Алекса Райли
Неговата принцеса (11)

Единадесета глава
Алена

Роман бе обвил едната си ръка около облегалката на стола ми, а с другата сякаш не можеше да спре да ме докосва. От леки докосвания по ръката ми до сграбчване на бедрото ми под масата. Действията му бяха едновременно нежни и собственически. Дори когато се пресегна и нагласи косата на раменете ми. Той беше малко обсебен от косата ми. Няколко пъти дори го улових да я мирише.

— Косата ти ми напомня на слънцето. Надявам се дъщерите ни да имат такава коса — каза той, откъсвайки ме от мислите ми.

Обърнах се да го погледна, а тялото ми се изпълни с топлота заради сладките му думи. Той се наведе и целуна нежно устните ми, преди да се отдръпне назад. Беше очевидно, че се бори за контрол. Знаех, че иска да ме целуне по-дълбоко.

— Харесва ли ти? Винаги съм мислила, че единственото, което постига, е да ме прави по-различна от всички в семейството ми — признах аз. — Дори съм си мислила да я боядисам.

— Забранявам го. — Той не го каза като заповед, а по-скоро като шок от това, че бих искала да променя нещо в себе си. — Това беше първото нещо в теб, което привлече вниманието ми. Реших, че изглеждаш блестяща, пълна с живот. Исках това.

Отворих леко уста и погледът му веднага се стрелна към устните ми. Той се облиза, сякаш се опитваше да си спомни какъв е вкусът ми.

— Ти си толкова тъмен — признах, премествайки се по-близо до него. Не че имаше кой знае колко място помежду ни. Той вече бе дръпнал стола ми директно до неговия. Пресегнах се да погаля лицето му и той се наведе към докосването ми.

— Може би затова имам нужда от твоята светлина.

— Това е невероятно сладко — усмихнах му се, а очите ми се напълниха със сълзи. Той въобще не приличаше на мъжа, какъвто смятах, че е в началото.

Изведнъж той ме вдигна, настанявайки ме в скута си.

— О, господи — зарових лице в шията му, знаейки, че лицето ми пламти. Седяхме на главната маса в залата, а празненството тъкмо бе започнало. Бях щастлива за това. Не ми допадаше идеята да станем и да танцуваме сами на дансинга. Той пък каза, че не му харесва идеята всички да ме гледат, докато танцувам облечена в сватбената си рокля. Нямах идея какво има предвид с това.

Той прокара ръка по гърба ми.

— Трябваше или да те сложа в скута си, или да те изведа от тук още сега. Не ми харесва, когато очите ти се пълнят със сълзи. Това ми причинява нещо… нещо, което не ми харесва да изпитвам.

Подсмръкнах срещу него. Плачът ми се превърна в смях и не можех да спра да се кикотя.

— Това значи, че не харесваш емоциите — едва успях да изрека думите докато се смеех, и се отдръпнах назад, за да го погледна.

Той се усмихна широко.

— Това е много по-добре. Харесва ми да чувам смеха ти.

— Как правиш това? Да бъдеш студен в единия миг, а в следващия така топъл?

— Студен ли съм с теб? Не е било умишлено. Когато съм около теб, не искам нищо друго, освен да сме заедно. Имам нужда да те направя своя. Когато си до мен, се чувствам… — Той спря, сякаш търсейки правилната дума. — … цял.

Вълна от любов към този мъж ме заля силно и неочаквано. Бях удивена, че той, крал с вид на воин, има нужда от мен, за да се почувства цял. Опитах се да си спомня кога е бил студен към мен и осъзнах, че това никога не се е случвало. Той беше всепоглъщащ. Намеренията му винаги бяха кристално ясни. Роман ме желаеше. Сега като се замислех, макар първия ден, в който се срещнахме, да ми изглеждаше като кретен, всъщност не беше. Той се тревожеше за мен. Искаше ме до себе си. Каквото и да поисках от него ми го даваше на мига. Всичко, освен това да стои далеч от мен.

Не, впечатлението, че е студен, бях добила от всичко, което бях чела за него.

— Наричат те Стената. — Погледнах през рамото си, оглеждайки залата пълна с хора. Забелязах как много от тях отместиха поглед щом срещнаха моя. Бе очевидно, че ни наблюдаваха. — Всички ни гледат — промърморих аз по-скоро на себе си, отколкото на него.

— Знам, че ни гледат. Точно затова те сложих в скута си. Не ми харесва, когато те зяпат.

Тогава видях някой, който разпознах… принцеса Каул. Бях я видяла на снимка с Роман. Изглеждаха така, сякаш са на среща.

— Поканил си бившата си? — попитах дрезгаво. Сигурна бях, че той има бивши, но защо би ги повикал за сватбата ни? Може би я е поканил заради кралския й статус. Проклятие, той сигурно не е виждал списъка с гостите. И все пак не ми хареса да я видя тук и изведнъж се почувствах изключително собственически настроена към съпруга си. Сграбчих ризата му.

— Кой? — попита той, поглеждайки през рамото ми. — Не знам за какво говориш. Нямам бивша.

— Принцеса Каул.

— Отново ще попитам, кралице моя. Кой?

— Не знаеш ли коя е принцеса Каул? Видях те на снимка с нея от благотворителната вечеря на Рутър преди няколко месеца.

Той се усмихна на думите ми. Погледна надолу, където бях стиснала ризата му в юмрук, и усмивката му стана още по-голяма.

— Трябва да призная, харесва ми колко собственически настроена ставаш, също като мен, когато мисля за теб с друг мъж — мъж, който може да е искал ръката ти за брак.

Пуснах ризата му и понечих да се изправя от скута му, но той ме хвана и не ми позволи да мръдна.

— Не се сетих за принцеса Каул, когато изрече името й, но сега си спомних, че седях до нея по време на вечерята. Тя е скучна, и дори не грухти, когато се смее. Кълна се, забравих я в мига, в който станах от масата… маса на вечеря, на която отидох сам. Винаги ходя сам. Нямам време за губене да излизам на срещи с жени, за които знам, че ще ме отегчат до смърт. — Пръстът му се плъзна по шията ми. — Е, ходех сам. Вече няма да ми се налага, кралице моя.

— Не мога да попреча на грухтенето като се смея. Опитах да не го правя, защото влудява майка ми. Малко смахната съм. Виждал си ме заедно със сестра ми и двете сме такива.

— Никога не бих поискал да се промениш. Всеки път щом изгрухтиш, се усмихвам. Двете със сестра ти сте чудесни заедно. — Той се наведе и целуна шията ми. — Толкова си нежна.

— Роман, намираме се в стая пълна с хора — напомних му задъхано. — Всички ни гледат.

— Значи ще гледат как Стената се сгромолясва в краката на кралицата си.