Алекса Райли
Неговата принцеса (3)

Трета глава
Алена

— Приличаш на проститутка. От онези, американските. — Обърнах се към огледалото и избухнах в смях, тъй като знаех, че говори за любимия си филм „Хубава жена“. Не бях шокирана — гримът ми бе точно като този на Вивиан Уорд.

Таби надникна иззад мен. Бяхме в нейната стая и се приготвяхме. Не притежавах гримове, затова разчитах на нея. Когато трябваше да използвам грим, ми го слагаше Таби, тъй като мен хич не ме биваше. Истината бе, че бях толкова зле, че й се наложи да конфискува гримовете ми. Когато го направи, тя ми заяви, че го прави за мое добро.

— Стига да не трябва да се обличам като проститутка, няма проблем — казах й, карайки я да се засмее.

— О, да, с тоалета ще сме по-скромни. — Таби отиде до леглото, на което лежаха няколко рокли.

— Тази — заяви тя, избирайки зелена рокля. Имаше зелени ръкави и бе доста стегната около бюста. Под гърдите се разкрояваше, стигайки до коленете.

— Не мога да облека това, защото трябва да сложа токчета. — Това бе причината тази рокля да стои цяла вечност в гардероба ми, без да е обличана досега.

— Дам. Виждала съм те на токчета. Като крачещо бедствие си. Значи ще си с токчета. — Тя взе чифт сандали с високи токове и ги вдигна към мен заедно с роклята.

Изправих се, взех ги от нея и започнах да се обличам, тъй като знаех, че скоро трябва да слизаме долу. Тя също започна да търси тоалет, за да се преоблече.

Когато се обърнах, я видях да стои пред мен, облечена в тясна червена рокля, подчертаваща всичките й извивки, и карайки златистата й кожа да блести. Червеното винаги е бил цветът на Таби, който си пасваше страхотно с черната й коса. Никога не сме могли да си разменяме дрехите. Таби имаше убийствени извивки, докато аз едва запълвах дрехите си. Самата ми структура бе дребна. Огромният ми съпруг щеше да ме прекърши.

— Чакай, да не се опитваш да му привлечеш вниманието, за да се ожени за теб? Мислех, че ще го плашим. — Нещо ме жегна, не знаех защо, но идеята сестра ми да се омъжи за него не ми допадна.

— Каквото кажеш — заяви тя, поглеждайки ме объркано. Роклята бе такава, каквато Таби носеше обикновено. Тя винаги се издокарваше и изглеждаше страхотно.

— Момичета — чух майка ни да вика, преди врата да се отвори. — Идвайте. — Тя ни хвърли един поглед, преди да се насочи обратно навън, с чаша вино в ръка, както обикновено.

Обух обувките и едва не паднах, но успях да се задържа на място. Това накара Таби да се изкикоти, а аз изсумтях. Може би не се налагаше да се стараем, за да бъдем странни.

— Хайде. — Таби ме хвана под ръка и се насочихме към дневната. Нямаше как да не се зачудя дали вече не са пристигнали.

— Не знам дали мога да го направя — прошепнах аз. — Толкова съм срамежлива, че не съм сигурна дали ще успея да се изложа.

— Аз ще съм с теб. Ще се справим.

Погледнах към нея и кимнах.

Когато завихме зад ъгъла замръзнах — всички очи се насочиха към нас. Сведох поглед към пода, а лицето ми пламна.

Тогава чух Таби да прошепва:

— Милостиви боже. — Вдигнах поглед и проследих нейния. Тя се бе втренчила в един мъж, който стоеше с ръце, скръстени пред гърдите си. Той имаше тъмна коса и зелени очи. На лицето му се мъдреше крива усмивка, разкривайки една трапчинка на бузата му. А погледът му бе насочен към Таби. Което бе нормално. Повечето мъже я зяпваха щом я видят.

Роман се показа иззад мъжа и блокира гледката ми към него. Очите му бяха насочени към мен. Изражението му бе твърдо и ядосано. Ноздрите му се разшириха леко и аз направих крачка назад, след това още една. Той бе облечен в черен костюм и се зачудих дали някога облича цветни дрехи. Кралят започна да пристъпва към мен, затова аз продължих да отстъпвам назад. Почувствах се като катерица на средата на шосе, която не знае в коя посока да избяга, затова продължих да отстъпвам назад.

— Скъпа моя, това е крал Роман — чух да казва майка ми. Не можех да откъсна поглед от него.

Изведнъж токът ми се озова върху сгънато местенце на килима и аз изгубих баланс, политайки назад. Препънах се в собствените си крака и се опитах да възвърна равновесието си, но токовете ми вече се огъваха. Преди да успея да се строполя на пода, Роман ме улови. Той ме придърпа в обятията си и дъхът излезе от дробовете ми. Топлината му се обви около мен и усетих аромата на градински чай. Изведнъж се оказах пленница на момента, в който тялото ми бе изпълнено с изненада и похот, докато той гледаше надолу към мен, без да изрича нито дума.

— Здрасти — казах най-после. Гласът ми бе писклив и странен, и накара Таби да изсумти. Тя го направи достатъчно високо, че да се отърся от омаята си и да прехапя устна, сдържайки смеха си. — Таби — казах с поглед, заключен с този на Роман, — мисля, че планът ни действа.

Той присви очи към мен, но не каза нищо. Единственият му отговор бе твърдият поглед.

— Не може да казваш това на глас. Той ще те чуе — заяви Таби с тон, все едно ми даваше безценен съвет.

Да, този мъж изглеждаше така, сякаш не иска да има нищо общо с мен. След миг той ме поизправи, задържайки ме стабилно на крака, но не ме пусна. До този миг не осъзнавах, че докато се притисках в тялото му, краката ми са висели над пода. И точно сега не бях сигурна, че искам да стоя сама на крака, тъй като той бе до мен и наистина се извисяваше доста.

— Роман — чух да казва някой и предположих, че бе мъжът, който дойде с него, тъй като не разпознах гласа. — Мисля, че тя вече е стабилно стъпила на крака.

И сякаш току-що бе осъзнал, че все още ръцете му са обвити около мен, той ме пусна, но не отстъпи назад.

— Таби?

— Не, аз съм Алена. — Сърцето ми сякаш заседна в гърлото ми. О, боже господи, той не знаеше коя съм аз. Може би в действителност искаше да се ожени за сестра ми и някак е объркал имената ни или нещо такова. Това е. Би трябвало да е така, защото не мислех, че бе възможно да си паснем физически. Лицето ми пламна само при мисълта как двамата бихме опитали да направим така, че нещата между нас да се получат.

— Знам коя си, принцесо моя. — Той погледна към сестра ми, откъсвайки поглед от моя за пръв път. — Табита — каза той, използвайки този път цялото й име. — Би ли могла да отведеш принцесата ми в стаята й и да й помогнеш да свали тези абсурдни обувки, преди да се е наранила?

— Хей, тя не ми е слугиня — заявих аз, успявайки да намеря гласа си. Е, или поне част от него.

— Постоянно помагам на Алена за всякакви неща.

Хвърлих намръщен поглед към Таби, която изрече думите разсеяно.

— Тогава й помогни да изстърже и слой от това, с което си е наплескала лицето.

Направих крачка назад. Какъв кретен. Красив кретен, но все пак кретен.

— Алена. Направи това, което ти се казва — изрече майка ми шепнешком и ми се намръщи.

Роман се обърна и погледна майка ми. Тя изглеждаше ядосана и знаех, че по-късно ще чете конско на мен и на Таби.

— Не може да й давате заповеди. След седмица тя ще бъде кралица. Няма да приема заповеди от никой. — Гласът на Роман бе твърд и рязък. Той просто даваше команди и те се изпълняваха.

— С изключение на теб, явно — промърморих, гледайки към пода, докато пристъпвах внимателно.

— Шепнеш прекалено високо, май ще е по-добре да се ограничаваш с това да си мислиш неща, без да ги изричаш — каза Таби и присви устни.

— Алена.

Вдигнах поглед обратно към Роман, когато той изрече името ми. Крайчетата на устните му бяха леко повдигнати и човек би си помислил, че се усмихва.

— Моля — думата се откъсна от устните му така, сякаш бе напълно непозната за него.

Сграбчих ръката на Таби, благодарна, че имам възможност да се отдалеча за миг от него, за да мога да събера ума си. Но някак не мислех, че този кратък миг ще ми бъде достатъчен.