Ребека Занети
Изкушен (5)

Глава 4

Като всяка добра лудница, Бранкрест се простираше сред стотици декари самотни дървета, храсти и извиващи се хълмове. Беше построена от милионера Бранкрест за английската му булка, преди дивите земи наоколо да вземат и двама им. Семейство Бранкрест изчезнало само след две години в сградата, без да остави никакви наследници.

Щатът бил така добър да влезе във владение… и да го направи дом за най-лудите. Каменната сграда стоеше там от стотици години, древна в сравнение с много сгради от Северозападния пасифик. Гладките камъни са събрали истории за измъчени души, луди стари лели и за такива като Сара, които са били затворени след преживяване на травматично събитие. Тя потръпна в хеликоптера, докато минаваха над сградата.

Тежка ръка стисна нейните, изпълвайки я с топлина и сила. Безопасност. Тя се обърна към Макс. Погледът му се плъзна по лицето й и той… й намигна.

Веселие изригна в нея и тя се ухили. Би могла да обикне този мъж. Идеята се появи от нищото.

Любов? Прочиствайки гърлото си, тя погледна през прозореца, затаявайки дъх, когато се снижиха към полето, малко встрани от сградата.

Мъжете скочиха навън и Макс подаде ръка, за да й помогне. Горещина плъзна по ръката й от дланта му. Тя въздъхна от облекчение, когато я пусна. И все пак се почувства някак ограбена.

Тихо и бързо като добре смазан механизъм, мъжете напъхаха пистолети, ножове, дори звезди в джобовете на дрехите си, сякаш го правеха за хиляден път. Страх плъзна по кожата й заедно с бриза. Джейс й подаде зелен пистолет.

— Гледай да не ме застреляш.

— Добре. — Тя пое тежкия метал. Никакви вибрации не се усещаха от него. Изглежда Джейс умееше подобно на Макс да се предпазва от дарбата й. Кои бяха тези мъже? Страхът я накара да потрепери. Студено, оръжието… инструмент на смъртта… бе първият пистолет, който хващаше в живота си. Очите й се напълниха със сълзи.

Макс бързо го взе от ръцете й.

— Предполагам, че и стреляш, както се биеш?

Тя се намръщи.

— Не разбирам.

Той кимна.

— Да, така и си мислех. — Пъхвайки пистолета в колана на кръста си, той каза: — Просто стой зад мен.

Тя така или иначе не искаше пистолета.

— Ъм, защо взимаме толкова много оръжия? Имам предвид, тук никой не е въоръжен. — Разбира се, имаха игли и разни такива неща, но тези мъже бяха въоръжени до зъби.

Джейс й хвърли бърза усмивка. Беше чаровна и вероятно имаше за цел да я обезоръжи.

— Обичаме да бъдем подготвени. Човек никога не знае. — Той пъхна остър, страховито изглеждащ нож в джоба на панталона си до прасеца.

Конн измъкна по-къс нож.

— Предполагам, че главният офис е в голямата сграда, нали?

— Да — Сара прочисти гърлото си, — няма телефони и обитателите няма как да се свържат с някой навън.

Тези протоколи бяха за „защита“ на обитателите. Лекарите бяха стари и закоравели във вярванията си. Един се опита да направи всичко, за да я излекува… да я убеди, че си е представила чудовището. Той грешеше. Кърджаните съществуваха. Тя изпъна гръбнак. Заля я огромно облекчение, смъквайки тежък товар от плещите й… все пак не бе луда.

Джейс посегна към предната седалка на хеликоптера, изваждайки тефтер и го пъхна в ръцете й.

— Ще ни нарисуваш ли сградата?

— Ъм, може би. — Тя отметна косата от лицето си и започна да драска. — Общите спални са в главната сграда, където също са стаите за процедурите, стаите за срещи, и офисите на лекарите. Когато влезете вътре, ще се озовете на рецепцията с няколко дивана и огромна камина. Мисля, че с нея успокояват посетителите — тя продължи да рисува.

— Къде държат досиетата? — попита Макс.

— В източната страна на сградата… на първия етаж в офиса на д-р Робард, както и в главния архив на третия етаж. — Тя нарисува пътя с груби линии. Рисуването никога не е било част от талантите й. — Макар че, честно казано, не разбирам. Защо толкова много искате досието ми?

Конн завъртя глава и шията му изпука.

— Предполагам, че в досието ти се съдържа част от информацията, която бе качила в сайта си, опитвайки да намериш информация за Кърджаните. Ти ги наричаш вампири.

— Те са — остри зъби, бели лица, зли очи… разбира се, че бяха вампири. — Има смисъл. Повечето митове се основават на истината. Тя хвърли поглед към Конн. — Макс каза, че си свалил уебсайта и блога ми.

Джейс й се ухили.

— Аз свалих сайта… след като написах, че си продала правата за измислената си история на издател… и че трикът ти за привличане на вниманието е проработил — той завърза гъстата си коса на тила си. — И за протокола, те не са вампири.

Макс обви ръка около нейната, нежно отвеждайки я към дърветата.

— Нека вземем досието и ще ти обясня всичко. Засега трябва да разбереш, че не можем да позволим информацията за Кърджаните да стане обществено достояние.

— Вампирите.

— Те не са вампири — заявиха и тримата мъже в един глас.

Тя сви рамене, надничайки иззад голям син смърч към страховитата сграда.

— Знам какво видях.

Най-после. За кратко време се бе чудила. Но вече не.

— Да приемам ми, че ще минем през главната врата?

Макс разтегна шията си.

— Ъм, да. Директен подход.

Осени я осъзнаване.

— Аз съм пътят ви за вътре. Имам предвид…

— Да. — Джейс пристъпи напред под слънцето, погледът му бе замислен, докато оглеждаше каменната сграда, обляна в светлина. — Ще те вкараме обратно вътре, Сара.

— Но няма да те оставим там. — Макс пристъпи напред, заплашителен и насърчителен, маневрирайки по грубия асфалтов път. Чуваше се чуруликане в далечината, а наблизо пееше червеношийка.

Защо, по дяволите, не се бе усетила по-рано? Как иначе щяха да влязат вътре? Размахвайки пистолети и с проблясващи ножове в мирната, украсена с акварели приемна? Тя започна да се бори да не избухне в истеричен смях. Това беше лудост. Позволяваше им да я върнат обратно там. Един поглед към голямата ръка, сграбчила нейната, й потвърди този факт. Не й беше даден никакъв избор.

— Защо това е толкова важно? — прошепна тя, влачейки краката си.

Те спряха пред двойната дъбова врата. Макс огледа клавиатурата, вградена в камъка.

— Ако информацията стане публично достояние, мой добър приятел може да умре. Той също така е мой шеф.

Тя се намръщи.

— Защо? Имам предвид… о, господи, той не е вампир, нали?

Джейс трепна. Конн замръзна на място. Тя се дръпна от Макс.

— Шефът ти Кърджан ли е, или не?

— Не, той определено не е Кърджан — издиша Макс. — Имаш думата ми.

Веселата усмивка на Джейс се изпари.

— Шефът му е мой брат, и ако нашите… ами… съюзници разберат, че е допуснал толкова опасна информация да излезе наяве, ще поискат да го убият. Опитваме се да предотвратим война. — Решителност и сила заместиха веселата, добродушна усмивка от лицето му, която бе носил, откакто се срещнаха.

— Съюзниците ви не приличат много на съюзници. — Тя ръгна Макс с лакът, опитвайки се да освободи малко място, че да си поеме дъх. Огромният размер на мъжете я караше да изпитва клаустрофобия. — За кое правителство работите? — Достатъчно с тайните.

Макс сви рамене.

— Ние сме от добрите.

— Всеки мисли, че е от добрите. Особено лошите — промърмори Сара.

Веселие премина през лицето на Макс.

— Права си.

Без майтап? Сара пооправи пуловера си и изтри краката си в изтривалката пред вратата.

— Да приключваме с това. — Три дълбоки вдишвания по-късно щитовете й се затвориха внимателно по местата си. Нямаше да позволи да получава никакви луди вибрации или изображения. Освен това имаше нужда да се концентрира. Ако войниците я оставеха вътре сама, можеше да избяга, както направи предишния път. Но нещо й казваше, че тези тримата нямаше да се оставят да ги подлъже така лесно, както бе сторила с работещите в Бранкрест.

Макс натисна най-горното копче на клавиатурата, обявявайки, че имат среща с д-р Робард.

Чу се жужащ звук и вратата се отвори, разкривайки странно декорираната рецепция. Сестра, облечена в светлосиня престилка, забързано мина около дивана с график в ръцете.

— Казахте, че д-р Робард ви очаква? — Тя забеляза тримата мъже, застина на място и силна руменина покри скулите й. — О, боже!

— Той не ни очаква. — Макс нежно бутна Сара пред себе си. — Но бяхме изпратени да върнем тази негова липсваща пациентка.

Адреналин премина през вените на Сара. Дъхът й секна, когато дробовете й поеха повече кислород, отколкото трябваше. Миризмата на белина и отчаяние изпълваше тежко сградата и тя се бореше да не проплаче.

Да бяга. Трябваше да избяга.

Тежка ръка стоеше непоклатимо на рамото й, преди да се спусне нежно, милвайки гръбнака й, уверявайки я, че всичко ще е наред. Краката й трепереха от желание да отстъпи назад и да поеме част от силата на Макс. Вместо това вирна брадичка.

— Здрасти, сестро Уитком. Още ли си завършена кучка? — Русата гадина винаги се радваше, когато изпълняваше наказания.

Джейс изсумтя.

— Ах, госпожице Прингъл — усмивката й стана по-широка, разкривайки перлени зъби и голяма част от венците й, — колко е хубаво да ви видя отново. Направихме подобрения в нощната смяна и медицинския режим. Няма да избягате отново.

— Ти си кучка — каза Макс благо на сестрата. — Сега ни заведи при Робард, преди наистина да си ме разярила.

Цветът изчезна от лицето на Уитком, а Джейс хвърли изненадан поглед на Макс и прикри усмивката си.

Няма начин Сара да се обърне, за да види какво е изплашило садистичната сестра. Мак вероятно можеше да бъде много заплашителен, ако поискаше. Странното бе, че тя не се боеше от него. Споменът за нежното му докосване миналата нощ проблесна в ума й.

Уитком се завъртя на медицинските си обувки.

— Ще ви отведа до офиса на д-р Робард. — Крачейки бързо, тя заклати облия си задник, повеждайки ги по коридорите.

Сара изпъна рамене и тръгна след нея.

— Той няма да ви даде досието ми — прошепна тя.

— Да, ще го даде — прошепна в отговор Макс.

Нещо й крещеше, силно и шумно, да се махнат от сградата. Инстинктите й буквално пищяха.

Сара спря и тръгна отново едва когато Макс побутна рамото й. Красиви акварелни картини висяха по стените на коридора, но индустриалните плочки, покриващи целия под, с черните линии помежду им, не спираха да привличат погледа й. Те блестяха под светлината на флуоресцентните лампи и все пак все едно бяха пропити с отчаяние. Тя си пое дълбоко дъх.

— Това място би подлудило всеки — промърмори Макс.

Сестрата спря до тясна дъбова врата, почука и я отвори леко.

— Д-р Робард, госпожица Прингъл се върна — сумтейки, тя се отдалечи.

Сара поведе групата напред.

— Здрасти, докторе.

Вратата се затвори, а тримата войника образуваха непробиваема стена зад нея.

Прошарената коса на Робард бе същата като поддържаната му брада. Той седеше зад папки и досиета, наредени високо върху бюрото му от стъкло и хром. Цветът се отече от лицето му. Той се поизправи, а сивите му очи се разшириха.

— Госпожице Прингъл, колкото е хубаво да видя, че сте в безопасност.

— Мерси. Страхотно е, че се връщам.

— Аз, ами, не разбирам. — Робард се отпусна отново на мястото си, позволявайки на погледа си да се плъзне зад нея.

— Семейството на госпожица Прингъл ни нае да вземем нея и досието й, преди да я преместим в друго учреждение. — Конн измъкна някакви документи от джоба си, разтваряйки ги и подавайки ги на лекаря.

— Както може да видите, всичко е законно. Семейството й искаше да я доведем първо тук, за да може да бъде изписана както подобава.

Какви простотии. Сара се стараеше да изглежда спокойна.

— Не мисля така. — Робард потърка брадичката си. — Определено мога да копирам и да ви изпратя досието й, но няма как просто да ви го дам. — Погледът му се плъзна през стаята.

Мъжът не бе глупак. Беше повярвал в лъжите на Андрю, но това не бе изненадващо. Брат й бе страхотен лъжец. И макар лекарят никога да не се бе държал гадно с нея, нито за миг не бе обмислил, че може би тя казва истината.

— Имам право на достъп до досието си, докторе. — Вероятно. Би трябвало да има някакъв федерален закон за това.

— Всъщност — той прочисти гърлото си и пот изби на челото му, — имайки предвид, че утре има дело за вашето освидетелстване, не, нямате това право.

Уау! Лекарят винаги бе толкова спокоен и студен… войниците сигурно адски са го изплашили. Дори ръцете му трепереха, докато затваряше папката, прокарвайки ръка по корицата й.

Макс направи крачка напред.

— Какво имате предвид с това, че има дело за освидетелстването й? — Гняв и загриженост лъхаха от тона му.

Сара се намръщи.

— Това значи, че онзи глупак, брат ми, е повдигнал дело, за да бъда обявена за невменяема и да може да сложи ръка върху семейните фондове. — Андрю я бе изпратил в „Бранкрест“ за тримесечно оценяване… след като бе издействал заповед от съда. Сега очевидно е преминал направо към това да я обяви за невменяема, използвайки уменията си като адвокат.

Джейс изръмжа ниско.

— А какво за акциите от „Прингъл Фармасютикъл“? Тя не може да ни ги прехвърли?

Шокът я накара да направи крачка назад. Копеле. Нима всичко това е било заради акциите от компанията на дядо й? Под гнева й се прокрадна болка. Макс я бе целунал. Беше се държал сякаш я харесва.

— Няма да получите акциите ми.

Макс се обърна към нея, а челюстта му бе твърда като гранит.

— Искаш ли да се обзаложим?

Това беше.

— Ще ви помогна да вземете досието ми оттук, но след това ме оставяте сама. — Тя погледна Джейс. — Главният архив е на третия етаж в северния ъгъл. Търсете в оранжевите шкафове. Всичко е в стари картонени папки. Също така има вътрешна компютърна система с досиета.

— Мога да я взривя. — Джейс потърка ръце една в друга. — Чао-чао компютърна система.

Двамата с Конн излязоха от стаята.

Сара се фокусира върху лекаря и, подпирайки и двете си ръце на бюрото, тя се наведе, оставяйки ясни отпечатъци.

— Искам си досието. Веднага.

Вратата встрани от бюрото на Робард се отвори и се появи дуло на пистолет.

— Боя се, че вече е при мен. — С бяло лице и червена коса с черни връхчета, Кърджанът озъби острите си резци срещу тях.