Луиз Пенингтън
Жената на дипломата (10)

10.

— Как е танте Мария?

— Видя ми се добре — отвърна Кристина.

— Не очаквах да останеш толкова дълго.

— Казах ти, че имах нужда от промяна.

— Заради Сам Коен.

— Отчасти.

Старицата се вгледа внимателно в дъщеря си, в дълбоките тъмни кръгове под очите й, в слабото й лице; отслабнала беше.

— Той идва тук — съобщи с неохота тя.

Кристина ококори очи.

— Кога?

— След като замина за Залцбург.

— И какво каза?

— Първо ми налей още шоколад, липсваше ми твоят шоколад, само ти можеш да го приготвяш така, че да ми хареса — въздъхна тя.

Кристина се напрегна от нетърпение, но знаеше, че шоколадът идваше на първо място, както бе наредила майка й, нямаше смисъл да спори, преди бе опитвала, но без никакъв ефект. Майка й изглежда винаги се налагаше.

— Е? — подкани Кристина, след като настани майка си във фотьойла й.

— Както казах, той идва тук.

— Това го разбрах, мамо, но какво каза той? — Понякога сама се чудеше как издържаше да не й се разкрещи.

— Искаше да ти телефонира.

— И ти му даде номера на танте Мария?

Той обаче не й бе звънил; всеки ден тя бе питала дали някой се бе обаждал. Никой.

— Не, разбира се, че не му го дадох.

Кристина се вторачи в майка си, не можеше да повярва.

— Но защо? — извика пронизително тя. — Защо не?

— Няма нужда да ми крещиш, мислила съм ти само доброто.

Кристина поклати отчаяно глава.

— Никога не си ми мислила доброто, никога! — От сълзите погледът й затанцува. — Не си му дала номера, защото не го харесваш, защото е евреин, защото той е просто един мъж, който ме желае. — Ала вече не бе така сигурна, че Сам я желаеше; вътре в себе си тя тъгуваше, вътре в себе си не таеше никаква надежда.

— Не бъди глупачка! — Удари майка й ядосано по дръжката на стола. — Ти никога няма да се научиш, нали? Никога! Жена му чакаше навън в парка, видях я с момиченцето им.

— Откъде си разбрала, че е неговата жена и неговото дете? — попита тя. — Никога не си ги виждала!

— Видях го през прозореца как пресече Ринга и влезе в парка, видях го да отива при тая курва, дето му е жена — с нейните прекалено тесни панталони и голяма белозъба усмивка. Видях ги през прозореца, Кристина!

— Добре, добре!

Значи онова, което Натали й бе казала, бе вярно. Доплака й се. Но Сам… никога не би повярвала за Сам.

— Не ми каза какво е казал той — тихо рече накрая Кристина.

— Само че обещал да ти позвъни.

— И толкоз?

Как й се искаше сега да не му се бе обаждала онази съдбовна събота; може би ако бе изчакала той да й телефонира, както й бе обещал, всичко щеше да се развие по-различно. Може би, може би…

— Да.

Това разбира се не бе вярно, но останалото нямаше значение.

— След това звънил ли е?

— Кристина, Кристина, защо постъпваш така със себе си? — Августина поклати глава. — Този мъж очевидно е решил да остане при жена си. Пускай го да заминава.

— Не е чак толкова просто, мамо.

Струваше й се, че душата й умира.

— Разбира се, че е, ти през цялото време знаеше какъв риск поемаш — и тя изсумтя презрително. — Пък и в крайна сметка що за мъж ще е той, щом остава с такава жена? Слабохарактерен, глупав.

— Ти не го познаваш.

— А ти го познаваш, така ли? — Тя потропа нетърпеливо с пръсти. — Ако го познаваше толкова добре, защо не предвиди, че би могъл да се върне при жена си? И защо се самонави, както винаги, че това е поредният мъж, който е готов да зареже всичко заради теб?

— Ти си жестока и коравосърдечна… — И понякога си мисля, че те ненавиждам.

— Опитвам се да ти помогна, но ти не го разбираш.

— Да ми помогнеш — на мен? Ти си безжалостна!

Кристина усети как устните й се разтрепериха, очите й се напълниха със сълзи и се застичаха по лицето й.

Августина погледна дъщеря си, видя нещастието и отчаянието й и най-неочаквано изпита срам. Помисли си за Сам Коен и за казаното от него — да чуе такива работи и то от устата на този мъж! Тя се изчерви и сведе поглед към чашата си с шоколад, наполовина пълна със сладката, млечна течност.

— Не исках да те засегна — изрече бавно тя.

Кристина преглътна тежко, сякаш така можеше да спре сълзите.

— Но го направи, направи го, нали?

— Желая ти единствено доброто, това е.

— Аз обичам Сам — изхлипа безпомощно тя.

Майка й не отговори. Кристина стана и отиде до прозореца.

— Мислех си, мислех си наистина, че този път… — продължи тя почти само на себе си.

— Ще си намериш друг…

Кристина се засмя горчиво, смехът й прозвуча сурово, като стон.

— Ти не разбираш, мамо, наистина не разбираш.

Августина не бе виждала дъщеря си в такова състояние отдавна и това не й се понрави — това отчаяние, чувството за загуба, която оцветяваше всяка нейна дума, всеки неин жест. И това бяло, бяло лице.

— Пийни малко портвайн. Седни.

— Не мога да поемам алкохол.

Августина се намръщи.

— Защо? Да не си болна?

В дълбоката тишина, която се възцари, Кристина долови писъците на пауните в Щадтпарк, видя туристите с техните фотоапарати — щракаха и щракаха паметника на Йохан Щраус.

— Не, не съм болна, майко. Бременна съм.

Дочу, че майка й издаде някакъв звук, сякаш дъхът й секна.

— Сигурна ли си?

— Никога не съм била по-сигурна в нещо.

— Ходи ли на лекар?

— Разбира се.

— И няма грешка?

Кристина се завъртя и се обърна към нея.

— Не, майко, няма грешка!

— Добре, дете, добре.

Не можеше да си спомни кога за последен път майка й я бе нарекла дете.

— Това променя всичко — добави майка й след малка пауза.

— Как? — попита горчиво Кристина.

— Ами, той трябва да се ожени за теб.

Кристина затвори очи в невяра.

— Сам е вече женен, нали не си забравила?

— Той трябва да се ожени за теб — повтори майка й. — Ти носиш неговото дете.

Кристина погледна майка си и се запита дали бе постъпила разумно, като й каза всичко, но в този момент се чувстваше твърде уморена, твърде разтревожена и нямаше куража да не го направи.

 

 

Лаура се облегна на седалката в самолета и се замисли за Лондон и за Андрю, за онова, към което се връщаше. Когато най-сетне реши да разкаже на посланика цялата история, изпита само облекчение. Тогава й се струваше, че няма друг избор, защото просто не бе създадена от такъв материал, от какъвто са направени шпионите.

Въздъхна вътрешно, като си спомни треперещите си пръсти, посягащи към дръжката на вратата на кабинета му, лудото биене на сърцето си, когато приближи до писалището му и седна. Ала той бе толкова добър, въпреки нейното запъване и заекване, въпреки сълзите на унижението, защото накрая тя не можа да се сдържи. Сър Найджъл тогава поръча чай и дори бренди и тя поседя няколко минути на спокойствие, преди той отново да заговори.

Чаят и брендито обаче твърде бързо бяха последвани от включването на магнетофон и от въпроси, въпроси, въпроси. Посланикът нарече случилото се залагане на капан и й спести неудобството да се спира на най-гадните подробности. Беше му благодарна, но въпреки това разпитът и описанията почти по минута на всичките й срещи с Ралф я бяха изцедили напълно. Когато се върна зад писалището си, тя бе напълно рухнала.

Усмихна се горчиво като си спомни последния коментар на сър Найджъл, че подобни неща се случват от време на време, той дори й спомена за случая с един британски посланик, който бил компрометиран от привлекателна камериерка, на чието благоразположение не могъл да устои — фотографирали го като прави любов с рускинята в пералното помещение (на всичкото отгоре!) на резиденцията си в Москва. Сър Найджъл се бе опитал да прикрие насмешката си като добави, че заблуденият бил по-късно пенсиониран с пълния размер на пенсията си.

По-късно имаше и друг разпит от хората на специалните служби, след което й казаха, че е освободена от задълженията си; очаквала го бе. Освен това й наредиха да напусне апартамента си и да се настани в една малка, безлична стая с изглед към шумна улица в специално подбран от тях хотел близо до Шотентор; това бе най-потискащо. И все пак, имаше известна утеха в това как бързо и без особени затруднения се бяха заели със случая. Сега вече отговорността принадлежеше не на нея, а на някой друг.

Лаура вдигна поглед към стюардесата — питаше я дали желае още кафе. Кимна и усети, че най-сетне се бе отпуснала, беше почти спокойна, защото всичко бе свършило. Нима не бе така? Обърна се към прозорчето и се взря в съвършения облачен покров под крилете на самолета. Бяха я помолили да се срещне за последен път с Ралф, за първи обмен на информация и тя се бе съгласила с неохота, защото се чувстваше все пак задължена, сякаш им дължеше нещо за глупавата си наивност.

Той обаче не дойде. Ралф се бе съгласил, но не дойде. Сякаш бе разбрал. Тя преседя в кафе Централ почти цели четири часа, докато те не й показаха, че може да си върви; докато излизаше през двойните врати, тя си обеща, че никога повече нямаше да стъпи тук, нито в кафе Централ, нито във Виена, нито в Австрия, където и преди бе идвала няколко пъти на ски.

Никога повече!

Тя потрепери леко и се зачуди къде ли се бе дянал той, какво правеше? Хората от службите бяха ходили в апартамента му, но бил празен. Ралф бе заминал. Опита се да си представи онзи чисто бял апартамент без гръцките произведения на изкуството и дискретното му осветление, без меките, кожени мебели. Въображението й я поведе бавно из всички стаи, по коридора към кухнята и огромната всекидневна, навън, на чудесната тераса, ала тя усети как неизбежно я привличаше мястото, където й бе показал филма — стаята с двата стола и с огромния телевизор.

Затвори очи. И лицето му: голямото, квадратно, симпатично лице се промъкна нежелано в съзнанието й, сетне видя ръцете му като огромни мраморни юмруци и другия мъж, брадатия, и усети как жлъчката се качва нагоре в гърлото й.

Лаура пое дълбоко дъх и направи плах опит да се зачете в книгата в скута й, но нищо не помагаше. Бе писала на Андрю и му бе съобщила за случилото се, доколкото й бе възможно. Той не й отговори и тя реши, че всичко бе свършило. Не можеше да го вини; не и след онова, което му бе съобщила, не и след онова, което бе сторила. Усети буца в гърлото си и се опита да я прогони. Родителите й обаче бяха друг случай и щеше да се наложи да им каже, защото съществуваше възможност да получат малък подарък от Ралф той би го направил, тя бе убедена в това.

Лицето й започна да се налива с кръв и Лаура се запита дали някога, щеше да успее да се отърси от този призрак или той щеше да я преследва цял живот. Къде бяха сега видеозаписът, снимките, негативите? Как постъпваха онези тъмни субекти с подобни неща, след като те вече не са им нужни? Тя неволно се сви, сепна се от гласа, който й съобщаваше да затегне колана, защото самолетът се приземява.

Погледна през прозорчето и видя в далечината да се мержелее посрещащото я летище Хийтроу. Лондон бе както винаги сив, а пистата бе мокра от лекия дъждец, който напръска прозорчето й с фини капчици. Картината се размаза и тя извърна лице.

Имаше забавяне в обработката на багажа, защото транспортната лента не функционираше добре, но повредата бе отстранена, тя взе багажа си и бързо премина през митническия контрол. Лаура погледна пластмасовата торбичка с надпис Безмитна стока — два картона цигари за брат й, бутилка малцово уиски за баща й и копринен шал за майка й. Не можеше да се похвали кой знае колко за престоя си във Виена, но тя се сети и за офорта от Шьонбрун, който бе открила в Нашмаркт, и за очуканата немска каска, която бе купила в пристъп на лудост — баща й сигурно щеше да я окачи в кабинета си. Имаше и тясна гранатова гривна, доста стара, която бе открила по сергиите на една малка, странична, павирана уличка. Както и красивите ръчно изработени фигури за шах, които бе купила за Андрю на Кертнерщрасе. Комплектът щеше да му хареса, помисли си тя, и щеше да му го подари, независимо от всичко, или може би щеше да му го прати, защото сега не знаеше как би могла да го погледне, не и след този срам, след тази горчива мъка, която изглежда бе покрила с покровта си всичко.

Лаура избута количката си през автоматичните врати и се опита да не гледа гъстата редица от лица и хора, които стояха зад бариерите. Съсредоточи се върху движението на количката, гледаше право пред себе си, защото си бе малко потискащо да пристигнеш на летището и никой да не те чака, без значение колко нелогично и ирационално да бе подобно чувство.

Тя вдигна глава и забута още по-решително количката си и тогава го видя. Сърцето й заби болезнено, когато се вгледа в спокойно му лице, не виждаше много ясно, защото необяснимо защо очите й се бяха насълзили. Ала Андрю се усмихваше с онази позната, малко полегата усмивка, от която стомахът й винаги се свиваше. Сякаш животът й бе направил пълен кръг, сякаш нищо не се бе променило, ала дори когато ъгълчетата на устните й започнаха леко да се повдигат нагоре, тя усети ужилването на разкаянието, защото нищо вече не можеше да бъде същото.

 

 

— Дойдох да ви благодаря за вниманието — рече София, след като Елизабът я въведе във всекидневната.

— Нямаше нужда, аз наистина направих съвсем малко.

Мислите й се втурнаха назад, към онзи тъжен, изгубен уикенд и към отчаяните им усилия да открият Женевиев; така и не успяха. Най-накрая Феликс уреди да бъде драгирано дъното на езерото, но то бе прекалено дълбоко и тъмно, бе покрито с дебел слой гъста, смрадлива тиня. Нейното внимание се изрази в това, че стоя при София, докато тя не потъна в сън след взетите успокоителни.

— За мен това имаше голямо значение тогава.

Елизабът се вгледа в лицето й, в хлътналите бузи, които изпъкваха от още по-изострените й черти.

— Хайде да пием чай — предложи Елизабът и двете седнаха.

— Ще остана във Виена поне още седмица и си помислих, че бих могла да започна портрета на сина ви, преди да замина.

— Сигурна ли сте?

— Моля ви, много бих искала да го направя — насили се да се усмихне тя. — Разбрах, че след две-три седмици се връщате в Англия.

— Да, конференцията скоро ще приключи — преглътна Елизабът. — Времето изглежда тече много бързо.

— В Англия ли ще се върнете?

— Да, така мисля.

— Не сте съвсем сигурна?

Елизабът взе чашата си.

— Нищо не е сигурно за момента. — Тя си помисли за Джон.

— А следващото назначение?

— Съвсем скоро ще бъде потвърдено.

Нямаше вече съмнение, че Джон щеше да бъде назначен във Вашингтон, ала те не бяха обсъждали това, защото вече почти не разговаряха. А утре тя щеше да се срещне с Карл.

— Бих ли могла да се обадя в сряда или четвъртък, за да започна портрета? — рече бързо София, доловила неудобството на Елизабът.

— Наистина ли сте сигурна, че…? — повтори тя и въздъхна вътрешно, доволна, че темата на разговора им се промени. — Толкова ви се струпа на главата.

— Сигурна съм. Ще ми подейства добре, ще ме извади от мислите ми, както казвате вие. Имам нужда от това. — София се загледа в чашата си. — Вчера бе обявено завещанието на майка ми.

— О, господи, толкова съжалявам…

София усети как в гърлото й засяда буца. Имаше нужда да мисли за други неща, за други лица, защото, непрекъснато откриваше промъкналото се незабележимо в съзнанието й бяло, крехко лице на майка й, а тя не можеше да понесе това, не можеше да понесе мисълта, че вече я няма, че не можеше да вдигне телефона и да разговаря с нея.

Рязко вдигна поглед към прозореца и си помисли, че сигурно съществуваше нещо, нещо несломимо, нетленно, което бе останало от майка й, скъпоценен фрагмент от личността, която бе обичала, която й бе разказвала приказки, която бе единствената й истинска приятелка.

Усети как ръката на Елизабът обвива нейната.

— Баща ми е бесен — рече изведнъж тя, бореща се с напиращите сълзи. — Мама е завещала замъка на мен. — Тя поклати глава. — На мен.

Той бе побеснял — руга и злослови, защото замъкът Блец бе завещан на дъщеря му, дори не и на единствения му син! А също — и земите, езерото. В яростта си се бе обърнал към нея и я бе попитал за какво би й потрябвал той — какво щеше да прави с него! Ала тя го искаше, искаше го много силно, защото това бе желанието на майка й. Баща й отново се разбесня, каза, че можел да оспори завещанието, че майка й не била с всичкия си.

Нотариусът го укроти, като му показа завещанието и клаузата, която декларираше съвсем ясно причината, поради която тя не оставяше на Феликс нищо: Правя тази промяна в Завещанието си относно съпруга си, поради неговите прелюбодеяния. Баща й изведнъж утихна, устата му увисна отворена, а частица от съзнанието й бе възкликнала: какъв глупак изглеждаше.

Той се обърна бавно към нея, погледите им се срещнаха и тогава тя разбра, че той нямаше да оспори завещанието. И в този дълъг, грозен момент, когато погледите им се бяха срещнали, тя почувства, че го ненавижда.

— И какво ще правите? — спокойният глас на Елизабът сепна мислите й.

— След като продам замъка Блец, ще се заема с учението си в Щатите.

— Ще продадете замъка?

— Да. Мама никога не го е обичала.

Поне това можеше да направи сега за нея. Ала някъде в тъмните ъгълчета на сърцето си тя съзнаваше, че всъщност забиваше нож в раната на баща си. След прочитането на завещанието той едва ли не й се примоли да го остави да ръководи имението — да му бъде мениджър, както бе казал, а тя се бе усмихнала: лъжовна усмивка, пропита с горчивина, която баща й бе сляп да види. Той наистина бе много глупав. Продажбата на замъка Блец щеше да го съсипе. Тя се надяваше, че дори ще го убие.

— Ала някога вие ми казахте, че той ви е бил много скъп — рече неловко Елизабът.

— Но не и сега.

Последва миг на неловка тишина, те се спогледаха, а сетне тя продължи:

— Не разбирате ли — трябва да го продам — рече София, сякаш отчаяно се нуждаеше по-възрастната от нея жена да я разбере.

Елизабът бавно кимна.

— Тя не бе на себе си — добави София, почти шепнешком.

В съзнанието й, където процъфтяваха сънищата и въображенията, тя си бе измислила една картина на това как майка й се измъква — не навлиза в онази злокобна вода, а просто се измъква в гората с друг куфар, с други дрехи.

— Само ако знаех — рече извинително Елизабът, — навярно можехме да поговорим.

Ала тя бе прекалено заета със собствените си дела, заета бе с мечтите си за Карл, със спомените си.

— Тя щеше да се зарадва, че съм ви посетила — рече София. — Знам, че ви харесваше, знам колко бе доволна от намерението ми да нарисувам сина ви.

Елизабът се усмихна, ала погледът, с който огледа младото лице, бе изпълнен с тревога. Може би бе очаквала прекалено много, но това лице толкова се бе променило, сякаш душата му бе отлетяла, сякаш онази София, с която се бе запознала само преди няколко месеца, вече не съществуваше. И дори сега, когато очите й внимателно се вглеждаха в неутешимото лице, младото момиче бавно извърна глава, сякаш бе усетила съчувствието на Елизабът — то повече не я интересуваше.

Погледът на София се отмести към прозореца; изведнъж се почувства уморена от приказките, уморена от всичко и тази умора бе тежка, като непосилен товар, като болка. Тя затвори очи, защото пак й бяха запарили с новия пристъп на мъката й, която сякаш можеше да я сграбчи и да я задуши. Преглътна трудно, прогонвайки хубавата картина, породила се по чудо в съзнанието й — на майка й, на онази Женевиев, която тихо си тръгва през гората. Най-сетне свободна.

 

 

Кристина закрачи в посоката, от която идваше музиката — към павилиона, където малкият оркестър свиреше поредния щраусов валс. Седна край една от малките кръгли масички, поръча си минерална вода и паста и се загледа в лудориите на група млади италиански туристи. Бе излязъл вятър, по небето се гонеха облаци, но нямаше опасност да завали. В един миг тя положи ръка върху корема си и се опита да си представи живота вътре в него.

В Залцбург отиде на лекар — бе възрастен, пред пенсия, но любезен и услужлив. Каза й онова, което тя вече знаеше. Бременността й бе пълна изненада, защото си бе мислила, че не бе в състояние да роди. През всичките години с Фредерико не се бе получило нищо, той имаше син от предишния си брак и тя прие, че вината за това бе в нея. Каза за това на лекаря, а той се усмихна, онзи старик, сякаш му бе разказала смешен анекдот.

— На вашата възраст, фройлайн, яйчниците имат обичая да се самоизтъкват, дори и неособено активните или мързеливите — това е последен яростен опит да бъдат оплодени, да родят.

Той се засмя и я щипна под брадичката, сякаш бе хлапе, направило беля, а не забременяла извънбрачно жена.

Съзнанието, че бе бременна, се бе породило постепенно у нея. Отначало бе решила, че не й е добре, сетне се оправяше за някой ден, после тежките дни се заредиха един след друг в зловеща последователност; отслабна, бе уморена, много уморена, а после отиде в Залцбург заради Сам и тогава всички мисли за здравето й вече нямаха значение; докато танте Мария я бе отвела насила при доктор Люгер и тя се принуди да се изправи лице срещу лице с истината, която дотогава се бе таила в някое забутано ъгълче на съзнанието й.

И ето че сега си седеше в този летен виенски ден в Щадтпарк, пиеше си минерална вода и похапваше паста, сякаш всичко трябваше да бъде именно така. Кристина отново потупа корема си и без да ще пак се замисли за Сам. Беше поръчала на майка си, ако той се обадеше, да му каже, че е още в Залцбург и че възнамерява да остане за известно време там. В крайна сметка за какво й бяха извиненията му или грижливо подготвените му фрази, с които щеше дай съобщи, че се връща при жена си, при Натали. Дори и името й не й се нравеше, установи неочаквано и с горчивина тя. Но Сам… Нямаше да мисли за Сам, нито щеше да му съобщи за бременността си, нямаше смисъл, не се нуждаеше нито от съжалението, нито от парите, нито от времето му. Пускай го да си върви бе казала веднъж майка й и беше права.

Взе малката виличка и се захвана със сладкото, лепкаво хълмче в чинията си, усмихната замислено. Сега вече апетитът й бе наред, върнала си бе изгубеното тегло, че и бе наддала, а когато се погледнеше в огледалото, имаше усещането, че се бе подмладила, че бръчките, започнали да се образуват около очите и устните й, се бяха изпълнили и почти не се забелязваха. Сам бе напуснал живота й, ала й бе дал нещо, което правеше съществуванието й почти поносимо.

Тя усети лека уплаха и пое дълбоко дъх, когато мислите й поеха назад във времето — тази бременност бе зачената в любов, нали така? Не бе едно от онези тъмни, празни съвкупления, когато се бе любила със свито сърце, когато се събуждаше сутрин, изпълнена с разкаяние, съмнение и неудобство. Кристина вдигна чашата си и потрепери, когато прекалено изстудената течност се стече в стомаха й.

Погледът й отново се плъзна към павилиона и малкия дансинг пред него. В средата му се въртеше възрастна жена, полата й бе повдигната в единия край, тя протегна ръка към пръстите на краката си, които се движеха в съвършена хармония с ритъма на музиката; от време на време се усмихваше и кимаше, сякаш имаше партньор, с когото танцуваше, сетне отново и отново се въртеше, изключила се напълно от присъствието на гледащите я хора, от усмивките, от кикотенето им. Съвсем сама. Кристина извърна поглед над главите на тълпата към терасата, Курсалон и пауните.

Облегнат на украсените перила напред се бе навел един мъж — не много висок, тъмнокос, с лек костюм. Тя заслони очите си от слънцето с ръка и в следващия миг дъхът й секна. Кристина се изправи и започна да си проправя път сред масите обратно към алеята, ала той я бе забелязал, разбира се, настигна я бързо и лесно, хвана я за ръката. Искаше й се да му каже да си върви, да я остави на мира, защото не се нуждаеше от него.

— Какво смяташ, че правиш!

Сам я погледна в очите и тя съзря яда му.

— Да не си полудяла или нещо такова?

— Искам просто да живея живота си в покой, това е всичко.

— Не смятах, че си от театралничещите типове.

— Е, предполагам, че ме познаваш достатъчно добре.

— Какво искаш да кажеш, за бога?

Тя не отвърна нищо, опитваше се да съсредоточи погледа си върху тревата, дърветата, старите дами по пейките.

— Защо ме избягваш? — попита нетърпеливо той и повдигна брадичката й, за да може да я гледа в очите.

— Скоро ще се върнеш в Щатите.

— Точно така.

Тя се отмести, сякаш да се изтръгне от него, да си замине.

— В какво, по дяволите, е проблемът? Не ти звънях всеки ден и не те причаквах, само заради доброто си здраве.

Тя изведнъж се обърна.

— Нямам нужда от това да си облекчаваш съвестта, като ми кажеш довиждане, Сам — рече тя прекалено емоционално. — Можеше да ми пратиш писмо.

В думите й имаше и горчивина, защото тя и преди бе получавала подобни писма или телефонни обаждания — ако извадеше късмет.

Преди да заговори отново, той я изгледа дълго.

— Не съм дошъл да си взема довиждане.

— Тогава за какво дойде? — Гласът й затрепери.

— Защото исках да те видя… знаеш, както преди — рече тихо той.

— Но нищо вече не е така, както преди.

Той се намръщи.

— Защо не искаш да ме виждаш?

Тя не отвърна и се зачуди защо й бе трудно да му каже, че не искаше да поема повече рискове, че не искаше повече да страда.

— Мислех си… — Той замълча, преглътна трудно и продължи: — … значи съм допуснал грешка…? — рече, сякаш не вярвайки той и й хвърли поглед с надеждата тя да го опровергае. Сам погледна ръцете си в очакване, последва дълго, неловко мълчание, сетне той сви безпомощно рамене, очите му бяха умоляващи и объркани.

После бавно се обърна и тръгна.

Тя го гледа как си отива, чуваше тежките му стъпки и си помисли, че полудява, когато дочу как собственият й глас се изтръгна от гърлото й — освободен, висок и горчив:

— Защо спа с нея?! — Мислите й сякаш замръзнаха — отчаяни, напрегнати. — Защо?!

Сам спря на място, сякаш бе получил мощен удар в гърба, между плешките. Обърна се и погледна милото й, изкривено от мъка лице, а в гърлото му застана буца — заради онова, което тъй лекомислено й бе причинил. Докато се връщаше към нея, той долови мърморенето на старите дами по пейките, видя поклащащите им се глави, усети особено силно заинтригуваните им, изпитателни погледи — за тях това бе истинска находка, навярно щяха да разговарят за случилото се със седмици, но какво значение имаше това, по дяволите!

Той въздъхна, спря се на крачка от нея, сякаш се боеше да я докосне.

— Но нея я няма, Кристина, тя се върна в Щатите.

Тя отново и отново поклати глава, а сетне ръцете му я придърпаха рязко към него и тя можа да долови мириса на дрехите, на кожата му.

— Свърши се — наистина и завинаги — прошепна той. — Тъкмо това се опитвах да ти съобщя. — Той се засмя с усилие в опит да поразведри и нея. — О, нея много я бива в прелъстяването — моята почти бивша съпруга — и понякога това действа, но не и този път, този път бе едно представление — голямо и тъпо представление. — Целуна я по темето. — Мисля, че трябваше сам да се убедя за последно. — Ръката му галеше косите й. — Съжалявам, наистина съжалявам.

Останаха така доста време на алеята в Щадтпарк, притиснати един до друг пред паметника на Йохан Щраус и тя си помисли, че никога нямаше да бъде в състояние да се откъсне от него, никога нямаше да остави отново това силно, сигурно усещане за ръцете му.

— Има още нещо — рече тя най-сетне, ала не помръдна глава от рамото му, защото се боеше да го погледне в очите.

— Кажи — отрони нежно той.

— Бременна съм.

Много внимателно и много бавно той се откъсна от нея и я хвана за ръцете.

— Погледни ме, Кристина — рече и изчака, докато можеше да вижда ясно лицето й. — Сигурна ли си?

Тя кимна.

Намръщи се и й се стори, че щеше да умре, ала той улови погледа й и рече бързо:

— Не се мръщя, защото си бременна, мръщя се, защото разводът ми навярно няма да е приключил, когато бебето се роди; а аз съм старомоден, не обичам думата незаконно.

Ала той се усмихна широко и тя почувства как облекчението, фантастичното, чудодейно облекчение изпълва цялото й тяло.

— Бебетата, Сам.

— Бебетата ли? — попита той. — Имаш предвид множествено число?

— Близнаци.

— О, боже мой — засмя се той. — Не мога да повярвам.

— Очевидно по-възрастните майки по-често раждат близнаци от младите — усмихна се глуповато тя. — Лекарят в Залцбург го нарече самоизтъкване, последният зов на съзиданието.

Сам поклати глава удивен.

— Това ми хареса — самоизтъкване — той отново се ухили широко, ала сетне лицето му стана сериозно. — Няма да имаш нищо против да почакаш, нали?

— Какво?

— Докато се оженим.

Тя поклати глава и се усмихна. Нямаше значение дали щеше да чака още година, две, три, защото тя изведнъж осъзна със съвършена яснота, че истинското очакване бе най-сетне свършило и Сам някак си е бил винаги, през цялото време тук. През целия й живот. Почувствала вече крайното облекчение, прииска й се да се смее и да танцува. Ала вместо това тя направи няколко крачки към пейката, където три стари дами седяха с ококорени, любопитни очи — три стари дами, които бяха слушали, но бяха разбрали твърде малко, защото бяха истински австрийки и разбираха слабо английски.

— Ich bin so glucklich — weil ich eine unverheiratete Mutter sein werde…!

Една от тях очевидно бе глуха, защото думите й бяха повторени високо и със съответния ужасен тон, а старите дами се свиха, сякаш Кристина бе леко мръднала.

— Какво им каза?

Кристина се ухили и го хвана за ръката.

— О, просто им казах, че съм много щастлива, защото ще бъда неомъжена майка…

— Сигурно е най-сочната клюка, която са чували от години.

Така си и беше, помисли си тя, ала нямаше никакво значение. Тя стисна ръката на Сам малко по-силно и те поеха покрай павилиона, музиката и хората, насядали около масите. Кристина се усмихна малко тъжно на двата пауна, които се появиха изпод дърветата, за да се попекат на топлото слънце. Може би те щяха да й липсват най-много.

 

 

Августина изгуби Сам от погледа си — бе под дърветата — и въздъхна отегчена; сега трябваше да чака, но всичко щеше да мине добре, усещаше го със сърцето си. Кристина се бе оказала в крайна сметка много труден човек, затова тя сама бе поела инициативата да позвъни на Сам Коен. Е, наистина бе малко неудобно, ала тя просто му каза, че дъщеря й е била болна, че се е завърнала от Залцбург и накрая, най-важното от всичко — кога щеше да се разведе? Никога не е била привърженичка на увъртането, то бе за глупците. Той бе замълчал, а сетне бе отвърнал: Колкото е възможно по-скоро. Това бе един много добър миг, почти триумфален за нея, и тъкмо тогава тя му каза къде бе отишла Кристина и после застана до прозореца.

Августина се върна на мястото си до камината и взе чашата си с портвайн. Е, не бе най-добрият жених, разбира се, но поне бе спасила внуците си от възможността да бъдат копелета, не можеше да понесе такъв скандал, независимо какво мислеха по въпроса по-младите. В непрекъснато променящия се свят имаше някои неща, които трябваше да си останат свещени, и едно от тях бе детето, децата.

Старата се ухили доволно. Внуци! Близнаци! Августина забарабани ритмично по дръжките на стола. Оказа се, че Сам Коен имал чудесна къща в Нова Англия и там било много красиво — не чак толкова красиво като във Виена или в Австрия, разбира се, но достатъчно хубаво. А Кристина, естествено, щеше да се нуждае от голяма помощ, след като бебетата се родят, затова бе напълно логично, че тя щеше да я придружи, да бъде там, да я дари с предимствата на опита и ценните съвети. Сигурно щяха да се погрижат за това.

Тя отпи голяма глътка от портвайна си и се вгледа в тлеещите бавно пламъци в камината. Сам Коен бе достатъчно проницателен, за да се погрижи за това, те нямаше да я оставят сам-сама във Виена, нали така? В края на краищата тя се обади по телефона и тя ги събра, нали?

Августина се усмихна на себе си. Бе режисирала всичко съвсем добре, с изключение на факта, че Сам не бе австриец, дори не бе германец, а за нещастие — евреин. Тя поклати тъжно и примирено глава. И все пак, той наистина бе проницателен и тя му се възхищаваше, щеше да се опита да забрави, че бе евреин, щеше да захвърли тази мисъл някъде… Та, значи, в Нова Англия няма да бъде чак толкова зле, нямаше да бъде трудно, а било и красиво, беше чела за това някъде в списанията на Кристина, трябваше да намери статията отново.

Старицата въздъхна тежко, доволна. Портвайнът започна да дава обичайния си приятен ефект, топлината се разливаше бавно и с премала в крайниците й. Погледът и се спря върху зелената бутилка. Бяха й казали, че в Америка човек можел да намери всичко, стига да търси упорито — включително и портвайн.

 

 

— Помислих се, че можем да пийнем на терасата — рече Карл и я погледна как премина през вратата и отиде до белите, извити перила към великолепната гледка пред нея.

— Чудесна идея — отвърна бързо тя, усетила любопитния му поглед. Тъжен, озадачен поглед.

— Джин с тоник?

— Да, моля.

Пийнаха в мълчание няколко минути, сетне той остави чашата си на масата и решително тръгна към нея. Слънцето хвърляше коси лъчи върху косата й и тя изглеждаше сякаш позлатена — карамел и злато. Косата на Елизабът. Карл дълго я гледа, преди да положи ръце върху раменете й, сетне ги плъзна надолу по ръцете й така, че тя потрепери леко. Целуна я по врата, а ръцете му обвиха кръста й, за да може да я притисне, да вдъхне аромата й, да я притегли близо до себе си, сякаш тази близост щеше да я направи завинаги негова.

— Недей, Карл…

Гласът й бе съвсем тих, прекалено тих и той се учуди защо най-неочаквано изпита страх.

— Искам да те любя.

Той я обърна към себе си, за да може да вижда лицето й.

— Не — рече отново тя.

— Не сега или не завинаги?

Тя поклати глава.

— Всичко свърши още преди да заминеш.

Имаше нещо в тревожния й поглед, в лицето й, което му подейства като удар право в сърцето.

— Имаш предвид деня, в който бяхме на хълма Каленберг… тогава си знаела?

— Не бях сигурна — рече тихо и неловко тя. А той сякаш се отдалечаваше все повече и повече, избледняваше бавно, изчезваше.

— А сега откъде си толкова сигурна?

— Просто знам. — Погледът й срещна неговия. — Това не е нещо, което можеш да измериш, да кажеш кога е станало, как, нали така? — рече тя. — Просто знам.

— Казах неверни неща — изрече забързан той. — За Джон и за парите му, за Кристофър.

— Понякога и това се случва.

Но не това бе причината. Причината бе кой знае защо Джон. Джон, чувствата й към него растяха непрекъснато и тя го усети, преди да бе станало почти невъзвратимо късно. Почувства как сърцето й се сви при мисълта, че може би вече е късно.

— Значи, всичко свърши — рече тихо той. — Цялата проклета страст просто се е изпарила… — Той повдигна брадичката й към себе си, сякаш щеше да се наведе и да я целуне, но се спря на сантиметри от лицето й. — Всичко свърши? — прошепна той и отново и отново вкуси устните й, усети как тя леко поддава, съвсем леко, но сетне ръцете й се вдигнаха и тя го отблъсна, вярно, съвсем леко. Тази лекота, тъкмо тя го плашеше и му се прииска да се изсмее на тази ирония на съдбата.

— Не всичко е свършило, Карл.

Ала свършваше. Страстта не бе любов, помисли си тъжно тя, беше някаква омайваща химия, сляпо увлечение, кратък полет в екстаз към боговете.

— Ти го оставяш да свърши. — Думите му бяха ядни. — Не бива да става така, не и след последните няколко месеца, не и след всичко, което рискува.

— Не съм желала това, Карл, нито риска. Не съм желала нищо подобно.

То си беше една лудост, приключване на нещо, което би трябвало да бъде забравено, погребано, отнесено нанякъде.

— Веднъж ми бе казала, че когато си сама, без мен, сякаш си наполовина жива… — преглътна той. — Помниш ли?

— Помня.

— И това също е свършило, така ли?

— Да.

— Как, Елизабът? — просъска той. — Къде отиде всичко това? — Хвана раменете й и я притегли към себе си. — Къде?

— Недей, Карл…

Той отчаян затвори очи и я отблъсна леко.

— Искаше да дойдеш с мен, за да можем и двамата да започнем отначало.

Това бе единственото осезаемо нещо в живота му, единственото, което имаше смисъл. Във всички други случаи, когато го бе правил — с някоя друга жена — той бързо се измъкваше, оставяше го да изтече като пясък между пръстите си, защото не го бе желал.

— Знам и съжалявам за това.

Той поклати глава и сухо се усмихна.

— Трябва и аз да съм казвал същото няколко пъти, май прекалено много пъти — рече той почти сам на себе си.

— Може би сме изтървали шанса си, далеч преди Виена.

Той я погледна отново — напрегнат, мрачен.

— Искаш да кажеш, че аз съм пропуснал нашия шанс.

Нещо подобно му бе казал и Гърни — че е имал шанс и го е пропуснал… Отмести погледа си от нея към бездънното синьо небе, което сякаш му се подиграваше с цялото си великолепие.

— Тогава нямаше никой друг, Карл. Бях свободна.

— Тогава бе по-различно — рече отбранително той.

— Не.

Той сякаш се сви отново, пребледня.

— Имах задължения, проблеми…

Помежду им сякаш падна сянка. Тя остави чашата си на масата, за да си тръгне.

— Не искам още да си тръгваш.

Не и по този начин.

— Трябва да се връщам, Карл.

— При Джон.

— Да.

— Мислиш ли, че сега би те приел? — попита злобно той.

Тя не отговори, само се извърна.

— Съжалявам, не биваше да го казвам. — Той грабна ръката й. — Съжалявам.

— Най-добре е сега да си вървя.

Тя закрачи, прекоси терасата и той усети как в гърдите му се заражда паника.

— Обичаш ли го?

Тя спря, обърна се и го погледна, слънцето блестеше право в очите й, ослепяваше я и го правеше невидим.

— Какво искаш да ти отвърна?

Тя въздъхна и влезе в апартамента, знаеше, че той щеше да я последва.

— Искам да ми кажеш, че го обичаш.

Тя замълча безпомощна, не искаше да му отвръща, дори и сега, защото й бе трудно да го наранява.

— Да, аз обичам Джон.

Той поклати глава:

— Дори и след всичко това, след нас двамата? — рече, без да може да повярва.

— Да, дори и след това.

Бе стиснал силно устни и те бяха почти побелели.

— Но как? Защо? — Страхът се процеждаше в сърцето му и прогонваше спокойствието от там. — Не можеш да се промениш тъй бързо — първо единия, после другия. Ти оставаш при него заради Кристофър.

— Не, Карл — изрече бавно и внимателно Елизабът, за да няма двусмислици. — Аз наистина обичам Джон и мисля, че никога не съм преставала да го обичам. За известно време бях замаяна, позволих си да го изпусна, оставих миналото да надделее над настоящето, наречи го както щеш.

Поразен, той се вторачи в нея и я гледа дълго, дълго.

— Замаяна? — тихо повтори. — Замаяна?

Не можеше да повярва на чутото. Жаждата, желанието в душата му го разкъсваха, ведно със загубата, с нейното безразличие; защото той никога досега не бе обичал, не и по този начин.

— Може би това не бе най-подходящата дума. Съжалявам. Не исках да прозвучи тъй лекомислено.

— За бога, престани да бъдеш учтива с мен. — Той поклати объркан глава. — Аз те обичам, Елизабът, това нищо ли не означава вече за теб?

— Не би могло.

— Връщаш се при Джон — всичко вече е превключено на вълната на добрия стар Джон.

— Ти всъщност не разбираш, нали?

— Сега пък какво не разбирам?

Тя се вгледа внимателно в него, а мислите й неизбежно полетяха пак към онова време, към онова място, към всички места.

— Че когато ме остави преди пет години, аз още те обичах, че никога не ми даде възможността да завърша онова, което ти започна.

— А сега вече си го направила, предполагам. Това ли искаш да кажеш?

— Мисля, че е нещо от този сорт.

Той усети как кръвта нахлува в лицето му, сякаш го бе зашлевила.

— И това ли е всичко?

— Не прави нещата по-трудни, отколкото би трябвало да са.

Той стисна силно очи.

— Вие, англичаните, сте майстори на омаловажаването, Елизабът, но не на мен — не се опитвай с мен.

— Просто всичко свърши, Карл. Край.

— Не бива да е така.

— Ти ме остави — рече неочаквано тя.

— Разказах ти всичко за тогава.

— Всъщност — не! — Тонът й издаваше упоритост и малко яд.

— Но това бе преди пет години, по дяволите — хората се променят!

— Не се обади и не писа нито веднъж.

— За бога…

— Ти ме изостави — повтори тя и усети как горчивината отново прониква в нея.

— Елизабът, Елизабът…

— Аз носех твоето дете.

Думите се изплъзнаха от устата й и тя сама се изненада колко лесно стана, учуди се на усещането си за освобождаване, на изчезналата изведнъж тежест в гърдите й.

— Моето дете? — прошепна той.

— Да — рече тя.

— Но…

— Тя почина, на пет седмици, роди се преждевременно, слаба.

— За бога — рече тихо той — … Защо не ми каза?

— Нямаше те, за да ти кажа.

— Значи заради това било всичко.

Тя поклати глава.

— Това е само част от цялото.

Искаше й се вече да си тръгне, да затвори вратата зад себе си и да остави миналото си при него. Посегна към дръжката на вратата и я натисна.

— Не си отивай — рече той, — моля те.

— Трябва.

Той я видя как прекрачи белия праг на вратата, как си тръгва от него.

— Джон не би постъпил така, нали? — рече неочаквано той и в същия миг му се щеше вече да не бе задавал този въпрос, защото знаеше какъв щеше да е отговорът й.

— Как?

— Не би те оставил.

Той забиваше нож в раната й.

— Не.

 

 

Външните министри пристигаха всички на 25-и, както бе планирано. Следваше седмици на речи, преди конференцията да приключи работата си.

Дан въздъхна тежко. Дванайсет минути за всяка държава, а те бяха цели сто двайсет и четири; това щеше да отнеме сума време. А заключителните речи бяха важни, защото в тях не само щяха да бъдат изречени красиви думи, но трябваше да отразят и постигнатото, което не бе, разбира се, онова, за което се бе надявал или мечтал. Ала фактът, че светът щеше да гледа и да очаква, бе огромен плюс, защото това не бе само проблем на отношенията Изток — Запад, тревогата бе глобална, наистина глобална и затова — изключително актуална. Веждите му се сключиха намръщени, като се сети за заключителния документ, който още си седеше на писалището му в очакване да бъде прочетен, ала той знаеше какво съдържаше — прекалено много компромиси и недостатъчно действия — а бе очаквал именно това. Налагаше се надеждите и мечтите да почакат още малко. И все пак, имаше достатъчно време в последния миг да бъде постигнато малко чудо и Джуди, неговата Джуди, нямаше да бъде напълно разочарована, защото народите, правителствата, държавите поне бяха седнали около масата на преговорите и наистина разговаряха за онова, което се случваше всеки ден около тях.

Усмихна се малко тъжно; всъщност сега бяха започнали да осъзнават, че природата не бе за това да я експлоатират, да бъде безмилостно грабена и опитомявана в името на прогреса на човешкия род. Опита да си спомни цитата, който си бе отбелязал в книга, изпратена му от сина му, великолепен цитат, нещо остро и достатъчно добро, за да го включи в проекта за реч на държавния секретар, който съставяше:

Нашето отношение към природната среда се е променило малко от хиляди години насам — ние я копаем, сечем я, горим я, изсушаваме я, павираме я, отравяме я, за да я моделираме по свой образ и подобие.

Дан въздъхна, защото сигурно в Щатите началствата щяха да определят цитата като прекалено емоционален, сигурно щяха да се спогледат снизходително и лукаво и щяха да придвижат въпроса за пенсионирането му или пък — да го назначат някъде на край света. И без това му оставаше да изкара само още един мандат. Но къде? Не и в Лондон, любимото му място, или пък в Париж, за тези назначения вече се бяха погрижили, едното от които имаше доста противоречив, политически характер — нефтен барон, който бе бръкнал дълбоко в джоба си по време на последната кампания за избор на президент и за услугите си бе получил добрия и престижен пост, нещо, което Дан винаги бе смятал за отвратително.

Той поклати глава и помисли за Бон, където мястото се освобождаваше след година; но преди осем години вече беше там. През януари се откриваше ваканция в Бразилия и след натрупания на конференцията опит той може би щеше да бъде подходящ кандидат, макар че бразилското правителство можеше да го сметне за прекалено зелен; ала някой трябваше да заеме позиция и да направи нещо относно опустошаването на един милион акра тропически гори седмично… а той, от своя страна, нямаше вече какво да загуби, бе вече твърде стар.

Дан сви рамене, отиде до прозореца и избърса с кърпа челото си. Беше топло, а той бе малко уморен и отегчен от преговорите, от постоянните спорове и отклонявания, които бяха особено характерни за последните няколко седмици. Понякога си даваше сметка колко по-голям напредък се осъществяваше след дискретни сделки в кулоарите на Хофбург или на коктейли и приеми, отколкото чрез ритуалните размени на мнения около проклетата маса на преговорите. Ала все пак постигнаха нещо, нали така? Струваше му се неочаквано и ужасно важно, че не бе пропуснал тази първа, дадена от Бога възможност, иначе, изкиска се той на себе си, Джуди можеше да се върне и често да смущава спокойствието му — той нямаше нищо против, съвсем нищо.

Облече сакото си и оправи връзката си — бе готов за един от последните коктейли, на които щеше да присъства тук, във Виена.

Поканата от Торнтънови седеше върху мраморната лавица над камината повече от две седмици и той почти бе забравил за нея, погълнат изцяло от работата си. Запита се дали Нилсен щеше да се появи там и дали разговорът му с него имаше полза за Джон.

Чуденето не води човек доникъде, бе казала веднъж майка му, ала той винаги си оставаше мечтател, понякога дори се учудваше, че бе стигнал до това си положение, защото като се огледаше назад, му се струваше, че бе преживял повечето от времето си в мечти за онова, което би могло да стане. Бе водил безконечни разговори с Джуди за миналото, за настоящето, за онова, което им предстоеше. Безкрайни разговори, при които мислите му се извиваха като вихрушка нагоре, в космоса, и разсмиваха Джуди. Тя винаги бе стъпила здраво на земята; тя бе човекът, който вземаше участие в демонстрации, а той се срамуваше, тя пишеше писмо подир писмо за безсмисленото трупане на отпадъци, за замърсяванията, за насилието спрямо децата, за унищожаването на животните, пишеше до всички, които биха се замислили, но обикновено те не го правеха, дори най-често изобщо не й отговаряха. Тъкмо тя бе притиснала хитро президента в ъгъла по време на един прием в Белия дом с обичайния си чар и бе започнала да му цитира Нормън Майърс:

Ние може да постигнем целта си, като елиминираме всеки „съперник“, за да си осигурим жизнено пространство на пренаселената Земя. Когато видим сметката и на последното живо създание, ще се превърнем във венец на творението. Ще се огледаме и няма да видим нищо друго, освен самите себе си. Сами, най-сетне сами.

Дан отново се изхили, като си припомни каква картинка бе представлявал тогава президентът. Той видимо потръпна, ала мигът все пак бе добър, струваше си да се запомни.

Приглади косата си назад, знаеше, че закъснява, огледа се набързо в огледалото, докато минаваше по коридора. Спря за миг и погледна едрото лице, което го гледаше. Някога то бе симпатично, а навярно и сега бе симпатично посвоему — за човек на неговите години, помисли си мрачно той — ала бузите бяха започнали да хлътват, кожата под очните кухини и под брадата бе бледа и увиснала, а очите бяха хлътнали прекалено дълбоко — и все пак това бяха живи и внимателни очи. Мозъкът зад тях обаче бе започнал да се населва от спомени, от стари места, стари приятели, от призраци. Той въздъхна, защото разбра, че в този миг очите му бяха прекалено живи и малко поовлажнели и гърлото му се сви.

— Ти, стари глупако! — измърмори тъжно Дан и с цялото си същество пожела Джуди да се върне и да го навести.

 

 

— Толкова се радвам за вас — рече Елизабът.

— Още не мога да повярвам — отвърна със светнало лице Клеър. — Научихме едва вчера, аз вече се стягах да се връщаме в Лондон.

— Е, сега вече няма да има нужда — усмихна се Елизабът — Сигурно изпитваш голямо облекчение.

— Да, така е — рече Клеър. — А и Брюксел е тъй удобно място, буквално на един час път.

— Оливър сигурно е доволен.

— О, да, всъщност не каза нещо особено, но той си е такъв, просто ходи напред-назад със самодоволна физиономия.

— Трябва да поддържаме контакти.

— Бих искала. А на теб пък ти предстои Вашингтон.

Елизабът кимна, ала погледът й се отмести и потърси Джон в другия край на стаята.

— Искаш да отидеш там, нали, Елизабът?

— О, да — отвърна тя. — Много.

Клеър се взря в лицето на приятелката си и се запита дали онова, което бе дочула — че Елизабът имала любовна връзка — бе вярно; Мадлен Линдал й бе подхвърлила клюката.

— Всъщност, най-добре ще е да тръгваме, мисля, че злоупотребихме с гостоприемството ви.

— Глупости — отвърна машинално Елизабът.

— Не, наистина, трябва да вървим, гледачката на децата…

— О, да — рече Елизабът. — Но почакай да ви изпратя.

Клеър направи знак на Оливър, докато си проправяше път сред останалите малцина гости.

— О, между другото, научи ли, че Олаф и Мадлен заминават за Прага? — Клеър й хвърли съучастнически поглед. — Тя е направо бясна.

— Не се и съмнявам, това едва ли е назначението, което би й допаднало.

— Е, нещата там поне се променят.

— Но не и достатъчно бързо за Мадлен. Мисля, че ще прекарва повечето от времето си тук… — рече Елизабът и додаде: — Горкият Олаф!

— Би могло да е и по-лошо — Колумбия, Лагос или Камбоджа.

Елизабът се усмихна, защото преди няколко месеца Мадлен бе казала същото за Клеър, а сега нещата се обърнаха с главата надолу. Мислите й се понесоха назад — към онзи прием по откриването на конференцията през януари, когато всичко бе съвсем различно и сетне всичко се бе променило.

— Е, трябва да си тръгваме — рече Клеър, когато Оливър се присъедини към нея. — Моля те, опитай да дойдеш на моя обяд в понеделник.

Елизабът кимна.

— Добре — докосна ръката на Оливър и рече: — Поздравления за Брюксел.

— Благодаря, Елизабът — и той се усмихна малко тъжно: — Надявам се, че мога да кажа същото за теб и за Вашингтон.

Тя кимна глуповато, леко стресната, а той последва Клеър през отворената врата; Оливър знаеше и в следващия миг тя се запита дали всички знаеха. Остана задълго като вдървена под ярката светлина в коридора и гледаше с невиждащ поглед как нощният ветрец издуваше завесите навътре. Погледът й се плъзна към всекидневната, където Джон стоеше при последните гости на приема. Тя пое дъх и отиде в кухнята, където хората от наетия обслужващ персонал вече миеха последните чаши и ги поставяха в картонените кашони; скоро по нищо нямаше изобщо да личи, че над сто души бяха минали оттук. Елизабът премина през кухнята и отиде в хола, най-хубавата стая, единствената, където се чувстваше като у дома си.

— Е, това беше…

Гласът на Джон я сепна и тя се обърна.

— Всички ли си тръгнаха?

— Да — рече той. — Искаш ли питие?

Тя кимна и седна.

— Много се радвам за Оливър и Клеър, тя изглежда подмладена с десет години.

— Той го заслужава.

— Да.

Джон постави чашата на масата пред нея.

Тя се вгледа трепетно в лицето му, питаше се какво ли щеше да й каже.

— Спомняш ли си Лаура Дръмънд, момичето, което си срещнала един следобед много разстроено…

Тя се изчерви и взе питието си.

— Да.

— Върнаха я у дома.

Елизабът се ококори.

— Горкото момиче се забъркало с някакъв агент.

— Искаш да кажеш шпионин ли?

— Предполагам — да. — Джон отпи от чашата си. — Той буквално я прелъстил и сетне направил хубавички снимки и видеозапис.

— О, Господи…

Да, той ще да е бил много добър в прелъстяването, помисли си тя, като си спомни с неудобство четвъртитото му, симпатично лице, ловките, добре отработени маниери, начина, по който бе задържал ръката й.

Той поклати глава.

— Мислех, че съм го виждал някъде преди, но жалко, че ми отне толкова време да се сетя къде точно.

— Кой е той?

— Казал на Лаура, че името му било Ралф Мюлер и че бил западногермански бизнесмен, но всъщност майка му е унгарка, а баща му — руснак, поне това е версията, която аз знам. Името му е Генадий Левченко. Запознах се с него през 1980 година в съветското посолство в Лондон, а на следващата година той получи съмнителна известност като един от първите руски дипломати, които бяха изгонени след голямата чистка на сто и пет шпиони през 1971 година.

— И какво бе направил?

— Знам само официалната версия — че се опитал да съблазни британски държавен служител да участва в шпионска мрежа, при това отново жена. Със сигурност знам обаче, че бе или още е офицер от КГБ, специализиран в научно-техническото разузнаване.

— Лаура не е имала много голям шанс да го избегне, нали?

— Не — рече Джон.

— А как се държа сър Найджъл с нея?

— Любезно, разбира се, ала тя трябваше да се върне в Лондон, нямаше друга възможност.

— А кариерата й?

— Не е съсипана напълно, защото тя постъпи правилно, като си призна за станалото… но във всеки случай ще е връщане назад. Това назначение във Виена бе чудесен старт за нея.

— Горката Лаура — рече тихо тя. — А какво стана с Ралф Мюлер или Генадий?

— Изчезна — каза той и поклати глава. — Чух от Лоурънс, че сър Найджъл се опитал да му заложи капан, но той не се появил. Инстинкт, предполагам.

— Значи е още някъде тук.

— Боя се, че да.

— Странно… — рече тя. — Знам, че подобни неща стават, но е трудно да повярваш, когато наистина се случат.

— Предполагам, че това важи за много още неща. — Той я погледна изпитателно и внимателно.

Сърцето й бавно тупкаше в гръдта й, ала й се струваше, че ударите му бяха страшно силни и високи. Той я очакваше да заговори и тя се прокашля.

— Свърши се, Джон.

Той я погледна и не каза нищо, тишината се проточи дълга и непоносима и на нея й се стори, че ще изкрещи от напрежение и безпокойство; очите му сякаш я дупчеха като свредла.

— Свърши ли? — попита безизразно той. — Какво е свършило?

Тя сведе поглед към ръцете си, пръстите й се сплитаха и виеха силно и болезнено.

— Мисля, че знаеш — рече бързо тя.

— Не, не знам.

Той искаше тя да го каже, на глас.

— Вече не се виждам с него.

— С кого? — преглътна той.

Очите й се разшириха, умоляващи.

— С кого?

— С Карл Нилсен.

Той отиде до прозореца, нямаше си доверие да заговори, не бе в състояние да се противопостави на мрачната тъга, която го бе погълнала.

— Джон?

— Какво очакваш да кажа?

Мислите й сякаш се смразиха от отчаяние и безпомощност.

— Познавах го отпреди…

Той въздъхна.

— Отпреди какво!

— Отпреди теб.

— И нима от това историята става по-приемлива?

— Не се опитвам да я правя по-приемлива, не бих и могла, нали? — Гледаше гърба му, очертан на фона на прозореца. — Опитвам се да обясня.

— Но няма нищо за обясняване, нали?

— Какво имаш предвид?

— Ами една любовна връзка си е любовна връзка, нали така? Какво значение има дали си го познавала отпреди, след, по средата, щом резултатът е един и същ.

— Не, Джон.

— О, така ли? — рече той. — Значи твоята връзка е по-различна от всички останали пламенни и безвкусни, безчестни и тайни срещи, при които плътта е решаващият…

— Не беше така.

— Не ми казвай как е било!

От тона му стомахът й се сви, тя наведе покорно глава, а боязънта и мъката сякаш затанцуваха в тялото й.

Когато той заговори отново, тонът му бе мек и неутешим.

— Не ми казвай как е било, Елизабът, не постъпвай така с мен.

Той не искаше да му припомнят за него и за нея — как се любят, как си казват всичките онези неща, които любовниците си споделят. Не можеше да го понесе.

— Нямах това предвид.

— Добре — рече той. — Добре.

— Съжалявам, Джон — рече неочаквано и безнадеждно тя. — Толкова съжалявам…

Сълзите идваха, усещаше ги под клепачите си, не искаше той да ги види, сякаш молеше за съжалението му.

— Запознах се с него година преди да срещна теб… — рече тя, запъвайки се, а сетне думите рукнаха: — Имахме кратък, опияняващ роман, сетне той замина за Щатите. — Тя замълча за малко, думите започнаха да засядат в гърлото й. — Мислех, че го обичам, Джон — рече тихо тя. — Ала, той не се обади, повече изобщо не се видяхме.

— Доскоро.

— Да — рече неохотно тя.

— И ти се почувства задължена да подновиш своя опияняващ роман — буквално? — Не искаше да използва думата любов, не и нея.

Тя не отвърна нищо, защото това бе вярно.

— Аз как се вписвах във всичко това, помисли ли за мен поне веднъж?

— Разбира се.

— Разбира се — повтори той и се обърна към нея.

— И сега, след като твоето увлечение е свършило, предполагам си мислиш, че всичко може да се върне в рамките на нормалното?

— Престани, Джон…

— Нямаш право, да го казваш.

Последвалото мълчание бе тежко, всеобземащо, ала гласът й го разсече на две.

— Искаш ли да си вървя?

— Дали аз искам ти да си вървиш? — Думите му бяха сякаш обагрени, с цинизъм. — Е, това вече е добър въпрос. — Той се засмя, ала смехът му бе накъсан и лишен от радост и тя затвори очи. Той се обърна, за да я погледне. — Нима мислиш, че е толкова просто? — Поклати глава. — Не знам как ти определяш любовта, не разбирам какво означава тя за теб, Елизабът, за мен тя е по-различна — не мога да ти кажа да си вървиш, защото още те обичам и не знам какво да направя.

Тя вдигна очи и се взря в лицето му, ала погледът му я принуди да сведе глава.

— Изобщо обичала ли си ме някога?

Той впи поглед в отчасти наведената й глава, а спомените започнаха да нахлуват в съзнанието му и да го смазват. Струваше му се толкова отдавна, когато я видя за пръв път на една вечеря, как вдигна поглед и съзря красивите, широки скули и снопа коса с цвят на пчелен мед, който падаше върху белите й рамене. Как я пожела. Той започна да я преследва и откри, че бе интелигентна, остроумна, сърдечна, дори духовита, ала тя го държеше на разстояние и това в началото го заинтригува, докато не започна да страда от него и тя едва не го изгуби. Тя все пак се върна при него и се ожениха. Беше щастлива, той знаеше, че бе щастлива, бракът им бе добър. Всичко вървеше добре. А и тя му бе родила красив син.

Джон усети как се вцепенява при мисълта за Кристофър.

— О, Джон… — рече тихо тя, — … да, да.

— Не мога да ти повярвам — рече той. — Кой знае защо винаги имаше нещо в теб, което ме държеше на една ръка разстояние.

— Това беше…

— Карл… проклетият Нилсен! — Той изплю думите и сърцето му заби в гърдите с плашеща ярост. — И ти бе готова да пожертваш всичко, което, имахме — и Кристофър включително — заради него. Помисли ли изобщо как би се отразило подновяването на твоя опияняващ роман върху сина ти? — Той преглътна с мъка. — А знаеш ли, че този твой загладен, празен негодник е търгувал през свободното си време със слонова кост?

Дан Гърни му бе съобщил това малко небрежно, ала, разбира се, поверително, на чашка. Джон отново се изчерви при този унизителен спомен. Дан изглежда притежаваше способността да знае всичко.

Тя затвори очи и поклати безпомощно глава.

— Искам да те мразя, но не мога — рече той и извърна поглед.

— Аз родих дете от него, Джон.

Това бе единственото нещо, което й бе останало, и тя се запита неочаквано защо ли никога досега не му бе казала, той би я разбрал, ала тя бе оставила спомена в себе си и чакаше, позволявайки му да расте и да расте.

Той бавно се обърна.

— Дете от него ли? — преглътна. — Дете от Нилсен?

— Да.

— Кога?

— Около година преди да се запозная с теб.

Изведнъж й призля от тази несигурност.

— То почина — рече тя, отвръщайки на незададения му въпрос. — На пет седмици, бе преждевременно родено.

Той се вгледа внимателно в лицето й и видя как очите й потъмняха, видя как закръгленият й нос почервеня и разбра, че ще заплаче.

— Всичко това бе някак недовършено, разбираш ли… — Гласът й потрепери. — Някак недовършено. — Опита се да се прокашля, а погледът й се стрелна към лицето му. — Защото всичко бе стояло някак заключено в мен — той, бебето — при това дълго, прекалено дълго… Сега го разбирам.

Призракът бе изчезнал и мъката се прокрадваше, надигаше се.

— Не го обичаш, нали? — Сърцето му болезнено туптеше. Болезнено, защото нямаше да има повече връщане, нямаше да има друга възможност.

Тя поклати глава.

— Не.

— Значи всичко е свършено — рече той и за двама им и затвори очи, почувствал замайващо облекчение. — Свършено е.

Гледа я известно време, сетне бавно отиде и седна до нея.

— Как се наричаше бебето?

Привлече я към гърдите си и погали косите й.

— Кажи ми името му, Елизабът — попита нежно той.

— Сюзън.

Усети развълнувания, тревожен ритъм на сърцето й, а топлите й, едри сълзи попиваха в ризата и проникваха до кожата му. Сега вече всичко щеше да е наред. Наред. В края на краищата, пред тях бе остатъкът от живота им.