Ребека Занети
Изкушен (3)

Глава 2

Сара изскочи през прозореца и хукна към гората. Не можеше да се върне при пикапа, който бе единственият й транспорт. Беше видяла Кърджан. Едно от чудовищата. Те съществуваха. Не беше луда. Надяваше се, че не е луда.

В далечината се чу гръмотевица. Дъждът се просмука в дрехите й за минута, докато бягаше между дърветата. Корен над повърхността на земята я спъна и единствено ужасът й помогна да продължи, тичайки с всички сили.

Макс я бе заключил в банята. За да може да се бие с другите трима Кърджани. Надяваше се той да спечели.

Но нямаше начин да остане, за да провери… и да позволи на Макс или някое от чудовищата да я вземе.

Тя продължи да бяга.

Толкова с плана й да стигне до безопасно място. Бе стигнала едва до средата на щата Вашингтон и сега бе в някаква незнайна гора. Дали мъхът наистина расте от северната страна на дървото? Канада бе на север. Може би щеше да стигне до Канада.

Тя тичаше колкото можеше, почивайки само за по минута няколко пъти, ослушвайки се из гората.

Никой не я следваше. Бурята атакуваше дърветата около нея, но клоните им й осигуряваха някаква защита от дъжда.

Скоро, прекалено уморена да продължава, тя започна да върви изтощено между храстите и мокрите дървета, без вече да я е грижа за дъжда. Бе премръзнала до кости. Север. Все още се движеше на север… изкачвайки се нагоре в планината.

Изминаха още два часа, а нощта падна като злокобно одеяло над гората. По-рано блясък на светкавица бе осветил гората, показвайки наблюдателна кула някъде нагоре в планината. Това значеше, че там някъде трябва да има град. Може би от другия край на планината.

Нова светкавица проблесна над дърветата. Тя подскочи залитайки. Озон изпълни въздуха през аромата на мокър бор. Подслон. Имаше нужда от подслон. Ако не се стоплеше, въобще нямаше да може да функционира. Поемайки дълбоко дъх, тя измина километрите до кулата. Износена дървена структура се извисяваше към небето, без съмнение осигурявайки невероятна гледка към гората. Тя погледа към редицата стъпала. Кули като тези бяха заземени и там щеше да е в безопасност от гръмотевиците до края на бурята. Или поне така бе чела някъде.

Тя се подхлъзна няколко пъти върху мокрите стъпала, но най-после се добра до най-високото стъпало и отвори вратата. Барабаненето на дъжда по металния покрив заглуши облекчената й въздишка. До вратата висеше фенер и тя го включи, осветявайки малкото пространство.

Срещу далечната стена имаше походно легло, а на четирите стени зееха прозорци без стъкла, през които се откриваше фантастична гледка към зеленината, покриваща километри във всички посоки около кулата. Тежките корнизи отвън осигуряваха някаква защита от вилнеещите вятър и дъжд. Ламинирани карти покриваха масата в ъгъла на стаята. Всичките стени бяха покрити с шкафове. Телефон и уоки-токи стояха на дъска под масата… но тя нямаше на кой да се обади.

Краката й трепереха от студа и страха и тя премина по дървения под, за да се отпусне на леглото. Вибрации, картини и мисли на хората, които са били преди тук, бомбардираха ума й, преди да успее да ги прогони. Обикновено можеше да се справя с лекота с дарбата си… просто трябваше да си почине. Три дълбоки вдишвания по-късно тя се опита да намали пулса си. Трябваше да се стопли. Зъбите й тракаха толкова силно, че чак раменете й се тресяха.

Някой почука на вратата.

Тя скочи на крака, плъзгайки се по дървения под. Ръката й се насочи към гърлото й. Навън гръмотевица изгърмя силно и високо.

— Госпожице Прингъл? Влизам. — Вратата се отвори, последвана от порив на вятъра, и Макс пристъпи вътре.

— Исусе! — успя само да възкликне тя.

Мократа му кестенява коса, гъста и тежка, бе полепнала по главата му. Черната му подгизнала тениска и тъмни дънки разкриваха твърдите като камък мускули. Без дори да се замисля, той бе най-грамадния мъж, който бе виждала. Лицето му бе грубо… силно. Не красиво… но, ами, мъжествено. Да. Това беше точното определение. Дълбоки, тъмни и замрежени кафяви очи я оглеждаха преценяващо.

Тръпка премина надолу по гръбнака й, наполовина от страх, наполовина от интерес.

— Как ме откри?

— Оставила си следа, която и скаут от един ден може да проследи. Видях, че се насочваш към кулата, затова дойдох тук. — Той погледна подгизналите й дрехи, преди да вдигне поглед към лицето й. — Устните ти са посинели.

С три крачки той се озова до един от шкафовете и издърпа запечатана торба. Огромните му ръце скъсаха найлона, изваждайки две вълнени одеяла от него.

— Свали си дрехите.

— Не! — Гласът й бе като писукане. Колко обидно. Той я бе проследил без никакво усилие. Толкова с желаната свобода. — Трябва да бягаме. Щом ти си тук, значи и те ще пристигнат скоро.

Той избърса с ръка челото си.

— Не, няма да дойдат.

Умът й завря. Ако Кърджаните нямаше да дойдат… значи са мъртви.

— Убил си и четиримата? — Тя направи крачка назад, блъскайки се в леглото. Нежелани вибрации разтърсиха краката й. Тя прогони картините от ума си. Стисвайки зъби силно, присви устни. Толкова й бе студено, че раменете й трепереха.

Как бе оцелял в битката? Тя се бореше да се фокусира.

— Какво си ти, по дяволите?

— Много добър воин. — С една ръка смъкна мократа тениска от гърба си и я окачи на един пирон. — Ще изчакаме бурята да отмине… но трябва да се стоплиш.

Достатъчно добър воин, за да убие четири смъртоносни чудовища? Толкова добър воин не съществуваше. Нито такива абсолютно перфектни, твърди като гранит изваяни мъжки гърди. Такива, на които искаше отново да облече тениската.

Дъхът заседна в дробовете й.

— Не.

— Какво не?

— Не на това, че си победил Кърджаните. Не на това, че наистина има Кърджани. Не на това да си сваля дрехите. Не на всичко. — Истерията започна да я обхваща заслепяващо бързо.

— Остани спокойна, скъпа. — Макс направи крачка към нея, бавно и внимателно като хищник, дебнещ плячката си.

С изключение на това, че изглеждаше по-скоро като планина, отколкото като животно. Не някой от онези заоблени хълмове у дома… а истинска планина. Ъгловата и дива… и все пак солидна. Непоклатима.

Инстинктът я накара да вдигне и двата си юмрука, подготвяйки се за бой.

Той застина на място. Очите му станаха топли и той наведе глава настрани.

— Скъпа, извади палците си от свитите си юмруци.

Тя се намръщи.

— Защо?

Той въздъхна.

— Защото така ще ги счупиш. — Смръщването му премина към някак опасно изражение. — Някой някога учил ли те е как да се биеш?

Защо той звучеше ядосан?

— Не — раздразнено отвърна тя. — Не ме покровителствай. Мога да се грижа за себе си.

— Нима? — попита той, правейки крачка към нея и обгръщайки я с аромата на мъж и прясно отсечен кедър. — Докажи го.

Цялото й тяло застина и тогава тя кихна. Два пъти. Тръпка разтърси тялото й.

Въздишката му бе толкова силна, че разлюля косата й. Той протегна одеялото напред.

— Можем да го направим по твоя начин… или по моя начин.

Тя вирна брадичка.

— Каква е разликата? — Студено. Беше й толкова студено.

— Твоят начин е аз се обръщам с гръб, а ти си сваляш дрехите и се увиваш в това хубаво, чисто, леко грубо одеяло. — На каменното му лице нямаше никакво изражение, но нещо блестеше в тъмните му очи. — Моят начин е да ти помогна с всичко.

Светкавица просветна отвън широките прозорци, сякаш осветявайки целия свят. Бе сякаш в малкото пространство бе запалена електрическа крушка. Тя подскочи, грабвайки одеялото.

— Мъдър избор. — Той се обърна. — Ако не си виждала досега гръмотевична буря от наблюдателна кула, сега ще си на предна позиция, Сара.

Тя погледна широкия му гръб, оглеждайки любопитно татуировката на лявото му рамо. Остри щрихи оформяха птица, издигаща се от огъня. Феникс? Тези рамене можеха да покрият цяло село. Тогава погледът й се спря на мрежата от белези, маркиращи долната част на гърба му. Изпъкнали и бели, те крещяха за стара болка.

— Ти един от добрите момчета ли си, Макс?

— Спри да се туткаш, мила. Не съм търпелив мъж. — Мек, дори мил, гласът му без съмнение таеше твърда предупредителна нотка.

Което не бе точно отговор. Тя разтвори одеялото с треперещи ръце.

— Какво те е грижа дали ще настина?

— Сара! — Една дума и все пак съдържаща много.

— Добре. — Бавно смъкна обувките си. Дънките бяха прилепнали за мокрите й крака и тя едва успя да ги свали с ледените си пръсти. Свали и чорапите и избута купчината настрани.

— И бельото.

— Няма начин. — Тениската й полетя към купчинката и тя уви треперещото си тяло с малка облекчена въздишка. След това застина, чакайки. Не. Никакви вибрации. Одеялото не бе използвано от друг преди нея.

Той въздъхна, а мускулите на широкия му гръб се надигнаха.

— Знам, че всичко това е плашещо. Но хипотермията или пневмонията наистина са гадни. Няма да те гледам. Няма да те докосна. Макар да нямаш причина да ми се довериш, кълна се в главата на моя упорит, не-даващ-пет-пари за собствената си безопасност, прекалено горд командир… че няма да те нараня. Сега свали проклетото си бельо, за да може да се сгрееш, по дяволите.

Тя нямаше друг избор. Изтощена, премръзнала, не можеше да се съревновава с този гигант. И все пак нещо в думите му я успокои. Той имаше командир, за който очевидно го бе грижа. Предполагаше, че е войник. Тя смъкна обикновените си памучни бикини и се уви по-здраво в одеялото.

— Каква е татуировката ти?

Той сви рамене.

— Мистичната руска огнена птица… хищник със задача. Бях в Русия преди много години.

— Не звучиш като руснак. — Гравитацията я накара да се свлече на леглото.

Татуировката се раздвижи заедно с него.

— В Щатите съм от години. — С пестеливи движения той взе дрехите й, окачвайки ги на голяма кука на стената. Отвън отново се чу гръм. — Би трябвало малко да изсъхнат до утре. На сутринта мой приятел ще ни вземе, след като бурята утихне.

— Да ни вземе?

— С хеликоптер — той измъкна телефон от джоба си. — Пратих му съобщение, преди да вляза. — Той изрита обувките си и с бързи движения смъкна дънките си, окачвайки ги при нейните дрехи.

И пред нея стоеше мъж. Истински мъж. Целият твърд и мускулест. Господи! Тя заекна.

— Значи… тренираш?

Смехът му прогони част от напрежението.

— Да. Тренирам с войниците и често с добрия ми приятел Коннлин. Боксираме се. — Макс издърпа въжетата, затваряйки капаците на прозорците от трите страни на кулата. — Вятърът духа в другата посока. Ще оставя западната страна отворена, за да държим под око бурята.

Той се обърна и тъмният му поглед се насочи към нея, докато изгасяше светлината.

— Опитай да поспиш, Сара. Аз ще стоя на пост.

Над тях падна тъмнина.

— Ти си войник.

— Да. — Той се движеше като войник… бързо и грациозно.

Тъмнината придаде интимност на стаята, която тя би искала да избегне, макар да разбираше нуждата от нея. Докато държаха светлината включена, щеше да бъде прекалено лесно да ги забележат.

— Мислиш ли, че Кърджаните идват?

— Не и тази нощ. — Две големи стъпки и леко бутване по рамото я накара да легне. Второто одеяло покри главата й и той се отмести настрани.

Тя позволи на тялото си да се отпусне. Нямаше никакъв начин да заспи.

— Как уби и четиримата, Макс? — Зъбите й тракаха, докато изговаряше всяка дума. Студено. Краката й буквално я боляха, толкова замръзнали бяха.

— Отрязах главите им.

Стомахът й се преобърна от небрежния му тон.

— Не това имах предвид. — Това определено не искаше да го знае.

— О! Ами, предполагам, че съм по-добре трениран от тях.

Мъжът умееше да дава неясни отговори.

— Да не си някакъв генетично подсилен човешки войник? — Досегът й с реалността бе изчезнал в мига, в който бе видяла Кърджан да убива жена. Вече всичко изглеждаше възможно.

— Не. — Светкавица просветна навън, осветявайки го.

Опасен. Мъжът трябваше да носи табелка с този надпис на гърдите си. Цялото й тяло се разтрепери.

— По дяволите! — С две стъпки той се озова до нея. — Не се панирай, мила, но сега ще се сгушим един до друг. — С бързи движения той се озова под одеялата, сгушвайки гърба й към гърдите си.

Топло. Толкова хубаво. Толкова топло, че чак дъхът й секна. Раменете й се отпуснаха против волята й.

— Каза, че няма да ме докосваш.

— Не те докосвам. — Тежката му ръка се обви около кръста й, притискайки я към него. — Между нас има одеяло. — Дъхът му стопли тила й, пращайки тръпки на осъзнаване по кожата й. — Не мога да те оставя да измръзнеш до смърт.

Фокусиране. Трябваше да се фокусира.

— Ти остана с бельото си. — Черните боксерки не криеха нищо.

Мъжът бе доста надарен.

— Не исках да те стряскам.

Добра логика.

— Не ми приличаш на мъж, който обича да се гушка.

— Ах, скъпа. Научен съм да гушкам, прегръщам, да трия крокодилски сълзи и дори да купувам лепенки с нарисувани на тях понита. Безобиден съм.

Тя не успя да спре смеха си. Макс беше безобиден колкото торнадо. И все пак прегръдката на силното му тяло леко успокои напрежението в нея.

— Имаш дете? — попита любопитно, макар сърцето й да се сви. Не знаеше защо. Току-що бе срещнала мъжа. Той определено не бе неин.

— Не, бодигард съм на малко момиченце. — Макс сгуши брадичка в шията на Сара — Тя е… специална.

Любов. Тя се долавяше в тона му.

— Сигурно е наистина много специална. Защо има нужда от бодигард?

Раменете му се сковаха.

— Кърджаните я искат.

— Защо? — възкликна Сара, мъчейки се да се изправи. Кърджаните? Двамата с Макс трябваше да отидат при детето. Веднага.

Макс я задържа на място.

— Както казах, тя е специална.

— Трябва да отидем при нея. — Сара спря да се бори… беше безполезно. Поне можеше да се отпусне срещу него и да открадне малко от топлината му.

— Тя е в безопасност. Обещавам ти. Ние пазим надарени жени като Джейни. И като теб. — Дъхът на Макс топлеше чувствителната кожа зад ухото на Сара.

Желание. Много неочаквано и напълно не на мястото си желание се плъзна във вените й и по кожата й. Тя се бореше да остане спокойна. Това, което каза той… нямаше как да знае.

— Аз не съм надарена.

— Такава си. Мога да го усетя.

— Какво значи това? — Той просто правеше странни предположения. Трябваше да е така. Никога не се е издавала.

Макс сви рамене, избутвайки я леко към стената.

— Не знам. Психически, емпатски умения, телекинеза… притежаваш нещо. Всичко е наред. Моите хора също имат дарби. Все едно да умееш да удариш надалеч бейзболна топка или да пееш високи тонове. Каква е твоята?

Бурята бе намаляла, позволявайки на дъжда да барабани ритмично по металния покрив. Интимност изпълни малката стая. Доверие. Толкова много искаше да се довери на някой. Начинът, по който той обясняваше дарбите, сякаш беше нещо нормално, й напомняше за дядо й. Той бе приел дарбата й и дори бе намерил експерти по медитация, които да я научат как да я контролира. За пръв път от много време не се чувстваше сама.

— Когато докосна нещо, получавам усещане от предмета. От последния човек, който го е докосвал. Понякога знам кой е човекът. — Тя затаи дъх.

— О! Психометрия. Да, чувал съм за нея — сънено измърмори Макс.

Сара затвори очи. Надежда се надигна в тялото й.

— Вярваш ми?

Ръката му се разпери върху корема й.

— Разбира се.

Стомахът й пламна. Женска нужда изпълни нервните й окончания. Беше забравила какво е усещането. Тя прочисти гърлото си.

— Ти си първият мъж, на когото го казвам.

— О! — Устните му докоснаха кожата й, карайки я да преглътне един стон. — Това обяснява защо не се споменава да имаш приятел.

Е, беше се срещала с няколко.

— На хората не им харесва особено, като може да кажеш почти всичко за тях с едно докосване на техен предмет. — Ето защо никога не бе споделяла дарбата си. — Научих се да я контролирам… с медитация и практика. Освен ако не съм наистина стресирана, мога да се предпазя от почти всички образи.

— Но не можеш да станеш интимна с някой заради една толкова голяма тайна помежду ви, нали? — Макс се протегна, притискайки краката си по-плътно към нейните. — Предполагам затова си станала домашен учител. Емоциите на децата са на повърхността. Няма особено голяма тайна там.

— Да. — Децата й липсваха. Липсваше й преподаването.

— Звучиш тъжно. Искаш ли да поговорим. Може да излееш всичко.

Усмивката й бе напълно естествена.

— Да излея всичко? — Кой, по дяволите, беше този мъж? Мъж, който с лекота може да убие четири чудовища, не бива да е толкова… ами… лесен за харесване. — Просто е странно да говоря за психометрия, сякаш е нещо нормално. Имам предвид, точно заради нея майка ми ме изостави.

— Майка ти те е изоставила?

— Да. — Сара се бе справила с гнева и срама много отдавна. Но дори така, много често и двете излизаха на повърхността. — Беше пристрастена към дрогата и понякога, когато беше наистина надрусана, мислеше, че дяволът ме е маркирал с тази странна дарба.

— О, скъпа. Съжалявам. — Мак я целуна нежно по ухото. Утешително.

Тя сви рамене.

— Един ден, когато бях на две, тя остави мен и брат ми в дома на дядо, за да се грижи за нас. Не знам дали все още е жива. — Вероятно не.

— Но имаш брат си.

— Полубрат. Той ме мрази. — Думите бяха самата истина. Андрю винаги я бе мразил. — Дядо взе и двама ни, но с Андрю никога не сме били близки. Предполагам Андрю ме вини за това, че майка ни ни изостави.

Понякога Сара също се обвиняваше за това.

— Това е просто нередно.

Достатъчно за нея.

— Имаш ли семейство, Макс?

— Не. Майка ми умря, когато бях малък, а баща ми беше копеле, което обичаше да удря. Проблем с водката. — Тонът на Макс остана равен.

— Съжалявам, Макс. — Това обясняваше старите белези по гърба му. И двамата бяха сами. Тя се сгуши по-близо до топлината му.

— Не се тревожи. — Дъхът му помилва ухото й и тя едва не потръпна. — Можеш ли да получаваш видения от миналото на всички предмети?

— Обикновено. — Вибрации преминаха през кожата й и тя им позволи да я погълнат. — Много двойки са правили луд секс на това легло.

Той застина.

Защо, за бога, каза това? Тя затвори очи, но усещането за твърдото му тяло не й даваше мира.

— Макс, ти си секси. Това място ми дава разни идеи.

Горещият му дъх помилва кожата й.

— Ако това е покана, трябва да бъдеш по-точна и да знаеш точно в какво се забъркваш, скъпа. — Гласът му стана толкова дрезгав, че я накара да стисне силно бедра.

Любопитство последва нуждата.

Тя определено не отправяше покана. Какво й ставаше? Отново?

— Какво имаш предвид?

— Не съм пухеното мече, на което приличам.

Тя изсумтя. Пухено мече?

— Ти си като генетично модифицирана машина за убиване, създадена от отчаяно правителство след апокалипсис.

— Както казах, пухено мече. — Той се обви по-силно около нея. — Обичам да бъда с по-едри жени… жени, които могат да издържат цяла нощ и на сутринта да са напълно доволни, че не могат да ходят. След което си тръгвам.

Зърната й се втвърдиха. Какво, по дяволите? Думите му не бяха никак възбуждащи. Добре де, може би само частта „цяла нощ“ бе по-интригуваща.

— Аз съм едра. — Устата й си имаше собствена воля.

Той се засмя.

— Ти си висока. Слаба и деликатна.

Нима беше сляп? Тя имаше повече извивки от хиподрум. Винаги е искала да смъкне поне девет килограма. Нещо женствено, нещо дълбоко в нея въздъхна при думите му.

— Няма да правим секс.

— Добре. — Бедрата му се притиснаха към нейните. — А какво ще кажеш за една целувка за лека нощ?