Ребека Занети
Изкушен (6)

Глава 5

Сара отвори уста, неспособна да изкрещи.

По-бързо, отколкото ума й можеше да засече, Макс я бутна зад себе си, хвърляйки се към нападателя. Пистолетът стреля, куршумът прониза гърдите на Макс и го отпрати назад върху едно от креслата. Той се изправи бързо и, прескачайки бюрото, събори папките и листовете по земята.

Той сграбчи Кърджана през кръста. Блъснаха се в страничната врата, разцепвайки дървото на парчета. Странен зелен лазер излезе от оръжието, правейки кръгли дупки в тавана. Макс измъкна оръжието, хвърляйки го през стаята. Пистолетът падна под креслото. Звук от удряне на плът в плът бе последван от стонове и ръмжене.

Кърджанът беше няколко сантиметра по-висок от Макс, който бе малко над два метра висок. И все пак Макс бе грамада. Бърза, добре обучена грамада. Той удари с лакът лицето със светещи лилави очи на Кърджана, след което нанесе удар, който строши ребрата му. Те изпукаха като цепеница в огън.

Д-р Робард скочи и избяга от бюрото, блъскайки се в Сара.

— Бягай! — Дългите му костеливи пръсти стиснаха ръката й. — Бягай, по дяволите.

Замръзнала, тя не можеше да помръдне, вперила поглед в смъртоносния двубой.

Кърджанът обви крака около кръста на Макс и се извъртя настрани, хвърляйки го срещу стената. След което се насочи към нея.

Тя изпищя.

Макс скочи на крака, сграбчи Кърджана за колана и го дръпна назад.

Сара се обърна, за да побегне, и, спъвайки се, се блъсна в гърдите на д-р Робард, събаряйки го на стола. Двамата се сринаха на пода, преплели крайници. Брадичката й се удари в рамото му. Болка парализира лицето й. По дяволите, това болеше.

Робард беше под нея, а очилата му стояха накриво. Тя поклати глава, вдигайки се на колене и ръце. Студените плочки смразиха дланите й, докато се опитваше да се изправи на крака. Задъхвайки се, тя успя и обърна глава към борбата.

Макс вдигна Кърджана, завъртя торса си и тръшна чудовището върху бюрото. Стъклото се пръсна.

Сара се наведе и проплака, когато част от стъклото поряза рамото й. Подпирайки се на стола, тя се опита да се изправи.

Кърджанът остана неподвижен на пода, висейки върху хромираните крака на бюрото. Кръв се стичаше от ужасяващото му бяло лице към гъстата му коса.

Макс дишаше тежко, а от раната на брадичката му капеше кръв.

— Колко още от тях има тук?

Д-р Робард се плъзна назад, отдалечавайки се от Сара, преди да се изправи. Изтривайки потта от челото си, той каза:

— Само този. Но ви чакаше два часа, скрит в шкафа.

Сара се обърна към лекаря.

— Е, вече вярваш ли ми?

— Да. — Мъка изпълни интелигентните очи на лекаря.

Чакай малко. Сара се обърна бавно към Макс.

— Знаел си. Всичките тези пистолети, ножове и оръжия са били, защото си знаел, че той може да е тук.

Макс сви рамене.

— Когато свалихме сайта ти, беше логично да дойдем тук за досието ти. Вероятно са го пратили, след като избягахме от мотела. Тъй че да, беше възможно да има някой тук.

Миризмата на сяра изпълни въздуха. Бърз като мълния, Кърджанът скочи към Макс, забивайки острие в рамото му и юмрук в лицето му. Макс се препъна назад, в устата му блеснаха остри резци. Той изръмжа, сграбчи Кърджана и го хвърли през двойния прозорец.

Животински вик се изтръгна от гърлото на мъжа, когато слънцето докосна плътта му. Пламъци лумнаха по кожата му. Към небето се заиздигаха облаци дим и чудовището се срина на земята. Мъртво.

Макс се обърна бавно към нея с остри резци и ярки розови очи, напълно различни от досегашните му кафяви очи.

Вампир. Истински вампир. Ушите на Сара започнаха да пищят. Тя направи крачка назад и пред очите й се спусна мъгла. Тогава целият свят потъмня и тя се стовари на пода, изгубила съзнание.

* * *

Сара се събуди, когато хеликоптерът кацна и перките му спряха да се въртят. Бе обградена от топлина.

Държаха я силни ръце, а до ухото й с равен ритъм туптеше сърце. Ароматът на пресен кедър изпълваше въздуха. Макс. Дупето й почиваше на бедрата й. Желанието, с което се бореше, отново пламна в нея.

В следващия миг реалността блесна под затворените й клепачи. Вампир. Мъжът бе чудовище. Тя го бутна, опитвайки се да се откъсне от него.

Страничната врата се отвори и той стъпи на покрива. Ботушите му хрущяха шумно върху настилката. Вятърът замота косата й. Една голяма ръка обгърна главата й, притискайки я към гърдите му.

— Стой мирно, милая. В безопасност си.

Заглушено ридание се изтръгна от гърдите й. Тя стисна силно очи. Концентриране. Трябваше да се концентрира, за да се измъкне от тази каша. Силните мускули на Макс се стегнаха и той бързо пресече покрива, слизайки по стълбището и надолу по коридора. Той махна ръката си и Сара вдигна глава.

Тапети с есенни мотиви покриваха стените, напомняйки й за офиса на директора в училището, където бе преподавала. В пентхауса на хотела Макс премина през покрития с мрамор под, преди нежно да я положи на широкия диван. След това бавно отстъпи назад.

Тя приседна на края му, готова да побегне. Вибрации преминаха през нея… бавно и лениво. Диванът беше нов. Някой… жена… която бе бродирала интересните листа по него, се бе наслаждавала на работата си, тананикайки си през цялото време. Сара пое дълбоко дъх.

— Беше прострелян и намушкан.

— Лекувам се бързо.

Гледката към Маунт Рейнър, разкриваща се през панорамния прозорец, улови погледа й, карайки я да обърне глава.

— Е, вампирите имате пари, така ли? — Сара се фокусира отново върху него.

Усмивката му бе същата като веселието в погледа му. Кафявите му очи бяха много по-светли и по-живи от контактните лещи, които носеше.

— Доста си енергична, Сара. — Топлота и одобрение изпълваха гласа му.

— А ти си подмолен, лъжлив, крадящ пари… вампир. — Гневът се надигна толкова бързо в нея, че кожата й настръхна. Тя скочи на крака. Само като се сетеше, че бе привлечена от него. Гадост. Направо отврат. Тя вече не изпитваше влечение към него. Тялото й я нарече лъжкиня. Но да лъже себе си, бе приемливо.

— Е — той прокара ръка през гъстата си коса, оставяйки я секси и разрошена, — аз съм открит, честен и нямам никакъв интерес към парите ти. Просто не ти казах абсолютно всичко.

— Ти си вампир… — Или е преживяла психически срив, докато беше в „Бранкрест“, и сега е в някаква странна кома. — … което вероятно е причината дарбата ми да не работи при теб. Защото не получавам изображения, щом докосна нещо твое.

— Да, вероятно е така. — Той погледна надолу към съдраната си тъмна тениска. — Аз съм вампир и ние сме във война с Кърджаните.

Мислите звъняха през съзнанието й като звънче на пинбол машина.

— Но ти имаш белези. Не си ли безсмъртен?

— Безсмъртен съм… с изключение на това, че мога да бъда обезглавен, или, ако загубя всичката си кръв, да изпадна в мозъчна смърт. — Погледът му блесна и той погледна към нея. — Белезите. Можем да бъдем белязани, но не е особено лесно. Тогава бях млад.

Тъга премина през тялото й. Тя изпъна гръбнак. Сега не бе време да го съжалява.

— Ти си вампир.

— Да. Ние сме добрите, Сара… и се нуждаем от помощта ти.

О, не, нямаше начин.

— Вече ти помогнах. Имаш досието ми от лудницата. — Мислите звъннаха в ума й и тя се задъха. — Чакай малко. Какво направи с д-р Робард? — Той я бе дрогирал и отказваше да й повярва, но не се бе държал гадно с нея. Вероятно помагаше много на наистина лудите хора.

Вампирите трябваше да го убият, за да запазят тайните си, нали?

— Лекарят е добре. — Макс се приближи до полираната маса и започна да сваля оръжията си, пускайки ги с леко потропване.

Тя погледна пистолета. Ако само успееше да мине покрай него…

— Дори не си го помисляй. — Раздразнение и предупреждение изпълваха тона му.

— Закълни се, че не си убил лекаря.

— Кълна се. — След като свали оръжията си, Макс измъкна тениската си през глава. Почти излекувана рана розовееше на рамото му. Загоряла кожа покриваше мускулите му, а плочките му се стесняваха към тесен кръст. Толкова мъжествен.

Тялото на Сара пламна. Коленете й омекнаха. Тя поклати глава. Тялото й може и да желаеше мъжа, но умът й знаеше по-добре.

— Превърна ли лекаря във вампир? — Господи, дали щяха да преобразят и нея? Дори представата да й се налага да пие човешка кръв я накара да иска да повърне.

Макс изсумтя.

— Не може да превърнеш някого във вампир. Ние се раждаме такива. Просто още една раса на земята.

Е, това беше нещо ново.

— Вампирите и Кърджаните имат ли родствена връзка?

— Не. Имаме един и същ брой хромозоми, но сме прекалено различни. Трябва да сме напълно различни раси. — Той изръмжа, изричайки последните думи сякаш да убеди сам себе си.

— Хромозоми?

— Да. И Кърджаните, и вампирите имаме тридесет хромозомни двойки. — Макс почеса раната. — Седни, Сара. Трябва да поговорим.

Тя погледна към купчината оръжия и седна.

— Пиеш ли кръв? — Щеше ли да изпие нейната?

— Имаме нужда от кръв подобно на теб. Но пием кръв рядко по време на битка или… по време на секс.

Тялото й веднага пламна от ниския му глас, а зърната й се втвърдиха. Секс и хапане. Кой знае? Тя си пое дълбоко дъх.

— Слънцето не те убива?

— Не. Нямаме проблем със слънцето. Но то убива Кърджаните. Сега трябва да поговорим.

Мъжът определено искаше да говори, а?

— Цялата ми реалност се срина, и то не за пръв път. С какъв странен факт искаш да ме нападнеш сега, Макс.

— Няма факти, има само интерпретации. — Той седна срещу нея.

— Сериозно? Ще ми цитираш Ницше? — Добре изглеждащ, силен и образован. Кой, по дяволите, беше Макс?

— Извинявай. — Той въздъхна, потърквайки брадичката си. — Учих го, за да преподавам на Джейни… образователните телевизионни предавания не са достатъчни. Но не се справям много добре. Обаче, харесвам Ницше.

— Очите ти кафяви ли са, или розови? — Въпросът се изплъзна от нея, преди да успее да го спре.

Проклето любопитство.

— И двете. Вампирите имат два цвята на очите и допълнителният цвят се появява, когато сме емоционални или стресирани.

— Това е странно.

Вратата се отвори и Конн влезе, пресичайки стаята, за да дръпне един стол от масата и, завъртайки го, да се настани на него.

— Е, нека да поговорим. — Тъмнозелени, почти металически очи светеха срещу нея.

— И ти си вампир. — Сара се облегна назад на дивана, кръстосвайки крака. Достойнство… трябваше да покаже достойнство и класа… и да ги разтърси. Легендите трябва да са верни. И дървен кол в сърцето би трябвало да ги убие. Вероятно.

— Да. Както и Джейс, и брат ни Дейдж, който също така е и наш крал — кимна Конн.

— Опитвате се да спасите краля. — Сара погледна към оръжията. Там нямаше кол. — Трябва ми кол.

Конн сви рамене.

— Коловете не могат да ни убият.

Е, това беше гадно. Тя въздъхна.

— Къде е Джейс?

— Преглежда досието ти в съседния пентхаус. — Макс се наведе напред. — Разкажи ни за нощта, в която видя Кърджана, Сара.

Тръпка премина през гръбнака й. Тя скръсти треперещите си ръце в скута. Макар да не искаше да го обсъжда, нямаше причина да крие каквото и да е било, особено след като Джейс в момента четеше досието й, пълно с докладите на д-р Робард.

— Добре. Отидох в офиса на брат си през нощта, за да го попитам за последните финансови доклади на лабораторията „Меркурий“. Главните офиси са отделно от лабораториите и Андрю работи там, в центъра на Сиатъл.

Дядото на Сара бе отгледал нея и Андрю, след като майка им ги изостави. Беше оставил голяма част от акциите на медицинската компания за проучвания на нея, но Андрю ръководеше всичко като изпълнителен директор. Тя винаги бе искала да преподава, и дядо й я бе окуражавал да следва мечтите си. „Компанията винаги ще бъде тук, красавице“, казваше й той с плътния си глас, вдъхващ успокоение и безопасност.

Спомените изпълниха Сара и тя погали бродерията на дивана, позволявайки на радостта на жената, която го е създала, да я изпълни.

— Трябваше да наредя Андрю да бъде махнат от поста преди години. Но го съжалявах. Той беше преминал през ада, когато дядо ни взе. — Макс също бе преминал през ада като дете. И все пак бе обърнал гръб на лошото си детство и бе станал защитник. Може би трябваше да скъса връзките си с Андрю преди години.

Тя въздъхна.

— В докладите пишеше, че огромни количества пари са пренасочени към някакви проучвания, но нямаше никакъв смисъл. Нямаме никакви продукти, никакви текущи разработки, нищо. — Гласът й потрепери и тя пое нервно дъх.

Макс се пресегна, хващайки успокоително ръката й.

За един кратък миг тя позволи на топлината му да я успокои.

— Същата нощ се качих на последния етаж и чух някакви звуци от малката конферентна зала. Досещайки се, че Андрю е вътре, аз се насочих натам. — Би дала почти всичко, да върне назад този момент. Просто да се обърне и да си тръгне.

— Какво видя? — попита тихо Макс.

— Завих зад ъгъла и се блъснах в Лила Смит, която бе една от маркетинг анализаторите ни.

Красива, червенокоса тридесетгодишна жена, която бе в компанията от почти пет години. Ужасът в очите й щеше да преследва Сара до края на дните й.

— Лила се опитваше много тихо да се добере до асансьора. Побутна ме и ми прошепна да бягам. — В гласа на жената бе имало толкова много страх, че Сара въобще не бе задавала въпроси. Бяха хукнали обратно към асансьора, натискайки бутона да го повикат.

Сара пое дълбоко и разтреперано дъх.

— Мъжките гласове станаха по-силни, спореха, и един от тях изкрещя нещо за вирус и за това как вампирите са намерили начин да спрат катализатора. Имали нужда от нови данни. Нищо от това нямаше смисъл. Андрю изхвърча от конферентната зала, следван от… — Гласът й секна, когато се поколеба. Господи! Вече знаеше как да го нарича. — … един Кърджан.

Макс обърна ръката й, вплитайки пръсти с нейните.

— Какво стана след това, Сара?

— Започнахме да блъскаме по вратата на асансьора. — Ръцете й трепереха неудържимо. — Тя най-после се отвори. Бързо. Той се движеше толкова бързо. — Само за секунда Кърджанът бе хванал Лила, извисявайки се над нея. — Той заби зъбите си… имам предвид, резците си в шията й и засмука. — Кръв. Толкова много кръв имаше, когато Лила се свлече на пода.

Сара се задави. Притискайки с ръка устните си, тя пое въздух през носа си.

— Дишай дълбоко, скъпа. Добре си. — С едно плавно движение Макс изостави мястото си и седна до нея на дивана, обвивайки тежката си ръка около раменете й. — Продължавай да дишаш.

Конн се наведе напред и странни сиви искри проблеснаха в зелените му очи.

— А след това?

Андрю бе притичал покрай ъгъла с разрошена коса и бледо лице. Заковавайки се на място.

— Помислих, че Андрю ще ми помогне. — Разбира се, никога не са били близки. — Но той не го направи — прошепна тя. Андрю бе погледнал Кърджана и бе попитал как, по дяволите, ще оправи тази бъркотия. — Името на Кърджана беше Ерик.

Конн изпусна шумно въздуха.

— Интересно. — Погледът му се стрелна към Макс. — Братът на Франко, ученият, се казва Ерик. — Конн отново се фокусира върху Сара — Франко е лидерът на Кърджаните.

Макс кимна кратко.

— Как успя да избягаш, скъпа?

— Скочих в асансьора точно когато вратите се затваряха. Веднага отидох в полицията да съобщя за убийството, за вируса, за вампирите. Полицаите не ми повярваха. — И все пак бяха изпратили кола на местопрестъплението.

— Ами Лила? — попита Макс.

Изтощение накара раменете й да се отпуснат.

— Полицията я намери точно там, където беше умряла. Андрю имаше алиби… заяви, че не бил там. — Тя се зачуди колко ли е платил на тримата си приятели за покер, един от който беше съдия във Върховния съд, за да има това солидно алиби. — Полицията прецени, че не съм достатъчно силна, че да убия някой по този начин. — Затова бяха започнали да търсят опасния убиец.

Тя прехапа устни, за да спре треперенето им.

— Бях заведена за психологична оценка, която не мина особено добре.

— И се озова в „Бранкрест“ за тримесечна оценка. — Макс помилва раменете й.

— Да. Издържах два месеца, преди да избягам. — Там имаше прекалено много повърхности за докосване, прекалено много измъчени души, оставили спомените си по предметите. — Няколко пъти се питах дали не съм си представила случилото се, дали наистина не съм луда.

— Не си — каза Макс.

Може би. Но фактът, че тялото й пламна за живот в мига, в който той седна до нея, свидетелстваше за лудост. Те бяха от две различни раси.

— Е, сега какво?

Кон я погледна, изглеждаш малко по-опасен, отколкото когато пъхаше ножове и оръжия по дрехите си по-рано.

— Сега? Планираме да купим акциите ти. Трябва ни информацията от лабораторията „Меркурий“ на „Прингъл Фармасютикъл“.

— Защо?

Конн погледна нагоре, вдигайки вежди.

— Макс?

— Тя знае по-голямата част. — Макс я погледна в лицето. — Кърджаните са създали генетичен вирус, който атакува половинките ни и обърква хромозомните им двойки, сваляйки ги от вампирска половинка до човек, а може би и по-надолу.

— Половинки? — Думата накара пеперуди да запърхат в стомаха й. — Значи половинките ви имат повече хромозомни двойки от човек?

— Да. Ние се обвързваме с човешки жени и хромозомните им двойки стават двадесет и седем.

Как, по дяволите, бе възможно това?

— Ти имаш ли си половинка?

— Не.

Надежда. Тя премина през вените й, последвана от истинско раздразнение. Не я бе грижа дали Макс има половинка. Тя въздъхна. Харесваше този мъж. Без значение дали е вампир, или не.

— Какво общо има това с моята компания?

Макс потърка тила си.

— Катализаторът забързва развитието на вируса. Нашите учени успяха да създадат лекарство, което се свърза с катализатора и го обезвреди… точно навреме да спаси една бременна половинка. Но, ами, обикновено използваме човешки учени, които да свършат работата… макар те да нямат представа върху какво работят.

— И? — Какво не беше наред да работят с хората? Сара се намръщи. Тя бе човек.

— Един от тях видял потенциална информация за протеина и изпратил проба на свой колега във вашата лаборатория „Меркурий“. — Конн извади телефона от джоба си. — Колегата му е комбинирал протеина с антивирус за лечение на СПИН и на практика е обезвредил силата на протеина да се свързва. Правейки го безполезен… за да не може да се свърже с нищо, подобно на катализатора. Прегледахме данните миналата седмица в деня, след като избяга. Блогът и сайта ти се появиха и Макс дойде, за да те намери.

Шумна въздишка се изтръгна от гърдите на Макс.

— Трябват ни данните, за да намерим слабото място на катализатора, преди Кърджаните да го намерят първи. Те ще опитат да заразят половинките ни, и няма да имаме време да забавим процеса, когато вирусът набере скорост.

Тя потърка очите си със свободната си ръка.

— Защо просто не вземете данните? — Все пак те бяха войници.

Със сигурност можеха да проникнат в лабораторията.

Макс стисна ръката й.

— Вярваш или не, лабораторията „Меркурий“ има най-добрата охранителна техника, която съм виждал. Проектирана е от „Хоумланд Секюрити Ресърч“. Наскоро взривихме сграда, за да се доберем до нея, което не можем да направим. Нито пък Кърджаните.

Тя бе виждала финансовите извадки за лаборатория „Меркурий“… нищо чудно, че бюджетът й бе така висок.

— Ами Андрю? Той има достъп, нали?

— Не — Конн прочете нещо на екрана на телефона си, — той е изпълнителен директор на компанията, но лаборатория „Меркурий“ работи с договори на правителството на Съединените щати и протоколите за сигурност точно на тази лаборатория не са му известни. Той е бизнесмен, не изследовател.

Макс кимна.

— Само собственикът или, в случая, главният акционер може да изиска достъп… който за момента си ти.

— До изслушването утре. — Ако Сара бъде обявена за невменяема, Андрю щеше да получи акциите й и или щеше да ги продаде на Кърджаните, или да им осигури достъп до разработките.

— Точно така. — Конн прибра телефона си. — Трябва да докажем, че не си луда.

Макс поклати глава.

— Не ние, друже. Ти заминаваш за Ирландия. Върви и прибери половинката си.

Сара наведе глава настрани. Искаше й се да научи повече за това обвързване, но щеше да пита Макс по-късно.

— Ирландия?

— Да — Конн се изправи. — Дадох й време… ами… да приключи с ученето, преди да я прибера у дома. Времето за това настъпи. — Три стъпки го отведоха до вратата. — Прав си, Макс. Но оставам Джейс тук за подкрепление. — Той се обърна, а бездънните му зелени очи потъмняха. — Ти си много смела жена, Сара. Благодаря ти за помощта.

Паника се надигна в нея, докато вампирът излизаше. Смела? Не и след милион години. Достатъчно отчаяна, че да се бори? О, да.

Настана тишина.

— Е — погледът й продължи да гледа към затворената врата, — как ще докажем, че съм с всичкия си.

— Имаме план — промърмори Макс, помагайки й да се изправи от дивана.

Светът се завъртя и тя едва се сдържа да не се потопи в топлината му. Той я пренесе през невероятния пентхаус до спалнята, нежно оставяйки я да стъпи на мекия плюшен килим.

— Засега поспи малко. — Той целуна бързо устните й и затвори вратата след себе си.

Отново сама. Устните й горяха, а чувствителната кожа зад коленете й бе изтръпнала от захвата му. Имаше два варианта. Първият бе да избяга и да се отдалечи колкото може повече от тази каша. Вторият да съблазни вампира и да се отдаде на болезнения копнеж, измъчващ тялото й.

Което и да избереше, всичко бе опасно.