Ребека Занети
Изкушен (4)

Глава 3

Сара искаше тази целувка. Няма смисъл да се самозалъгва. Кога бе последният път, в който я бяха целунали? Преди много време… преди да я заключат в лудница. Може би бе луда. Само лудост би я накарала да се завърти с лице към него.

— Добре.

Очите на Макс я пронизваха в тъмнината. Толкова странно блестящи. По-рано очите му изглеждаха невероятно тъмни, а сега, макар и обградени от нощната тъма, те сякаш искряха. Една огромна длан отметна косата настрани от лицето, обгръщайки нежно челюстта й.

Нетърпение плъзна по гръбнака й.

Той се наведе и устните му докоснаха нейните.

Топли. Твърди, секси… устните му я накараха да гори. Той целуна ъгълчетата на устата й, без да бърза, а умението му да запази търпение направиха нуждата й по-силна. Тя му позволи да си играе, а дъхът заседна в гърлото й.

Спокойно, уверено, той плъзна устни по нейните, обгръщайки ги и поемайки контрола. Това бе най-сексапилното нещо, което бе виждала.

Езикът му разтвори устните й и се плъзна вътре, проучвайки, докато устните му милваха нейните. Макс пусна брадичката й, плъзвайки ръка по гърба й, за да я притисне към горещината и твърдостта си.

Тя въздъхна със затворени очи и две ръце, заровени в гъстата му коса. Електричество разпали нервните й окончания.

Тя отвърна на целувката, притискайки се към него, а нужда и желание се смесваха в нещо, което само той можеше да задоволи.

Макс задълбочи целувката, леко ръмжейки срещу устните й. Ръката му на кръста й се премести. Нежно, бавно и адски секси тази ръка се плъзна под одеялото, търсейки. Плът срещу плът. Кожата й настръхна, когато дланта му се насочи на север, обгръщайки гърдата й.

Тя въздъхна, извивайки се към ръката му.

Завъртайки китка, той улови зърното й и го стисна между огромните си пръсти.

Шок стегна мускулите й. Огън пламна в клитора й. Тя се задъха в целувката му, преди да легне назад разтреперана. Сара отвори очи, търсейки неговите. Похот, решителност, знание… всичко това се четеше в странно светлите му очи.

Изведнъж я обзе неочаквана мисъл… силата му, мощта му бе толкова по-голяма от нейната. И, по дяволите, това само я разпалваше повече.

Без да откъсва поглед от нейния, той я дръпна към себе си. Достатъчно, че да покаже доминиращата си страна, достатъчно, че дъхът да заседне в гърлото й. Огън. Очите му се приближиха към нея. В тях блесна нужда, много по-силна от обикновено желание.

Умът й се завъртя и реалността изчезна.

Тихо ръмжене се изтръгна от него… звук, изпълнен с глад и раздразнение. След това той я пусна, увивайки я в одеялата и стисвайки ги в края.

Ти изскимтя тихо и протестиращо, отваряйки очи.

Желание и опасност се четяха по твърдите му черти.

Пеперуди запърхаха в стомаха й. Тялото й копнееше. Нервните й окончания крещяха за освобождение.

— Сара — гласът му бе невероятно дрезгав, — сега ще те завъртя с гръб към мен и ще заспиш.

Ерекцията, притискаща се в стомаха й, беше доказателство, че мъжът не желае да спи.

— Защо?

— Защото другата опция е след две секунди да се озовеш по гръб и да бъдеш изчукана както никога в живота си. А ти не си готова за това.

Тялото й бе повече от готово и крещеше: „Мамка му, дааа“. Но умът й… чувството й за самосъхранение… се събуди. Тя дишаше плитко, докато разтваряше пръсти и пускаше косата му. Не познаваше този мъж. Той може да бе секси, но също така бе адски смъртоносен. И вероятно нямаше да й даде второ предупреждение. Гърдите й се свиха, когато се обърна, притискайки дупето си към него. Ниският му стон й достави неимоверно удоволствие.

Нямаше никакъв начин да успее да заспи.

* * *

Сара се събуди от гарван, грачещ оглушително и пронизително навън. Тя се претърколи и на мига реалността се завърна. Кулата бе празна, а дрехите й все още висяха на куката. Хвърляйки поглед към вратата, тя се измъкна от одеялата и намъкна влажните си дрехи.

Прокара пръсти през косата си, за да я въведе в ред, и й се прииска да има секси къдрици, като става от сън. Но не… косата й си бе права… никакви къдрици. И предполагаше, че изглежда ужасно.

Забелязвайки телефона на Макс на масата, посегна, притискайки и двете си ръце към студения метал.

Нищо. Намръщи се, опитвайки по-силно. Никакви картини, никакви мисли. Не усещаше нищо. И все пак той бе държал устройството миналата вечер.

Макс влезе вътре, попивайки росата от челото си.

— Много си красива сутрин, Сара.

Топлина. Изпълни я топлина и тя се изчерви толкова силно, че едва не се закашля.

— Ти си сляп.

Той погледна внимателно към нея.

— Може ли да си взема телефона?

— Да. — Тя му го подаде и погледите им се срещнаха. — Не мога да усетя нищо от него.

— Сигурен съм. — Той прие телефона, пъхвайки го в джоба си. — Може би и аз имам дарба.

Лека нерешителност премина през лицето му. Той пристъпи напред и хвана ръцете й, навеждайки се, за да потърка устните си в нейните.

— Добро утро.

Сутрешните целувки би следвало да са леки, поздравителни. Сладки. Тази бе по-скоро като… пленяване.

— Ъм… добро утро. — Сара пъхна ръце в джобовете си, за да не го сграбчи и метне на леглото. Тялото й бе напрегнато, искайки да продължат това, която бяха започнали миналата нощ.

Ноздрите му пламнаха и той направи крачка назад.

— Защо не получавам картини от телефона ти? Знам, че го държеше преди това. — Интерес и странен страх се бореха в гърлото й.

Той сви рамене.

— Не мога да обсъждам защо. Понякога трябва да приемеш фактите, които нямат обяснение. — Той стисна упорито челюст. Секси… но все пак упорито.

— Ще видим това. — Досега никой не бе успял да се прикрие от нея. Кой, по дяволите, беше Макс?

Той кимна.

— Трябва да тръгваме.

— Да, относно това… — Беше се наситила на тези алфа мъжкарски защитнически моменти. Тя бе голямо момиче и знаеше как да бяга. Нямаше нужда да се връща в Сиатъл. Малкото приятели, които имаше, бяха учители в училището, и макар и тъжно, вече се бяха отказали от нея. С глупавата й дарба рядко завързваше приятелства, тъй като не искаше да знае тайните им. Да остане отново сама нямаше да е нещо ново.

Но какво, ако не можеше да преподава? Макар и неоправдано, досието й от психиатричната клиника можеше да й попречи да преподава отново. Тя потисна ужасяващата мисъл.

— Къде отиваш и защо трябва да идвам с теб?

Той улови погледа й, фокусирайки се изцяло върху нея.

— Добър въпрос. Водя те да се срещнеш с мой приятел в Щаба на щатските шерифи. Те могат да ти дадат нова идентичност и нов живот. За да не ти се налага да се криеш.

Тя вдигна рязко глава изненадана.

— Правителството знае за Кърджаните?

— Ах, ами само няколкото от шерифството знаят… и са склонни да ти помогнат в замяна на мълчанието ти. — Той чакаше… търпеливо и напрегнато.

Никой преди не се бе фокусирал така изцяло върху нея. Нямаше как да му избяга или да се скрие от него.

Тя въздъхна.

— Мисля, че светът трябва да научи за Кърджаните.

— Да. Досетих се от уебсайта и блога, които си направила в мига, в който си избягала от Бранкрест. — Той почеса брадичката си. — И двата бяха свалени.

Думите му не я изненадаха.

— Ти ли ги свали?

— Не. Мисля, че приятелят ми Конн го е направил. Ще се срещнеш с него след няколко минути.

Супер. Нямаше търпение да срещне добрия стар Конн. Мъжът сигурно беше от онези компютърни зубъри, които можеха да сринат целия интернет, ако пожелаеха. Сара имаше по-големи тревоги в момента от сайта си.

— Ами ако откажа да дойда с теб? — Страх присви стомаха й.

Колко далеч щеше да стигне правителството, за да предпази тайната? Колко далече би стигнал Макс? Съжаление стегна челюстта му.

— Спираш да говориш публично за Кърджаните, Сара. — Той държеше ръцете й между своите. — Съжалявам. Но трябва да го разбереш.

— Ще ме убият ли? Ти ще ме убиеш ли?

— Разбира се, че не. — Смръщеното му лице й напомни на бурята от миналата нощ… тъмно и опасно.

— Извинявай. — Боже! Въображението й бе полудяло.

— Но ще те заведа някъде, където няма да можеш да говориш за Кърджаните. Без значение дали правителството ти ще го хареса, или не.

Неудобството се превърна в раздразнение.

— Моля?

Той вдигна рамене.

— В крайна сметка избираш сама новия си живот. Свобода или ограничена свобода… и в двата случая спираш да пишеш в блоговете и да търсиш доказателства за съществуването на Кърджаните. — В гласа му нямаше дори нотка на извинение.

— Чакай малко. Какво имаш предвид с това… моето правителство? — Умът й се напрегна. Той не беше ли от правителството й? — Господи, да не работиш за Русия?

Той се засмя, сграбчи я за ръката и я поведе към вратата.

— Жено, правиш си най-странните заключения. Тръгваме. Сега.

Тя се препъна по пътя навън, опитвайки да не изостава от големите му крачки.

— Къде е шерифството?

— В Портланд. — Той спря на най-горното стъпало и се пресегна, поставяйки едната й ръка на парапета. — Гледай да не паднеш.

— Трябва да спреш да ме командориш. — Гледката я накара да застине. Километри борови дървета се стелеха пред нея, сами и магични. Красиви. А един хеликоптер чакаше на малкото сечище в основата на кулата.

— Извинявай — каза й той, докато я влачеше след себе си. — Надявам се, че обичаш да летиш.

— Мразя. — Мразеше, откакто брат й й бе казал колко много хора умират при самолетни катастрофи. Не беше никак от помощ, че тя бе едва на осем и на път за Дисниленд. Андрю бе на петнадесет и още тогава бе ужасно зъл.

— Скачай — каза Макс, отвори вратата на масивния черен звяр и я вдигна вътре. Тя се дръпна настрани, за да може той да скочи вътре след нея. Двама мъже се обърнаха, за да я погледнат. Дъхът й секна. Бяха огромни. Бяха адски огромни.

Макс изръмжа.

— Какво правиш тук, по дяволите?

Пилотът се ухили.

— И аз се радвам да те видя.

— По дяволите, оставих те да се грижиш за Джейни. — Макс затръшна вратата толкова силно, че хеликоптерът се залюля.

Пилотът сви рамене.

— Реших, че баща й и Дейдж могат да я опазят… заедно с Кейн и около тридесет добре обучени войни. Защо си толкова кисел?

Нима тази грамада нарече Макс „кисел“? Сара прехапа устните си.

Макс поклати глава.

— Сара, запознай се с Конн. — Той кимна към помощник-пилота: — А това е брат му Джейс.

— Госпожо — казаха и двамата в един глас.

— Здрасти. — Сара се настани назад в седалката. Кои бяха тези мъже? Твърди, тренирани, огромни… истински войници?

Тя ги огледа през полуспуснати клепачи. Имаха приблизително еднаква костна структура. И двамата бяха с кестенява коса и тъмни очи. Прекалено тъмни, почти нереални. Контактни лещи?

Всъщност очите им бяха в същата форма като тези на Макс. С изключение на това, че миналата нощ неговите бяха светли. Дали той не носеше контактни лещи през деня? Зачуди се дали всички войници, които отиват на мисия, крият цвета на очите си? И ако бяха войници, за кой, по дяволите, работеха?

Конн се намръщи, поглеждайки към нея.

— Тя има дарба.

Сара погледна към него.

— Откъде знаеш това? — Нещата просто станаха прекалено странни. Тя погледна към вратата на хеликоптера.

Макс се пресегна пред нея и закопча колана й, ефективно пленявайки я.

— Наясно съм с това.

Конн кимна, изкривявайки замислено устни.

— Значи не е съвпадение. Нищо от това.

Макс сви рамене.

— Може би. А може би не. Мислех да разнищим проблема, когато я интервюираме по-късно.

Да я интервюират? Сара се обърна към него с разширени зеници.

— За какво говориш? — войниците използваха евфемизми. Интервю всъщност значеше разпит. Дали тези бяха от добрите?

Макс потърка челюстта си.

— Интервю. Нали се сещаш… задаване на въпроси. Трябва да разберем какво се е случило в нощта, в която си видяла Кърджана. Нещата, които не си споменала в блога си.

— И ако не ви кажа? — прошепна тя, а през гръбнака й премина ледена тръпка.

— Няма да бъде мъдро. — Той се намръщи. — Няма да имам друг избор и ще трябва да те гъделичкам.

Джейс се засмя силно.

Конн резна с поглед Джейс, преди да се обърне към Макс.

— Нима току-що каза шега?

— Аз съм забавен. — Макс закопча колана си. — Сега, Конн, защо си тук, а не да претърсваш Бранкрест?

Конн сви рамене и се обърна, натискайки няколко бутона на таблото.

— Няма никакви записки, схеми или дори рисунки на Бранкрест. Изпратихме един отряд преди три дни, но се провалиха. Не успяха да намерят досието на Сара… или поне не така, както го искаше Дейдж.

— Просто трябваше да взривим мястото — промърмори Джейс.

— Не — Конн сви рамене, — Дейдж иска да сме тихи, значи го правим тихо.

Макс поклати глава.

— Не ми харесва накъде върви всичко това.

Джейс погледна към Сара.

— Имаме нужда от нея за интериора и разположението на сградата. Няма никакви схеми, Макс.

— Не ме е грижа.

И двете вежди на Джейс се вдигнаха.

— Ще предявиш ли претенции?

Руменина покри лицето на Сара. Те можеше да говорят на някакъв странен войнишки жаргон, но не можеха да я заблудят. Малка част от нея се надигна любопитно. Той предявяваше ли?

Макс прочисти гърлото си.

— Тя остава в безопасност.

Това не бе точно отговор. Сара се наведе напред.

— Искате да ви разведа из Бранкрест? — Беше се заклела никога повече да не се връща в онова побъркано място.

— Да — Конн натисна едно копче и машината оживя, — имаме нужда от досието ти… от всичко, което си казала за Кърджаните. Не бива да има никакви следи.

Тя едва бе успяла да избяга от онова място. Споменът за ужасните лекарства, тези, които правеха живота й потънал в мъгла и я успиваха, я накара да пожелае да скочи от хеликоптера.

И точно тогава огромната машина започна да се издига.