Ребека Занети
Преследван (4)

Глава 4

Конн отпи още една глътка Гинес, наврял глава в хладилника на Мойра. Всичко бе подредено спретнато и по цвят. Бирите в ляво, лайма в дясно. Газираните напитки на втория рафт, наредени по вид и размер, от най-малкия към най-големия. Странно. Не биваше ли да знае тази нейна черта? Бяха обвързани почти век. Той знаеше коя й е любимата храна, тъй като му бе споделила в един от разговорите им, но не знаеше, че толкова педантична, че да реди храната по този начин.

Педантична и прекалено уязвима, за да бъде спокоен. Беше я наранил, когато преди век се съгласи с условията на Съвета и я напусна. Как не го бе осъзнал? Може би защото тогава изпитваше толкова голямо облекчение, че не искаше да се замисля за чувството на притежание и нуждата, които го изяждаха жив.

Когато напусна Ирландия, сърцето му бе изцяло в деликатните й ръчички. Тя го притежаваше… тялото и душата му. Разстоянието му бе помогнало да намери мир в себе си. Времето му бе дало възможност да планира стратегията си. Беше по-възрастен, по-мъдър… и нямаше да я пусне да си отиде, затова най-добре щеше да е тя да се примири с това.

Той затвори хладилника и напусна кухнята, боядисана с цветовете на океана и с полирани дъбови шкафове… дело на Джуно Дънгс, най-добрият майстор дърводелец от последните двеста години. Широки стъпала отведоха Конн в дневната. Цветовете, като на скъпоценни камъни, които бе избрала, говореха за чувственост и секс. Беше много по-различно от сладката колиба с ръчно изработени възглавнички, които си бе представял през всичките тези години. Колибата принадлежеше на момиче. Тази стая от друга страна, принадлежеше на жена.

Движение от коридора привлече вниманието му и той се обърна, замръзвайки на място.

Мойра бе излязла от спалнята облечена с черна пола, стигаща до средата на прасците й, и кожено червено яке. Високи кожени черни ботуши покриваха краката й до коленете. Немирните къдрици бяха укротени с фиба на тила й, а около прелестните й зелени очи имаше опушен черен грим. Беше великолепна.

Устата на Конн пресъхна. Езикът му се поду. И преди бе изпитвал похот, но в момента бе погребан под страстното чувство. Копнежът и желанието разпалиха клада в кръвта му. Примитивната нужда накара ноздрите му да пламнат и клепачите му да се притворят леко.

Тя направи крачка назад. Умно момиче. Стисна бледите си ръце пред себе си.

— Трябва да останеш тук, Конн.

Лекото трепване на гласа й и молбата в погледа й го отрезвиха.

— Не.

Тя въздъхна силно.

— Не разбираш риска, който поемаш.

Нима това бе заплаха?

— Ако сме съюзници, Мойра, а аз вярвам, че сме такива, Съветът няма да ми направи нищо. — Значи слуховете бяха верни. Проклетият Сбор на Деветимата наистина искаше да се отцепи от Реалм.

Налагаше се да отведе Мойра в безопасност преди още някой да реши да обяви война на Реалм. Все едно Кърджаните и Демоните не им бяха достатъчни.

— Съюзници сме, Коннлин. — Погледът й не се откъсваше от неговия.

Впечатляващо.

— За колко дълго?

Тя отвори уста да отговори, точно когато вратата на апартамента се отвори. Конн приклекна леко, готов да я защити, но в следващия миг се изправи бавно, преди дребната жена да връхлети в ръцете му.

— Коннлин Кеърс. Крайно време беше. — Брена Дън го прегърна и го потупа по гърба, преди да се отдръпне и да го погледне с широка усмивка и искри в сивите си очи. — Много ти благодаря за страхотния компютър, който ми изпрати за рождения ден. Обожавам го.

Конн отвърна на усмивката на неочаквано появилата се осма дъщеря на доктор Патрик Дън, вероятно най-умния мъж на планетата. Е, след брата на Конн, Кейн. Конн се усмихна на чудото, което се клатеше на супервисоки токчета пред него. В цялата история на вещиците, никога никой не бе създавал осма дъщеря. Седем бе наистина магическа цифра.

— Реших, че ще ти е приятно да си играеш с човешките сателити.

Брена кимна, а махагоновата й кестенява коса се разхвърча около лицето й. За разлика от своите седем по-големи сестри, Брена не бе наследила нито зелените очи, нито червената коса. Истинска изненада.

— Да. Миналия месец проникнах в правителствената база и прехвърлих част от военните й фондове към хуманитарни кампании в средния изток.

Сърцето на Конн се стопли към жената родена осемдесет години след като се бе обвързал с Мойра. Тя бе част от семейството.

— Все още опитваш да спасиш света, нали?

— Разбира се. — Тя погледна към сестра си. — Трябва да поправим ирландската икономика, при това бързо, Мойра. Измислих план.

— Ти винаги измисляш планове. — Мойра пристъпи към вратата. — Тя натисна дръжката. — И те винаги се получават, колкото и да е странно. Ще говорим за това по-късно, става ли? Засега, имам нужда да забавляваш Конн.

Изумление примесено с раздразнение изпълни Конн. С две крачки той стигна до вратата.

— Идвам с теб, за да се срещна със Сбора на Деветимата, далтийн.

Брена възкликна зад него.

— Не можеш да го направиш, Конн. Никога няма да успееш да преминеш през защитата.

Той се обърна и й намигна.

— Бях поканен, Брен. — Той побутна нежно половинката си към вратата и я затвори след себе си. — Да вървим.

— Не. Защитата не са мъже или оръжия. — Половинката му се обърна, бутвайки го към стената. Той й позволи да го помести. От нея се излъчваше невероятно напрежение. — Само вещици могат да преминат през воала, за да влязат в залата. Ще умреш.

Той повдигна вежди.

— Какъв воал?

— Воалът! — Раздразнението накара кожата на Мойра да заблести. — Ние сме вещици, Коннлин. Наистина ли си мислиш, че защитаваме щаба си, стреляйки с топки плазма?

Ами, да, това си мислеше.

— Никога не съм се замислял за това.

Воал. Може би можеше да се научи да създава такъв, за да защити жените в неговия щаб. Нищо не би му харесало повече от това да види семейството си по-добре защитено.

— Имайки предвид силите си, би трябвало да съм добре. — Може би. Кой знае? Проклетите вещици държаха всичко в тайна.

— Не. Силата на воала ще ти откъсне главата. — Тя се отблъсна от него и тръгна надолу по коридора, натискайки бутона на асансьора. — Воалът е създаден от прецизно подбрани субатомни частици, които да разпознават моята раса. Дори повече, те идентифицират силите на хората ми. Трябва да притежаваш точно определено количество сили, за да оцелееш. — Вратата се плъзна настрани и двамата влязоха вътре.

— Аз притежавам сили. Ти ги видя. — Но притежаваше ли достатъчно? Животът му току-що стана интересен и хич не му се искаше да си изгуби главата.

Половинката му изсумтя.

— Да. Можеш да хвърляш плазмени топки. Както и двегодишния ми племенник. — Тя натисна бутона за гаража. — Дори замислял ли си се, че смъртта ти, ще гарантира разцеплението в Реалм?

— Тогава най-добре да не умирам.

Жената сериозно го подценяваше. Очевидно Сборът на Деветимата искаше смъртта му. Или са открили новите му способности, или смятаха да направят голямо изявление, изтегляйки се от Реалм.

Вече нямаше време да играе игрички с половинката си.

— Ако Деветте наредят да бъда отстранен, ще го позволиш ли, Мойра? — Много отдавна бе спрял да се тревожи от смъртта. Когато му дойдеше времето, значи е време… макар че, проклет да е, нямаше да се даде лесно.

— Деветимата няма нужда да нареждат смъртта ти, след като сам влизаш в опасността. — Тя изправи рамене и отново натисна бутона за гаража. — Освен това, аз не казвам на Деветимата какво да правят.

Вратата се отвори и те излязоха навън. Тя си пое дълбоко дъх.

— Не можеш да ми кажеш, че ще откажеш да ме убиеш, ако кралят ти нареди да бъде сторено, принце. Няма как да не изпълниш заповедта, нали?

Темпераментът, който държеше под контрол през последните няколко часа, припламна опасно близо до повърхността.

— Ще откажа да направя всичко, което заплашва да те нарани, далтийн. Трябва да си напълно наясно с това.

Искри пламнаха в красивите й зелени очи. Жената нямаше никаква идея колко близо е до това да я изведе насила от страната.

Той едва се сдържа да не изръмжи.

— Освен това, познаваш моя крал. Няма никакъв начин Дейдж някога да заповяда смъртта ти.

Вратите се отвориха отново и тя се отскубна от ръцете му, насочвайки се към мястото, на което Келл стоеше до три пистови мотоциклета. Конн ги огледа и подсвирна. Два Дукати и едно Сузуки Хаябуса блестяха под флуоресцентната светлина. Келл бе застанал защитнически до Сузукито, сякаш черно-червеният звяр означаваше разликата между живота и смъртта. Конн се надяваше да не е така.

— Хубав мотор.

— Хубав? — Келл повдигна вежди. — Това е най-бързият пистов мотоциклет в света… и беше такъв още преди да я преправя. Сега е невероятна.

Конн кимна към матовочерното, по-обемно Дукати.

— На Адам?

— На Деър — каза Мойра, грабна сребристия шлем от дръжката на червеното Дукати и преметна крак през седалката. — Одраскай я и той ще те убие. — Тя се настани и заслепи Конн с голяма усмивка. — Тогава няма да ми се налага повече да се тревожа за теб.

Нещо трепна в гърдите на Конн. Половинката му се бе плъзнала върху мотора, сякаш за нея това е нещо съвсем естествено… грациозна и опасна. Адски секси. Тя пусна косата си и разклати глава, преди да сложи шлема си, а той потисна един стон. Едва сдържа желанието да я сграбчи и да я принуди да пътува с него.

Келл заби шлема в корема на Конн и той изръмжа.

— Мерси. — Бързо сложи шлема на главата си и седна на Дукатито, запалвайки двигателя. Мотоциклетът измърка, събуждайки се за живот под него, мощен и ръмжащ. Беше време да се срещне с хората, които желаеха смъртта му.

 

 

Лунната светлина блестеше по огледалната повърхност на сградите, покрай които минаваха. Мойра се наведе ниско над мотора си, позволявайки на вятъра да профучи покрай нея. Макар да караше една от най-мощните машини, която съществуваше на този свят, машина, която й даваше пълна свобода, светлините на красивата клетка още се сближаваха около нея. Бъдещето й я тласкаше в различни посоки. Деветимата направляваха поведението й, а Коннлин притежаваше съдбата й. И нито едно от местата не бе добро за нея.

Маркерът над бедрото й започна да изгаря, когато зави, насочвайки се към туристическата част от града. Светофарът пред нея светна жълто и тя завъртя леко китка, карайки го да светне отново в зелено. Задните й части изтръпнаха леко, сякаш вампирът, който караше след нея, я бе погалил с погледа си. Най-добре той да не гледа задника й.

Тя последва Келл в една алея пълна с кофи за боклук и паркира мотоциклета си до неговия, точно до очуканата метална врата. Пускайки стъпенката, тя наклони мотора настрани, свали каската си и прехвърли крак през седалката, слизайки от превозното средство.

Келл и Конн направиха същото. Конн изглеждаше адски добре на мотоциклет… като древен воин. Повдигнатите му вежди задаваха още един въпрос, на който тя нямаше как да отговори. Ако се съдеше по непрестанно намръщената му физиономия, вече му бе писнало от тайни. Проклетият вампир трябваше да си остане на своя континент.

Келл стигна пръв до вратата и обви пръсти около дръжката. След няколко секунди, вратата се отключи.

Мойра едва сдържа самодоволната си усмивка. Тя бе по-бърза.

Вратата се отвори навътре и се чу силния звук от една нова хип-хоп песен. Келл се насочи навътре.

Конн я спря, хващайки ръката й, докато придържаше вратата отворена.

— Защо сме тук?

Тя се съмняваше той да повярва, че Съветът прави срещите си в нощен клуб.

— Бърза среща с един от източниците ни. Не е важно. Защо не изчакаш навън при мотоциклетите?

Той я пусна.

— Ама разбира се.

Той я побутна нежно напред и я последва навътре.

Тя знаеше, че той няма да остане навън. И не го винеше. И тя не би чакала в алеята. Вълна от пот, дим и бира заля сетивата й. Тя започна да си проправя път през тъмнината, следвайки Келл, който вървеше през дансинга, пълен с гърчещи се в такт с музиката тела.

Розови очертания на сепия вибрираха изпълнени с цветове на една от стените, пулсирайки заедно с ритъма на бандата. С въздишка тя заобиколи мъж, който чукаше на сухо една брюнетка, приковал я към стената. Двама млади мъже опитаха да я спрат, докато минаваше през дансинга, с флиртуващи усмивки на лицата, които изчезнаха в мига, в който погледнаха зад нея. Не й трябваше да се обръща. Дори в тълпата, горещината на тялото на вампира зад нея изгаряше кожата й. Едно от момчетата толкова пребледня, че тя се изплаши да не припадне.

Голяма ръка плесна задника й.

— Разкарай ме от тук, преди да нараня някой — изръмжа Конн.

Плътта й пламна, разпалвайки още повече желанието, което гореше в нея от мига на пристигането му. Но темпераментът й успя да превъзмогне похотта. О, не, не може наистина той да я бе плеснал по задника. Щеше да му стъжни живота… когато имаше повече време.

Тръгвайки напред, тя започна да си проправя път с лакти през дансинга, докато не стигна до тъмно сепаре, в далечния край на клуба. Келл седеше в единия край, с гръб към стената и лице напред към тълпата. Когато тя се появи, той се отпусна и насочи поглед към сепарето.

Мойра последва погледа му.

— Д-р Пеландрон.

Докторът се усмихна, намествайки дебелите очила на носа си. Рядка черна коса се къдреше около подпухналото му лице, а жилавата му кожа бе леко зачервена. Очевидно отново пиеше. Доста.

— Мойра. Радвам се да те видя. Съжалявам, че напоследък не поддържаме връзка.

Вещерът бе главният им изследовател и истински гений що се отнася до теорията на струните. За нещастие бе наполовина фея, което вероятно бе причината да е толкова неорганизиран… макар че тя би заложила, че причината е алкохолът. Феите не биваше да пият.

— Предполагам, че си бил зает. — Мойра винаги се удивяваше как е възможно той да притежава половин дузина щури нощни клубове. Но тъй като той обичаше да държи под око инвестициите си, винаги се срещаха тук. Освен това, безплатният джин бе нещото, което държеше добрия доктор в сепарето, винаги щом напуснеше лабораторията си.

С усмивка, тя се обърна, оставяйки на Келл да обсъжда бизнеса, докато тя държи под око смесената тълпа от хора, вещици и шифтъри на дансинга. Макар че повечето бяха хора.

Конн се облегна на стената. Цяла вселена от обуздано спокойствие обгръщаше вампира, сякаш шумът не му пречеше.

Мойра улови погледите… срамежливите, предизвикателните и открито флиртуващите, на жените около бара. На възраст от осемнадесет до шестдесет… всички го гледаха. Но досега никоя не се показа достатъчно смела, че да пристъпи към него. Не ги винеше. Дори с отпусната си поза, той бе обграден от вълна опасност, а в погледа му блестеше смъртоносна заплаха. Конн беше секси, но и доста заплашителен. Намръщеното му изражение вероятно не помагаше особено. Но този мъж беше неин. Поне засега.

Чу се звук от разлистване на документи.

— Направих един бърз анализ, ако можем така да го наречем — докторът приглади брадичката си. — Телепортацията е възможна, но не може да се проследи.

Конн насочи вниманието си към него, а тялото му се напрегна.

— Кого се опитваш да проследиш?

Келл го стрелна с поглед, преди да се обърне към доктора.

— Защо не?

Феята пребледня.

— Тук говорим за пътуване в измеренията. Можем да разчетем енергийния белег на някой, който скача между измеренията… но веднъж щом напусне нашето, просто го няма повече. Дори и да се появят след миг, няма как да знаем къде точно са се материализирали.

Мойра си пое дълбоко дъх, борейки се със силната воня на одеколон, която буквално нарани сетивата й. Проклети танцьори.

— Възможно ли е да телепортираш някого против волята му? — Тя вече знаеше отговора. Ако Конн не бе стрелял в портала, сега тя щеше да бъде някъде другаде.

Докторът въздъхна.

— Така мисля. Но трябва да се комбинира теорията на струните със скачане в други измерения и сериозно количество сили. Като в същото време се концентрираш върху квантовата физика. За да можеш да отвориш подобен тунел и да засмучеш някой, против волята му в пътуване между измеренията трябва да имаш някои невероятни умения и доста опит.

— Мамка му. — Келл се облегна назад. — Още нещо?

— Ах, да. Току-що говорих с баща ти, Мойра.

— Аз говорих с него вчера. Каза, че ще помогне на изследователите. — Баща й беше главен изследовател и експерт във всеки аспект на медицината. Беше учил векове, но неврологията си оставаше неговата страст. — Няма никакви новини.

Конн скръсти ръце.

— Новини за какво?

Докторът гаврътна половин чаша от нещо, което приличаше на шотландско уиски. Окото му дори не трепна, когато се фокусира отново към разговора.

— Вирус-27.

Келл стрелна Конн с поглед.

— Не си мислил, че просто си стоим и чакаме учените на Реалм да решат проблема, нали?

— Не. — Конн стисна челюст. — Макар че си мислех, че вашите учени ще искат да си сътрудничат с нашите.

Изражението на Мойра остана спокойно, въпреки че за да има сътрудничество трябваше да останат съюзници.

— Разбирам. — Стоическото изражение на Конн победи нейното със стисната с упоритост челюст.

— Добре тогава. Нека докладваме това на Съвета. — Келл се изправи. — Продължавай да се занимаваш с проблема с телепортирането, докторе. Засега имаме достатъчно учени.

Докторът прочисти гърлото си и стрелна с поглед Конн, преди да се обърне към Келл.

— Има и още нещо. Гугъл Мапс показва, че напоследък в Русия се развива минна дейност.

Раменете на Келл се сковаха.

— Докладва ли на Деър?

— Да.

Конн се намръщи.

— Демоните имат щаб в Русия. Какво копаят?

Мойра се насили да свие рамене. С малко късмет, демоните не копаеха нищо.

— Диаманти? Държим под око всички естествени минерали, Конн. Знаеш го.

Това беше просто съвпадение. Нямаше начин някой да е научил за слабата страна на вещиците. Мините в Русия бяха унищожени преди векове. Разбира се, нищо погребано не остава вечно скрито.

Келл кимна.

— Деър е там. Благодаря, докторе. Ще поддържаме връзка. — Той се отдалечи.

Мойра последва братовчед си през бара, по-внимателна от обикновено, заради предизвикателната усмивка на половинката си. Маркерът й започна да пулсира в ритъма на свирещата банда… силно и диво, изплъзвайки се от контрола й.

Конн хвана ръката й до вратата и се наведе, почти докосвайки с устни ухото й. Тръпка премина през цялото й тяло.

— Ще ти се наложи да ми кажеш какво, по дяволите, става тук, Мойра. — Думите му не бяха молба.

Тя лично ги прие като заплаха.

Прозвучаха като присъда.