Ребека Занети
Преследван (25)

Глава 25

Отне цяла нощ. Макар да бе под земята, в щаба, Келан можеше да усети как слънцето се издига в небето. Толкова опасно. Толкова изкушаващо.

Той излезе от душкабината, ритайки настрани дрехите, които бе пуснал на пода. Обвивайки кърпа около кръста си, той се намръщи на дългите драскотини по торса му. Нападението на Пеги го бе изненадало. Момичето бе оказало повече съпротива, отколкото се бе надявал. Не че това й бе от някаква полза.

Той се насочи по коридора към спалнята си, спирайки на място щом забеляза лидера на нацията, седящ на стола му, зачетен в нещо.

— Франко.

Чичо му кимна, хвърляйки настрани „Изкуството на войната“ на Макиавели.

— Да разбирам ли, че пътуването до Омаха е минало добре?

— Да. Много добре. — Келан пусна кърпата и се пресегна, измъквайки панталон от гардероба си. Голотата никога не го бе притеснявала.

— Летяхме ниско и не се наложи да попълваме разписание за полетите, затова няма да има никакви следи, че това пътуване се е състояло.

Сребристите вежди на Франко се повдигнаха над лилавите му очи.

— Виждам, че си се отървал от боята и червилото.

— Приключих с тази фаза. — Келан сви рамене. Повече нямаше да се преструва, че е човек. Имаше причина тази раса да са просто плячка.

— Е, значи няма да има никакви последици от пътуването ти? — Тебеширенобялото лице на Франко стана сериозно.

Келан нямаше търпение да завладее света и нямаше намерение да крие нищо.

— Не. Момичето беше оттук, затова изчаках да стигне до Небраска. Взех я от летището и повярвай ми, никой не ме видя. — Изненаданото изражение на лицето й бе безценно. А, когато срещна истинското му аз, е това вече беше нещо незабравимо. — Имаше доста висок праг на болката и го впечатли адски много. За цели две секунди се бе замислил дали да не я задържи.

Франко извъртя очи, изправи се и се насочи към вратата.

— Ще следя новините от Омаха, само за всеки случай. Кога ще я намерят?

— Скоро. — Беше я захвърлил зад един нощен клуб, близо до боклукчийските кофи. Където й беше мястото.

Глупавото момиче се бе отказало от живота, който можеше да й даде той. Щеше му се да тръгне и след Джо, но трябваше да почака. Съвпаденията щяха да са прекалено много. Но и неговият ред щеше да дойде, а освен това, щеше да мине време, преди тъгата в гърдите на Келан да изчезне.

Лаптопът на масата, който бе взел от една жена в Джорджия преди година, издаде сигнализиращ звук. Тя дори бе имала вкус на праскови и освен това говореше със силен акцент. Келан се наведе напред и натисна няколко бутона.

— Ерик се обажда. Прехвърли ли са го тук.

Франко се приближи до компютъра.

— Вдигни му.

Ерик изпълни екрана, а къдравата му червена коса стърчеше във всички посоки.

— Къде ми е вещицата?

— И аз се радвам да те видя, братко. — Франко стисна и двете си ръце зад гърба си. — Все още нямаме вещица. Защо сам не си намериш някоя?

Алените му очи заблестяха.

Келан преглътна. Разбира се, хората му имаха странни цветове. Но червена коса и червени очи? Дори него го полазваха тръпки от Ерик.

— Ще ти намеря вещица, Ерик. — Никога не бе взимал вещица. Може би щеше да е приятно предизвикателство.

Ерик цъкна шумно с език.

— Колко мило, Келан.

— Не. — Франко притисна тежката си ръка към рамото на Келан. — Ще ти намерим вещица. Какво стана с опасенията ти? — Тих и спокоен, гласът на Франко излъчваше заплаха.

Келан застина, поглеждайки от Франко към брат му.

— Какви опасения?

Ерик подръпна лабораторната си престилка и пусна сребърния си химикал в джоба на гърдите си.

— Един вирус разпространяващ се по въздуха ще засегне всичките половинки, дори нашите. Просто споменах, че ще имаме нужда от някакъв имунитет, преди да мутираме вируса и да го пуснем във въздуха… което ще е далеч в бъдещето… и ще отнеме още по-дълго, след като не можете да ми намерите вещица, на която да го изпробвам.

— Виж ти, Ерик. Не съм си представял, че мислиш да си вземеш половинка. — Франко изви устни, а от думите капеше снизхождение.

Келан избута ръката от рамото си. Беше чул слухове за Ерик, но не му дремеше. Мъжът можеше да харесва мъже, кози или маймуни, въобще не го засягаше стига да си върши работата.

— Как върви с пленените шифтъри?

— Добре. — Ерик погледна към брат си и се наведе настрани, отваряйки една папка. — След като заразихме няколко котешки шифтъри миналата година на Колоквиума, отвлякохме и няколко вълчи и ги инжектирахме. Реакцията на вируса при женските беше по-бърза, отколкото очаквахме, за разлика от тази при мъжките.

Логично. Вирусът нападаше слабите места. Беше естествено жените да се заразят по-лесно.

— Някакъв успех с това да ги поробим? — попита Келан.

— Все още не. — Ерик се размърда, мръщейки се. — Вирусът ги превръща във върколаци, но с повече… гръбнак… така да го кажем, от обикновените човешки върколаци. — Той прочисти гърлото си и пусна папката настрани. — Имайте предвид, господа, това са първите опити с вируса. Планът ни е дългосрочен.

Може би тази част от плана щеше да отнеме повече време. Всъщност, всички психически дарби, които Келан бе наследил от майка си, му нашепваха, че нищо няма да се случи, докато Джейни не порасне. Джейни беше истинският катализатор на бъдещето и той нямаше нужда от предсказанията на оракулите им, за да знае този факт. Засега, го тревожеха съвсем други проблеми.

— Ами генната манипулационна терапия?

— Изследваме няколко възможни решения. — Ерик кимна на някой извън обсега на камерата. — Коефициентът ти на интелигентност е прекалено висок, за да се сравнява някой с него, Келан. Защо не направиш нещо полезно с този твой голям мозък и не ми помогнеш с изследванията?

Да бъде заврян под земята в някаква лаборатория звучеше като истински ад.

— Трябва да продължа да тренирам. Талантите ми са в битките. — Факт, който Келан бе научил още в ранно детство. Нуждата да удари и унищожи нещо разпалваше кръвта му. Да ловува и дебне плячка го успокояваше, позволявайки му да спи поне малко. — Мечът на баща ми украсява стената над леглото ми. — Остър, смъртоносен и блестящ от уловената светлина, той чакаше да отсече главата на Талън Кеърс. Келан потрепери от нетърпение да го убие.

— Е, докато продължаваш да учиш, докато гледаш как да удряш нещо, аз ще продължа да търся лечение за непоносимостта ни към светлината. — Ерик извъртя очи. — Защо бързаш толкова много да излезеш под слънцето нямам никаква идея. Сега трябва да тръгвам. — Без да каже нито дума повече екранът потъмня.

— Келан — каза Франко, все още гледайки монитора, — брат ми може да е гений, но никога не забравяй, че е слаб.

— Разбира се. — Келан се съмняваше, че да си хомосексуалист е слабост. — Макар че честно казано не ме интересува факта дали ще се обвърже или не.

— Загрижеността ми няма нищо общо с болестта му. — Франко се обърна и се насочи към вратата. — Ерик се наслаждава на философията и вярва, че е модерен интелектуалец. Винаги наблюдавай умните. — Франко отвори вратата — Хубаво е, че отново си старото си аз. — След това излезе.

Келан погледна стената покрита със снимки на Пеги.

— Наистина е хубаво да съм си аз. — Посягайки към снимката в средата, той я разкъса на две. Тя го объркваше и този факт й бе струвал скъпо. — Дори плачейки, молейки се за живота си, ти беше красива.

С въздишка, той посегна към останалите снимки. Вече нямаха място тук.