Луиз Пенингтън
Жената на дипломата (5)

5.

— Кой е този мъж?

— Името му е Сам, мамо… — Кристина въздъхна уморено. — Вече ти казах.

— И е женен.

— В развод е.

— Така твърди той.

— Това е истината.

— Ти си такава глупачка, Кристина!

— Бях глупачка, мамо.

— Виждам, че изведнъж си се променила — за една нощ.

— Хората могат да се променят.

Майка й изсумтя презрително.

— Би трябвало да идеш на черква.

— Какво ще ми помогне това?

— Бог ще те упъти.

Кристина поклати глава на старицата, седнала сред дебели възглавници на избелелия диван Бидермайер, видя набръчканата й, прилична на птича гуша, бялата коса, пигментните петна по все по-западащото й лице и по ръцете, подутите крака в дебели, груби чорапи.

Майка й бе на почти осемдесет и две години, бе се родила, когато светът е бил съвсем различен, когато Австрия и оттам и Виена са били символ на световното великолепие, а Хабсбургите още били смятани за претворители на Божията воля на земята. Тя и сестра й Тереза-Мари били отгледани за този свят с единствената цел да постигнат най-успешния буржоазен брак. Трябвало да бъдат образовани, разбира се, но не много; да са любопитни и в същото време — свенливи, глуповати, несветски и хубавички, по скромен, момичешки начин.

Кристина се усмихна, с лек привкус на тъга, като си спомни историите, които майка й бе разказвала преди години за това какво означава да си пораснала, да си жена, а особено — омъжена жена. Сексът, разбира се, бе тема табу, неприлично бе дори да се споменава, а за една жена да се наслаждава на секса се смяташе за доста шокиращо, ако не и анормално. Спомни се веднъж за леля си, която изобщо не се бе омъжвала, която й бе казвала, че жената трябва да е благородна и да бъде набожна и че свещеният й дълг повелява да е всеотдайна, чиста и послушна съпруга. Ключовата дума бе чиста.

Винаги се бе питала защо леля Тереза не се бе омъжила, предполагаше, че бе поради невзрачния й вид, но когато преди много време попита майка си, получи плесник през краката и й бе наредено повече да не заговаря за това. Ала една нощ, години по-късно, тя научи истината — майка й бе ударила няколко коняка в повече; имало, разбира се, скандал, леля Тереза била по погрешка изнасилена от чичо Франци, братът на баща й, по погрешка, защото чичо Франци помислил, че била една от слугините, с която се бил уговорил да се срещне в тъмните сенки на библиотеката. Горката леля Тереза била там, само защото търсела някаква книга за четене. Чичо Франци впоследствие се застрелял, леля Тереза родила дете, но никой не споменавал и дума за детето, все едно изобщо не се било раждало. Още по-късно майка й бе отрекла цялата тази история, но тя си бе вярна, не ще и съмнение, защото Кристина бе открила рожденото свидетелство на детето. Било е момче. Горкото дете! Ирония на съдбата бе, че майка й, по-хубавата, по̀ късметлийка дъщеря тогава изглеждала неспособна да роди, за да угоди на авторитарния си и изключително преуспяващ съпруг, докато не станало почти фатално късно, а и сетне роденото от нея дете за нещастие се оказало момиче — самата Кристина. Едно-единствено дете, родено от родители, привърженици на Хабсбургите, не можещи да се примирят с една Австрия, която вече не е центърът на света.

Кристина премигна. И ето я сега мама и аз самата.

— Вината е моя, мамо… и твоя — рече накрая тя.

Сивите, ревматични очи се присвиха.

— Моя ли… моя! — изписка високо тя.

— Знаеш защо, нали? — очите на Кристина блеснаха, когато се сблъскаха с оскърбения поглед на майка й. — Знаеш защо.

— Ще идеш в църквата Рупрехтскирхе и ще се изповядаш.

Кристина поклати глава.

— Ние всъщност не, можем да разговаряме, нали? — рече умолително Кристина. — Никога не сме разговаряли като хората.

— Тази вечер говориш глупости — погледът на майка й се отмести встрани, не бе в състояние да понесе молбата, изписана върху лицето на дъщеря си. — Пасторът, Бьокл, е добър човек, поговори с него.

— Не съм се изповядвала от години, знаеш го, защо сега да се преструвам?

— Престани! Престани, Кристина! — тя махна с ръка, сякаш да се предпази, от каквито и да е възражения.

— И стига толкова, уморена съм.

Кристина погледна дълго и изпитателно майка си, а сетне прекоси стаята към вратата.

— Ще закъснееш ли?

— Навярно.

— Как му бе името?

— Сам.

— Сам кой?

Кристина се вдърви.

— Сам Коен.

Мълчанието ги удави.

— Евреин — чу тя как майка й рязко пое дъх. — Gott im Himmel^[1].

Кристина отвори вратата.

— Нямаш сериозни намерения… нали, Кристина? — Думите й я подгониха. — Кристина? — Последва кратък миг на мълчание. — Извинявай… Кристина? Не отивай, не отивай и не се срещай с този… Сам Коен…

Но вратата се бе захлопнала и старицата и нейният глас бяха затворени зад нея.

 

 

Лаура почувства, че очите й се пълнеха със сълзи.

— Това не бе съобщението, което получих, Андрю.

— Съжалявам, Лаура, не мога нищо да променя.

Разочарованието, тъгата, които я дебнеха, бяха прекалено голям товар, който не можеше да понесе, защото бе и неочакван. А и сега, колкото и да бе странно, тя искаше много да го види.

— Кога можеш да дойдеш?

— Не знам, трудно е да се каже в този момент.

— Очевидно.

— Не исках да прозвучи така — той въздъхна. — Както и да е, не можеш ли да прескочиш до Брюксел? В крайна сметка би могло да се приеме, че ще се срещнем по средата на разстоянието, което ни дели.

— Брюксел не е на половината път до Виена, Андрю.

— Мислех си, че идеята не е лоша.

— Идеята не е лоша, просто не е от най-практичните — за теб е удобно, ти ще си там по работа, а аз ще трябва да измисля основателна причина за пред посланика, че да ме освободи по средата на една трудна седмица.

— За бога, Лаура, не можеш да си чак толкова заета!

Тя пое дъх, сълзите отстъпиха място на яда.

— И защо не, Андрю? В случай че си забравил — тук се провеждат свръхважни преговори за околната среда. И макар да не съм пряко заета с тях, тук, в посолството, имаме сума допълнителна работа.

— Добре, добре, разбрах намека.

Преди да заговорят отново, се възцари тишина.

— Как е? — попита тихо той.

Тя въздъхна.

— Трудно, хубаво, интересно, самотно. — Тя с неохота помисли за Ралф.

— Сигурна ли си, че взе правилно решение?!

— А ти?

— Изборът в крайна сметка бе твой, Лаура.

— Не ти ли омръзва да повтаряш едно и също?

— Да, но то се оказва вярно.

— Това, че настоя да поставиш кариерата си над моята.

— Какво да направя като съм мъж…

— Господи, Андрю! Живеем в славното, еманципирано последно десетилетие на века!

— Не ти телефонирах, за да спорим.

— Е, предполагам, че съм късметлийка, че изобщо ми се обади.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Означава, че почти никога не си вкъщи, когато аз телефонирам…

— Аз също бях много зает — рече отбранително той. — Обикновено не излизам от службата преди седем вечерта.

Тя не каза нищо.

— А след седем обикновено хапваме някъде с Кийт или някой друг от момчетата.

Нима той наистина очакваше тя да му повярва? Безпомощно преглътна, защото в крайна сметка тя го бе предала, а и гласът му някак си я връщаше в Лондон, към познатите, безопасни спомени за неговия апартамент, за добрите стари времена, които бяха изживели заедно и които сега й се виждаха много далечни, недостижими. Прииска й се да заплаче, да се върне и да започне отново. Да му каже.

— Не ми вярваш, нали, Лаура?

— Не, предполагам, че не ти вярвам — отвърна тихо тя.

— Господи, ама ти наистина имаш доста лошо мнение за мен.

— Е, ами и ти изобщо не спомагаш нещата да се опростят, нали? — отвърна, защитавайки се тя.

Ако бе по-различен, ако само бе намерил някакъв начин да се вгледа в нея и да се опита да я разбере, тя нямаше да е във Виена, нямаше да се налага да отбива с мъка пристъпите на нещастие и самота с помощта на някого си на име Ралф Мюлер, някой, в когото, както бе разбрала изведнъж, не можеше да бъде сигурна.

— Докато ти, разбира се, го правиш.

— Би могъл да се опиташ да разбереш, Андрю, и поне веднъж да погледнеш на нещата и от моята гледна точка.

— Бях ядосан — рече бавно и гузно той. — Знаеш, че не исках да заминаваш.

Чу го как въздъхна и й се прииска силно да бе в състояние да го докосне, всичко отново да си дойде на мястото.

— Не можеш ли да дойдеш, поне за един уикенд?

Ако дойдеше, щеше да изостави Ралф и можеха да започнат от начало.

— Мисля, че няма да мога, Лаура, съжалявам — той отново въздъхна. — Наистина. Може би след Великден — той се засмя пресилено. — Това ще е един много скъп уикенд.

Андрю никога нямаше пари.

Великден обаче бе след маса време, а дотогава можеха да се случат редица неща, толкова промени. Това не го ли интересуваше? Не можеше ли да разбере, че тя се нуждаеше от него? В съзнанието й се промъкна неразгадаемото лице на Ралф и тя още веднъж се почуди защо онова тревожно чувство се прокрадваше у нея в най-необичайни мигове на деня. Лаура затвори очи и прогони усещането, че някъде в този момент се случваше нещо лошо и то се изплъзваше от ръцете й.

— Лаура?

— Съжалявам…

— Виж, ще ти позвъня в понеделник.

— Добре.

— Страхотно много се зарадва.

— Просто бих искала…

— Какво?

— Нищо, нищо.

— Горе главата — рече той. — Дори ще се опитам да ти напиша едно прилично писмо.

— А аз ще попитам посланика за Брюксел. — Вече бе попитала сър Найджъл за един почивен ден за Унгария с Ралф, но той още не й бе разрешил.

— Чудесно — той направи пауза. — Липсваш ми, Лаура.

Тя преглътна.

— И ти ми липсваш.

Така си бе, много й липсваше, но тя бе погребала всичко това дълбоко и сигурно, защото той бе наранил проклетата й гордост.

— Ще ти телефонирам в понеделник.

И в следващия миг него вече го нямаше.

Тя остана задълго потънала в мълчание, а сетне ръката й посегна за слушалката и тя набра номера на Ралф, но чу само дразнещия звук на сигнала заето. Погледът й се плъзна към прозореца. Следобедът си отиваше, но бе сух и вече не бе чак толкова студен. Щеше да иде пеша до апартамента му, да се срещне с него и да му каже, че в крайна сметка няма да може да иде с него в Унгария, да му каже, че тя и Андрю са излекували раната в отношенията си, че повече нямаше да се среща с Ралф.

Когато пое през Фолксгартен и нейните безжизнени розови градини, тя долови леката миризма на мъгла, но сетне слънцето грейна, хвърли коси розови лъчи върху замръзналия сняг и небето отново стана поразително ясно. Лаура въздъхна, почувствала облекчение. В края на краищата тя и Ралф бяха хора от съвсем различни светове, рече си с лекота, и тя никога нямаше да представлява нещо важно за него; в него имаше някаква отчужденост, нещо необяснимо, до което тя никога не бе успяла да се докосне. Все едно да гледаш някого през стъкло. На нея обаче не й се харесваше тази неяснота, не й се нравеше противопоставянето срещу него, а това изглеждаше най-подходящото нещо, което да направи след разговора си с Андрю. Колкото по-скоро му кажеше, толкоз по-добре. Ако оставеше за утре или за вдругиден, можеше да изгуби кураж.

Лаура вдигна поглед към потъмняващото синьо на следобедното небе. Още по-лесно ставаше с този хубав ден, с това, че нямаше нищо грозно или несъразмерно в тихата събота. Наоколо се виждаха малко хора, повечето бяха или в кафенетата или в спокойствието на апартаментите си, далеч от просмукващата се влага на това неочаквано размразяване.

Малко се задъха, когато пресече Рингщрасе и пред погледа й се появи кметството. Мънички, нетърсени, неочаквани страхове запърхаха в нея, мъничките съмнения оставаха недостижими с неясните си очертания. Опита се да преглътне буцата в гърлото си, която се появи ведно със съвсем ясно очертаните, потайни картини на нейното любене с Ралф, изплували в съзнанието й, прииска й се с цялото си сърце да ги извика отново, да се пречисти от объркващия я срам, потискан досега грижливо. Защото Ралф умееше това, можеше да я накара да потисне гордостта си, срама, самоуважението, дори когато тя го умоляваше да свършва с тази пронизваща, парализираща я наслада, която й доставяше.

А тя наистина го умоляваше.

В един кратък и мъчителен миг Лаура затвори очи, сякаш можеше да прогони това видение, ала сетне вече завиваше по вече тъй добре познатата й улица; потърси машинално с очи колата му, но нея я нямаше на паркинга пред блока — мястото, където обикновено бе паркирано алфа ромеото му бе празно. Със свито сърце тя приближи тежката дървена порта и натисна звънеца на апартамента му, но никой не отговори. Изображението на белите, празни стаи се промъкна нежелано в съзнанието й и в един странен миг тя си помисли за Гърция и за любовта му към културата й, за онова красиво момиче, което бе обичал заради невинността и чистотата му. Не можеше да си го представи — Ралф и чистота, Ралф и обич към невинността, как не!

Лаура въздъхна тежко и потрепери; в небето полека нахлуваше здрач. Щеше да му телефонира вечерта или утре. Тогава щеше да му каже.

 

 

Елизабът погледна към Джон, седнал на челото на масата. Изглеждаше по-малко напрегнат, но тя никога не бе сигурна в настроенията му, той тъй добре играеше ролята си, че й бе трудно да разбере. Въздъхна леко и се опита да насочи вниманието си към печената сьомга, която бе приготвила тъй грижливо сама, ала дебелият, сочен резен от оранжево-червената риба, плувнал в соев сос, за нея някак си бе изгубил привлекателността си. Погледът й отново се отмести към съпруга й — не бе възможно той да е узнал, тя бе прикрила много внимателно следите си, но тя знаеше, че той със сигурност щеше да разбере; Джон умееше да надниква в душата й по начин, който я обезоръжаваше.

Джон.

Елизабът потисна паниката, която последва залялата я отново вълна на угризението. Не я биваше за това, не бе създадена за измами, тежеше й прекалено много, струваше й прекалено скъпо. Опита се за миг да отхвърли тези мисли, ала съзнанието й отново започна изкусно да превърта назад времето, което бе прекарала с Карл — изгарящите отгласи от насладата, на крайната възбуда, на любенето започнаха така да се трупат и да се надигат, сякаш затворени в капан в гърдите й, че дъхът й едва не секна. Стори й се, че в този кратък, опияняващ миг тя просто не бе тук, не бе в дома си, с тези хора и с Джон — верният Джон, толкова добър, съвършен, в ролята на безупречен дипломатичен домакин. В този кратък миг тя изобщо не изпита чувството за вина.

— Добре ли си, Елизабът?

Тя се извърна рязко.

— Напълно. Просто за миг мислите ми отлетяха далеч от тук.

Почувства се така, сякаш изведнъж всички би трябвало да се досетят — по поруменялата й кожа, по силното блъскане на кръвта във вените й — да се досетят, че бе по-различна.

— Лицето ти сякаш си изгуби цвета…

Погледът на Елизабът се сведе към ръката на граф Дорияни, която бе захлупила нейната.

— Добре съм, наистина — тя издърпа ръката си към безопасността на винената чаша.

— Жена ми е досущ като вас, пребледнява много лесно, понякога дори по глупави поводи.

Елизабът погледна учтивото, симпатично лице на Феликс и не се учуди.

— Как е София? — попита тя, за да смени темата.

— Много добре.

— Как върви учението й?

— Учението й ли? — той се изсмя, сякаш се бе пошегувала. — То съвсем сигурно е втората причина, за да бъде там.

Елизабът се намръщи.

— И каква е истинската причина?

— Разбира се нищо още не е уредено… — отвърна той, — но се надяваме в недалечно бъдеще тя да се омъжи.

— Да се омъжи ли — не е ли твърде млада?

— Скъпа моя… това няма да е брак от този сорт.

Тя отново го изгледа внимателно, не й се понрави това скъпа моя, не й се понрави тази самодоволна усмивка на триумфатор.

— Колко сорта съществуват? — попита сухо тя.

— Тя живее у Оскар фон дер Хейден.

Каза го така, сякаш това обясняваше всичко.

— Е, и?

Той въздъхна.

— Както казах, надеждата ни е, че ще се омъжи…

— За Оскар фон дер Хейден?

— Да, знам, виждам изненадата ви, но това дойде като изненада и за всички нас — излъга той. — И, разбира се, Оскар не е съвсем млад — в погледа му пробяга сянка.

Тя притихна съвсем, а думите на Феликс продължиха да се леят.

— Въпреки това обаче той е отлична партия. Вие разбира се сте чувала за Фон дер Хейден Кемикълс, за Фон дер Хейден Фармасютикълс, Фон дер Хейден Фъртълайзърс^[2]!

— Да.

Искаше й се да добави, че не си представяше красивата София сред химикали и изкуствени торове, не можеше да си я представи омъжена за бледия, сух и як Оскар фон дер Хейден.

— Жена ми и аз естествено сме доволни.

— Естествено.

Елизабът изгледа Феликс, насили се да се усмихне, а сетне съсредоточи вниманието си върху чинията си и направи опит да хапне от сьомгата, която вече бе почти изстинала.

— В Буенос Айрес има завод на фон дер Хейден, нали Феликс?

Феликс отмести поглед към Дан Гърни, който седеше малко по-далеч.

— Да, да. Оскар май споменаваше, че имали заводи в Южна Америка.

— Доста компании го правят — рече твърде небрежно Дан.

— Правят какво, Даниъл?

— Строят фабрики в Третия свят или, нека го кажем така: в по-слабо регулирани пазари.

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

— За да избегнат стриктния екологичен контрол на Запада или в собствената си страна.

На Елизабът й се прииска да се усмихне.

— О, така ли?

— Да, така — продължи Дан. — Фон дер Хейден, заедно с множество западни компании, а аз не изключвам от това число и щатски…

— Това е радостно — прекъсна го сухо Феликс.

— … освен това транспортират отпадъците си в Третия свят поради същите причини. Не бих казал, че това е най-здравословния експорт.

— А не е и най-здравословната тема за една вечеря.

— Просто си помислих, че бихте искал да го знаете, Феликс.

— Благодаря.

На Дан също му се прииска да се разсмее. Феликс бе като множеството хора, които боготворяха парите: колкото повече имаш, толкова по-добре, без значение какво ще трябва да изтърпят горките хорица заради това.

— Извини ме, Елизабът — рече Дан. — Пак се разприказвах за работа.

— Няма нужда да се извиняваш — отвърна бързо, тя. — Всъщност, намирам тези преговори за изключително интересни, а и за първи път работата на Джон и обсъжданите проблеми са лесноразбираеми и лесно съпоставими с всекидневния живот. Чувствам се все по-увлечена от това.

— Да, разбирам.

— А освен очевидния личен интерес — продължи тя, — имам и малък син и не искам той или други синове и дъщери, които тепърва ще се родят, да наследят един умиращ или непоправимо увреден свят.

— Добра реч, Елизабът — рече Феликс и я възнагради с победоносна усмивка.

Дан повдигна вежди.

— Това не бе просто една добра реч, Феликс, аз наистина мисля така.

— О, разбира се, естествено.

— Всички трябва да мислим така, ако искаме тези, преговори да постигнат нещо полезно.

— Австрия винаги е приемала екологичните съображения на сериозно…

— И това е много окуражително…

— Бих казал, че е далеч повече от окуражително — рече отсечено той. — В края на краищата… — той се обърна към Елизабът, потупа я по ръката и добави малко мрачно: — … ако всички бяхме тъй безразлични и тесногръди, като някои от страните, представени на масата на преговорите, сигурно много скоро щеше да се наложи да носим противогази и да погребем и последните зелени пояси на планетата под бетона.

Елизабът му се усмихна съвсем леко.

— Обединеното кралство подхожда много сериозно към преговорите, Феликс, инак не бихме били тук.

— Разбира се. — Феликс посегна към чашата си с вино. — Просто изглежда на някои правителства им трябва повечко време, за да пренебрегнат съвсем малко националните си интереси… в името на по-висши принципи, ако можем да се изразим така.

Елизабът се улови, че погледът й бе прикован от капчицата вино, останала в ъгълчето на устните на Феликс.

— И, скъпа моя Елизабът…

Тя потръпна.

— … — трябва да приемем, че е по-добре човек да позеленее поне леко, отколкото изобщо да не е позеленял — разсмя се гръмко Феликс.

— Може би наистина е така — добави Дан и устните на Феликс увиснаха рязко.

Този човек би трябвало да бъде клоун, помисли си с вътрешна усмивка Дан, изражението на лицето му притежаваше гъвкавостта на ластик, а ако пийнеше още едно, би могъл да падне от стола. Не съвсем аристократично.

Елизабът вътрешно въздъхна и насочи вниманието си към останалите около масата, предлагаше се допълнително сьомга, а вечерта се очертаваше да бъде безкрайно дълга. Загледа се в Женевиев и в почти недокоснатата храна в чинията й, в нервните й пръсти, които държаха чашата с вино, от което едва бе отпила. Съпругата на Феликс сигурно мислеше за дъщеря си, за новия й живот, за разстоянието, което ги делеше, сигурно се питаше дали София бе щастлива; сто на сто й липсваше. Отново се сети за необичайната, объркваща сцена в зимната градина на замъка, за малките, силно стиснати юмручета на Женевиев, сякаш изпитваше силна болка; тя не можеше да желае този брак за София. Големите кафяви очи изведнъж я погледнаха и Елизабът машинално се усмихна, но отново се сепна от това бледо лице, от тези негови някак си мършави и отчуждени черти; нещастието бе тъй ясно изписано върху него.

Нарочно отмести погледа си към мъжа насреща — Рулоф Кромелин, тих холандец, добър човек, висок и дългокрак, типичен представител на нацията си, и на всичко отгоре — ерген.

— Не съм гей… — бе рекъл ухилено, докато вземаха аперитива си, — … а просто неженяем.

Тя се бе засмяла тогава и бе доволна, че го бе турила да седи до приличната на кукличка делегатка на Сингапур Мой, която не бе от най-разговорливите, но изглеждаше тъй, сякаш току-що бе излязла от представление на Мадам Бътерфлай с шлема си от черна, лакирана коса и силно напудреното си лице. Погледът на Елизабът бе привлечен от тънките й устни, досущ като раничка на лицето й, които бе боядисала и подчертала с червило в кървав цвят.

Преговорите бяха събрали представители на толкова много народи и разнообразието на хората, събрани тук — техните култури, цветът им, идеите им, обикновено неоспоримата им интелигентност или глупост — продължаваха да я очароват. Елизабът бе не само очарована, но и удивена, че изобщо бе възможно във Виена да се събере такава група от хора. Очевидно това не бе малко постижение. Тя самата бе дошла тук като всички останали съпруги, като подкрепа, и като приятел, и като жена, и майка, и неуморима домакиня. Винаги добре изглеждаща, винаги любезна, винаги на разположение.

Погледът й с неохота се върна върху Джон и уплахата отново я погълна. Преди пет години не бе рискувала нищо, освен разбитите си илюзии, а сега рискуваше всичко — сина си, съпруга си, охолния живот, който водеха. Трябваше да се спре сега, преди светът й отново да рухне, трябваше да ограничи пораженията.

Тя погледна пръстите си, тънките треперещи пръсти; бедата обаче вече бе сторена. И тя бе влюбена в Карл, нямаше никакво съмнение в това, може би винаги е била влюбена в него.

 

 

— Не бе съвсем сериозна за това твое пътуване до Лондон, нали?

Бяха вече сами, гостите си бяха отишли, апартаментът бе буквално празен.

— Всъщност говорех сериозно — отвърна спокойният й глас.

Джон си наля уиски.

— Но защо? — Той отпи бързо, сърцето му биеше като лудо.

— Просто като промяна, Джон, това е.

Той леко въздъхна.

— И това е всичко?

— Разбира се — тя го погледна за миг. — Трябва ли да съществува и друга причина?

Той отново вдигна чашата към устата си.

— Не, само ми се вижда малко странно това твое желание.

— Когато бяхме в Мадрид, се връщах на всеки няколко месеца, нали знаеш?

— Бих искал да си тук — рече бавно той, — с мен.

— Става дума само за десет дни.

— Десет дни — повтори той и се вгледа изпитателно в спокойното лице на жена си. — Работата е в това, че изобщо не приличаш на себе си.

— Нищо ми няма, наистина — рече благо тя.

— Наистина ли?

Сама ли щеше да бъде? Не можеше да попита, не можеше да се унижава повече. В един кратък, изпълнен с ужас миг той притвори очи, защото знаеше, че това не бе плод на въображението му, нямаше грешка в лъжата й и в онова, което тя можеше да означава, защото никога досега не я е виждал такава. Почуди се дали тя разбираше, че той я познава много по-добре, отколкото тя сама се познаваше — това винаги бе било така. Той нямаше да каже нищо, нямаше да предприеме нищо, защото само така можеше да се преструва, че всичко си бе постарому, нямаше да я принуди да избира и следователно да го остави. А Елизабът щеше да избере другия, сигурен бе в това; той обаче натири тази своя сигурност в някакво дълбоко и мрачно ъгълче на съзнанието си, защото не можеше да я понесе, не можеше да понесе да изследва тая нейна любов, да я вдигне на светлината, като блестящ, златен глобус — и да ослепее.

— Да.

Тя го погледна за миг, пронизана от съжаление, объркване и замайващ страх. Бе идиотско — това бягство, а и със сърцето си усещаше, че то никога нямаше да продължи достатъчно — десет дни, десет седмици, десет години, времето нямаше значение, това бе само едно бягство, едно слабо наказание за онова, което бе сторила и което щеше да последва по-късно.

Джон се вгледа внимателно в наведената й глава, когато тя избягна погледа му, и отново си помисли за новината за доста вероятното му назначение във Вашингтон. Беше решил, че тя щеше да се зарадва, че щяха да го отпразнуват, а сетне да се любят бавно и продължително на голямата виенска спалня, която ги очакваше. Но не й бе казал и ето че тя отиваше в Лондон, а той малко се боеше. Джон преглътна слюнката си и се замисли за всичките онези минали и бъдещи случай, в които се бе виждал само с Елизабът до себе си, защото така е било и така щеше да бъде винаги. Възможно бе да няма Вашингтон без Елизабът. Улови нежния й поглед в мига, в който тя го погледна, сякаш бе усетила какво се таеше в неговия, ала той не го желаеше — не желаеше да предизвиква това нейно изражение, което изглежда бе съхранила само за него: този нежен, сантиментален поглед; сякаш бе заслужил съжалението й, сякаш сърцето й кървеше.

Джон се взря в чашата, по която бяха останали капчици уиски; устните му бяха стиснати силно, почти побелели. Не сърцето на Елизабът кървеше, а неговото собствено, все едно го бе пробола с нож в гърдите.

 

 

Сам си подсвиркваше, не знаеше какво точно си подсвирква, но то отговаряше на настроението му. За втори път тази седмица бе водил Кристина на вечеря и му се струваше, че с всяка нова среща я харесва все повече. Вечерта в Английския театър премина много успешно, а днес тя щеше да го води на опера; бе настояла и накрая той не можа да й откаже.

Сам зави към Йоханесщрасе, където се намираше блокът му и се усмихна вътрешно — имаше донякъде и повод да празнува, защото Натали му бе телефонирала вчера и му бе съобщила, че в крайна сметка нямало да идва във Виена, имала личен проблем, който трябвало да разреши. Сам едва не се разсмя; можеше да си представи що за личен проблем бе това, сигурно й бе свършил наркотикът. Можеше обаче да си седи там колкото си ще, защото той не искаше да я вижда. Изобщо.

Облиза устните си и влезе през голямата двойна врата в сградата, продължавайки да си подсвирква, потърси в джоба си един шилинг за богато украсения, старовремски, от началото на века асансьор, процедура, която обикновено го побъркваше, но днес го забавляваше и развличаше, сякаш всичките мрачни напрежения, измъчвали го от месеци, бяха отлетели и той отново се чувстваше свободен. Погледна часовника си и приближи до вратата на апартамента си. Имаше половин час до срещата с Кристина пред Операта.

Ключът влезе лесно в ключалката и дръжката на вратата се завъртя с обичайната лекота; едва след като затвори вратата зад себе си, сърцето му подскочи, стори му се, че чува нейния глас да се носи от свещената вътрешна светая светих на кабинета му. Разтърка чело, сякаш му се бе причуло, сякаш паниката, която се надигаше у него не бе истинска, сякаш си бе въобразил. Прекоси коридора, неумолимо привлечен от гласа й, и, застанал на прага, се озова лице в лице с почти бившата си съпруга. Натали.

— Здравей, Сам.

Когато той я погледна отново, времето сякаш спря, мигът бе сякаш като сън, сякаш бе отнесен някъде другаде, на отдавна забравено място. Защото тя изобщо не се бе променила. Това бе същата Натали, която бе срещнал в онзи пръв, замайващ миг в сградата на ООН, същата Натали, която тъй ласкателно го бе преследвала и накрая го бе съблазнила. Облечена бе в същата рокля. Хитрата Натали. Мил, изгарящ спомен.

— Реших да те изненадам.

Сърцето му тупкаше бързо, сякаш се бореше с невярата.

— Изненада ме, Натали, нали каза, че няма да идваш?

— Както казах, реших да те изненадам.

Той поклати бавно глава, сякаш още не можеше да повярва, че бе седнала пред него, че бе истинска.

— Изглеждаш добре, Сам.

Лицето му почна да се налива с кръв, той изведнъж усети, че Клара стоеше неловко в другия край на стаята.

— Джоана в леглото ли е, Клара?

Филипинката кимна и сведе поглед.

— Това ще е всичко засега… — рече Сам и се насили да се усмихне. Почака, докато тя излезе, преди да се обърне отново към жена си, облекчен, че част от страховете му се стопяваха.

— Защо си тук, Натали?

— Казах ти, исках да видя Джо-Джо.

— Знам го. Но нямаше нужда да идваш тук, в дома ми, предполагаше се, че ще отседнеш в хотел Империал.

— Реших да дойда.

— Трябваше първо да телефонираш.

— Не си много дружелюбен… Мислех си, че изненадата бе добра идея, мислех си, че ако съм тук, когато се прибереш, ще е страхотно.

— О, престани, Натали!

Тя извърна поглед, косата й с цвят на пчелен мед се разлюля, докато обръщаше главата си.

— Добре, Сам — тя отново го погледна, а на него му се стори, че вижда сълзи в очите й; когато заговори, почти шепнеше. — Но не можеш да ме обвиниш, че поне не съм се опитала.

Той леко зяпна. Не бе добър в тези игри и обикновено тя печелеше всеки път. Тъкмо това го изнервяше, това го караше да си мисли, че тя винаги бе имала лека ръка.

— Трябваше да те видя — въздъхна тежко тя. — Исках да те видя, Сам.

— Всичко свърши, Натали, колко пъти трябва да ти го казвам?

Върху библиотеката имаше бутилка скоч.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не, благодаря.

Той я стрелна остро с поглед.

— Съвсем нищо ли?

— Съвсем — усмихна му се мрачно тя. — Отказах се, Сам.

Той се засмя.

— Знаех си, че няма да ми повярваш, но знаех също така, че, за да се сдобия и с най-малкия шанс да спася онова, което имахме, трябваше да се откажа.

Докато си наливаше скоч, той поклати глава.

— Ти наистина ме вземаш за будала, Натали, наистина — за първокласен будала.

— Вярно е, Сам.

— Само за този път.

— За този път и завинаги.

Тя се изправи.

Той се възненавидя за начина, по който погледът му моментално бе привлечен от едва прикритото под чудесно скроената й рокля тяло. Винаги я бе обичал тази рокля — начина, по който се спускаше по тялото й, начина, по който меките, нежни прасковени цветове имитираха кожата й и начина, по който тя го предизвикваше да си мисли за плътта — за топла, готова женска плът. Прииска му се да й каже да седне, да седне и да не мърда, но знаеше, че щеше да прозвучи смешно.

— Виждам, че още обичаш да си играеш със самолетни модели — тя поглади стария Балтимор, който се издигаше върху миниатюрен пиедестал в ъгъла. — Същият, стар Сам.

— Защо не се върнеш в хотела си?

— Не се безпокой, това възнамерявам да сторя.

Тя приближи до него, така че сега ги деляха само сантиметри разстояние.

— Колко време ще останеш? — попита ненужно той. Знаеше вече, нали така? Сам преглътна и срещна хладния й поглед, но собствените му очи трепнаха.

— Три дни, както ти казах — усмихна се тя. — И не съм изминала всичкия този път, за да ти крещя, Сам.

— Усмивката й се разтегли още повече и той можа да види малките й, съвършени, бели зъби.

— Бях глупачка, Сам, пълна глупачка… Мислех си, че мога да взема всичко.

— Престани, Натали… това вече сме го минавали.

Тя сведе поглед и пое дълбоко и разтърсващо дъх, сякаш я бе зашлевил.

— Исках само да ти кажа, че малко пораснах, че наистина се опитвам да намеря себе си — тя отвори широко очи и се вгледа в лицето му. — Не очаквам да ми повярваш или да промениш мнението си за развода това ще е прекалена надежда, просто искам да разбереш, че всичките мъки, които ти причиних, не са отишли напразно — тя направи пауза. — Знам какво съм изгубила, Сам.

Той се опита да се избави от буцата, заседнала в гърлото му, опита се да пренебрегне гледката на бързо издигащите се и спадащи нейни гърди под ефирната материя. Отпи от скоча и отстъпи крачка назад, ужким заинтригуван от пощата си, която лежеше върху близката маса.

— Няма да можеш да видиш Джоана до утре заран.

— Успях да я видя, преди да си легне… прочетох й приказка.

В първия миг той се ядоса, но преди да успее да отговори, го сепна гласът й.

— Една съвсем къса приказка, Сам, гарантирам, че не съм я разстроила — очите й се разшириха сякаш още повече и той се насили да се извърне. — Клара бе там през цялото време.

— Не знам какво си си наумила, но то просто няма да стане.

— Не съм си наумила нищо, Сам — думите й бяха поръсени с мекота и звъннаха с такова изкусно объркване, че той почти й повярва.

— Нямаше нужда да биеш толкоз път до Европа, за да ми го кажеш.

— Мисля, че имаше нужда, Сам. Ти никога не би ми повярвал, ако го кажех по телефона.

— Е — рече бързо той, — това вече всъщност няма значение, нали така? Разводът се движи гладко и скоро няма да има съвсем никакво значение.

— Знам, знам — гласът й сега бе съвсем тих. Тъжен. — Надявах се, че ако видиш, че наистина правя усилия, че наистина се променям, няма да бъдеш толкова непреклонен относно правото ми да посещавам Джо-Джо.

Той се понамръщи, уловен със свален гард при тази нейна смяна на подхода.

— Тя е твоя дъщеря, Натали, както и моя, и ти ще имаш някакви права.

— Просто не исках ти да се безпокоиш, това е.

Той й се усмихна сухо.

— Нима искаш да повярвам в това? Тя отново въздъхна и поклати глава.

— Не биваше да идвам… — Седна. — Знаех си, че няма да ми повярваш… само ако знаеше колко бе трудно… само ако знаеше какво означава наркотикът да е най-добрият ти приятел, семейството ти, любовникът ти. — От гърлото й се изтръгна нещо като стон. — И сетне да се откажеш, Сам.

Той се възпротиви на съмнението и на съчувствието, опита се да отхвърли призрака на мисълта, че би могла най-сетне да казва и истината. Тя бавно вдигна глава и го погледна в очите; големи, тлъсти сълзи се стичаха по бузите й.

— Съжалявам. Не исках да правя сцена… това бе последното нещо, което съм си мислила.

Сълзите винаги го обезсилваха, съсипваха мъжа у него; чувстваше се безполезен, с вързани ръце, не знаеше какво да направи, какво да каже.

— Няма нищо — рече колебливо той и извади от джоба си бялата, памучна, носна кърпа. — Ето, вземи това…

Натали му се усмихна с благодарност; той не бе свикнал на благодарности, не и от нея. Улови се, че я гледа отблизо, с любопитство, докато тя сподавяше леките ридания в гърлото си и бършеше сълзите си.

— Не си ми съвсем бесен, нали Сам? За това, че дойдох? — миглите й запърхаха над зелените очи, които той мислеше, че познава тъй добре. — Ако не бях дошла — както сам виждаш — никога не бих си простила сама. — Тя отново сведе поглед и бързо и шумно пое дъх. — Не и след всичко, което ви причиних на теб и Джо-Джо. Трябваше да опитам.

Той остана прав, загледан в красивото, измацано от сълзите лице, а мислите му летяха назад, преминаваха през всички онези мигове, от които стомахът му се свиваше на топка, дори и сега. Всичката болка, всичката мъка, разсипаните илюзии, омразата към нея, нуждата от нея, празнотата, която последва, която го бе изцедила до дупка.

— Трябваше да опиташ, Натали.

— Ти май все още не ми вярваш, Сам? — гласът й бе тих и сякаш забавен. Досущ като пръсти, които галят.

— Не мога да ти вярвам.

— Разбирам.

Той премигна, слисан от отговора й.

— Не мисля, че би могла да разбереш.

Тя се усмихна.

— О, да. — Изправи се. — Защото ако бях на твое място — а аз се опитах да го направя, — аз щях да си ида шест седмици след венчавката, в мига, в който ти намери наркотика. Ти си прекалено добър, Сам, остави ме да стигна твърде далеч.

— Значи, вината е моя.

— Не, не е твоя — обърна се тя към вратата. — Моя е, защото аз си намерих един добър тип, един наистина добър тип. А трябваше да си намеря някое копеле, което да ме скъса от бой.

— Това е глупаво.

— Не е, Сам — в очите й отново напираха сълзи. — Това е, което заслужавам. — Тя поклати безпомощно глава. — Виж какво, най-добре е да тръгвам.

Тя направи крачка встрани от него.

— Не и в това състояние.

— Така ще е най-добре.

— Аз…

Той я хвана за ръката, мускусният й парфюм изпълни ноздрите му, а котешко зелените й очи се окръглиха сластно, сякаш предявяваха претенции спрямо него, сетне обаче той рязко се отдръпна като ужилен — телефонът иззвъня.

— Ало…?

— Сам, Кристина е, няма ли да дойдеш?

— Кристина — той затвори очи; бе забравил. — Господи? Извинявай… възникна нещо, ще дойде веднага щом мога.

Той остави слушалката.

— Трябва да вървя, Натали.

— Приятелка ли?

Той се изчерви.

— Предполагам, че е. Да. — Той бе възвърнал самообладанието си, но се запита вътрешно какво ли би се случило, ако телефонът не бе иззвънял, или ако се бе уговорил да се срещне с Кристина не тази вечер, а по друго време.

— Е, добре си поговорихме — рече спокойно Натали. — Можем утре да обядваме заедно, ако ти е удобно.

— Може би.

— Искам да кажа — ако имаш други планове, не искам да ти преча.

— Ако имам други планове, ще ти кажа.

Тя го погледна в един миг, разбрала, че всякакви други предложения ще са безполезни в този момент, телефонният звън се бе погрижил за това. Но в една сладка, красива частица от секундата преди малко тя почти го беше превзела!

Натали се усмихна. Горкият Сам, ти наистина си още мой, не го съзнаваш и малко нещо ще се посъпротивляваш, но Натали в крайна сметка ще си те върне. Тя се засмя безгласно. Той още не бе осъзнал, че ако това момиче, тази жена, наистина означаваха нещо за него, то той не би я забравил заради посещението на своята секси съпруга.

Нахлузи ръкавиците си и го видя как проверяваше портфейла си. Във всеки случай здравословното състезание изостряше инстинктите й като бръснач, винаги бе успявала да се пребори за мъжете си — ако изключим Донахю, но там бе по-различно, онази кисела вещица жена му държеше портмонето с мангизите, а и той бе изплашен до смърт от пресата. Пък и тя самата не го харесваше много, бе лишен от чувство за хумор.

Очите й се свиха до размерите на тънки, зелени тресчици, докато погледът й проследяваше Сам в другия край на стаята. О, Сам… мъничък Сами, Натали ще те глътне за закуска, както винаги досега.

 

 

Женевиев пресече коридора с колонадата към италианската стая, любимата на майка й, единственото й любимо място в суровото великолепие на замъка. Не бе посещавала красивата стая от предишната пролет, но тя не се бе променила, разбира се, ако изключим свежите цветя — иглики и нарциси — върху обкованата с бронз ракла. Улови се, че машинално посяга да докосне жълтите цветчета и да вдъхне едва доловимия им лек аромат; сетне бавно пресече пода, настлан с черна теракота, за да погледне през прозорците с оловни рамки към градините, все още отчасти покрити със сняг. Феликс стоеше до осмоъгълния фонтан и несъмнено убеждаваше гостите им в уникалността му, а той наистина бе уникален, помисли си тя уморено, макар и да бе по-скоро грозен. Никога не бе виждала толкова фантастични глави, толкова много гротескни изображения, които да бълват вода от вулгарно зяпналите си усти. Това място я изморяваше, този монолит сякаш изцеждаше силите й. С Феликс обаче не бе така. Замъкът Блец бе негов, защото той го обичаше, може би повече от всичко друго на света, осъзна тя с неочаквана яснота, но тази мисъл всъщност вече не я нараняваше.

Обърна се отново към стаята и вдигна поглед към портрета на майка си, който висеше над монументалната камина от бял мрамор. Когато портретът е бил завършен, може би е била на възрастта на София, и между бабата и внучката имаше прилика — същата крехкост, която изглежда се наследяваше по женска линия, същата чувствителност на очите, формата на устата и нежните, бледи ръце, скръстени внимателно върху коприната с цвят на лавандула. Отмести поглед към старинния клавесин, на който й позволяваха да свири като дете. Беше вече стар, съвсем стар, клавишите му бяха парализирани от старост, защото никой не ги бе докосвал след смъртта на майка й. Това бе желанието на баща й, желание, което тя бе спазила, защото той нямаше никакви други желания, след като си бе заминал брат й; тя знаеше, че баща й би желал да бе умряла тя, а не Хайнрих.

Ала той бе сломен от мъка, повтори си отново тя, не знаеше какво говори. Погледът й отново се стрелна към лицето на майка й, към нежните очи и ласкавите ръце. Понякога си мислеше дали нещата биха се развили иначе, ако мама бе останала жива, понякога копнееше тя да бе сега тук, с нея; да успокои и охлади това ужасно усещане, заключено в гърдите й.

Женевиев бавно преглътна и вдигна поглед към дълбоко врязания, скулптиран таван в бяло и златно. Фамилният герб с корона над него, увенчан с лавров венец, се взираше в нея. София обичаше тази стая, винаги бе казвала, че тя излъчва покой, че бе добра стая.

Женевиев усети лекото опарване на страха, знаеше, че това потреперване на устните й предвещаваше сълзи, а следователно — нещастие. Беше си обещала, че повече нямаше да плаче, че след три седмици щеше да види София, че всичките й страхове и опасения щяха да се разсеят, да изчезнат, че всичко отново щеше да е наред. Дали?

Тя въздъхна тежко. Може би е болна. Може би това се дължеше на ужасната тежест, която сякаш я принуждаваше да се влачи едва-едва и я смазваше като всемирната тъга. Хвърли отново бърз поглед към мълчаливия портрет, към клавесина и полека излезе от стаята; Феликс щеше да се чуди къде се бе дянала.

 

 

Погледът на Ралф я сломяваше и затова Лаура неловко насочи вниманието си към сервитьора, който наливаше пурпурното вино в чашата й.

— Каза, че си имала нещо да ми съобщиш.

Тя отпи глътка вино и отвърна на погледа му. Бе оставила кратко съобщение на телефонния му секретар в неделя, но той не й се обади до сряда, което я изненада, защото винаги е бил много коректен да й позвъни в отговор; очевидно отсъстваше по работа. Възнамерявала бе да му каже, че с връзката им е свършено, както си бе наумила; ала в понеделник вечер обещаното обаждане на Андрю не се състоя, на практика той изобщо не й позвъни след последния им разговор предишния уикенд. Отново я бе разочаровал. Нямаше и писмо и тя се попита защо изобщо си бе дала труда да му повярва; в един миг отново го бе заобичала, бъдещето бе засияло, изпълнено с надежда, каквато не бе имала от доста време. А ето че той бе задушил всичките й тъй грижливо изтъкани мечти, всички надежди, а на нея й бе останала задачата да издигне отново старите бариери, да каже на Ралф, че вече не иска да се срещат; само че не бе чак толкова уверена в това. В края на краищата не познаваше жива душа във Виена, не бе живяла тук достатъчно дълго, за да се сдобие с истински приятели. Животът, осъзна тя, бе започнал да се върти само около Ралф. А тя бе готова да се откаже от това, заради Андрю.

— Ставаше дума за Унгария.

— Можеш ли да дойдеш?

Поласка я нетърпението в тона му.

— Да.

— Чудесно — той взе ръката й. — Значи получи разрешение от посланика.

— Да — рече тя. — Даде ми специално разрешение. Много мило от негова страна.

— Сигурен съм, че няма да съжаляваш — той целуна връхчетата на пръстите й. — Будапеща очаква да бъде преоткрита от Запада.

— Добре ли познаваш града?

— Моята компания бе една от първите, които установиха връзки още в началото на седемдесетте години.

— Как се нарича компанията ти?

— Майер — частна фирма е.

— Майер — повтори тя.

Почуди се дали не го бе питала и преди.

— В Унгария ли бе, когато те търсих през уикенда?

— Не — той отмахна прашинка от ръкава на сакото си. — Не съм ходил там от няколко месеца. Бях във Франкфурт.

Телефонът обаче бе давал заето, нали така? Значи го бе изпуснала за малко?

— Какво има?

— Нищо, мислех си за визитите — сигурно бе сбъркала, може би бе набрала грешен номер.

— Аз ще се погрижа за това.

— Къде ще отседнем в Будапеща?

— Обикновено аз отсядам в Хайът. Хотелът е на брега на Дунава, точно, срещу стария дворец.

— Звучи прекрасно.

— Успя ли да си вземеш допълнителен ден?

— Петък ли? Да. Посланикът бе много щедър, особено като се има предвид, че изобщо не биваше да пътувам. За щастие братът на майка ми е посланик там.

Не бе ли той първопричината тя да влезе в дипломацията, тъй като това бе семейно занятие? Успехът на вуйчо Филип бе буквално пропит в нея.

— Той има отлична репутация — Филип Роуз, нали?

— Точно така… Не предполагах, че ще проявиш такъв интерес.

— Аз се интересувам от всичко, Лаура, особено когато то е свързано с теб.

Усмивката, с която й отвърна, бе суха и язвителна, но въпреки това бузите й поруменяха.

— Тази реплика ми прозвуча тъй, сякаш е излязла от някой стар филм или роман на Барбара Картланд…

— Барбара Картланд е много богата, много известна стара дама.

— Но няма нужда да я цитираш.

— Не я цитирах — лицето му стана отново сериозно, а очите му не трепваха, когато я погледна. — Държа на всяка думица. — Той вдигна чашата с вино към устата си. — От какво се притесняваш толкова, Лаура?

— Не знам — усмихна се съвсем слабо тя. — Човек просто се притеснява и толкова.

— Винаги съм въздействал по този начин на жените, може би затова никога не съм се женил.

Не бе вярно, не и напълно; той нарочно ги притесняваше, ала това не им пречеше да поискат да си легнат с него, а след като попаднеха в леглото му, останалото бе лесно. Защо изобщо му трябваше да се жени? По-приятно му бе в неговата собствена компания, а освен това съпруга или постоянна любовница трудно щяха да се впишат в работата му. Тази мисъл едва не го накара да се разсмее на глас.

— Чудех се защо си ерген.

— Трудно е човек да установи пълноценна връзка, когато пътува толкова много, като мен.

— Не искаш ли да имаш деца?

— Всъщност винаги съм си мислил, че четири ще е най-доброто число — четири яки момчета.

На жените винаги им действа успокоително, когато им говориш за деца. Да искаш деца означава, че си голям тип, порядъчен, искрен, човек, на когото може да се разчита и тъй нататък, и тъй нататък. Красота.

— Мисля, че четири надхвърлят моя лимит, по-скоро бих се спряла на две — усмихна му се леко тя. — Но си мисля, че това няма да се случи още много време — кариерата и семейството не се съчетават много успешно.

— Аз обаче на твое място не бих го изхвърлил от ума си.

Погледът й се стрелна към лицето му.

— Добрите връзки не растат по дърветата — отвърна внимателно тя.

— Знам, Лаура — и той отпи отново от виното. — Но не мисля, че нещата при нас са чак толкова зле…

Тя се почувства неловко, объркана, когато той взе ръката й. Какво всъщност говореше? Какво имаше предвид? Той целуна пръстите й от вътрешната им страна, меката плът на дланта й и кой знае защо тоя жест й се стори плашещо сексуален.

— Ще ти подаря един уикенд в Унгария, който никога няма да забравиш.

Едва забележима усмивка докосна ъгълчетата на устните му, когато я погледна. Щеше да стане точно така, както бе казал, нищо нямаше да бъде оставено на случайността, защото той бе чакал твърде дълго. Изборът на подходящия момент винаги трябваше да е точен, затова той бе изработил безпогрешен механизъм жертвите му неизменно да поемат храната от ръката му. Жените винаги бяха жертва по един или друг начин, обикновено — жертва на съпрузите или любовниците си, които пък обикновено бяха средна ръка любовници и никога не си даваха труда да разберат какво искаха или от какво се нуждаеха техните жени. Колко пъти бе чувал от устите на прелъстените от него жени, че не изпитвали удоволствие от секса, че партньорите им никога не разбирали кога манкирали, просто за да се свърши с това колкото се може по-бързо. Докато не срещнеха него. Тъжно, наистина, трагично. Ралф се засмя вътрешно, това му се видя като изящна шега. А сетне, след като захапеха въдицата, следваха условията. Те изглежда никога не разбираха как и защо се бе случило това, освен само дето си бяха позволили да отслабят вниманието си, интуицията, моралната си сила, след като той бе вече открил индивидуалните им слабости. Той никога не прибързваше, а сега вече се отегчаваше.

— Защо не се върнем в апартамента ми?

Тя кимна.

Ралф поиска сметката от сервитьора. Всичко се оказа прекалено лесно.

 

 

Дан разгледа внимателно документите, които британският посланик сър Найджъл Хауърд му бе пратил, конфиденциално разбира се. Присви устни, когато започна да проумява внушенията от въвеждащата бележка на Хауърд, улови се в опит да си спомни подходящия цитат, който бе на върха на езика му, нещо от сорта да разбуташ гнездо на стършели… Не бе никак приятно за четене, но всъщност твърде малко от документите, които напоследък минаваха през писалището му, бяха такива. Ала унищожаването на африканския слон, заедно с черния носорог, както и нелегалният износ на застрашени животински видове, бе много гореща тема и все още нямаше изгледи това да стихне, особено след като толкова много пари и уважавани личности бяха замесени с престъпните синдикати, които въртяха търговията със слонова кост и трупаха толкова много примамливи доларчета от бялото злато, което в крайна сметка намираше пътя си под формата на скъпи сувенири към домовете на невежи, немислещи, ала по ирония на съдбата порядъчни хора. Сто и петдесет милиона долара годишно означаваха сто хиляди гниещи трупа.

Дан въздъхна; под такъв натиск бе трудно, на каквато и да е идея да просъществува. Ала смъртта на британския журналист Питър Брант бе предизвикала сериозно раздвижване и той предположи, че това бе причината Хауърд да му предаде тази интересна информация, до която бяха успели да се доберат правителствени източници: за американски вносно-износен бизнес, опериращ край границата на Мозамбик, чиято, дейност включвала сделки с евтини бижута и африкански произведения на изкуството. Това бе само прикритие, при това не много добро, ала все пак би минало незабележимо, ако не беше убит племенникът на британския вътрешен министър и последвалите убийството интензивни разследвания.

Погледът на Дан се спря отново и отново върху изписаното име — ако бе вярно, ако имаше и частица истина в това, което Хауърд загатваше…

 

 

Летището не бе много оживено и Елизабът от пръв опит успя да намери количка, върху която да струпа чантите си. Приглади назад косата си и въздъхна тежко; бе доволна, че Джон не бе успял да се измъкне и се наложи сама да пристигне на летището. Щеше да й е неприятна онази неловкост да се сбогува, след като нервите й бяха отънели до крайност, след като не бе далеч от истерията — страхуваше се, че можеше изведнъж да се разплаче или да се отпусне в обятията на големите му, разтворени ръце. Може би по този начин всичко щеше да се свърши — там, в безопасността на прегръдката на Джон, защото той някак си щеше да направи всичко както трябва и товарът й, напрежението щяха да изчезнат. Разсъждаваше обаче като глупачка, при това емоционална глупачка. Нямаше вече връщане назад, никакво гушване в прегръдката на Джон, никаква надежда, че мъката и копнежът щяха чудотворно да изчезнат. Това бе живяло у нея твърде дълго. Беше като дете, което иска да отиде на Луната. Карл щеше да е още във Виена, когато се върнеше, и тя знаеше, че щеше отново да се срещне с него, че отново щяха да се любят, че отново нямаше да й се иска да си тръгне. Ето от това се боеше тя, от този ужасен копнеж, от това острие на камата, което я принуждаваше да избира. А тя не искаше да избира, не знаеше как да го направи.

Елизабът вдигна глава и разбра, че бе поела в погрешна посока. Изруга тихо и се върна по пътя, по който бе дошла, а в същото време хвърли поглед и на стенния часовник в залата на летището. Беше подранила доста, но нямаше никакво желание да се мотае още из апартамента, защото се боеше, че Карл ще позвъни. Беше му оставила съответното съобщение, че заминава на кратка почивка.

Въздъхна, може би не трябваше да му съобщава изобщо нищо. Не знаеше, вече нищо не знаеше. Ала лицето му, красивото му лице долетя в безпомощното й съзнание и стомахът й се сви, сърцето й заби лудо и тя се запита какво правеше тук, защо се чувстваше тъй объркана и тъжна. Ала изпитваше същевременно и радост, помисли си гузно тя, някаква измъчена радост, която изобщо не я напускаше.

Гласът на служителя по проверка на билетите и багажите я сепна и я извади от мечтателното й състояние и тя машинално подаде багажа си и взе бордната карта. Почувства се свободна — изненадващо, идиотски свободна; влезе в изцяло бялата зала, мина покрай безкрайната редица от стъклени врати, токчетата й потропваха отчетливо по белия мраморен под. Примами я ароматът на кафе и тя влезе в малкия ресторант закусвалня, проправи си път между хората, насядали около малките масички, без да си дава сметка за завистливите и одобрителни погледи, които предизвика; намери си място в дъното. Вдигна лъскавото цветно меню и отново го остави — искаше само кафе — а като вдигна поглед, очите й се спряха върху лицето му и тя се запита колко ли време бе стоял, загледан в нея.

— Мога ли да седна?

Тя се усмихна бавно и уморено на Карл, сякаш конфликтът вътре в нея най-сетне се бе уталожил. В начина, по който я гледаше, имаше нещо, което я хващаше право за сърцето, сломяваше съпротивата й и решимостта й да бъде силна.

— Бягаш — той поклати глава. — Защо не ми каза нищо, а трябваше да научавам от прислугата?

— Съжалявам — рече тя. — Но трябва да замина, само за малко.

— Не можеш да избягаш от това, Елизабът, ти поне най-добре от всички би трябвало да го знаеш.

— Мога да опитам.

— Не искам да заминаваш.

Така си бе; не можеше да понесе мисълта, че нея нямаше да я има, че щеше да бъде далеч от него.

Огледа изпитателно лицето му, красивите му, пропорционални черти, меката, сякаш зовяща извивка на устните му, тъмносивите му очи, които изглежда винаги бяха в състояние да говорят толкова много и с такова умение, че тя оставаше бездиханна, желаеща… винаги.

— Имам и други съображения.

— Съпругът ти.

Тя не искаше да разговарят за Джон.

— И синът ти.

Моля те, Карл, не сега.

— А кога?

— Не знам кога — в този момент не съм наясно с нищо.

Той взе ръката й и тя не се опита да я измъкне, искаше й се да затвори очи и само да почувства топлината и близостта на пръстите и дланта му, които се обвиха тъй сигурно около отворената й ръка. Когато вдигна очи към него, откри, че това видение леко потрепваше.

— Ти ме обичаш, Елизабът.

— Да.

— И какво ще правим?

— Не знам — рече тихо тя. — Не знам.

— Ще го оставиш ли?

Образът на Джон веднага долетя в съзнанието й и тя отново усети как гърлото й се свива.

— Прекалено си настоятелен, Карл — въздъхна тежко тя. — Недей, моля те, недей…

Той извърна погледа си от нея и тя усети как пръстите му се свиват още по-силно около ръката й, сякаш не искаха да я пуснат. Карл преглътна и се опита да се освободи от странното усещане за паника, което се разрастваше в гърдите му; това не му бе присъщо, не и това жестоко отчаяние, това силно желание. Отначало бе в състояние да се присмива на себе си, сигурен, че този копнеж няма да трае дълго, ще избледнее и ще изчезне, както всеки друг път, но любовта му към Елизабът не бе изчезнала, бе придобила очертания, бе се задълбочила, бе се засилила, разраснала се бе, разцъфнала като някакво невероятно, напъпило цвете. Не можеше да запази самообладание.

— Изглежда не разбираш, че не мога да променя себе си.

— Преди пет години… — рече тихо тя.

— Преди пет години бях съвсем различен човек.

— Животът си прави номера, нали? — гласът й бе натъжен и той вътрешно потрепна, защото за пръв път през живота си би дал всичко за възможността времето да се върне назад, за да може да я притежава само той.

— Номерата невинаги са весели, Елизабът.

— Трябва да замина, Карл.

— Искам да се любим.

Тя се засмя и той се зарадва на смеха й, зарадва се, че бе променил настроението й.

— Не тук и не сега.

— Когато се върнеш.

Тя не отговори.

— Елизабът?

— Трябва да вървя, Карл. — Тя стана, а той хвана ръката й. — Някой ще ни види — прошепна бързо тя.

— Пет пари не давам!

— Карл, моля те.

Той я пусна и се взря в лицето й.

— Нека да ти телефонирам.

— Не.

Той се усмихна.

— Не, Карл.

Извървяха късото разстояние до паспортния контрол и, когато тя се обърна да върви, той отново хвана ръката й.

— Обичам те, Елизабът!

Тя се усмихна, ала от усмивката й сърцето силно го заболя.

— Казвал си го много пъти, нали, Карл?

Той малко се вдърви, когато я погледна отново. О, да, казвал го бе много пъти, за да получи желаното, да свърши своето, да задоволи, да достави наслада на жената, с която бе в момента. В крайна сметка това бяха думите, които всички жени искаха да чуят.

Но не и този път.

— Но само веднъж съм искал да го кажа наистина.

Изгледа изпитателно загорялото му, красиво лице.

— Нима се съмняваш сега? — гласът му бе преминал почти в шепот.

Тя поклати глава.

— Не, Карл, не се съмнявам. — Погледна ръката му, която още държеше нейната и си помисли, че тя бе негова — тази слаба, елегантна нейна ръка, която лежеше тъй леко върху дланта му. — Трябва да вървя.

— Ще ти се обадя.

Тя обаче не можеше да му отвърне; не се обърна назад и изчезна зад ослепителната белота на плъзгащите се врати.

 

 

Хората се тълпяха около него, но погледът на Джон се рееше отвъд тях, без да ги види. Бе приел поканата за премиерата в Английския театър, защото нямаше какво друго по-добро да прави, а не искаше да остане в апартамента в компанията само на собствените си мисли. Сега обаче съжаляваше за това си решение, защото изведнъж се почувства много самотен без Елизабът, защото тя би трябвало да е тук.

Пийна от джина с тоник, огледа се и би се усмихнал, ако настроението му не бе така ужасно — още една вечер, събрала каймака на виенското общество. Погледът му хвана втренчения поглед на една жена всред лъскавата тълпа, поглед — дълъг и чувствен, добре премерен и трениран. Остави собствения си поглед да се плъзне по лицето и тялото й и кой знае защо се поразвесели от начина, по който гърдите й се издигаха от дълбините на деколтето й и сочеха към него, сякаш му казваше, че можеше да ги има, можеше да има и нея, по-късно, на някое определено място. Бе много привлекателна, реши с безразличие той, но по нея имаше прекалено много злато, прекален тен, прекалено виенско самомнение, което да го привлече, дори и да бе свободен.

— Джон!

Той позна гласа веднага и въздъхна лекичко.

— Мадлен, не знаех, че си тук.

— Очевидно, но моля те, ела и се присъедини към мен и Олаф, ние сме с австрийски приятели и съм сигурна, че те много ще се зарадват да се запознаят с теб.

— Не, благодаря, Мадлен. Ще си довърша питието и сетне ще си ида на мястото, антрактът почти свършва.

— Къде е Елизабът? — попита тя, оглеждайки се. — Не е ли тук?

Той отново въздъхна.

— В Лондон е.

— Наистина ли? — рече тя. — Нямах и представа, беше ми казала, че иска да посети представлението на Опасна страст. — Мадлен неочаквано се изхили. — Прелюбодеянието винаги е интересна тема…

— Решението й бе по-скоро импулсивно — рече той, пренебрегвайки забележката й и изпразвайки чашата си.

— Кристофър с нея ли е?

— Не, тя отпътува за малко.

— Колко време няма да я има?

— Десетина дни, две седмици…

— Наистина ли? — жестоко оскубаните й вежди се повдигнаха.

— Е, мисля, че е време да си заема мястото.

Мадлен докосна ръката му, сякаш не искаше да го пусне.

— Светът е толкова малък, нали, Джон?

Той се намръщи.

— Имам предвид дипломатическия…

— Предполагам, че е така — отвърна той.

— Не е никак необичайно, че Елизабът се срещна тук със стар приятел…

Той се вгледа съсредоточено в лицето й в един миг, но сетне нарочно отмести поглед към отворените врати пред себе си.

— Знаеш го, Джон, американецът… Карл Нилсен.

— Да, познавам го, Мадлен.

Не знаеше обаче защо изведнъж въздухът му се стори тъй болезнено задушен.

Прокънтя звънецът за края на антракта — пронизителен и прекалено дрезгав.

— Видях ги в Do & Co заедно, а сетне Елизабът ми обясни, че той бил доста увлечен по нейна много близка приятелка — тя се изкикоти по момичешки. — Толкова е малък светът.

— Щом казваш. — Той очевидно се бореше с желанието да отвърне поглед от нея, защото иначе тя щеше да узнае. — Моите най-добри почитания на Олаф, навярно ще се видим след края на пиесата.

Джон си тръгна и остави очевидно озадачената и с разпалено любопитство Мадлен зад гърба си. Почуди се в един миг защо бе такава хладнокръвна кучка и защо един толкова добър човек като Олаф я бе намерил за достатъчно подходяща да се ожени за нея. Не, това не бе само един малък, но и един твърде странен свят.

Той бавно преглътна и си проправи път през фоайето, Карл Нилсен. Сладкодумният, изтънчен американец — Нилсен с добрия външен вид на филмова звезда. Нилсен с поразително доброто му облекло. Нилсен с неговите внимателно и тихо изричани слова. Разбира се, че нямаше никакво увлечение по нейна близка приятелка, това бе вече втората лъжа; Елизабът се била запознала с Нилсен на летището Хийтроу преди години — това бе очевидно първата лъжа.

Мислите му препуснаха назад, към приема по откриването на конференцията, когато Нилсен им бе представен, дори тогава Елизабът не бе на себе си, бе напрегната като изплашен заек. Тогава бе озадачен, но го отдаде на настроението й, на умора. Никога обаче не бе помислял за това — за тази безпощадна страст, която бе възродила отмъстителния феникс от пепелта.

Джон усети как го прободоха горещата ярост и тихото, но прогарящо острие на ревността; запита се как би го понесъл, след като в съзнанието му се прокрадна видението на тях двамата — Нилсен и Елизабът в леглото, да се любят, да правят секс, ръцете му, ръцете на Нилсен да докосват, да нахлуват там — в най-нежните, най-деликатните места, които той толкова обичаше. Нилсен да чука жена му.