Ребека Занети
Преследван (17)

Глава 17

Джейни притисна мечето по-силно към гърдите си, а очичките й се затваряха. Мистър Мълът не се справяше достатъчно добре с това да я задържи будна. Отново бяха скрити под земята… където земята й шепнеше. Картини на понита, нарисувани от чичо й Дейдж висяха по стените из цялата стая, а красивата къща за кукли, която й направи чичо й Конн стоеше в ъгъла. Майка й бе в съседната стая, плетейки бебешки терлички… които обаче повече приличаха на торбички за портокали. Майка й наистина… ама наистина не можеше да плете.

Джейни трябваше да остане будна, докато татко й се прибере у дома… той и чичовците й бяха заминали отново да се бият, а тя имаше лошо чувство. Подобно на онова, което изпитва, когато е яла прекалено много захарен памук и прекалено много хотдог.

Скоро тя се озова на обширно голф игрище, точно като онова, на което си играеха понитата й в епизода от миналата седмица на любимата й анимация. Свивайки рамене, тя се отдаде на съня. И така или иначе беше тук, тя реши да направи тревата лилава, а дърветата реши да бъдат от желирани пръчки. Вкусно. Дори въздухът ухаеше вкусно.

Къде беше Зейн? Най-добрият й приятел, единственият й приятел откакто напусна дома си, се срещаше с нея в сънищата й. Когато и двамата спяха. Тя огледа наоколо… и тогава го видя. Смехът й отекна през поляната, към него, който стоеше върху едно голямо дърво направено от… какво беше това? О, не. Захарен памук.

Той се усмихна и изскочи от розовата лепкава смес. Но усмивката му някак не бе правилна. Красивите му зелени очи не се усмихваха.

Тя се затича към него, пресрещайки го до блестящото знаменце, забито в земята и развявано от вятъра.

— Какво не е наред?

Той вдигна тъмните си вежди, точно както го правеше татко й. След това се наведе и седна на земята, за да не й се налага да гледа нагоре към него. Преди известно време, Зейн стана на единадесет… и вече бе доста по-висок от нея. Не беше никак забавно да си едва на пет години. Тя седна до него, прехапвайки устната си.

— Какво не е наред?

— Трябва да се преместя. — Той потърка челюстта си, а от него се изливаха вълни от тъга.

— О! — Тя погали голямата му ръка отпусната върху лилавата трева. — И аз наскоро се преместих. Може да харесаш новия си дом.

— Не. — Той поклати глава, а тъмните му къдрици се разпиляха около лицето му. — Не знаем къде е баща ми. Отрядът му изчезна.

Сърцето на Джейни се сви. Таткото на Зейн работеше като войник с вампирите, биейки се срещу лошите Кърджани.

— Може би са отишли да заловят всички лоши. Татко ти ще се върне много скоро, Зейн. — Моля те, Господи, нека татко му е добре. Тя си спомни колко страшно бе да живее без татко… никога не е имала баща, докато Талън не се появи. Но сега го имаше. Светът бе много по-безопасно място с него.

— Надявам се. — Усмивката на Зейн бе тъжна. — Докато се върне, ще отидем да живеем с хората на майка ми. При нейното семейство.

Джейни не попита къде живее семейството на майка му. Много отдавна се бяха съгласили да не говорят за това. Е, Зейн бе казал, че трябва да пазят тайна, само за всеки случай. А тя не попита защо.

— Харесваш ли семейството й?

Той сви рамене.

— Те тренират толкова усилено, колкото и моите хора, затова сигурно ще е добре. Ще продължа да тренирам.

Главата я заболя. Понякога, тя виждаше бъдещето, но не избираше кога да се случи. Дори нещата, които тя не разбираше си имаха правила. Джейни не обичаше правилата.

— Далеч ли ще се преместиш? — Добре. Тя наистина се чудеше къде живее Зейн.

Той поклати глава.

— Как е мистър Мълът?

Тя му бе разказвала за мечето, подарък от леля й Ема, но нито веднъж не успя да го пренесе в сънищата си.

— Добре е. Помолих го да ме задържи будна, но той не го направи. — Тя погледна към върховете на дърветата, които се обагриха в слънчево жълто. — Не съм сигурна защо не мога да го доведа в сънищата си. Честно казано, не мисля, че той иска да дойде. — Беше носила различни неща в сънищата си, за да ги показва на Зейн, и винаги носеше със себе си огърлицата, която той й подари за миналия й рожден ден.

— Може би, мечките не харесват сънищата.

— Да. — Тя се бе чудила за нещо. — Миналата седмица гледах филм, в който вампирите бяха лоши.

Той се намръщи.

— Страшен филм?

— Донякъде. — Тя имаше телевизор в стаята си и в онази нощ не можеше да заспи. Майка й не знаеше, че го е гледала. — Имаха огромни страшни резци и пиеха кръв.

— О! — Зейн потърка с ръка дънките си.

— Ти имаш ли резци?

— Да. Получих ги миналата година. — Той отвори уста, за да й покаже резците си, които се издължиха. Остри и бели, те можеха да направят големи дупки.

— Боли ли те? — Тя искаше да ги докосне, но не мислеше, че на Зейн ще му хареса да си пъха ръката в устата му.

— Не. — Резците му се оттеглиха. — Макар че отнема време да свикнеш с тях. Постоянно си порязвам долната устна. — Той се ухили.

Джейни изсумтя.

— Това е смешно. Но с тях пиеш кръв, нали? — Гадост.

Той сви рамене.

— Ами, хората имат нужда от кръв, когато се наранят и им я дават с игла. Затова да, когато се нараним, имаме нужда от кръв. Просто ние я получаваме по-бързо, като използваме резците си.

— Във филма вампирите имаха нужда от кръв, защото не можеха да я произведат сами. Затова се хранеха от хората.

— Не вярвай на филмите, Джейни. И ние също като теб създаваме собствена кръв. Обаче, нашата кръв е много по-специална и може да излекува хората, ако се наранят. — Зейн се изправи и протегна ръка, за да й помогне. — Сега трябва да тръгвам и може да мине известно време, преди да мога да заспя достатъчно добре, че да сънувам. По някаква причина ми отнема повече време да дойда в този свят, отколкото на теб.

Джейни присви устни.

— Но ще се върнеш, нали?

— Ще се върна. Засега братята ми имат нужда от помощ, а майка ми е много разтревожена. Трябва да се погрижа за тях.

Джейни кимна, изправи се и стисна ръката му.

— Ти си най-добрият ми приятел, Зейн. Завинаги. — Всъщност, един ден, те щяха да спасят света. Вероятно. Е, ако животът им се развиеше по правилния начин.

— И ти си най-добрата ми приятелка, Джейни Бел. — Беше й дал това име първия път, в който я срещна, казвайки, че Джанет Изабела звучи твърде възрастно име за новата му приятелка. — Без значение какво се случи, помни това, става ли? — Той закри слънцето в съня и Джейни едва се сдържа да не потрепери. Беше добре, че са на една и съща страна.

— Ще го запомня. — Тя го пусна и се загледа след него, когато той тръгна надолу по лилавата поляна и се изгуби от погледа й.

Лека болка прониза тила й. Тя въздъхна. Бяха минали почти шест месеца откакто Келан се опита да влезе в сънищата й. Келан беше Кърджанин, лошо момче, и някой ден, той и Зейн щяха да се бият. Тя искаше тримата да бъдат приятели. Едно добро момиче щеше да се постарае да се сприятели с Келан.

Тя го пусна да влезе в съня.

Той бе станал дори още по-висок. Тя наведе глава назад, позволявайки му да мине през тревата, за да стигне до нея. Кърджаните имаха тебеширено бяла кожа, червени или лилави очи и червена или черно-червена коса. Но очите на Келан бяха зелени, кожата му не чак толкова бяла, а косата черна с червени връхчета. Обикновено.

Тя го изчака да се приближи.

— Какво се е случило с косата ти? — Тя бе напълно черна, без никакво червено. Точно като устните му и… да. Като ноктите му. — Приличаш на един от онези страшни мъже от каналите за големи.

Той се усмихна, а острите му зъби проблеснаха.

— Дам. Боядисах си косата. — Когато се приближи, с него дойде и соления аромат на океана. Беше странно, че никога не можеше да подуши Зейн в сънищата. Той вероятно миришеше на нещо наистина хубаво.

Келан сви рамене.

— Да. Кара хората ми да пикаят киселина от яд.

— Хъм. — Джейни размърда крачета. — Ти каза пикаят. — Лошите момчета казваха лоши думи. Макар че по някаква причина черното червило го караше да изглежда по-малко плашещо.

— Ъм. Извинявай. — Той седна на мястото, на което до сега бе седял Зейн. — Как са нещата?

Тя се намръщи, настанявайки се малко по-далеч от него.

— Добре. А ти как си?

Той започна да върти ръчен нож в ръцете си.

— Объркан. Имам предвид, винаги съм приемал съдбата си… да управлявам първо Кърджаните, а след това света. Но… не знам. — Той завъртя острието. — Всички се боят от мен и не е като да мога да говоря с някой.

Момчетата тийнейджъри са странни. Дори ако са Кърджани. Той беше на колко, петнадесет?

— Можеш да говориш с мен.

— Благодаря ти. — Той прибра острието, пъхвайки го в задния джоб на тесните си дънки. Такива, каквито тийнейджърите по телевизията носеха. — И аз си помислих, че ти си единствената, с която мога да говоря. Благодаря, че ме пусна в съня си.

— Искаш ли да бъдем приятели? — Ако станеха приятели, тогава Келан и Зейн също щяха да са приятели, и заедно можеха да сложат край на войната.

Келан сви рамене.

— Не знам. Да имам приятели е ново за мен.

Джейни се поизправи.

— Намерил си си приятел, Келан? — Това можеше да е нещо добро. Ако той намереше един приятел, щеше да поиска още. Тя имаше доста приятели в детската градина, преди да се преместят. Беше забавно да имаш много приятели. Някои си играеха с нея, други се обличаха заедно с нея в костюми на принцеси. Сега тя беше истинска принцеса. Но приятелите й, й липсваха.

Лека руменина покри лицето на Келан.

— Така мисля. Имам предвид, тя ми е нещо като приятелка.

О. Келан си имаше гадже. Джейни едва се сдържа да не запее песничката, че Келан си има гадже. На него нямаше да му хареса. — Как е името й?

— Пеги. — Келан взе едно камъче и го хвърли към пясъчника в близост до тях. — Тя е човек.

— Трябва да й дадеш цветя. — Миналата седмица Джейни бе гледала предаване по телевизията, в което едно момче откъсна цвете и го даде на момиче със счупен крак. — Или бонбони.

Келан прокара ръка през късата, леко боцкаща трева.

— Сигурно. Имам предвид, вероятно преди това трябва да изчистя пътя. Доста си говорим по телефона. Тя харесва готическото, но има онези други приятели, момчета… мислех си…

Джейни възкликна.

— Не можеш да ги убиеш, Келан. Не и ако искаш Пеги да те харесва.

Той погледна нагоре, а в зелените му очи проблеснаха червени искри.

— Разбира се, че мога. Имам предвид, ако обичаш някой, ще искаш той да те познава истински, нали?

— Ами, да. — Джейни се намръщи. — Но все още не си убивал никой, нали? Затова не е нужно да започваш.

Той премигна. Два пъти.

— Не. Не съм убивал никой, но ще го направя. Ние сме във война, Джейни. Аз съм войник. — Той потърка брадичката си, точно както правеше Зейн. Явно е нещо момчешко. — Тя ще реши, че съм от онзи тип опасни мъже, които срещна на киното една вечер. Няма никаква идея какъв съм наистина.

— Можеш да бъдеш какъвто пожелаеш. Бъди някой, който тя ще хареса — бъди някой, който ще иска да сложи край на войната. — За пръв път, Джейни истински повярва, че може да има шанс да поправи всичко. — Понякога, най-голямо значение има това, което искаме да направим — въздъхна тя.

Как може да го каже с момчешки думи?

— Когато бях в детската градина, едно момиче на име Мелани донесе супер готин молив… син на розови точки. Аз супер-дупер много го исках. Един ден, тя го остави на масата и си помислих дали да не го взема. — Лицето на Джейни пламна. Може би не трябваше да казва за това на Келан — Но не го взех… и се радвам, че не го направих. Можех и никой нямаше да ме хване, но да крадеш, е лошо. А аз съм добра.

Келан се намръщи.

— Значи казваш, че дори да мога да избия онези момчета, ако избера да не го правя, ще бъда по-добър човек?

— Да, и ще докажеш, че си по-добър. И така, следващото решение ще е по-лесно. — Да се надяваме. Тези тийнейджърски работи я объркваха. — Искаш Пеги да те опознае истински.

— Интересно.

— Е, ами, имаш ли резци? — Тя се чудеше дали са като на Зейн.

Келан наклони глава настрани и отвори уста. Резците му се стрелнаха напред, издължавайки се, остри и чисти.

— Пиеш ли кръв? — Идеята още й изглеждаше неприятна.

— Да. — Зъбите му станаха отново нормални. — Но само ако съм ранен.

Миналата седмица тя се поряза на хартия и опита кръвта. Никак не й хареса.

— За теб какъв вкус има кръвта?

Той сви рамене.

— Зависи чия кръв пия. Ако някой е ял много бонбони, кръвта му е по-сладка. При всеки е различно.

— О. — Тя се обзалагаше, че кръвта на майка й е с вкуса на шоколад.

Келан се изправи и протегна ръка, за да помогне на Джейни да стане.

Тя прие и плъзна длан в неговата. Беше грамадна, като на Зейн, но не толкова топла.

— Благодаря.

Тя го пусна щом се изправи.

Келан се усмихна.

— Няма защо. Благодаря, че ме изслуша, Джейни. — Той се обърна и напусна поляната, без да поглежда повече назад.

 

 

Келан се събуди рязко, чудейки се дали малкия гений е намислил нещо. И защо, по дяволите, я бе излъгал? Разбира се, че е убивал. Много пъти, обикновено жените, които ловуваше. По някаква причина, той не искаше Джейни да знае това. Келан се изпъна в леглото си.

Студ. Въпреки климатика, студът винаги се процеждаше в стаята през каменните стени на подземното укрепление. Може би защото зад стените се плискаше океана. Толкова дълбоко под морското равнище бе изключително студено.

— Светлини. — Те се включиха и той стана от леглото, чувствайки осезаемо липсата на ярките цветове и топлината от света на сънищата, в който бе Джейни. Колко странен бе фактът, че бъдещият му най-голям враг е единственият му приятел.

Краката му се отъркаха в дебелия персийски килим, който бе откраднал от жената, която уби в Канзас. Тя беше червенокоска, която имаше магазин за антики. Келан обичаше да си взима по нещо от всяка жена, която убиеше, за да си спомня за нея. Обикновено взимаше дребни джунджурии, но богатият килим го бе привлякъл неудържимо. Наложи му се да го отнесе до частния самолет, който го чакаше. На Франко не му дремеше дали Келан убива някой, просто настояваше да го прави далеч от щаба, затова Келан винаги имаше на разположение самолет.

Той размърда рамене, а погледът му попадна на снимките залепени по каменната стена.

— Здравей, Пеги.

Забележителната тийнейджърка бе на всяка снимка, в различна поза, на различно място с различни дрехи. Нощните снимки бе направил сам, както и няколко през мрачните дни, докато тя отиваше към училище, без да съзнава, че той я наблюдава. За слънчевите дни бе наел детектив, който да я следи и снима, тъй като ако излезеше сам, слънцето щеше да изпържи кожата му. Стотици снимки. Разбира се, Келан бе счупил врата на онзи идиот детектива, след като му достави снимките. Определено не искаше Пеги да си помисли, че той я следи. Просто искаше да има нейни снимки.

След боулинга първата вечер, те завързаха лесно приятелство. Бе направил грешка, разкривайки истинската си възраст. Трябваше да каже, че е по-голям. Но макар тя да го смяташе за прекалено млад, че да излиза с него, нещо в него я привличаше неимоверно. Жените бяха като молците… пламъкът ги привличаше. Той бе коренно различен от момчетата в училището й… момче, което, макар да учи у дома, е опасно.

Скоро, много скоро, той щеше да направи своя ход. Щеше да я целуне и да я отведе в хотел за през нощта. Нощта, в която държейки се за ръка тичаха през дъжда, едва не го уби. Дънките му бяха толкова отеснели, че си бе мислел, че ще експлодира. Момичето бе адски секси. През последните няколко години бе натрупал доста голям опит. Разбира се, онези жени не му се бяха отдали доброволно и все пак той се бе научил. Щеше да достави удоволствие на Пеги.

Снимката в средата бе любимата му. Беше я направил в боулинг залата с телефона си. Тя му се усмихваше и позираше. Сините й блестящи очи бяха пълни с живот, а лъскавата й кестенява коса се бе разпръснала по раменете й.

Интересно. Келан никога не се бе замислял преди, но Пеги приличаше на Джейни. Същите цветове. Същата деликатна костна структура.

Той облече потник и чорапи и прозявайки се, се насочи към личния офис на Франко. Не беше нужно да чука. Един ден той щеше да управлява нацията им… а и той никога не чукаше. Лидерът беше облечен в черно-червената си униформа и стоеше до стената от прозорци, мръщейки се към океана. Беше тъмно, сурово и нямаше никакви риби.

— Франко. — Келан се отпусна на едно кожено кресло и кожата му стана още по-студена. Баща му бе притежавал риба в хубав аквариум. Никой не притежаваше рибите отвън зад прозореца… онези, които в момента липсваха. Какво ли щеше да си помисли баща му за Пеги? Много жалко, че Талън го уби. Сега Келан никога нямаше да разбере.

Франко се обърна и извъртя лилавите си очи. За мъж висок два метра, той бе грациозен като паяк.

— Изглеждаш нелепо.

Келан сви рамене.

— Черната боя ми позволява по-лесно да се смесвам с хората. — За да може да прекарва повече време с Пеги. Да й покаже, че макар и на петнадесет, той е достатъчно голям за нея.

— Ще ми се да върна акъла ти отново към играта. — Франко се намръщи. — Още дори не си прочел новия доклад на брат ми за промените, които могат да направят Вирус-27 да се разпространява по въздуха.

— Това няма ли да засегне и половинките на Кърджаните? — Келан се прозя отново и почеса корема си. Имаше нужда от още сън. Изпълни го тъга, че не може да се обвърже с Пеги. Самата идея накара слабините му да се втвърдят. Не можеше да се обвърже с нея, тъй като тя нямаше никакви паранормални умения. Съдбата имаше други планове за него. Но Пеги щеше да бъде добра компания.

— Вероятно. — Франко сви рамене. — Да се надяваме, че Ерик ще намери антидот. Ако не, е, знаеш какъв е крайният план.

— Дам. Макар че смятам да убия Талън Кеърс много преди това. — Келан потърка тила си. — Копелето уби баща ми, главата му е моя. — Баща му бе отвлякъл Кара Кеърс и Талън го бе убил. Чудеше се, дали трябва да крие от Джейни факта, че смята да убие Талън?

— Разбира се. — Франко се обърна отново към притихналото море.

— Ако баща ми беше жив, щеше да предаде управлението в моите ръце. — Дали на Келан щеше да му се наложи да убие Франко, за да заеме мястото, което му се полага по право? Дразнеща мисъл.

— Баща ти бе толкова амбициозен, колкото и твърдоглав. Нямаше да се откаже лесно от трона си. — Франко се обърна, а от очите му струеше мощ. — За какво мислиш? Очевидно всичко, което искаш, е да се мотаеш наоколо с хората и да не тренираш, както би трябвало да правиш.

На устните на Келан се появи лека усмивка и резците му се удължиха.

— Отдаден съм на каузата ни и ти го знаеш. — Той наклони глава настрани. — Прав си, че амбицията управляваше баща ми. За да бъда честен, не съм сигурен, че някога би предал контрола си, но в крайна сметка един ден, щеше да се стигне до бой до смърт, за лидерската позиция.

Франко сви рамене.

— Така е. Имаме много години да планираме смъртта си, Келан. По някое време, може да реша да се оттегля. Сегашните ми планове обаче са фокусирани само върху едно нещо.

Интересно.

— Какво планове? — Напрежение се надигна в основата на тила на Келан. Какво мотивираше Франко, ако не влиянието?

— Това не е важно.

Не. Знанието бе сила, това бе урок, който Келан бе научил много млад. Той обмисли фактите.

— О, да. Пророк Лили?

— Не се тревожи за Лили. Още докато говорим, планът ми е задействан — Франко облиза устните си.

Келан се облегна назад на стола си. Чакай малко.

— Вируса? Моля те, не ми казвай, че целият този план за вируса е с цел да освободиш Лили от мъртвата й половинка. — Вирусът намаляваше хромозомите на вампирската половинка, докато стане отново човек… или поне на практика… за да може тя да се обвърже отново. Кърджаните имаха само една половинка. Една жива половинка, това е.

Франко изсумтя.

— Не ставай глупав. Да освободя Лили от половинката й е само един приятен страничен бонус на вируса. Разбира се, погрижих се водата й да бъде заразена миналата година.

Тъмна руменина покри лицето на Франко и Келан едва не се ухили.

— Е, тогава. Успех с нея. — Тя бе изгубила половинката си пред век, но бе заразена с вируса едва наскоро. — Колко странно е, че вирусът действително позволява на жените да се отърват от обвързването. Така следваме хората. — Какво след това? Нов закон за развод?

Франко изръмжа.

— Гледай си собствената работа. Наистина ми се иска да побързаш и да преминеш тази фаза, в която си в момента. Да свалиш черното червило… и отново да започнеш да убиваш хора.

Келан се изправи на крака и се насочи към вратата.

— Ще видя какво мога да направя по въпроса.