Ребека Занети
Изкушен (2)

Глава 1

Настоящето

По дяволите. Последното нещо, от което Макс имаше нужда, бе да виси пред някакъв скапан мотел, опитвайки се да види жената в стая номер тринадесет. Размърда рамене срещу дъжда, който барабанеше по коженото му яке. Да превключи от режим детегледачка отново към режим война с вероятност за прилагане на сила не успя да предизвика порива на вълнение, който бе очаквал. Но следваше заповедите.

Като ловец бе почти като руско ловджийско куче… и Дейдж имаше нужда точно от ловджийско куче за тази задача.

Завесата се плъзна настрани.

Макс стоеше в центъра на празния паркинг. Жената бе паркирала крадения си пикап зад ъгъла, тактическо действие, което одобряваше.

Бледо лице надникна през прозореца. Дори от това разстояние той можеше да види как очите й се разширяват.

Да. Той не се опитваше да се крие. Държеше ръцете си вдигнати с дланите напред. Празни и безобидни.

Завесата се затвори.

Е, струваше си да опита. Не искаше да я плаши, като разбие вратата. Обикновено, когато ловуваше, нещата приключваха с отрязване на нечия глава… слагайки край на едно зло. Но този път ловуваше, за да прибере човек. Финесът, който се изискваше за втората част от работата му, не бе нещо, което можеше да се открие в грамадното му тяло. Той погледна надолу към огромните си ботуши и тъмните дънки, просмукани с дъждовна вода. Нищо чудно, че жената бе покрила отново прозореца.

Сдържайки въздишката си, той тръгна по неравния паваж, покрит с дълбоки локви. Маневрирайки покай страничната част на сградата с лющеща се боя, той откри жертвата си.

Два дълги крака, свързани към сърцевидно задниче, стърчаха през прозореца, опитвайки се да се измъкнат навън. Той я изчака да тупне на земята и да се обърне, преди да каже.

— Моля те, не бягай. — Ботушите му бяха създадени да разбиват врати, а не за тичане.

Тя изписка и сложи ръка на гърдите си, облягайки се на износената стена.

Това бе най-ужасния ход за самозащита, който бе виждал.

— Няма да те нараня.

Очите й с цвят на тъмен шоколад се разшириха срещу него. Тъмни кръгове бележеха нежната й кожа върху деликатните черти. Бягането си бе казало своето. Пясъчноруса коса обрамчваше класическото й лице. Тя бе по-висока от Кара и Ема, новите половинки на приятелите му и единствените човешки жени, до които се бе приближавал от векове.

Тази жена, която той търсеше, беше висока с толкова дълги крака, че го караха да се захласва. Да, дори със своите метър и осемдесет тя бе няколко сантиметра по-ниска от него.

Нещо се плъзна по гръбнака му. Тялото му реагираше на нежните вибрации, изливащи се от жената. Инстинктът го накара да задържи фокуса си върху нея. Специална. Трябваше да го разбере, заради начина, по който бе обсебен от снимката й. Жената бе потенциална вампирска половинка. Надарена. Може би емпат?

Той я изчака да възвърне равновесието си. След това се опита да го ритне в коленете.

Това бе най-ужасния страничен ритник, който бе виждал. Износените й кецове удариха коляното му, причинявайки нещо подобно на лек бриз и далеч от болка. Тя залитна, притягайки ръце напред в опит да остане на крака. Ръката му на мига улови бицепса й.

— Къде, по дяволите, си се учила да се биеш?

— В интернет — задъха се тя, опитвайки се да се откопчи от него.

Това обясняваше всичко.

— Страничният ритник бе добър ход. Просто не се целиш както трябва.

Той беше едър. Ако успееше да се откопчи от него, можеше да избяга.

— Да опитам ли отново? — Огън блесна в очите й, докато лека усмивка изви розовите й устни.

Хуморът й го свари неподготвен. Той също се усмихна.

— Просто кракът ще те заболи повече.

Дъждът се стичаше по бялата й тениска, подчертавайки твърдите й гърди. Осъзнаване се плъзна по гръбнака му. Сега не бе време за това. Трябваше да се фокусира. Затягайки хватката си, той тръгна да заобикаля сградата. Тя забиваше крака в земята, дърпаше се, но не успя дори да го забави. Забрави за тези извивки. Имаше работа за вършене и трябваше да се върне у дома, за да защитава Джейни до края на седмицата.

— Спрете да се борите с мен, госпожице Прингъл.

Тя се спъна отново.

— Знаеш името ми!

Той стигна до стаята й и натисна бравата. Беше заключено.

— Знам всичко за теб. — Беше чел няколко пъти досието на Сара Прингъл, заинтригуван от добрите очи на бившата учителка. Но в досието не бе описано убийственото й тяло. — Името ми е Макс. Къде е ключът ти?

Тя се огледа наоколо, спирайки поглед върху гората в северната част на паркинга.

— Оставих го вътре.

Той се завъртя, блъсвайки с рамо дървото. Вратата се разцепи, отваряйки се навътре. Вонята на мухлясал килим блъсна лицето му, щом влезе вътре. Каква дупка.

— Събери си нещата. Имаш две минути. — Тогава застина. Кръв. Пикантният аромат изпълни ноздрите му, надвивайки вонята. — Нарани ли се, докато излизаше през прозореца? — Той я сграбчи за раменете, оглеждайки я.

Червена кръв се стичаше от прорез в горната част на ръката й.

— Добре съм — каза тя, облизвайки устни.

Нещо накара стомахът му да се свие. Дори изтощена, жената бе изключително красива. Кръвта й ухаеше на секс и слънце.

— Имаш драскотина. — С две стъпки стигнаха до банята, откъдето той взе износена кърпа и почисти внимателно кръвта. — Ето, готово. Не е нещо страшно. — Омекоти гласа си, точно както правеше, когато Джейни се удареше. Не че й позволяваше да се удря често.

Сара прочисти гърлото си.

— За чудовищата ли работиш?

— Не. — По дяволите. Трябваше да й го каже по-рано. — Не работя с Кърджаните.

Кожата й бе така мека. Как, по дяволите, бе успяла да се крие от тях толкова дълго?

— Знаеш за тях?

Дъхът й секна и тя сякаш го задържа за миг.

— Наричат се Кърджани?

— Да. Ще ти обясня всичко за тях, когато те отведа на безопасно място.

Тя поклати глава.

— Няма да се върна пак в лудницата.

— Не, няма. — Макс опита да сложи най-убедителното си изражение. Но по изплашения й поглед знаеше, че се е провалил. — В безопасност си, Сара. Кълна се.

Красива руменина изби по лицето й.

— Ъм. Защо нокътя на кутрето ти е боядисан със син лак за нокти?

— Изгубих на „Отивай за риба“.

Дъждът навън се усили, барабанейки по счупената врата. Прекалено много скриваше пътя навън, за да бъде спокоен. Той погледна към часовника си.

— Трябва да тръгваме.

— Трябва да тръгваме.

— Не. Ако не си с тях, значи си с хората от лудницата. Няма да ходя никъде. — Решителност накара брадичката й да се вдигне нагоре. Тя започна да отстъпва от него, заобикаляйки скъсаните чаршафи за легло.

— Аз те намерих. Това значи, че и те ще те намерят. — Жената може и да не умееше да се бие, но бе свършила добра работа с прикриване на следите си. Отне му цяла седмица да я намери. Но Кърджаните едва ли бяха много назад.

Тя сграбчи празната бирена бутилка от нощното шкафче, измъквайки го от спокойствието, което показваше досега.

Макар да харесваше жени, които обичат бира, точно сега нямаше време за такива простотии. Тилът го болеше… трябваше да тръгват.

— Ах, скъпа. Препоръчвам ти да спреш да си играеш с мен.

— Да си играя? — Устните й се опънаха в бяла линия. — Много си в грешка, ловецо на глави.

Дори разярен, той не успя да спре усмивката си.

— Мислиш, че съм ловец на глави, изпратен от някакви жалки същества да те прибере?

Вероятно бе грубо да нарича хората в лудницата жалки същества.

— Защо иначе си тук? — Тя потърка челото си, отстъпвайки назад към вратата, а безобидната бутилка бе насочена към него.

— Какъв е планът ти тук, кафяви очи? — Той наведе глава настрани.

Тя преглътна.

— Ами, помръдни и ще те ударя с бутилката в главата… или ще я счупя и ще те наръгам.

Исусе! Жената дори не можеше да измисли свестен блъф. Добротата, която я изпълваше, някак го стопли отвътре. Доброта, която нямаше да разпознае, ако през последните четири месеца не се бе учил да обгрижва, а не да разрушава… макар че все още знаеше как да руши.

Аромат на сяра погъделичка носа му. Мамка му.

Макс се хвърли към Сара, сграбчи я и я просна върху леглото, преди да се хвърли с глава напред към Кърджанския войник още преди да е успял да влезе през прага. Двамата се сринаха тежко и Макс бръкна в якето си, за да извади пистолета си. Забивайки коляно в слабините на Кърджана, той измъкна пистолета си, стреляйки със зеления лазер в гърлото на противника.

Убиецът с бяло лице застина неподвижно. Не мъртъв, но определено изваден от строя за малко.

Макс скочи, вдигайки лице към тъмното небе. Дай на Кърджаните силен дъжд. Много жалко. Слънцето щеше да изпържи копелетата.

Черен миниван спря на паркинга и трима Кърджани изскочиха навън. Макс се обърна към Сара.

— Скрий се в банята. Заключи вратата и не излизай, докато не те повикам.

Но тя не гледаше към него. Разширените й зеници бяха насочени към разузнавача на пода, а ръцете й трепереха все още, държейки бутилката.

— Знаех си. Знаех си, че съществуват — каза тя, а дългите й мигли трепереха над бледата й кожа.

Мамка му. Тя изпадаше в шок.

— Веднага!

Погледът й се насочи към Макс, но тя не помръдна.

По дяволите. Той се хвърли към нея, вдигна я на ръце и я отнесе в банята. Мърморейки под нос, че жените никога не слушат, той вдигна леглото, слагайки го пред вратата. Тя нямаше да излезе, а никой друг нямаше да влезе при нея. Разбира се, тя можеше да избяга отново през задния прозорец, но Кърджаните не го знаеха.

Болка прониза шията му. Някой бе хвърлил нож… и то много добре хвърлен. Резците му се удължиха и той изсъска.

Поемайки дъх през носа си, той измъкна острието от югуларната си вена. Кръв започна да се стича по кожата му. Налага се бързо да се погрижи за нападателите. Преди да припадне.