Ребека Занети
Преследван (14)

Глава 14

Брониран черен Хамър взе Мойра и Конн от частното летище. Игнорирайки разрошената коса на Мойра и аромата на секс, който се носеше и от двама им, шофьорът подкара напред, бързо отвеждайки ги далеч от самолета.

Мойра се покашля и придърпа по-плътно около себе си ризата на Кара, която бе заела, за да напусне самолета. Имайки предвид количеството дрехи, от които можеше да избира, Мойра се зачуди колко ли често половинките на братята Кеърс се оказва със съдрани блузи и панталони. Налегна я лека тъга заради загубата на собствените й дрехи. Обичаше ръчно направените ирландски копринени блузи.

Емоциите й бяха по-разпилени дори от косата й. Нещо в дъното на сърцето й нашепваше, че докато бяха в самолета, по своя воля, бе дала всичко, което има, на вампира до нея.

Той бе мълчалив и замислен, докато пътуваха, което само подсили тревогата й. Когато Коннлин Кеърс беше мълчалив, това предвещаваше неприятности.

Черният СУВ спря пред охраняемия гараж на нещо, което изглеждаше, като частно общество и им беше позволено да продължат, едва когато шофьорът показа картата си. Три редици луксозни къщи бяха наредени пред огромна плажна ивица, а океанът се простираше до където успееше да стигне погледа. Морето бе много по-светло синьо от това в Ирландия.

Конн седеше облегнат на кожената седалка с поглед насочен към океана.

— Притежаваме всички къщи тук, както и голяма част от земите наоколо. Имаме топлинни, енергийни и сензори за движение по целия периметър. Къщата ни е в средата до тази на Дейдж, с прекрасна гледка към морето.

— О, това е добре. — Той да не се намираше в 1950-та година? Дали не очакваше от нея да прави градински партита за съседите? — Това подразделение ли е?

Той вдигна вежди и се усмихна.

— Да. Сега, след като някои от нас си взеха половинки, имаме нужда от домове. С Талън работим по този план от десетилетия.

— Предполагам, че има подземен щаб, ако се наложи? — Гениално планиране.

Високият скалист бряг осигуряваше защита от нападение по вода. Освен това, мястото бе така добре прикрито, че никой не бе могъл да ги намери тук. Дори и разузнавачите на Сбора на Деветимата.

— Разбира се. Всеки дом има директен вход към щаба. — Шофьорът премина през още две порти, преди да спре СУВ-а пред огромна каменна сграда. — Имаме офиси, конферентни зали, фитнес салон и лаборатории. — Конн скочи навън, подавайки й ръка.

Тя прие помощта му, плъзвайки се от превозното средство. От океана се носеше лек бриз и придаваше солен привкус на въздуха, напомняйки й за дома. Нищо не можеше да спре въздишката, която се откъсна от нея.

Конн затвори вратата и колата потегли.

— Искаш ли да поговорим за това?

Тя имаше нужда да помисли, преди да започнат да обсъждат бъдещето си. Но това сега не бе единствената й грижа. Тя прехапа устната си.

— Всеки с половин мозък ще се усети, че в мига, в който изтекат стоте години, ти ще опиташ да ме отведеш от Ирландия. — Без значение дали той наистина я искаше или не, Кеърс защитаваха половинките си. А тя бе започнала да се надява, че Конн я иска… факт, който едновременно я очароваше и плашеше до смърт.

— Да. — Ръцете му се обвиха около раменете й, осигурявайки топлина и чувство за сигурност. Усещане, прекалено изкусително, за да му се отдаде с облекчение.

Дори майка й й бе позволила да напусне дома си заедно с него.

— И все пак, Съветът ми позволи да дойда тук в твоята страна… с теб… и Деър ти позволи да ме отведеш от Ню Йорк.

Конн я поведе към дъбовата солидна врата.

— Да. И аз се досетих за това. — Усмивката му бе греховна. — Не мога да очаквам, че са решили да ме възнаградят, че спазих договорките през всичките тези години, нали?

Тя също се усмихна.

— Последното нещо, което Съветът иска, е да те улеснява, Коннлин.

— Знам това. Е, предполагам, че причините може да са две. Първата е да покажат ясно, че Деветимата няма да се отцепят от Реалм.

Тя едва се сдържа да не поклати глава. Не беше така. Този ход всъщност може би бе първата стъпка в отцепването им от Реалм.

— Сигурен ли си? — Мъжът би трябвало да знае по-добре, имайки предвид, че е отгледан в политически обвързано семейство, и би трябвало да може да види отвъд очевидното.

— Но. Но реших, че ти може да мислиш така.

Ръката й го спря да отвори вратата. Той погледна към нея, посвещавайки й пълното си внимание.

Очите й светеха.

— Не съм наивното момиче, с което се обвърза, Конн.

— Знам това. — Той нежно прокара пръст по лицето й. — Видях те как се биеш, любима.

Изпълни я топлота от гордостта, която долови в гласа му.

— Каза, че причините на Деветимата може да са две. Каква е втората?

— Ти си Седмата, Мойра. Със сигурност искат да бъдеш защитена.

Вратата се отвори и малко момиченце се хвърли в обятията на Конн.

— Чичо Конн!

Той хвана малкото момиченце и го повдигна високо, целувайки шумно бузките му.

— Чудих се дали ти ще бъдеш в комитета по посрещането, сладурче.

Петгодишното момиченце се дръпна назад, а махагоновите къдрици заподскачаха около лицето й, докато малките й ръчички се опряха на бузите му.

— Исках да те видя първа, преди да се ядосаш. — Блестящи сини очи се обърнаха към Мойра — Здрасти, лельо Мойра.

Какво прекрасно дете!

— Здрасти, Джейни. Чудесно е най-после да се запознаем лично. — През последните осем месеца тя бе праща имейли и бе провеждала видео разговори с малката си племенница. — Защо Конн ще се ядоса? — Малката имаше дарбата да вижда бъдещето.

Момиченцето се усмихна, разкривайки липсващо зъбче.

— Не е заради теб, лельо. Поне този път.

Вратата се отвори и двуметрова планина от твърди мускули пристъпи под слънцето.

— Добре дошла у дома, Мойра. — Кралят протегна към нея букет от дузина бели и жълти калии. Сладкият им аромат изпълни въздуха. Той бе завързал черната си коса на тила си, разкривайки острите линии на лицето си.

Удоволствие изпълни Мойра, макар да й стана леко неудобно, когато той изрече думата дом. Тя прие цветята и зарови нос в тях, вдишвайки аромата им, преди да вдигне лице и да се усмихне.

— Благодаря ти, Дейдж.

Конн подпря Джейни на едната страна на тялото си.

— Защо ще се ядосам?

Дейдж вдигна вежди към племенницата си.

— Някой е надничал в бъдещето?

Джейни се изкикоти.

— Нещата трябва да се случат така, както трябва да се случат.

— Мъдри думи, дребосъче. — Дейдж направи жест навътре към обширната приемна с прозорци от пода до тавана, отварящи гледка към Тихия океан. Дивани и канапета бяха позиционирани в организиран хаос в близост до две маси за билярд и огромна каменна камина, напомняйки на Мойра за всекидневната на Келл. Нямаше маси за хранене, но имаше доста кътчета за забавление.

— Точно сега, всички работят, но по-късно довечера ще имаме семейна сбирка. — Дейдж взе момиченцето от Конн и я подхвърли във въздуха, преди да я сложи да стъпи до Мойра. — Джейни, покажи стаята за игри на леля Мойра. Ема скоро ще се появи, за да я отведе в лабораторията. — В сивите му очи се появи лек син оттенък. — Аз, ами, трябва да се извиня от сега. Половинката ми е, ами, крайно фокусирана върху битката срещу Вирус-27.

Конн не успя да сдържи усмивката си.

— Това е твърдението на годината, Кралю. — Той се наведе и целуна Мойра по челото. — Успех, любима. Ще трябва да дариш малко кръв за каузата. — Той потърка брадичката си. Може би не трябваше да пие от нея в самолета. Не че съжаляваше дори за секунда от пътуването им.

Мойра се намръщи.

Джейни хвана ръката й и заподскача щастливо.

— Ще се влюбиш в новия шах, който ми купи чичо Конн. Когато загуби, трябва да играе на чаено парти с мен и носи престилка. Най-добре изглежда в розовата.

Мойра се засмя ниско и дрезгаво, а Джейни продължи.

— Имаме цяла стая за игри, има и телевизор, на който гледаме филми. О, и трябва да видиш новата ми класна стая, която учителката ми Сара оборудва за мен. Тя дойде у дома с Макс… — Гласа й продължи да се чува надолу по коридора, докато не завиха.

Конн се обърна към брат си.

— Е?

Дейдж се усмихна.

— Нека слезем долу в салона. Още не си го видял.

— Аз го проектирах. — Конн се бореше с раздразнението си и нуждата да удари брат си в челюстта. — Ще трябва ли да те ударя?

Дейдж сви рамене, насочвайки се към стълбището и слизайки надолу.

— Ако го направиш, аз също ще те ударя.

Нямаше да бъде първият път, в който двамата се бият. Последния път Конн трябваше да счупи три пъти собствения си нос, докато го намести правилно. Той последва Дейдж изпълнен с тревога. Не му харесваше да е далеч от половинката си. Смешен факт имайки предвид, че първите сто години от обвързването си бяха прекарали далеч един от друг, на различни континенти.

Сега тя бе точно там, където я искаше той. Леко гъделичкане в основата на тила му му подсказваше, че нещата няма да бъдат така лесни.

Той последва брат си през вратата в стаята, която отгоре до долу бе облицована с дебели матраци и фитнес уреди. Едно от многото допълнения, които бе проектирал. Гневът му се надигна, когато завари вътре да ги чакат Джейс и Талън, седнали на земята и облегнали гърбове на една от стените.

Талън се ухили.

— Добре дошъл у дома. — Втори по големина, той бе стратегът на Реалм и обикновено не стоеше далеч от бременната си съпруга, Кара. Фактът, че бе тук долу, далеч от нея и дъщеричката им Джейни, не вещаеше нищо добро.

— Какво става, по дяволите? — Конн протегна ръка и издърпа Джейс на крака. — Какво стана с графика за тренировки? — Беше оставил брат им да отговаря за тренировките на мъжете им, докато той отиде да доведе Мойра.

— Нищо. Тренировките вървят като по вода. — Устните на Джейс се извиха в самодоволна усмивка, но очите му останаха сериозни. В стаята навлезе арктическо студен бриз. Най-младият от братята, Джейс владееше елементите по начин, който никой не можеше да обясни. Той потърка брадичката си. — Точно сега Кейн е по средата на експеримент, иначе щеше да дойде да те посрещне с добре дошъл.

Дейдж прочисти гърлото си:

— Ще се женя след месец и всичките ми братя ще са до мен.

Конн повдигна вежди към Талън.

— Не би ли следвало да ни попита?

Талън се изправи.

— Понякога, той си мисли, че е лидерът.

Дейдж изпъна рамене.

— Исках да изясним всички неща, които да ви кажа, като ваш брат, преди да заговоря като крал. И аз съм лидерът.

Това нямаше да е никак хубаво. Конн се стегна.

— Готов ли си вече да говориш като крал?

— Да. — Сивите очи на Дейдж се присвиха. — Войната с демоните става ожесточена. Имаме нужда да заемем челни позиции.

Раменете на Конн се отпуснаха. Беше очаквал тази заповед. Макар да не искаше да изоставя Мойра толкова скоро след като я бе довел у дома, той разбираше, че се налага да замине. Леко безпокойство пропълзя по гръбнака му. Не бе имал време да тренира като хората за борба срещу мисловните атаки на демоните.

— Разбирам. Кога трябва да замина?

— Няма да ходиш никъде. — Думите на Дейдж сякаш увиснаха във въздуха. — Пращам Джейс.