Константин Рашков
Нарко-маневри София — Бургас (6) (Греховете на Мокрия, Едрия и Фараона)

Пета глава
Бързи и яростни

Мокрия видя опожарената си кола два дни по-късно. В началото не му се вярваше, защото беше доста дрогиран. Затова си направи още една линия, да не би нещо да не е довидял и след като се убеди, че колата му наистина е била опожарена, си каза: „Бах ма’а му! Някой ми е запалил колата!“.

От амфетамините, хероина, русенското пико и най-вече от коктейла от трите заедно, свойството на Мокрия да мисли трезво се беше изпарило окончателно. Всъщност, той изобщо не можеше вече да мисли. И след като изпи една бира и изсмърка още две линии, той реши, че Котвата е запалил колата му. Притесни се, че може да е разбрал, че пипа в торбите със стоката и тогава Мокрия наистина се стресна.

— Въйййй, сега какво ше правя? Тоз Котвичката голям изрод, тоз можи да ме ибе с нос от риба мьеч, ако му скимне!!! Въй, въй, въй! В София не мога да са върна, там бат’ Сашко ши ма ибе с дистанционното на телевизора, ако риче! — „въй“-каше се нашето момче.

И както „мааше гащи“ по улицата и цъкаше, до него приближи един черен Мерцедес S класа 1993-а година. Спря до него и прозореца се отвори.

— Къде ходиш, бе, шоп!!! Не си ли на постата, бе? Я, влизай в колата!

Да, това беше Котвата. Връщаше се от някаква сбирка на вратове на Свети Влас.

— Чакам да ме зареди твоя човек. В три часа на гарата ш’се видим. Ето ти парички от предишното, бат’ Грую — побърза да се подмаже Мокрия.

— А така, мойто момче, дай паричката тука, батко, да я помирише. Браво! — видимо доволен беше бургаският главорез, който всъщност беше от Поморие.

— Са ше те водя на едно место да хапнем миди! — отправи покана Котвата.

— Аааа, не, не съм гладен, бат’ Грую. Мерси, трябва да чакам момчето с торбата.

— Ааааа, няма не. Идваш, аз ше му се обадя на момчето, той ше размета торбичката. Тръгваме!

Мокрия се насра. Толкова се беше параноясал, че си помисли, че Котвата ще го убива. Паниката обземаше цялото му тяло. Студена пот изби по челото му. Пулсът му се покачваше с всяко едно натискане на газта на Котвата. И когато дойде моментът, в който Мокрия започна дори да трепери, колата спря.

— Искаш ли цигари? — попита Котвата.

— А? — в несвяст измънка Мокрия.

— Отивам за цигари бе, тъпчо. Искаш ли цигари да ти взема те питам, хахаха!

— Да! Искам. Купи ми едно шарено „Собрание“. — Абсолютно по инерция избоботи Емилиян.

Точно в този момент Мокрия получи сякаш от Космоса някакъв неописуем прилив на адреналин. Озари го цунами от енергия, пулсът му достигаше двеста удара в минута. За части от секундата той скочи от предната дясна седалка в тази на шофьора. Автомобилът стоеше с работещ двигател, на аварийни светлини. Котвата се намираше на около петнадесет метра отстояние от колата. Мокрия седна на шофьорската позиция, превключи автоматичния скоростен лост от неутрална предавка на SPORT и даде такава газ, че цялото кръстовище, на което се намираха, потъна в пепеляк, все едно беше паднала бомба. Мерцедесът започна да мята задницата си наляво-надясно, докато набираше скорост, бутна една-две кофи за боклук, събори една количка за сладолед, но след точно шест секунди вече изчезваше по не толкова натоварения в този час бургаски булевард…

Котвата застина на едно място с отворена уста. Не можеше да повярва на очите си. Наглият шоп току-що открадна шибаната му S класа. Поморийската мутра буквално онемя. Имаше десетина свидетели на случката, които се разбягаха в различни посоки и Котвата остана абсолютно сам на кръстовището, поглъщайки прахта, която гумите на Мерцедеса му вдигнаха при рейда на Мокрия.

Морският наркобос не можеше да се обади в полицията, тъй като самият той имаше активна условна присъда за нанасяне на тежка телесна повреда, а мерцедесът беше със съмнителна история (внос от Албания, без номер на рама). Но нещото, което най-много притесняваше Котвата беше един факт, за който Мокрия все още не знаеше. Под предната дясна седалка в Мерцедеса беше скрит един найлонов пакет с размери тридесет на двадесет и пет сантиметра, пълен с жълти на цвят таблетки, щамповани с няколко вида лога — емблема на Мицубиши, усмивка, светкавица, латинско V, звезда.

Когато срещна Мокрия на улицата, Котвата се връщаше от бизнес среща в Свети Влас. Точно там той се беше снабдил с горепосочения пакет. Това бяха висококачествени таблетки екстази, току-що импортирани в Югоизточна България. Предстоеше им да бъдат „листнати“ по Черноморските курорти. Котвата направи безуспешен опит да се върже с Мокрия на служебния телефон, който му беше дал. Разбира се, сигнал нямаше. Нашето момче естествено го беше изхвърлил през прозореца, докато бързо и яростно излизаше от града в неизвестна посока. Котвата, от своя страна, нямаше много опции. Не можеше да звънне и на хора от обкръжението си, тъй като се притесняваше неговите шефове да не разберат, че „ексовете“ са откраднати. Тогава Котвата щеше да го изяде брутално.

Бат’ Грую седна на тротоара и запали цигара. Набра номера на негов стар авер — Митьо Стартера. Митьо беше един от най-известните автоджамбази в Бургаска област. С Котвата бяха близки приятели.

— Ало?

— Маниаче, как си, Котвичката се обажда.

— Оооо, лек, къде се губиш, бе?

— Стартерче, един наркоман ми открадна колата преди две минути, мамито му да иба наркоманска!

— Откъде, бе?

— Абе, в „Меден рудник“, тука аз съм на улица „Миньорска“. На кръстовището на „Миньорска“ и „Босна“.

— Видя ли накъде тръгна? — попита Митьо Стартера и с другата ръка извади втори телефон.

— Ами, по „Миньорска“ тръгна да излиза в посока Езерото.

— Преди колко време стана?

— Две минути.

— Пускам я под издирване, Котвичка. Ще го намерим тоя, ще му забием ауспуха на Мерцедеса в гъза след това, обещавам ти!

— Мерси много, Мите, дръж ме в течение! И, Митьо… — изшушука Котвата тихо в слушалката — имам стока в колата, братле, това ми е най-големият проблем.

— Ясно! Звъня на момчетата! Затварям — отговори Стартера и затвори.

След точно една минута от четири различни краища на града наизлязоха шест джипа, две коли и два мотора. Хората на Митьо Стартера хукнаха да търсят наглото пишлеме, което се беше осмелило да открадне Мерцедеса на Грую Котвата — един от най-големите бандити по Южното Черноморие.

В същото време Мокрия летеше по улиците с мерцедеса като Вин Дизел в „Бързи и яростни“. Изведнъж на пътя му излезе една каруца и той мигновено скочи на спирачките. От рязкото спиране, и съгласно първия закон на Нютон, изпод предна дясна седалка изскочи онзи найлонов плик, за който споменах малко по-рано. Мокрия хем трябваше да избегне удар с каруца, хем да изчезне колкото може по-бързо възможно най-надалеч. Обаче като видя плика с бонбоните, очите му станаха като на Мики Маус.

— Улееее!!! Какъв е тоз’ пакет, щи иба мама му, само това ми трябваше сега. К’во да го правя ся? — си повтаряше нашият екшън герой, докато се измъкваше от квартала. В същото време кортежът на Котвата заграждаше всички възможни подстъпи към и от „Меден рудник“. Мокрия имаше не повече от пет минути или да се телепортира някъде другаде, или да зареже колата и да се покрие, или да бъде ликвидиран по особено жесток начин от едни от най-тегавите главорези по тези земи. Тогава той взе революционно решение.

Карайки по улицата, на която се намираше, Емилиан се сети за едно наркоманче, което си взимаше пико от него, докато работеше за Котвата — Веско Пехливански, по прякор Малката Пехливанка.

Малката Пехливанка живееше в „Меден рудник“ и беше автобояджия. Боядисваше коли в гаража си и, естествено, яко се друсаше. С каквото има. Това беше единственият шанс на Мокрия да се измъкне от ада, който го очакваше, ако бъде хванат.

Гаражът на Пехливанката се намираше на две пресечки от мястото, на което беше Мокрия в момента. Без да се замисля за нищо друго, Мокрия даде газ до ламарината и влезе в първата пряка с вратите напред. След тридесет секунди беше пред гаража на Пехливанката. Господ явно си харесваше Мокрия, тъй като за пореден път го вадеше от гроба на косъм. Нашето момче наду клаксона няколко пъти и вратата на гаража се отвори.

— Пехливанка, аз съм Мокрия, маниак, моля те, дай да приберем тая кола в гаража за малко, моля те, лек! — запелтечи Мокрия в тотална паника.

— Влизай, лек! Улееее, каква е тъз мечка, откъде я налази? — нищо не подозирайки зачурулика бургаския елемент от гаража и покани Вин Дизел вътре.

— Затвори щората бързо, маниак! — нареди Мокрия и загаси двигателя.

— Откъде тъз машина, шоп? Да не си я гепил, хахахаха?

— Ще ти дам петнадесет бона, ако ме изкараш от града и ме закараш възможно най-далече от тука! — директно оферира Мокрия сащисания бояджия-наркоман и си запали цигара.

— Какво?

— Не ме ли чу какво ти казах? Петнадесет бинки да ме изкараш от Бургас без никой да разбере!

— В какво си се забъркал бе, лек? — попита Пехливанката с лек тремор в гласа.

— Абе, лек, нямам време да ти обяснявам, обаче ако ме хванат, жив ще ме погребат, разбираш ли? Мъртъв съм!

Пехливанката се притесни доста и си направи една линия пико, което си беше взел два дни по-рано именно от Мокрия. Направи и на него. Дръпнаха линиите и Пехливанката попита:

— Верно ли ще ми дадеш петнадесет бона?

— Абсолютно! — категоричен беше Мокрия.

В Бургас всеки подрастващ по онова време се правеше на гангстер. Всичко, което беше забранено, трябваше да се прави. Веско Пехливанката също живееше в някакъв филм, в който е мутра, борец и мафиот, само защото се друса и маже коли с кит. Пикото тамън го беше ударило право в централния мозък и той прозря, че моментът да се покаже като истински OG е настъпил.

— Добре, маниак, ще го направя, лек!!! Айде, да, навит съм! Аз съм човекът за тая работа!

— Ху’у, лек, давай да действаме! — скочи Мокрия.

— Ааа, първо да видя паричките, шоп, не съм толкоз тъп! — категоричен беше Пехливанката, без никакво намерение да отстъпва.

Мокрия си запали още една цигара и отвори предната дясна врата на похитения мерджан. Извади плика с екстазитата и го хвърли по Веско, след което му каза:

— Това са пет бона — след това му хвърли ключа от мерцедеса и добави:

— Това са още десет бона!

— Ама, копеле, какво ще ги правя тия неща? К’во е т’ва? Ексове ли са? — запелтечи Пехливанов с видимо разочарование в погледа и в тембъра на гласа.

— Това е най-добрия хап по Черноморието! Минимум пет бона ще изкараш от тоя плик. — В действителност, вътре имаше около два бона в стока, ако бъде продавано по петнадесет лева бройката.

— Само ще те посъветвам да не го продаваш точно тук.

— А тоя мерцедес какво да го правя?

— Само от части ще му вземеш десет бона. Съветвам те да го разчастиш до болтове и гайки. Ама ламарините ги пребоядисай! — намигна Мокрия на Пехливанката и го потупа по рамото.

— Обаче ще ми помогнеш да разглобиме колата!

— Ху’у, ама ше извадиш по пет-шест бонбона от торбата! — пазарлъкът не спираше.

— Ми, хубаво, лек! Навит съм! Хахахахаха! — възторжено извика слабоумния наркоман от „Меден рудник“ и подкани Мокрия да си направят по още една линия.

Мокрия сам не очакваше толкова лесно да убеди Веско Пехливанката хем да доизмъкне от града, хем да го отърве от мерджана на Котвата.

След като си стиснаха ръцете, Веско — Малката Пехливанка, отвори торбата с екстазитата и двамата с Мокрия така се надрусаха, че забравиха и за мерцедеса, и за уговорката, и за проблемите на Мокрия.

— Въъъъй, лек, туй много работи, бе! — възкликна с удивление Веселин Пехливанов.

— Много, маниак! Аз ти казах! Даже може да ги цъкаш по двайсе лева. Така ще изкараш още много пари! — мъдро отвърна Мокрия в транс.

— Ама трябва и мерджана да разглобим! Аз не мога да си контролирам ръцете! Кога трябва да сме готови?

Мокрия се поогледа насам-натам, беше забравил, че по петите му са двадесетина истински главорези, но присещайки се за кахърите си, лека-полека започна да се адекватизира.

— Имаш ли още пико? — попита той Пехливанката.

— Има малко, да. Искаш ли?

— Да! Начертай по една-две гъгрици да живнем малко, че от тия хапове започнах да се чувствам в безтегловност.

Пехливанката изпълни заръката на Мокрия и отвори пакета с пикото. Вътре имаше бая материал, но от екстазито бояджийчето беше загубил всякакво чувство за ориентация и мярка и изсипа цялото съдържание на пакета върху една кутийка от компактдиск, след което го оформи на 4 доста сериозни по размер и плътност линии.

— Ай, чертай, лек! — подкани Мокрия бургаският му авер по линия.

— Ох, дай сега на батко да види какво има тук! — Мокрия вкара набързо двете линии и започна да се превръща в Оптимус Прайм от „Трансформърс“.

Пикото подейства на двамата наркоимбецили като нитро на спортна кола. Забравиха за трипа до Космоса отпреди малко и се съсредоточиха в разглобяването на мерцедеса на Котвата.

В рамките на шестнадесет часа колата беше приведена в насипно състояние, след като един приятел на Малката Пехливанка му дойде на гости от Нова Загора с 10 грама амфетамини и тримата общо се превърнаха в една малка фабрика за разчастване. Пехливанката имаше дори лебедка, с която извадиха двигателя и го скриха в една дупка, която преди много време е била ползвана за канал. Всички ламаринени детайли бяха пребоядисани, като след тази процедура определено може да се каже, че вече не ставаха за нищо. Кабелите от ел. инсталацията на автомобила бяха изтръгнати като коренище от нива и съответно захвърляни кой където му падне.

На следващата сутрин Мокрия, бояджийчето от „Меден рудник“ и неговото аверче от Нова Загора вече бяха толкова дрогирани, че им беше трудно да говорят свързано. Чуваха се само някакви нечленоразделни звуци, ръмжане и подсмърчане. Оня от Нова Загора се клатеше на предната седалка от мерцедеса на Котвата, която естествено беше извадена от колата, от която бяха останали само преден и заден мост и някакви чарколяци, които тримата наркомани не бяха в състояние да декомпозират.

— Тая седалка, дето седиш на нея, трябва да я изгорим! — смотолеви Мокрия с мъка.

— А? Каква седалка? — попита новозагорецът.

— Тая седалка, дето си се разплул на нея, е „Рекаро“. Целият салон е много скъп и много малко коли в Бургас имат такива седалки — обясни Мокрия и изсмърка една от последните оставащи линии от материала, който приятелят на бояджията беше донесъл от Горнотракийската низина.

Тримата излязоха на двора и Мокрия запали огън. Пехливанката обаче се разбушува и започна да му крещи:

— Нищо няма да гориш. Аз ще си прибера салона. Ще го претапицирам и ще си го сложа на аудито. Гумите с джантите също ще си ги взема. Имам едно тайно мазе под канала, където мога да ги покрия за известно време. А! Сега се сещам, че там имам малко пико!

— Добре, маниак! Занасяй каквото искаш в това мазе, връщай се с пикото и давай да чертаем и да изчезваме оттука. Аз ще вляза в багажника на тоя таралясник, дето караш и наричаш кола. Извеждаш ме от града и ме караш към Ботевград. Там имам къща в едно местно село. Пак там ще се покрия за известно време — обстоятелствено поясни Мокрия.

— Ботевград? Къде е туй бе, лек? — попита бояджийчето-наркоманче.

— Не знаеш къде е Ботевград? — с недоумение попита Мокрия, след което избухна в бурен смях. — На петдесет километра от София. София знаеш ли къде е?

— Ааа, лек, туй ня’а да стане. Изкарвам те на магистралата и обръщам. Много съм друсан, не мога да те карам толкова надалече.

— Тогава си ми върни пакета с бонбоните! — настоя Мокрия.

— Няма!

— Как няма бе, наркоман! Нали се разбрахме да ме изкараш от тука?

— Ама не да те карам чак до Шопландия! Ще си разделим пакета поравно. Има ли сделка?

— Охх, давай половината пакет, начертай по едно пико и пали талигата, че в най-скоро време ония гавази ще почукат на вратата и на тоя коптор тука. Айде!

Двамата най-накрая имаха някаква договорка след дълги преговори в състояние на химичен делириум. Бояджията прибра целия разглобен мерцедес на различни места по сервиза си, скри гумите и седалките в мазето и покри с брезент останалата купчина с ламарини и мостовете от злощастната кола на Грую Котвата.

След като се надрусаха „като за последно“ Мокрия се качи в багажника на колата на приятелчето си — Ауди 80, 91-а година, 1.6 бензин, с газ. Стара кола, но в интерес на истината доста добре поддържана. Оня от Нова Загора изчезна нанякъде. Мокрия и бояджията дори не забелязаха кога е „запалил джапанките“.

След като се поогледа малко, Пехливанката вдигна решетката на гаража си и потегли в посока автомагистрала „Тракия“. Още на първия завой се размина с едно друго ауди — черно матово А8 с тонирани почти на 100% прозорци (както предните, така и задните). Ясно на всички беше, че хората от А8-та бяха главорези на Котвата, патрулиращи из улиците на града в търсене на „мръсния шоп“. Естествено, в движение пасажерите размениха погледи, но мутрите не се усъмниха в шофьора на „осемдесетката“ и си продължиха.

* * *

Докато Мокрия се измъкваше от „Меден рудник“, скрит в багажник, Фараона кръстосваше улиците на „Младост“ 2, с ръце в празните си джобове, без кола, без пари, без пликче с амфетамини и очакващ присъда от Бургаски районен съд за шофиране в нетрезво състояние. Очакваше го поне една година без свидетелство за управление на МПС и глоба от хиляда до три хиляди лева по смисъла на действащия по това време закон. С две думи — беше преебан. От време на време Едрия го черпеше с марихуана, която отглеждаше на балкона си.

Както се разхождаше по улицата, той се натъкна на Шуши.

— Ооо, Шуши, къде ходиш, бе? — закачливо попита той.

— А, Фараонче! Ми, тук съм, отивам да си взема малко амфетки.

— Откъде, бе?

— От Ванчо.

— Кой?

— Ванчо от Мездра. Не го ли знаеш?

— Не. К’ъв е тоя?

— Еми, един пич, отскоро живее в квартала.

— И продава амфури?

— Е, не е дилър, ама взима големи количества и ми дава от време на време.

— На какви пари?

— Амии, на мен ми дава без пари, щото май си ме харесва, хихихи.

— Ахааа, ясно. Ше извадиш ли малко, като вземеш?

— Еми, да, що не. Ти тук ли си?

— Да, в квартала съм си. Айде звънни, като вземеш.

— Оки доки.

Един час по-късно Шуши се върна на същото място. Фараона чакаше нетърпеливо и обикаляше напред-назад. Двамата с Шуши седнаха на една пейка и мигновено се насмъркаха.

— Мокрия звънял ли ти е? — попита Фараона.

— Не. Не съм го чувала от много време — отговори младостката парантия.

В този момент през акъла на Фараона мина една мисъл, която никога преди това не го беше сполетявала. Нещо в него започна да се надига. Както бях споменал в началото на историята, младосткият пишман-тарикат никога не беше правил секс през живота си, а вече наближаваше критичната възраст от тридесет години. Тогава той си помисли, че Шуши би била идеалният вариант за т.нар. „сефте“. Насмъркан, със скърцащи зъби, той зададе на Шушката следния въпрос:

— Ти сега, като го няма Мокрия, имаш ли си друго гадже?

Шуши беше откровена и директна в отговора си.

— Ами, не, нямам си сериозно гадже.

Тъй като Фараона беше доста зелен в тази сфера, учудено зададе следващия си въпрос:

— Как така „сериозно гадже“. Какво имаш предвид?

— Ами, има няколко момчета, с които се виждам, но нямам връзка с нито един от тях.

— Аха. Ама правите секс ли?

Шуши избухна в истеричен смях:

— Ех, Фараонче, ами това си е моя работа. Лични неща. А ти имаш ли си гадже?

— Не.

— А кога за последно си правил секс?

— Ами… скоро беше. Не си спомням точно.

— Абе, ти да не си девствен? — попита Шуши и се усмихна ехидно.

— Я, направи по още една черта — с нотка на срам в гласа каза Фараона.

— Ти си девствен. Хахахахаха. Девствен си. На колко години си, бе? На двадесет и пет?

— Двадесет и девет.

— Не мога да повярвам! Хахахахахахаа! — Шуши изпадна в още по-истеричен смях след изповедта Фараонова.

— Добре, де, ти какво мислиш за мен? Намираш ли ме привлекателен?

— Аааа, не! Дори не си го и помисляй. С тия пъпки по цялото ти тяло не мисля, че ще ме навиеш. — Шуши директно отряза Фараона и си запали цигара.

В този момент Фараона видимо се натъжи и се почувства доста засрамен.

— Все тая — каза с треперещ глас той, — аз трябва да тръгвам.

— Чакай!

— Какво има?

— Ако ми намериш малко тревичка, може и да измислим нещо.

В този миг Фараона изпита изключително силна вълна на самоувереност и бомба от хормони разтресе тялото му. Сърцето му заби лудо, студена пот изби по пъпчивото му чело, краката му се подкосиха. Имаше сила само да каже:

— Мога да намеря тревичка веднага.

— Ами, добре. Хайде, действай!

Колкото и да беше малоумна и проста, на Шуши й беше пределно ясно, а и си беше свикнала с мисълта, че може да получава каквото си пожелае (най-вече наркотици) само срещу сваляне на гащите си и отваряне на краката си. Целият квартал, без Едрия и Фараона, я бяха минали. На нея вече дори не й правеше впечатление.

И докато гърчавият курволяк още се смееше истерично, младосткият девственик вече тичаше към блока на Едрия, за да вземе необходимия джойнт, който щеше да послужи като средство за постигане на една от най-лелеяните цели на момчето. Направо не му се вярваше.

Фараона се върна след точно две минути и половина. Направо щеше да му изскочи сърцето. Шуши дори още не си беше изпушила цигарата.

— Готово! — с треперещ гласец изпелтечи той.

— Еми, хубаво. Къде ще ме водиш?

— Ами, може у нас. Няма никой вкъщи сега.

— Добре! Айде, че ми се пафка.

Двамата отидоха в апартамента на Фараона, който се намираше доста наблизо. Качиха се горе и влязоха вътре, след едноминутна борба с ключалката, понеже на Станимир му трепереха ръцете от притеснение и не можеше да напъха ключа. Фараона директно се нахвърли върху Шуши и я награби.

— Какво правиш, бе? Спри, бе! Ти луд ли си?

— Що? Нали каза, че ще го направим? — шокиран попита Фараона.

— Ама няма да ме прегръщаш и да се опитваш да ме целуваш, бе, грозник! Ясно ли ти е? — ядоса се Шуши.

— Добре, де, окей — засрамен се съгласи Фараона.

— И освен това първо искам да пуша!

— Добре, добре, добре, разбрах!

Двамата излязоха на балкона и Шуши взе да завива цигарка с тревата, която Едрия беше дал на Фараона, а самият Фараон нетърпеливо потропваше с крак. Имаше чувството, че цял ден стоят на тоя скапан балкон. След като завъртяха цигарката, той отново подкани малката мърла да ходят към спалнята.

И така, най-дългоочакваният момент в живота на нашето момче настъпи. Шуши си вдигна полата и си помести тънката прашка. В този момент очите на Фараона придобиха формата на американски палачинки и му се насълзиха. Той никога досега не беше виждал на живо необлечен женски полов орган.

— Айде, какво чакаш? Сваляй гащите да те видя какво можеш. Хахахаха, никога досега не съм го правила с девствено момче! — отбеляза Шушонката.

Фараона почервеня от срам, обаче меракът си е мерак, и така той си събу мръсните, раздърпани дънки, заедно с белите си слипове. В следващия момент Шуши избухна в още по-истеричен смях. Никога досега тя не беше виждала по-малък и спаружен член.

— Какво се смееш, ма?

— Лелеее, колко ти е малък, Фараонче, хахахахаха! Едвам се вижда! Хахахахахахахха!

— Млъквай! Хайде пипни го! — заповяда Фараона.

Освен че му беше адски малък, очевидно нашето момче изпитваше трудности и с ерекцията. Дали от амфетамините, или от срам, колкото и Шуши да се опитваше да го събуди, малкият приятел отказваше да се приведе в работен режим.

След три-четири минутна борба Шуши се отказа и си върна прашките на мястото им.

— Фараонче, съжалявам, няма да стане. Не ти става, ти не можеш.

На Фараона му потънаха гемиите. Не знаеше нито какво да направи, нито какво да каже. Обу си панталоните, излезе на балкона и си запали цигара, а Шуши просто си тръгна.

* * *

— Шоп, спирам, да пикая. Добре ли си? — попита Пехливанката, след като спря на една отбивка и отвори багажника.

— Къде сме?

— Малко след пети километър. Качвам те на магистралата и обръщам.

Бояджията направи няколко крачки и се спря до едно крайпътно дърво. Разкопча си панталона и започна да пикае. В този миг лампата на Мокрия отново светна и абсолютно по инерция слезе от багажника, качи се в колата, която, също като тази на Котвата, стоеше на ръчна спирачка с работещ двигател. Мокрия скочи на шофьорската седалка, тресна вратата, освободи ръчната и даде мръсна газ. Както си пикаеше, бояджията се обърна наляво и се насра. Мръсния шоп току-що му открадна аудито по абсолютно същия начин, както присвои мерцедеса на Котвата. Веско Пехливанов не можеше да повярва. Тръгна да бяга след колата, но нямаше никакъв шанс да я настигне. Мокрия я беше набримчил на 6000 оборота и буталата на двигателя направо щяха да изхвърчат. Движеше се със 150 км/ч.

— Да ти еба мръсния шопски гъз, копеленце шопскоооо, боклук, спри бе, върни се бе, помияяяяр!!! — крещеше неистово клетникът от „Меден рудник“, естествено, без никакъв смисъл. Колата вече дори не се виждаше на хоризонта. Бояджийчето просто спря и се разрева. Помисли си: „Аз ще те наредя на мутрите, нещастник скапан, наркоман долен, ще им кажа всичко, ще им кажа къде отиваш, ще те намерят и ще те ебат със скоростния лост на количката, дето ми открадна, боклук долен. Само да се прибера, ще видиш какво ше ти се случи“.

— Аааахаахахаааха, тъп наркоман, ще ме изхвърляш на магистралата ли, бе, хахахахаха! Да може да ме видят ония гавази и директно да си ме качат и да ме извозят до гробищата, така ли. Майчицата ти наркоманска, айде ся се прибирай до „Меден рудник“ с „триста и пеш“, хахахахахахаха. Ше ти еба майчицата! — кефеше се като малко дете Мокрия. Това беше втората кола за последните тридесет часа, която беше отнел незаконно. В този час вече се включваше на автомагистрала „Тракия и летеше“ със 160 км/ч.

Както беше споменал на Пехливанов, Мокрия имаше за цел да стигне до Ботевград, където в голяма двуетажна къща живееха баба му и вуйчо му. Там щеше да се покрие както от бургаските, така и от софийските гангстери, които го търсеха както ловци глиган. Баба му гледаше зайци, кокошки и овце, имаше си градина със зеленчуци, живееше си спокоен селски живот. Къщата се намираше във вилна зона на 5 километра от околовръстното на Ботевград сред китни полета и хълмове в Балкана. Само че Мокрия грам не си даваше сметка, че открадвайки колата на бояджията, той може да го натопи на хората на Котвата. Даже изобщо не му минаваше през акъла подобна мисъл. Изведнъж обаче се замисли за нещо друго. Дали ще му стигне горивото до крайната точка. Газовата бутилка беше пълна, това го видя още като се возеше в багажника. Стрелката за бензина показваше малко по-малко от половин резервоар и Мокрия се притесни, че може да не достигне крайната си цел — село Типченица, махала Креща. Както се тюхкаше, Мокрия съзря в далечината стопаджия с високо вдигнат палец на дясната си ръка.

— Бреееей, имало Господ! — мъдро заключи Мокрия и отби. Стопаджията се затича към откраднатото ауди и се спря до прозореца.

— Закъде си, маниак? — попита Мокрия.

— За Пазарджик — отговори момчето, което беше на видима възраст около 25 години, носеше голям самар и беше обут с джапанки „Изгрев“.

— Ще мога да те закарам, ама ми свършва газта. Дали ще имаш някой лев да позаредим по някое време?

— Е, аз ако имах пари щях да си хвана автобус.

— Ами, лошото е, че и аз нямам… ъъъ загубих си портфейла.

— Имам 25 лева, това са ми всичките пари.

— Ами, според мен, ще ни стигнат.

— Чудя се, не знам.

— От колко време висиш тук? — хитро попита Мокрия.

— Около час и нещо вече.

— Ето! Виждаш ли, че не бачка стопа особено добре днес.

— Прав си. Добре, айде, качвам се. Ама ще ме закараш до самия град, няма да ме изхвърляш насред магистралата — заинати се стопаджията.

— Няма проблем бе, лек! — съгласи се мокрия джамбазин. Момчето се качи в колата и двамата продължиха по пътя.

Първата бензиностанция, която се появи на хоризонта беше преди Стара Загора.

— Тука ще спра да заредим — каза Мокрия.

— Охх, екстра, тъкмо много ми се досра — радостно заяви стопаджийчето.

— Ето, тук ще имаш възможност да свършиш тая работа.

Мокрия спря колата до колонката с газта и нареди на бензинджията да сипе за 20 лева. В резервоара имаше и около 20 литра бензин и Мокрия се успокои, че ще има достатъчно гориво да стигне до заветната си цел.

Стопаджията влезе в тоалетната и прословутата „лампа“ на Мокрия отново светна. Помисли си: „Я да проверя на туй пишлеме багажа набързо. Може да има нещо интересно“, след което влезе в колата и заровичка из самара на момчето. Вътре имаше мръсни дрехи и миризливи чорапи. Нищо по-специално. Да, обаче когато Емилиян бръкна в едно от страничните джобчета, напипа някакво шумолящо пликче. Извади го и очите му се ококориха. Това, което напипа се оказа пликче, пълно със семена от канабис.

— Машалааа! — възкликна Мокрия. — Ей, сега батко се уреди!

Пликчето съдържаше стотина семки, които изглеждаха доста добре. Твърди, зелени на цвят, определено бяха годни за засяване и култивиране.

Мокрия прибра набързо пликчето в задния си джоб и затвори прилежно самара. В същия момент в колата се върна и стопаджийчето и седна на предната седалка.

— Готово! Е, друго си е човек да си се изсере — със задоволство отбеляза пазарджишкият стопаджия.

Без да казва и дума, Мокрия даде газ и отново се качи на магистралата.

Тъй като нашият не жалеше изобщо клетото ауди на Пехливанката, след по-малко от час и половина той и спътникът му стигнаха Пазарджик цели и невредими. Стопаджията не беше много словоохотлив, пък и на Мокрия не му беше много до разговори. Нито го попита откъде пътува, нито с какво се занимава. Доволен беше, че успяха да заредят газ, освен това му изпуши всичките цигари. По изражението на стопаджията си личеше, че изобщо не беше доволен, че точно Мокрия се спря и го качи. Както и да е. На първата табела с надпис „Пазарджик“ Емилиянчо наби спирачки и подкани пасажера да си взима самара и да се омита. Оня само това чакаше. Взе си чантата и отпраши. Мокрия обърна и си продължи по пътя за околовръстното на София, понеже не знаеше другия път. И така, малко по малко, доближаваше бабината къща на село. Баба му въобще не знаеше, че той ще идва и не го очакваше, а и той много рядко се сещаше за нея и ходеше там само като е с компания, която има пари и наркотици и вдигаше джабала до небесата и цялата махала разбираше, че е там. Но, както споменах, това се случваше рядко.

„Ох, сега каква лехичка ще си насея, идеално ми дойдоха тия семчици. Имам и бонбонки, ще си друскам на воля. Бате С. и оня каун Котвата могат да ме хванат за оная работа“ — мислеше си нашето момче и с двайсет и четири каратова усмивка даде газ до ламарината. След още един час и половина пристигна и се надруса с две хапчета екстази.

* * *

През това време бедната Пехливанка се прибираше към „Меден Рудник“, „ма’айки гащи“ пеша по 40-градусова жега и сипейки клетви по адрес на Мокрия. Мислеше си само за едно-единствено нещо — как ще натопи Мокрия на хората на Грую Котвата. Това беше единственият шанс някога отново да види количката си, макар хич да не му се вярваше, че подобно нещо може да се случи. Но поне, ако може, мутрите да смелят от бой „наглия шоп“. Пуснаха го всички видове наркотици, които беше издрусал през последните 24 часа.

И така, след три часа и половина злощастният бургаски автобояджия се прибра в скромната си къщурка-сервиз. Веднага се обади по телефона на свой приятел — долен наркоман, който предишното лято продаваше дрога на същата поста, на която последните месеци заработваше нашият главен герой.

— Маниак, имаш ли връзка с Грую Котвата? — без да се обяснява попита Пехливанов.

— Защо бе, лек? — отговори с въпрос на въпроса човекът от другата страна на линията.

— Ако имаш връзка с него, моля те, предай му, че знам къде се намира човекът, когото в момента най-много би се зарадвал да види!

— А? Ко, ко, ко каза? — запелтечи оня в слушалката.

— Само му предай това, което ти казах. Може би ще ти даде бонус и на тебе — завърши Пехливанов и затвори телефона.

След точно осем минути на вратата на гаража на Пехливанката започна така да се блъска, че бояджийчето се притесни, че ще му се срути цялата къща. Той се затича и веднага отвори. На прага на гаража стояха петима души, всеки по минимум сто и двадесет килограма, до един по джапанки и тъмни очила. Единият беше самият Грую — исполинът, чудовището, звярът на Южното Черноморие. И петимата нахълтаха като хали и последният съответно затвори вратата.

— Казвай къде е оня! Нали за неговото местоположение си съобщил, че имаш информация? — попита самият Грую. Очите му бяха кървясали, от устата му излизаше пяна.

— Каза, че заминава за Благоевград — гордо, но с треперещ гласец отговори тъпакът-автобояджия.

— Благоевград казваш. А ти откъде разполагаш с това сведение бе, пишлеме? — Грую хвана гърчавото амфетаминово наркоманче за потника и с една ръка го вдигна във въздуха.

— Ами, съвсем случайно го засякох на светофара на улица „Босна“. Питах го накъде се е запътил и той това ми каза — колкото и да беше тъп и да не можеше да различи Ботевград от Благоевград, Пехливанката все пак успя да измисли нещо що-годе смислено.

— А ти откъде знаеш, че го търсим, бе наркоманче малко? — ядоса се Грую и стовари един токат върху лицето на Пехливанов.

— Ами… Изпития ми каза.

— Кой?

— Изпития, един наркоман от квартал „Изгрев“.

— А той откъде знае?

— Говори се, че цял Бургас знае, че издирвате Мокрия. Не знам какво е направил.

— С кола ли беше тоя софийски боклук като го видя?

— Да. С една черна есовица беше.

— И ти го пита накъде отива, и той ти каза, така ли?

— Мхм. Имал къща там, каза.

— Да се махаме оттука — нареди Котвата на бригадата и за секунди мутрите се качиха в черната G-класа, с която бяха дошли и отпрашиха в неизвестна посока.

Очевидно беше, че Мокрия се беше родил под щастлива звезда. Просто нямаше друг такъв късметлия като него. Целейки да го натопи, Пехливаката му направи може би най-голямата услуга в живота, пращайки Котвата в Благоевград вместо в Ботевград. Освен това тъпите мутри не забелязаха нито мостовете от собствения им мерцедес, нито плика с екстазитата, който Пехливанов беше забравил на един тезгях, намиращ се на половин метър от мястото, където беше застанал Грую, докато разговаряше с бояджията от „Меден Рудник“.

След половин час кортеж от два черни джипа потегли за Горна Джумая в търсене на наглия шоп. Грую се возеше в единия от тях. Още осем бургаски мутрафона му правеха компания. Багажниците и на двата джипа бяха пълни с всякакви пушкала. Носеха и едно пликче с кокаин, който да поддържа тонуса им. По телефона Грую нареди на Митьо Стартера временно да преустанови издирването на Мокрия в Бургас до второ нареждане.

Веско Пехливански, от своя страна, разполагаше с половината от екстазитата на Котвата, както и с разчастения му Мерцедес. Излапа набързо два бонбона и заподскача като маймуна из потъналия в чаркове и петна от масло и боя сервиз. Вечерта, или около пет часа по-късно, някак си като невидима пелерина започна да го обгръща някаква странна параноя. Гледайки към плика с екстазитата, си помисли „Ами ако Грую види хаповете? Ами ако попаднат в лапите му, докато се опитвам да ги развържа?“. Какви ли не мисли спохождаха изпържения от дрога мозък на Веско. И така, след още два часа той реши да вземе пакета и да отпраши на север. Целта му беше Морската столица на България — Варна. Там той имаше братовчедка и двама-трима познати. Реши да замине, да разпродаде хапчетата и с някой лев в джоба да се върне, да продаде чарковете от мерджана на бургаската мутра и да си купи нова кола. Отделно се надяваше Мокрия да бъде намерен и наказан подобаващо за злодеянието, което беше извършил срещу самия него. Поначало наркоманите имат доста отмъстителен нрав.

* * *

Мутренският кортеж пристигна в китния Благоевград рано-рано на следващата сутрин. По това време градът пустееше, тъй като студентският сезон още не беше започнал, а именно учащите бяха душата и сърцето на югозападния областен град.

Двата джипа спряха пред едно денонощно заведение и Грую нареди на всички бабаити от кортежа си да влязат вътре за оперативка. Горилите се настаниха на една по-голяма маса и Котвата занарежда заповеди и зараздава пълномощия и задължения на всеки един от тях. Да, обаче, както са казали мъдрите хора „Животът е това, което ти се случва, докато кроиш планове“. Изведнъж джиесемът на Грую иззвъня някак си „международно“. Търсеше го човекът, който Котвата в този момент би искал да чуе най-малко, а именно босът над него.

— Къде си, Грую? — попита гласът в слушалката.

Котвата все пак се беше подготвил, тъй като шефът му така или иначе можеше да го потърси във всеки един момент.

— Уреждам едни грузински курви, в Пловдив съм, шефе — заобяснява се Котвата.

— Защо не си ме информирал?

— Не бях сигурен, че ще стане работата, шефе. Не исках да те занимавам, преди да съм уредил нещата.

— Как вървят бонбонките „тик-так“?

Тук Грую се позадави:

— Търговските представители в „Рудника“ са поели дистрибуцията.

— Искам утре да ми отчетеш оборота от първата партида.

— Утре? — шокиран измрънка Грую. — Ама не знам дали ще развържат палето до утре, шефе.

— Утре! В 16:00 часа в заведението на Влас. Очаквам да ми отчетеш целия оборот. Имай предвид, че знам точната сума, която беше определена за това количество на тези цени.

— Разбрано! — примири се Котвата.

— И докарай няколко от тия грузински мацуранки, за които говориш.

След което шефът на Грую тръшна телефона, а самият Грую с кански усилия удържа да не се насере.

Котвата се видя в чудо. Налагаше се да прекрати мисия „Мокри ръце“ в самия й зародиш. По-лошото в случая обаче се явяваше фактът, че той трябваше да отчете оборота от ексовете на шефа си със свои лични средства (2000 лева). Освен това, поне за момента, трябваше да се прости с лъскавата си мутренска черна S-класа. Направо не можеше да се побере в кожата си от яд. Някакъв сополив софийски дришльо успя да му се изплъзне под носа и Грую не можеше да направи нищо. Чувстваше се като импотентен старец.

След като цялата бригада се завърна в родния си Бургас, толкова бързо, колкото и трябваше, за да стигне до Благоевград, Котвата побърза да се срещне с шефа си и му предаде пощенски плик, пълен с няколко хиляди лева. На въпроса „Къде са грузинските курви?“, той просто вдигна рамене и отговори:

— Много грозни се оказаха, шефе, не бих ти ги предложил току-така.

Бургаската мутра побърза да си тръгне от срещата с шефа си в Свети Влас и седна в заведението на един негов авер в Слънчев бряг. Там той така се насмърка и се напи, че който и да попаднеше в полезрението му, щеше да го отнесе без причина. Котвата остана в заведението до вечерта и след като кръчмата все пак затвори, той трябваше да си тръгне. Обаче изобщо не му се прибираше. Бръкна в джоба си и преброи парите, които му бяха останали, след отчета на шефа му. Сумата наброяваше 560 лева. Грую реши да влезе в казиното, което се намираше срещу кръчмата, в която прекара деня. Мутрата бързо намери своето място на живата рулетка и депозира 500 лева. Поръча си едно уиски, запали цигара и започна да залага по секторите. Оказа се, че денят му започна много зле, но пък завършекът му май излезе доста щастлив. След прекарани 4 часа и половина в игралната зала, бургаското страшилище Грую Котвата генерира невероятната сума от 35 000 лева, всичките от воазините на рулетката. Цялото казино се беше насъбрало около него и никой не можеше да повярва какво се случва. Накрая щастливият вече казино шампион взе може би най-мъдрото решение в живота си до този момент:

— Вади! — лаконично, пиян до козирката нареди Грую на крупието.

— Каква сума бихте желали да изтеглите, господине? — сащисан, но учтиво попита служителят на казиното.

— Всичко!

След като крупието и управителят на казиното се спогледаха, мигайки на парцали, не им оставаше нищо друго, освен да изпълнят желанието на клиента си и така Котвичката си тръгна за Бургас с една торба пари.

Без изобщо да си ляга, Грую се обади на Митьо Стартера и му заръча до края на текущия ден да му докара супер лъскаво возило, до двадесет хиляди лева. Речено-сторено. На вечерта автоджамбазинът от „Меден Рудник“ се появи пред дома на Котвата с черно Ауди S8, производство 2007 год., с мощност от 450 конски сили, бежов кожен салон и абсолютно всички екстри за модела. Естествено, возилото беше с неясен произход и история, без номера на рама и двигател, с немска регистрация, и именно заради тази подробност цената беше такава.

Грую изглеждаше повече от щастлив. Направо забрави и за Мокрия, и за Мерцедеса, и за гепените хапове. След като предаде на Митьо Стартера двадесет бона кеш, Котвата набра номера на шефа си и зададе въпроса:

— Шефе, кога да очаквам следващото пале бонбонки „тик-так“?