претрупано.

— Климт — той е сега любимецът ми, както и Лалик — но по различни причини, разбира се. — Тя въздъхна замислена и бързо добави със сладникавия си тон: — Климт е един от малцината представители на арт нуво, които са рисували жени с, как да го наречем, обезпокоителна чувственост. — Тя отново въздъхна. — Толкова се радвам, че най-сетне дойдохме, толкова се радвам! След Кайро Виена изглежда тъй цивилизована, тъй културна, а и човек страшно се изморява от непрекъснатото слънце и постоянните проблеми с нечестните слуги, на които не може да се разчита. — Тя се разсмя почти по момичешки. — В този красив град горкичкият ми съпруг ще може поне да се погрижи да се облече сравнително добре, а аз се надявам тези преговори да не свършат прекалено бързо, за да мога не само да се въртя покрай него и да го глезя, но и да намеря време да си организирам една артистична жътва, преди да си заминем.

Елизабът преглътна и се запита по какъв начин би могла да се измъкне. Мария Марахо бе типичната съпруга за определен тип дипломати — прекалена позьорка, прекалено възпитана и от сорта жени, които са склонни да използват положението си за дребни и лични цели, нещо, което Джон наричаше злоупотреба с положението, и нещо, което Елизабът грижливо избягваше.

Имаше един старинен израз: Беда сполетя Негово превъзходителство в деня, в който той си помисли, че е великолепен… Съпругата на техния посланик — Лилиън — бе стара кримка, абсолютна ексцентричка с наточено като бръснач остроумие и склонност към злоупотреба с шерито, от време на време изпушваше по някоя пура и се безпокоеше, обикновено ненужно, за децата си — тийнейджъри, които учеха в Англия. Тя правеше буквално всичко за съпруга си, от плащането на сметките му до обсъждането на речите му и езиковото му обучение — нещо, за което притежаваше истински талант. Лилиън бе чудесна, Лилиън бе човек, на когото Елизабът никога не можеше да заприлича, помисли си тя с учудваща нотка, на завист.

— Боя се, че мнозинството от хората тук се надяват на обратното — на бърз и решителен край на конференцията.

— О, да, да, разбира се. Всички ние естествено сме разтревожени от ескалиращи екологични проблеми — рече бразилската посланичка.

Елизабът й отвърна машинално с добре усвоена усмивка. Бразилия играеше важна роля в преговорите, това бе причината тъкмо този коктейл да бе тъй силно посетен: това бе своего рода загряване на бразилския посланик за конференцията, защото Бразилия и бъдещето на тропическите й гори бяха деликатна й неотложна тема. Джон наричаше това ухажване и наистина предстоеше доста ухажване на бразилското правителство, за да започне то наистина да променя политиката си спрямо дребните, жадни за земя селскостопански труженици, които едва ли имаха друг избор, освен да изсичат и изгарят горите, защото не им предоставяше земя и възможности другаде. Елитната и често корумпирана еднопроцентова част от населението на страната притежаваше деветдесет процента от земята и бе готова на всичко, включително и да убива преселниците, които дръзваха да се настанят върху земите й. А освен това съществуваха и дърварите, и фермерите — животновъди, които палеха огромни горски масиви, за да осигурят пасища и да поддържат изгодния си износ на телешко месо. Дан Гърни бе предложил в частен порядък Западът да спре да преяжда с червеното месо, да спре да потребява все повече и повече от ценните дървесини като махагон и абанос, а и накрая, но не и по важност, да убеди и папата, освен всички други, да преосмисли въпроса за контрола върху раждаемостта.

— Съпругът ми обича да казва, че тревогата не е достатъчна.

Бразилката се усмихна леко.

— Съпругът ви е прав, разбира се.

Разбира се. Елизабът въздъхна тихо и погледът й се плъзна от лицето на Мария Марахо към другия край на стаята, потърси Джон, който бе застанал до отворената врата и сякаш усетил погледа й, се обърна към нея. Погледите им се срещнаха за частица от секундата и тя усети как стомахът й се свива, защото изведнъж й стана ясно. Джон знаеше. Сърцето й подскочи в безумна паника и лицето й сякаш се лиши от кръв. Не можеше да има грешка в това негово изражение на объркване, неутешимост и тъга, което сякаш я обвиняваше. Тя усети как погледът й леко се разфокусира, но сетне устните му се разтеглиха в усмивка, лека усмивка, малко изкривена на една страна, която сякаш остана да виси там — прикована и самотна.

— Елизабът.

Тя се стресна и се обърна машинално — беше Клеър, само Клеър.

— Как си?

Елизабът се насили да се усмихне и се опита да се съсредоточи върху живото и невинно лице на Клеър, която се взираше в нея.

— О, добре, добре — рече тя. — Нямаше ме известно време.

— Така разбрах и аз — рече Клеър и пое дъх. — Завиждам ти, понякога копнея за дома, но тук поне времето започна да се оправя. Оливър казва, че скоро можело да отидем до някое от езерата, можем да съберем достатъчно пари само за подобно пътешествие — засмя се тя и добави бързо: — Може би, ако имаме малко късмет, дори ще ни възстановят разходите по данъка добавена стойност до края на конференцията… — Клеър се усмихна тъжно. — Горкият Оливър се дърли с домакина от сума време, без никакъв резултат, а и аз не смея да го попитам дали е подочул нещо, защото почти не му остава време за нищо, толкова е зает.

— Джон ми каза, че Оливър работел прекалено много.

— Знам — въздъхна тя. — Понякога се питам дали си струва, в крайна сметка отново и необяснимо защо го пропуснаха при повишенията.

— Чула ли си нещо ново относно Брюксел?

— Нищо — отвърна Клеър. — Не се и опитвам да разбера.

— Предполагам, че всичко зависи от това кога ще свърши конференцията.

— Да. — Тя поклати глава и сетне се усмихна широко. — Ти поне няма защо да се безпокоиш.

Елизабът се намръщи озадачена.

— Ами — подсказа й Клеър, — следващото назначение на Джон изглежда почти вързано в кърпа, макар, разбира се, да не ми се полага да знам нещо.

— Така ли?

— О, Елизабът, не се преструвай… Убедена съм, че всички знаят, че Джон почти сигурно ще получи Вашингтон.

Елизабът преглътна.

— Съжалявам — рече Клеър, — не исках да те притеснявам.

— Не, не — няма нищо — запъна се Елизабът. — Просто не знаех, че си имала представа за…

— Е, наистина не се предполага аз да имам представа, но знаеш как се разпространяват тези новини.

— Да, да, разбира се.

Елизабът отмести погледа си от Клеър отново към съпруга си, но той се бе преместил, нямаше го, отнесен от човешката вълна в някоя друга стая. Защо не й бе казал? Защо? Той бе желал този пост повече от всичко друго: Вашингтон, може би върхът в кариерата му.

Тя се взря в чашата си, в мехурчетата от минералната вода Перие, които се издигаха и издигаха нагоре; Джон не й бе казал, защото бе научил за Карл. Преди той би й казал всичко. Между тях нямаше премълчавания, нямаше тайни — всъщност имаше, от нейна страна, но тя сама се ненавиждаше за това. Усети изведнъж, че й призлява от тази несигурност, от чувството за вина.

— Да не ти е зле?

Усмихна се бързо.

— Не, не. Нищо не съм хапнала, това е.

— Хайде да си вземем от тези сандвичи — хапки със сьомга, изглеждат чудесни.

Елизабът демонстрира показен интерес и взе едно от миниатюрните, вкусни рулца с риба.

— Опитай и от тези, с аспержите — предложи услужливо Клеър, — толкова са вкусни.

— Да, бих могла, след малко — отвърна Елизабът, ала храната имаше вкус на картон в пресъхналата й уста.

— Дано и Оливър да хапне хубавичко, защото, както винаги, дойде направо от посолството… ще се поболее, Елизабът, с цялото това напрежение, ето кое ме тревожи.

— Би ли искала да помоля Джон да поговори с него?

Отговорът бе ясен от само себе си, защото Джон не само бе по-старши по ранг от Оливър, но и негов приятел; бяха се опознали в Хелзинки, преди тя да се запознае с него и много преди да се оженят. Ала веднага щом предложението й се изплъзна от устата й, тя се запита как би могла изобщо отново да помоли Джон за нещо.

— Много ще ти бъда благодарна… — отрони Клеър.

— Това е най-малкото, което мога да направя, Клеър. — Още един машинален отговор, още една нищо незначеща фраза, която да прикрие съвсем различна ситуация, ала това бе Клеър, нали така? Не и някоя непозната, като Мария Марахо; Клеър не заслужаваше машинални отговори. Елизабът рязко и безшумно пое дъх и се запита какво всъщност ставаше с нея, че тъй бързо да се ядоса и да се натъжи, да възприеме тъй цинично поведение и същевременно да е толкова влюбена, че да е готова да преобърне живота си с главата надолу — само защото мислеше, че това си струваше. Ала тя не бе искала да стане така, тя и Джон бяха щастливи. Опита се да върне мислите си назад: Карл винаги бе стоял между нея и Джон, защото тя бе искала да е така; тя го бе допуснала. Погледът й неспокойно се отмести от лицето на Клеър и тогава тя го видя. Карл.

— Би ли ме извинила за момент, Клеър?

— Разбира се.

Тя бавно и внимателно заобиколи групичките от хора, а той през цялото време я наблюдаваше, през, цялото време не сваляше поглед от нея и всичките й страхове и съмнения сякаш незабелязано се изпариха.

— Надявах се да те видя тук — рече той.

— Ще поговорим само няколко минути.

— Елизабът — рече нетърпеливо той, — всички скоро ще узнаят. Какво значение има колко ще говорим сега?

— Моля те, Карл — каза тя, — никога не бих причинила нарочно неприятности на Джон.

— Понякога си мисля, че не познаваш себе си.

Тя го стрелна с поглед.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо, няма значение.

Бе глупаво от негова страна да го казва и той не искаше да настоява повече, защото тя нервничеше и това бе изписано върху красивото й лице. А и се боеше да й окаже натиск, защото в момента тя се колебаеше между двамата; Джон бе негов съперник, а тя дори не съзнаваше този факт. Карл не бе свикнал да има съперници, не бе свикнал да изпитва такъв необуздан, кипящ страх.

— Ще си тръгнем скоро, предстои ни вечеря веднага след коктейла.

— Кога мога да те видя?

— Не знам.

— Не говори така, не и на мен.

Тя се взря в лицето му и стомахът й се преобърна, усети пак онзи познат, ужасен копнеж и отново се запита защо трябваше да се преструва, след като всичко бе вече извън контрола й.

— Утре.

— Мога да се измъкна към пет.

— Добре.

За миг той отмести поглед от нея към множеството от лица, към безкрайното кимане и ръкуване, а сетне рязко се взря отново в очите й.

— Бих искал да те взема сега и да избягаме далеч от всичките тези клоуни — прошепна той и сетне се усмихна, като видя как по бузите й избива червенина. — Ти си всичко за мен, Елизабът, всичко, което някога съм пожелавал.

Никога досега не бе казвал подобно нещо. Никога.

— Недей.

— Шшшт. — Той вдигна ръка и положи показалец върху устните й, сякаш искаше завинаги да заглуши всичките й думи, всичките й възражения и протести.

Този жест трая частица от секундата и тя моментално се отдръпна, но знаеше, че бе твърде късно, някой сигурно бе видял и учуден, вече си правеше съответните заключения. Тя въздъхна нещастно и тръгна, докато той се обърна към съседна двойка, възприемайки обичайната си роля. Можеше да чуе копринения му глас с американски акцент, докато се представяше — този глас се носеше из стаята, ала с увеличаването на разстоянието помежду им той полека се изгуби в множеството гласове, разговори и изблици на смях.

 

 

Кристина стоеше на ръба на огромния басейн на патиците. Сега, след като времето се бе постоплило, имаше множество кафяви, поклащащи се птици, а тя бе донесла малко хляб да ги нахрани. Усмихна се на себе си, когато една жена с малко дете мина покрай нея и я бутна неволно — тя бе една от мнозината хора, които хранеха вече дебелите, лъскави създания, чийто дом бе в Щадтпарк. Зад гърба й красивият в ренесансовия си стил Курсалон се бе отдал на музиката на Щраус, която долиташе от павилиона. Като обърна глава тя видя познатата гледка на пауните, които скитаха свободно по украсената тераса. Понякога, на здрачаване или в ранна утрин, когато бе будна, те я стряскаха с високите си и пискливи крясъци. Тя ставаше и отиваше до прозореца, а понякога, ако имаше късмет, забелязваше провинилата се птица да щъка из пустите градини, винаги сама, и изпитваше странно съчувствие, усещаше някаква топлина. Сетне слизаше долу в кухнята да свари кафе, майка й я усещаше и двете седяха в кухнята и пиеха димящото кафе до пукването на зората.

Кристина се върна отново на алеята, разтърквайки ръце, поръсвайки земята с полепналите по тях трохи от хляба. Сам трябваше да се срещне тук с нея след половин час заедно с Джоана, щяха да се поразходят, а сетне той щеше да я заведе в някоя сладкарница за огромен сладолед или щедро напоена с крем паста. Изписка птица. Кристина вдигна глава и се запита как да направи така, че да не повдига въпроса за предстоящото посещение на Натали; знаеше, че ако споменеше за това, Сам щеше да се подразни, защото щеше да наруши и без това крехкия покой, на който двамата се наслаждаваха — този оазис на задоволство, който жена му можеше да разруши с такава лекота. Тя разбираше, че неговият собствен мир и самочувствието му също бяха подложени на риск. Достатъчно бе само да го погледне неочаквано и да го свари неподготвен, когато смяташе, че никой не го гледа, за да съзре объркването и противоречията, които терзаеха лицето му.

Следващата седмица Натали щеше да пристигне за три дни във Виена, досущ като преди, но този път тя щеше да играе бързо, защото бе такъв тип човек, защото би трябвало да съзнава, че ако се забавеше, то поради разстоянието, което ги делеше, битката й да спечели отново Сам щеше да бъде практически изгубена, ако не и невъзможна.

— И аз бих постъпила така — прошепна сама на себе си Кристина, само че първо на първо тя никога не би изгубила Сам, там бе разликата.

Дали Сам съзнаваше всичко това? В крайна сметка, той едва ли бе глупак. Тя отмахна разрошената си от вятъра коса от лицето си и отново се взря в кафявата вода. Натали обаче бе във всички случаи изумителна, Натали можеше да бъде очарователна и изкусна, когато й отърваше, особено по отношение на Джоана, защото Джоана, разбира се, бе слабото място на Сам. Ако успееше да убеди Сам, че вече не пипва наркотици и алкохол, че той всъщност изобщо не бе виждал истинската Натали, тя щеше да спечели играта, просто поради Джоана.

Безкрайни, безкрайни мисли, безкрайно въобразяване и безкрайна мъка.

Бръкнала дълбоко в джобовете си, стиснала зъби, Кристина се спря, за да погледа ято гълъби, които се бореха за хлебни трошици. Бе отслабнала и това я устройваше, защото дори не се бе опитвала да го направи. Усмихна се кисело тя на себе си — дори и тревогите си имаха своите преимущества; не обаче и тези, не и за Сам. В началото само това бе харесвала, ала това харесване се бе превърнало в нещо по-дълбоко. Сам я караше да се смее, Сам бе добър, Сам бе нежен. Обичаше го, но не му го бе казала, защото щеше да е глупаво, наистина глупаво, все едно да се разтвори пред него, все едно да му отдаде частица от себе си — грешка, която бе допускала в миналото. Този път съзнателно се бе държала по-внимателно, не прибързваше, не бе очаквала прекалено много и ето че след всичките й усилия се бе изправила на ръба на пропастта и не знаеше дали щеше да е в състояние да преживее още едно разочарование, нито пък колко още време можеше да понесе неизвестността.

Може би най-добре щеше да е да си тръгне, да остави Сам на Натали, защото изобщо не бе сигурна, че разполагаше с достатъчно сили, за да продължи. Вчера Моника я бе изгледала със своите големи, разбиращи очи и й бе казала колко добри били заплатите на преводачите в ООН в Ню Йорк — искаше, разбира се, да й каже, че си губи времето във Виена и със Сам, че би могла да започне отначало някъде другаде, за предпочитане — по-далеч.

Тя въздъхна тежко и отново се вгледа в гълъбите, те се бутаха един друг, пера и клюнове хвърчаха във вихрушка, ала сетне се разделиха и се пръснаха. От храсталака се появи гарван, голямо черно създание, което гордо и невъзмутимо закрачи към тях. Клюнът му изглеждаше зловещ, тялото — силно, и той премина през сивия рой птици така, сякаш те изобщо не съществуваха, а пък те от своя страна го изчакаха, докато не си замина.

Кристина се усмихна тъжно — картината й напомни за Натали.

 

 

Лаура излезе от асансьора и зави надясно по коридора в бяло и виненочервено; тук бе хладно, приятно, на фона на необичайно топлия ден. Ралф й бе телефонирал и я бе попитал дали не би искала да види някои спомени от пътуването им до Унгария на чаша кафе в апартамента му; първоначално тя се поколеба, но тонът му бе тъй естествен и приветлив, че накрая се съгласи. В края на краищата от последния път, когато го видя, бяха минали три седмици и неприятните и странни отгласи от уикенда им бяха избледнели и тя се бе запитала дали не бе преиграла. Навярно можеха да си останат приятели, защото за връщане назад и дума не можеше да става. Тя бе споделила това с него по телефона и той изглежда бе склонен да приеме, дори дотам, та да рече в името на добрите стари времена, както казвате в Англия.

Тя се бе окуражила, дори изпита известен срам, че при тази негова щедрост се бе отнесла тъй подло, ала тя и Андрю отново се бяха сближили, особено след смъртта на баща му. Той вече планираше да я посети към края на юли и тя бе започнала да брои наум дните. В интерес на истината разговорите относно плановете за венчавка не бяха възобновени, но това все още бе трудна и деликатна тема, заради разминаващите се пътища на кариерите им. Леко натъжена, тя сви рамене — може би и това щеше да стане някой ден. Но нещата помежду им поне значително се бяха подобрили и само при мисълта за това тя се почувства по-щастлива от всякога от много месеци насам.

Лаура спря пред апартамента на Ралф и натисна звънеца, сетне пое дълбоко дъх, защото сърцето й заби обезпокоително бързо и защото изведнъж й се прииска изобщо да не бе идвала.

— Лаура, изглеждаш чудесно!

Ралф й целуна ръка, усмихна й се широко и тя отново бе поразена от голямата промяна, която усмивката причиняваше върху едрите, симпатични черти на лицето му — сякаш изведнъж схвана съдържанието на понятието лицето му светна.

— Благодаря — отвърна приветливо тя, — ти също изглеждаш добре.

Сърцето й забави ритъма си и тя отново си помисли колко често бе разбирала погрешно този мъж, как лесно бе готова да си помисли лоши неща за него.

— Влизай, влизай — рече той и въвеждайки я във всекидневната, взе якето й. — Искаш ли нещо за пиене вместо кафе? Имам чудесна мадейра, а защо не — шампанско?

— Шампанско ли? — попита тя. — Какъв е поводът за празнуване?

— Една малка моя победа. — Той я насочи да седне. — Моля.

Точно пред нея върху малка ориенталска масичка Ралф бе подредил изящни блюда; шампанското се изстудяваше в кофичката с лед.

— И черен хайвер… — Тя вдигна очи към него.

— От кралска белуга… — рече той, — … винаги трябва да е в светлосив цвят, почти перленобял. Той има най-възхитителния вкус. — Взе малката сребърна лъжичка; напълни я с хайвер и я поднесе към устните й. — Нека ти предложа първата хапка…

— Ралф… за какво е всичко това?

— По-късно ще ти обясня, сега просто опитай.

И тя го направи — бе чудесно. Той наля шампанско в чашата й.

— Вдигам тост: за най-прекрасната дама във Виена.

Тя започна да се чувства неловко.

— Ралф, защо е всичко това?

— Казах ти, да отпразнуваме един малък мой триумф.

— Защо не ми обясниш?

— Защото искам да те изненадам.

Неудобството й се увеличи още повече, когато вдигна чашата с шампанско към устните си.

— Боя се, че не мога да остана задълго.

— Защо, нима твоят приятел е вече тук? — Той дори не се и опита да прикрие подигравателния си тон.

— Не, разбира се, че не е — рече тя. — Имам ангажимент за вечеря. — Тя се взря нервно в чашата си, а сетне стрелна поглед към него и сведе очи. — Може би не биваше да идвам.

— Не, не — рече бързо той, — прости ми, просто ревнувам.

— Каза, че си искал да ми покажеш някакви спомени…? — Искаше й се да си тръгне, всичко това да се свърши и сега се питаше защо ли се бе оставила да я убеди да дойде.

— О, да, спомените — рече той и усмивката отново превзе лицето му. — Почти забравих. — Приближи се до нея така, че да можеше да се взре в очите й, тъй че свитите му в юмруци ръце бяха на равнището на лицето й. — Нека ти налея още малко шампанско и сетне ще се преместим в съседната стая, където съм подготвил едно малко филмово представление.

— Филмово ли?

— Исках да те изненадам, Лаура — Той поклати тъжно глава и доля чашата й. — Възнамерявах да ти кажа още в Будапеща, ала ми се изплъзна от ума.

Тя се намръщи, не го разбираше.

— Ела… — Той й предложи ръка и в един миг тя си остана неподвижна, втренчила, се в дебелите, силни пръсти, които посягаха към нея.

— Не, Ралф… Мисля, че бих искала да си вървя.

— Не и сега, след като съм подготвил такава изненада — ухили се той още по-широко, взе чашата с шампанско от ръката й и я вдигна на крака. — Няма да отнеме много време.

В малката стая осветлението бе намалено; бе почти празна, ако изключим големия, тъмен екран на телевизора и двата стола, поставени точно срещу него.

— Седни, Лаура.

Тя обаче се обърна към него — объркана, разстроена.

— Седни.

Ралф затвори вратата зад нея и сетне прекоси стаята и отиде до телевизора; под него бе видеокасетофонът, той натисна бутона play и върху екрана се появи размазана черно-бяла картина, сетне номерата атакуваха съзнанието й… пет, четири, три, две, едно. Тя почти моментално позна хотелската стая, в която бяха отседнали в Хайът, и преглътна бавно и мъчително, връхлетяна от вълна на страх. За няколко измамни секунди в стаята сякаш нямаше никой, но сетне в единия край на екрана се появи тя — почти гола, ако изключим изцяло разкопчаната мъжка риза, ризата на Ралф. Видя се как надига към устните си чаша, как я изпива до дъно и се просва спокойно на леглото. Видя се как маха ризата, сякаш я дразнеше, и как я хвърля на пода. Видя се как вдига ръце над главата си и извива гръб, разтваряйки крака.

Ужасена, Лаура стисна силно очи, не можеше да повярва; усети, че Ралф бе застанал зад нея и отново отвори очи, за да го види заедно със себе си на екрана, коленичеше зад нея, ръцете му се плъзгаха надолу по тялото й, обърнаха я; усмихваше се пред камерата. Потрепери, когато той вдигна бутовете й на едър план пред камерата и пръстите му ги разтвориха, усети как ноктите й болезнено се забиха в дланите й и как сълзите на срама напълниха очите й. Да, той го бе планирал добре, превъзходно, във всичките му мръсни и грозни подробности; ръката й машинално се вдигна пред ахналата й уста, когато видя другия мъж, мъжът, който си мислеше, че си бе въобразила, мъжът, чийто призрак я бе преследвал после с дни при всяко нейно пробуждане.

В следващите мигове тя си помисли, че ще умре, защото ужасът я задушаваше и сърцето й спираше, в гърлото й се надигна жлъчка, и й се прииска да повърне, ала очите й не се откъсваха от екрана; ръцете на Ралф бяха върху раменете й, яките му, могъщи пръсти масажираха врата й, досущ като свиващи се пружини, и я натискаха върху стола.

Тя се видя как се усмихваше, видя се как се хили, когато онзи мъж се простря върху нея на четири крака, досущ като рак, а брадатото му лице изчезна между бедрата й; устата й се отваряше все по-широко и по-широко, когато той я насили там, тялото й се гърчеше и гърчеше; а Ралф дойде и легна до нея на леглото и избута онзи мъж настрани, така тя се оказа между двамата и телата, ръцете и краката, пръстите и езиците сякаш заработиха като крайниците на някакво хищно създание в някакъв черен ритъм и тя видя как ноктите й раздират гърба на онзи мъж, видя кръвта, видя как главата й се отметна назад, когато му се отдаде, а Ралф — видя усмихващия се Ралф, видя как езикът на онзи изскача иззад черната дупка в зъбите му и се плъзга надолу, надолу… Усети как главата й се залюля бавно насам-натам, сякаш не можеше да повярва на видяното, сякаш не тя бе на екрана, не бе тя тази, която с такава готовност разтваряше ръце и крака пред Ралф и пред този непознат, мъж, когото изобщо не бе виждала.

Екранът угасна.

— Мисля, че е достатъчно — рече той. — Освен това съм го гледал и преди, разбира се, но записът е доста дълъг, има още цели двайсет и пет минути.

Тя не каза нищо.

— Добро представление. — Ъгълчетата на устните му се изкривиха в усмивка. — Не мисля, че някоя професионалистка би била по-убедителна от теб, Лаура.

Последва дълга, странна и напрегната тишина.

— Защо? — прошепна тя и вдигна очи към лицето му.

— Искаш да кажеш, че още не си се досетила ли? — засмя се той. — Това ми е работата, скъпа Лаура, работата ми е.

— Не разбирам.

— А се предполага, че си много умна — умната, красива британска дипломатка, самотна във Виена — разсмя се отново той. — Трябва ли да продължавам?

— Разбирам — рече бавно тя.

— А стана толкова лесно, мила моя, толкова лесно.

— Шпионин ли си?

— Тази думи винаги звучи малко смешновато, не мислиш ли? — Той поклати глава. — Но предполагам ще свърши работа.

Не трябваше изобщо да идва, ала в крайна сметка това нямаше значение, защото той щеше да й прати лентата или щеше да използва някакъв друг метод. Денят бе започнал тъй добре, помисли си разсеяно тя, тъй добре, а сега всичко се бе променило безвъзвратно.

— Дори и в тези дни на перестройка и гласност ние не сме такива глупци да смятаме, че хората наистина ще се променят, че работа като моята някога изобщо ще излезе от мода; защото винаги ще има нещо, което трябва да бъде научено за други страни, други народи, винаги ще съществуват малки тайни, които да бъдат споделени и да бъдат обсъдени — той въздъхна театрално. — А светът няма да се промени, Лаура, винаги ще съществуват онези тъмни личности, които ще чакат край тъч линията, за да заменят една власт с друга. Просто ще чакат да дойде времето им.

— Искам да си ида у дома.

— Разбира се. Но надявам се схващаш, че сключваме сделка и ще трябва да бъдеш добро и послушно момиче. — Той се засмя гадно в побледнялото й лице. — И не си мисли, че услугите ти ще ми потрябват веднага, случаят изобщо няма да е такъв. Може с месеци, дори с години да не се поиска нищо от теб, докато накрая не се окажеш на подходящото време и място; тогава…

— Искам да си ида у дома.

Неочаквано в съзнанието й изплува лицето на Андрю и й се прииска да заплаче.

— Ще се срещнем отново след три седмици, навярно в кафе Централ и ще обсъдим нещата малко по-детайлно, но сега няма да те занимавам с подробности, и без това едва ли ще ги запомниш.

— Ти си отвратителен — рече тихо тя.

— Не съвсем отвратителен, Лаура — отвърна той. — Ти го направи съвсем охотно.

— Сложил си нещо в питието ми.

— Така ли?

— Знам, че си го направил.

— И кой би повярвал в това? — Устните му леко се отвориха и тя видя хубавите му зъби. — Ти се наслаждаваше на всяка минута, на всеки миг. Не бе ли така? Навярно бихме могли да го направим отново някой път, Ханс ще е много навит, можеш да бъдеш сигурна.

Лицето му се приближи до нейното, тя реагира инстинктивно и ръката й се вдигна да го зашлеви. Той моментално улови китката й, сякаш бе очаквал реакцията й, а сетне неговата собствена ръка се издигна и с един внимателно премерен удар юмрукът му се стовари в челюстта й и тя падна странично ведно със стола си. Шумът от падането й раздра ужасната тишина, тя отчаяно отвори уста да поеме дъх и се претърколи на пода. Страхът я принуди да изпълзи назад от него, страхът я накара да посегне към дръжката на вратата, ала Ралф я вдигна за косата и натисна лицето й към твърдото, тъмно дърво.

— Глупаво, глупаво момиче — рече тихо той. — Не съм отвратителен, не и Ралф. Никога не го казвай. — Той въздъхна. — И не си мисли да съобщиш някому, ще е много, много по-разумно, ако не го направиш. — Хватката му ставаше все по-стегната. — Няма, нали?

Тя поклати вцепенено глава.

— Ще кажеш ли?

— Не.

 

 

В асансьора бе прекалено топло, Елизабът вдигна ръка и напипа капчици пот по врата си. Закъсняваше и той щеше да я очаква, да се безпокои, да се чуди, вече бе узнала, че бе такъв. И ето че сега стоеше в асансьора, който я издигаше все по-високо, а в главата й неизбежно витаеха все същите въпроси, все същата несигурност; ала щом го видеше, щом я вземеше в обятията си, те се стопяваха и оставаха само четирите стени на стаята и той самият. Той самият. Мислите й обаче се понесоха назад към бразилския прием и неутешимото, разголено лице на Джон.

По-късно вечерта не си казаха нищо, пийнаха си обичайната чаша преди лягане във всекидневната, размениха си по някоя и друга незначителна реплика за хората, с които се бяха срещнали, и за водените разговори и си легнаха. Нямаше обаче никакво докосване, никакви преструвки за желание, никакви целувки за лека нощ. И все пак той знаеше и мълчанието му бе по-лошо от всякакви думи.

Усети тежест в гърдите — силна, като удар с юмрук, — а когато вратите на асансьора се отвориха, тя пое дълбоко дъх и избърса потта под очите си. Момичето, пред което се озова й се видя странно познато, в един миг Елизабът се озадачи, но сетне то бързо се мушна покрай нея в асансьора, гъстата черна грива пред лицето му се люшна назад и разкри крайчеца на тежка рана в лявата част на лицето му и надутия, розов клепач на око, което щеше да се затвори; сякаш някой я бе ударил с голяма сила. По лицето й бе изписано и страдание, и отчаяние, а когато Елизабът се обърна, вратите вече се бяха затворили и пред нея на мястото на момичето се издигаше само метална стена. Тя се намръщи, но сетне си спомни тъмната коса и хубавото лице, както и красивата, виненочервена кадифена рокля, която Лаура бе носила на Бала в Операта. Беше от посолството, спомни си Елизабът, Джон ги бе запознал. Ако се бе сетила само секунда по-рано, можеше да я спре, да разбере какво се бе случило, ала тя инстинктивно осъзна, че Лаура не би искала това да се случи. Във всеки случай това всъщност не й влизаше в работата, но може би по-късно трябваше да спомене на Джон.

Елизабът затвори очи и когато неговото лице изплува в съзнанието й, тя отново се възненавидя.

— Почнах да си мисля, че няма да дойдеш. — Карл бе застанал на входа на апартамента си. — Но чух асансьора и се надявах да си ти.

Тя му се усмихна с усилие и се опита да прогони мислите си.

— Изглеждаш така, сякаш се нуждаеш от едно питие.

Тя кимна и мина покрай него, за да потъне в сигурността на апартамента, в стаята, която вече бе опознала тъй добре.

— Голям джин с тоник, ако обичаш, Карл.

— Аха, разбирам.

— Не ме бива много във всичко това — рече извинявайки се тя.

Той пристъпи към нея и доближи лице до нейното, в следващия дълъг миг устните му се сляха с нейните и тя моментално усети как започна да се отпуска.

— Скоро ще се свърши.

Тя го погледна въпросително.

— Ти май си прекалено сигурен в себе си, а? — рече тя, докато той наливаше питиетата.

— Знаеш, че просто не обичам да се мотая.

— Не смятам, че се мотаем, нещата не са тъй прости.

— Знам, знам — рече той, опитвайки се да й вдъхне увереност, да отклони мислите й от мъжа й, от сина й, от всичко друго, освен от самия себе си. — Ала до официалния край на преговорите остават още само девет седмици и трябва да започнем да планираме какво ще правим.

Тя отпи от джин-тоника си. Прав бе, не бе ли така? Трябваше да кроят планове, инак за какво бе всичко това?

— Аз съм почти сигурен, че ще ме върнат във Вашингтон…

Вгледа се внимателно в лицето й. Може би изобщо дори нямаше да го върнат. През последната седмица Гърни се бе държал съвсем хладно, дори в един-два случая и враждебно; ако бе недоволен от работата му, досега щеше да го каже. Карл премигна, като се сети за последния от разговорите си с Клод преди два, може би три месеца. Сделката бе свършила, Гърни не би могъл да има нещо против него, бе прикрил твърде добре следите си.

— И ти ще дойдеш с мен.

Тя премигна.

— Ще водя Кристофър при баба му и дядо му.

— Не може ли Джон да свърши това?

По лицето й пробяга сянка и той моментално схвана, че бе сбъркал с приказките си.

— Джон ще остане тук да приключи, да уреди преместването на вещите ни, знаеш как става.

— Да, да, разбира се. — Натискаше прекалено много, ала някак си не можеше да се сдържи. — Просто се боя да не промениш решението си. — Погледна я. — Няма, нали, Елизабът?

В отговор тя поклати отрицателно глава.

— Кажи го…

Той взе чашата от ръцете й, остави я на масата, обви с ръце кръста й.

— Кажи го.

— Няма да променя решението си, Карл.

Той опря чело в нейното и затвори с облекчение очи.

— Понякога не мога да повярвам, че това съм аз: да изричам тези думи, да те желая тъй силно, да си представям бъдещето единствено с теб — усмихна се сухо той. — Да, това наистина е нещо ново за Карл Нилсен, наистина е нещо ново.

Тя най-сетне се усмихна й той я целуна, сякаш го бе възнаградила.

— Трябва да съм бил луд да те оставя преди пет години — поклати глава той. — Напълно луд.

Устните му докоснаха косите й и той я притисна силно към себе си, сякаш можеше да му се изплъзне, а през цялото това време тя си спомняше, спомняше си, мислеше за отминалото време, за онзи първи път, когато я бе оставил сама, когато бе разбрала, че бе бременна.

Елизабът стисна силно очи, смазана от тежестта на спомена, от това как бе мислила тогава: че той със сигурност щеше да се върне, че не бе я забравил ей така, че наистина го бе мислил, като й каза, че я обича. И сега тя искаше да му каже за тяхното дете, за първото й дете — Сюзън, — за самотата си и за онези дни на ужасен копнеж, които я бяха погълнали и помрачаваха дори любовта й към мъжа й. Ала сетне устните му вече следваха извивката на челюстта й, ръцете му се заровиха в косите й, за да открият врата й, той я притискаше, а желанието и жаждата започнаха да блокират спомените, а болката и съмненията продължаваха да я гризат и гризат…

 

 

— Хилде ми каза, мамо — рече София.

София бе телефонирала по-рано, но момичето, което идваше да чисти, й бе казало: Мадам излезе по спешна работа до нотариуса.

— Ставаше дума за дребна работа, но трябваше да присъствам, а и изобщо не бе спешно, както ти е казала Хилде, това глупаво момиче — отвърна Женевиев.

Нямаше смисъл да й казва повече, София щеше само да се разтревожи, ако й бе споменала за завещания и прочие неща, ала всичко вече се бе свършило и тя можеше да забрави. Хер Лехнер, старият семеен нотариус, бе много любезен.

— Предполагам, че се изненадах — настоя благо София. — Не мога да си спомня кога за последен път си се заемала със семейни дела, обикновено оставяш това на татко.

Така беше, но тази работа бе нещо, за което тя не искаше Феликс да узнае.

— Беше дреболия, София — отвърна твърдо тя. — Хайде да поговорим за по-важни неща, например за теб, дали си почиваш достатъчно — въобще за всички онези неща, които безпокоят една майка като мен.

— Наистина съм добре, мамо — София се усмихна на себе си.

— Наистина ли?

— Да, наистина.

— А Оскар… — рече колебливо тя, — … той…

— Мамо — прекъсна я нетърпеливо София, — чичо Оскар се държи с мен като с дъщеря. Той е много мил човек.

И тя малко неочаквано осъзна, че всъщност той навярно бе един от най-добрите хора, които изобщо бе срещала, като се изключи майка й, че нямаше нещо, което той да не бе готов да направи заради нея, за да й бъде по-удобно или просто да я зарадва.

— Добре, радвам се.

— Не бива да се безпокоиш за него, мамо.

— Знам, че баща ти е говорил с него. — Думите сами се изплъзнаха от устата на Женевиев.

— Мамо, нищо не се е променило, а и в края на краищата към края на август си тръгвам оттук — рече тя.

— О, да, разбира се — въздъхна тихо Женевиев, а сетне рязко промени темата, защото мисълта, че дъщеря й щеше да замине й бе непоносима. — Ще можеш ли да си дойдеш няколко дни преди рождения ден на Гюнтер?

— Боя се, че само един ден, имам лекции, на които трябва да присъствам.

— Разбирам.

— Но ще остана няколко дни след това, мамо — добави бързо София и се намръщи, като си помисли за натъженото лице на майка си. Само заради нея щеше да се опита да изтърпи баща си в тези три кратки дни; щеше да е съвсем егоистично от нейна страна да остане толкова време надалеч. — Между другото, не можеш ли да прескочиш до Мюнхен и да прекараш уикенда тук? Знам, че чичо Оскар не би имал нищо против.

— Не, не бих могла. Баща ти има толкова много ангажименти, след като наближаха последните седмици на тази конференция…

Тя затвори очи и стисна по-силно слушалката, защото в съзнанието й нахлу тъжната картинка на онзи дебел, кафяв плик с мръсното му съдържание. Не му каза нищо, някак си нямаше още охота да срути върху тях двамата крехките стени на единствения живот, който бе водила — а тъкмо това щеше, да се случи; инак той щеше да лъже и чрез всичките си лъжи щеше да успее някак да я уговори да потъне в ужасно, лъжливо мълчание. Тя не би могла да го понесе — това ужасно тихо преструване — ден след ден, месец подир месец, година подир година, знаейки какво щеше да върши той зад гърба й, за другия живот, който навярно щеше да води, макар да бе сигурно, че щеше да я увери, че подобно нещо няма никога да се повтори. Лъжи, лъжи, лъжи.

— Мамо?

— Да?

— Какво има?

Женевиев преглътна.

— Нищо. Защо?

— Ами тонът ти… просто не звучеше като твой — рече неубедително София. — Добре ли си, да не се е случило нещо?

— Не, не — излъга тя. — Само съм изморена. — А бе наистина изморена, страхотно изморена. — Имах толкова ангажименти тази седмица, тази вечер сме на Хойригер в Сиверинг, а се надявах поне една вечер да си легна рано.

— Трябва ли да присъстваш?

— Баща ти смята така.

Тази сутрин, когато се бе изправил пред нея и връзваше копринената си вратовръзка, тя се бе почудила какво ли би сторил, ако тя извадеше писмата, снимките и мръсните списания и го предизвикаше заради измяната му, но, разбира се, не каза нищо. Той дори не забеляза зачервените й очи, нито факта, че бе станала призори, защото не можа изобщо да спи. Ала Феликс си бе такъв, нали? Тя бе свикнала да не очаква нищо друго от него, а и не бе ли свикнала да очаква твърде малко за себе си? Потисната от собствената си дразнеща плахост, от необяснимото желание да угоди; да угоди, досущ като бездомно, скитащо псе. Тя потрепери. Може би сама бе виновна за нещастния обрат в живота си, за това срутване на всичките илюзии, които й бяха останали. Къде бе изчезнало всичко — целият й живот? Изгубен — парче по парче, натрошен на дребни парченца през тези години. И така, тя не бе казала нищо на Феликс, нито думица, но всичко се съдържаше в очите й, стига да си бе направил труда да ги погледне.

— А след края на юли ще дойдеш ли на почивка?

— Би било чудесно — излъга тихо Женевиев.

— Ще ти напиша дълго, дълго писмо днес, след този разговор — рече София. — Ти ми пишеш такива хубави писма.

— Така ли?

— О, да. Пазя си ги всичките.

— Много мило от твоя страна.

— Така ми харесва, просто ми е хубаво да знам, че писмата са си тук.

— Благодаря ти, София.

— За какво?

— За току-що казаното.

— О, мамо…

— А сега трябва да вървя — рече хрипливо Женевиев, защото усещаше, че сълзите й отново напираха. — Чувам, че Хилде ме вика.

— Ама ти наистина ли си добре?

— Да, да, просто съм уморена, това е всичко. — Тя преглътна. — Утре сутринта ще си остана в леглото, дори ще закуся в него и ще си чета вестника.

Нямаше обаче да стане, не и сега, защото не си струваше труда. Напоследък й бе толкова трудно да се отпуска, да затвори очи и да остави блаженият сън да я погълне. Не минаваше сутрин, без да се събуди от онова тревожно, паническо чувство, свило се в гърдите й, сякаш и тялото й я предупреждаваше, че нещо бе извън контрола й, че през идващия ден щеше да се случи нещо лошо.

— Довиждане, мамо.

— Довиждане, мила моя.

И така, всичко се бе развило по-добре, отколкото би посмяла да се надява, защото София може би щеше да познае истинското щастие; а по ирония на съдбата това щеше да стане благодарение на грандоманските идеи на Феликс за бъдещето на дъщеря им — но и на нещо друго, на нещо у самата София, сякаш тя самата изведнъж бе порасла за една нощ (а това озадачи майка й), но въпреки всичко тя бе щастлива и вършеше онова, което наистина искаше да прави в живота си.

Женевиев поклати леко глава, изненадана от тъжната и потайна завист, която проникваше бавно в сърцето й. Тя остави слушалката върху вилката, ръката й се плъзна по пластмасата с цвят на слонова кост, а сетне я потупа веднъж-дваж, преди да вдигне поглед към портрета на мъжа си в сребърна рамка, поставен върху раклата от седемнайсети век — още един предмет, донесен от замъка. Замъкът. Замъкът Блец, който за Феликс значеше повече от всичко на света.

 

 

— Тази снимка е нова, нали, Сам? — попита мило Натали, след като погледът й пробяга из стаята и сетне отново се спря на черно-бялата фотография на стената.

— Това е Белведере, един от историческите дворци във Виена. Красота.

Тя мина покрай него, съвсем близо, и погледът му неволно бе привлечен от закръглеността на бедрата й, които се подаваха иззад грижливо изчислената цепка на полата й.

— Не знаех, че си ходил да разглеждаш забележителностите. — Тя се наведе да разгледа снимката и си помисли: скука, скука, пълна скука.

— Взех и Джоана — рече тихо той и добави сякаш като обяснение: — и една приятелка.

— Приятелка? — Тя се обърна и го погледна. — Момичето, с което излезе последния път?

— Да, Кристина.

— Хубаво име.

В стаята влезе Клара и преди да заговори, метна поглед към Натали.

— Вечерята е готова, сър.

Сам се усмихна.

— Благодаря, Клара.

Бе възнамерявал да избегне да вечеря с Натали, но в крайна сметка това се оказа трудно, прекалено много приличаше на бягство. Най-сетне се спря на вечеря у дома, със сигурното и успокояващо присъствие на Клара в кухнята. Обикновено в петък вечер се срещаха с Кристина, след като и двамата приключеха тежката седмица в Хофбург — това се бе превърнало в нещо като ритуал; когато й съобщи плановете си, лицето й се бе изопнало напрегнато. Ала Натали бе тук само за три дни и посещението й щеше да завърши преди дори да се усети.

— Не биваше да си правиш труда, Сам — рече Натали. — Можехме да вечеряме в хотела ми.

— Клара е много добра готвачка, а аз не й давам достатъчна възможност да прояви уменията си; тя очакваше тази вечеря с нетърпение.

Всъщност, той дори не знаеше дали Клара обичаше да готви или не, просто й бе казал да приготви нещо. Седнаха и филипинката се появи моментално като магьосница от кухнята с поднос, от който устата се напълваше със слюнка: лангусти и малки омари, сервирани върху канапе от пухкав ориз, с оформени като сърчица листенца от целина в кръгчета лук, и моркови на малки колеленца наоколо. Сам преглътна изненадан, защото наистина не знаеше какво би могъл да очаква, ала това вече надхвърляше всички предвиждания.

— Ау… ти наистина си се сдобил с истинско бижу тук, Сам! — Натали вдигна очи към широкото, кафяво лице на жената, която се бе надвесила над нея и пълнеше чинията й със сочната храна от подноса. В един къс и незабележим миг погледите им се срещнаха. Натали видя, че очите на филипинката бяха почти черни, пронизващи и тя се напрегна, сякаш този поглед проникваше дълбоко в нея и съзираше всичките сенки, всичките тъмни ъгли, сякаш Клара можеше да разбере каква бе тя. Посегна към чашата с вино, която Сам й бе налял, и бързо я поднесе към устните си.

— Хей, по-полека… — рече Сам. — Би трябвало да се насладиш бавно на виното.

— Какво е? — рече тя, потискайки капризния си темперамент.

— Това е бяло Пиемонт.

— О!

Той се засмя, защото знаеше, че тя изобщо си нямаше представа за какво говореше той.

— Пиемонт е най-известен с червените си вина.

— Ти си страхотно учен, Сам — рече сухо тя. — И още се опитваш да ме заслепиш със знанията си.

— Не, Натали, винаги си грешала — просто се интересувам, това е.

— Не можем ли да поговорим за нещо друго?

— Разбира се, давай.

— Кога се връщаш в Щатите?

— През лятото, като свърши конференцията.

— Каза, че ще се върнеш за Великден, но промени решението си.

— Ами сметнах, че не си струва пътуването, след като ти реши да дойдеш тук.

— А какво ще стане, ако преговорите не завършат така, както смяташ?

— Ами тогава ще трябва да помисля отново — въздъхна той. — Но те ще свършат, ще свършат, по всичко личи, че нещата вървят нататък.

— Някакъв тип се изплю върху палтото ми от чинчила на Пето авеню — намръщи се тя. — Ако това е нещото, към което всичката тази зеленотия се е запътила, аз съм пас.

— Натали — рече той, — когато днес хората видят кожено палто, те си помислят за десетките животинчета, зашити заедно, за да изглеждат красиво.

— Значи след тези ужасни, умопомрачителни преговори кожите ще бъдат забранени, пушенето ще бъде забранено, може би дори и дишането ще бъде забранено…

— Това си зависи от теб, сама знаеш.

Тя се вгледа в лицето му, видя колко сериозен бе станал и разбра, че бе сбъркала.

— Пошегувах се, Сам… Знам колко е важно всичко това, дори започнах да използвам кърпички Тампакс от рециклирана хартия. — Тя се засмя, а Сам се опита да потисне зараждащата се усмивка. Грубовато, но смешно. — Аз наистина знам колко е важно това, Сам, шегата настрана. — Лицето му омекна и тя пийна още малко вино. — Всичките тези неща за тропическите гори, ХФВ, замърсяването, искам да кажа… доста е сериозно, нали?

— Наистина е сериозно, Натали.

— Вашингтон пост писа, че нещата по-скоро щели да се влошат, отколкото да се оправят.

Сам вдигна леко вежди — Натали и Вашингтон поуст!

— Може би, защото това означава да се променят силно и нещата, и хората, а държавите не обичат промените.

— Какви промени?

— Ами например да се намали изгарянето на горива — нефт и особено въглища, да се спре унищожаването на тропическите гори.

— Какво ще се случи, ако това не стане?

— Промени в климата, ще се промени дъждовният режим, нивото на моретата ще се повиши, места като Флорида, Холандия, земите около Бенгалския залив и други ниски области ще се наводнят; някои острови — като Малдивите например — може изобщо да изчезнат от лицето на земята. Житният пояс на САЩ сигурно ще претърпи упадък… да продължавам ли? — въздъхна той. — Това са предположения, но доста са вероятни. А в по-далечна перспектива — кой би могъл да каже какво може да се случи?

— Звучи толкова ужасно…

— Ако не бе толкова ужасно, нямаше да съм тук.

— Последния път, когато бях в Ел Ей^[15], се наложи да нося шалчето си пред устата…

— Атмосферно замърсяване — или смог. Ел Ей е особено уязвим, поради географското си положение — разположен е в долина.

Тя отново отпи от виното и се запита колко ли още време би могла да поддържа интереса си към темата. Започваше вече да й писва, а и в крайна сметка, това не бе неин проблем, защото все пак светът някак си щеше да продължи да се върти. Сам и хората като него щяха да се погрижат за това, дори ако се наложеше тя да се примири с онзи тип, който се изхрачи на чинчилата й. Е, това наистина бе ужасно.

— Може би ще е по-добре да говорим за нещо друго — ставам много досаден, като се зачекне тази тема.

Тя се усмихна внимателно — наистина си такъв — все едно четеше мислите й. Натали погледна в чинията си — сервиран бе резен диня; тя дори не бе забелязала Клара, когато влизаше и излизаше, а може би така бе по-добре. Не й харесваше. Ала тя отново насочи вниманието си към Сам. Поглъщайки хладния, освежаващ плод, го наблюдаваше изпод приспуснатите си ресници. Той бе разхлабил вратовръзката си, а по бузите му бе избила лека руменина, сякаш виното малко го бе хванало. Съвсем небрежно тя разкопча копчетата на своето болеро — бе много красиво, страхотно сполучлива покупка: черно кадифе, осеяно с миниатюрни, кехлибарени мъниста, а под него се разкриваше още една красота — съответстваща черна, кадифена рокля с дълбоко, много дълбоко деколте. С тренирана небрежност тя остави малката наметка на стола и без да поглежда към Сам продължи да похапва от динята си. Той не изрече и думица.

— Може ли да изпием кафето си в бърлогата ти, Сам? — попита тя. — Гърбът още ме боли от полета.

Той я погледна за миг и кимна.

— Разбира се, само ще кажа на Клара.

— Защо не я освободиш, аз ще сваря кафето? Горката жена цяла вечер виси в кухнята да ни глези с тази страхотна вечеря.

Той се изправи, поколеба се за миг.

— Хайде, Сам.

Трудно бе да й откаже.

 

 

Натали огледа грижливо подредения поднос с кафето, приглади роклята си, дръпна я тъй силно надолу, че гърдите и едва не изскочиха от деколтето. Красота, мила — прошепна на себе си тя и посегна към подноса. — О, Сам, Сам, така добре ще си прекараме… Като влезе във всекидневната тя остави подноса и угаси всички светлини, остана да свети само в кабинета му и изпод вратата на Клара долу. Няма да се нуждаем повече от теб тази вечер, слънчице… И тя рязко вдигна в тъмнината ръка с насочен среден пръст напред — груб, злобен жест, защото някак си онази жена я бе разбрала.

Когато влезе в кабинета му, Сам бе застанал до камината и тя веднага разбра, че бе напрегнат, дори когато се опита да скрие погледа си, който пробяга моментално по тялото й.

— Трябва да тръгвам скоро, очаквам телефонен разговор в хотела. — Това, разбира се, не бе вярно, но предизвика желания ефект: забеляза облекчението, обзело веднага Сам.

— Жалко.

— Е, като уговарях разговора, този час ми се видя подходящ — знаех си, че няма да искаш да остана до късно.

Той се изчерви.

— Пийни поне едно питие с мен, преди да тръгнеш.

— Напоследък не обичам да пия сама.

— Добре, добре — усмихна се той.

И двамата пиха коняк от огромни тумбести чаши, а тя се сви в ъгъла на дивана и внимателно кръстоса крака, тъй че той да забележи, че нищо не се бе променило: че бедрата й още бяха твърди, а топлата плът — все още не изгубила лекия си загар.

— Как вървят най-общо нещата? — попита небрежно той, усетил как умората от деня бавно се стича надолу по гърба му.

— Не е както преди, по-добре е, опитвам се да чета повече и яздя много, особено през уикендите.

Прииска й се да се изсмее — Донахю отново се бе появил на сцената, а той обичаше да язди много.

— Ами партитата?

— Може би попораснах, вече не ми се виждат толкова забавни.

— Наистина ли? — усмихна се кисело той.

— Наистина, Сам. — Тя разкръстоса краката си и се наведе напред, за да може той да види гърдите й.

— Предполагам, че хората могат да се променят — рече тихо той и веднага се запита защо го бе казал.

— Би ли ми сипал още един коняк преди, да си вървя? — попита тя и се изправи, сякаш възнамеряваше сама да си налее.

— О… разбира се.

Тя отиде бавно, до библиотечния шкаф, върху който бе оставил бутилката (знаеше, че я гледа), наля си и понечи да сипе и на него.

— Не, Натали.

— Само едно, за из път, Сам — и сетне ще ми повикаш такси.

Той вдигна очи към нея и поклати отрицателно глава.

— Имаш ли още онзи албум на Фелисиано?

— Тук някъде трябва да е.

— Пусни го, Сам.

— Късно е, Натали.

— Тръгвам след десетина минути… хайде…

Той въздъхна и започна да рови из колекцията си от компактдискове, докато накрая го намери. Включи стереото, мушна плочата и отпи от коняка си. Докато топлината на алкохола се наместваше в стомаха му, въвеждащата мелодия на Запали моя огън заструи от тонколоните.

— Сякаш ти говори, Сам, не мислиш ли?

— Знам, че е добра музика, Натали — рече неутрално той.

— О, разбира се, но песента говори… — Тя се изправи и приближи до него. — Защо не танцуваме, само веднъж?

— Защото това не е добра идея.

— За бога, Сам, няма да те изям — въздъхна театрално тя, — това просто е една дяволски добра за танцуване мелодия. — Тя го хвана за ръката и го измъкна в средата на стаята. — Само един танц, Сам.

Той затвори очи, а тя сложи ръцете му на кръста си и обви със своите врата му.

— Отпусни се, просто се отпусни — прошепна тя.

Ала той не можеше да се отпусне, усещаше прекалено силно тялото й, гърдите й, краката й, косата, парфюма, влажната извивка на устните й, които тихо шепнеха в ухото му.

— Шшшт, никакво мислене повече, Сам, само слушай музиката — толкова, толкова е хубава.

А то си бе истина: думите, китарата, този пламенен глас, който искаше тъй много, го замайваха с ужасни перспективи. Сетне ръцете й се плъзнаха надолу по гърба му, бузата й се притисна към лицето му, а бедрата й се натискаха, натискаха към неговите. Знаеше какво щеше да последва, защото преди се бе случвало толкова много пъти, но най-неочаквано се почувства безсилен да го спре; защото го желаеше силно, а когато устните й намериха неговите, той се предаде пред сочния й, търсещ език, който проникна в устата му, изгуби се в аромата на кожата й. Натали.

 

 

Стоеше малко нестабилна пред огледалото и заразвива внимателно сгънатото алуминиево фолио. Прахът започна да се сипе и Натали жадно го заблиза, а сетне постави малка купчина върху опакото на дланта си и рязко вдиша през носа, поемайки смъртоносния снежец, дишайки сетне дълбоко, докато той проникваше във фините капиляри на ноздрите й. О, така е по-добре, много, много по-добре. Поклати глава и се вгледа в изображението на лицето си в огледалото: кожата й имаше нездрав жълтеникав цвят под изкуствения фон дьо тен, очите й бяха кървясали, ала тя се усмихна; знаеше, че след няколко минути, след душа и гримирането, щеше отново да изглежда добре. Бе дълга нощ, тя се бе погрижила за всичко и сега трябваше да плати цената за това, но си струваше, защото Сам най-сетне се бе предал и бе заиграл по свирката й. А и се бе оказало тъй дяволски лесно. Сега вече бе въпрос на време да започнат да кроят планове за бъдещето и нямаше начин тя да му позволи пак да се измъкне.

Погледът й се спря върху фолиото. Сам нямаше никога да узнае, ако бе внимателна, дискретна и докато играеше ролята на добрата съпруга, а Джоана щеше да има друга гледачка, не тази филипинска кучка. Нямаше да е чак такава жертва да се върне отново при Сам, трябваше да бъде реалистка; вече минаваше трийсетте, а репутацията й във Вашингтон и Ню Йорк изключваше порядъчен брак с някого другиго. Ръцете й се надигнаха нагоре, за да опипат мекия й врат, сетне тя ги остави да се плъзнат надолу, към гърдите — леко и грижовно ги докосна, сетне — още по-надолу по плоския корем и към бутовете, които бяха почти твърди от ездата — тя се усмихна тогава — и от всекидневните занимания в гимнастическия салон. Хубаво дупе, прошепна тя. Спря душа и излезе изпод него в синьо-бялата баня на Сам, загърна се собственически в хавлията му, погледна се пак в огледалото му и рече: Мой. От кокаина вече се чувстваше наистина добре; започна енергично да разчесва косата си, сякаш пръстите й бяха наелектризирани, сетне я вдигна бързо нагоре и остави само няколко, внимателно подбрани кичурчета да се спускат съблазнително към врата й; малко руж, червило, грим и бе вече почти готова. Тъкмо тогава иззвъня телефонът. Нерешително пристъпи в коридора. Виждаше как апаратът почти вибрираше от пронизителния, ритмичен звук; Сам спеше, а Клара… къде, по дяволите, бе Клара? Натали влезе в хола и отиде до телефона.

— Ало.

Мълчание.

— Ало.

— Извинете, Сам там ли е?

Натали се усмихна.

— Имате предвид Сам Коен ли?

— Да.

— Той е в леглото, завит през глава. — Искаше й се да се изсмее, би дала всичко, за да види лицето на онази жена. Кристина?

— О, разбирам.

— За кого да му предам.

— Кристина.

— Кри-и-стина — рече провлечено Натали. — О, да, Кристина. Сам ми каза за вас.

— Така ли?

Горката крава!

— Каза, че сте била много добра с него.

— Наистина?

— О, да, каза, че щял да ви бъде винаги благодарен.

Отново мълчание.

— Бих ли могла да говоря с него?

— Съжалявам, Кристина, но той наистина спи, завит през глава, а и аз ще се присъединя към него, веднага щом приключим този разговор. — Тя въздъхна. — Виждате ли, при нас така се получи, просто едно от тези неща… Знаех, че ще се съберем отново, бе само въпрос на време, съжалявам много, че се набъркахте във всичко това.

Натали вдигна свитата си в юмрук ръка към устата, сякаш това щеше да й попречи да се изсмее на глас.

— Бихте ли му казала, че съм се обаждала?

— О, разбира се.

Как не! В слушалката се чу изпукване, Кристина бе затворила. Натали изгледа апарата, устните й се разтеглиха в подигравателна усмивка и тя изплези език — дълъг, розов и влажен, сякаш току-що бе глътнала малина.

Тя стегна по-здраво колана на хавлията на Сам и се запъти към спалнята, ала неочаквано мярна нещо черно-бяло пред кухнята. Натали леко се сепна, когато погледът й се фокусира върху широко отворените очи на Клара, които я гледаха презрително; лицето й помрачня и се намуси и въпреки всичката й красота, в този миг тя неочаквано стана грозна, неприятна за гледане. Филипинката трябваше да си върви… оп-ре-де-ле-но.

 

 

— Не знаех, че си вкъщи, Джон.

— Заседанието свърши по-рано, отколкото очаквах. — Той разхлаби вратовръзката си и хвърли поглед към покритото с кожа писалище, за да види дали имаше поща; това бе безопасен, всекидневен навик. Елизабът си остана седнала, непрочетеното списание лежеше в скута й. Той я погледна в един болезнен миг, прииска му се да я пита дали се бе срещала с него днес и дали щеше да измисли някое неубедително извинение, за да излезе тази вечер. Ала се боеше от себе си, боеше се от тази друга личност вътре в себе си, която го принуждаваше да бъде спокоен и хладнокръвен, тази личност, която се срещаше в хората, вървеше, разговаряше, беше старият Джон — сякаш светът му не се срутваше.

— Как вървят нещата?

— Имаме всички шансове да приключим.

— В края на юли ли?

— Навярно… — Не искаше да й зададе неизбежния въпрос: Защо бе този неочакван интерес? Ала това бе нещо, което щеше да премълчи, нещо, което не можеше да изрече. — Искаш ли нещо за пиене?

— Да, моля. — Тя се вгледа в широкия му гръб, докато той се приближаваше към масата със сребърния поднос и батареята от гарафи върху него. — Онзи ден май срещнах една твоя колежка.

— Коя?

— Запозна ни на Бала в Операта — тъмнокосо, хубаво момиче. Май се казваше Лаура.

— Лаура Дръмънд. — Той се обърна с чашите в ръце. — Защо смяташ, че май си я срещнала?

— Извинявай… Не е май, наистина я срещнах, но при доста странни обстоятелства и ми се стори, че бе в доста тежко положение.

— Какво искаш да кажеш?

— Всъщност едва не се сблъскахме… — Тя преглътна в опита си да избегне споменаването на мястото на срещата им. — … и ми се стори, че не само плачеше, но и върху лицето й имаше огромна рана — насинено и почти затворено око.

Веждите на Джон се събраха при намръщването му.

— Къде стана това?

Погледът на Елизабът бе привлечен от лицето му.

— Близо до Кметството.

— На улицата ли?

— Не съвсем.

Той я погледна, досетил се веднага, че тя е била при него.

— Къде? — Знаеше къде живее Нилсен, ала кой знае защо искаше тя да му каже.

— В жилищен блок.

— Ясно.

Това бе достатъчно.

Тя се изчерви, но не отклони погледа си и той усети как го бодна странно възхищение. Елизабът можеше да го накара да изпита това дори и сега, дори и сега. Остави питието си.

— Най-добре ще е да сложа Кристофър да спи, ще ме чака за приказката си.

— Нека аз, Джон — рече тихо тя. — Искам аз да го сложа да спи.

Пак го погледна така и той усети как го прободе страхът. Тя се изправи, прекоси стаята до сянката на отворената врата, но сетне се поколеба и се обърна.

— Можеш да получиш Вашингтон…

— Да.

— Това е добра новина.

Тя обаче вече нямаше значение, нямаше радост и трепетно очакване в едно бъдеще без нея, без значение колко внушително или престижно изглеждаше то. И това му бе отнела.

— Какво ще правим? — попита тихо той, удивен от спокойствието на собствения си глас, удивен, че думите бяха се изплъзнали тъй леко.

— Не знам, Джон. — Тя сведе очи, сетне го погледна и прошепна: — Не знам.

Сетне извърна глава, обърна се и излезе през вратата; той чу бавните й, уверени стъпки, които я водеха към стаята на сина им и я отдалечаваха от него.

9.

— Притежаваш много красиви неща, Карл. — Дан гледаше как съветникът му наливаше кафе от лъскавата стъклена кана. Бе уредил частна среща с Карл, защото бе любопитен, искаше да го види у дома му, да разбере как и къде живее.

— Това са просто неща, които събирам от доста време — отвърна внимателно той. — Като всички в нашия занаят.

— Да, аз естествено също имам някои хубави работи. — Дан направи пауза. — Но нямам слонова кост.

Карл въздъхна примирено; значи за това била цялата работа.

— Обичам африканските предмети на изкуството, станах колекционер, докато бях там — Африка е фантастична.

— Е, беше такава и отново би могла да бъде, стига да й се даде възможност.

— Остави лекциите, Дан, и давай направо на въпроса.

— Добре, Карл — той се усмихна тъжно. — Въпросът е в слоновата кост и рогове от носорози, както и в нелегалния износ на някои застрашени от изчезване животински видове.

— И какво общо има това с мен?

— Хайде, Карл, не подценявай интелигентността ми. — Дан поклати с отвращение глава. — Разполагам с доста факти за една вносно-износна компания, която оперира в Мтвара — пристанище близо до мозамбикската граница.

— Е, и?

Изведнъж вече всичко изгуби смисъл: преструвките, лъжите; нека Гърни свърши пъкленото си дело — той обаче нямаше да стигне далеч.

— Тя е твоя, нали? Или поне солидна част от нея?

— Не мисля, че ще намериш името ми в документацията й.

Той беше винаги безпощадно внимателен, а освен това цялата търговия със слонова кост бе прекратена; бе станало прекалено горещо.

Дан кимна.

— О, да, прав си, но типът, който ръководи компанията вместо теб, който я водеше, е споменал името ти. Споменал е и още сума неща — острият му поглед изгледа мъжа срещу него. — Замесен е и немски свещеник, наричат го кралят на Мтвара — смятан е за твой добър приятел — а източникът ми твърди, че двамата сте се справили отлично с купуването на местната полиция и политически фигури.

— Не знаех, че в Мтвара имали крал.

— Недей да остроумничиш. Карл се усмихна.

— Името ти се появява върху някои документи за внос на солидни количества видеокасетофони, телевизори, радиоапарати, хладилници, та дори и на няколко мерцедеса.

Дан въздъхна.

— Не виждам накъде биеш, ако изключим нарушаването на свещените дипломатически правила.

— Ами ти не продаваш — по-скоро не си продавал — тези неща там, това поне е известно, а си ги раздавал, а това, мисля, се нарича най-груб подкуп, нали така? Туземците са били направо луди по боклуци като видео, като хладилници, като мерцедеси, в замяна на няколко незаконни бивници. Мисля, че там вече има поне по един мерцедес срещу всеки убит слон.

— Никога не съм ги броил, Дан. — Той се забавляваше от разговора, забавляваше се да ядосва Гърни.

— Долно копеле!

— Можеш да ме наричаш както ти се харесва, но не разполагаш с истински доказателства, Дан, а дори и да ги имаш, съмнявам се, че би ги използвал. В крайна сметка публикуването им направо ще умъртви тези преговори. — Той опита кафето си. — А ти наистина не го искаш, поне на този етап, когато има изгледи всичко да приключи гладко и добре.

Дан не отговори, ала се изправи и закрачи бавно из стаята, оглеждаше книгите, кристала, маските по стените, вземаше изящните фигурки от слонова кост и ги въртеше из ръцете си.

— Никога ли не си се чувствал омърсен от всичко това… изпитвал ли си изобщо някакви чувства? — Трябваше да попита, трябваше да се опита да разбере.

— Имаш предвид вина ли? Не — отвърна бавно той. — Трябваха ми парите. — Понякога имаше съмнения — те полека и незабележимо се промъкваха в съзнанието му, но той ги бе отхвърлял. — Просто за сведение: влязох в този бизнес, преди да стане тъй популярен и политически въпрос, а след като се превърна в такъв, се оттеглих.

— О, разбира се, защото стана твърде горещо — Дан поклати глава. — Не се опитвай да ме убедиш, че си имал необичаен пристъп на гузна съвест, защото изобщо не вярвам, че притежаваш такава.

— Нападките ти стават прекалено лични, Дан. Не е професионално.

— Колко пари натрупа, Карл, колко?

— Струва ми се, че ще е по-добре да не разбереш.

— Колко?

— Около четири милиона долара.

Дан преглътна буцата в гърлото си.

— Казах ти, че ще е по-добре да не знаеш. А нима си си мислил, че бих рискувал кожата си за жълти стотинки, Дан? — Устните му се изкривиха в язвителна усмивка. — Изненадваш ме… нали ужким държеше всички факти в ръцете си? — Карл въздъхна прекалено спокойно. — Знаеше ли например че само кило необработена слонова кост може в един миг да стигне сто долара при подходящи условия, че само един рядък папагал или орхидея в добро състояние могат да донесат доходи от порядъка на пет хиляди долара? — Той поклати глава. — Направих добри пари и от крокодилски кожи, Дан…

— Копеле!

— О, хайде, хайде… Аз съм абсолютно дребна риба в сравнение с някои от големците, с които търкаме заедно лакти на масата за преговорите. И ти го знаеш, и аз знам, че всичките договори и конвенции са чиста глупост, след като хора като японците ги подписват, а сетне си затварят очите пред незаконната търговия; но великите правителства са прекалено заети да въртят бизнес с тях, за да имат куража да сторят нещо съществено по въпроса…

— Никой, който е с всичкия си, не би нарекъл човек, натрупал четири милиона, дребна риба.

Карл само сви рамене.

— Ще трябва, разбира се, да подадеш оставка.

— Естествено. — Карл си наля още кафе. — Предполагам — след края на преговорите.

— Да. — Дан го погледна с презрение и досада. — Бих предпочел да стане другояче, разбира се, но съм принуден да постъпя практично.

Искаше му се да го изхвърли тук, веднага и на място, да го разкара по дяволите.

Карл се вгледа в непреклонния профил на Дан, но не рече нищо.

— Има и друга възможност, която намирам за доста отвратителна.

На Карл му се дощя да се усмихне.

— Ако се съгласиш да сътрудничиш — с имена, явки и т.н., би могло да се уреди назначаването ти някъде, но очевидно не и в Щатите — каза Дан безизразно, защото това не бяха негови думи.

— Това не е твоя идея, нали, Дан? — Той поклати глава, а ъгълчетата на устните му започнаха да се повдигат нагоре. — Думите сигурно направо са заседнали в гърлото ти.

— Мога да схвана преимуществата й — рече тихо Дан.

— О, разбира се. — Карл стана и се приближи към шкафа с напитките. — Струва ми се, че имам нужда да пийна нещо по-силно, ще ми правиш ли компания?

— Не. — Дан го наблюдава как си сипа голям коняк.

— Знаеш ли за какво ми напомня това? За онези нацисти — военни престъпници, които получиха печат за благонадеждност от неизвестна личност или личности в Държавния департамент, защото сътрудничеха. Някои от тях са още живи, нали, Дан? Знаеш ги — лекари, учени, наистина елитни типове, които можеха да ударят една ръка на добрите стари Съединени щати със знанията и информацията си, като сътрудничат… — Той вдигна поглед и се намръщи, сякаш се опитваше да се съсредоточи. — Ако не греша, един от тези добри, готови да сътрудничат учени, който има пръст в убийството на стотици, може би хиляди невинни хора, дори бе награден с някакъв орден, или не, май му издигнаха паметник… да, така беше…

— Достатъчно.

— И ти наистина ли мислиш, че бих сътрудничил, както мило ми предложи? — рече Карл. — Трябва да си полудял — аз не съм нацистки военен престъпник, който няма какво да губи, аз все още се надявам, че голяма част от живота е пред мен; а ако сътруднича, както любезно се изрази ти, най-вероятно е да ми клъцнат топките. — Той отпи глътка от гъстия, сладък коняк. — Това, за което си говорим, е международна нелегална мрежа и, както навсякъде другаде, тя си има своите хардлайнери, които нямат милост, нямат угризения, нямат скрупули. — Той отново поклати глава. — Ти смяташ мен за лош човек, но, както се казва, нищо не си видял, Дан.

— Добре. Какво ще направиш? Някак си не ми се вижда вероятно четири милиона долара да изтраят дълго при човек като теб.

Дан вдигна ръка и посочи с екстравагантен жест към съдържанието на стаята.

— Ако изключим факта, че не съм мислил достатъчно по въпроса, то това не ти е и работа.

Вярно бе обаче, половината пари вече бяха се стопили, без той изобщо да разбере как; парите имаха навика да се изнизват през пръстите му като пясък.

— Търговията с наркотици още съществува, Карл, и не се съмнявам, че ще бъдеш много добър в нея.

— Това е смешно, Дан.

Но то си бе една възможност, всъщност Клод бе подхвърлил нещо, а Клод винаги бе замесен в най-доходните незаконни търговски операции; в крайна сметка каквато и да бе търговията, тя навярно следваше същите, незаконни пътища — в кашони с фалшиви етикети, в камиони с двойни дъна, в тръби с двойни стени, дори и в дипломатически пратки, в зависимост от контрабандираната стока; а красотата на търговията с наркотици се състоеше в това, че те бяха толкова мобилни, толкова компактни, тъй лесни за криене, а в същото време печалбите бяха твърде добри и прекалено лесни, стига човек да бъде разумно предпазлив. Хиляди и хиляди изгубили всякаква надежда хора чакаха да глътнат хапчето или да смръкнат от белия снежец. Ако не бе той, щеше да е някой друг, не бе ли така? Но още докато тази мисъл добиваше очертания, а сетне избледня, поникна семенцето на съмнението, онова просветляване на тъмата, сякаш за малко бе изпуснал нещо, сякаш то най-неочаквано се бе изплъзнало и бе изчезнало от полезрението му.

— Най-добре е да си вървя.

Карл вдигна поглед, сепнат изведнъж, изтръгнат от бляновете си.

— Е, гледай на нещата от хубавата им страна, Дан, няма да се наложи дълго да понасяш компанията ми.

— Вярно — кимна Дан, докато вървяха към вратата. — Само още нещо…

Единственият истински коз, който можеше да изиграе.

— Какво е то?

— Не мисля, че Елизабът Торнтън би одобрила твоята малко известна дейност.

Последва миг на необичайна тишина, в който Карл срещна погледа на посланика си.

— Ти не си мислеше, че не съм запознат със ситуацията, нали, Карл? — Дан си спомни с благодарност за сър Найджъл. — Опитвам се да не изпускам и най-малките подробности от живота на екипа си.

— Тя знае.

— Не. Не виждам как човек като Елизабът Торнтън би се примирил с нещо тъй мръснишко, като твоите малки, гадни сделки, Карл — и той хвърли дълъг и изпитателен поглед към съветника си. — Мисля дори, че тя изобщо не те познава, не е ли така?

— Личният ми живот изобщо не те засяга.

— О, засяга ме, Карл, много ме засяга. Защото харесвам Джон Торнтън.

— Познавах Елизабът много преди той да се появи в живота й.

Значи такава била работата.

— Не давам и пукната пара за това дали си я познавал преди или не, значи си имал своята възможност и си я изпуснал. Откажи се, иначе ще направя така, че тя да те остави — по един или друг начин. — Гневът отново се връщаше и Дан издаде напред лице и засъска. — А и нима смяташ, че една жена ще те погледне в сегашното ти положение? Теб? Не ме разсмивай — Той въздъхна тежко, нетърпеливо и горещият му дъх лъхна лицето на Карл. — Хора като теб не се променят, Карл, нямат го у себе си, за да се променят. Знаеш ли, ти всъщност изобщо не си в състояние да изпиташ чувство, не и достатъчно дълбоко… В тая мрачна дупка, която наричаш душа, няма място за саможертва, няма място за никой друг, освен за Карл Нилсен, разкрития търговец на слонова кост.

— Върви на майната си, Дан — рече тихо той.

— Внимавай, Карл, почваш да губиш дипломатическото лустро. Не се тревожи, тръгвам си. — Той отвори вратата и му се усмихна язвително. — Но естествено очаквам да те видя утре заран в офиса на делегацията, защото, що се отнася до всички останали, този разговор никога не се е състоял. — Дан пристъпи в коридора и накрая додаде: — Както вече казах, можеш да се надяваш на още около четирийсет и пет работни дни.

Карл погледа подире му, сетне затвори входната врата и се върна в празната стая. Не биваше да подценява Гърни. Да каже на Елизабът! — това бе единственото му оръжие. Хитро. Карл си наля още едно питие, седна и се улови, че мислите му се зареяха към последните няколко месеца, към първата му среща с нея и към последвалите мигове; спомни си колебанието, усмивките, страданието, любенето. Облегна се назад, отметна глава, затвори очи и образът й изплува в съзнанието му. Това, което Гърни бе казал, беше все пак вярно. Елизабът не го познаваше. А какво би станало, ако го познаваше? Премигна, отвори очи и се вгледа в маските върху ослепително бялата стена: жената и мъжът. В погледа му пробяга сянка, усети отново онази тревога, онова едва доловимо свиване в стомаха си и се почуди: къде ли бе тя, какво ли правеше?

 

 

Сякаш бе изгубила вкуса си към кафенетата, помисли си тъжно Лаура, знаеше, че каквото и да й сервираше бъдещето, тя винаги щеше да гледа на прекараното във Виена време със съжаление и срам, то сякаш бе обвито в чер покров. Шокът от разкритията на Ралф не избледняваше, дори напротив: тези разкрития се превръщаха в нещо чудовищно; мислите й се виеха във вихрушка, оценявайки непоносимите възможности. Бе очаквала обаждането му ден подир ден, всеки следващ — все по-мъчителен; не можеше да се концентрира, не можеше да се храни и да спи нормално, а в една особено кошмарна нощ тя дори си легна съвсем къркана, слава богу, за да може да прогони ужаса. Просто не знаеше какво да стори.

Лаура впери поглед насреща, към някаква двойка, която седеше около една от кръглите, мраморни масички — държаха ръцете си, забравили за всички останали в кафенето; очите й се насълзиха. Дори и сега й бе трудно да повярва, че й се бе случило такова нещо, че животът й бе придобил такъв объркан и грозен обрат. Виждаше й се удивително, че не бе имала и най-малката догадка, и най-бегла представа за това, което щеше да дойде; само от време на време инстинктът й трепваше от нещо неосезаемо, което тя не беше в състояние да долови, което бе допуснала да й се изплъзне безвъзвратно.

Истинска ирония на съдбата бе и това, че тя и Андрю никога досега не бяха били толкова близки и той естествено бе доловил нейната злочестина; тя обаче му бе казала, че бе преуморена, че работи твърде много. А ако той узнаеше, какво ли би си помислил тогава за нея? Връзката им, предположи тя, щеше да приключи. Ами кариерата й? Как само се бе борила за правото да дойде тук и да следва собствения си блестящ път в света на дипломацията! Накрая обаче се бе оказала невероятно наивна, безкрайно глупава, а това не бяха качества, които да й спечелят уважение или напредък в кариерата.

Тя вдигна очи, погледът й неохотно се спря върху стъклените врати на кафе Централ. Ралф закъсняваше, ала сега той можеше да си го позволи, защото знаеше, че тя щеше да го чака докато дойде. Сега тя се боеше от него, наистина се боеше. Когато юмрукът му се стовари върху лицето й, тя можа да усети сляпата сила, вложена в удара, дори и когато тялото и се свличаше на пода. Той не бе изгубил самообладание и в един кратък и ужасен миг тя се запита какво ли би могъл да стори Ралф Мюлер, или както й да се казваше всъщност, с тези свои юмруци, ако наистина изгубеше самообладание.

Ами видеото, видеото… нещастието й се разпростря върху й като огромно, просмукващо се петно. Помисли си, че никога не би се възстановила от това, никога не би могла да преодолее тази мръсна глава от живота си, защото тя винаги щеше да присъства като гадно петно в паметта й. Никога нямаше да се изчисти. Глупаво бе, ирационално, ала след онази последна тяхна среща в апартамента му, тя бе търкала и търкала тялото си, почти до кръв, сякаш би могла някак си да изтрие миналото, следите от ръцете му, от ръцете на другия мъж върху тялото си. Не и вътре в нея обаче, не и вътрешно.

В този миг го видя как бавно върви срещу нея; усмихваше се. Лаура преглътна и пръстите й започнаха нервно да си играят с дръжката на кафената чашка.

— Изглеждаш доста бледа, Лаура. — Той седна. — Мислех си, че поне ще се възползваш от това хубаво време, което имаме напоследък.

— Бях заета.

— А, заета си била.

Той се огледа и щракна с пръсти на най-близката сервитьорка; никога досега не го бе правил.

— Още кафе, може би нещо по-силно?

— Не, благодаря.

— Знаеш ли, ти си прекалено много англичанка, Лаура — отново се усмихна той. — Англичаните почти не пият през деня, освен вино и то по време на ядене. Ужасно досадно.

— Какво искаше да ми кажеш?

— Че ще пиеш нещо с мен — рече той, пренебрегвайки репликата й. — Настоявам.

Сервитьорката донесе голяма гарафа с червено вино и две чаши, той побутна едната към нея и я напълни до ръба.

— Виното ще върне цвета на лицето ти, Лаура.

— Не искам да ми се връща цветът.

— Така ли? — Той поклати глава. — Нима пак сгреших в преценката си за теб?

— Преди малко те попитах какво искаше да ми съобщиш.

— О, да, така е. — Ралф сключи пръсти и започна да мачка кокалчетата си. — Просто ми се искаше да се уверя, че мога да разчитам на твоето сътрудничество в бъдеще.

— Не разбирам какво имаш предвид.

О, не, разбираше, разбираше много добре.

— Глупаво момиче — поклати глава той. — Трябва ли да повторя: Просто ми се искаше да се уверя, че мога да разчитам на твоето сътрудничество в бъдеще.

— А ако не получиш това уверение?

— Сигурен съм, че няма нужда да ти обяснявам какво бих могъл да сторя с онзи доста колоритен видеозапис, който притежавам, а имам и фотографии. Питам се какво ли биха си помислили твоите колеги, посланикът, дори родителите ти или безценният ти приятел? — Той отново поклати глава, подигравателно тъжно. — Това може да ти съсипе живота, Лаура.

Тя отново го погледна — очите й бяха безизразни, бездушни. Това вече го бе преживяла.

— Просто бих искал да знам, че когато това се наложи, ще бъдеш достатъчно полезна. — Той вдигна чашата към устните си. — Това е.

— Нямам достъп до съвсем секретните материали.

— О, но би могла да го получиш, Лаура, би могла — в бъдеще, когато кариерата ти поеме нагоре и се простиш с дребния пост на втори секретар. — Той погледна ръцете си, квадратните, розови, с цвета на плът нокти. — Наистина, убеден съм, че дори и сега някой и друг интересен документ може да премине през красивите ти ръце.

— Едва ли.

Той въздъхна.

— Лаура, Лаура… — рече с престорено отчаяние, — … знам го, просто го знам, не ме смятай за глупак.

Тя извърна лице към витрината, към хората и магазините отвъд стъклото, искаше й се да е някъде другаде, където и да е, само не и тук. Тя подскочи, когато ръката му обви здраво нейната, кръвта забушува във вените й.

— Този град е пълен с шпиони, Лаура, не знаеше ли? Никой ли от безценния ви Форин офис не ти го каза, преди да пристигнеш в този град на мечтите? — Той изпръхтя в тих смях. — Само ще направиш някое фотокопие, това е, Лаура. — Пусна ръката й. — Ще ти се обадя, да речем след месец. Ще бъде добре, ако имаш нещо, дори и дребно, за да ми покажеш, че си възприела разговора ни насериозно.

Той стана и си тръгна.

Погледът й се плъзна към гарафата с вино, която бе още наполовина пълна, почуди се защо ли изобщо я бе поръчал, след като възнамеряваше да остане толкова за малко. Може би бе очаквал тя да пие сама, да се напие, както бе сторила преди няколко дни. Ала тя не бе добра къркачка, алкохолът само притъпяваше болката или по-скоро милостиво я засенчваше, макар, и само за броени часове. Той бе прав, разбира се, защото, ако не постъпеше както той искаше, животът й щеше да бъде съсипан, опозорен, обезчестен, опетнен; ала в същото време съзнаваше, че, ако се съгласеше да му сътрудничи, за нея никога, и никъде нямаше да има мир и покой.

Лаура отново погледна към витрината, към хората, към лицата, към топлото, синьо небе и се опита да си представи квадратното, симпатично лице на Ралф, след като разбереше какво си бе наумила — тогава обаче вече щеше да е късно. Ирония на съдбата бе наистина, че той си бе дал труда и бе изгубил толкова време да я прелъсти, да я деградира, да я изнудва, само за да разбере, че той бе сгрешил в преценката си, а не тя, той бе подбрал неподходящата жертва.

Умореният й поглед се отдръпна от витрината и се върна към двойката в отсрещния ъгъл на залата; двамата бяха още там и се държаха за ръцете. Стомахът й се разбунтува, като си помисли за Андрю, за русата му коса и за ироничната му усмивка и за това как би реагирал, когато му кажеше.

 

 

Сам изкачи бързо каменните стъпала, водещи към апартамента на Кристина; бе опитал няколко пъти да й телефонира, както бе обещал, но всеки път му отговаряше майка й и всеки път тя му казваше, че Кристина я няма и че нямало смисъл да й оставя съобщение. Държеше се грубо, разбира се, но нали майката на Кристина не го харесваше! Натисна входния звънец. Дочу как вътре бавно се отвори врата, долови тътрещите се стъпки на старицата, потрепването на бастуна й, докато тя тромаво се придвижи до вратата.

— Вие?

— Да, аз. Мога ли да говоря с Кристина?

— Казах ви по телефона, че я няма.

— Къде е?

— В Залцбург.

— В Залцбург ли?

— Имаше нужда от промяна — да прекара един уикенд извън Виена.

— Но аз й бях казал, че ще позвъня.

— Може би не е разбрала правилно.

— Не мисля — рече сухо той, едновременно объркан и отчаян.

Не можеше да става и дума за недоразбиране, той определено й бе казал, че ще й позвъни днес, всъщност — тази сутрин; а сега бе вече следобед. Натали бе в Щадтпарк с Джоана, а той се бе извинил и измъкнал за няколко минути.

— Има ли телефонен номер, на който бих могъл да й позвъня?

— Не.

Той пое дълбоко дъх.

— Аз наистина искам да й се обадя, фрау Хайдл.

— Казах ви — няма я.

Той се вгледа в лицето на старицата — набраздено от бръчки и нашарено с пигментни петна — и едва не се усмихна. Корава беше, тази стара дама, и той не можеше да не й се възхити.

— Знам, че не ме харесвате, фрау Хайдл, но вярвам, че Кристина е на друго мнение и бих искал да говоря с нея.

— Дъщеря ми никога не е била добър съдник на характери, винаги се е оставяла да я залъжат непознати чужденци и винаги е страдала от импулсивността си. — Тя започна да затваря вратата.

— Не съм свършил.

— Вие й носите нещастие, хер Коен, и това е предостатъчно.

— Не разбирам.

— Тя би трябвало да си намери един добър австриец за съпруг, а не…

— И в моите вени тече съвсем нормална, червена кръв, фрау Хайдл, досущ като вашата. — Той пое дълбоко дъх и добави бързо: — Може би вие сте виновна за всичко това.

— Какво имате предвид?

— Че я унижавате, че правите живота й труден.

— Вие нищо не знаете за дъщеря ми, хер Коен.

— Не говоря за Кристина, говоря за вас. — Той преглътна. — Сигурно никак не е лесно да се живее с човек с такъв зъл темперамент и толкова неблагодарен, като вас, ден подир ден, седмица подир седмица, година подир година. И аз знам, обзалагам се, че сте ужасена от възможността тя да се запознае с някой чужденец, разбирам ви, защото тогава тя ще трябва да напусне тази позлатена Виена и да ви остави — сам-сама. Това е, нали фрау Хайдл? За това всъщност става дума.

— Вървете си, хер Коен, идете си там, откъдето сте дошъл.

— Америка ли имате предвид или корените ми — които ме връщат в Европа, в Берлин, та дори и в добрата стара Виена? Къде по-точно да си вървя, фрау Хайдл?

Вратата се затръшна и той се озова пред нея, загледан в тъмнокафявото дърво и малката дупчица на шпионката, през която, не се съмняваше в това, старицата го наблюдаваше.

Сам въздъхна тежко и пое обратно по извитото стълбище. Забави се доста и Натали щеше да се чуди къде ли се бе дянал, а той не искаше да стане така — нуждаеше се от спокойствие, за да помисли. Снощното бе грешка, сега вече разбираше това, бе се оставил да го прелъсти и тя се бе справила много хитро, съвсем хладнокръвно; тя дори не предложи да се видят тази вечер — предложение, което той във всяко положение би отхвърлил. Натали се оказа много добра, много убедителна и Кристина излезе права, разбира се: жена му искаше да си го върне. А тя бе майка на Джоана.

Ами ако наистина се бе променила? Възможно ли бе това? Мислите му отново поеха към предишната вечер и нейното изкусно представление, защото въпреки хипнотичната музика на Фелисиано и вкуса на последния коняк, който още усещаше в устата си, нейното си бе представление и той много добре го знаеше. Ала тя беше, смайваща — жена му — великолепна с тялото, с ръцете, с езика си. Смайваща. И ведно с изгарящия й, предизвикателен образ, който изплува в съзнанието му, той се зачуди на способността и умението й да превръща усещанията и визиите в сякаш отекващи под кожата, под пръстите, в очите му фантазии. Бе го възседнала, устата й бе отворена, зъбите й сякаш му се смееха, езикът й жадно облизваше червените устни, докато в същото време тя въртеше бедрата, таза си в горещ, обезумял ритъм. Мечта за всеки мъж — ето какво бе жена му.

Докато чакаше светофарът да светне зелено, той се пренесе в Ню Йорк, в ООН, когато видя Натали за пръв път. Бе най-красивото нещо, което някога бе виждал, поне така си мислеше по онова време, ала оттогава насам и той бе пораснал. Прекоси Ринга към Щадтпарк и я видя, седнала на една бяла, дървена пейка: беше впечатляваща картина със загара си, със златистата коса, с огромните тъмни слънчеви очила и с онази сочна, червена, мамеща уста.

Като излезе на светло от сянката на дърветата, той примижа, заслепен от силното слънце, защото в един миг му се стори, че видя Кристина; но нали бе в Залцбург? Намръщи се леко, зрението му се нормализира и той разбра грешката си. Странно, че беше предприела това пътуване, но може би тя наистина се нуждаеше от промяна и може би цялата тая работа с Натали бе стигнала някак си до нея, защото проклетата й майка бе казала, не е нещастна, а той не смяташе, че старата вещица бе разбрала сама.

Щеше да й телефонира отново, може би утре щеше да се върне; беше й обещал да се обади и й го дължеше, дължеше й най-малкото това.

 

 

Августина се дотътри трудно до всекидневната, където бяха шоколадът, портвайнът и списанията й. В камината играеше огън, защото на нея още й бе студено, въпреки слънцето, което грееше навън, а днес кокалите я боляха повече от обичайното — омразните, презрени, крехки старчески кокали, дето не вършеха вече никаква работа. Седна, въздъхна уморено и се замисли за дъщеря си. Онова, което бе казала, бе вярно — тя бе нещастна, но Кристина не й доверяваше, просто си бе събрала багажа в една чанта и бе заминала, като през сълзи промърмори нещо за Залцбург. О, да, тя видя сълзите, досущ както преди, дочу ридания от спалнята на горния етаж, забеляза на следващата сутрин размазания й грим около зачервените очи. А тази заран тя не изглеждаше добре: като слезе да закусят с горещи кифлички, лицето й бе почти застрашително бледо, а и в крайна сметка не вкуси нищо.

Съжаляваше за съпруга й Фредерико и за развода им, макар в себе си винаги да го бе смятала за безличен, неинтересен мъж с онова негово кръгло, дебело лице и женствено тънки ръце, ала в него имаше и нещо изтънчено, нещо определено аристократично. В крайна сметка тези неща бяха най-важни, опита се да се самоубеди тя, ала не бе вярно. Августина отпи голяма глътка портвайн. Фредерико се бе държал позорно през всичките тези години и горката наивна Кристина остана с пръст в устата.

Оттогава нищо всъщност не се промени в живота на дъщеря й, само мъжете — и лицата им; лице подир лице и сега, накрая — Сам Коен. А тя бе тъй емоционална, готова винаги да се влюби в първия срещнат, стига да изглеждаше добър и мил. Те обаче не бяха винаги добри и мили зад булото на лустрото, което Кристина намираше за белег на добър и пълноценен живот. Августина се вгледа в петната от вино в изпразнената си чаша и си наля още портвайн; и какво хубаво можеше да очаква от тази негова съпруга, тази курва, както по всичко личеше? Тя поклати глава — сама в празната стая. И на всичкото отгоре ще идва да търси Кристина!

Лицето му се промъкна нежелано в мислите й: не бе лошо лице, макар и малко слабохарактерно, ала бе еврейско. Тя отново въздъхна. Той бе прав, реши тя, подета от вълна на самосъжаление, тя не искаше Кристина да я остави, да напусне Виена и Австрия — да я остави сама, нямаше да може да го понесе. Заключението му бе проницателно, помисли си тя, бодната от неохотна възхита, ала не бе чак дотам проницателен, щом още си стоеше женен за една курва.

 

 

Карл бе избрал за двама им хладна, сенчеста механа на върха на хълма Каленберг; седнаха кротко на дървената пейка да пийнат младо вино и да погледат отвисоко Виена, лозята и тучните ливади, самия град, полегнал върху извивките на хълмовете. Денят бе ясен, кристално ясен и на Елизабът й се струваше, че можеше да види всяко дърво, всяко листо, всеки стрък трева, знаеше, че това бе един от моментите в живота й, които винаги щеше да запомни, винаги; нямаше никога да забрави тази гледка, тази друга, по-различна Виена, която досега не бе виждала.

— Красиво, нали? — рече тихо той.

Тя кимна.

— Добре ли си? — Той вдигна ръката й към устните си.

— Да — отвърна тя на усмивката му. — Просто се наслаждавам на гледката и на тишината.

— Не съжаляваш, че те доведох тук, нали?

— О, не.

Над тях отново се възцари мълчание и той крадешком я погледна. Някак си бе започнал да мисли за нея като за своя, толкова бе лесно. Дори когато Джон Торнтън го бе помолил да отиде в кабинета му в Хофбург, това не го обезпокои, не разколеба решителността му Елизабът да бъде негова, нямаше никакво значение, че тя случайно бе нечия друга съпруга. В крайна сметка какво означаваше Джон Торнтън за него? Човекът бе добър, говори тихо, внимателно, сякаш бе премислил всяка думица, защото всяка думица му струваше толкова много. Страхът в очите обаче го бе издал, начинът, по който свиваше ръце в юмруци и пак ги отпускаше, признавайки болката, която изпитваше. Торнтън се бе опитал да се държи небрежно, опитал бе благ подход, ала накрая се бе ядосал и се бе изпуснал, че Карл не заслужавал Елизабът. Карл му се усмихна лукаво и просто му каза, че жена му очевидно бе на друго мнение. В първия миг си помисли дали не бе отишъл прекалено далеч, но Торнтън го изненада, като си върна самообладанието и му посочи вратата, разговорът им бе приключил. Думите му на тръгване бяха: Няма, обаче, да получите и сина ми. Той, разбира се, не желаеше сина му — нейния син, — ала това за нещастие бе част от сделката.

— Отлитам във вторник за Средиземноморието.

— Защо? — Погледът й се отмести към него.

— Гърни е поръчал независим анализ на всички по-известни нефтени замърсявания на океана и иска аз да прибера лично данните. Което означава обиколка на Барселона, Марсилия, Генуа, Пирея, Неапол, да не забравя — и Либия, и Тунис.

— Мили боже… Не може ли някой друг да свърши тая работа?

— Очевидно не.

В никакъв случай! Дан бе подредил нещата така, че да отсъства от Виена най-малко десет дни, като очевидно улучваше два заека: нямаше да се мярка пред очите и на Дан, и на Елизабът. Чиста работа.

— Значи няма да те виждам.

— Така е — усмихна се кисело той. — А ти естествено няма да дойдеш с мен?

Тя затвори очи, искаше й се да не я бе попитал.

— Знаеш, че не мога.

Той въздъхна дълбоко.

— Но ще дойдеш с мен, когато конференцията приключи?

— А Кристофър?

— Той може да остане при Джон, докато си намерим жилище — рече бързо той. Сетне щеше да осъзнае, че това бе първата му грешка. — Макар да не съм кой знае колко богат, разполагам с достатъчно средства, за да започнем. — Той направи малка пауза, сякаш подбираше думите си по-внимателно. — Във всеки случай, що се отнася до бъдещето, мисля, че Джон е от такъв тип мъже, че ще бъде щедър за твоята и на Кристофър издръжка.

Това бе втората му, още по-голяма грешка.

— Да, той ще е щедър — рече тя безизразно, защото Джон още я обичаше и защото той наистина бе такъв тип човек.

Останаха така, безмълвни, попаднали в някакъв странен, празен миг, сякаш от въздуха бе изсмукан самият живот.

— Това, което казах, май бе доста нетактично — изрече колебливо той. — Невинаги ме бива в тези неща.

Взе ръката й и, след като тя не я отдръпна, реши, че всичко бе наред. Помисли си отново за Гърни и за пътуването си, помисли и за това дали той щеше да посмее да каже на Елизабът. Сигурно блъфираше, сега — в този ясен и хладен ден — не му се виждаше вероятно да го стори.

— Кое бе момичето — във Вашингтон? — рече неочаквано тя и той премигна изненадан, отначало дори не успя да проумее въпроса й.

— Какво момиче?

Тя се прокашля леко, сякаш се боеше да наруши тежкото мълчание.

— Позвъних веднъж у дома ти във Вашингтон, преди много време — горе-долу има пет години — и ми отговори някакво момиче.

Изгледа я странно.

— Габриела — рече тихо той, припомняйки си. — Защо?

— Обичаше ли я?

— Малко… не знам… да, малко.

— Както си обичал и мен, тогава.

Той я погледна в очите.

— Ти бе по-различна.

— Не и тогава, Карл. — Тя отмести отново поглед към града, разпрострял се под тях.

— Дори и тогава.

Ала той не можеше да си спомни; времето преди да срещне Клод и животът му да получи обрат бе някак размазано, смътно.

— Понякога е трудно човек да си спомни, нали? — рече тя, сякаш прочела мислите му.

Той преглътна.

— Хей, какво искаш да кажеш? — повдигна лицето й към себе си, за да може да погледне в очите й. — Нима не ми вярваш?

Тя се усмихна, развълнувана, и той си помисли, че ще се разплаче.

— Вярвам ти.

— Просто се нуждаеше от уверенията ми, така ли?

Елизабът вдигна ръка и проследи с пръст очертанията на красивата му уста, а очите й изучаваха лицето му тъй внимателно, сякаш го виждаше за пръв път.

— Да, така е — рече най-сетне тя.

 

 

Входният звънец иззвъня, Сам посочи с жест на Клара да отвори и сетне отиде в кабинета си да си налее едно питие; погледът му се спря върху черно-бялата снимка на двореца Белведере, окачена на стената. Чу шума на отварящи се и затварящи се врати, шумът на стъпките й — идваха все по-близо и по-близо, и накрая — и дъха й, сякаш бе тичала.

— Здрасти, Сам.

— Здрасти.

Погледът й бързо пробяга по него — застанал прав, небрежно посръбвайки от скоча си.

— О, ти не си готов; ще закъснеем.

— Няма да дойда.

— Но ти каза, че масата е запазена… че всичко…

— Да, така е, но се чувствам уморен и помолих един приятел да ме замести. — Той се усмихна. — Ще ти хареса.

Натали сигурно щеше да го хареса, нали тъкмо за това бе избрал един от италианската делегация — Карлол истински Дон Жуан; жалко, че нямаше да е там, за да види кой кого в крайна сметка щеше да свали.

— Не разбирам.

— Просто е. Уморен съм.

— Какво има, Сам?

Тя бе очаквала с нетърпение тази вечер, всичко вървеше толкова добре — е, снощи бе казал, че трябвало да работи и не се видяха, тя направи тази отстъпка, отпусна му времето, необходимо да обмисли нещата за бъдещето им. А сега — ново двайсет и пет.

— Току-що ти казах, Натали.

— Не е достатъчно.

— Е, съжалявам, но ще трябва да се задоволиш с толкова.

— Да нямаш среща с нея?

— С коя?

— Знаеш коя… онази загадъчна дама… Кристи-и-ина — подигра го тя.

— Няма нищо загадъчно около Кристина, тя е една много, много приятна дама.

— Има си хас. — Ядът й започна да избива на повърхността. — Е, имаш ли среща с нея?

— Какво?

— Ще се виждаш ли с нея тази вечер?

— Не.

— Лъжец!

— Можеше и да се видя с нея, ако бях имал възможността да говоря по телефона вчера сутринта или ако ти се бе държала като възрастен човек и ми бе съобщила, че ме е търсила.

— Значи тази филипинска кучка е изклюкарила…

— Не говори така — Клара просто искаше да бъде сигурна, че съм получил съобщението.

— О, разбира се! А тя скоро ще получи съвсем друго съобщение, аз ще се погрижа за това.

— Достатъчно, Натали, не тя, а ти допусна грешка, ти се държа като глупачка.

А той едва не бе повярвал, че тя би могла да се промени, беше се оставил да го приспи с илюзиите си; ала тя нямаше необходимото търпение или не бе достатъчно умна да продължи да поддържа тези илюзии. Беше се оставил тя да го прелъсти — тогава изпитваше странна смесица от любопитство и неохота, но и известна наслада. Ала в крайна сметка то се оказа едно представление, много еротично представление, което бе довело до крайния физически отговор от негова страна, ала в което любовта отсъстваше; в акта нямаше чувство, а единствено студена пресметливост и едва прикрит триумф в светналите й очи. С известна доза тъга той си помисли, че всъщност винаги е било така. Без любов, дори и когато бе очарована от него.

— Направих го заради нас, Сам, заради нас и Джоана.

Можеше само да се възхити на настойчивостта й.

— Направи го заради себе си — добрата стара Натали Мейджърс.

— Грешиш, Сам…

— Ти никога не си знаела кога да се откажеш, нали?

— Никога няма да се откажа от теб, Сам — изригна тя.

— О, хайде остави това, Натали — рече уморено той, — то просто няма смисъл.

— Но ти не ми, даде възможност!

— Изглежда паметта ти работи доста избирателно Натали, защото знаеш, че ти дадох сума и възможности.

— Ала този път аз наистина се постарах, наистина — дори и ти сам го призна.

— Така ли? — рече той. — Това бе завчера, преди да започнеш сама да се издаваш.

— Добре, аз прогоних безценната ти приятелка, това бе всичко — и за бога, направих го човешки.

— Съмнявам се.

Очите й помръкнаха.

— Ти продължаваш с кокаина, нали?

Тя поклати глава.

— О, хайде, бъди поне веднъж в живота си откровена.

— Единственото, което съм взела, откакто отпътувах от Щатите, е аспирин, един проклет аспирин, Сам!

— Не е вярно — въздъхна той. — Оставила си алуминиевото фолио в кошчето за боклук и аз го намерих. — Видя как устните й се свиха, превърнаха се в съвсем тънка черта. — А освен това можах да разбера и по очите ти, то винаги си личи, още ли не си го разбрала? Ала ти си тъй дяволски погълната от това да се надрусаш, че изобщо не забелязваш нищо. Както бе и преди.

— Копеле!

— Не съм копеле, а съм просто един обикновен мъж, който иска една приятна, обикновена жена и приятен обикновен живот. Не ми трябва някаква лъскава дискокралица, която не знае как да си държи гащите вдигнати, не ми трябва някаква задъхана минетчийка, пръхтяща тъй силно, че носът й може да се разпадне.

— Няма ми нищо на проклетия нос.

Той се засмя силно.

— Не ми се смей, Сам.

— Трябваше да го направя преди.

— Това бе евтин номер.

— А ти си стопроцентова специалистка по тези номера. — Той поклати глава, изведнъж почувства досада и умора. — Виж какво, Натали, хайде да приключваме, така няма да стигнем доникъде, а пък един готин италианец те чака в Щайеререк, който се води за най-добрия ресторант във Виена.

— Не давам и пет пари за някакъв си мазен макаронаджия — рече тихо тя и зелените й очи сякаш в един миг се превърнаха в ледени топчета.

И преди я бе виждал в такова състояние, но бе много отдавна и се зачуди как бе могъл да забрави за способността на чертите й да се изкривяват и променят само с едно свиване на устните или присвиване на плоските й, невесели очи — как свенливото малко момиченце се превръщаше в прелъстителна, зряла жена, а сетне — в непроницаема маска.

Той отмести поглед към снимката на стената.

— Попълнил съм ти чек — рече накрая, — в кабинета ми е.

— Не ми трябват проклетите ти пари, Сам.

— Дължа ти ги — въздъхна той. — В края на краищата направила си допълнителни разходи за самолетни билети, хотел и тъй нататък…

Той излезе от стаята.

Тя го последва бавно, загледана в тила му: ненавиждаше го, питаше се защо нещата се бяха объркали тъй много, тъй зле. Натали преглътна с мъка, негодуванието започна да я обгръща като разширяващо се мръсно петно. Беше планирала всичко седмици наред — какво ще облече, какво ще каже и какво ще направи преди всичко, а той я бе зашлевил право през лицето. Като влезе в кабинета му, погледът й машинално се вдигна нагоре, привлечен от самолетните модели, които се носеха спокойно над главите им и в един кратък миг тя си помисли, че ако притвореше очи само за малко, те се превръщаха почти в истински.

— Почакай малко — рече рязко Сам, — има и още нещо. Ще се върна след малко.

Тя се начумери, когато той мина покрай нея, и остана права, в неловко очакване. Отегченият й поглед пробяга по кабинета — писалището, книжата върху него, книгите, а сетне отново се вдигна нагоре — към самолетите. Самолетите: другите любими рожби на Сам. Натали вдигна ръка и цапардоса яко месершмита, който висеше над нея.

— Е, сега наистина ще литнеш, негоднико — рече тя злобно.

Моделът се залюля напред-назад и всеки път, когато идваше до нея, тя го удряше все по-силно, докато крехкото самолетче най-сетне не се разби в тавана. Тя се премести и направи същото с още един модел, сетне с още един, докато пространството над главата й не се изпълни с тъжни, изпочупени аеропланчета, които се въртяха и въртяха, опърпани, непоправимо потрошени.

Натали взе чека и излезе бързо от кабинета. По шума се досети, че Сам бе някъде по коридора и ускори крачка. Чантата й бе на масичката до входната врата. Тя мушна чека в нея, отвори вратата и излезе, затръшвайки я силно подире си.

Когато шумът отекна в апартамента, Сам потрепна, а веждите му се сбраха от учудване. Излезе от стаята на Джоана и се върна в кабинета. Натали я нямаше. В един дълъг и мъчителен миг той стоя на прага и гледа останките от колекцията си — те се люлееха равнодушно напред-назад, напред-назад, докато постепенно движението им не замря и застинаха в покой. Усети буцата на скръбта в гърлото си и сведе поглед към изящната рамка, която държеше в ръцете си и снимката на Джоана, която бе запазил за Натали.

Какъв глупак, какъв проклет глупак се бе оказал!

 

 

— Значи София и Оскар ще пристигнат по-късно, така ли? — сопна се Феликс и мушна пръст в яката на ризата си, сякаш бе много стегната.

— Да — отвърна Женевиев и извърна лице към страничното прозорче на колата.

— Говорих вчера сутринта с Оскар и той каза, че трябвало да съм много горд с успеха на София… — продължи Феликс с едва прикрит гняв. — Очевидно всичките ми намеци не са му направили никакво впечатление. — Той въздъхна тежко. — Може би съм сгрешил в преценката си за него.

— А може би той разбира, че не е подходящият мъж за София — отвърна тихо Женевиев.

— Моля те, Женевиев… — рече отегчено той.

— София ми каза, че се отнасял с нея като с дъщеря.

— Колко жалко — рече. — В края на краищата София е много хубава и той естествено би могъл да…

Женевиев въздъхна силно.

— Освен красиво лице, тя притежава също така и ум, и чувства, Феликс.

Той я стрелна с поглед.

— Разбира се. Не исках да кажа, че…

— Може би той я вижда и като човек… — изрече неловко тя и продължи: — Аз също съм човек, Феликс, и аз имам чувства…

Очите му се разшириха от изненада и раздразнение.

— Мили боже, Женевиев, що за приказки! Да не си болна?

Тя поклати глава и сведе поглед към ръцете си, които лепнеха от пот, сетне бавно вдигна глава, докато той вземаше поредния завой и през дърветата вече можеше да се види сивата грамада на замъка Блец.

— Намерих писмата ти…

— Писмата ми ли? — За какво говореше тя?

— И снимките, и видеокасетата, и списанията…

Той преглътна.

— Не разбирам за какво говориш.

— В едно чекмедже на писалището ти.

— Аха — рече той и усети как сърцето му тревожно заби.

— Защо, Феликс?

— Това са стари спомени, Женевиев — сувенири, ако така ти харесва повече — отвърна бързо той.

— Писмата са с дати от тази година, едното е отпреди месец.

Той стисна здраво волана. Защо не ги бе прибрал на по-сигурно място, в избата например!

— Защо си ровила в писалището ми? — попита остро той, преминал изведнъж в настъпление.

— Трябваше ми марка — за едно писмо.

— Както и да е… — рече нетърпеливо той, без да обръща внимание на думите й, — … те не означават нищо.

— Не означават нищо ли? — повтори тихо тя.

— Разбира се. — Той я потупа по коляното. — Ти си моята съпруга, в края на краищата.

Като че ли това бе достатъчно. В глуповатата му усмивка имаше нещо неприятно и самодоволно.

— Не се ли боеше, че аз или децата можем да разберем?

Той си помисли за София и се изчерви.

— Да, да, разбира се — запъна се неловко, — не съм си помислил.

Тя се изненада от горчивия смях, който изригна от гърлото й.

— Постъпих неправилно, признавам — поде лекомислено той. Никога не си бе помислял, че ще бъде разкрит, в тайната имаше нещо вълнуващо и предизвикателно. А и никога не бе изпитвал чувство за вина. Бе възпитан с вярата, че има правото да прави каквото поиска, без значение какво би струвало това другиму — нима не бе от представителите на елита?

— Една от тях пише, че те обича до полуда…

— Глупаво и свръхемоционално — рече. — Аз, разбира се, никога не съм й казвал подобно нещо, нито на която и да било друга. Можеш да бъдеш сигурна в това.

— Не се нуждая от уверенията ти, Феликс — промълви тихо тя.

— Добре, добре… — изръмжа с лекота той и въздъхна с облекчение, без да съзнава, че не я бе разбрал.

Продължиха пътя си, потънали в тишина, замъкът приближаваше.

— След празненствата по случай рождения ден бих искала да замина, да отида някъде, където е тихо и спокойно.

— Разбира се, разбира се. Разбирам, те напълно, а като се върнеш, ще оставим всичко това зад гърба си и ще започнем отначало.

Бе очаквал сцена, най-малкото — сълзи, ала тя бе приела всичко много добре; Феликс не можеше да повярва на късмета си.

Тя премигна и отново извърна лице настрани, защото изведнъж се почувства уморена от плоските му думи, от гласа му, от лицето му, от високомерните му ръце, стиснали волана, от миризмата му. Усети, че погледът й леко се разфокусира, като гледаше дърветата и тревата, обрамчващи пътя към замъка Блец, и към уикенда, от който не бе имала време да се ужаси и който сега започна да се очертава — грамаден и безпощаден, ако изключим присъствието на София.

Женевиев тихичко изохка отчаяно — нали София щеше да замине! Усети как вътрешностите й някак си се свиват и се сгърчват, как в самата и сърцевина се просмуква нещо тревожно, което нито можеше да овладее, нито да контролира, в обърканото й съзнание се промъкна неканена, странна мисъл и тя се запита какво става с нея.

 

 

Елизабът излезе през двойните врати и навлезе в градините на замъка. На фона на шума от разговорите в зимната градина тя долови ромоленето на водата в шадравана и зърна от терасата огромната скулптура, странна смесица от митични глави и херувимски, закръглени тела, които изригваха каскади от сребриста вода. Отиде до дългата ниска стена, която се издигаше по протежение на езерото край огромната сграда и седна. Тази покана за рождения ден на Гюнтер Дорияни бе изненадваща, но бе трудно да откажат и тя бе доволна, че Джон бе приел, защото времето бе великолепно и можеха да се измъкнат от задушаващия се от жега затвор на Виена. Високо тук на това каменисто парче земя в пазвата на хълмовете въздухът бе по-свеж и по-лек. Тук можеше да се диша.

Погледът на Елизабът се отмести към масивните крепостни стени на замъка Блец, които се издигаха високо, като гранитни върхове. Имаше две главни кули, кръгла кула в източната част и барокова кула с обичайния, издут, като луковица връх — в западната. Зад стените основната сграда на замъка е била практически недостъпна, освен за турците, разбира се, водени от Сюлейман Великолепни, преди повече от петстотин години. Все още имаше екзотични, ориенталски детайли в някои части на замъка, сякаш завоевателите нарочно бяха белязали присъствието си.

Елизабът вдиша дълбоко, изправи се и тъкмо се канеше да се върне на празненството, когато Джон излезе и й се усмихна предпазливо.

— Феликс е наел някакъв илюзионист — непрекъснато вади коктейли с шампанско от цилиндъра си…

— Искаше ми се да изляза малко на въздух, там започна да става много задушно. — Тя извърна глава и той проследи погледа й към красивите, покрити с гори хълмове, които ги заобикаляха от всички страни. — Този път ми харесва повече; първия път ми се видя толкова мрачно и неприветливо.

Джон гледаше нежния й профил и усети как го обзема съжаление и горчива тъга, защото си спомни времето, прекарано тук преди няколко месеца, когато бяха щастливи; когато тя го бе погледнала и бе разбрала, че той просто я желаеше, как се бяха любили — внезапно и съвсем естествено — преди вечеря, а тя не свали роклята си, тази красива, черна, кадифена рокля, която направо го бе омаяла.

Тя го погледна, сякаш усетила погледа и доловила мислите му, а червенината на лицето й издаваше толкова много вина, толкова силно угризение.

— Сигурно е от слънцето, разбира се… — продължи неловко тя.

Прииска му се да си тръгне и да забрави, да не вижда повече това съжаление в очите й.

— Елизабът! Ето ви къде сте била. — Появи се Феликс Дорияни от вратата на зимната градина. — Приготвяме се вече за вечеря и си помислих, че съпругът ви може би ще ми окаже честта да ви кавалерствам — погледът му пробяга по тялото й и той се усмихна похотливо.

— Но къде е Женевиев? — попита Елизабът, леко разтревожена.

— О, заета е сигурно с нещо, както винаги — но тя няма да има нищо против.

Тя погледна лицето му, белия сняг на зъбите му, грижливо намазаната му с брилянтин коса, причесана гладко назад, така че всяко косъмче си бе на мястото. На него никога не би му хрумнало да се попита дали жена му бе имала нещо против или не.

— Джон? — обърна се Елизабът към съпруга си, макар да знаеше какъв щеше да е отговорът. В края на краищата Феликс бе техен домакин.

— Разбира се — кимна той.

Джон въздъхна вътрешно, когато Феликс поведе Елизабът към сградата и обърна чашата си. Искаше му се някак си да престане да я харесва, притеглянето й да отслабне, след което щеше да се освободи от товара да я обича. А на нея съвсем скоро щеше да й се наложи да избира, защото конференцията отиваше към края си, за добро или за зло, и Нилсен се връщаше в Щатите, поне така му бе казал по време на кратката им и нещастна среща в Хофбург.

Още когато го покани в кабинета си, вече съжаляваше за това, ала не можа да се сдържи. В крайна сметка нищо от разговора им не му вдъхна надежда, не му даде повод да смята, че тя щеше да остане при него. Понякога, се насилваше да си представи бъдещето без нея и без Кристофър, сякаш като си въобразяваше този сценарий щеше да му бъде по-лесно да го понесе; ала не можеше изобщо да си представя живота без тях двамата, защото пред погледа му се спускаше черна пелена и се появяваше онова всмукващо, празно усещане някъде дълбоко в стомаха му. Без да ще, лицето на Нилсен изплуваше в съзнанието му: хубаво, загоряло, фино скулптирано, като лицето на някоя шибана кинозвезда.

В края на разговора бе отправил лека заплаха към Нилсен относно Кристофър, но защо Нилсен трябваше да се безпокои за неговия син, той искаше Елизабът! В няколко болезнени мига, след като образът на другия си бе отишъл, той се отдаде на мисълта да се бори за Кристофър, ако се наложеше; ала сам разбра, че не би могъл да стори подобно нещо на сина си, не можеше да си позволи да му причини объркване и мъка. Не и на Кристофър.

Джон въздъхна и си спомни как гневът му едва не бе експлодирал, гневът, който го бе накарал да си помисли какво ли би сторил Нилсен, ако му бе разбил главата в стъклената врата на кабинета си. Вместо това обаче той му бе дал знак да си върви, Нилсен кимна и си тръгна, оставяйки го унижен и безпомощен, смазан от чувството на непоносима загуба, което бе започнало да се просмуква чак в костите му. Чувството, че е изгубил всичките си надежди, всичките си мечти.

В един миг погледът му се зарея към фонтана с пирамидата от чудновати, отворени, бълващи вода усти и се зачуди как бе възможно тази ужасна глупотевина да бъде поставена тук, в тази красива градина, под строгото великолепие на замъка. Нямаше смисъл да повдига въпроса пред Феликс Дорияни — той бе човек на крайния традиционализъм, ала у него имаше и нещо вулгарно спомни си репликата на Елизабът, когато дойдоха тук за пръв път, както и грубата забележка по повод една от служителките на конференцията, която Феликс му прошепна на ухо след едно пленарно заседание в Хофбург. А сега той кавалерстваше на Елизабът на вечерята — един мъж, помисли си той, който изглежда винаги получаваше онова, което пожелае.

Джон се усмихна горчиво, ала сетне усети, че около него се бе възцарила странна тишина; по стихналия шум от разговорите разбра, че се бе застоял прекалено дълго на терасата. С тежка въздишка остави празната си чаша върху ниската, дълга стена и тръгна да се присъедини към останалите.

 

 

От мястото си Елизабът едва виждаше София Дорияни и въпреки известни съмнения, реши, че момичето изглежда доста сияещо. Погледът й се плъзна по масата им, една от трите сглобени заедно маси в огромната трапезария, побрала сто и двайсетте поканени гости. Търсеше домакинята, Женевиев, и най-накрая я забеляза — почти тичешком тя се появи от един коридор. Бе толкова далеч, че на Елизабът й бе трудно да види дали изглежда добре, само очите й й се сториха още по-големи, още по-приличащи на очите на кошута, дълбоко хлътнали в слабото й, бледо лице.

Обърна се към Феликс.

— Жена ви добре ли е?

— Жена ми винаги е добре — тя вирее отлично в условията на такива събития — изкиска се той. — Предполагам, че е подготвяла този прием със седмици, за да бъде сигурна, че и най-малката подробност ще е както трябва. — Той покри ръката на Елизабът със своята преди тя да успее да се отдръпне. — Ала и аз, разбира се, имам пръст в най-важните неща, за да може ден като този да се запомни, да бъде изключителен. — И той завърши с интимничещ тон: — Аз съм много добър в тези работи, мила моя Елизабът.

— Бихте ли ми налял малко вино, ако обичате? — въздъхна вътрешно с облекчение тя, след като той се принуди да пусне ръката й и да й налее. Вдигна чашата с хладната течност към устните си, а погледът й над ръба на чашата инстинктивно потърси Джон. Не можа да го открие и предположи, че може би той седеше на масата зад нея. Бе необичайно да не го вижда, да не може просто да вдигне глава и да го зърне някъде в стаята — както е било досега. Улови се, че гледа бялата орхидея, която бе поставена встрани от чинията й — така както и пред всяка дама. Джон й бе подарил дузина орхидеи след раждането на Кристофър, ведно с дълъг наниз от перли, които бе поръчал от Хонконг, защото тя ги бе зърнала там по време на медения им месец. След като сладкият, изгарящ сърцето спомен премина, тя се запита дали я ненавиждаше за това, което му бе причинила.

— Всичките дърворезби и гоблени бяха внимателно полирани и освежени специално за празненството по случай рождения ден на Гюнтер — намеси се Феликс. — В края на краищата достигането на пълнолетие е подобаващо събитие.

— Да, разбира се — отвърна Елизабът, доволна да превключи вниманието си в друга посока. А и бе трудно човек да не се възхити на майсторството, вложено в дърворезбите, и на уменията, втъкани в гоблените, в изработката на трите фамозни кристални полилея, които висяха над централния проход между масите като истинско съзвездие.

— Надявам се, че забелязахте една от най-красивите семейни икони, поставена е в нишата досами входа. Тя е на Богородица, естествено, и е с изключително качество — украсена със злато и полускъпоценни камъни, на над четиристотин години е.

Елизабът се запита дали в този момент главата на Феликс не се поду видимо.

— Всъщност благословена е от папа Пий Шести през 1782 година.

Тя въздъхна тихо и уморено, но сетне с облекчение разбра, че предстоеше да им сервират стриди и Феликс щеше да бъде принуден да се съсредоточи върху чинията си. Сетне затвори отегчена очи, защото това нямаше да бъде обикновена вечеря; Феликс й бе дал да се разбере, че става дума за банкет, който навярно щеше да включва десет или дванайсет ястия, включая кафето. Да прекара цяла вечер между Феликс и дребния опърпан мъж от другата й страна, който сякаш се гнусеше да изрече и дума, ала който очевидно притежаваше половината Стирия. А сетне щеше да има танци и фойерверки на терасата. Бяха подготвили дори разписанието за следващата сутрин: закуска, последвана от разходка около езерото или стрелба по панички и сетне — обяд. Вечерта сигурно нямаше да е чак толкова болезнено дълга, както очакваше тя, а ако времето се задържеше така, утрешният ден щеше да бъде великолепен.

Елизабът вкуси от чудесното вино и се опита да мисли за Карл — в нелепата обстановка в Неапол да събира данни за замърсяването. Вместо това обаче мислите й прескочиха към края на вечерта, към стаята и леглото, което щеше да сподели с Джон. Бе същата стая с тежка мебелировка, в кадифе и злато, с изглед към градините, същата стая, в която се бяха любили страстно и щастливо, същата стая, в която страстта и щастието се бяха променили, бяха се свили и тя бе изгубила нещо там — в същата тази стая.

 

 

Женевиев пое напряко към горните етажи по древното спираловидно стълбище, което се виеше през целия замък Блец като въздушен тунел. Хората още бяха на терасата, пиеха кафе, коняк и ликьори, гледаха фойерверките, които заплашваха да продължат още няколко часа. Трябваше да изчака докато и последният гост решеше да си легне, инак трябваше да убеди Феликс да я извини, а и още не се чувстваше изморена, дори и след напрежението и тревогите на този ден, защото утре щеше да бъде по-различно. Щеше да бъде нов, съвсем нов ден и мисълта за него я направи необичайно щастлива. Около осемдесетина гости щяха да си тръгнат след закуска, докато другите щяха да останат и за обяд, ала сутринта замъкът щеше да е практически пуст. Хората на компанията, от която бяха наели двайсетина преградни стени, за да се получат допълнителни спални, щяха да дойдат чак в понеделник сутринта.

Женевиев се изкачи на първия етаж и се замисли за дъщеря си, нейната любимка, рожбата й; това й бе най-трудно; ала София бе заета сега с новия си живот и с процъфтяващата си кариера — в безопасност и щастлива в Мюнхен, след което щеше да замине за Америка. Твърде, твърде далеч. Прекоси бързо сенките, хвърляни от бронзовите лампи, поставени на равни интервали в коридора с каменни стени. Стаята на София бе наблизо, зад ъгъла — Женевиев бе поискала тя да има мир и спокойствие, най-доброто бельо, а пред отворения й прозорец — съвсем свежи цветя, които сама бе набрала и подредила.

Тя стисна силно очи, защото главоболието, което бе висяло като дамоклев меч над нея цял ден, най-сетне се проявяваше; напоследък често й се случваше да я боли глава, замайваше се, имаше усещането, че ще й се пръсне черепът. Тя обаче сграбчи здраво дръжката на вратата, сякаш търсеше опора в нея, и прекрачи прага на грижливо подготвената стая на дъщеря си. Погледът й пробяга по леглото с дантелена покривка, по красивите китайски кутии, поставени върху масата от розово дърво, а обонянието й бе привлечено от сладкия, неустоим аромат на летните цветя на прозореца. Отиде до леглото и бавно погали меката ленена и дантелена материя. Обърна се веднъж, дваж, провери стаята за някакъв недостатък, за някое дребно несъвършенство, а сетне отиде до вратата, безшумно я затвори подире си и пое по коридора. Вляво от стълбището имаше малка баня и голямо помещение за спално бельо. Докато минаваше забързана покрай него, тя изведнъж спря, защото усети, че вътре има някой.

Женевиев леко се намръщи и отвори вратата, принудена да присвие очи, защото светлината от голата крушка бе прекалено ярка. Отначало не видя нищо, освен лавиците с чисти, бели чаршафи, кърпи и хавлии, но след като зрението й се адаптира съзря мъж, обърнат гърбом към нея, в далечния ъгъл, зад няколкото цилиндрични плетени коша. Мъжът бе Феликс, на един от кошовете седеше жена с разтворени бедра; бе обута с черни мрежести чорапи, които едва стигаха над широките й месести колене, беше с бяла разкопчана престилка, която разкриваше съвсем оскъден, червено-чер сутиен, който очевидно не можеше да побере огромния, масивен бюст. На Женевиев й се стори странно, че не бе познала жената преди, когато надзираваше екипа по доставките на храни, ала косата й тогава бе прибрана назад под смешната шапчица, а и естествено, тогава бе облечена. Това бе жената от снимките.

Женевиев се опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото й, но усети, че й се повдига, а краката и изведнъж омекнаха, щеше да се свлече. В мига, в който отстъпи назад, жената изглежда усети присъствието й, полупритворените й очи се отвориха широко върху месестото й лице и я погледнаха над рамото на мъжа й. Сетне Женевиев щеше да се сети, че момичето от снимките й се бе усмихнало, че тази усмивка й се бе сторила похотливо — триумфална; тя бе притеглила Феликс още по-силно към себе си — и тогава той извика, задъхан, и затрепери, затрепери…

Женевиев затвори вратата и повърна в огромната със сложни орнаменти индонезийска урна, досами помещението и сетне слезе долу на терасата при хората, празненството и фойерверките.

 

 

София се измъкна от народа и се върна в зимната градина, ала майка й бе изчезнала. Излезе в преддверието, огледа се и тъкмо да поеме към кухнята да я потърси, дочу познатите й стъпки. Майка й не можеше да я види в сянката, хвърляна от стълбището, не знаеше, че дъщеря й я наблюдава, че вижда лицето й с пепеляв цвят и малката бяла ръка, която бе притиснала към устата си. Женевиев се облегна на рамката на вратата на гардеробната, сетне я отвори и влезе вътре.

София затаи дъх и тъкмо да прекоси настлания с каменни плочи под към майка си, когато чу гласа на баща си високо горе и инстинктивно застина на място, като го видя да слиза по стълбите. Той не я забеляза в полумрака, бе прекалено зает да оправя връзката си й маншетите на ризата си, за да я забележи. Тя се намръщи след неговото измъкване, сетне събра сили да се помръдне и едва не се сблъска с една от жените от фирмата доставчик на храни, която колебливо стоеше в основата на стълбището, защото София й препречваше пътя. Косата на жената падаше и закриваше отчасти пълното, некрасиво лице, стискаше в ръка бяла шапчица. Горното копче на престилката й бе разкопчано. София стисна зъби и сетне затвори отвратена очи, а жената нервно се промуши покрай нея.

Мислите й неизбежно поеха назад към онзи скръбен, ужасен ден, в който бе видяла баща си в хотела на SAS, към онази патетична среща с него по-късно, когато се бе опитал да я убеди да му повярва и, о, как й се бе искало да го стори! С цялата си наивност тя дори се бе надявала, че той би могъл да се промени, защото тя, дъщеря му, го бе разкрила. Поклати натъжена глава. Това бяха миговете на разочарование, на невяра, на негодувание и омраза, които я бяха принудили да замине и да остави майка си сама. Той ги бе предал всички, дори и Гюнтер, защото Гюнтер нямаше как да мисли другояче.

Преглътна с мъка и усети как от силния подтик да защити майка си очите й запариха — може би щеше да е в състояние да замине, да иде някъде — ала мисълта й се изпари още в същия миг, в който доби очертания — и тя изтича до вратата на помещението, където майка й се бе свила от страх и вълнение, с огорчено, разбито сърце.

 

 

Елизабът се обърна настрани и отвори очи. Беше само задрямала, защото осветеният циферблат на часовника й показваше, че още няма четири часът. Стаята бе неосветена, но от време на време тъмните очертания и сенките се, оттегляха за миг, изтласкани от експлозията на някой фойерверк навън, тогава тя отново се обръщаше — знаеше, че тази вечер нямаше да може да спи. Джон не си бе легнал и тя нямаше и бегла представа къде би могъл да бъде. В един кратък миг на невяра се бе запитала дали не бе намерил утеха с някоя друга, но не бе възможно той да постъпи така. Усети как я прободе подигравателното острие на ревността, но, дори и да бе постъпил така, тя нямаше правото да изрече и думица, не и след онова, което бе извършила.

Опита се да успокои мислите си, остави ги да се зареят назад към дългата вечер, към откъслеците от разговори, към малките нещица, които бяха се запечатали в паметта й, например — разговорът й със София в един усамотен ъгъл на зимната градина и как се изненада, когато София й каза, че щяла да отиде в Съединените щати, че нямало нищо вярно в слуха, че щяла да се омъжва за Оскар фон дер Хейден. Сетне тя бе добавила бързо: Съмнявам се дали изобщо ще се омъжа и нещо в красивото й, спокойно лице бе поразило Елизабът. Когато се взря в очите й, тя забеляза, че младостта бе изчезнала в тях. Най-накрая тя бе казала, че въпреки всичко може би щяла да намери време да нарисува Кристофър, преди да замине. Сетне към тях се бе присъединил за малко запътилият се към терасата Феликс и София видимо бе потръпнала, когато баща й положи ръка върху рамото й. Странно.

Елизабът премигна в тъмното, веждите й се събраха, като се смръщи — устата й бе пресъхнала и тя посегна към чашата с вода на нощното шкафче. Въпреки широко отворения прозорец в стаята не полъхваше и жегата я бе обгърнала като още една кожа, затова тя изрита уморено тънкия бял чаршаф и остана гола, прекалено сгорещена в празната стая. Усмихна се горчиво, защото ако Джон бе тук, тя щеше да си остане завита, поради някаква странна, фалшива скромност, която се бе установила помежду им, но все пак преди… преди й се нравеше начинът, по който той я гледаше, нравеше й се жаждата в очите му, чудесната му безразсъдност, когато я обладаваше. Обзе я тъга, защото тя никога не бе изпитвала подобна безразсъдност, когато се любеха, с него — не. С мъка призна съществуванието на мисълта, която бе потискала през всичките тези седмици — че той сигурно в даден момент щеше да поиска развод. Нима нямаше да го направи? Ала тази мисъл някак си не й се виждаше реална и тя затвори очи, защото усещаше как животът се изплъзва между пръстите й, отиваше си с главозамайваща скорост. В един миг съзнанието й сякаш се смрази, безпомощно и блокирало, и тя се затърчи в самоомерзение; обърна се към прозореца точно в мига, в който експлодира поредният фойерверк. Запита се тъжна къде ли бе той — Джон — и изведнъж рухна под напора на самотата и срама, защото тя го бе пропъдила.

 

 

Куфарчето бе малко, почти миниатюрно, ала тя не възнамеряваше да взема много багаж. Женевиев заключи внимателно коженото куфарче, сетне прекара изтърканите му ремъци над капака и ги закопча грижливо. Много отдавна не го бе ползвала, то принадлежеше на Хайнрих, подарък от баща им; и той го носеше по време на ваканция или за специални излети. Пръстите й опипаха щампованите в златно инициали върху капака и ги погладиха, сетне тя се изправи и придърпа полата си надолу.

Празненството премина чудесно, но вече бе свършило и замъкът изглеждаше неочаквано, блажено тих. Тишината бе дълбока, помисли си тя: тежка и неподвижна поради жегата и миризмата на барут, която още се носеше във въздуха. Вдигна кафявото кожено куфарче, преметна любимото си зелено яке през ръка и сетне бързо и тихо излезе в коридора. Феликс спеше, тя дори го чуваше да хърка, и навярно нямаше да се събуди преди девет. Глупаво бе от страна на София да мисли, че тя бе разстроена, нямаше нужда да се безпокои от държанието на баща си или некрасивата му курва; всичко вече бе абсолютно наред. Това няма никакво значение — така бе казал Феликс.

Като стигна до кръстовището в коридора, Женевиев се огледа наляво и надясно и сетне бързо се спусна по стълбището, без да обръща внимание на поскърцването на дървените дъски. Всички спяха, нали така? Спря се рязко, като стигна преддверието, защото там имаше някой, някой седеше в самотен фотьойл в една от нишите. Тя погледа известно време спящия мъж, сетне остави якето и куфарчето си и отиде до махагоновия шкаф, пълен с възглавници и няколко одеяла, които се използваха за пикници или при дълги пътувания с кола. Със загрижена усмивка тя зави Джон Торнтън с одеялото и сетне отстъпи назад, вгледана в него; би трябвало да е при жена си, а не в това студено преддверие, сякаш нямаше къде да иде. Женевиев въздъхна, но се върна при куфарчето и якето си, сетне дръпна резето на тежките врати и се измъкна в градината.

До зазоряване не бе далеч, вече просветляваше, в далечината небето бе изсивяло и тя дочу някои птици, които вече се бяха събудили и пееха. Тръгна, но сетне, като приближи до симетрично терасираната градина, спря. По края й тревата бе избуяла прекалено високо, сред зеленината се виждаха червени диви цветя с твърди, мъхнати стъбла — необуздани, хубави цветенца. Женевиев поклати глава, изненадана, че баща й не ги бе изскубнал, защото той бе такъв перфекционист, когато станеше дума за градината и моравите. Може би трябваше да му каже, като се върне — или на майка си, разбира се, но майка й нали бе болна? Женевиев прокара уморено ръка през косите си, но се усмихна, когато познатите аромати от градината атакуваха ноздрите й и тя изпита неочаквано и силно желание да легне на земята, сред цветята и тревата, защото те бяха вечни, неподвластни на времето, красиви неща, които никога не се променяха, никога не погрозняваха. Отново закрачи и със зазоряването вече й се струваше, че вижда всичко с удивителни подробности: облаците, дърветата, влажният, тучен мъх, извиващите се корени на дърветата сякаш заживяваха свой, собствен, могъщ живот, от който дъхът й секваше.

Главата я болеше, а и зрението й бе малко разфокусирано, когато вдигна глава към променящото цветовете си небе, защото се опитваше да си спомни, а умът й изглежда правеше номера; непознати лица се появиха от прашните му ъгълчета и тя дочу смях и ярост, видя любими места и усмивки, усети изгарящия дъх на меланхолията й. Когато опипа с ръка лицето си, пръстите й бяха мокри и солени. Спомни си! Ала краката й сами спряха неочаквано и тя наведе глава, сякаш се вслушваше внимателно. Във водата имаше някой, чуваше го; ала сетне тишината отново се спусна и обгърна всичко с мантията си. Тя се понамръщи объркана, мислите й веднага полетяха към Хайнрих, защото той често се, измъкваше в този ранен час да поплува в езерото, преди мама и татко да са се събудили. Женевиев тихичко се засмя и сетне си затананика, защото вече бе сигурна, че тъкмо него бе дочула — Хайнрих, който я бе изпреварил във водата.

 

 

Утринта бе великолепна, може би една от най-красивите, които Елизабът изобщо бе виждала, поне така й се бе сторило тогава. Докато вървеше из моравата с неколцина от гостите, тя още можеше да долови мириса на барут във въздуха, онази миризма от младостта й с нощта на фойерверките по празниците, която бе пробудена отново снощи. Ала сетне тя с тъга си помисли за изминалата нощ и погледът й бе привлечен отново от градината, в която стреляха по панички и където бяха Джон, Феликс и повечето от мъжете. След празненството той не се бе върнал в стаята им и тя нямаше представа къде бе прекарал нощта, а нямаше и смелостта да го попита или дори да признае, че го бе нямало.

Въздъхна тежко и вниманието й отново се насочи към разходката им и пътечката покрай езерото, която следваха. Водите очевидно бяха много дълбоки, изглеждаха съвсем тъмни и гъсти, като нефт. Тя потрепери, когато изведнъж навлязоха под сенките на дърветата, езерото внезапно се отдалечи и те останаха насаме със себе си и с птичата песен. Не бяха останали много от участниците в празненството, по-голям брой хора от очаквания се бе върнал във Виена, несъмнено поради гигантския размах на тържеството, което всъщност изобщо не бе свършвало. Погледът на Елизабът отново се върна към езерото — бяха излезли изпод сенките и слънцето отново грееше жарко. Мисълта й се зарея назад във времето, към онзи уикенд през януари, преди толкова време, когато снегът бе тъй дебел, тъй бял, а тя и Джон бяха пътували с колата до замъка Блец, надявайки се да не затънат, защото бяха обещали на Кристофър да се върнат навреме за вечеря.

Беше толкова отдавна! Карл се бе натрапил, защото му бе позволила, а тя бе отблъснала Джон, защото нямаше кой знае какъв избор и защото желаеше мъжа, изоставил я преди пет години.

Някога се бе отдавала на сложни мечтания за живота, който бе възнамерявала да заживее с него и с детето, плод на тази страст, ала детето накрая бе починало. Нейната страст. Тогава това беше само нейна страст, а сега нещата най-сетне се бяха обърнали наопаки.

Следваше безшумно останалите, които се спускаха от малката височинка, и забеляза портата на градината зад дърветата. Елизабът въздъхна, защото не бе в настроение за разходки, а и нещо в езерото я потискаше. Тя премигна, тъй като слънцето изведнъж проби през дърветата, а очите й бяха възпалени от безсънието; никакъв грим не можеше да скрие тъмните кръгове под тях.

Минаха през портата, върнаха се на моравата и тогава тя видя запътилата се към тях София. Като видя бледото й лице, Елизабът си помисли, че момичето сигурно бе спало съвсем малко, досущ като нея. Ала сетне София се приближи и тя забеляза, че плаче. Онези огромни нейни очи бяха станали още по-големи, светнали, уплашени. Притискаше към гърдите си зелено, филцово яке, сякаш се боеше някой да не й го отнеме.

— Не сте ли я виждали…? — попита жално тя.

— Кого? — попита една от жените.

— Майка ми.

Жената поклати глава, ужасеният поглед на София обходи всички лица и Елизабът усети как по гръбнака й преминаха тръпките на уплаха. Устните на младото момиче потрепериха отново и тя тръгна към нея. Ала София изведнъж се обърна и закрачи бързо, сетне побягна между дърветата. Всички се спогледаха, предусетили нещастието, и я последваха по моравата.

Много по-късно Елизабът се опита да осмисли случилото се след това, ала никак не успя. Когато стигнаха до оградата на стрелбището, накъдето се бе запътила София, те я видяха как се бе нахвърлила като обезумяла върху баща си, как дърпаше дрехите му и думкаше с юмруци по гърдите му, а гласът й се извисяваше все по-високо и по-високо.

— Ти си виновен, ти, ти си причината… Мразя те, мразя те, мразя те…

Сетне тя изведнъж се свлече на земята, ридаейки жалостиво, Оскар фон дер Хейден я вдигна на ръце и я отведе в замъка и риданията й постепенно стихнаха.

Не откриха Женевиев на онова място, където някога бе изплувал Хайнрих, но до самия бряг намериха купчина грижливо сгънати дрехи и старо, кафяво, кожено куфарче с лъскави катарами и инициали във все още неизбледняло златножълто.

10.

— Как е танте Мария?

— Видя ми се добре — отвърна Кристина.

— Не очаквах да останеш толкова дълго.

— Казах ти, че имах нужда от промяна.

— Заради Сам Коен.

— Отчасти.

Старицата се вгледа внимателно в дъщеря си, в дълбоките тъмни кръгове под очите й, в слабото й лице; отслабнала беше.

— Той идва тук — съобщи с неохота тя.

Кристина ококори очи.

— Кога?

— След като замина за Залцбург.

— И какво каза?

— Първо ми налей още шоколад, липсваше ми твоят шоколад, само ти можеш да го приготвяш така, че да ми хареса — въздъхна тя.

Кристина се напрегна от нетърпение, но знаеше, че шоколадът идваше на първо място, както бе наредила майка й, нямаше смисъл да спори, преди бе опитвала, но без никакъв ефект. Майка й изглежда винаги се налагаше.

— Е? — подкани Кристина, след като настани майка си във фотьойла й.

— Както казах, той идва тук.

— Това го разбрах, мамо, но какво каза той? — Понякога сама се чудеше как издържаше да не й се разкрещи.

— Искаше да ти телефонира.

— И ти му даде номера на танте Мария?

Той обаче не й бе звънил; всеки ден тя бе питала дали някой се бе обаждал. Никой.

— Не, разбира се, че не му го дадох.

Кристина се вторачи в майка си, не можеше да повярва.

— Но защо? — извика пронизително тя. — Защо не?

— Няма нужда да ми крещиш, мислила съм ти само доброто.

Кристина поклати отчаяно глава.

— Никога не си ми мислила доброто, никога! — От сълзите погледът й затанцува. — Не си му дала номера, защото не го харесваш, защото е евреин, защото той е просто един мъж, който ме желае. — Ала вече не бе така сигурна, че Сам я желаеше; вътре в себе си тя тъгуваше, вътре в себе си не таеше никаква надежда.

— Не бъди глупачка! — Удари майка й ядосано по дръжката на стола. — Ти никога няма да се научиш, нали? Никога! Жена му чакаше навън в парка, видях я с момиченцето им.

— Откъде си разбрала, че е неговата жена и неговото дете? — попита тя. — Никога не си ги виждала!

— Видях го през прозореца как пресече Ринга и влезе в парка, видях го да отива при тая курва, дето му е жена — с нейните прекалено тесни панталони и голяма белозъба усмивка. Видях ги през прозореца, Кристина!

— Добре, добре!

Значи онова, което Натали й бе казала, бе вярно. Доплака й се. Но Сам… никога не би повярвала за Сам.

— Не ми каза какво е казал той — тихо рече накрая Кристина.

— Само че обещал да ти позвъни.

— И толкоз?

Как й се искаше сега да не му се бе обаждала онази съдбовна събота; може би ако бе изчакала той да й телефонира, както й бе обещал, всичко щеше да се развие по-различно. Може би, може би…

— Да.

Това разбира се не бе вярно, но останалото нямаше значение.

— След това звънил ли е?

— Кристина, Кристина, защо постъпваш така със себе си? — Августина поклати глава. — Този мъж очевидно е решил да остане при жена си. Пускай го да заминава.

— Не е чак толкова просто, мамо.

Струваше й се, че душата й умира.

— Разбира се, че е, ти през цялото време знаеше какъв риск поемаш — и тя изсумтя презрително. — Пък и в крайна сметка що за мъж ще е той, щом остава с такава жена? Слабохарактерен, глупав.

— Ти не го познаваш.

— А ти го познаваш, така ли? — Тя потропа нетърпеливо с пръсти. — Ако го познаваше толкова добре, защо не предвиди, че би могъл да се върне при жена си? И защо се самонави, както винаги, че това е поредният мъж, който е готов да зареже всичко заради теб?

— Ти си жестока и коравосърдечна… — И понякога си мисля, че те ненавиждам.

— Опитвам се да ти помогна, но ти не го разбираш.

— Да ми помогнеш — на мен? Ти си безжалостна!

Кристина усети как устните й се разтрепериха, очите й се напълниха със сълзи и се застичаха по лицето й.

Августина погледна дъщеря си, видя нещастието и отчаянието й и най-неочаквано изпита срам. Помисли си за Сам Коен и за казаното от него — да чуе такива работи и то от устата на този мъж! Тя се изчерви и сведе поглед към чашата си с шоколад, наполовина пълна със сладката, млечна течност.

— Не исках да те засегна — изрече бавно тя.

Кристина преглътна тежко, сякаш така можеше да спре сълзите.

— Но го направи, направи го, нали?

— Желая ти единствено доброто, това е.

— Аз обичам Сам — изхлипа безпомощно тя.

Майка й не отговори. Кристина стана и отиде до прозореца.

— Мислех си, мислех си наистина, че този път… — продължи тя почти само на себе си.

— Ще си намериш друг…

Кристина се засмя горчиво, смехът й прозвуча сурово, като стон.

— Ти не разбираш, мамо, наистина не разбираш.

Августина не бе виждала дъщеря си в такова състояние отдавна и това не й се понрави — това отчаяние, чувството за загуба, която оцветяваше всяка нейна дума, всеки неин жест. И това бяло, бяло лице.

— Пийни малко портвайн. Седни.

— Не мога да поемам алкохол.

Августина се намръщи.

— Защо? Да не си болна?

В дълбоката тишина, която се възцари, Кристина долови писъците на пауните в Щадтпарк, видя туристите с техните фотоапарати — щракаха и щракаха паметника на Йохан Щраус.

— Не, не съм болна, майко. Бременна съм.

Дочу, че майка й издаде някакъв звук, сякаш дъхът й секна.

— Сигурна ли си?

— Никога не съм била по-сигурна в нещо.

— Ходи ли на лекар?

— Разбира се.

— И няма грешка?

Кристина се завъртя и се обърна към нея.

— Не, майко, няма грешка!

— Добре, дете, добре.

Не можеше да си спомни кога за последен път майка й я бе нарекла дете.

— Това променя всичко — добави майка й след малка пауза.

— Как? — попита горчиво Кристина.

— Ами, той трябва да се ожени за теб.

Кристина затвори очи в невяра.

— Сам е вече женен, нали не си забравила?

— Той трябва да се ожени за теб — повтори майка й. — Ти носиш неговото дете.

Кристина погледна майка си и се запита дали бе постъпила разумно, като й каза всичко, но в този момент се чувстваше твърде уморена, твърде разтревожена и нямаше куража да не го направи.

 

 

Лаура се облегна на седалката в самолета и се замисли за Лондон и за Андрю, за онова, към което се връщаше. Когато най-сетне реши да разкаже на посланика цялата история, изпита само облекчение. Тогава й се струваше, че няма друг избор, защото просто не бе създадена от такъв материал, от какъвто са направени шпионите.

Въздъхна вътрешно, като си спомни треперещите си пръсти, посягащи към дръжката на вратата на кабинета му, лудото биене на сърцето си, когато приближи до писалището му и седна. Ала той бе толкова добър, въпреки нейното запъване и заекване, въпреки сълзите на унижението, защото накрая тя не можа да се сдържи. Сър Найджъл тогава поръча чай и дори бренди и тя поседя няколко минути на спокойствие, преди той отново да заговори.

Чаят и брендито обаче твърде бързо бяха последвани от включването на магнетофон и от въпроси, въпроси, въпроси. Посланикът нарече случилото се залагане на капан и й спести неудобството да се спира на най-гадните подробности. Беше му благодарна, но въпреки това разпитът и описанията почти по минута на всичките й срещи с Ралф я бяха изцедили напълно. Когато се върна зад писалището си, тя бе напълно рухнала.

Усмихна се горчиво като си спомни последния коментар на сър Найджъл, че подобни неща се случват от време на време, той дори й спомена за случая с един британски посланик, който бил компрометиран от привлекателна камериерка, на чието благоразположение не могъл да устои — фотографирали го като прави любов с рускинята в пералното помещение (на всичкото отгоре!) на резиденцията си в Москва. Сър Найджъл се бе опитал да прикрие насмешката си като добави, че заблуденият бил по-късно пенсиониран с пълния размер на пенсията си.

По-късно имаше и друг разпит от хората на специалните служби, след което й казаха, че е освободена от задълженията си; очаквала го бе. Освен това й наредиха да напусне апартамента си и да се настани в една малка, безлична стая с изглед към шумна улица в специално подбран от тях хотел близо до Шотентор; това бе най-потискащо. И все пак, имаше известна утеха в това как бързо и без особени затруднения се бяха заели със случая. Сега вече отговорността принадлежеше не на нея, а на някой друг.

Лаура вдигна поглед към стюардесата — питаше я дали желае още кафе. Кимна и усети, че най-сетне се бе отпуснала, беше почти спокойна, защото всичко бе свършило. Нима не бе така? Обърна се към прозорчето и се взря в съвършения облачен покров под крилете на самолета. Бяха я помолили да се срещне за последен път с Ралф, за първи обмен на информация и тя се бе съгласила с неохота, защото се чувстваше все пак задължена, сякаш им дължеше нещо за глупавата си наивност.

Той обаче не дойде. Ралф се бе съгласил, но не дойде. Сякаш бе разбрал. Тя преседя в кафе Централ почти цели четири часа, докато те не й показаха, че може да си върви; докато излизаше през двойните врати, тя си обеща, че никога повече нямаше да стъпи тук, нито в кафе Централ, нито във Виена, нито в Австрия, където и преди бе идвала няколко пъти на ски.

Никога повече!

Тя потрепери леко и се зачуди къде ли се бе дянал той, какво правеше? Хората от службите бяха ходили в апартамента му, но бил празен. Ралф бе заминал. Опита се да си представи онзи чисто бял апартамент без гръцките произведения на изкуството и дискретното му осветление, без меките, кожени мебели. Въображението й я поведе бавно из всички стаи, по коридора към кухнята и огромната всекидневна, навън, на чудесната тераса, ала тя усети как неизбежно я привличаше мястото, където й бе показал филма — стаята с двата стола и с огромния телевизор.

Затвори очи. И лицето му: голямото, квадратно, симпатично лице се промъкна нежелано в съзнанието й, сетне видя ръцете му като огромни мраморни юмруци и другия мъж, брадатия, и усети как жлъчката се качва нагоре в гърлото й.

Лаура пое дълбоко дъх и направи плах опит да се зачете в книгата в скута й, но нищо не помагаше. Бе писала на Андрю и му бе съобщила за случилото се, доколкото й бе възможно. Той не й отговори и тя реши, че всичко бе свършило. Не можеше да го вини; не и след онова, което му бе съобщила, не и след онова, което бе сторила. Усети буца в гърлото си и се опита да я прогони. Родителите й обаче бяха друг случай и щеше да се наложи да им каже, защото съществуваше възможност да получат малък подарък от Ралф той би го направил, тя бе убедена в това.

Лицето й започна да се налива с кръв и Лаура се запита дали някога, щеше да успее да се отърси от този призрак или той щеше да я преследва цял живот. Къде бяха сега видеозаписът, снимките, негативите? Как постъпваха онези тъмни субекти с подобни неща, след като те вече не са им нужни? Тя неволно се сви, сепна се от гласа, който й съобщаваше да затегне колана, защото самолетът се приземява.

Погледна през прозорчето и видя в далечината да се мержелее посрещащото я летище Хийтроу. Лондон бе както винаги сив, а пистата бе мокра от лекия дъждец, който напръска прозорчето й с фини капчици. Картината се размаза и тя извърна лице.

Имаше забавяне в обработката на багажа, защото транспортната лента не функционираше добре, но повредата бе отстранена, тя взе багажа си и бързо премина през митническия контрол. Лаура погледна пластмасовата торбичка с надпис Безмитна стока — два картона цигари за брат й, бутилка малцово уиски за баща й и копринен шал за майка й. Не можеше да се похвали кой знае колко за престоя си във Виена, но тя се сети и за офорта от Шьонбрун, който бе открила в Нашмаркт, и за очуканата немска каска, която бе купила в пристъп на лудост — баща й сигурно щеше да я окачи в кабинета си. Имаше и тясна гранатова гривна, доста стара, която бе открила по сергиите на една малка, странична, павирана уличка. Както и красивите ръчно изработени фигури за шах, които бе купила за Андрю на Кертнерщрасе. Комплектът щеше да му хареса, помисли си тя, и щеше да му го подари, независимо от всичко, или може би щеше да му го прати, защото сега не знаеше как би могла да го погледне, не и след този срам, след тази горчива мъка, която изглежда бе покрила с покровта си всичко.

Лаура избута количката си през автоматичните врати и се опита да не гледа гъстата редица от лица и хора, които стояха зад бариерите. Съсредоточи се върху движението на количката, гледаше право пред себе си, защото си бе малко потискащо да пристигнеш на летището и никой да не те чака, без значение колко нелогично и ирационално да бе подобно чувство.

Тя вдигна глава и забута още по-решително количката си и тогава го видя. Сърцето й заби болезнено, когато се вгледа в спокойно му лице, не виждаше много ясно, защото необяснимо защо очите й се бяха насълзили. Ала Андрю се усмихваше с онази позната, малко полегата усмивка, от която стомахът й винаги се свиваше. Сякаш животът й бе направил пълен кръг, сякаш нищо не се бе променило, ала дори когато ъгълчетата на устните й започнаха леко да се повдигат нагоре, тя усети ужилването на разкаянието, защото нищо вече не можеше да бъде същото.

 

 

— Дойдох да ви благодаря за вниманието — рече София, след като Елизабът я въведе във всекидневната.

— Нямаше нужда, аз наистина направих съвсем малко.

Мислите й се втурнаха назад, към онзи тъжен, изгубен уикенд и към отчаяните им усилия да открият Женевиев; така и не успяха. Най-накрая Феликс уреди да бъде драгирано дъното на езерото, но то бе прекалено дълбоко и тъмно, бе покрито с дебел слой гъста, смрадлива тиня. Нейното внимание се изрази в това, че стоя при София, докато тя не потъна в сън след взетите успокоителни.

— За мен това имаше голямо значение тогава.

Елизабът се вгледа в лицето й, в хлътналите бузи, които изпъкваха от още по-изострените й черти.

— Хайде да пием чай — предложи Елизабът и двете седнаха.

— Ще остана във Виена поне още седмица и си помислих, че бих могла да започна портрета на сина ви, преди да замина.

— Сигурна ли сте?

— Моля ви, много бих искала да го направя — насили се да се усмихне тя. — Разбрах, че след две-три седмици се връщате в Англия.

— Да, конференцията скоро ще приключи — преглътна Елизабът. — Времето изглежда тече много бързо.

— В Англия ли ще се върнете?

— Да, така мисля.

— Не сте съвсем сигурна?

Елизабът взе чашата си.

— Нищо не е сигурно за момента. — Тя си помисли за Джон.

— А следващото назначение?

— Съвсем скоро ще бъде потвърдено.

Нямаше вече съмнение, че Джон щеше да бъде назначен във Вашингтон, ала те не бяха обсъждали това, защото вече почти не разговаряха. А утре тя щеше да се срещне с Карл.

— Бих ли могла да се обадя в сряда или четвъртък, за да започна портрета? — рече бързо София, доловила неудобството на Елизабът.

— Наистина ли сте сигурна, че…? — повтори тя и въздъхна вътрешно, доволна, че темата на разговора им се промени. — Толкова ви се струпа на главата.

— Сигурна съм. Ще ми подейства добре, ще ме извади от мислите ми, както казвате вие. Имам нужда от това. — София се загледа в чашата си. — Вчера бе обявено завещанието на майка ми.

— О, господи, толкова съжалявам…

София усети как в гърлото й засяда буца. Имаше нужда да мисли за други неща, за други лица, защото, непрекъснато откриваше промъкналото се незабележимо в съзнанието й бяло, крехко лице на майка й, а тя не можеше да понесе това, не можеше да понесе мисълта, че вече я няма, че не можеше да вдигне телефона и да разговаря с нея.

Рязко вдигна поглед към прозореца и си помисли, че сигурно съществуваше нещо, нещо несломимо, нетленно, което бе останало от майка й, скъпоценен фрагмент от личността, която бе обичала, която й бе разказвала приказки, която бе единствената й истинска приятелка.

Усети как ръката на Елизабът обвива нейната.

— Баща ми е бесен — рече изведнъж тя, бореща се с напиращите сълзи. — Мама е завещала замъка на мен. — Тя поклати глава. — На мен.

Той бе побеснял — руга и злослови, защото замъкът Блец бе завещан на дъщеря му, дори не и на единствения му син! А също — и земите, езерото. В яростта си се бе обърнал към нея и я бе попитал за какво би й потрябвал той — какво щеше да прави с него! Ала тя го искаше, искаше го много силно, защото това бе желанието на майка й. Баща й отново се разбесня, каза, че можел да оспори завещанието, че майка й не била с всичкия си.

Нотариусът го укроти, като му показа завещанието и клаузата, която декларираше съвсем ясно причината, поради която тя не оставяше на Феликс нищо: Правя тази промяна в Завещанието си относно съпруга си, поради неговите прелюбодеяния. Баща й изведнъж утихна, устата му увисна отворена, а частица от съзнанието й бе възкликнала: какъв глупак изглеждаше.

Той се обърна бавно към нея, погледите им се срещнаха и тогава тя разбра, че той нямаше да оспори завещанието. И в този дълъг, грозен момент, когато погледите им се бяха срещнали, тя почувства, че го ненавижда.

— И какво ще правите? — спокойният глас на Елизабът сепна мислите й.

— След като продам замъка Блец, ще се заема с учението си в Щатите.

— Ще продадете замъка?

— Да. Мама никога не го е обичала.

Поне това можеше да направи сега за нея. Ала някъде в тъмните ъгълчета на сърцето си тя съзнаваше, че всъщност забиваше нож в раната на баща си. След прочитането на завещанието той едва ли не й се примоли да го остави да ръководи имението — да му бъде мениджър, както бе казал, а тя се бе усмихнала: лъжовна усмивка, пропита с горчивина, която баща й бе сляп да види. Той наистина бе много глупав. Продажбата на замъка Блец щеше да го съсипе. Тя се надяваше, че дори ще го убие.

— Ала някога вие ми казахте, че той ви е бил много скъп — рече неловко Елизабът.

— Но не и сега.

Последва миг на неловка тишина, те се спогледаха, а сетне тя продължи:

— Не разбирате ли — трябва да го продам — рече София, сякаш отчаяно се нуждаеше по-възрастната от нея жена да я разбере.

Елизабът бавно кимна.

— Тя не бе на себе си — добави София, почти шепнешком.

В съзнанието й, където процъфтяваха сънищата и въображенията, тя си бе измислила една картина на това как майка й се измъква — не навлиза в онази злокобна вода, а просто се измъква в гората с друг куфар, с други дрехи.

— Само ако знаех — рече извинително Елизабът, — навярно можехме да поговорим.

Ала тя бе прекалено заета със собствените си дела, заета бе с мечтите си за Карл, със спомените си.

— Тя щеше да се зарадва, че съм ви посетила — рече София. — Знам, че ви харесваше, знам колко бе доволна от намерението ми да нарисувам сина ви.

Елизабът се усмихна, ала погледът, с който огледа младото лице, бе изпълнен с тревога. Може би бе очаквала прекалено много, но това лице толкова се бе променило, сякаш душата му бе отлетяла, сякаш онази София, с която се бе запознала само преди няколко месеца, вече не съществуваше. И дори сега, когато очите й внимателно се вглеждаха в неутешимото лице, младото момиче бавно извърна глава, сякаш бе усетила съчувствието на Елизабът — то повече не я интересуваше.

Погледът на София се отмести към прозореца; изведнъж се почувства уморена от приказките, уморена от всичко и тази умора бе тежка, като непосилен товар, като болка. Тя затвори очи, защото пак й бяха запарили с новия пристъп на мъката й, която сякаш можеше да я сграбчи и да я задуши. Преглътна трудно, прогонвайки хубавата картина, породила се по чудо в съзнанието й — на майка й, на онази Женевиев, която тихо си тръгва през гората. Най-сетне свободна.

 

 

Кристина закрачи в посоката, от която идваше музиката — към павилиона, където малкият оркестър свиреше поредния щраусов валс. Седна край една от малките кръгли масички, поръча си минерална вода и паста и се загледа в лудориите на група млади италиански туристи. Бе излязъл вятър, по небето се гонеха облаци, но нямаше опасност да завали. В един миг тя положи ръка върху корема си и се опита да си представи живота вътре в него.

В Залцбург отиде на лекар — бе възрастен, пред пенсия, но любезен и услужлив. Каза й онова, което тя вече знаеше. Бременността й бе пълна изненада, защото си бе мислила, че не бе в състояние да роди. През всичките години с Фредерико не се бе получило нищо, той имаше син от предишния си брак и тя прие, че вината за това бе в нея. Каза за това на лекаря, а той се усмихна, онзи старик, сякаш му бе разказала смешен анекдот.

— На вашата възраст, фройлайн, яйчниците имат обичая да се самоизтъкват, дори и неособено активните или мързеливите — това е последен яростен опит да бъдат оплодени, да родят.

Той се засмя и я щипна под брадичката, сякаш бе хлапе, направило беля, а не забременяла извънбрачно жена.

Съзнанието, че бе бременна, се бе породило постепенно у нея. Отначало бе решила, че не й е добре, сетне се оправяше за някой ден, после тежките дни се заредиха един след друг в зловеща последователност; отслабна, бе уморена, много уморена, а после отиде в Залцбург заради Сам и тогава всички мисли за здравето й вече нямаха значение; докато танте Мария я бе отвела насила при доктор Люгер и тя се принуди да се изправи лице срещу лице с истината, която дотогава се бе таила в някое забутано ъгълче на съзнанието й.

И ето че сега си седеше в този летен виенски ден в Щадтпарк, пиеше си минерална вода и похапваше паста, сякаш всичко трябваше да бъде именно така. Кристина отново потупа корема си и без да ще пак се замисли за Сам. Беше поръчала на майка си, ако той се обадеше, да му каже, че е още в Залцбург и че възнамерява да остане за известно време там. В крайна сметка за какво й бяха извиненията му или грижливо подготвените му фрази, с които щеше дай съобщи, че се връща при жена си, при Натали. Дори и името й не й се нравеше, установи неочаквано и с горчивина тя. Но Сам… Нямаше да мисли за Сам, нито щеше да му съобщи за бременността си, нямаше смисъл, не се нуждаеше нито от съжалението, нито от парите, нито от времето му. Пускай го да си върви бе казала веднъж майка й и беше права.

Взе малката виличка и се захвана със сладкото, лепкаво хълмче в чинията си, усмихната замислено. Сега вече апетитът й бе наред, върнала си бе изгубеното тегло, че и бе наддала, а когато се погледнеше в огледалото, имаше усещането, че се бе подмладила, че бръчките, започнали да се образуват около очите и устните й, се бяха изпълнили и почти не се забелязваха. Сам бе напуснал живота й, ала й бе дал нещо, което правеше съществуванието й почти поносимо.

Тя усети лека уплаха и пое дълбоко дъх, когато мислите й поеха назад във времето — тази бременност бе зачената в любов, нали така? Не бе едно от онези тъмни, празни съвкупления, когато се бе любила със свито сърце, когато се събуждаше сутрин, изпълнена с разкаяние, съмнение и неудобство. Кристина вдигна чашата си и потрепери, когато прекалено изстудената течност се стече в стомаха й.

Погледът й отново се плъзна към павилиона и малкия дансинг пред него. В средата му се въртеше възрастна жена, полата й бе повдигната в единия край, тя протегна ръка към пръстите на краката си, които се движеха в съвършена хармония с ритъма на музиката; от време на време се усмихваше и кимаше, сякаш имаше партньор, с когото танцуваше, сетне отново и отново се въртеше, изключила се напълно от присъствието на гледащите я хора, от усмивките, от кикотенето им. Съвсем сама. Кристина извърна поглед над главите на тълпата към терасата, Курсалон и пауните.

Облегнат на украсените перила напред се бе навел един мъж — не много висок, тъмнокос, с лек костюм. Тя заслони очите си от слънцето с ръка и в следващия миг дъхът й секна. Кристина се изправи и започна да си проправя път сред масите обратно към алеята, ала той я бе забелязал, разбира се, настигна я бързо и лесно, хвана я за ръката. Искаше й се да му каже да си върви, да я остави на мира, защото не се нуждаеше от него.

— Какво смяташ, че правиш!

Сам я погледна в очите и тя съзря яда му.

— Да не си полудяла или нещо такова?

— Искам просто да живея живота си в покой, това е всичко.

— Не смятах, че си от театралничещите типове.

— Е, предполагам, че ме познаваш достатъчно добре.

— Какво искаш да кажеш, за бога?

Тя не отвърна нищо, опитваше се да съсредоточи погледа си върху тревата, дърветата, старите дами по пейките.

— Защо ме избягваш? — попита нетърпеливо той и повдигна брадичката й, за да може да я гледа в очите.

— Скоро ще се върнеш в Щатите.

— Точно така.

Тя се отмести, сякаш да се изтръгне от него, да си замине.

— В какво, по дяволите, е проблемът? Не ти звънях всеки ден и не те причаквах, само заради доброто си здраве.

Тя изведнъж се обърна.

— Нямам нужда от това да си облекчаваш съвестта, като ми кажеш довиждане, Сам — рече тя прекалено емоционално. — Можеше да ми пратиш писмо.

В думите й имаше и горчивина, защото тя и преди бе получавала подобни писма или телефонни обаждания — ако извадеше късмет.

Преди да заговори отново, той я изгледа дълго.

— Не съм дошъл да си взема довиждане.

— Тогава за какво дойде? — Гласът й затрепери.

— Защото исках да те видя… знаеш, както преди — рече тихо той.

— Но нищо вече не е така, както преди.

Той се намръщи.

— Защо не искаш да ме виждаш?

Тя не отвърна и се зачуди защо й бе трудно да му каже, че не искаше да поема повече рискове, че не искаше повече да страда.

— Мислех си… — Той замълча, преглътна трудно и продължи: — … значи съм допуснал грешка…? — рече, сякаш не вярвайки той и й хвърли поглед с надеждата тя да го опровергае. Сам погледна ръцете си в очакване, последва дълго, неловко мълчание, сетне той сви безпомощно рамене, очите му бяха умоляващи и объркани.

После бавно се обърна и тръгна.

Тя го гледа как си отива, чуваше тежките му стъпки и си помисли, че полудява, когато дочу как собственият й глас се изтръгна от гърлото й — освободен, висок и горчив:

— Защо спа с нея?! — Мислите й сякаш замръзнаха — отчаяни, напрегнати. — Защо?!

Сам спря на място, сякаш бе получил мощен удар в гърба, между плешките. Обърна се и погледна милото й, изкривено от мъка лице, а в гърлото му застана буца — заради онова, което тъй лекомислено й бе причинил. Докато се връщаше към нея, той долови мърморенето на старите дами по пейките, видя поклащащите им се глави, усети особено силно заинтригуваните им, изпитателни погледи — за тях това бе истинска находка, навярно щяха да разговарят за случилото се със седмици, но какво значение имаше това, по дяволите!

Той въздъхна, спря се на крачка от нея, сякаш се боеше да я докосне.

— Но нея я няма, Кристина, тя се върна в Щатите.

Тя отново и отново поклати глава, а сетне ръцете му я придърпаха рязко към него и тя можа да долови мириса на дрехите, на кожата му.

— Свърши се — наистина и завинаги — прошепна той. — Тъкмо това се опитвах да ти съобщя. — Той се засмя с усилие в опит да поразведри и нея. — О, нея много я бива в прелъстяването — моята почти бивша съпруга — и понякога това действа, но не и този път, този път бе едно представление — голямо и тъпо представление. — Целуна я по темето. — Мисля, че трябваше сам да се убедя за последно. — Ръката му галеше косите й. — Съжалявам, наистина съжалявам.

Останаха така доста време на алеята в Щадтпарк, притиснати един до друг пред паметника на Йохан Щраус и тя си помисли, че никога нямаше да бъде в състояние да се откъсне от него, никога нямаше да остави отново това силно, сигурно усещане за ръцете му.

— Има още нещо — рече тя най-сетне, ала не помръдна глава от рамото му, защото се боеше да го погледне в очите.

— Кажи — отрони нежно той.

— Бременна съм.

Много внимателно и много бавно той се откъсна от нея и я хвана за ръцете.

— Погледни ме, Кристина — рече и изчака, докато можеше да вижда ясно лицето й. — Сигурна ли си?

Тя кимна.

Намръщи се и й се стори, че щеше да умре, ала той улови погледа й и рече бързо:

— Не се мръщя, защото си бременна, мръщя се, защото разводът ми навярно няма да е приключил, когато бебето се роди; а аз съм старомоден, не обичам думата незаконно.

Ала той се усмихна широко и тя почувства как облекчението, фантастичното, чудодейно облекчение изпълва цялото й тяло.

— Бебетата, Сам.

— Бебетата ли? — попита той. — Имаш предвид множествено число?

— Близнаци.

— О, боже мой — засмя се той. — Не мога да повярвам.

— Очевидно по-възрастните майки по-често раждат близнаци от младите — усмихна се глуповато тя. — Лекарят в Залцбург го нарече самоизтъкване, последният зов на съзиданието.

Сам поклати глава удивен.

— Това ми хареса — самоизтъкване — той отново се ухили широко, ала сетне лицето му стана сериозно. — Няма да имаш нищо против да почакаш, нали?

— Какво?

— Докато се оженим.

Тя поклати глава и се усмихна. Нямаше значение дали щеше да чака още година, две, три, защото тя изведнъж осъзна със съвършена яснота, че истинското очакване бе най-сетне свършило и Сам някак си е бил винаги, през цялото време тук. През целия й живот. Почувствала вече крайното облекчение, прииска й се да се смее и да танцува. Ала вместо това тя направи няколко крачки към пейката, където три стари дами седяха с ококорени, любопитни очи — три стари дами, които бяха слушали, но бяха разбрали твърде малко, защото бяха истински австрийки и разбираха слабо английски.

— Ich bin so glucklich — weil ich eine unverheiratete Mutter sein werde…!

Една от тях очевидно бе глуха, защото думите й бяха повторени високо и със съответния ужасен тон, а старите дами се свиха, сякаш Кристина бе леко мръднала.

— Какво им каза?

Кристина се ухили и го хвана за ръката.

— О, просто им казах, че съм много щастлива, защото ще бъда неомъжена майка…

— Сигурно е най-сочната клюка, която са чували от години.

Така си и беше, помисли си тя, ала нямаше никакво значение. Тя стисна ръката на Сам малко по-силно и те поеха покрай павилиона, музиката и хората, насядали около масите. Кристина се усмихна малко тъжно на двата пауна, които се появиха изпод дърветата, за да се попекат на топлото слънце. Може би те щяха да й липсват най-много.

 

 

Августина изгуби Сам от погледа си — бе под дърветата — и въздъхна отегчена; сега трябваше да чака, но всичко щеше да мине добре, усещаше го със сърцето си. Кристина се бе оказала в крайна сметка много труден човек, затова тя сама бе поела инициативата да позвъни на Сам Коен. Е, наистина бе малко неудобно, ала тя просто му каза, че дъщеря й е била болна, че се е завърнала от Залцбург и накрая, най-важното от всичко — кога щеше да се разведе? Никога не е била привърженичка на увъртането, то бе за глупците. Той бе замълчал, а сетне бе отвърнал: Колкото е възможно по-скоро. Това бе един много добър миг, почти триумфален за нея, и тъкмо тогава тя му каза къде бе отишла Кристина и после застана до прозореца.

Августина се върна на мястото си до камината и взе чашата си с портвайн. Е, не бе най-добрият жених, разбира се, но поне бе спасила внуците си от възможността да бъдат копелета, не можеше да понесе такъв скандал, независимо какво мислеха по въпроса по-младите. В непрекъснато променящия се свят имаше някои неща, които трябваше да си останат свещени, и едно от тях бе детето, децата.

Старата се ухили доволно. Внуци! Близнаци! Августина забарабани ритмично по дръжките на стола. Оказа се, че Сам Коен имал чудесна къща в Нова Англия и там било много красиво — не чак толкова красиво като във Виена или в Австрия, разбира се, но достатъчно хубаво. А Кристина, естествено, щеше да се нуждае от голяма помощ, след като бебетата се родят, затова бе напълно логично, че тя щеше да я придружи, да бъде там, да я дари с предимствата на опита и ценните съвети. Сигурно щяха да се погрижат за това.

Тя отпи голяма глътка от портвайна си и се вгледа в тлеещите бавно пламъци в камината. Сам Коен бе достатъчно проницателен, за да се погрижи за това, те нямаше да я оставят сам-сама във Виена, нали така? В края на краищата тя се обади по телефона и тя ги събра, нали?

Августина се усмихна на себе си. Бе режисирала всичко съвсем добре, с изключение на факта, че Сам не бе австриец, дори не бе германец, а за нещастие — евреин. Тя поклати тъжно и примирено глава. И все пак, той наистина бе проницателен и тя му се възхищаваше, щеше да се опита да забрави, че бе евреин, щеше да захвърли тази мисъл някъде… Та, значи, в Нова Англия няма да бъде чак толкова зле, нямаше да бъде трудно, а било и красиво, беше чела за това някъде в списанията на Кристина, трябваше да намери статията отново.

Старицата въздъхна тежко, доволна. Портвайнът започна да дава обичайния си приятен ефект, топлината се разливаше бавно и с премала в крайниците й. Погледът и се спря върху зелената бутилка. Бяха й казали, че в Америка човек можел да намери всичко, стига да търси упорито — включително и портвайн.

 

 

— Помислих се, че можем да пийнем на терасата — рече Карл и я погледна как премина през вратата и отиде до белите, извити перила към великолепната гледка пред нея.

— Чудесна идея — отвърна бързо тя, усетила любопитния му поглед. Тъжен, озадачен поглед.

— Джин с тоник?

— Да, моля.

Пийнаха в мълчание няколко минути, сетне той остави чашата си на масата и решително тръгна към нея. Слънцето хвърляше коси лъчи върху косата й и тя изглеждаше сякаш позлатена — карамел и злато. Косата на Елизабът. Карл дълго я гледа, преди да положи ръце върху раменете й, сетне ги плъзна надолу по ръцете й така, че тя потрепери леко. Целуна я по врата, а ръцете му обвиха кръста й, за да може да я притисне, да вдъхне аромата й, да я притегли близо до себе си, сякаш тази близост щеше да я направи завинаги негова.

— Недей, Карл…

Гласът й бе съвсем тих, прекалено тих и той се учуди защо най-неочаквано изпита страх.

— Искам да те любя.

Той я обърна към себе си, за да може да вижда лицето й.

— Не — рече отново тя.

— Не сега или не завинаги?

Тя поклати глава.

— Всичко свърши още преди да заминеш.

Имаше нещо в тревожния й поглед, в лицето й, което му подейства като удар право в сърцето.

— Имаш предвид деня, в който бяхме на хълма Каленберг… тогава си знаела?

— Не бях сигурна — рече тихо и неловко тя. А той сякаш се отдалечаваше все повече и повече, избледняваше бавно, изчезваше.

— А сега откъде си толкова сигурна?

— Просто знам. — Погледът й срещна неговия. — Това не е нещо, което можеш да измериш, да кажеш кога е станало, как, нали така? — рече тя. — Просто знам.

— Казах неверни неща — изрече забързан той. — За Джон и за парите му, за Кристофър.

— Понякога и това се случва.

Но не това бе причината. Причината бе кой знае защо Джон. Джон, чувствата й към него растяха непрекъснато и тя го усети, преди да бе станало почти невъзвратимо късно. Почувства как сърцето й се сви при мисълта, че може би вече е късно.

— Значи, всичко свърши — рече тихо той. — Цялата проклета страст просто се е изпарила… — Той повдигна брадичката й към себе си, сякаш щеше да се наведе и да я целуне, но се спря на сантиметри от лицето й. — Всичко свърши? — прошепна той и отново и отново вкуси устните й, усети как тя леко поддава, съвсем леко, но сетне ръцете й се вдигнаха и тя го отблъсна, вярно, съвсем леко. Тази лекота, тъкмо тя го плашеше и му се прииска да се изсмее на тази ирония на съдбата.

— Не всичко е свършило, Карл.

Ала свършваше. Страстта не бе любов, помисли си тъжно тя, беше някаква омайваща химия, сляпо увлечение, кратък полет в екстаз към боговете.

— Ти го оставяш да свърши. — Думите му бяха ядни. — Не бива да става така, не и след последните няколко месеца, не и след всичко, което рискува.

— Не съм желала това, Карл, нито риска. Не съм желала нищо подобно.

То си беше една лудост, приключване на нещо, което би трябвало да бъде забравено, погребано, отнесено нанякъде.

— Веднъж ми бе казала, че когато си сама, без мен, сякаш си наполовина жива… — преглътна той. — Помниш ли?

— Помня.

— И това също е свършило, така ли?

— Да.

— Как, Елизабът? — просъска той. — Къде отиде всичко това? — Хвана раменете й и я притегли към себе си. — Къде?

— Недей, Карл…

Той отчаян затвори очи и я отблъсна леко.

— Искаше да дойдеш с мен, за да можем и двамата да започнем отначало.

Това бе единственото осезаемо нещо в живота му, единственото, което имаше смисъл. Във всички други случаи, когато го бе правил — с някоя друга жена — той бързо се измъкваше, оставяше го да изтече като пясък между пръстите си, защото не го бе желал.

— Знам и съжалявам за това.

Той поклати глава и сухо се усмихна.

— Трябва и аз да съм казвал същото няколко пъти, май прекалено много пъти — рече той почти сам на себе си.

— Може би сме изтървали шанса си, далеч преди Виена.

Той я погледна отново — напрегнат, мрачен.

— Искаш да кажеш, че аз съм пропуснал нашия шанс.

Нещо подобно му бе казал и Гърни — че е имал шанс и го е пропуснал… Отмести погледа си от нея към бездънното синьо небе, което сякаш му се подиграваше с цялото си великолепие.

— Тогава нямаше никой друг, Карл. Бях свободна.

— Тогава бе по-различно — рече отбранително той.

— Не.

Той сякаш се сви отново, пребледня.

— Имах задължения, проблеми…

Помежду им сякаш падна сянка. Тя остави чашата си на масата, за да си тръгне.

— Не искам още да си тръгваш.

Не и по този начин.

— Трябва да се връщам, Карл.

— При Джон.

— Да.

— Мислиш ли, че сега би те приел? — попита злобно той.

Тя не отговори, само се извърна.

— Съжалявам, не биваше да го казвам. — Той грабна ръката й. — Съжалявам.

— Най-добре е сега да си вървя.

Тя закрачи, прекоси терасата и той усети как в гърдите му се заражда паника.

— Обичаш ли го?

Тя спря, обърна се и го погледна, слънцето блестеше право в очите й, ослепяваше я и го правеше невидим.

— Какво искаш да ти отвърна?

Тя въздъхна и влезе в апартамента, знаеше, че той щеше да я последва.

— Искам да ми кажеш, че го обичаш.

Тя замълча безпомощна, не искаше да му отвръща, дори и сега, защото й бе трудно да го наранява.

— Да, аз обичам Джон.

Той поклати глава:

— Дори и след всичко това, след нас двамата? — рече, без да може да повярва.

— Да, дори и след това.

Бе стиснал силно устни и те бяха почти побелели.

— Но как? Защо? — Страхът се процеждаше в сърцето му и прогонваше спокойствието от там. — Не можеш да се промениш тъй бързо — първо единия, после другия. Ти оставаш при него заради Кристофър.

— Не, Карл — изрече бавно и внимателно Елизабът, за да няма двусмислици. — Аз наистина обичам Джон и мисля, че никога не съм преставала да го обичам. За известно време бях замаяна, позволих си да го изпусна, оставих миналото да надделее над настоящето, наречи го както щеш.

Поразен, той се вторачи в нея и я гледа дълго, дълго.

— Замаяна? — тихо повтори. — Замаяна?

Не можеше да повярва на чутото. Жаждата, желанието в душата му го разкъсваха, ведно със загубата, с нейното безразличие; защото той никога досега не бе обичал, не и по този начин.

— Може би това не бе най-подходящата дума. Съжалявам. Не исках да прозвучи тъй лекомислено.

— За бога, престани да бъдеш учтива с мен. — Той поклати объркан глава. — Аз те обичам, Елизабът, това нищо ли не означава вече за теб?

— Не би могло.

— Връщаш се при Джон — всичко вече е превключено на вълната на добрия стар Джон.

— Ти всъщност не разбираш, нали?

— Сега пък какво не разбирам?

Тя се вгледа внимателно в него, а мислите й неизбежно полетяха пак към онова време, към онова място, към всички места.

— Че когато ме остави преди пет години, аз още те обичах, че никога не ми даде възможността да завърша онова, което ти започна.

— А сега вече си го направила, предполагам. Това ли искаш да кажеш?

— Мисля, че е нещо от този сорт.

Той усети как кръвта нахлува в лицето му, сякаш го бе зашлевила.

— И това ли е всичко?

— Не прави нещата по-трудни, отколкото би трябвало да са.

Той стисна силно очи.

— Вие, англичаните, сте майстори на омаловажаването, Елизабът, но не на мен — не се опитвай с мен.

— Просто всичко свърши, Карл. Край.

— Не бива да е така.

— Ти ме остави — рече неочаквано тя.

— Разказах ти всичко за тогава.

— Всъщност — не! — Тонът й издаваше упоритост и малко яд.

— Но това бе преди пет години, по дяволите — хората се променят!

— Не се обади и не писа нито веднъж.

— За бога…

— Ти ме изостави — повтори тя и усети как горчивината отново прониква в нея.

— Елизабът, Елизабът…

— Аз носех твоето дете.

Думите се изплъзнаха от устата й и тя сама се изненада колко лесно стана, учуди се на усещането си за освобождаване, на изчезналата изведнъж тежест в гърдите й.

— Моето дете? — прошепна той.

— Да — рече тя.

— Но…

— Тя почина, на пет седмици, роди се преждевременно, слаба.

— За бога — рече тихо той — … Защо не ми каза?

— Нямаше те, за да ти кажа.

— Значи заради това било всичко.

Тя поклати глава.

— Това е само част от цялото.

Искаше й се вече да си тръгне, да затвори вратата зад себе си и да остави миналото си при него. Посегна към дръжката на вратата и я натисна.

— Не си отивай — рече той, — моля те.

— Трябва.

Той я видя как прекрачи белия праг на вратата, как си тръгва от него.

— Джон не би постъпил така, нали? — рече неочаквано той и в същия миг му се щеше вече да не бе задавал този въпрос, защото знаеше какъв щеше да е отговорът й.

— Как?

— Не би те оставил.

Той забиваше нож в раната й.

— Не.

 

 

Външните министри пристигаха всички на 25-и, както бе планирано. Следваше седмици на речи, преди конференцията да приключи работата си.

Дан въздъхна тежко. Дванайсет минути за всяка държава, а те бяха цели сто двайсет и четири; това щеше да отнеме сума време. А заключителните речи бяха важни, защото в тях не само щяха да бъдат изречени красиви думи, но трябваше да отразят и постигнатото, което не бе, разбира се, онова, за което се бе надявал или мечтал. Ала фактът, че светът щеше да гледа и да очаква, бе огромен плюс, защото това не бе само проблем на отношенията Изток — Запад, тревогата бе глобална, наистина глобална и затова — изключително актуална. Веждите му се сключиха намръщени, като се сети за заключителния документ, който още си седеше на писалището му в очакване да бъде прочетен, ала той знаеше какво съдържаше — прекалено много компромиси и недостатъчно действия — а бе очаквал именно това. Налагаше се надеждите и мечтите да почакат още малко. И все пак, имаше достатъчно време в последния миг да бъде постигнато малко чудо и Джуди, неговата Джуди, нямаше да бъде напълно разочарована, защото народите, правителствата, държавите поне бяха седнали около масата на преговорите и наистина разговаряха за онова, което се случваше всеки ден около тях.

Усмихна се малко тъжно; всъщност сега бяха започнали да осъзнават, че природата не бе за това да я експлоатират, да бъде безмилостно грабена и опитомявана в името на прогреса на човешкия род. Опита да си спомни цитата, който си бе отбелязал в книга, изпратена му от сина му, великолепен цитат, нещо остро и достатъчно добро, за да го включи в проекта за реч на държавния секретар, който съставяше:

Нашето отношение към природната среда се е променило малко от хиляди години насам — ние я копаем, сечем я, горим я, изсушаваме я, павираме я, отравяме я, за да я моделираме по свой образ и подобие.

Дан въздъхна, защото сигурно в Щатите началствата щяха да определят цитата като прекалено емоционален, сигурно щяха да се спогледат снизходително и лукаво и щяха да придвижат въпроса за пенсионирането му или пък — да го назначат някъде на край света. И без това му оставаше да изкара само още един мандат. Но къде? Не и в Лондон, любимото му място, или пък в Париж, за тези назначения вече се бяха погрижили, едното от които имаше доста противоречив, политически характер — нефтен барон, който бе бръкнал дълбоко в джоба си по време на последната кампания за избор на президент и за услугите си бе получил добрия и престижен пост, нещо, което Дан винаги бе смятал за отвратително.

Той поклати глава и помисли за Бон, където мястото се освобождаваше след година; но преди осем години вече беше там. През януари се откриваше ваканция в Бразилия и след натрупания на конференцията опит той може би щеше да бъде подходящ кандидат, макар че бразилското правителство можеше да го сметне за прекалено зелен; ала някой трябваше да заеме позиция и да направи нещо относно опустошаването на един милион акра тропически гори седмично… а той, от своя страна, нямаше вече какво да загуби, бе вече твърде стар.

Дан сви рамене, отиде до прозореца и избърса с кърпа челото си. Беше топло, а той бе малко уморен и отегчен от преговорите, от постоянните спорове и отклонявания, които бяха особено характерни за последните няколко седмици. Понякога си даваше сметка колко по-голям напредък се осъществяваше след дискретни сделки в кулоарите на Хофбург или на коктейли и приеми, отколкото чрез ритуалните размени на мнения около проклетата маса на преговорите. Ала все пак постигнаха нещо, нали така? Струваше му се неочаквано и ужасно важно, че не бе пропуснал тази първа, дадена от Бога възможност, иначе, изкиска се той на себе си, Джуди можеше да се върне и често да смущава спокойствието му — той нямаше нищо против, съвсем нищо.

Облече сакото си и оправи връзката си — бе готов за един от последните коктейли, на които щеше да присъства тук, във Виена.

Поканата от Торнтънови седеше върху мраморната лавица над камината повече от две седмици и той почти бе забравил за нея, погълнат изцяло от работата си. Запита се дали Нилсен щеше да се появи там и дали разговорът му с него имаше полза за Джон.

Чуденето не води човек доникъде, бе казала веднъж майка му, ала той винаги си оставаше мечтател, понякога дори се учудваше, че бе стигнал до това си положение, защото като се огледаше назад, му се струваше, че бе преживял повечето от времето си в мечти за онова, което би могло да стане. Бе водил безконечни разговори с Джуди за миналото, за настоящето, за онова, което им предстоеше. Безкрайни разговори, при които мислите му се извиваха като вихрушка нагоре, в космоса, и разсмиваха Джуди. Тя винаги бе стъпила здраво на земята; тя бе човекът, който вземаше участие в демонстрации, а той се срамуваше, тя пишеше писмо подир писмо за безсмисленото трупане на отпадъци, за замърсяванията, за насилието спрямо децата, за унищожаването на животните, пишеше до всички, които биха се замислили, но обикновено те не го правеха, дори най-често изобщо не й отговаряха. Тъкмо тя бе притиснала хитро президента в ъгъла по време на един прием в Белия дом с обичайния си чар и бе започнала да му цитира Нормън Майърс:

Ние може да постигнем целта си, като елиминираме всеки „съперник“, за да си осигурим жизнено пространство на пренаселената Земя. Когато видим сметката и на последното живо създание, ще се превърнем във венец на творението. Ще се огледаме и няма да видим нищо друго, освен самите себе си. Сами, най-сетне сами.

Дан отново се изхили, като си припомни каква картинка бе представлявал тогава президентът. Той видимо потръпна, ала мигът все пак бе добър, струваше си да се запомни.

Приглади косата си назад, знаеше, че закъснява, огледа се набързо в огледалото, докато минаваше по коридора. Спря за миг и погледна едрото лице, което го гледаше. Някога то бе симпатично, а навярно и сега бе симпатично посвоему — за човек на неговите години, помисли си мрачно той — ала бузите бяха започнали да хлътват, кожата под очните кухини и под брадата бе бледа и увиснала, а очите бяха хлътнали прекалено дълбоко — и все пак това бяха живи и внимателни очи. Мозъкът зад тях обаче бе започнал да се населва от спомени, от стари места, стари приятели, от призраци. Той въздъхна, защото разбра, че в този миг очите му бяха прекалено живи и малко поовлажнели и гърлото му се сви.

— Ти, стари глупако! — измърмори тъжно Дан и с цялото си същество пожела Джуди да се върне и да го навести.

 

 

— Толкова се радвам за вас — рече Елизабът.

— Още не мога да повярвам — отвърна със светнало лице Клеър. — Научихме едва вчера, аз вече се стягах да се връщаме в Лондон.

— Е, сега вече няма да има нужда — усмихна се Елизабът — Сигурно изпитваш голямо облекчение.

— Да, така е — рече Клеър. — А и Брюксел е тъй удобно място, буквално на един час път.

— Оливър сигурно е доволен.

— О, да, всъщност не каза нещо особено, но той си е такъв, просто ходи напред-назад със самодоволна физиономия.

— Трябва да поддържаме контакти.

— Бих искала. А на теб пък ти предстои Вашингтон.

Елизабът кимна, ала погледът й се отмести и потърси Джон в другия край на стаята.

— Искаш да отидеш там, нали, Елизабът?

— О, да — отвърна тя. — Много.

Клеър се взря в лицето на приятелката си и се запита дали онова, което бе дочула — че Елизабът имала любовна връзка — бе вярно; Мадлен Линдал й бе подхвърлила клюката.

— Всъщност, най-добре ще е да тръгваме, мисля, че злоупотребихме с гостоприемството ви.

— Глупости — отвърна машинално Елизабът.

— Не, наистина, трябва да вървим, гледачката на децата…

— О, да — рече Елизабът. — Но почакай да ви изпратя.

Клеър направи знак на Оливър, докато си проправяше път сред останалите малцина гости.

— О, между другото, научи ли, че Олаф и Мадлен заминават за Прага? — Клеър й хвърли съучастнически поглед. — Тя е направо бясна.

— Не се и съмнявам, това едва ли е назначението, което би й допаднало.

— Е, нещата там поне се променят.

— Но не и достатъчно бързо за Мадлен. Мисля, че ще прекарва повечето от времето си тук… — рече Елизабът и додаде: — Горкият Олаф!

— Би могло да е и по-лошо — Колумбия, Лагос или Камбоджа.

Елизабът се усмихна, защото преди няколко месеца Мадлен бе казала същото за Клеър, а сега нещата се обърнаха с главата надолу. Мислите й се понесоха назад — към онзи прием по откриването на конференцията през януари, когато всичко бе съвсем различно и сетне всичко се бе променило.

— Е, трябва да си тръгваме — рече Клеър, когато Оливър се присъедини към нея. — Моля те, опитай да дойдеш на моя обяд в понеделник.

Елизабът кимна.

— Добре — докосна ръката на Оливър и рече: — Поздравления за Брюксел.

— Благодаря, Елизабът — и той се усмихна малко тъжно: — Надявам се, че мога да кажа същото за теб и за Вашингтон.

Тя кимна глуповато, леко стресната, а той последва Клеър през отворената врата; Оливър знаеше и в следващия миг тя се запита дали всички знаеха. Остана задълго като вдървена под ярката светлина в коридора и гледаше с невиждащ поглед как нощният ветрец издуваше завесите навътре. Погледът й се плъзна към всекидневната, където Джон стоеше при последните гости на приема. Тя пое дъх и отиде в кухнята, където хората от наетия обслужващ персонал вече миеха последните чаши и ги поставяха в картонените кашони; скоро по нищо нямаше изобщо да личи, че над сто души бяха минали оттук. Елизабът премина през кухнята и отиде в хола, най-хубавата стая, единствената, където се чувстваше като у дома си.

— Е, това беше…

Гласът на Джон я сепна и тя се обърна.

— Всички ли си тръгнаха?

— Да — рече той. — Искаш ли питие?

Тя кимна и седна.

— Много се радвам за Оливър и Клеър, тя изглежда подмладена с десет години.

— Той го заслужава.

— Да.

Джон постави чашата на масата пред нея.

Тя се вгледа трепетно в лицето му, питаше се какво ли щеше да й каже.

— Спомняш ли си Лаура Дръмънд, момичето, което си срещнала един следобед много разстроено…

Тя се изчерви и взе питието си.

— Да.

— Върнаха я у дома.

Елизабът се ококори.

— Горкото момиче се забъркало с някакъв агент.

— Искаш да кажеш шпионин ли?

— Предполагам — да. — Джон отпи от чашата си. — Той буквално я прелъстил и сетне направил хубавички снимки и видеозапис.

— О, Господи…

Да, той ще да е бил много добър в прелъстяването, помисли си тя, като си спомни с неудобство четвъртитото му, симпатично лице, ловките, добре отработени маниери, начина, по който бе задържал ръката й.

Той поклати глава.

— Мислех, че съм го виждал някъде преди, но жалко, че ми отне толкова време да се сетя къде точно.

— Кой е той?

— Казал на Лаура, че името му било Ралф Мюлер и че бил западногермански бизнесмен, но всъщност майка му е унгарка, а баща му — руснак, поне това е версията, която аз знам. Името му е Генадий Левченко. Запознах се с него през 1980 година в съветското посолство в Лондон, а на следващата година той получи съмнителна известност като един от първите руски дипломати, които бяха изгонени след голямата чистка на сто и пет шпиони през 1971 година.

— И какво бе направил?

— Знам само официалната версия — че се опитал да съблазни британски държавен служител да участва в шпионска мрежа, при това отново жена. Със сигурност знам обаче, че бе или още е офицер от КГБ, специализиран в научно-техническото разузнаване.

— Лаура не е имала много голям шанс да го избегне, нали?

— Не — рече Джон.

— А как се държа сър Найджъл с нея?

— Любезно, разбира се, ала тя трябваше да се върне в Лондон, нямаше друга възможност.

— А кариерата й?

— Не е съсипана напълно, защото тя постъпи правилно, като си призна за станалото… но във всеки случай ще е връщане назад. Това назначение във Виена бе чудесен старт за нея.

— Горката Лаура — рече тихо тя. — А какво стана с Ралф Мюлер или Генадий?

— Изчезна — каза той и поклати глава. — Чух от Лоурънс, че сър Найджъл се опитал да му заложи капан, но той не се появил. Инстинкт, предполагам.

— Значи е още някъде тук.

— Боя се, че да.

— Странно… — рече тя. — Знам, че подобни неща стават, но е трудно да повярваш, когато наистина се случат.

— Предполагам, че това важи за много още неща. — Той я погледна изпитателно и внимателно.

Сърцето й бавно тупкаше в гръдта й, ала й се струваше, че ударите му бяха страшно силни и високи. Той я очакваше да заговори и тя се прокашля.

— Свърши се, Джон.

Той я погледна и не каза нищо, тишината се проточи дълга и непоносима и на нея й се стори, че ще изкрещи от напрежение и безпокойство; очите му сякаш я дупчеха като свредла.

— Свърши ли? — попита безизразно той. — Какво е свършило?

Тя сведе поглед към ръцете си, пръстите й се сплитаха и виеха силно и болезнено.

— Мисля, че знаеш — рече бързо тя.

— Не, не знам.

Той искаше тя да го каже, на глас.

— Вече не се виждам с него.

— С кого? — преглътна той.

Очите й се разшириха, умоляващи.

— С кого?

— С Карл Нилсен.

Той отиде до прозореца, нямаше си доверие да заговори, не бе в състояние да се противопостави на мрачната тъга, която го бе погълнала.

— Джон?

— Какво очакваш да кажа?

Мислите й сякаш се смразиха от отчаяние и безпомощност.

— Познавах го отпреди…

Той въздъхна.

— Отпреди какво!

— Отпреди теб.

— И нима от това историята става по-приемлива?

— Не се опитвам да я правя по-приемлива, не бих и могла, нали? — Гледаше гърба му, очертан на фона на прозореца. — Опитвам се да обясня.

— Но няма нищо за обясняване, нали?

— Какво имаш предвид?

— Ами една любовна връзка си е любовна връзка, нали така? Какво значение има дали си го познавала отпреди, след, по средата, щом резултатът е един и същ.

— Не, Джон.

— О, така ли? — рече той. — Значи твоята връзка е по-различна от всички останали пламенни и безвкусни, безчестни и тайни срещи, при които плътта е решаващият…

— Не беше така.

— Не ми казвай как е било!

От тона му стомахът й се сви, тя наведе покорно глава, а боязънта и мъката сякаш затанцуваха в тялото й.

Когато той заговори отново, тонът му бе мек и неутешим.

— Не ми казвай как е било, Елизабът, не постъпвай така с мен.

Той не искаше да му припомнят за него и за нея — как се любят, как си казват всичките онези неща, които любовниците си споделят. Не можеше да го понесе.

— Нямах това предвид.

— Добре — рече той. — Добре.

— Съжалявам, Джон — рече неочаквано и безнадеждно тя. — Толкова съжалявам…

Сълзите идваха, усещаше ги под клепачите си, не искаше той да ги види, сякаш молеше за съжалението му.

— Запознах се с него година преди да срещна теб… — рече тя, запъвайки се, а сетне думите рукнаха: — Имахме кратък, опияняващ роман, сетне той замина за Щатите. — Тя замълча за малко, думите започнаха да засядат в гърлото й. — Мислех, че го обичам, Джон — рече тихо тя. — Ала, той не се обади, повече изобщо не се видяхме.

— Доскоро.

— Да — рече неохотно тя.

— И ти се почувства задължена да подновиш своя опияняващ роман — буквално? — Не искаше да използва думата любов, не и нея.

Тя не отвърна нищо, защото това бе вярно.

— Аз как се вписвах във всичко това, помисли ли за мен поне веднъж?

— Разбира се.

— Разбира се — повтори той и се обърна към нея.

— И сега, след като твоето увлечение е свършило, предполагам си мислиш, че всичко може да се върне в рамките на нормалното?

— Престани, Джон…

— Нямаш право, да го казваш.

Последвалото мълчание бе тежко, всеобземащо, ала гласът й го разсече на две.

— Искаш ли да си вървя?

— Дали аз искам ти да си вървиш? — Думите му бяха сякаш обагрени, с цинизъм. — Е, това вече е добър въпрос. — Той се засмя, ала смехът му бе накъсан и лишен от радост и тя затвори очи. Той се обърна, за да я погледне. — Нима мислиш, че е толкова просто? — Поклати глава. — Не знам как ти определяш любовта, не разбирам какво означава тя за теб, Елизабът, за мен тя е по-различна — не мога да ти кажа да си вървиш, защото още те обичам и не знам какво да направя.

Тя вдигна очи и се взря в лицето му, ала погледът му я принуди да сведе глава.

— Изобщо обичала ли си ме някога?

Той впи поглед в отчасти наведената й глава, а спомените започнаха да нахлуват в съзнанието му и да го смазват. Струваше му се толкова отдавна, когато я видя за пръв път на една вечеря, как вдигна поглед и съзря красивите, широки скули и снопа коса с цвят на пчелен мед, който падаше върху белите й рамене. Как я пожела. Той започна да я преследва и откри, че бе интелигентна, остроумна, сърдечна, дори духовита, ала тя го държеше на разстояние и това в началото го заинтригува, докато не започна да страда от него и тя едва не го изгуби. Тя все пак се върна при него и се ожениха. Беше щастлива, той знаеше, че бе щастлива, бракът им бе добър. Всичко вървеше добре. А и тя му бе родила красив син.

Джон усети как се вцепенява при мисълта за Кристофър.

— О, Джон… — рече тихо тя, — … да, да.

— Не мога да ти повярвам — рече той. — Кой знае защо винаги имаше нещо в теб, което ме държеше на една ръка разстояние.

— Това беше…

— Карл… проклетият Нилсен! — Той изплю думите и сърцето му заби в гърдите с плашеща ярост. — И ти бе готова да пожертваш всичко, което, имахме — и Кристофър включително — заради него. Помисли ли изобщо как би се отразило подновяването на твоя опияняващ роман върху сина ти? — Той преглътна с мъка. — А знаеш ли, че този твой загладен, празен негодник е търгувал през свободното си време със слонова кост?

Дан Гърни му бе съобщил това малко небрежно, ала, разбира се, поверително, на чашка. Джон отново се изчерви при този унизителен спомен. Дан изглежда притежаваше способността да знае всичко.

Тя затвори очи и поклати безпомощно глава.

— Искам да те мразя, но не мога — рече той и извърна поглед.

— Аз родих дете от него, Джон.

Това бе единственото нещо, което й бе останало, и тя се запита неочаквано защо ли никога досега не му бе казала, той би я разбрал, ала тя бе оставила спомена в себе си и чакаше, позволявайки му да расте и да расте.

Той бавно се обърна.

— Дете от него ли? — преглътна. — Дете от Нилсен?

— Да.

— Кога?

— Около година преди да се запозная с теб.

Изведнъж й призля от тази несигурност.

— То почина — рече тя, отвръщайки на незададения му въпрос. — На пет седмици, бе преждевременно родено.

Той се вгледа внимателно в лицето й и видя как очите й потъмняха, видя как закръгленият й нос почервеня и разбра, че ще заплаче.

— Всичко това бе някак недовършено, разбираш ли… — Гласът й потрепери. — Някак недовършено. — Опита се да се прокашля, а погледът й се стрелна към лицето му. — Защото всичко бе стояло някак заключено в мен — той, бебето — при това дълго, прекалено дълго… Сега го разбирам.

Призракът бе изчезнал и мъката се прокрадваше, надигаше се.

— Не го обичаш, нали? — Сърцето му болезнено туптеше. Болезнено, защото нямаше да има повече връщане, нямаше да има друга възможност.

Тя поклати глава.

— Не.

— Значи всичко е свършено — рече той и за двама им и затвори очи, почувствал замайващо облекчение. — Свършено е.

Гледа я известно време, сетне бавно отиде и седна до нея.

— Как се наричаше бебето?

Привлече я към гърдите си и погали косите й.

— Кажи ми името му, Елизабът — попита нежно той.

— Сюзън.

Усети развълнувания, тревожен ритъм на сърцето й, а топлите й, едри сълзи попиваха в ризата и проникваха до кожата му. Сега вече всичко щеше да е наред. Наред. В края на краищата, пред тях бе остатъкът от живота им.