Ребека Занети
Изкушен (8)

Глава 7

Сутрешният дъжд трополеше спокойно срещу прозореца, когато Макс прокара нежно длан по ръката на Сара. Жената спеше толкова дълбоко.

Беше прекалено груб с нея. Вероятно би трябвало да се чувства виновен, а не дълбоко удовлетворен. Неговата половинка. За него нямаше вече никакво съмнение, ако преди това бе имало. Да задържи резците в устата си и да не вземе шията й му бе отнело целият контрол, с който се бе гордял толкова много през вековете. Дори сега, спокоен, след цяла нощ на наистина невероятен секс, резците го боляха, настоявайки да я вземе… да предяви претенциите си към нея.

Тя също усещаше връзката помежду им. Когато се обърна, разголвайки шията си, тя бе подпечатала съдбата си. Веднага щом намерят лек за вируса, той щеше да вземе това, което му бе предложила. Сега, след като я бе открил, цялото му съществуване се свеждаше до това да подсигури безопасността й. Щеше да е много по-лесно, ако можеше да сложи нея и Джейни на едно и също място.

Но първо, имаше работа за вършене.

Стана тихо от леглото и намъкна панталоните си. Излизайки на пръсти от спалнята, затвори вратата след себе си и се насочи през пентхауса към вратата. Конн седеше на стол в коридора, държейки и двете врати под око.

Макс потърка лицето си.

— Мислех, че си заминал. — Макар в действителност да не вярваше, че ще го направи. Той знаеше много добре, че приятелят му ще стои, за да пази вратата.

Конн сви рамене.

— Имах чувството, че ще бъдеш зает.

— Тя е моя.

— Знам. — Усмивката на Конн не достигна до очите му. — Различно е. Когато си с половинката си, имам предвид.

— Да. — Макс никога не бе мислил, че ще намери половинката си. Идеята да остане далеч от нея сега… ами, звучеше на практика невъзможно.

Уважението му към Конн нарасна… каква силна воля можеше да има мъжа, за да стои толкова време далеч от половинката си.

Приятелят му се бе обвързал с ирландска вещица преди сто години… млада вещица, която имаше нужда от време, за да тренира.

Конн й бе дал цял век.

— Върви в Ирландия, Конн.

— Това планирам. Веднага след като всичко тук се уреди.

Усещане за принадлежност се настани тежко на раменете на Макс. Братята Кеърс се отнасяха с него като с един от тях.

— Мога да се оправя сам, Коннлин.

— Ти си част от семейството, Макс. Винаги си бил. — Конн измъкна нож от джоба си, подхвърляйки го и улавяйки го във въздуха.

— Никога не си възразявал срещу това. — Преди двеста години Дейдж бе спасил Макс от ада и го бе взел у дома със себе си, а братята му се бяха свързали с него. Така и не успя да разбере защо.

— Няма срещу какво да възразявам — повдигна Конн вежди, продължавайки да си играе с ножа, докато гледаше към Макс.

— Ще се наръгаш.

Но нямаше. Конн бе най-великия войник и би му доскучало, преди да изгуби контрол върху ножа си.

Макс поклати глава.

— Ти не ме познаваш. Всъщност, това, което знаеш за мен, ами, не е никак хубаво.

— Знам, че баща ти беше задник, който те е спуквал от бой… което не е било по твоя вина. — Конн пъхна острието в ботуша си, без да прекъсва зрителния контакт. — Ти си един от нас, Макс. Време е да спреш да бъдеш благодарен, време е да спреш да се опитваш да бъдеш полезен. Не съм най-мъдрият наоколо, но знам едно. Мястото ти е тук, въпреки всичко.

Надежда изпълни Макс. Нещо дори по-безценно разцъфна в него… доверие. От мига, в който бяха поискали от него да защитава Джейни, се бе почувствал като у дома при семейство Кеърс. Дейдж би доверил безопасността й само на някой от семейството. Дейдж може би му бе възложил това колкото заради Джейни, толкова и заради самия Макс. Макс бе замръзнал и неемоционален, преди да се запознае с малкото момиченце, и сега бе готов да рискува с половинка. Може би наистина бе намерил мястото си.

— Благодаря, Конн.

— Не се размеквай, Макс. — Конн прочисти гърлото си.

Да. Никой от тях не бе добър с тези емоционални простотии. Макс размърда рамене.

— Ако се обвържа със Сара, тя ще бъде в опасност. — Мамка му! Как, по дяволите, това се изплъзна от устните му? Сега споделяше чувствата си? Това не бе тема, която смяташе да подхваща.

— Да — Конн се изправи, потърквайки тила си, — но тя е крехък човек. — Той направи гримаса. — Труден избор.

За пръв път Макс почти завидя на Конн за изненадващото му неочаквано обвързване преди един век. Бързо завъртане на съдбата бе променило живота на приятеля му завинаги.

— Вероятно ще е по-лесно да сложа нещата по местата им като при теб.

Конн се засмя без хумор.

— Така си мислиш. В секундата, в която стъпя в Ирландия, тази жена ще се опита да ме подпали. Макар да ми допада да я ухажвам… за да мога да оцелея, ще се наложи да я укротя.

Да укроти вещица? И то толкова могъща, колкото Мойра?

— Прецакан си.

— В това няма никакво съмнение. — Конн погледна към затворената врата. — Сара ще се справи ли днес?

— Да. Тя в умна и смела. Ще се оправи пред съда. — Но какво щеше да стане, ако преди нея на свидетелската скамейка е седял зъл престъпник? Макс потърка очите си. Да имаш половинка изискваше много мислене.

— Има ли начин да изтъркаме горната част на стола, преди да седне? — Дали щеше да помогне? Трябваше да научи повече за дарбата й, за да може да я защити.

— Може би. Иска ми се да имаше друг начин да получим акциите на компанията. Дейдж иска този път да не вдигаме шум… прекалено много хора работят в лабораториите ни.

— Те не знаят нищо за нас, нито върху какво работят. Дейдж е защитен. — Макс на мига би обезвредил всеки, който заплашва краля му.

Конн сви рамене.

— Може би. Но знаеш какъв е светът ни. В Реалм слуховете може да са толкова лоши, колкото и истинските факти. Лично аз предпочитам да хвана брата на Сара и да го измъчвам, докато ни продаде всичко. Но след това ще трябва да го убием. Затова Дейдж иска всичко да мине по легалните пътища.

Да се изправи срещу мъжа, който бе пъхнал Сара в лудница, бе много изкусително. Убийството не го тревожеше особено… макар че това може би щеше да я разстрои.

— Не обичам легалните пътища.

— Аз също. Вероятно затова ние не сме на мястото на краля. — Конн застина и натисна бутона на комуникатора си.

— Добре. Прати ги горе.

Макс повдигна вежди.

— Дрехите за днес в съда. — Конн се изправи, внимателно измъквайки пистолета от кръста си.

— Кой беше накрая на линията? — попита Макс, заставайки пред вратата на пентхауса, между Сара и всяка възможна опасност.

— Подкрепленията. Обадих им се в мига, в който осъзнах, че Сара е потенциална половинка. — Конн се приближи до затворените врати на асансьора. — Когато стана очевидно, че е твоя, удвоих бройката им.

Макс се изправи, поглеждайки мъжа, който му бе почти като брат. Топлина изпълни тялото му.

— Благодаря ти.

— Няма проблем.

Вратата се плъзна настрани, разкривайки воина, който и двамата познаваха добре, понесъл чанти с дрехи.

— Доставка — промърмори той.

— Благодаря, Чалтън. — Макс се усмихна и взе чантите от войника. — Ще отида да събудя… половинката си.

* * *

Сара приглади копринените си поли, въртейки се неудобно върху твърдия дървен стол. Малката съдебна зала съдържаше скамейката на съдията със свидетелски стол, стоящи пред две маси, разделени от тясна пътечка. Скамейките на журито вдясно от нея бяха празни, а в края на залата зад нея имаше три реда пейки. Макс седеше на едната най-отпред, Джейс се бе настанил на масата до нея, а Конн се бе облегнал на стената до вратата, докато чакаше съдията да се появи.

Вълна от вибрации премина под полата й и нервната следа на последния, стоял на стола й, я погълна… нервен и адски виновен.

Тя хвърли поглед към брат си и красивата адвокатка, стояща до него на другата маса. Андрю носеше „Армани“. Адвокатката бе руса секс бомба в светлосив костюм и червени обувки „Джими Чу“ с десетсантиметрови токчета.

Страхотни обувки.

Джейс почука с елегантен молив по тефтера си.

— Поеми си дълбоко дъх, Сара. Ще бъдеш добре.

Сара се насили да се усмихне.

— Изглеждаш страхотно, Джейс, но не трябваше да си режеш косата.

Той бе избръснал наболата си брада и бе скъсил дългата си кестенява коса, макар крайчетата й все още да се подвиваха над якичката му. Костюмът на сиви райета на „Карачени“ му стоеше безупречно.

Той сви рамене.

— Бях готов да я отрежа. Тренираме като луди и Конн постоянно ме хваща за косата, хвърляйки ме през полето.

Те бяха братя, нали?

— Ти на колко години си? — Вероятно в началото на двадесетте.

— Триста и десет години. — Джейс погледна другия адвокат, леко повдигайки брадичка към нея.

Руменина плъзна по гладката кожа на блондинката.

Сара възкликна.

— Шегуваш се. — Тя погледна към Макс, който срещна погледа й и кимна окуражаващо.

Избръснат и облечен в черен панталон и бяла риза, той бе леко подразнен, че не може да донесе оръжията си в съда. Проклети детектори за метал.

— На колко е Макс? — прошепна тя.

— Следващия месец става на двеста години — каза ухилено Джейс. — Всяко десетилетие се опитваме да му организираме парти, но това винаги го ядосва толкова, колкото и го обърква. Не е празнувал рождените си дни като дете.

Тъга изпълни Сара. Съжаляваше детето, което е бил Макс.

— Да, той ми каза.

— Наистина? — Джейс я погледна. — Интересно. Може би ще бъдеш на следващото му парти. Джейни планира да включва и кученце. Мисля, че тя иска кученце.

Сара се намръщи с поглед, насочен към Макс. По-рано не бяха имали възможност да говорят, тъй като бързаха да стигнат навреме за съда. Дали щеше да продължи да общува с нея? Дали искаше да имат връзка? Определено не мислеше, че това между тях е само за една нощ.

Макс също се намръщи.

Тя вдигна едната си вежда така сякаш, да покаже безразличие, и обърна лице напред.

— Ами ако изгубя, Джейс?

Усмивката му изчезна, карайки го да изглежда десетилетия по-стар.

— Не можем да загубим. Това е единственият начин да сложим ръце върху компрометирания протеин. Ако Кърджаните го получат първи, ще го използват, преди да успеем да вземем контрамерки. Ще изгубим половинките си, в това число моята бременна снаха и кралицата ми.

— Все още си мисля, че повечето акционери ще искат да си изкажат мнението за това дали лабораторията ще бъде достъпна за новите собственици.

Джейс сви рамене.

— Няма значение. Ти си акционерът с най-много акции… може да правиш каквото поискаш, включително и това да ни ги продадеш. Тогава ще имаме достъп, без значение дали на акционерите ще им хареса, или не. Не могат да направят нищо по въпроса.

Бризът хвърли шишарки към реда от ниски прозорци, докато слънцето се изливаше вътре. Джейс погледна Конн.

— Какво? — попита Сара.

— Радвам се, че слънцето свети така силно. Никакви Кърджани днес. — Джейс разтегна шията си. — Помни да отговаряш на въпросите в реда, в който го репетирахме.

— Ще се опитам. — Нямаше да лъже под клетва, освен ако не е абсолютно наложително. Самата идея я накара да се свие под синята си риза. — Благодаря отново за дрехите. — Високите токчета в нежно розово на „Маноло Бланик“ й даваха усещане за сила. Странно, но вярно. Разбира се, да има тези яки вампири в залата зад себе си, за да я защитават, определено беше много приятно.

Чу се прочиствана на гърло и Андрю се изправи, заставайки пред масата й.

— Сара. Как се чувстваш?

Изненадата я накара да вдигне брадичка и бе доволна от фалшивата усмивка, която изобрази на лицето си.

— Адски разярена. И двамата знаем какво стана, Андрю.

Той приведе перфектно подстриганата си глава. Студени сини очи се присвиха към нея и той въздъхна.

— Да, така е. Очевидно още си объркана.

Значи щеше да лъже до края. Беше изпитвала съжаление заради връзката, която биха могли да имат. Но със съжалението й към него беше приключило. Той бе избрал страната на злото и бе отговорен за решенията си.

— Не си спомням майка ни добре, но нещо ми нашепва, че си същият като нея.

Обидата накара гневна руменина да покрие лицето му.

— Без значение какво се реши днес, никога повече няма да преподаваш. Никой няма да позволи на вероятен психопат да се доближи до детето му.

Беше уцелил точното място, при това много добре. Времето, прекарано в лудницата, можеше да бъде използвано срещу нея в бъдещето. Андрю винаги бе знаел как да я нарани.

Погледът му се насочи зад нея и той направи крачка назад.

Тя не се обърна. Пукането на дърво свидетелстваше, че Макс се е изправил в цялата си височина зад нея. Можеше да се обзаложи, че изражението му е повече от заплашително.

— Върни се на мястото си, Дрю. Приключихме. — Тя използва умалителното име, което той винаги бе мразил.

Андрю преглътна шумно.

— Сама си застла леглото. — Той се завъртя на пети и се върна при блондинката.

Дървената пейка отново изпука протестиращо зад нея. Макс бе седнал.

Джейс я погледна.

— Брат ти е задник.

Сара се насили да се усмихне.

— Полубрат и, да, такъв е.

Преподаването запълваше всичките й нужди и бе добра в това. Обичаше учениците си и обичаше блясъка в очите им, щом научеха нещо ново. Гняв присви стомаха й при мисълта, че никога повече няма да преподава.

Страничната врата се плъзна настрани и униформен пристав пристъпи вътре.

— Всички да станат.

Всички се изправиха и съдията, облечен в черна роба, влезе, заемайки мястото си.

— Седнете. Всички да седнат.

Стоманеносива коса се спускаше около обветрено лице с дълбоко бръчки от смях около устата му.

Той носеше очила с бели рамки на тесния си нос. Интелигентни сини очи огледаха критично залата.

— Значи битка между семейство, а?

Никой не каза нищо, но Сара усети, че кимна.

Съдията насочи вниманието си към нея.

— Луда ли сте, млада госпожице?

— Не, сър. — Гневът се стопи, когато се фокусира. Усмивката й бе уверена. Мъжът знаеше как да стигне до същината на нещата.

Русата адвокатка се изправи.

— Мелъни Мелком за обвинението, Ваша Чест.

— Знам коя сте, госпожо Мелком. — Съдията погледна към Джейс. — Вас, обаче, не ви познавам.

Джейс се изправи.

— Джейсън Беламни за госпожица Прингъл.

— Знам името ви, млади човече. — Съдията взе папката, почуквайки с пръст по нея. — Изчетох документите ви, които бяха много добре написани. Проучих ви. Дипломирали сте се първи в класа си в Харвард и работите в северен Вашингтон. И все пак в момента сте в Сиатъл.

Чар започна да се излъчва от Джейс на талази.

— Аз съм провинциален адвокат, който обикновено работи с дела, касаещи земеделска земя и договори, съдия. Но госпожица Прингъл имаше нужда от помощ, а с нея сме стари приятели. Затова дойдох тук, за да й помогна.

Уау! Той звучеше така искрен, че самата Сара едва не му повярва. По-рано бе проучила фалшивото му досие. Вампирът имаше страхотен фалшификатор.

Съдията кимна.

— Много добре. Нека започваме. — Той прочисти гърлото си. — Госпожо Мелком, във вашия доклад ясно са описани свидетелските показания на клиента ви и на психолозите, нали? Че госпожица Прингъл е преживяла умствен срив и трябва да бъде обвинена за невменяема заради доброто на страната?

— Да, Ваша Чест — кимна Мелани.

— И, господин Беламни? Вашата позиция е ясно изразена в доклада ви?

— Да, сър. — Джейс се намръщи. Очевидно съдията нямаше да следва общоприетата процедура.

Съдията кимна.

— Не виждам причина да повтаряме нещо относно делото, което вече е изложено в докладите ви. Нека караме по същество. Господин Беламни, защо не подканите клиентката си да се изправи? Нека говорим за умствена невменяемост.

Джейс се наведе напред.

— Това не е обичайно, но съдията дава нарежданията. Изправи се, Сара. — Последният човек, стоял на този стол, очевидно е бил малко момченце след преживяни години на изпитания. Вълнението на новата майка изпълваше останалата повърхност на стола.

Раменете й се отпуснаха и Сара скръсти ръце в скута си.